Смъртта е занимание самотно

Набрах номера.

Този, който те обичаше, преди години.

Кой ще отговори на подобно тъпо обявление?

Всеки от нас, в самотна нощ. Гласът от миналото, който ти връща спомена за един нежен допир, за топъл дъх в ухото, за пристъп на страст като удар от гръм. Кой от нас, мислех си, е неуязвим за среднощния глас от миналото? Събуждаш се понякога в мрака, слушаш — някой ридае, и този някой си ти самият, лицето ти е мокро от сълзи, а изобщо не помниш, че ти се е присънил кошмар.

Този, който те обичаше…

Къде е тя сега? Къде е той? Жив ли е? Надали. Много време е изтекло оттогава. Не е възможно оня, който ме обича, все още да е някъде на този свят. И все пак? Защо пък, както правех аз, да не телефонирам?

Позвъних три пъти и се върнах да седна до Хенри в таксито, заслушан в тиктакането на брояча.

— Не се безпокой — каза Хенри. — Броячът не ме притеснява. Много са конете, дето чакат, много са и пачките. Върви набери номера, синко.

Синкото отиде да набере.

Този път, далеч някъде, в друга страна, един самозван агент от погребално бюро вдигна слушалката.

— Да? — запита нечий глас.

Събрах сили да изрека:

— Кой е?

— Щом е така, вие кой сте? — запита гласът предпазливо.

— Защо чак сега вдигате слушалката? — В другия край чувах шум на автомобили.

Навярно беше телефонна будка в някаква алея, някъде из града. Божичко, мина ми през ума, и този е като мен. Използува най-близкия обществен телефон за своя кантора.

— Е, ако смятате да мълчите… — сопна се оттатъшният глас.

— Почакайте — казах. Гласът ти ми е много познат, помислих си. Я кажи още нещо. — Прочетох обявлението ви в „Янус“. Ще ми помогнете ли?

Гласът в другия край се отпусна, зарадван от моето вълнение.

— Аз мога да помогна на всекиго, навсякъде, по всяко време — изрече той приветливо. — Вие от Самотниците ли сте?

— Какво? — викнах.

— Вие от…

Изрече Самотници. Това ми стигаше.

Пренесох се назад у Кръмли, назад към големия трамвай в студения порой, извиващ по завоя. Гласът по телефона беше гласът от нощната буря преди половин живот, който изрече словата за смъртта и самотата, за самотата и смъртта. Първо споменът за един глас, сетне случката с хипнозата и Кръмли, който ме пляска по лицето, а сега истинският звук в слушалката. Липсваше само едно. Все още не успявах да дам името на гласа. Беше ми близко, беше ми познато, почти си го спомних, но…

— Говорете — изкрещях.

Оттатък замълчаха предпазливо. В този миг чух най-прекрасните звуци от години насам.

В другия край на линията зафуча вятър. И нещо повече; чувах шума на прибоя все по-гръмко и по-гръмко, все по-близо и по-близо, докато накрая го усетих как се разбива в краката ми.

— О, божичко, аз ви знам къде сте — викнах.

— Не е възможно — изрече телефонният глас и прекъсна връзката.

Но не достатъчно бързо. Вперих обезумял поглед в глухата слушалка и я цапардосах с юмрук.

— Хенри! — ревнах.

Хенри се подаде от прозореца на таксито с празен поглед.

Строполих се в колата.

— С мен ли си?

— Ако не съм с теб — обади се Хенри, — къде съм тогава? Дай нареждания на шофьора.

Дадох му. Потеглихме.

Таксито спря. Хенри се подаде навън през отворения прозорец, лицето му бе като нос на мрачен кораб. Започна да души.

— Не съм бил насам от дете. Тази миризма е на океана. А другата, миризмата на разложение, тя каква е? На кея. Наблизо ли живееш, писателю?

— Великият американски романист ли? Да.

— Дано романите ти да миришат по-хубаво от това тук.

— Дано, ако го доживея. Можем ли да задържим таксито, Хенри?

Хенри наплюнчи палец, отброи три банкноти от по двайсет долара, протегна ги към предната част на купето.

— Това ще ти успокои ли нервите, момче?

