Смъртта е занимание самотно

През следващите три дни упорито звънях на Констанс, ала тя не вдигаше телефона. Беше потисната и разгневена. Някак необяснимо, аз бях според нея в съдружие с оня, който стоеше в коридорите и причиняваше на хората ужасни неща.

Напразно опитвах да се свържа с град Мексико — Пег се бе загубила някъде завинаги.

Обикалях из Венеция, взирах се, ослушвах се, душех с надеждата да чуя ужасния глас, да открия вонята на нещо умиращо или отдавна умряло.

Дори и Кръмли бе изчезнал. Оглеждах се, но го нямаше ни пред мен, ни по петите ми.

На третия ден от безплодните опити да телефонирам и да срещна убиеца, вбесен на съдбата и покрусен от погребенията, сторих нещо непривично за мен.

Към десет вечерта поех по глухия кей, без да знам накъде съм тръгнал, докато не се озовах там.

— Хей — подвикна някой.

Грабнах една пушка от стойката и без да я погледна заредена ли е и няма ли пред мене човек, започнах да стрелям, стрелях, стрелях, стрелях — шестнайсет пъти!

Тряс, тряс! И пак тряс, тряс, тряс! Тряс, тряс, тряс, а някой крещеше.

Не улучих ни една мишена. През живота си не бях хващал пушка. Не знаех по какво се целех, но се целех.

— На̀ ти, кучи сине, на̀ ти, копеле!

Тряс, тряс, и пак тряс, тряс.

Пушката бе вече празна, но аз все тъй натисках спусъка. Накрая осъзнах, че е безсилна. Някой ми я издърпа от ръцете. Ани Оукли ме бе зяпнала, сякаш ме виждаше за първи път.

— Полудяхте ли?

— Да, и не ми пука! — отговорих и се огледах. — Защо сте отворени толкова до късно?

— Нямам какво да правя. Не мога да заспя. Какво ви е, господине?

— Всичко живо в този гаден свят ще е мъртво другата седмица по това време!

— И си вярвате, така ли?

— Не, но така го чувствувам. Дайте друга пушка.

— Стига ви.

— Не, не ми стига. И съм без пари, после ще ви се издължа! — изкрещях.

Тя дълго не свали очи от мен. После ми подаде нова пушка.

— Надупчи ги, каубой! Усмърти ги, дяволе!

Изстрелях шестнайсет патрона. Този път по погрешка улучих две мишени, без да ги видя, тъй ми бяха замъглени очилата.

— Настреляхте ли се? — кротко запита Ани Оукли зад гърба ми.

— Не! — изревах. А после, притихнал, отвърнах: — Да. Защо сте вън на улицата?

— От страх да не ме застрелят вътре. Един луд изпразни две пушки, без да се прицелва.

Вгледахме се един в друг и аз се разсмях.

Тя се заслуша и попита:

— Смеете ли се, или плачете?

— На какво повече прилича? Трябва да сторя нещо. Кажете ми — какво?

Огледа ме, после тръгна, изключи тичащите патици, подскачащите клоуни и лампите. Отзад в бараката се отвори врата. Силуетът й се очерта в рамката. Каза:

— Ако толкова ви се стреля, ето я мишената. — И се скри.

Измина време, докато осъзная, че очаква да я последвам.

— Често ли те прихваща така? — попита Ани Оукли.

— Извинявай — отвърнах.

Седях на единия край на леглото й, тя седеше на другия и слушаше приказките ми за град Мексико и Пег, за Пег и град Мексико, които бяха толкова далеч, че загивах от мъка.

— Историята на моя живот — подхвана Ани Оукли, — това е върволица от мъже, които — оглупели от скука — или си разказват за жените, или палят цигара от цигара, или се измъкват в мига, в който аз се вмъкна в банята. Ти знаеш ли как се казвам? Лукреция Изабела Клариса Анабела Мария Моника Браун! Мама ме е наричала така, а пък аз си избрах името Ани Оукли. Бедата е, че съм тъпа. Подир първите десет минути мъжете едва ме търпят. Тъпа съм. Прочета книга и само след час не я помня! Главата ми е като цедка. Май много дрънкам, нали?

— Доста — признах съчувствено.

