Смъртта е занимание самотно

Когато удавниците взеха да се появяват някъде следобед в същия този ден, това развали пикниците по цялото крайбрежие. Хората се възмутиха, прибраха си кошниците, разотидоха се. Кучетата, втурнали се въодушевено да оглеждат чужденците, налягали по пясъка, подтичваха обратно при виковете на гневните си стопани. Подбраха децата, забраниха им да общуват с такива лоши непознати.

Защото удавянето е забранена тема. Подобно на секса, то не се разисква. И следователно, ако удавник си позволи да наближи брега, той или тя са persona non grata. Децата можеха и да се изпокрият, за да си правят тайни погребения на уж, но самотните жени, останали след като семейните подплашено се бяха разотишли, вдигаха слънчобрани и обръщаха гръб, сякаш някой им бе подвикнал неприлично откъм вълните. При случаи като тоя съветите в женските списания остават безполезни. Загубените плувци бяха пристигнали без покана, без разрешение и без да предупредят, и като досадни сродници трябваше час по-скоро да се изтикат към тайнствените хладилници навътре в сушата.

Но едва отпратили единия воден странник, нечие детско гласче писваше:

— Виж, мамоо — виж!

— Бягай оттам! Махни се!

И се чуваше топуркане на крака, бягащи от топлите още експлозиви на пясъка.

На връщане от Кръмли чух за нежеланите гости, удавниците.

Не ми се оставяше слънцето, което сякаш вечно озаряваше овощната му градина.

Стигнах до морето и все едно, че навлязох в друга страна. Мъглата нахлу, като че ли зарадвана от скръбните вести. Удавниците нямаха нищо общо ни с полицията, ни с нощните удари, нито с мрачните изненади в каналите, които мляскаха през цялата нощ. Просто имаше мъртво вълнение.

Брегът сега бе опустял. Но още по-пусто бе чувството ми, когато вдигнах поглед към стария венециански кей.

— Лош ориз — чух някой да прошепва. Това бях аз.

Старинно китайско заклинание, извиквано по синорите на оризовите ниви, за да се опази реколтата от поразиите на завистливите божества.

— Лош ориз.

Защото най-сетне бяха я настъпили огромната змия.

Някой я беше смазал.

Влакчето от пратера беше изчезнало завинаги от далечния край на кея.

Останките лежаха в здрача като огромно разпиляно микадо22. Тази игра я играеше сега само един самотен екскаватор — сумтеше, навеждаше се, чупеше костите и те му се услаждаха.

„Кога ще спре това умиране?“ — бе запитал Кейл преди няколко часа.

Пред мен пустееше оголеният край на кея, чийто скелет сега натрошаваха, мъглата прииждаше към брега, усетих рояк ледени стрели да се забиват в гърба ми. Следяха ме. Рязко се извърнах.

Този път имаше защо.

На отсрещната страна на улицата видях А. Л. Шранк. Подтичваше, мушнал ръце дълбоко в джобовете на балтона, свил глава в мръсната яка, и все поглеждаше назад — плъх, преследван от хрътки.

Господи, мина ми през ума, най-сетне осъзнавам на кого ми прилича.

На По!

Известните снимки, меланхоличните портрети на Едгар Алън с високото бледо лъскаво чело, мрачните пламтящи очи, орисаната и отчаяна уста, погребана под черните бакенбарди, връзката — изкривена под мръсната яка върху неспирно трепкащата и преглъщаща адамова ябълка.

Едгар Алън По.

Но тичаше. Шранк тичаше. Поглеждаше назад към бързата, безформена мъгла.

Боже мой, казах си, тя всички ни преследва.

Докато стигна до кино „Венеция“, припряната мъгла бе нахълтала вътре.

Кино „Венеция“ на собственика Шейпшейд не беше като другите поради туй, че бе един от последните нощни речни кораби, плуващи по края на прилива.

Предната част на киното бе върху бетонираната алея, която води от Венеция към Океанския парк и Санта Моника.

Задната му половина се издаваше към кея, тъй че крайната й част висеше над водата.

Застанах пред киното в този късен следобеден час, погледнах към навеса над входа и ахнах.

Нямаше обявен филм. Само една-единствена дума, с грамадни букви.

Сякаш ме намушкаха в стомаха.

Пристъпих към касата.

Шейпшейд беше вътре, махна ми и се ухили с неописуемо добронамерена усмивка.

— Значи сбогом? — казах аз натъжено.

