Случаят в Момчилово

17

Ето колко ужасни бяха впечатленията ми от първата среща с този човек.

Разбира се, сега аз имам съвсем друго мнение за него. И отношението ми е друго. Но ако ме запита някой: „А какво е?“ — аз доста ще си помисля, преди да отговоря. И не зная дали ще отговаря точно, дали няма да сбъркам. Две неща обаче ми са съвършено ясни. Първо — аз се възхищавам от него. Но и това възхищение е малко особено. Аз се възхищавам например от едно ярко цвете, от една полянка сред гората. Но като мисля за този човек, струва ми се, че виждам пред очите си някаква сурова планинска панорама с шеметни пропасти под краката и с още по-шеметни височини. В ушите ми бучат водопади, блестят късчета от небесната дъга над разпенените въртопи; на възбог, във висините, неподвижно е застанал орел. И такава панорама радва очите ми, но аз й се радвам малко по-другояче — не така, както на яркото цвете или на малката полянка, скътана в зелената тишина на горските дебри.

Второ — като си помисля за този човек, аз като че ли забравям годините си и общественото си положение, и това, че съм ветеринарен лекар на един голям район. Чувствувам се като слабичко, късогледо момче до могъщото рамо на един Спартак. Това чувство много ме ядосва, защото аз съм на тридесет години, висок съм един метър и седемдесет и три сантиметра и рекордният млеконадой на дълговиместата Рашка е все пак мой успех. Това чувство, както казвах вече, никак не ми е приятно, но да се отърся от него като че ли не ми достигат сили. Разбира се, ако всички наши крави станат високопроизводителни като Рашка и ако доктор Начева престане да се смее, когато се срещнем — тогава може би няма да се чувствувам като слабичко късогледо момче до рамото на Спартак. Така ми се струва.

Ще ми се, естествено, да бъда обективен, когато говоря за Авакум. Но поради причините, които изброих, и поради други причини това не ми се удава. Най-добре ще бъде отново да вляза в ролята си на безпристрастен хроникьор.

Искам да направя само една забележка. Тя е дребна забележка и не се отнася до същината на разказа. А именно: когато Авакум говори за мене, не бива да му се вярва. Не бива да му се вярва, защото той има изобщо много погрешна представа за моя характер. Така например той си мисли, че аз съм някакъв си романтик, някакъв си поет, някакъв си хрисим мечтател, пък това няма нищо общо с истината. Аз съм ветеринарен лекар на голям участък и слава богу в моя район, както съм го казвал вече, няма нито шап, нито кокоша чума. Пък и кравата Рашка ми е свидетел, макар и безсловесен, че аз си разбирам от работата. Тогава за каква поезия и за какъв романтизъм може да става дума? А пък твърдението му, че съм хрисим мечтател, е съвсем безпочвено. Когато доктор Начева започна да дружи с капитана от артилерията, аз много рязко преустанових разходките си по пътя, който води за село Лъките. На такава рязка постъпка не е способен нито един хрисим мечтател. А когато капитанът обра чуковете си, аз отново захванах да си ходя по тоя път, като че нищо не е било. Тогава за каква хрисимост може да става дума?

Явно е, че Авакум има погрешна представа за моя характер. Но аз не му се сърдя — та кой ли човек не греши? Дори гениалният Шерлок Холмс е грешил…

… Стрина Балабаница беше отминала вече тридесетте години, но имаше такъв вид, че и най-скептичният човек не би могъл да й даде повече от двадесет и пет. Тя беше висока, гърдеста, с дълги бедра и тънък кръст. Имаше малка устица и тъмни, тежки очи, винаги влажни като на кошута през месец май.

Мъжът й, бившият майстор на мандрата, бай Балабан, беше починал преди пет години, и то най-внезапно от разрив на сърцето. Съседките, много завистливи жени, казваха, че жена му имала пръст в тази работа, защото била ненаситна на любов като ламя. Но за коя ли млада бездетка не злословят хлевоусти уста? Двете лисичи кожухчета, които й направи Методи Парашкевов, много бодяха очите на съседките й, та сигурно заради тях те си шушнеха по неин адрес доста неприятни неща. Но това са дреболии от частен характер. Стрина Балабаница беше чудесен работник в мандрата, изкарваше добри трудодни и печелеше достатъчно, за да не бърза с втора венчавка. Тя беше сръчна и много жизнерадостна жена.

