Смъртта е занимание самотно

— Боже мой, Фани, ти ли си?

— Да, о, да, господи небесни — хриптеше, заекваше, задъхваше се. — Това катерене едва не ме довърши. Не съм качвала стълби от хиляда деветстотин трийсет и пета. Къде беше? Покривът се срути. Свърши животът. Всички са мъртви. Защо не си ми казал? О, боже, боже, ужасно е. Можеш ли да дойдеш? Джими, Сам, Пиетро. — Докато изричаше тази литания, тежестта на моята вина ме сплеска в стената на кабината. — Пиетро, Джими, Сам. Защо ме излъга?

— Не съм лъгал, само замълчах!

— А сега и Хенри! — проплака тя.

— Хенри ли? О, господи. Да не е…

— Падна по стълбите.

— Жив ли е? Жив ли е? — изкрещях.

— В стаята си, да, слава богу. Не иска в болница. Чух го да пада, изтичах. И тогава научих каквото си криел от мен. Хенри лежи, кълне и реди имената. Джими, Сам, Пиетро. О, защо доведе тук смъртта?

— Не съм, Фани.

— Ела го докажи. Имам три майонезени буркана, пълни с дребни пари. Вземи такси, прати ми шофьора, ще му платя от бурканите! А като дойдеш, как ще знам, че ти ми чукаш на вратата?

— А как знаеш, че съм аз и в този момент, Фани, че аз съм на телефона?

— Не зная — проплака тя, — ужасно, нали? Не зная.

— Лос Анжелос — казах след десет минути на шофьора. — Срещу три буркана от майонеза.

— Ало, Констанс? Обаждам се от телефонната кабина до Фани. Ще трябва да я измъкнем оттук. Можеш ли да дойдеш? Сега наистина умира от страх.

— Има ли причина?

Погледнах към къщата отсреща и се опитах да преценя колко хиляди сенки са се скупчили в нея, от тавана до мазето.

— Този път наистина има.

— Върви там. Пази я! Пристигам след половин час. Няма да се качвам. Накарай я да слезе, дявол да го вземе, и ще я отведа. Бягай!

Тъй блъсна слушалката, че трясъкът ме изхвърли и едва не ме тикна под една минаваща кола.

Издумках на вратата, за да повярва, че съм аз. Разтвори я широко и пред мен се изправи един полудял слон — с безумни очи, с разрошена коса, тя се държеше така, сякаш нечия пушка току-що я е простреляла в главата.

Отведох я до стола и надникнах в хладилника, опитвайки се да отгатна от майонеза ли ще се успокои или от вино. Вино.

— Гълтай — изкомандувах и изведнъж осъзнах, че шофьорът на таксито стои отзад, до вратата — последвал ме беше по стълбите, взел ме бе за мошеник.

Сграбчих буркан с монети и му го подадох.

— Стига ли? — запитах.

Пресметна ги на едро, както човек преброява бонбонените дражета в големия буркан на сладкарска витрина, всмукна през зъби и хукна надолу, съпроводен от звъна на монетите.

Фани усърдно пресушаваше винената чаша. Пак й налях и седнах да чакам. Накрая тя каза:

— Някой стои пред вратата ми от две нощи насам. Идва и си отива, но не както преди — застоява се, шумно вдишва и издишва, о, господи, какво дири пред вратата на една стара, съсипана дебела оперна певица посред нощ, сигурно не идва, за да ме изнасили; кой е тоя, дето ще изнасили едно двестакилограмово сопрано?

И при тези думи започна да се смее, смя се толкова дълго и тъй силно, че се запитах това от нерви ли е, или е проява на неуместен и спонтанен хумор. Потупах я по гърба, за да спре, да се съвземе и пак й налях вино.

— Ох, ох, ох — хлъцна. — Смехът е хубаво нещо. Слава богу, че си тук. Нали ще ме пазиш? Наприказвах куп глупости, извинявай. Ти не си довел онова ужасно нещо пред вратата ми и не си го поставил там. Изгладнялото Баскервилско куче само е дошло да изплаши Фани.

— Съжалявам, че не ти казах за Джими, Пиетро и Сам, Фани — признах и изгълтах виното. — Не ми се щеше да ти чета некролози така, изневиделица. След няколко минути Констанс Ратиган ще чака долу. Иска да те вземе, да поостанеш няколко дни при нея и…

— Хайде сега, нови тайни — викна Фани учудено. — Че откога се познавате? Все едно, това няма да стане. Домът ми е тук. Напусна ли го, ще залинея, направо ще умра. Тук са ми плочите.