— Точно тъй! — засмя се Шейпшейд. — Довиждане, прощавай. И е безплатно! Влизай! Приятелите на Дъглас Феърбанкс, Томас Меган, Милтън Силс и Чарлс Рей23 са и мои приятели.

Тия имена от детството ме разтопиха. Хора, които помнех да трептят на старите екрани още когато съм бил две, три, четиригодишен, в майчиния скут, в едно прохладно кино в Северен Илинойс, преди времената на лошия ориз, преди да се принудим да потеглим на запад в раздрънкания „Кисъл“ начело на Окитата, да търси моят баща работа, поне колкото за хляба.

— Не мога да вляза, господин Шейпшейд.

— Гледай го това момче! — Шейпшейд вдигна очи към небето и ги извъртя като Стромболи, вбесен от Пинокио, готов да му пререже конците. — А защо не?

— Когато излизам от дневна прожекция, изпадам в депресия. Всичко ми е криво.

— Но слънцето вече го няма! — удиви се Шейпшейд. — Когато филмът свърши, ще е нощ!

— Все едно, исках да ви попитам за преди три вечери. Не сте ли забелязали случайно оня старик от гишето за билети. Бил, Уили, Уилям Смит, да чака някого тука, пред входа?

— Викнах му, да. Какво ти е на главата? — казах. — Май някоя гризли ти е одрала перуката, казах. Косата му беше неописуема. Кой го е стригал с косачка? Оня демон Кейл, нали?

— Да. А видяхте ли кой дойде да го отведе?

— Залисах се в работа. Изведнъж шестима се наредиха за билети, шестима! Когато се освободих, господин Смит, Уили, вече го нямаше. Защо?

Клюмнах. Разочарованието явно се бе изписало по лицето ми. Шейпшейд, съчувствено развълнуван, ме обви в свеж лъх на „Сен-сен“ през прозорчето на касата.

— Познай кой е на големия порест сребрист екран от 1922! Феърбанкс! „Черният пират“. Лилиан Гиш! „Пречупени цветове“. Лон Чейни. Най-великият. „Фантомът на операта“.

— О, господин Шейпшейд, та това са все неми филми!

— И какво от това? Къде беше в 1928, та не си го разбрал? Колкото повече приказки, толкоз по-малко кино! Статуи бяха, но как играеха. Отвореха ли уста, тръпки те полазваха. Затова в тези няколко последни вечери — само нямо кино! Мълчание, разбираш ли! Тишина и жестове, широки дванайсет, гримаси и усмивки, високи шест метра. Безмълвни фантоми. Безсловесни пирати. Горгули и гърбави, чиито думи ги отнасят дъждът и бурята, а вместо тях приказва органът, е? Пълно с празни места. Влизай!

Той удари месинговия автомат за билети.

Машинката ми подаде един хубав нов оранжев билет.

— Добре. — Взех билета и погледнах този старик, който не беше виждал слънце от четирийсет години, който до лудост обичаше филмите и пред „Енциклопедия Британика“ винаги предпочиташе списание „Сребрист екран“. В очите му се четеше кротката лудост на любовта към старите лица от някогашните филмови афиши.

— Шейпшейд ли е истинското ви име? — запитах го накрая.

— То означава салон като този, в който сенките добиват форма и всички форми са сенки24. Можеш ли да се сетиш за нещо по-добро?

— Не, господин Шейпшейд. — Наистина не можех.

— Какво… — започнах да го питам.

Но Шейпшейд отгатна и продължи ведро:

— Какво ще правя утре, когато ми съборят киното? О, не е страшно! Имам си подслон! И филмите ми също, тия триста филма, които са сега в кабината, но скоро ще отидат на миля оттук, на юг, на брега, в едно приземие, където ходя да ги прожектирам и да се смея.

— Констанс Ратиган! — възкликнах. — Често съм виждал късно нощем странна светлина да трепти в приземието й или във всекидневната. Вие сте били значи!

— Че кой друг? — засия Шейпшейд. — От години вече, свърша ли тук, притичвам по брега с по десет кила филми под всяка мишница. По цял ден спи Констанс, а нощем гледа филми и хруска с мене пуканки, такава е тя, Ратиган, седим, държим си ръцете като откачени деца, обираме филмовите складове, а някой път пък тъй ревем, че не виждаме да пренавием ролките.

Погледнах към брега оттатък входа на киното и си представих как Шейпшейд гази през вълните в мрака, нарамил пуканки и Мери Пикфорд, с шоколадчета и Том Микс, запътен към древната царица, за да се превърне в предан почитател на многократните светлини и сенки, които пърпорят по екрана на мечтите с безброй изгреви и още толкоз залези.

