Смъртта е занимание самотно

Още докато говорех, мъглата се появи на отсрещната страна на улицата. Поколеба се, сякаш се оглеждаше да ме види, а после, в потвърждение на параноидните ми подозрения, се промъкна отсам и се разстла в градината на Кръмли, угаси коледните светлинки в портокалите и лимоните и тъй задави цветята, че те стиснаха устни.

— Как смее да нахлува тук? — викнах аз.

— Тя не е единствената — отвърна Кръмли.

— Que? Щурия ли е?

— Si, госпожа Гутиерес!

— Да викна ли кантората?

— Si, госпожа Гутиерес.

— Фани се обажда оттатък от верандата!

— Чувам я, госпожа Гутиерес.

Далече, там на оня слънчев остров, където нямаше ни мъгла, ни ръмеж, нито дъжд, нито пък приливи довеждаха необичайни посетители, там беше жилищната сграда и сопраното на Фани бе като зов на сирена.

— Кажи му — чух я да напява, — че имам плоча с нов запис на „Вълшебната флейта“ от Моцарт!

— Тя казва…

— Гласът й е звучен, госпожа Гутиерес. Кажете й, слава на бога, това е нещо ведро.

— Иска да дойдеш я видиш, мъчно й за тебе и моли прошка, казва.

Но за какво, запитах се объркан.

— Казва…

Гласът на Фани литна в топлия прозрачен въздух.

— Кажи му да дойде, но да не ми води никого.

Това бе като удар в диафрагмата. Призраците на забравени сладоледи пролазиха в кръвта ми. Че кога съм й водил някого, учудих се. Кого мисли, че ще й заведа без покана?

И тогава се сетих.

Хавлията, окачена на вратата нощеска. Не я пипай. Канарчета за продан. Не взимай празните кафези. Лъвовата клетка. Не я превозвай по улицата. Лон Чейни. Не го обелвай от сребристия екран и не го скривай в джоба. Недей.

Божичко, Фани, помислих, нима мъглата нахлува и по сушата, към тебе? Дали ще стигне и до твоя дом? Дали дъждът няма да тропне на твоята врата?

Така ревнах на телефона, че Фани трябва да ме е чула на долния етаж.

— Кажете й, госпожа Гутиерес, идвам сам. Сам. Но й кажете, може би идвам. Нямам пари дори за трамваен билет. Може да дойда утре…

— Фани казва, ако дойдеш, тя дава ти пари.

— Хубаво, ама сега джобове празни.

В този миг зърнах пощальона да пресича улицата и да пуща някакъв плик в моята кутия.

— Един момент — креснах и хукнах.

Писмото беше от Ню Йорк, с чек за трийсет долара — за разказа, който тия дни бях продал на „Фантастични истории“, и в него се разказваше за един човек, който се бои от вятъра, дето го преследва из целия свят, чак от Хималаите, а сега разтърсва къщата му нощем, настървен за неговата душа.

Изтърчах обратно до телефона и викнах:

— Ако сваря банката — довечера идвам!

Фани изслуша превода и ми изпя три такта от „Песента на звънчетата“ от „Лакме“, преди преводачката да затвори телефона.

Засилих се към банката.

О, гробовна мъгла, примолих се, не скачай в трамвая преди мен, не тръгвай към Фани.

Ако кеят бе огромен „Титаник“, упътил се да се сблъска с айсберг в нощта, докато пасажерите безгрижно се излягаха по шезлонгите на палубата, някои пък пееше химна „По-близо до тебе, господи“ и завърташе ръчката на взривателя.

Жилищната сграда на ъгъла на „Темпъл“ и „Фигероа“ продължаваше да се носи по талвега на бариото26 — на прозорците висяха завеси, хора и бельо, пералните машини на задните балкони вадеха душата на прането из коридорите миришеше на тако27 и колбаси.

