Смъртта е занимание самотно

През годината 2078 изкопали някаква древна гробница, или нещо, което сметнали за гробница, на калифорнийския бряг, където, разказвало преданието, навремето царували царици и царе, а после изчезнали като отлив по плитчина. Някои били погребани с колесниците си, тъй се разправяло. Други — със знаците на тяхното властолюбие и блясък. От трети останали само изображенията, съхранени в чудновати железни кутии, и тези изображения, като се поставяли пред светлина и се превъртали, приказвали на разни езици и играели черно-бял театър на сенките върху голи тапетни стени.

Една от гробниците била на някаква царица — в това подземие нямало ни прашинка, нито покъщнина, само възглавници в средата на помещението, а покрай стените, полица над полица, чак до тавана, купчина връз купчина, пак до тавана, имало железни кутии, надписани с различните животи на тази царица, които тя била живяла, ала ни един от тях наистина, а само на ужким. Били консервирани и пленени блянове. Контейнери, от които се чували виковете на джинове и в които принцесите се укривали от убийствената действителност и се съхранявали за вечността.

Адресът на гробницата бил „Спийдуей“ 27, Оушън Фрънт, град Венеция, щат Калифорния, в една година, потънала в забвение под пясъците и водата. Името на царицата с нейните филми от пода до тавана било Ратиган.

А сега аз бях там, чаках и размишлявах.

Дано не е като жената с канарчетата. Дано не е мумия е посипани с прахоляк очи.

Спрях да си я представям.

Втората египетска царица се беше появила. Но тази поява не беше тържествена, тя не носеше дълга вечерна рокля от сребърно ламе, нито елегантна дреха с шал, дори не и модерни памучни панталони.

Усетих я застанала на отсрещната врата, преди да се е обадила — и знаете ли каква беше? Жена, висока около метър и петдесет, в черен бански костюм с невероятно изпечено от слънце тяло — цялата, освен лицето, което явно е предпазвала, защото беше бяло като мляко. Коса подстригана късо, на цвят прошарено русо-кестенява и разрошена, сякаш бе прекарала гребена веднъж, колкото да я пооправи. Тялото беше тънко, стегнато и подвижно, а сухожилията на краката й бяха цели-целенички. Притича през стаята пъргава и босонога и застана над мен с искрящи очи.

— Добър плувец ли сте?

— Горе-долу.

— Колко пъти можете да преплувате моя басейн? — Кимна към голямото смарагдово езеро пред френския прозорец.

— Двайсет.

— А пък аз четирийсет и пет. Един мъж трябва да го прекоси четирийсет пъти, преди да го пусна в леглото си.

— Значи не отговарям на условията — отвърнах.

— Констанс Ратиган. — Сграбчи ръката ми и я раздруса.

— Зная — отговорих.

Отстъпи назад и ме огледа внимателно.

— Значи вие сте тоя, който дъвче ментова дъвка и обича „Тоска“ — заяви тя.

— Говорили сте с Хенри слепеца и с Флориана?

— Точно тъй! Чакайте ме тук. Пропусна ли вечерното си плуване, направо ще заспя отгоре ви.

Докато се обадя, тя се измъкна през френския прозорец, заобиколи басейна и пое към океана. Гмурна се в първата вълна и изчезна навътре.

Предположих, че като се върне, няма да й се пие вино. Отидох в кухнята, която беше холандска, в убито бяло и небесносиньо, видях, че машинката за еспресо работи на пълна пара, и усетих силния аромат на кафе, готово за началото на новия ден. Погледнах евтиния си часовник: близо един след полунощ. Налях кафе за двама и го отнесох да я чака на верандата над невероятно яркосиния басейн.

— Да! — възкликна, когато изтича да се отръска като куче на керамичния под.

Грабна кафето и като отпиваше, едва не се опари. Задъхана изрече:

— С това започва моят ден.

— Кога си лягате?

— Понякога при изгрев слънце като вампирите. Пладнето не е за мен.

— А къде почерняхте толкова?

— На ултравиолетова лампа в приземието. Защо ме гледате?

— Ей така — отговорих. — Съвсем различна сте от онова, което си представях. Смятах, че сте като Норма Дезмънд в оня, първия й филм. Гледахте ли го?