И пак Шейпшейд, да наблюдава как тъкмо преди изгрев Констанс Ратиган, поне тъй разправяха, изтичва гола да се хвърли в студените солени вълни, после излиза, захапала в белите си здрави зъби хранителни водорасли и царствено сплита коси, а Шейпшейд накуцва към дома в изгряващото слънце, опиянен от спомени, и тананика акордите на могъщия „Уълитсър“25, които отекват в костите, душата, сърцето и от ухилените му устни.

— Слушай. — Наклони се напред като Ърнест Тизигър в мрачните коридори на „Старият зловещ дом“, или като доктор Приториъс в „Невястата на Франкенщайн“. — Отзад, влизал ли си зад екрана? Не? Покачи се на сцената и се вмъкни в нощта зад платното. Невероятно изживяване! Все едно, че си в кривите стаи на Калигари. Ще си ми вечно благодарен.

Стиснах му ръката и занемях.

— Боже мой! — възкликнах. — Ръката ви! Та това е лапата, която се протяга иззад мрака на библиотечните лавици в „Котката и канарчето“, да сграбчи и отнесе адвоката, преди да е прочел завещанието, нали?

Шейпшейд се взря в дланта си, положена в моята, и засия.

— О, ама ти си бил чудесно момче!

— Старая се, господин Шейпшейд — отвърнах, — старая се.

Влязох вътре, залитнах по пътеката между редовете, докато опипах пътя до месинговия парапет, едва не се пребих по стълбите към авансцената и се вмъкнах през вечно здрачната сцена зад екрана, да погледам великите привидения.

А те наистина бяха привидения, източените, бледи и чернооки призраци на времето — усукани като бял карамел от страничния ъгъл, в който стоях, те безшумно размахваха ръце и движеха устни в очакване на музикалния съпровод, който още не беше започнал.

Трик-трак-трик-трак — ето го Феърбанкс с лице на верев и Гиш, размазана върху екрана, и шишкавия Ербъкъл — изтънял от страничната гледна точка, тъй блъска изпосталяла глава о горната страна на рамката и се разтопява в мрака, докато аз стоя и усещам как приливът се хлъзга под пода, под кея, под киното, а то потъва в бурните вълни, накланя се, скърца и потреперва, изпод дъската лъхти на солена вода, картините, бели като каймак, черни като мастило, трептят върху екрана, салонът се вдига като мех и се отпуща, издишайки пак като мех, и аз се гмуркам в него.

В този миг гръмна органът.

Също както тогава, преди няколко часа, когато огромният невидим ескаватор се хвърли да удари по кея.

Салонът се килна, издигна се и се метна надолу, сякаш понесен от напора на влакчето от пратера.

Органът изригваше, ревеше и отекваше Баховият прелюд в до диез минор така, че прахолякът се разхвърча от старите канделабри, завесите се размърдаха неспокойно като погребални савани, а пък аз, зад екрана, посегнах да се хвана за нещо, но ме достраша, че нещо също може да посегне към мен.

Бледите образи отгоре страдаха и бъбреха неразбрано, Фантомът се спусна по стълбището на Парижката опера в бялата си черепна маска и шапка с пера, тъй както Шейпшейд, миг преди това, беше прекосил тъмната пътека, за да раздвижи и да раздрънка месинговите халки на късата завеска около органа, да се настани като Съдбата и Ориста, да разиграе клавишите, затворил очи и отворил уста, и да остави Бах да се излива.

Боях се да погледна назад, затова се взирах напред, край деветметровите фантоми към една невидима публика, прикована на столовете, разтърсвана от музиката, притегляна от страховитите изображения, вдигана и тласкана надолу от прилива изпод палубата на салона.

Сред всичките тези лица, вперили погледи в трептящото минало, дали и той беше там? Оплаквачът от трамвая, забързаният минувач по ръба на кея, изливачът на среднощен дъжд, той ли е оня там, или е другият, оттатък? Безцветни луни, потрепващи в мрака, една групичка на първия ред, друга по средата на салона, петдесет, шестдесет зрители, злокобни заподозрени лица в бъдещи излети сред мъглата, готови да се сблъскат с кошмара и да потънат беззвучно под съсъка на вълните, отстъпващи за нови подкрепления.

Сред всички тези нощни скитници кой ли ще е той, питах се объркан, и какво да изкрещя, за да го пропъдя от мястото му и да го догоня в луд бяг?