— Ще ги вземем.

— Книгите ми.

— Ще ги сваля долу.

— Майонезата ми, тя няма от любимата ми марка.

— Аз ще купя.

— Няма къде да ме сложи.

— Дори за теб, Фани, ще намери място.

— Тя…

И продължи да нарежда, докато чух лимузината да спира край тротоара.

— Значи отказваш, тъй ли, Фани?

— Сега ми е добре, сега, след като си тук — каза тя весело. — Само помоли госпожа Гутиерес да слезе и да постои при мен, след като си тръгнеш.

— Откъде този престорен оптимизъм, нали доскоро се мислеше за обречена?

— Мило мое момче, много съм добре. Оня ужасен звяр няма да се върне, убедена съм и тъй или инак, тъй или инак…

Улучвайки точния миг, цялата сграда трепна в съня си.

Вратата към Фанината стая пошепна в своята рамка.

Сякаш смъртно простреляна, Фани се изправи в стола и едва не се задави от ужас.

Скочих и разтворих вратата широко, за да погледна в тясното дере на коридора, по миля дълъг от двете страни; безкрайни черни тунели, изпълнени с катранени потоци нощен мрак.

Ослушах се и чух мазилката да пропуква по тавана, вратите да се дръгнат о рамките. Клозетно казанче мърмореше нещо, стара, ледена, бяла порцеланова гробница в нощта.

Естествено, коридорът беше пуст.

Който и да е бил тук, ако изобщо е имало някой, бе затворил вратата бързо и бе изтичал към входа или към задния изход. Оттам нощта нахлуваше в невидим поток, дълга лъкатушна река от вятър, помъкнала възпоменания от неща изядени и неща захвърлени, неща желани, неща вече излишни.

Доиска ми се да изкрещя в празния проход ония думи, които едва се бях сдържал да не извикам по тъмния бряг пред арабското укрепление на Констанс Ратиган. Махай се! Остави ни на мира. Може да ти се струва, че си го заслужаваме, но ние не заслужаваме да умрем.

А на глас викнах към мрака:

— Ей, деца! Я да се махате! Бягайте оттук! Така! Браво!

Изчаках несъществуващите деца да се приберат по несъществуващите си стаи, влязох, облегнах се на вратата и я затворих насилено усмихнат.

Това я успокои. Или се престори, че я е успокоило.

— Ще станеш добър баща — каза засмяно.

— Ами, и аз ще съм като всички — страхлив и раздразнителен. Тия деца отдавна трябваше да ги упоят с бира и да ги тикнат в леглата. По-добре ли си, Фани?

— По-добре — въздъхна тя и затвори очи.

Отидох до нея и я прегърнах — Линдберг по време на околосветската си обиколка, приветствуван от тълпите.

— Ще ми мине. Ти върви. Всичко е наред. Както каза, децата си легнаха.

Кои деца, насмалко да запитам, но се спрях. А, да, децата.

— Сега Фани е в безопасност, а ти тръгвай! Бедничкият. Кажи на Констанс, че й благодаря, ала не беше нужно, нека намине да се видим. Госпожа Гутиерес обеща да спи при мен — на онова легло, дето не съм го пипнала от трийсет години, представяш ли си? Не мога да спя по гръб, трудно дишам. Госпожа Гутиерес ще дойде, а ти беше много мил, че ме навести, скъпо дете. Сега разбирам колко си добър, искал си да ми спестиш скръбта по приятелите от долния етаж.

— Така е, Фани.

— В смъртта им няма нищо загадъчно, нали?

— Не, Фани — излъгах, — само глуповатост, жалба за младостта и тъга.

— О, боже — възкликна тя, — приказваш като лейтенанта на Бътерфлай.

— Затова ядях бой от съучениците си.

Тръгнах към вратата. Фани пое дълбоко дъх и накрая рече:

— Ако нещо се случи с мен. Не че ще се случи. Но ако се случи, погледни в хладилника.

— Къде?

— В хладилника — повтори загадъчно. — Недей!

Но аз вече го бях отворил. Огледах светлото пространство, видях купчина конфитюри, сосове, желета и майонези. Поколебах се, преди да го затворя.

— Не трябваше да гледаш — смъмри ме Фани.

— Не желая да чакам, трябва да знам.

— Сега пък няма да ти кажа — възмути се тя. — Не биваше да надничаш. Просто искам да ти призная, че може би аз съм причината това да влезе в къщата.

— Кое, Фани? Кое „това“?