— Не, изживях го! Половината от филма — това съм аз, останалото е глупости. Тази тъпачка Норма иска все повече да се прослави. А пък аз искам само да мога да се скрия и да изчезна. До гуша ми е дошло от похотливи продуценти и режисьори-свалячи, от свенливи писатели и пъзливи сценаристи. Ах, простете! Вие май бяхте писател, нали?

— Да, аз съм писател.

— Наперен си, момчето ми. Пази се от киното. То ще те смаже. За какво говорех? А, да, подарих повечето от пищните си тоалети за благотворителните разпродажби в Холивуд, и то отдавна. Отивам най-много на една премиера в годината и на два бенефиса. Веднъж на два месеца обядвам с някой истински стар приятел в изисканите ресторанти „Сарди“ или „Дарби“, после пак се уединявам. С Фани се виждам веднъж месечно, обикновено в тия часове. И тя е нощна птица като теб.

Допи си кафето и се избърса с огромна мека жълта хавлиена кърпа, която много подхождаше на загорялата й кожа. Наметна се с нея и пак се втренчи в мен. Имах време да огледам тази жена, която хем беше, хем не беше Констанс Ратиган, великата повелителка от детството ми. На екрана — шестметрова, гъвкава, коварна, прелъстителна красавица, тъмнокоса, пленително стройна. А тук — опалена от слънцето пустинна мишка, пъргава, жива, младолика, канела, индийско орехче и пчелен мед, застанала до мен на нощния ветрец пред нейната джамия край средиземноморския й плувен басейн. Хвърлих поглед към къщата и си казах: нито радио, нито телевизия, нито вестници. Тя отново ме засече със своята телепатия.

— Точно така! Само прожекционният апарат и филмите във всекидневната. Времето се проявява както трябва единствено в една посока. Обратната. Аз властвувам над миналото. Да пукна, ако знам как да се оправям с настоящето, а бъдещето нека върви по дяволите. Няма да съм в него, не желая да съм в него и ще те намразя, ако ме принудиш да вляза там. Така животът е прекрасен!

Погледнах към всички осветени прозорци на дома й, към всички стаи отвъд прозорците, а после към изоставената лимузина до джамията.

Това така я притесни, че внезапно изчезна и се върна с бялото вино. Разля го, като мърмореше:

— По дяволите. Изпий това. Аз ще…

Изведнъж, като ми подаваше чашата, започнах да се смея. Не, не да се смея — разкикотих се лудо, разтърсих се от кикот.

— Какво има? — запита тя и придръпна обратно виното. — На какво се смееш?

— На вас — изхълцах — и на шофьора. И на прислужницата. Прислужницата, шофьора! И вие!

Посочих към кухнята, навън към лимузината, после пак към нея.

Разбра, че съм я хванал, и също се разсмя, отметна глава назад и издаде звучен вик.

— Боже мой, малкият, спипа ме! Но признай — бях на висота!

— Разбира се — изкрещях. — Страхотна сте. Обаче като ми подавахте чашата, долових нещо в движението на китката. Наблюдавах ръцете на шофьора на кормилото. Забелязах пръстите на прислужничката върху таблата. Констанс — извинете, — госпожице Ратиган…

— Констанс.

— Можехте да ме заблуждавате дни наред — казах. — Разпознах ви само по китките и дланите.

Тя изхвръкна от стаята, прибяга обратно, повратлива като игриво кученце, нахлупила шофьорската фуражка, свали я, наложи бонето на прислужница, бузите й горяха, очите й мятаха искри.

— Хайде, ощипи, ако искаш, задника на шофьора, или предпочиташ на слугинята?

— И тримата имате страхотни задничета!

Доля ми чашата, метна встрани двете шапки и заяви:

— Единственото развлечение, което ми остана. От години съм без работа, затуй сама си я създавам. Шофирам нощем из града, инкогнито. Пазарувам вечер, като прислужница, пак аз. Също тъй работя с прожекционна машина в приземието и мия лимузината. И като куртизанка не съм лоша, ако обичаш куртизанките. Изкарвах по петдесет долара на нощ, луди мангизи, през 1923, когато доларът беше долар, а една хубава вечеря струваше двайсет и пет цента!

Най-сетне спряхме да се смеем. Отпуснах се назад сред възглавниците.