Сама за себе си тя не бе друго, освен един малък Елис Айлънд28, натъпкан с преселници от шестнайсет чужди страни. В събота вечер на последния етаж пируваха с мексикански лакомства, из коридорите се виеше латиноамериканска конга, ала през другите дни на седмицата вратите оставаха затворени и хората лягаха рано, защото работеха из центъра в складове за конфекция, в евтини универсални магазини, в няколкото останали все още в долината предприятия на военната индустрия, или продаваха евтина бижутерия на улица „Оливия“.

Сградата бе изоставена на произвола на съдбата. Собственицата, госпожа О’Брайън, почти не се вестяваше; боеше се от джебчии, трепереше за седемдесет и две годишната си добродетелност. Ако имаше някой, който да отговаря за жилището, това беше Фани Флориана, която тъй сладко умееше да напява нарежданията си от своя оперен балкон на втория етаж, че дори момчетиите от комарджийницата отсреща спираха да се перчат като гълъби и петли, изтичваха навън с билярдни щеки в ръка, махаха й и викаха „Ole!“

На първия етаж заедно с преобладаващите чиканос29 живееха и трима китайци, а на третия — един японец с шестима младежи от град Мексико, и всички те притежаваха един общ, снежнобял костюм, който се редуваха да обличат веднъж седмично. Имаше и няколко португалци, един нощен пазач от Хаити, двама търговци от Филипините и още чиканос. Госпожа Гутиерес с единствения телефон в сградата, и тя беше там, на третия етаж.

Вторият се обитаваше най-вече от Фани, с нейните сто и петдесет килограма, от две стари моми испанки, един египтянин, продавач на бижутерия, и две госпожици от Монтерей, които, разправяше се, продавали ласките си сравнително изгодно на всеки отчаян, сластолюбив и непридирчив комарджия, изкатерил се до стаите им в петъчните нощи. Всеки плъх в своята си дупка, както казваше Фани.

Обичах да стоя пред сградата на здрачаване, обичах да слушам звуците на радио от всички прозорци, обичах да душа ароматите на гозбите и да чувам смеха.

Обичах да влизам вътре и да срещам обитателите.

Има хора, чийто живот е тъй незначителен, че не е друго освен звук от затръшната врата или нечие покашляне в тъмна улица през късна нощ.

Надникваш през прозореца; улицата е пуста. От оня, дето се е покашлял, няма и следа.

Някои доживяват до трийсет и пет — четирийсет, ала тъй като никой не ги забелязва, животът им изтлява бързо като свещ, невидим е като прашинка.

Във и край сградата се навъртаха разни такива невидими или полувидими хора, които живееха, но всъщност не живееха в нея.

Сред тях бяха Сам, и Джими, и Пиетро Масинело, и оня много необикновен слепец Хенри, черен като коридорите, из които бродеше с негърска гордост.

Всички или почти всички от тях щяха да изчезнат в близките няколко дни, всеки по различному, но понеже те чезнеха периодично и по всякакъв начин, отначало никой не го забеляза. Дори аз без малко щях да пропусна смисъла на прощалните им думи.

Сам.

Сам беше мексикански работник, вмъкнал се нелегално в страната да мие чинии, да се моли за нощна постеля, да се спотайва по цели дни, сетне нощем като таласъм пак да хлузка чинии, пак да проси нощувка и да се налива с вино, скрито в книжна кесия. Испанският му беше завален, английският му още по-неясен, защото думите му неизменно се процеждаха през парите на алкохола. Никой не го разбираше какво приказва, никой не щеше и да знае. Спеше в приземието, не пречеше.

Толкова за Сам.

Джими също говореше неразбираемо, но не вследствие виното, а понеже някой му бе откраднал захапката. Зъбите му, направени безплатно от градското здравеопазване, бяха изчезнали една нощ, когато необмислено преспал в някакъв бордей на Главната улица. Задигнали ги от чашата с вода край възглавницата. Когато се събудил, широката му бяла усмивка била изчезнала завинаги. Джими, обеззъбен, но любител на джина, се завърна в сградата, като сочеше розовите си венци и се заливаше от смях. И тъй, без своите протези и с имигрантския си чешки акцент, и той, като Сам, бе неразбираем. Лягаше да спи в празните вани на общите бани в три през нощта, вършеше това-онова из къщата денем, и през цялото време се смееше просто така.