— Ами това, всички лоши неща, дето мислех, че ги внасяш с обувките си. Може аз да съм причината. Може аз да съм виновната. Може аз да съм примамила това нещо от улицата.

— Кажи ясно — ти ли си, или не си ти? — ревнах, надвесен над нея.

— Не ме ли обичаш вече?

— Обичам те, дявол да го вземе, опитвам се да те изведа оттук, ти отказваш. Обвиняваш ме, че съм отравял тоалетните, а ме караш да оглеждам хладилниците. Боже господи, Фани!

— Сега лейтенантът се разгневи на Бътерфлай. — Ала очите й се насълзяваха.

Повече не можех да издържам.

Отворих вратата.

Госпожа Гутиерес стоеше вън отдавна, носеше чинии с горещи такос и каквато си беше дипломатична, търпеливо чакаше.

— Ще ти се обадя утре, Фани.

— Разбира се, ти ще се обадиш и Фани ще е жива!

Запитах се, ако затворя очи и си представя, че съм сляп…

Ще мога ли да намеря стаята на Хенри?

Почуках.

— Кой е? — викна Хенри, заключил отвътре.

— Кой е, дето пита кой е? — викнах отвън.

— Кой е, дето пита кой е, дето пита кой е? — разсмя се Хенри. Но от смеха, изглежда, го заболя. — Това си ти.

— Хенри, отключи да вляза.

— Нищо ми няма, само се изтърколих по стълбите и това ме поразстрои, остави ме да почивам заключен. Утре вече излизам, благодаря, че си се разтревожил.

— Какво се случи, Хенри?

Хенри приближи. Усетих го как се накланя към заключената врата като пред зарешетено прозорче на изповедник.

— Оня ме препъна.

Заек пробяга в гърдите ми и се превърна в огромен плъх, който не спираше да тича.

— Кой, Хенри?

— Оня. Кучият син ме препъна.

— Каза ли нещо, сигурен ли си, че е бил там?

— А как разбирам, че крушката в горния коридор свети? Как? Чувствувам. Топлина. Коридорът беше горещ, където стоеше. И дишаше тежко. Чух го да всмуква въздух и да издишва леко и потайно, там, където стоеше. Не се обади, като минах край него, но му чух и сърцето, фляс, фляс, а може моето да е било. Реших да се промъкна, без да ме види, слепецът си въобразява такива работи, щом самият е в мрак, защо пък другият да го види? И в следващия миг — траа-с! Озовавам се в подножието на стълбите, без да знам как съм стигнал там. Започнах да викам Джими, Сам и Пиетро, после си казах, глупако, тях вече ги няма и теб няма да те има, ако не викнеш някой друг. Бързо занареждах имена, всички отвориха вратите и докато изскачаха в коридорите, оня изскочи от къщата. Изниза се по чорапи. Подуших го.

Преглътнах и се облегнах на вратата.

— На какво миришеше?

— Ще помисля и ще ти кажа. Сега си лягам. Добре, че съм сляп. Та не видях как се свличам по стълбите като торба с мръсни дрехи. Лека нощ.

— Лека нощ, Хенри.

И тръгнах тъкмо когато големият параход на жилищната сграда сви по завоя на речния полъх в мрака. Все едно, че се върнах в киното на господин Шейпшейд, в един през нощта, приливът заливаше и тресеше дървените подпори под седалките, а огромните черно-бели образи се хлъзгаха по екрана. Цялата сграда потрепери. Киното беше нещо съвсем друго. Бедата в това огромно здрачно старо жилище бе, че сенките се бяха измъкнали от екрана и се спотайваха край стълбите, Криеха се в баните, а понякога отвинтваха крушките, а хората се движеха пипнешком, слепи като Хенри, да търсят изхода.

Сега и аз го сторих. Застанал на горната площадка, направо се вцепених. Чух някой да диша на крачка от мен. Но се оказа собственият ми стреснат дъх, който се удряше о стената и отскачаше обратно да ми опипа лицето.

За бога, помислих, внимавай да не се препънеш на слизане.

Лимузината дюзенбърг 1928-а ме чакаше пред дома на Фани. Докато сваря да затворя вратата, вече бяхме преполовили пътя до Венеция, а шофьорът смъкна фуражката, пусна косите си да се пилеят и се превърна в…

Ратиган Разпитвачката.

— Е? — обади се хладно. — Наистина ли е чак толкова разстроена?

— Разстроена е, и то здравата, но не аз съм причина за това.

— Нима?

— Не, дявол да го вземе, а сега спрете на първата пряка — искам да сляза от тази идиотска кола!