— И все пак, защо е цялата тази загадъчност, за какво е този нощен живот? — запитах я. — Никога ли не излизате денем?

— Само ако трябва да отида на погребение. Знаеш ли — Констанс отпи от кафето и пак се излегна на възглавниците, които приличаха на кучешка сюрия, — хората не са ми приятни. Започнах да ги избягвам още на младини. Твърде много продуцентски пръсти са ми пипали кожата. И всъщност обичам да си играя на къща.

— Ами аз какво търся тук?

— Първо, приятел си на Фани. И второ, изглеждаш ми добро момче. Схватливо, ала вятърничаво. В смисъл на невинно. С тия големи сини наивни очи. Живоът май още не те е сдъвкал, а? Дано завинаги те пощади. Изглеждаш ми почтен, мил и забавен. Изключвам физическите упражнения, както го наричат, гимнастиката — вън. Което означава, че не смятам да те вкарвам в спалнята си, ще си останеш девствен.

— Аз не съм девствен.

— Може, но на такъв приличаш.

Изчервих се като домат.

— И все пак не ми отговорихте. Какво търся тук?

Констанс Ратиган остави кафеената чашка на пода и се наведе напред да ме погледне отблизо в очите.

— Фани е уплашена — изрече тя. — Настръхнала. Ужасена. Питам се, не си ли ти причина за това?

За кратко време бях забравил.

Пътуването до брега беше разнесло мрака от главата ми. Влизането в този дом, стоенето край басейна, изчакването на тази жена, гмурнала се във вълните, да се върне на брега, полъхът на нощния ветрец върху лицето ми и вкусът на виното в устата бяха изличили последните четирийсет и осем часа.

Внезапно осъзнах, че от седмици насам не се бях смял тъй истински. Смехът на тази млада жена ме бе направил отново на двайсет и седем, а не както се бях усещал, като станах сутринта, деветдесетгодишен.

— Ти ли си виновен за уплахата на Фани? — повтори тя и млъкна.

— Боже мой — възкликна Констанс Ратиган. — Изглеждаш тъй, сякаш ей сега съм премазала любимото ти куче! — Сграбчи ръката ми и я изви. — Май те ритнах право в таратанците, а?

— Тара…

— Ташаците. Прощавай.

Остави ме на мира. Видя, че не успя да ме засрами докрай, и каза:

— Треперя като квачка над Фани. Дори не подозираш колко често ходя в оная скапана къща.

— Никога не съм ви срещал.

— О, срещал си ме, но не си разбрал. Една нощ, преди близо година, беше някакъв празник, всички се бяха наловили да играят мексиканска конга, редицата се виеше из цялата сграда, подпалило ни беше виното, а и лютивите гозби. Аз водех танца, преправена на Рио Рита; никой не ме знаеше коя съм — само така се отпуща човек. Ти плетеше крака в другия край на хорото. Така и не се запознахме. След час си поприказвах малко с Фани и се изнизах. Най-често се появявам там в два след полунощ, защото Фани и аз обичаме да се връщаме към времето на Чикагската опера и Института за изкуства, когато аз рисувах и пеех безплатно в оперния хор, а Фани изпълняваше няколко солови партии. Познавахме Карузо, и двете бяхме кльощави като клечки, невероятно, нали? Фани? Кльощава! Ама какъв глас! О, боже, колко, бяхме млади! Е, останалото го знаеш. Аз се издигнах на върха, с белези от креватни пружини по гръбнака. Когато белезите се намножиха, оттеглих се да изпомпвам пари от моя заден двор.

Посочи към най-малко четири петролни сонди, които пъхтяха и въздишаха оттатък прозореца на кухнята, прелестни домашни животинки за охолен живот.

— Фани ли? Изживя една гадна любовна история, която я пречупи на две и я изду до обема, който виждаш днес. Нито мъж, нито аз, нито животът — никой ме е в състояние да й възвърне вече хубостта. Махнахме с ръка на всичко и си останахме приятелки.

— Добри приятелки, както долавям по гласа ви.