— Като си помислиш, един поне би трябвало да обикне добродушна тъпачка като мен. Обаче не — досаждам им до смърт. Триста нощи в годината по някой проклет глупак лежи тук, на твоето място. И тая проклета сирена за мъгла оттатък в залива, на теб не ти ли къса нервите? Има нощи, дори като съм с някой бъбрив мухльо в леглото, млъкне ли сирената, изведнъж оставам сам-сама на света, а той крадешком си търси ключовете и гледа към вратата…

Телефонът й иззвъня. Тя го сграбчи, послуша, каза:

— Да пукна дано! — и ми подаде слушалката. — За тебе е.

— Не е възможно — отговорих. — Никой не знае, че съм тук.

Хванах слушалката.

— Абе ти какво търсиш при нея? — попита Констанс Ратиган.

— Нищо. Как ме откри?

— Някой се обади. Безименен глас. Каза ми да те проверя и затвори.

— О, господи! — Полазиха ме тръпки.

— Махай се оттам — нареди ми Констанс. — Ела да ми помогнеш. Твоят странен приятел ме посещава.

— Моят приятел ли?

Океанът се втурна под стрелбището, разтърси стаята и леглото.

— Долу на брега, две нощи една подир друга. Налага се да го пропъдиш. О, господи!

— Констанс!

Възцари се мълчание, в което долавях шума на прибоя под прозореца й. Накрая тя изрече с несвойствен равен глас:

— И сега е там.

— Не се показвай да те види!

— Проклетникът е на водната линия, точно където беше и миналата нощ. Стои и гледа към къщата, сякаш ме чака. Гол е, проклетникът. Май си въобразява, че бабичката е откачила и ще изтича да се хвърли отгоре му! Исусе!

— Констанс, затвори прозорците, изгаси лампите!

— Не. Тръгва си. Трябва да ме е чул. Решил е, че звъня на полицията.

— Позвъни й!

— Махна се. — Констанс пое дълбоко дъх. — Ела тук, момчето ми. Веднага.

Не затвори. Просто хвърли слушалката и тръгна. Чувах как сандалите й тракат по керамичния под, сякаш някой пишеше на машина.

И аз не затворих. Необяснимо защо, пуснах слушалката встрани, сякаш бе пъпната връв между мен и Констанс Ратиган. Докато поддържах линията, тя не можеше да умре. Все още чувах нощния прилив да се люшка откъм нейната страна на телефона.

— Също като другите. И ти поемаш — изрече нечий глас.

Извърнах се.

Ани Оукли седеше на леглото, увита в чаршафите като изоставена морска крава.

— Не затваряй този телефон — казах.

Недей, докато не стигна до другия му край и не спася един живот, изрекох наум.

— Тъпа съм — проплака Ани Оукли, — затова си отиваш. Много съм тъпа!

Едва събрах смелост да пробягам по тъмния бряг до дома на Констанс Ратиган. Представях си, че насреща ми се е затичал страховит мъртвец.

— Боже! — викнах задъхано. — Какво ще стане, ако наистина го срещна?

— Уаа! — ревнах с пълен глас.

И се сблъсках лице в лице с някаква материална сянка.

— Слава на бога, че си ти! — изкрещя някой.

— Не, Констанс — отговорих. — Слава на бога, че си ти.

— Какво толкова смешно има?

— Ей това. — Потупах ярките възглавници около мен. — Това е второто легло, в което се озовавам тази нощ.

— Ужасно смешно! — озъби се Констанс. — Нали нямаш нищо против да ти разбия мутрата?

— Констанс, аз обичам Пег. Просто бях самотен. Дни наред ти не се обади. Ани ме покани да полежим и да си поприказваме, нищо друго. Не ме бива да лъжа. Изписано ми е на лицето. Погледни.

Констанс ме погледна и се разсмя.

— Исусе, какъв невинен младенец! Добре, добре. — Отпусна се назад. — Изкарах ти ума преди малко, нали?

— Трябваше да подвикваш, като тичаш.

— Зарадвах се, като те видях, синко. Извинявай, че не ти позвъних. Навремето забравях погребенията след няколко часа. Сега ми трябват цели дни.

Натисна някакъв бутон. Светлината намаля, блесна шестнайсетмилиметровият прожекционен апарат. Двама каубои се сбиха на бялата стена.

— Как ти се гледат филми в такъв момент?

— Зареждам се, за да размажа оня голия утре през нощта, ако пак се появи — отговори.

— Това дори не е смешно! — Погледнах през френския прозорец към пустия бряг, където само белите гребени на вълните отекваха откъм границата на мрака. — Смяташ, че е телефонирал да ти каже къде съм, и сетне е дошъл до брега, за да щръкне тук, така ли?