— Това — взе парите шофьорът — ще ме купи до полунощ.

— Дотогава всичко ще свърши — каза Хенри. — Синко, сигурен ли си в онова, което правиш?

Преди да отговоря, една вълна се разби под кея.

— Също като подземната в Ню Йорк — отбеляза Хенри. — Не позволявай да те сгази.

Оставихме таксито да ни чака в подножието на венецианския кей. Опитах се да поведа Хенри в нощта.

— Нямам нужда да ме водиш — дръпна се Хенри. — Само казвай, ако има жици, въжета или разбити плочи. Лакътят ми е нервен, не обича да го пипат.

Пуснах го да върви гордо напред.

— Чакай ме тук — спрях го. — Отстъпи три крачки. Така, сега не се виждаш. Като се върна, ще ти кажа само „Хенри“, тогава можеш да ми обясниш какво надушваш, чу ли? След което се обръщаш и се връщаш при таксито.

— Чувам му мотора, ясно.

— Кажи на шофьора да те отведе до полицейския участък във Венеция. Потърси Елмо Кръмли. Ако го няма, накарай да му се обадят вкъщи. Трябва да дойде с теб тука, час по-скоро, щом работата се завърти. В смисъл, ако се завърти. Възможно е в края на краищата да не използуваме носа ти тази нощ.

— Надявам се аз да го използувам. Нося си бастуна да цапардосам тоя тип. Даваш ли да го ударя, поне веднъж?

Поколебах се.

— Но само веднъж. Добре ли си, Хенри?

— Хенри Лисицата се спотайва.

Усещайки се като Заека, аз потеглих.

Нощният кей бе като слонско гробище — тъмни кости, над тях похлупак от мъгла, а морето се втурваше да ги зарива, разриваше ги и ги зариваше отново.

Прокрадвах се край магазини, микроскопични апараментчета и затворени комарджийници и си отбелязвах обществените телефони, притаени в тъмни будки в очакване да бъдат прекъснати, ако не утре, то най-късно след седмица.

Вървях по дървения кей, съпровождан от стонове, триене и пукот на влажни и сухи дъски. Цялата конструкция скърцаше и се накланяше като потъващ кораб, когато подминах червените сигнални знаменца с надписи „ОПАСНОСТ“, прескочих преградните вериги, озовах се чак на края, върху самия ръб на кея, и се извърнах да огледам закованите затворени врати и спуснатите платнища пред бараките за игри и развлечения.

Вмъкнах се в най-отдалечената кабина и нервно започнах да търся из джобовете си монетите, които Хенри ми бе дал. Пуснах една в автомата и избрах номера, взет от редактора на „Янус“.

— Четири-пет-пет-пет — пошепнах и зачаках.

В този миг разнищената каишка на часовника ми с Мики Маус изведнъж се скъса. Часовникът тупна на пода. Вдигнах го ядно и го сложих на поличката под апарата. Ослушах се. Чух сигнала от другия край.

Пуснах слушалката да виси. Измъкнах се от кабината, замижах и се ослушах. Отначало долавях само грохота на прибоя, който се хлъзгаше под краката ми и раздрусваше дъските. Вълните се оттеглиха. Най-сетне, напрягайки слух, успях да чуя.

Далеч нататък, някъде по средата на кея, звънеше телефон.

Можеше да е и съвпадение. Телефони звънят непрестанно и навсякъде. И все пак, точно този телефон, на стотина метра оттук, в този миг? Дали не съм избрал неговия номер?

Застанах на вратата на кабината, хванах слушалката и я окачих на куката.

Оттатък във ветровития мрак телефонът млъкна.

Което още нищо не доказваше.

Пак пуснах монетата и пак избрах.

Поех дълбоко дъх, и…

Оня телефон в своя стъклен ковчег, на половин светлинна година оттук, отново зазвъня.

Подскочих и нещо ме прободе в гърдите. Очите ми се разшириха, вдъхнах хладина.

Оставих телефона да звъни. Застанах пред кабината, зачаках оттатък в тъмнината някой да притича от алеите или изпод влажните платнища, или иззад бараката на „Събори бутилка“. Някой като мен би трябвало да се отзове. Някой като мен, който скача от леглото в два сутринта, за да прецапа през дъжда и да си поприказва със слънцето в град Мексико, където животът все още припка, диша и няма намерение да мре. Някой.