— Да, истински. Тя е талантлива, мила, ексцентрична, отчаяна жена. Аз се премятам като малко кученце под звуците на нейния мамонтски гавот. Заливаме се от смях в четвъртия час на утринния свят. Не се залъгваме за горчивините на живота. Знаем, че никога вече не можем да се върнем в него, тя по нейни си причини, аз — по свои. Тя видя един мъж прекалено отблизо, аз видях пък мнозина, за прекалено кратко. Оттеглянето от живота има многобройни форми, както можеш да разбереш от моите предрешвания, както забелязваш по монголфиеровското балоноподобие у Фани.

— Говорите за мъжете така, сякаш не виждате, че пред вас стои един истински мъж.

— Ти не си от тях, от мен да го знаеш. Ти не си в състояние да изнасилиш цял един девически хор, нито за превърнеш импресарското си писалище в креват. Не си в състояние да ритнеш баба си по стълбите, за да й пипнеш осигуровката. Може да си мухльо, не знам, или пък глупак, но вече предпочитам мухльовците и глупците, мъже, които не отглеждат смъртоносни тарантули и не оскубват крилете на колибрите. Наивни писатели, бленуващи да се качат на Марс и повече да не се прибират на нашия тъп, прекалено реален свят.

Спря, чувайки думите си.

— А, много се разбъбрих. Да се върнем към Фани. Тя не е от плашливите, нали от двайсет и пет години живее в това невероятно свърталище, вратата й е денонощно отключена за всекиго и за всички, а пък бурканът с майонезата не й излиза от ръката, но сега нещо не е наред. Бълха да кихне, и примира. Е?…

— Снощи само слушахме опери и се смяхме. Нищо не каза.

— Не е искала да разтревожи марсианеца, това е едно от прозвищата й за тебе, нали? Разбирам го от начина, по който й потръпва кожата. Познаваш ли конете? Виждал ли си как кожата им се свива и тресе, като ги накацат мухи? Напоследък невидими мухи кацат по Фани непрестанно, а тя само свива устни и кожата й се разтърсва. Таблото й за спиритически сеанси е вън от строя. Пясъчният й часовник се е развалил, някой му е насипал прах от погребална урна вместо пясък. Странен шепот долитал от вратата на нейния хладилник. Нощем ледът се сривал вътре в ледника й, звучал като злокобен кикот. Казанчето на тоалетната оттатък в коридора гъргорело цяла нощ. Термитите под стола й щели да проядат дъските и щяла да политне в преизподнята. Паяците на стената тъчали погребалния й саван. Как ти изглежда този списък? И всичкото това по интуиция. Ни един факт. Вижда си края скоро. Разбираш ли?

От сянката си се страхува.

Помислих си го, но не й го казах. Вместо туй запитах:

— Говорихте ли с Хенри?

— Хенри си е втълпил, че е най-великият слепец на света. Дрън-дрън! Подхвърля разни намеци. Нещо ставало — но какво, не иска да ми каже. Ти ще ми обясниш ли? Тогава ще пиша на Фани или ще й телефонирам чрез госпожа Гутиерес, или ще се отбия утре през нощта, да я успокоя, че няма нищо страшно. Искаш ли?

— Ако може още малко вино?

Наля ми, без да откъсва очи от мен.

— Нещо наистина става — но какво, рано е да се каже.

— Докато го кажеш, може да е късно. — Констанс Ратиган скочи и тръгна да кръстосва стаята, накрая се обърна и ме простреля с поглед. — Защо отказваш да говориш, след като знаеш, че Фани е обезумяла от страх?

— Защото самият аз се уморих да се боя от всяка сянка. Защото цял живот съм бил страхливец и се гнуся от себе си. Щом науча повече, ще ви се обадя!

— Господи! — Констанс Ратиган се засмя гърлено. — Гласът ти е като бурия. Ще се отдръпна, да ти оставя повече простор. Знам, че обичаш Фани. Дали да не я прибера тук за няколко дни, за седмица, и да я пазя, как смяташ?

Погледнах към огромните възглавници, яркото слонско стадо от сатенени повърхности, натъпкани с пух, тъй подобни по форма и обем на Флориана. Поклатих глава.

— Гнездото й е там. Опитвал съм да я изведа на кино, на театър, дори на опера. Откажете се. От десет години не се е подавала на улицата. Да я отведете от онази къща, огромното й слонско гробище, не…

Констанс Ратиган въздъхна и допълни чашата ми.