— Не. Гласът беше особен. Трябва да са различни хора. Не знам защо, но си мисля, че единият, оня без дрехите, е нещо като ексхибиционист, суетен глупак, разбираш ли? Иначе щеше да връхлети тук, да изнасили бабичката или да я убие, а може и едното, и другото. Оня вторият, телефонистът, от него ме полазват тръпки.

Зная, помислих, чувал съм му дишането.

— Звучеше като истинско чудовище — каза Констанс.

Така е, съгласих се. Някъде далеч чух големия червен трамвай да пищи на завоя в дъжда, а същият глас зад гърба ми да изрича заглавието за романа на Кръмли.

— Констанс — започнах, но спрях. Щях да й кажа, че преди няколко нощи съм видял непознатия на брега.

— Имам един малък имот на юг оттук — започна тя. — Утре ще прескоча дотам. Обади ми се вечерта, чу ли? А в това време би ли проверил нещо вместо мен?

— На всичко съм готов. Или почти на всичко.

Констанс гледаше как Уилям Фарнъм нокаутира брат си Дъстин, изправя го, пак го нокаутира.

— Мисля, че знам кой е оня голият на брега.

— Кой е?…

Тя погледна към прибоя, сякаш призракът му бе още там.

— Един мръсник от младостта ми, с глава на зъл германски генерал и с най-красивото младежко тяло на света.

Моторетката спря пред Каруселовите апартаменти; управляваше я младеж по бански гащета с мургаво красиво тяло, лъснало от плажно масло. На главата си носеше тежък мотоциклетен шлем с тъмен наличник, спуснат до брадичката, тъй че не го познах. Но по-съвършено тяло не бях виждал. То ми припомни един отдавнашен ден, преди години — тогава бях видял Аполон да върви по брега, следван от група момчетии, неосъзнаващи защо го съпровождат — те пристъпваха в омаята на красотата, влюбени, без да разбират, че това е любов, и без да смеят — нито пък да желаят — да си спомнят за този миг до края на живота си. Има такива съвършени красавци на този свят, а пък мъжете, жените и децата биват привлечени, подире им от чувства чисти, чудесни и безкористни, без да усещат вина, защото всъщност нищо не се случва. Съзираш го на брега, поемаш подире му, той си отива, прибираш се и ти, озарен от усмивка, на която сам се удивляваш — след час, когато се попипаш по устата, намиращ я все още там.

По цял един плаж, през цяло едно дълго лято подобно тяло на младеж или на девойка се среща най-много веднъж. Или най-много дваж, и то ако боговете дремят и не завиждат.

Аполон седеше насреща ми, яхнал моторетката, вперил поглед през тъмния безизразен наличник право в мен.

— Идвате да навестите стареца ли? — Иззад стъклото смехът беше волен и гърлен. — Чудесно! Хайде.

Подпря моторетката и докато се окопитя, вече подтичваше нагоре по стъпалата. Вземаше ги по три наведнъж като газела и се вмъкна в едно от горните апартаментчета.

Следвах го бавно, сякаш бях стогодишен.

Когато стигнах, чух душа да шурти. След миг се появи, гол и лъскав от мокрота, с шлема на глава. Застана на вратата и се взря в мен, сякаш бях огледало и той се любуваше на отражението си.

— Е — запита изпод шлема, — харесвате ли най-красивото момче, младежа, когото обичам?

Почервенях до корена на косите.

Той се засмя и свали шлема.

— Боже мой! — възкликнах. — Наистина сте вие!

— Старецът? — запита Джон Уилкис Хопууд. Огледа тялото си и се усмихна. — Или младежът? Кого от двамата предпочитате?

Преглътнах с мъка. Бързах да заговоря, защото исках да побягна час по-скоро, преди да ме е заключил вътре.

— Зависи кой от двама ви е стоял на брега късно нощем пред дома на Констанс Ратиган.

В този миг сякаш нарочно латерната долу засвири и завъртя карусела. Приличаше на дракон, налапал група гайдари, които се опитва да повърне без ред и без съпровод.

Като котка, обмисляща какъв да бъде следващият й ход, старомладият Хопууд извърна към мен мургавия си гръб; искаше да ме обае.

Замижах пред златистата гледка.

Това му даде време да реши какво да каже.

— Защо ще си губя времето с тая стара кранта Констанс Ратиган? — запита той, присегна се към банята, издърпа една хавлия и започна да си бърше раменете и гърдите.

— Вие сте нейната голяма любов, тя — вашата. Било е лятото, в което цяла Америка е обичала влюбените, не е ли тъй?

