Случаят в Момчилово

27

Бай Гроздан тъкмо се будеше от следобедната си почивка, когато Авакум почука на вратата му. Изведе го на двора, усмихна му се и го запита:

— Разсъни ли се?

Председателят кимна с глава.

Тогава той го поизведе още по-настрана и му зашепна:

— Първо. Свържи се веднага с партийния секретар, намерете четирима доверени хора и ги разделете на двойки. Едната двойка да наблюдава Боян Ичеренски, а другата — Кузман Наумов. Ако някой от тия двама хубавци се опита да напусне селото на часа да бъда уведомен. Аз ще съм или при Балабаница, или при Анастаси, ветеринарния доктор. Запомни ли? Второ. Повикай от канцеларията на стопанството ей този телефонен номер в Смолян. — Авакум бръкна в джоба си и му подаде една бележка. — Като ти се обадят, ще прочетеш каквото съм написал — веднъж и после още веднъж, за да те разберат по-добре. Привечер ще пристигнат при тебе двама мъже и ти ще гледаш да ги настаниш в къщата, която гледа срещу двора на Балабаница. — И пак го запита: — Запомни ли?

Бай Гроздан помълча.

— Всичко туй запомних отлично и ще го свърша — каза той. — Ами геолозите дали ще се върнат днеска?

— Ще се върнат — кимна Авакум. — Взели са от бай Марко хляб и суха храна за два дни.

Авакум стисна скришом ръката на председателя и пое пътя, който водеше за къщата на бай Спиридон.

Към 5 часа следобед от Смолян пристигнаха двама лейтенанти, облечени в цивилни дрехи. Те се представиха за закупчици от търговската организация и председателят ги настани на квартира при кака Надка, в най-близко съседство с Авакум.

Малко по-късно дойдоха и геолозите. Авакум беше в Илчовата механа, когато те се зададоха откъм Лъките. Той ги посрещна и някак особено тържествено се здрависа с Боян Ичеренски.

— Направих някои интересни открития — каза той и помълча.

— Така ли? — повдигна вежди геологът. — Много се радвам.

— Изглежда, че столицата на Момчил се е намирала някъде край южните подножия на Карабаир.

— Чудесно! — усмихна се Ичеренски. — Това е голямо откритие.

— По този случай утре ще те черпя с чаша вино — каза сериозно Авакум и му протегна ръка.

Когато наближи двора на Балабаница, той забеляза до оградата на кака Надка един непознат мъж — той стоеше пред портата и пушеше спокойно цигарата си.

Авакум се понаведе да изчисти обувките си от калта.

— Вие ли се казвате Асен? — запита го непознатият.

— Името ми е Петър — отвърна Авакум.

Те си поприказваха минута-две, после Авакум се изкачи в стаята си. Той заключи вратата, извади радиостанцията и предаде на свръзката си в София:

„Много бързо. Наредете, щото тази вечер, в десет часа без четвърт, над Карабаир да кръжи самолет. Повтарям…“

Като свърши предаването, той седна пред масата, извади преписа от английското стихотворение и тефтерчето си, където беше записал начина за работа с ключа, и започна търпеливо да съставя една сложна шифрограма с пет колонки петцифрени числа.

Балабаница отдавна шеташе из пруста. Той отвори вратата и застана на стълбището.

— Няма ли да слезеш? — запита го Балабаница.

— Няма — каза Авакум и се прозина. — Днес съм извървял много път. Качвал съм се чак на Карабаир! — Той пак се прозина и допълни: — Ще си легна да спя, мила хазяйке, а утре вечер ние с теб ще накладем голям огън и ще си бъбрим чак до първи петли.

Той пак заключи вратата, направи още една проверка на шифрограмата, сетне угаси осветлението и като запуши с луличката си, започна тихичко да се разхожда напред и назад.

Вятърът шумолеше в клоните на бора. Заваля дъжд.

Минутите течаха бавно, струваше му се, че се влачат като костенурки. За да не заспи, той глътна две таблетки кофенал и отново продължи да снове между масата и кревата.

В десет часа без двадесет минути той разтвори двете крила на прозореца, седна пред радиостанцията и се ослуша. Дъждът си шепнеше нещо със стария бор.

Очите му бяха сякаш хипнотизирани от фосфоресциращите стрелки на часовника. И като че ли сърцето му биеше по-начесто от механизма, който отброяваше секундите.

Точно в десет без четвърт откъм Карабаир се дочу далечен бумтеж. Усилваше се, отслабваше и пак започваше да бучи тревожно в смълчаната тъмнина.

Над Карабаир летеше самолет.

Авакум надяна слушалките върху ушите си, запали фенерчето и натисна ключа. През всеки три секунди предаваше в ефира условния кодов сигнал. Зовеше ултракъсовълновата станция, търсеше я в нощта.

По челото му изби студена пот.

И когато почувствува, че кръвта дави сърцето му, в мембраната долетяха първите точки и тирета на кодовия ответ.

Авакум стисна устни, заби поглед в шифрограмата и предаде до тайната ултракъсовълнова станция:

„Слушайте бързо. Ликвидирайте веднага археолога, преди да настъпи полунощ. Станцията и шифъра предайте на ветеринарния доктор, без да се бавите нито минута. Прекъснете всякаква връзка. Очистете квартирата си. Подробности ще научите от жена си. Край. Повтарям…“

Дъждът се беше усилил, навремени подухваше студен североизточен вятър.

Авакум изтича на няколко крачки зад стария бор и се просна върху тревата с лице към прозореца. Не минаха повече от три минути, и откъм прелеза се появи фигурата на Ичеренски. Той беше без шапка и без палто. Спря се под дървото, постоя неподвижен някое време, после бързо и безшумно се покатери по клоните. Като стигна равнището на прозореца, той се понадигна още малко, погледна в стаята и протегна ръка.

И до слуха на Авакум достигнаха през кроткия шум на дъждовните капки няколко отсечени металически удара.

„Убива ме с безгласен пистолет“ — помисли Авакум.

Ичеренски се спусна на земята така ловко, както се беше изкачил, и без да се огледа, хукна обратно към прелеза.