Толкова за Джими.

Пиетро Масинело бе цял цирк, съставен от един, и никой не му пречеше, както и на останалите, да пренася трупата си от кучета, котки, гъски и папагали от покрива, който обитава лете, в приземната барака за топливо през декември, където всички оцеляваха сред невъобразима шумотевица от лай, крясъци, неразбории и сън, година след годин. Кръстосваше улиците на Лос Анжелос, следван от свита предани животни — кучетата подскачаха край него, на всяко рамо се мъдреше по една птица, отзад се клатеше гъската, а той мъкнеше грамофона с пружина, слагаше го на някой ъгъл, пускаше „Приказки от виенската гора“ и караше кучетата да танцуват срещу подаянията, хвърляни от минувачите. Беше дребосък със звънчета на шапката, невинните му големи луди очи бяха очертани с черни линии, на маншетите и реверите му също имаше звънчета. Не говореше на хората, пееше им.

Табелата на вратата на барачката гласеше „Менажер“ и стаичката преливаше от обич, обичта на окръжените с любов, глезени и гледани животни към техния невероятен повелител.

Толкова за Масинело Пиетро.

Хенри, слепият цветнокож, бе още по-необикновен. Необикновен, защото не само говореше ясно и културно, а защото вървеше без бастун през нашия живот и оцеляваше, след като другите загинат безславно в нощта.

Чакаше ме, когато влязох в преддверието на жилището.

Чакаше ме в мрака, скрит до самата стена, с лице черно, чак невидимо.

Очите му — слепи, но окръжени с бяло, те ме стреснаха.

Подскочих и възкликнах:

— Хенри! Ти ли си?

— Уплаших те, нали? — Хенри се усмихна, ала изведнъж си спомни защо е тук. — Чаках те — каза, като сниши глас и се огледа, сякаш наистина можеше да види сенките.

— Станало ли е нещо, Хенри?

— Да. Не. Не зная. Нещата се променят. Старото свърталище не е вече същото. Хората са изнервени. Дори и аз.

Дясната му ръка се протегна надолу в мрака да докосне и да стисне бастуна на зелени черти. За пръв път го виждах с бастун. Смъкнах поглед към дръжката, която бе заоблена в тежка оловна топка. Това не бе водач за слепец. Беше оръжие.

— Хенри — прошепнах.

Постояхме така, докато аз го огледах и видях онова, което си знаех открай време.

Слепецът Хенри.

Запаметил бе всичко. От гордост бе преброил и помнеше всяка отделна стъпка в този квартал, в следващия и в по-следващия, знаеше колко крачки има тукашната пресечка и съседната. И можеше да назове улиците, край които минава с увереността на собственик, по месарницата, по ваксаджийницата, по аптеката или по дима и миризмите на комарджийницата. Дори когато беше затворено, той „виждаше“ ароматните туршии в бурканите, тютюна в кутиите, заключените билярдни топки от африканска слонова кост, наредени в гнездата им, възбуждащия полъх от бензиностанцията, когато прелееше някой резервоар, пристъпваше, вгледан пред себе си, без черни очила, без бастун, устата отброяваше безшумно, за да завие към бирарията на Ал и да прекоси уверено и без колебание пътеката край пълните маси до столчето пред пианото, да седне и да се пресегне за бирената халба, сложена автоматично на мястото й от Ал, още преди Хенри да се е появил, да изсвири точно три такта — включително и от „Кленово листо“, къде-къде по-хубаво от Кейл бръснаря, — да си изпие бирата и да се измъкне в своята нощ с крачките и отброяването, да тръгне към дома, подвиквайки на невидени гласове, назовавайки имена, горд от своята зарешетена дарба, и само с нос да намира пътя за уверените си крака, заякнали от всекидневните десет мили.

Опиташе ли някой да му помогне, като пресича улицата — грешка, която сам аз сторих веднъж, — той го отблъскваше е лакът и го поглеждаше тъй гневно, че оня пламваше до уши.