Когато бай Гроздан и Авакум влязоха в двора на къщата и застанаха на пруста пред отворената врата на собата, Балабаница беше клекнала да мие един лъскав гюм. Тя стоеше на колене гърбом към тях, протягаше гъвкавата си снага и чевръсто търкаше с бодливата четка. Черната й вълнена фуста беше се понадигнала, та бай Гроздан на два пъти смутено се прокашля. Но Авакум си стоеше много спокойно. Балабаница чу председателя, когато той се прокашля за трети път.

Тя се изправи и усмихната прибра черната къдрица, която беше паднала над челото й.

— Ти защо не си на работа? — опита се да бъде строг председателят.

— Първо да беше ми казал добър ден — сопна се Балабаница, като поглеждаше изкосо към Авакум. — Пък тогава да ме питаш. Или мигар на вдовиците не се вика добър ден!

— Ех, и ти! — намръщи се председателят.

Авакум тозчас й протегна ръка и Балабаница веднага я пое, въпреки че нейната ръка беше мокра.

— Добър ден! — живо раздруса десницата й Авакум. — Бай Гроздан е сърдит, защото го вдигнах от обед. Аз съм виновен.

— Ти защо не си на работа? — упорствуваше председателят, но гласът му вече не беше строг.

— Аз съм втора смяна, бай Гроздане — погледна го ласкаво Балабаница. — Затова съм си в къщи. Хайде добре сте ми дошли! — покани ги тя и пъргаво се наведе да им натъкми столчета до огнището.

Така влезе Авакум в къщата на Балабаница.

Когато председателят й съобщи за какво са дошли, тя се натъжи, големите й очи плувнаха в сълзи. Виждаше се, че искрено жали за учителя. Оная благосклонност, с която гледаше Авакум до тоя миг, изчезна от погледа й, тя изгуби желание дори да извие глава към него.

— Скътай вещите на даскала в избата или където знаеш — продължаваше с вече смутен глас председателят, — а тоз човек да настаниш в стаята му — той ще ти е кираджия някое време, докато бъде на село.

Балабаница въздъхна.

Пък Авакум ликуваше: още нестъпил, дето се казва, в Момчилово, и добрият случай му се усмихна. Всъщност тоя добър случай не кацна на рамото му като златната птичка от приказките. Авакум съзнателно го търсеше — внимателното и подробно проучване на къщата и на обстановката, сред които беше живял Методи Парашкевов, съставляваше първата точка от неговия план.

Те се качиха на втория кат по извита и скърцаща стълба. Тази стълба започваше отвън, на двора, и водеше за един продълговат и тесен чардак, който опасваше къщата откъм овощната градина. Тук имаше две врати, ковани от чамови дъски и боядисвани някога, вероятно по времето на бай Балабан, със сива и излиняла вече блажна боя. И двете врати бяха запечатани с червен восък, с печата на Момчиловския народен съвет.

Председателят се поколеба някое време. Дали сам да строши печатите, или да извика и някого от съветниците? В тоя миг той може би си спомни, че е „таткото на хляба наш“, че сам е съветник в общината, или пък чисто и просто беше решил да не губи повече време с натрапчивия и нахален софиянец — защото дръпна цветните връвчици с една решителност, която никак не допадаше на добродушното му лице.

— Ха на добър час! — рече той на Авакум и като че ли уплашен от дързостта си, бързо заслиза надолу по витата стълба.

Балабаница отключи вратата, която беше по-настрана от стълбата, и мълчаливо кимна на Авакум.