— Като за свенливо момченце от Северен Илинойс езикът ви е твърде цветист, господин Хемингуей!

— О, я вървете по дяволите, госпожице Ратиган!

Това попадна в целта. Забелязах я, че се оклюма. Ако не внимава, наистина щях да я намразя и тя го разбра.

— Констанс — кротко ме поправи.

— Констанс — казах. — Не съм виновен, че хора се давят във вани, умират от препиване, падат по стълбите или ги арестуват. Защо не се качихте горе? Вие сте най-старата приятелка на Фани.

— Боях се, като ни види двамата, да не й дойде прекалено много; главата й да не се пръсне, че после няма как да й я съберем.

Вдигна крак от газта и от бесните седемдесет мили в час свали скоростта на притеснителните шейсет и една-две. Ала не спираше да впива нокти в кормилото, сякаш ме стискаше за раменете и ме разтърсваше. Казах:

— Най-добре ще е веднъж завинаги да я измъкнете оттам. Сега цяла седмица няма да спи и то ще я убие — изтощението. Никой не може да живее само с майонеза.

Констанс намали скоростта до петдесет и пет.

— На тебе ли си го изкара?

— Нарече ме Тифусна Мери, също като вас. Аз май съм всеобщият изкупителен козел, разпръсквам заразни бълхи. Домът очевидно е сполетян от епидемия, обаче преносителят не съм аз. На всичко отгоре Фани е сторила някаква глупост, Каква?

— Не зная. Не иска да ми каже. На себе си се сърди. На вас може да признае. Имам ужасното чувство, че сама си го е навлякла.

— Как?

Лимузината намали на четирийсет. Констанс ме наблюдаваше в огледалото за обратно виждане. Облизах устни.

— Имам само догадки. Нещо в хладилника й, каза. Ако нещо й се случело, каза, да съм погледнел в хладилника. Боже мой, каква глупост! Не можете ли да се върнете там по-късно, сама, да надникнете в тоя проклет хладилник и да разберете как, защо и какво може да е онова, което Фани е подмамила в жилището и сега умира от страх от него?

— Христе в мрака — промърмори Констанс, затваряйки очи. — Богородице озарена!

— Констанс! — изкрещях неистово.

Защото бяхме преминали на червено, без да се озърнем.

За щастие бог беше там и ни преведе през пътя.

Спря пред жилището ми, излезе от колата, докато си отключвах, и провря глава през вратата.

— Значи тук се пишат гениалните произведения!

— Късче от Марс на земята.

— А това е пианото на Кейл, нали? Чувах как музикалните критици веднъж се опитали да му го изгорят. И как, друг път, клиентите се струпали в бръснарницата да го ругаят и да си показват косите.

— Кейл си тежи на мястото.

— Да си се поглеждал скоро в огледало?

— Той положи всички усилия.

— Само на половината ти глава. Другия път, като дойдеш вкъщи, напомни ми — баща ми между другото беше и бръснар. Научи и мен. Защо стоим на прага? Боиш се, че съседите ще те одумват, ако — по дяволите! Ето го, пак! Каквото и да кажа, все излиза вярно. По-неподправен човек не познавам. Не бях срещала срамежлив мъж, откакто станах на дванайсет.

Надникна по-навътре.

— Ужас, каква сбирщина. Не разтребваш ли? Какво е това — четеш по десет книги наведнъж, половината комикси! Това там до машината прилича на дезинтегратора на Бък Роджърс! Капаците на кутиите май ги хвърляш, тъй ли?

— Точно тъй — отговорих.

— Ах, каква кочина — възкликна, с желание да ме поласкае.

— Всичко мое е ваше.

— На това легло и полусекс не може да се прави.

— Единият от партньорите трябва да лежи на пода.

— Исусе, машината ти от коя година е?

— От 1935-а, „Стандарт Ъндъруд“, стара, но страхотна!

— Също като мене, а, момчето ми? Хайде, покани древната звезда да й отвинтиш обеците!

— Трябваше да се върнете при Фани и да и огледате хладилника, забравихте ли? Освен туй, ако ще нощувате тук, само на „лъжици“!

— Значи много прибори, а ни една вилица?

— Няма вилица, Констанс.

— Споменът за кърпеното ти бельо е смазващ!

— Не съм Микеланджеловият Давид.

— Уви, наистина не си. Лека нощ, детенце. Поемам към Фаниния хладилник. Благодаря!

Целуна ме тъй, че едва не ми спука тъпанчето, излезе и замина.

Залитайки от целувката, успях да стигна до леглото.

Което не биваше да правя.

Защото след това ме навести Сънят.