— Не докосвай! — прошепваше. — Не обърквай! Сега се загубих. Къде бях? — Отмяташе няколко зърна на сметалото в черната си глава. Отброяваше няколко царевични реда в своя череп. — Да. Ето сега. Трийсет и пет през улицата, трийсет и седем — оттатък.

И поемаше сам, зарязваше те на тротоара, процесия от един човек, трийсет и пет крачки през улица „Темпъл“ — в тази посока, и трийсет и седем в другата — през улица „Фигероа“. Невидим бастун му отмерваше такта. И сякаш маршируваше, ей богу, маршируваше с уверена стъпка!

Та именно Хенри Безименния, Слепеца Хенри бе оня, който чуваше вятъра, познаваше всяка цепка в тротоара, долавяше мириса на прахоляка в сградата през нощта и пръв предупреждаваше за притаените край стълбището неща, за прекаленото струпване на мрак върху покрива, за лъха на непозната пот из коридорите.

Ето го и сега, прилепен до попуканата мазилка на преддверието, обгърнат от мрака навън и в коридорите. Очите му се извъртяха и се затвориха, ноздрите му се разшириха, той поприсви колене, сякаш някой го бе цапнал по главата. Бастунът потрепваше в тъмните му пръсти. Ослушваше се, ослушваше се тъй съсредоточено, че се извърнах и започнах да оглеждам дългия глух коридор, който стигаше до другия край на сградата, а задната врата там зееше отворена и отвън също дебнеше нощта.

— Нещо лошо ли е станало, Хенри?

— Обещай да не казваш на Флориана! Фани примира от страх, разказваш й прекалено много неприятни неща. Обещаваш ли?

— Няма да я плаша, Хенри.

— Защо се изгуби от два-три дни?

— Имам си лични неприятности, Хенри, а съм и без пукната пара. Можех да дойда и на автостоп, но…

— Какво ли не се случи в тия четирийсет и осем часа. Пиетро — и той, и кучетата, и птиците, и гъските, нали му знаеш котките?

— Какво има с Пиетро?

— Някой го е издал, извикал е полицията. Нарушавал обществения ред, тъй казаха. Пристигна полиция, прибраха му животинките, него отведоха. Няколко успя да раздаде на нашите. Котката му я прибрах при мене. Госпожа Гутиерес има ново куче. Когато го извеждаха, Пиетро плачеше. Не съм чувал мъж да ридае тъй сърцераздирателно. Ужасно беше.

— Кой го е издал, Хенри? — И аз се разстроих. Спомних си кучетата, влюбени в Пиетро, котките и гъските, следващи го предано по петите, канарчетата, накацали по шапката със звънчета, видях го как танцува по уличните ъгли, откакто се помнех.

— Кой го е издал?

— Лошото е, че никой не знае. Ченгетата пристигнаха, викнаха „Ето тук!“, животинките изчезнаха завинаги, Пиетро е в затвора, нарушение на обществения ред, а може да се е поскарал с някого навън, да се е сбил, да е ударил някое ченге. Никой не знае. Ала някой го е сторил. Това не е всичко…

— И друго ли има? — запитах и се отпуснах на стената.

— Сам.

— Какво му е на Сам?

— В болница е. За пиянство. Някой му бутнал два литра алкохол. Концентрат; глупакът го изфиркал до капка. Как му казваха? Алкохолно отравяне. Ако доживее до утре, то ще е направо чудо. Никой не знае кой го е напил. И накрая Джими, то е най-лошото!

— Божичко! — прошепнах. — Чакай да седна. — Приседнах на края на стълбището към втория етаж. — „Нищо ново, или от какво умря кучето“.

— Хъ?

— Имах една такава грамофонна плоча като дете. „Нищо ново, или от какво умря кучето.“ Кучето изяло овъглени фашкии от един изгорял обор. А как се подпалил оборът? Искри от къщата прехвръкнали и изгорили обора. Искри от къщата ли? Отвътре от къщата, свещите край ковчега. Свещите край ковчега ли? Нечий чичо бил умрял. И тъй нататък, и тъй нататък. Свършва с това, че кучето влиза в обора, налапва се с овъглени фашкии и умира. Или „Нищо ново, или от какво умря кучето“. Тия твои истории ми замайват главата, Хенри. Съжалявам.