Кеят тънеше в мрак. Не светна прозорец. Не прошумоля платнище. Телефонът звънеше. Прибоят бродеше под дъските, чакаше някой, все едно кой, да отговори. Телефонът звънеше. Идеше ми да изтичам и да го вдигна, само и само да млъкне.

Боже мой! Я си прибери монетата, казах си. Прибери…

В същия този миг…

Светла ивица проблесна, открои се и бързо изчезна. Нещо се размърда оттатък, срещу оная кабина. Телефонът звънеше. Звънеше. В сянката някой се изправи, заслуша се недоверчиво. Видях нещо белезникаво да се извръща — който и да беше, оглеждаше кея боязливо, внимателно, опипващо.

Вцепених се.

Телефонът звънеше. Най-сетне сянката мръдна, лицето й се изви напред, цялото в слух. Телефонът продължаваше да звъни. Сянката изведнъж хукна.

Метнах се в кабината и сграбчих слушалката тъкмо навреме.

Трак.

В другия край чух нечий дъх. После мъжки глас каза:

— Да?

О, господи! Същият е. Гласът, който бях чул преди час, в Холивуд.

Този, който те обичаше, преди години.

Неусетно съм го изрекъл гласно.

Възцари се мълчание, изчакване, в другия край на линията затаиха дъх.

— Да?

Простреля ме в ухото, после в сърцето.

Сега знам чий е този глас, казах си.

— Исусе! — изрекох хрипливо. — Значи вие сте били!

Тези думи го простреляха направо в мозъка. Чух го да вдишва бурно и шумно да издишва.

— Проклет да си! — изкрещя. — Да се продъниш в ада!

Не затвори. Пусна нажежената слушалка да падне, да изтрещи, да затанцува върху въжето на палача. Чух тичащите му стъпки.

Докато се измъкна от кабината, на кея нямаше жива душа. Там, където бе блеснала светлата ивица, сега беше тъмно. Само парчета от скъсани вестници се носеха по дъските, докато се насилвах да извървя, а не да пробягам ония осемдесетина безкрайни метра до другия телефон. Намерих слушалката да се люшка и да почуква по студеното стъкло на кабината.

Вдигнах и се заслушах.

Чувах тиктакането на евтиния си часовник с Мики Маус в оная, другата кабина, на сто мили оттук.

Ако имам щастие и оживея, ще ида да спася Мики.

Затворих телефона, извърнах се и се загледах в околните къщички, навеси, витрини, в затворените павилиони — гледах ги и се питах готов ли съм на безумна постъпка.

Бях готов.

Извървях петдесетина метра до една барака и застанах отпред, целият в слух. Вътре имаше някой, движеше се, май се обличаше в мрака. Чух шумолене и гневен шепот, някой си мърмореше под нос, питаше се гласно къде са му чорапите, обувките и къде, къде е тази проклета вратовръзка? А може да са били просто вълните под кея — сплетните им няма как да се разобличат.

Шушукането секна. Усетил бе, изглежда, че съм пред вратата. Чух крачки. Отстъпих тромаво, осъзнах, че ръцете ми са празни. Не се бях сетил да взема поне бастуна на Хенри.

Вратата рязко се отвори.

Взирах се.

Като в умопомрачение видях наведнъж две неща.

Вътре, върху полутъмната масичка — купчина жълти, кафяви и червени опаковки от вафли и шоколадчета.

И още:

Крехката сянка, самият човечец, вперил в мен замаяни очи, сякаш стреснат от четирийсетгодишен сън.

Самият А. Л. Шранк.

Гадателят на карти таро, френологът, шарлатанинът психиатър, денонощно достъпният психолог, астрологът, номерологът по Зен (Фройд) Юнг и Съвършеният Несретник стоеше пред мен, закопчаваше ризата си с изтръпнали пръсти и се мъчеше да ме измери с поглед, объркан или от наркотик, или от моята безразсъдна смелост.

— Да се продъниш в ада! — тихо повтори той.

И додаде с внезапна усмивчица:

— Влез.