Той се извърна да провери дали иронията в гласа е изписана и по лицето ми.

— Значи затова дойдохте — изпраща ви да ме сплашите?

— Възможно е.

— На колко лицеви опори можете да издържите, можете ли да преплувате шейсет пъти басейна, да изминете четирийсет мили на ден, без да се уморите, и колко души — забелязах, че не каза „жени“ — можете да обладаете в един следобед?

— Не, не, не, и най-много двама — отвърнах в отговор на всичките въпроси.

— В такъв случай — заяви хунът Хелмут, извърна се и ми предложи прекрасната фасада на Антиной, която не отстъпваше на златистия му гръб — няма защо да ме е страх от вас, а?

Устните му бяха като срязани с бръснач, между тях стърчаха и съскаха остри акулени зъби.

— Ще ходя на брега, когато си поискам!

Начело е гестапо, сподирян от мургавите младежи, мина ми през ума.

— Нищо не признавам. Може и да съм бил там някоя нощ. — Кимна към плажа. — Може и да не съм.

С усмивката му можех да си срежа вените.

Метна хавлията към мен. Улових я.

— Бихте ли ми избърсали гърба?

Хвърлих му хавлията. Падна върху главата му, увисна и му скри лицето. Страховитият хун за миг изчезна. Остана само царят на слънцето Аполон, задникът му грееше като ябълките на боговете.

Изпод хавлията долетя кроткият му глас:

— Срещата свърши.

— Нима изобщо е започвала? — запитах.

Слязох долу под съпровода на звуците на болния дракон.

Върху навеса над входа на кино „Венеция“ не пишеше нищо. Всички букви бяха изличени.

Прочетох пустотата пет-шест пъти с чувството, че нещо се претъркулва и умира в гръдта ми.

Обиколих и натиснах всички врати — бяха заключени, надникнах в касата, която беше празна, погледнах към големите рамки за афиши, от които допреди няколко вечери ми се усмихваха Баримор, Чейни и Норма Ширър. А сега — нищо.

Отстъпих и препрочетох празнотата за сетен път, шепнешком.

— Как ти се харесва двойната програма? — запита някой зад мен.

Извърнах се. Шейпшейд ме гледаше ухилено. Подаде ми дебел свитък филмови афиши. Знаех какво са. Дипломите ми от института Носферату34, от школата на Квазимодо и гимназията на Д’Артанян и Робин Худ.

— Господин Шейпшейд, не мога да ги приема.

— Ти си с романтична кръв, нали?

— Да, но…

— Хайде, хайде, дръж. Довиждане, сбогом. А там отвъд — друго довиждане и друго сбогом. Ела да се простим с кея.

Тикна дипломите в ръката ми и затопурка нататък.

Намерих го в края на кея да сочи надолу и да ме наблюдава, та да види как сбръчквам лице и сграбчвам перилата, за да погледна долу.

А долу бяха пушките, занемели за пръв път от години насам. Лежаха на морското дъно, на четири-пет метра под водата, която беше прозрачна, защото слънцето се бе показало.

Преброих около десетина дълги, студени, сини метални оръжия, там, където плуваха рибите.

— Бива си го това сбогуване, нали? — Шейпшейд бе проследил погледа ми. — Една по една. Една по една. Рано тази сутрин. Дотичах при нея, креснах: какво правиш?! Не виждаш ли, вика. И една по една, през перилата — долу. Затварят ти киното, затварят ми и стрелбището следобед, тогава да вървят по дяволите, казва. И — една по една!

— Но тя не… — подхванах и замълчах. Огледах водата под кея и нататък. — Но тя не?…

— Дали не е скочила след тях? Не, не. Стоя дълго с мен, загледана в океана. Няма да останат дълго, каза. До една седмица ще изчезнат. Все ще се намерят глупци да се гмурнат и да ги извадят, така ли е? Какво да й отговоря? Така е.

— Не каза ли нещо на тръгване?

Не можех да откъсна очи от дългите пушки, които лъщяха под нахлуващия прилив.

— Каза, че отивала да дои крави. Но не и бикове, каза, никакви бикове. Да дои крави и да бие масло, това беше последното, което чух.

— Да й е на добър час — рекох.

Пушките изведнъж се скриха под рибно ято, дошло сякаш да погледа. Но изстрели не се чуха.

— Мълчанието им е приятно, нали? — запита Шейпшейд.

Кимнах.

— Не забравяй това — каза Шейпшейд.