— Съжалявам е най-точната дума. Та сега за Джими. Знаеш го как преспива ту на тоя, ту на оня етаж, а веднъж седмично се разсъблича и влиза да се къпе във ваната на третия етаж. Или в банята на първия. Знаеш го това! Е, снощи се вмъкнал в пълната вана пиян-залян, обърнал се настрана и се удавил.

— Удавил се!

— Удавил се. Идиотщина, нали? Ужасни думи за надгробен камък, само че той няма да има надгробен камък. В бедняшкото гробище. Намерен във вана с мръсна вода. Обърнал се настрани, толкова бил пиян, че насън се озовал в гроба. Удавен.

— Исусе Христе — възкликнах, опитвайки се да сподавя кикота, преминал в стон.

— Да, да, спомени името Христово, дано помогне на всички ни. — Гласът на Хенри потрепери. — Сега разбираш ли какво не искам да казваш на Фани? Ще й съобщим, но постепенно, едно по едно. Масинело Пиетро в дранголника, кучетата му изчезнали, котките му — прогонени, гъските му — сготвени. Сам в болница. Джими удавен. Ами аз? Виж тая носна кърпа, наквасена от сълзите ми, смачкана в юмрука ми. Не се усещам както трябва.

— Никой не се усеща както трябва напоследък.

— Хайде — Хенри безпогрешно протегна ръка към гласа ми и нежно ме хвана за рамото. — Поемай нагоре и се дръж приветливо. С Фани.

Почуках на Фанината врата.

— Най-сетне! — чух я да възкликва.

Един параход изплува срещу течението, разтвори широко вратата, разпени водите, като завиваше, и пое обратно по талвега на линолеума.

Когато Фани се строполяса на стола, тя се взря в очите ми и попита:

— Какво се е случило?

— Да се е случило ли? О! — Обърнах се да погледна към дръжката на вратата, която още не бях пуснал. — Тази врата все отключена ли я държиш?

— А защо не? Кой ще поиска да влезе и да щурмува Бастилията? — Ала не се засмя. Беше нащрек. Също като Хенри, и тя имаше остро обоняние. Аз пък се бях облял в пот.

Затворих вратата и се отпуснах на един стол.

— Кой е умрял? — запита Фани.

— В какъв смисъл кой е умрял? — заекнах аз.

— Приличаш ми на човек, който идва от китайско погребение и вече припада от глад. — Помъчи се да се усмихне и примигна.

— О! — Измислих го набързо. — Хенри ми изкара ума в коридора, нищо друго. Знаеш го Хенри. Вървиш си по коридора и не можеш да го различиш в тъмнината.

— Страшен лъжец си — отвърна Фани. — Къде беше? Изтощих се да те чакам. Ти знаеш ли какво е да се измориш, да каталясаш от чакане? Чаках те, мили младежо, боях се за теб. Тъжен ли беше?

— Много тъжен, Фани.

— Ето, знаех си. Заради оня ужасен старик в лъвовата клетка, нали? Как смее да те натъжава?

— Не е крив той, Фани — въздъхнах. — Предполагам, че би предпочел да си е все там, в Тихоокеанското билетно гише, и да брои конфетите в джоба на жилетката си.

— Е, сега Фани ще те разведри. Хайде, миличък, сложи иглата на онази плоча. Точно така, браво. Ще танцуваме и ще пеем под съпровода на Моцарт. Тия дни ще трябва да поканим тук Пиетро Масинело, искаш ли? „Вълшебната флейта“ е тъкмо като за него, ще му кажем да доведе и животинките си.

— Да, Фани.

Спуснах иглата върху плочата, която изсъска многообещаващо.

— Милият ми — обади се Фани. — Наистина си тъжен.

Чу се леко драскане по вратата.

— Хенри е — обясни Фани. — Никога не чука.

Тръгнах нататък, но преди да съм отворил, гласът на Хенри изрече:

— Аз съм.

Отворих и Хенри започна да души.