— Всичко това ще е без полза, нали?

Взираше се в профила ми. Аз се взирах в тъмните вълни отвъд френския прозорец, където приливните пясъци се обръщаха в съня си като по часовник.

— Винаги е твърде късно — продължи Констанс Ратиган. — Няма начин да се опази Фани или който да било, не и когато някой е решил да го нарани или да го убие.

— Кой казва, че става дума за убийство? — възпротивих се аз.

— По това твое чисто, розово, глуповато лице се изписва всичко. Навремето, когато врачувах, не гледах в кафето, а гадаех по очите и по уязвимата уста. Фани е подплашена и от това и мене ме е страх. За пръв път от години, когато плувам нощем, представям си как огромна вълна ме завлича навътре и аз не мога да се върна. О, не желая единственото ми голямо удоволствие да се отнеме по този начин. — После добави на скороговорка: — Не си ти оня, който ще ми го отнеме, нали?

— Какво?

Изведнъж ми прозвуча като Кръмли или като Фани, когато ме предупреждаваше „да не й водя никого друг“.

Сигурно съм изглеждал много стреснат, защото тя остро се изсмя.

— По дяволите — не. Ти просто си един от ония, които избиват хората на хартия, за да не ги трепят наистина. Извинявай!

Но аз вече се бях изправил, напирах да изрека нещо, да разкажа безумни истории, ала не знаех точно какви.

— Вижте — започнах. — Това беше един луд месец. Започвам да забелязвам неща, които никога преди не съм забелязвал. Никога досега не съм чел некролози. Сега ги чета. Не ви ли се е случвало седмици, месеци наред твърде много от близките ви да полудяват или да отпътуват, или да падат мъртви?

— Когато човек е на шейсет — иронично се засмя Констанс Ратиган, — има цели такива години. Боя се да слизам по стълби; един приятел тъй си счупи врата. Боя се да ям; двамина умряха от задавяне. Ами океанът? Трима приятели се удавиха. Самолети? Шестима се разбиха. От автомобили — двайсет. В съня? По дяволите, да. Десет от моите близки умряха в съня си, казаха майната му и се чупиха. Алкохол? Четиринайсет ги отнесе цирозата. Списъкът няма край. А за теб то едва започна. Имам тук един телефонен указател, гледай!

Грабна малка черна книжка от масичката до вратата и ми я подхвърли.

— Книга на мъртвите.

— Какво?

Разлистих страниците, прочетох имената. На всяка страница край половината от имената имаше малки червени кръстчета.

— Този личен телефонен указател ми е от трийсет и пет години. Тъй че половината от хората в него са си отишли доста отдавна, а на мен не ми дава сърце да ги изтрия или да ги зачеркна. Така ще умрат завинаги. Тъй че май и аз съм мекушава като тебе, синко.

Издърпа ми книгата на мъртвите.

От прозореца лъхна студен вятър и пясъкът на плажа зашумоли, сякаш огромен и невидим звяр бе стъпил там с тежка лапа.

— Аз не съм уплашил Фани — обадих се накрая. — Не съм Тифусната Мери. Не пренасям зараза. Ако е някъде тази вечер, ако заразата е тук, дошла е сама. От колко дни вече все ми се повдига. Хора умират или побягват — без видима връзка, нищо не мога да докажа. Все някак съм наоколо или наблизо, когато се случва, и все съм като гузен, че не съумявам да видя, да разбера, да кажа, да предотвратя. Владее ме гадното чувство, че това ще продължи по-дълго, отколкото бих могъл да понеса. Вече когото да погледна, струва ми се, че той или тя ще е следващият, а пък ми е ясно — изчакам ли, рано или късно, на всекиго му идва краят. Но тази седмица някак мрат ускорено. Това мога да кажа. И млъквам.

Тя приближи, целуна връхчетата на пръстите си и ги допря до устните ми.

— Друг път няма да те дразня. Много лесно кипваш. А сега какво — още едно питие? Или да изгледаме някой филм? А може би предпочиташ едно среднощно къпане в басейна? Благотворителен секс с филмовата ти майка? Ни едно от гореизброените?

Сведох глава да избегна насмешливия й огнен поглед.

— Филми. Искам да видя Констанс Ратиган в „Дантелени завеси“. За последен път съм го гледал, когато бях на пет години.