Бях ги изтървал. Той вдигна и ми подаде дипломите за всичките години на моята младост, когато тичахме нагоре-надолу по осеяните с пуканки пътеки на тъмния киносалон заедно с Фантома и Гърбушкото.

На връщане подминах някакво момченце, което стоеше забило поглед в останките от пратерното влакче, полегнали на брега като разхвърляни кости.

— Какво търси този мъртъв динозавър на пясъка? — попита то.

Аз пръв го бях помислил. Доядя ме на това момченце, задето бе видяло сринатия влак тъй, както аз го бях видял — труп на чудовище сред вълните.

О, бедното, възкликнах мислено.

А пък на глас изрекох тихо:

— Божичко, синко, и аз не знам.

Извърнах се и залитнах нататък, понесъл наръч невидими пушки надолу по кея.

През нощта сънувах два съня.

В първия Зигмунд-Фройд-Шопенхауеровата-таро-картена барачка на А. Л. Шранк бе натрошена от огромния гладен екскаватор и по вълните се понесоха маркиз дьо Сад, Томас де Куинси, болнавите щерки на Марк Твен и Сартър в мрачно настроение, удавиха се в тъмните води над искрящите пушки.

Вторият сън беше подобен на кинопреглед — наредени край зейналите гробове, те се гърчеха и подскачаха като в ням филм, строполясваха се, политаха, хвръкваха като тапи в отворената паст. Задавяше ме мъчителен кикот. Ужасяващо. Страхотно смешно. Бамм!

Падаха един подир друг: Сам, Джими, Пиетро, жената с канарчетата, Фани, Кейл, старецът от лъвовата клетка, Констанс, Шранк, Кръмли, Пег и самият аз!

Бамм!

Стреснах се, облян в ледена пот.

През улицата в бензиностанцията телефонът звънеше оглушително.

После спря.

Затаих дъх.

Той пак звънна и спря.

Чаках.

Отново звънна, само веднъж, и спря.

О, господи, казах си, Пег не може да ми стори това. Нито пък Кръмли. Да звънне веднъж и да спре?

Телефонът пак иззвъня веднъж. А после — тишина.

Оня ще е. Господин Самотна смърт. Обажда се да съобщи неща, които не желая да науча.

Седнах в леглото, всеки косъм по тялото ми беше настръхнал. Сякаш Кейл бе минал с електрическата си машинка надолу по врата ми, по оголен нерв.

Облякох се, изтичах на брега. Поех дълбоко дъх и погледнах на юг.

Далече нататък всички прозорци на мавърското укрепление блестяха с ярка светлина.

Констанс, помислих, това ще разядоса Фани.

Фани ли?

И наистина хукнах.

Измъкнах се от водата като самата Смърт.

Всяка лампа в дома на Констанс беше запалена, всички врати зееха, сякаш ги бе разтворила да пусне вътре стихиите, света, нощта и вятъра, за да прочистят къщата, докато я няма.

А нея я нямаше.

Знаех го, без да съм надникнал вътре, защото дълга следа от нейните отпечатъци тръгваше от горната черта на прилива, на която бях стъпил, и стигаше дотам, където беше влязла във водата и вече не беше излязла.

Не се учудих. Учудих се, че не се учудвам. Тръгнах към широко разтворената входна врата и не викнах, всъщност понечих да повикам шофьора, засмях се, като си представих, че съм се сетил за подобна глупост, и влязох, без да докосвам нищо. Грамофонът свиреше в арабския салон. Танцова музика от Рей Нобъл, Лондон, 1934-а, към някоя от комедиите на Ноел Кауард. Оставих го да свири. Прожекционният апарат беше включен и безсмислено превърташе извъртяната ролка, филмът бе свършил, а бялата светлина на крушката беше оцъклила празната стена. Не се и сетих да го спра. Бутилка скъпо ледено шампанско се мъдреше очаквателно, сякаш Констанс бе отскочила до морето да си доведе някой мургав бог от дълбините.

Различни наредени в поднос сирена стояха върху една от възглавниците, до шейкър с разводнено мартини. Лимузината беше в гаража, а отпечатъците от стъпките й, насочени към водата, още личаха по пясъка. Телефонирах на Кръмли и се поздравих, че не съм се разплакал — толкова бях вцепенен.

— Кръмли? — изрекох в слушалката. — Кръмли, Кръм — казах.

— Дете на нощта — отговори той. — Пак ли си заложил на някой дръглив кон?

Обясних къде съм.

— Нямам сили да вървя. — Изведнъж се строполих, стиснал слушалката. — Ела да ме вземеш.