— Ментова дъвка. По това те познавам. Май нищо друго не дъвчеш.

— Дори и тютюн не.

— Таксито ти е долу — каза Хенри.

— Кое?

— Откога забогатя толкова? — запита Фани, поруменяла, с блеснал поглед. Прекарали бяхме два прелестни часа с Моцарт и дори въздухът около грамадната жена бе лъчезарен. — Е?

— Да, откога забогатях чак толкова… — започнах, но млъкнах, защото Хенри от коридора поклати глава: мълчи. Вдигна предупредително пръст към устните си.

— Приятелят ти — каза. — Някакъв твой приятел, шофьор на такси, от Венеция. Разбра ли?

— Разбрах — отвърнах учудено. — Щом казваш.

— А, да, и това. То е за Фани. Пиетро я праща. Долу при него едва побирал своите твари.

Подаде ми едър, мъркащ, шарен котарак.

Взех и отнесох милия товар на Фани, която също замърка, като пое животното.

— О, боже! — възкликна, възторгната от Моцарт и от котарака. — Какъв прелестен котак, каква прелест!

Хенри й кимна, кимна и на мен и пое нататък по коридора.

Отидох да прегърна Фани на сбогуване.

— Слушай, слушай му мотора — ахкаше тя, докато вдигаше котарака да го целуне.

— Заключвай си вратата, Фани — казах.

— Какво? — попита тя. — Какво?

Когато слязох долу, заварих Хенри все още затаен и тъмното, полускрит до стената.

— За бога, Хенри, какво правиш?

— Ослушвам се — отвърна.

— Но в какво?

— В къщата, в мястото. Ш-т. Тихо. Ето!

Бастунът му се вдигна и като антена се насочи край стената.

— Там. Ти… чуваш ли?

Далече нататък полъхна вятър. Далече нататък бриз плъзна в мрака. Гредите пропукаха. Чух някой да диша. Проскърца врата.

— Нищо не чувам.

— Защото се напрягаш. Недей. Отпусни се. Просто слушай. Ето.

Ослушах се и гръбнакът ми се вледени.

— Някой в къщата — прошепна Хенри. — Не е оттук. Владее ме това чувство. Не съм глупак. Някой там горе броди наоколо с лоши помисли.

— Не е възможно, Хенри.

— Е — прошепна той. — Слепец ти го казва. Има чужд човек. Хенри знае. Ако не ме слушаш, ще паднеш по стълбите или…

Ще се удавиш във ваната, помислих. Ала казах само:

— Цялата нощ ли ще стоиш тук?

— Някой трябва да бди.

И то слепец ли, запитах се.

Отгатна мислите ми. Кимна.

— Старият Хенри, защо не. А сега тръгвай. Един голям благоуханен дюзенбърг е пред вратата. Не е такси. Излъгах. Кой ли идва да те прибере толкова късно, познаваш ли човек с такава скъпа кола?

— Ни един.

— Заминавай. Ще имам грижата за Фани. Но кой ще се грижи сега за Джими, като и Сам…

Забързах от едната нощ към другата.

— А, и още нещо.

Спрях. Хенри каза:

— Какви бяха лошите вести, с които дойде тази вечер, но не ги каза? Нито на мен. Нито на Фани.

Ахнах.

— Как разбра?

Помислих за старицата, потъваща в речното ложе, безмълвна в чаршафите, невидима. Помислих за Кейл, капака на пианото, затръшнат върху кленоволистите му пръсти.

— Макар че дъвчеше ментова дъвка — обясни Хенри основателно, — дъхът ти, млади господине, лъхаше на кисело. Което означава, че храносмилането ти не е в ред. Което означава злополучен ден за писатели, побягнали от брега към сушата, изтръгнати от своя корен.

— Денят бе лош за всички, Хенри.

— Аз още не съм спокоен. — Хенри се изпъчи и размаха бастуна към здрачните коридори, където електрическите крушки гаснеха една по една и душите се отпускаха в сън.

— Хенри Хрътката. Хайде сега — бягай!