Гигантският череп се усмихна от екрана, влюбените побягнаха на покрива на операта, Фантомът ги последва, отметна червената си пелерина, подслуша боязливите им любовни излияния и се захили зловещо: органът виеше, салонът потъваше и се вдигаше от тежките води, предвкусващи морски погребения, ако подът се сцепи и ни изсипе долу.

Очите ми бягаха от едно полуосветено лице към друго, нагоре, нагоре, до прозорчето на прожекционната кабина, а там се очертаваше част от чело и едно лудо око, взряно в очарователната гибел, изобразена на екрана в гейзери от светлина и мрак.

Гарвановото око на По.

Или по-скоро — Шранк!

Гадател на карти таро, психолог, френолог, номеролог, и…

Филмов прожекционист.

Все някой трябваше да върти филма, докато Шейпшейд кълве по органа в изблици на възторг. През повечето вечери старикът притичваше от касата до прожекционната кабина, оттам до органа, с подскоци като палав момчурляк, преправил се на скитник.

Обаче сега?…

Но кой ще е по-алчен за нощно угощение от недъгави хора, живи скелети и космати лапи, отмъкващи лунни перли от шиите на заспали жени?

Кой, ако не Шранк?

Органът се извиси до крешендо. Фантомът изчезна. Нов откъс, от „Джекил и Хайд“, 1920, заподскача на екрана.

Скочих от сцената и хукнах през пътеката, между тия врагове и убийци.

Окото на По беше изчезнало от прозорчето на кабината.

Когато стигнах дотам, вътре нямаше никой. Филмът се развиваше сам в светулковата машина. Джекил, и мига на превращението си в Хайд, се спусна по светлинните лъчи да нанесе своя удар — кълбо от косми на екрана.

Музиката замлъкна.

Долу при изхода се сблъсках с един изтощен, ала щастлив Шейпшейд, седнал в касата да продава билети на мъглата.

Протегнах ръце да сграбча неговите и да ги стисна.

— За вас няма лош ориз, нали!

— Какво? — викна Шейпшейд, поласкан, но недоумяващ.

— Вие ще живеете вечно.

— Нима знаеш повече от дядо господ? — запита той. — Ела по-късно. В един след полунощ, Вейд в „Калигари“. В два — Чейни в „Смей се, палячо“. В три — „Горилата“. В четири — „Прилепът“. Кой може да иска повече?

— Не и аз, господин Шейпшейд.

Запътих се към мъглата.

— Не си потиснат, нали? — подвикна подире ми.

— Не, май че не.

— Ако се замислиш, ще видиш, че не си!

Навънка беше тъмно.

Забелязах, че ресторантчето на Модести е затворено, вече или завинаги — това не знаех, не можех да разпитам за Уилям Смит, за празничното подстригване и за вечерята.

Кеят беше тъмен. Светеше само прозорчето на А. Л. Шранк, гадателя на таро.

Примигнах.

Подплашен, проклетият светлик изгасна.

— Лош ориз ли? — викна Кръмли на телефона. Ала гласът му зазвуча ведро, като разбра, че съм аз. — Какви са тия приказки?

— Кръмли — казах, преглъщайки с мъка, — имам още едно име за допълнение към нашия списък.

— Какъв списък?

— Освен жената с канарчетата…

— Това не е наш списък, той си е само твой…

— Шранк — изрекох.

— Какво!

— А. Л. Шранк, психологът от венецианския кей…

— …гадател на карти таро, необикновен библиотекар, номеролог-аматьор, петият ездач от Апокалипсиса?

— Ти познаваш ли го?

— Момченце, познавам всеки един човек нагоре, надолу, над и под кея, всеки вдигач на тежести, дето изритва пясъка, всеки мъртъв нощен скитник по нощния плаж, възкръсващ от евтиното вино, щом пукне зората. А. Л. Шранк, това стиснато джудже? И дума да не става.

— Не ми затваряй! Изписано му е на лицето. Просто си го търси. Следващият ще е той. Миналата година отпечатах един разказ, в „Евтина детективка“, за два влака на една гара, които се движат в противоположни посоки, спрели успоредно за минута. Един човек поглежда в отсрещния вагон към някакъв друг. Разменят погледи и първият осъзнава, че не е бивало изобщо да поглежда нататък, защото човекът в другия влак е убиец. Убиецът отвръща на погледа му и се усмихва. Само това. Усмихва се. И моят герой разбира, че той самият е осъден. Отвръща очи, опитва се да се избави. Ала другият, убиецът, продължава да го фиксира. А когато героят ми пак поглежда нататък, прозорецът на отсрещното купе е празен. Той разбира, че убиецът е тръгнал да слиза от влака. Само след миг убиецът се появява във влака на моя герой, в неговия вагон, прекосява пътечката и сяда на мястото точно зад моя герой. Това се казва паника, нали? Паника.