— Бива си те да повдигаш самочувствието на старците. „Дантелени завеси“. Почакай да заредя машината. Баща ми беше прожекционист в едно кино на град Канзас, когато бях малка — научи ме да работя с апарата. Още мога. Не ми трябва друг в тази къща.

— Не. Аз ви трябвам. Да гледам филма.

— По дяволите. — Прескочи възглавниците и започна да човърка по апарата в дъното на стаята. Дръпна кутия с филм от близката полица и сръчно започна да го зарежда в машината. — Прав си. Ще ти гледам лицето, докато ти гледаш филма.

Оставих я — да работи, да тананика и да наглася лентата, а пък аз излязох на ниската веранда над плажа. Погледът ми се плъзна на юг по брега, покрай имението на Констанс Ратиган, после на север и там…

Долу, на ръба на пясъка, забелязах нещо.

Един човек стоеше там като истукан — мъж, или нещо, което ми заприлича на мъж. Откога беше долу и дали бе излязъл от водата, не знаех. Не виждах мокър ли е или не. Стори ми се, че е гол.

Ахнах и бързо хвърлих поглед към стаята. Констанс Ратиган свирукаше и продължаваше да се върти край апарата.

Вълна се стовари като пушечен изстрел. Погледнах пак нататък. Човекът не мърдаше, изпънал ръце край тялото, разкрачил крака, предизвикателен.

Махай се! — поисках да му викна. — Какво дириш тук? Не сме сторили нищо.

Сигурен ли си? — запитах се веднага.

Никой не заслужава да бъде убит.

— Нима?

Нова вълна се вдигна зад фигурата на брега. Разби се в поредица начупени огледала, които се свлякоха и сякаш обвиха човека. Той бе изличен. Когато вълната се оттегли, вече го нямаше — побягнал бе навярно на север по брега.

Обратно покрай лъвовата клетка в канала, край осиротелите прозорци на жената с канарчетата, край жилището ми с разхвърляния му креват.

— Готов ли си? — викна отвътре Констанс Ратиган.

Право да си кажа, помислих си, не съм.

Когато влязох, Констанс Ратиган рече:

— Ела да видиш старицата млада.

— Вие не сте стара — възкликнах.

— Не съм, то се знае. — Притича из стаята, изгаси лампите, разбухна възглавниците в средата на пода. — Твоята здравенячка пише книга, ще излезе догодина. Подводна гимнастика. Секс по време на отлива. Какви бикарбонати да изпиеш, след като си излапал местния футболен треньор. О, боже мой — ти пак се изчервяваш! Какво знаеш за жените?

— Не знам много.

— С колко си бил досега?

— С малко.

— С една — отгатна тя и трепна, когато кимнах. — И къде е тази вечер?

— В град Мексико.

— Кога се връща?

— След десет дни.

— Липсва ли ти? Обичаш ли я?

— Да.

— Искаш ли да й телефонираш и да си говорите цялата нощ, та гласът й да те опази от жената дракон?

— Не ме е страх от вас.

— О, и как още! Обичаш ли телесна топлина?

— Телесна ли?

— Топлина! Секс без секс. Прегръдки. Можеш да отдадеш на този отровен гущер консервирана топлинка и пак да си останеш добродетелен. Да ме притиснеш и да ме прегърнеш — като лъжица в лъжица. Гледай към тавана. Там става действието. Филми през цялата нощ, чак докато зората се сипне като утринна ерекция. Извинявай. По дяволите! Хайде сега, синко. Започваме!

Отпусна се върху възглавниците, повличайки и мен и същевременно натисна копчетата върху контролното табло, монтирано на пода. Изгаснаха и последните лампи. Шестнайсетмилиметровият апарат забръмча. Таванът се прошари от светлини и сенки.

— Гледай! Как ти се струвам?

Сочеше нагоре с хубавия си нос.

Констанс Ратиган, по-млада с двайсет и осем години, палеше цигара.

Долу, до мен, живата Констанс издухваше цигарен дим.

— Ама каква кучка съм била, нали? — прошепна тя.