Това беше една бедна стая, дори по-бедна, отколкото можеше той да си представи. Срещу прозореца бе натъкмено походно легло, покрито с войнишко одеяло. Шкаф — сигурно дрешник, — височък рафт с книги, голяма дъсчена маса, покрита с амбалажна хартия, и два стола — това беше всичко. Над леглото висяха двуцевна ловджийска пушка и кожен патронташ. Върху масата лъщеше микроскоп, стояха изправени два статива за епруветки. Имаше още една спиртна лампа, пинцети, чукчета и няколко кафяви шишета с киселини.

Тия неща Авакум познаваше от описа на Слави Ковачев. Докато той изследваше разбития прозорец с лупа и сантиметър, Слави Ковачев беше дошъл на оглед в стаята на учителя. И понеже имаше пълно доверие в педантичната му добросъвестност, а времето течеше, той се задоволи със сведенията, които почерпи от неговия опис. Сега можеше сам да установи, че колегата му от Пловдив не беше пропуснал нито един що-годе значителен предмет.

Балабаница се спря насред стаята и повдигна ръка:

— Само туй легло със завивките е мое — каза тя. — И долапът. Другото, дето го виждаш, е на даскала. И туй, дето е вътре в долапа, и то е негово. Аз съм подписала декларация за тия неща. Ако нещо изчезне, аз ще отговарям.

— Бъди спокойна — усмихна се Авакум. — Аз ще пазя тия неща като очите си. Няма смисъл да ги местиш на друго място. Както виждаш, не нося много багаж и те няма да ми пречат.

Докато тя сменяше покривките на леглото и изнасяше дрехите на учителя, Авакум стоеше гърбом към нея, но чуваше как тя тихичко хълцаше и подсмърчаше с нос. Той прехапа устни и се намръщи. „Ако не успея — помисли той, — тия неща едва ли ще бъдат върнати някога на предишното им място. Даскалът няма да се върне в Момчилово.“

Той погледна през прозореца. Оттук се виждаше настръхналата снага на Змеица. Над кафявите сипеи тежеше мрачно дъждовно небе.

„А тази жена го е обичала — помисли Авакум. — Затова плаче.“ И както гледаше към кръстопътя, той си спомни малките й устица и тежкия поглед на тъмните й очи. „Сигурно е живяла с него“ — въздъхна той. И веднага се сепна: учуди го въздишката му. В това, че може би е обичала и живяла с учителя, нямаше нищо тъжно. Въздишката беше съвсем излишна.

Той излезе на чардака и отвори другата, съседната врата. Това беше една малка собичка, пълна с всякакви вехтории. Стари книги, вестници, тетрадки, препарирани катерици, глухари и една лисица, и едно малко кафяво мече. Мечето беше поставено на дървена поставка върху продълговат сандък. На един прогнил рафт сред паяжини и прахуляк блещукаха стъкленици със спирт. В тия стъкленици се виждаха навити на спирали змии с белезникави коремчета и пъстри гърбове. Имаше и гущери, и дъждовници. Една препарирана бялка изцъклено гледаше към единственото прозорче на това килерче — малко, четвъртито, с немито от години стъкло, завардено с дебели железни пръчки.

Авакум усети върху тила си погледа на Балабаница. Той полека се извърна.

— И тия неща са на даскала — каза тя. Очите й бяха още зачервени. — Гласеше ги за училището. — Тя помълча. — Тук нищо не е описвано. Пък и какво ли има толкоз важно? Само дето държаха стаичката ми запечатана! Всичко туй аз ще смъкна в избата, а тук ще си наглася стан.

Тя помръдна с рамене, погледна изкосо Авакум и той забеляза, че в очите й вече няма сълзи.

— Тук аз ще си наглася стан — повтори тя. И добави по-тихо: — Ако останеш за по-дълго, и черга мога да ти изтъка. Женен ли си?

— И с шест дечица отгоре!

— Сиромашкият! — Тя се позасмя някак неопределено, помълча, после пак помръдна с рамене. — Аз ще ида до мандрата — каза тя, без да се извръща — и ще се върна надвечер. Ако излизаш — ключовете взимай у теб!

— Непременно — кимна Авакум.

Тя заслиза надолу полека — може би по-полека, отколкото беше необходимо.