— Прекрасна идея, но в живота не става така — отговори Кръмли.

— Много по-често, отколкото си го представяш. Един приятел миналата година тръгна да пътува с ролс ройс. По пътя, и през Оклахома, и през Канзас, и през Мисури, и през Илинойс шест пъти едва не бил изтласкан в пропасти от шофьори, които се вбесявали от тази скъпа кола. Ако бяха успели, щеше да си е чисто убийство, ни повече, ни по-малко.

— Това е друго. Скъпата кола си е скъпа кола. Все едно им е било кой я кара. Убиват. А пък това, което ми разправяш, е…

— На този свят има хора убийци и хора, които искат да бъдат убити. Старикът в гишето за билети беше от тия, дето ги убиват, такава е и жената с канарчетата. То им е в очите: вземи ме, казват очите им, прояви благосклонност към мен, очисти ме завинаги.

— Шранк — завърших. — Живота си обзалагам.

— Недей — обади се Кръмли, изведнъж притихнал. — Ти си добро момче, но боже мой, колко си зелен!

— Шранк — повторих. — Сега, след като сриват кея, трябва да се срине и той. Ако пък никой не го убие, ще си завърже „Упадъкът на Запада“ и „Анатомия на меланхолията“ за врата и ще скочи от останките в края на кея. Шранк.

Сякаш за да ме подкрепи, един лъв, зажаднял за кръв, изрева откъм африканската територия на Кръмли.

— Откога пък започнахме да се разбираме чак толкова добре? — запита Кръмли.

И затвори.

Из цяла Венеция — за пръв път от седмици, месеци, дори години насам — транспарантите започнаха да се вдигат.

Океанският град сякаш се пробуждаше, преди да заспи вечния си сън.

Един транспарант точно срещу мене, в снежнобяло бунгало, бе вдигнат през деня и…

Миналата нощ, когато се прибрах вкъщи, погледнах отсреща и бях хипнотизиран.

Очите се взираха в мен.

Не чифт, не десетина, а стотици, че и повече.

Бяха от стъкло, едните — в лъскави редици, другите подредени на малки поставки.

Бяха сини, кафяви, зелени, лешникови и жълти.

Пресякох тясната ни улица и спрях да разгледам тази фантастична изложба на шарени ахатови топчета.

— Каква игра можеше да падне с тях в прашния училищен двор! — възкликнах.

Очите не отговориха. Лежаха на поставките, или разхвърляни на малки гроздове върху бялото кадифе, отправили погледи през мене и отвъд, към някакво безнадеждно бъдеще зад гърба ми и по вледенения ми гръбнак.

Кой беше изработил стъклените очи, кой ги бе изложил на витрината и кой чакаше вътре — да ги продаде и да ги намести в празните очни ябълки на купувачите, това не знаех.

Ала който и да бе, беше някой от безбройните неизвестни майстори и търговци от Венеция. Понякога, случайно, дълбоко в пещерните дълбини на бунгалото бях съзирал ослепителен синьо-бял пламък и нечии ръце, оформящи капки от разтопено стъкло. Ала старецът (всички са стари във Венеция, Калифорния) криеше лице зад плътна метално-стъклена заваръчна маска. Виждаше се само как там, навътре, оживява още един поглед, сляпо око се фокусира от пламъка, за да се нареди утре като ярък бонбон отпред на витрината.

Дали имаше кой да купува тази необичайна бижутерия — и това не знаех. Ни веднъж не бях виждал някой да влиза пипнешком в магазинчето и да си излиза с нови очи. Щорите се бяха вдигали не повече от веднъж или дваж месечно през миналата година.

Вгледан в тях, аз си помислих — нечии очи, кажете ми, видяхте ли някъде изгубените канарчета? Накъде отлетяха?

И добавих — ще наблюдавате дома ми, нали? Нощем бъдете нащрек. Времето може да се развали. Да дойде дъждът. Привидения може да посегнат към звънеца ми. Гледайте всичко, умолявам ви, и всичко запомнете.

Лъскавите шарени ашици от старите училищни дни примигваха едва забележимо.