Събудих се призори и не повярвах, че съм тук. Събудих се неописуемо щастлив, сякаш нещо прекрасно се беше случило в нощта. Разбира се, не бе станало нищо, просто бях спал сред тези многобройни пухкави възглавници, до жена, дъхава като шкафче с уханни подправки, и скъп паркет. Тя беше красив шах с резбовани фигурки, изложен на витрина в годините на детството. Бе нова спортна зала за девойки, изпълнена с недоловим дъх на прахоляк след партия тенис, полепнал по мургави бедра.

Извърнах се в сумрака.

Нея я нямаше.

Чух вълна да се плиска на брега. Прохладен вятър лъхна от френския прозорец. Седнах. Навътре в здрачното море видях ръка да се вдига и сваля, вдига и сваля. Гласът й ме повика.

Изтичах навън, гмурнах се и преди да я настигна, каталясах. Жалък слабак. Върнах се и седнах да я дочакам на брега. Най-сетне излезе и се надвеси над мен, този път съвсем гола.

— Боже! — възкликна. — Дори бельото не си е свалил. Какво става с днешните млади?

Гледах я захласнат.

— Как ти се виждам? Прилично тяло като за една стара императрица, нали? Хубав бюст, стегнати бедра, къдрав храсталак…

Но аз бях замижал. Тя се разсмя. После побягна, смеейки се. Протича по брега около половин миля и се върна, подплашила единствено чайките.

След малко по плажа се понесе ухание на кафе, примесено с мириса на прясно препечени филийки. Когато се довлякох вътре, тя седеше в кухнята само с грима, който бе нарисувала край очите миг преди това. Примигваше свенливо към мен, същинско ратайкинче от немите филми, подаде ми мармалад и печена филия и покри скута си със салфетка, уж да не ме смущава, докато я съзерцавах и закусвах. Върху зърното на лявата и гръд капна ягодово сладко. Видях това. Тя видя, че съм видял, и запита:

— Гладен ли си?

Което ме накара още по-припряно да мажа масло върху резена.

— Олеле, ясно — бягай да говориш с град Мексико.

Позвъних там.

— Къде си? — Подозрително запита Пег, на две хиляди мили оттук.

— В една телефонна будка, във Венеция и вали дъжд — отговорих.

— Лъжец! — каза Пег.

Беше права.

А после изведнъж това свърши.

Бе много късно или много рано. Бях като пиян от живота само защото тази жена си бе дала труда да ме забавлява с часове, да разговаря с мен в мрака чак докато слънцето, далече на изток, отвъд мъглите и ръмежа, се накани да се появи.

Погледнах към вълните и плажа. Ни знак от удавници и ни една душа позната или непозната долу, на пясъка. Не ми се тръгваше, но ме очакваше работен ден — да пиша разказите си, на крачки изпреварвайки смъртта. Ден без написан ред, обичах да повтарям и го повтарях толкоз често, че моите приятели въздъхваха и отчаяно въртяха очи, ден без писане е като малка смърт. Не желаех сам да се тикам зад оградата на гробищата. Готов бях да се отбранявам докрай с моята портативна машинка „Ремингтън“, която стреля по-точно, прицелиш ли се както трябва, отколкото пушката със същото име.

— Ще те откарам у вас — заяви Констанс Ратиган.

— О, не, благодаря. Оттук до вкъщи по брега е на две крачки. Съседи сме.

— Как не! Този имот ми струваше двеста хиляди, за да го построя през 1920-а, днес струва пет милиона. Какъв е твоят наем? Трийсет долара месечно, нали?

Кимнах.

— Добре, съседе. Хващай по пясъка. Нали ще дойдеш пак някоя нощ?

— Често — отвърнах.

— Често. — Хвана ръцете ми в своите, което значи в ръцете на шофьора, на прислужницата и на филмовата звезда. Разсмя се, отгатвайки какво си мисля. — Смяташ ме за откачена, нали?

— Да можеше целият свят да е като вас!

Промени темата, за да избегне комплимента.

— А Фани? Нали ще живее вечно?

С насълзени очи аз кимнах.

Целуна ме по двете бузи и ме избута навън.

— Пръждосвай се.

От теракотовата й веранда скочих долу на пясъка, притичах няколко крачки, извърнах се и викнах:

— Приятен ден, принцесо!

— Дрън-дрън — отвърна тя поласкана.

Хукнах към дома.