Излязох от вратата и се упътих към нещо, което не само ухаеше, но и приличаше на лимузина дюзенбърг, модел 1928.

Бе лимузината на Констанс Ратиган.

Дълга, лъскава и прекрасна като скъпа витрина от нюйоркското Пето авеню, озовала се като по чудо в бедните покрайнини на Лос Анжелис.

Задната врата зееше отворена. Шофьорът седеше пред кормилото, нахлупил фуражка, вперил очи напред. Не ме и погледна. Опитах се да привлека вниманието му, но лимузината ме чакаше, моторът бръмчеше и аз го бавех.

За пръв път щях да вляза в такава кола.

А може би и за последен.

Скочих вътре.

Докато седна, лимузината се измъкна безшумно като боа от ръба на тротоара. Задната врата се тръшна след мен и още преди първата пресечка бяхме вдигнали шейсет мили. По хълма Темпъл се изкачихме със седемдесет и пет. Уловихме зелената вълна на светофарите до Върмънт, оттам завихме към Уилшир и кой знае защо, се озовахме чак до Уестуд — най-вероятно заради красивата гледка.

Мъдрех се на задната седалка като Робърт Армстронг в скута на Кинг Конг, хем наперен, хем замаян, защото знаех закъде съм тръгнал, ала не разбирах с какво съм заслужил всичкото това.

След туй си припомних някои вечери, когато, отивайки при Фани, бях долавял този същия дъх на парфюм „Шанел“, на кожена тапицерия и на парижки нощи пред нейната врата. Констанс Ратиган си бе тръгнала оттам миг преди мене. Разминавахме се на косъм-два от норка и на полъх от коняк „Гранд Марние“.

Като завивахме към Уестуд, минахме край едно гробище, което бе разположено така, че ако си разсеян, те подвеждаше да влезеш в голям паркинг. А дали, някой път, опитвайки се да намери място за колата, човек не се озоваваше залутан между надгробни камъни? Объркана работа.

Докато размишлявах над това, и гробището, и паркингът бяха останали зад нас и вече наближавахме морето.

При Венеция и Уиндуърд поехме на юг край брега. Хлъзнахме се тихо и бързо като лек ръмеж недалеч от малкото ми жилище. Видях прозореца ми до пишещата машина озарен с бледа светлина. А дали не съм вътре и не сънувам всичкото това, мина ми през ума. Назад остана самотната телефонна будка, с Пег на две хиляди мили в другия край на занемялата линия. Ех, Пег, казах си, да можеше да ме видиш отнякъде сега!

Вмъкнахме се зад огромното, костнобяло мавританско укрепление точно в полунощ и лимузината спря леко, както вълната потъва в пясъка, и вратата й се разтвори и шофьорът, все тъй безмълвен след продължителното мълчаливо пътуване, се шмугна през задната порта на укреплението и повече не се яви.

Цяла минута чаках да стане нещо. Когато нищо не се случи, измъкнах се от лимузината като крадец от магазин, гузен без причина и в колебание дали да не избягам.

Горе в къщата ми се мярна черен силует. Лампи светваха една след друга, докато шофьорът се движеше из мавританското укрепление върху пясъците.

Обаче аз не мърдах. Погледнах си часовника. Когато малката стрелка отмери последната секунда на последната минута, предният портал изведнъж се освети.

Пристъпих към отворената врата и влязох в една пуста къща. Далеч в дъното на един коридор забелязах дребна фигурка да притичва из кухнята и да приготвя напитки. Девойка в дрехи на прислужница. Помаха ми и изчезна.

Озовах се във всекидневна, претъпкана с менажерия от всевъзможни по големина възглавници — от померанска порода до огромен дог. Наместих се върху най-голямата и потънах в нея, тъй като духът ми униваше в мен.

Прислужницата притича, остави табла с две пълни чаши и изхвърча навън, преди да я огледам (стаята се осветяваше от свещи). През рамо ми подвикна „Пийте!“ с нещо като френски акцент.

Беше студено бяло вино, хубаво вино, и точно от това се нуждаех. Настинката ми се бе задълбочила. Кихах, смърках и пак кихах без край.