В същия миг ръка като на магьосник се присегна откъм сянката зад витрината и спусна клепача пред очите.

Сякаш духачът на стъкло се ядоса, че гледам към неговите погледи.

Или пък се уплаши, че може да си изкихам окото и да поискам да си купя резервно.

Клиент! Та това ще му развали рекорда. Десет години откак духа стъкло, без ни един купувач.

А дали, запитах се, покрай другото не продава и бански костюми от 1910?

Като влязох у дома, погледнах през прозореца.

Щората беше вдигната отново, защото аз, инквизиторът, си бях отишъл.

Очите светеха очаквателно.

Какво ли, запитах се, ще има да видят тази нощ?

„От сянката си се страхува…“

Събудих се като ужилен.

— Какво? — запитах празния таван.

Лейди Макбет ли го бе изрекла?

От сянката си се страхува.

Безпричинно да трепериш от Нищото.

И да трябва да живееш с това Нищо чак докато съмне.

Ослушах се.

Мъглата ли стърже по вратата ми? Дъждът ли си играе с ключалката? Онази малка буря, тя ли шари по изтривалката ми и пуска водорасли?

Страхувах се да проверя.

Отворих очи. Погледнах към тясното коридорче до микроскопичната кухня и още по-тъмната баня.

Снощи бях увесил там старата съдрана бяла хавлия.

Ала сега хавлията не беше хавлия. Без очилата ми, сложени долу до леглото — късоглед, почти сляп — хавлията се беше… променила.

Тя беше Звяра.

Когато бях на пет години и живеехме на изток, в Илинойс, и понякога трябваше да изкачвам посред нощ тъмното стълбище до банята, Звяра неизменно ме дебнеше на горната площадка, в мрака. Защото мама често забравяше да остави запалена лампа. С нечовешки усилия се мъчех да се изкатеря догоре, забил поглед в краката си. Но всякога ме беше страх и всякога поглеждах нататък. И Звяра неизменно беше там, сумтеше като злокобните локомотиви, препускащи далеч в нощта, погребални процесии, отнасящи завинаги любими братовчеди и чичовци. Погребалните процесии ставаха все по-дълги, колкото повече растяха. До седмата, осмата, деветата ми година още роднини, а и дядо ми бяха вече мъртви, видял ги бях обсипани с цветя, положени в земята до десетки други любими роднини, и някак си трясъкът на влака в онези нощи ставаше по-гръмовен, и това бе смъртта, беше Звяра без определена форма, скрит в нощта и в звездите — той ме чакаше, дебнеше ме, докато стоях долу на площадката, и аз…

Изкрещях.

Защото сега Звяра висеше на вратата, отвеждаща към тъмнината, към коридора, към кухнята, към банята.

Слава богу, помислих, големите червени трамваи не вървят в този утринен час, на една пряка от мен, надули черните си свирки.

О, Звяр, примолих му се, бягай оттук!

Той не мръдна.

Звяро, изрекох на привидението до вратата, зная, че не си там. Ти си нищо. Ти си моята стара хавлия.

Лошото беше, че не я виждах ясно.

Да можех да се присегна за очилата, да си ги сложа, да скоча.

Ала не смеех да измъкна треперещата си ръка, за да си грабна очилата.

Лежах, превръщах се в осем, седем, пет, четиригодишен, смалявах се все повече и повече, а Звяра на вратата ставаше все по-едър, по-зловещ и по-висок.

Страх ме бе да примигна. Боях се, че това движение ще накара Звяра да прилети тихичко и…

Безшумно да ме хване за краката.

— Ааа! — ревна някой.

Защото телефонът отсреща иззвъня.

Силно стиснах очи.

Я млъквай, примолих се. Ще раздвижиш Звяра.

Телефонът иззвъня. В четири сутринта. В четири! О, боже! Ко…

Пег? Впримчена в някоя мексиканска катакомба? Заблудила се?

Телефонът иззвъня.

Дали не е Кръмли? С отвратително заключение от нечия аутопсия?

Телефонът иззвъня.

Или това бе глас от леден дъжд и безкрайна нощ, спиртен концентрат, разбеснял се в бурята, който жалее за ужасни беди, докато големият трамвай пищи по завоя?

Телефонът млъкна.

Затворил очи, стиснал зъби, завит през глава, извърнал лице от потната възглавница, причу ми се еклив шепот. Вкочаних се.

Притаил дъх, спрях си сърцето.

Защото в този миг, в тази секунда…

Май нещо се опря и се отпусна…

На ръба на леглото ли?