— Не — прошепнах. После повторих по-високо: — Не. Ти излез.

Този път вятърът духаше в обратна, а всъщност може би — във вярната посока.

Боже мой — смаяно политнах, но се задържах. Как е духал този вятър в предишните дни? Как не съм усетил? Не си усетил, спомних си, само защото от десетина дни си много хремав. Направо без нос. Без нос.

О, Хенри, ти с твоя вечно вирнат, безкрайно любопитен клюн, неразривно свързан с лъчезарната ти вътрешна увереност. О, умен Хенри, пресичащ невидимата улица в девет вечерта, подушващ непраната риза и мръсното бельо, когато Смъртта се разминава с теб!

Погледнах Шранк и усетих ноздрите ми да потръпват. Пот, първият полъх на поражението. Урина, воняща на омразата. И какво още? Смесени миризми от сандвичи с лук, от немити зъби — дъхът на саморазрухата. Те нахлуваха като буреносен облак, вихрено, откъм тоя тип. Да бях застанал на пустия бряг под трийсетметрова приливна вълна, накланяща се да ме сплеска, пак нямаше така да ме е страх. Устата ми пресъхна, облях се в пот.

— Влез — колебливо повтори А. Л. Шранк.

За миг реших, че ще се шмугне вътре като рак. Но той ме видя да поглеждам към отсрещната телефонна кабина, после нататък, към телефона в края на кея, където тракаше часовникът ми с Мики Маус, и разбра. Преди да е успял да заговори, викнах към мрака:

— Хенри?

Сянка се раздвижи в сянката. Чух обувките на Хенри да изскърцват в пясъка и той се обади с топъл, приветлив глас:

— Да?

Погледът на Шранк отскочи натам, където гласът на Хенри беше раздвижил мрака.

Запитах:

— Подмишниците ли е?

Хенри пое дълбоко дъх и го изпусна:

— Подмишниците!

Кимнах.

— Знаеш какво да правиш.

— Чувам тиктакането на брояча — подвикна Хенри.

С крайчеца на очите си го видях да тръгва, после спря и вдигна ръка.

Шранк приклекна. Аз също. Бастунът на Хенри подхвръкна над нас и с тропот падна на дъските.

— Може да ти дотрябва — обясни Хенри.

Шранк и аз не отделяхме очи от оръжието на кея.

Шумът на потеглящото такси ме тласна напред. Сграбчих бастуна и го притиснах до гърдите, сякаш наистина можеше да ме предпази от ножове и револвери.

Шранк следеше смаляващите се светлинки на таксито.

— За какъв дявол беше всичко туй? — удиви се той.

Зад него Шопенхауер, Ницше, Шпенглер и Кафка — всички се облегнаха на лудите си лакти, затънаха в прахоляците си и промълвиха: — Да, за какво беше всичко това?

— Момент, да се обуя. — И се скри.

— Не взимай нищо друго — викнах подире му.

Смехът едва не го задави.

— Че какво да взема? — попита отвътре, докато тършуваше.

Застана на вратата и ми показа двете обувки в двете си ръце.

— Нямам револвер. Нямам нож. — Нахлузи ги, но не ги завърза.

Каквото стана после, не беше за вярване. Облаците, надвиснали над Венеция, решиха да се оттеглят и да разкрият пълната луна.

Двамата погледнахме нагоре, зачудени за добро ли е или за зло, и за кой от двама ни? Шранк огледа брега и кея.

— „Той ронеше сълзи със всичка сила, че толкоз пясък има по света“ — процитира. И като чу думите си, тихо изсумтя: — „О, мили, хайде да се поразходим, помоли се зидарят благ. Разходка мила с весели другари по морския пустинен равен бряг“38.

Той тръгна. Аз не помръднах.

— Няма ли да заключиш?

Шранк кимна през рамо към книгите, накацали като лешояди с черни пера и прашни златисти очи по лавиците, в очакване на живителния човешки допир. Невидимият им хор припяваше диви песни, които аз би трябвало да чуя още в оня първи дълъг ден. Погледът ми премина по рафтовете.

Боже мой, защо наистина не бях прозрял?

Този отвесен скат, населен с гибелта и разорението, този взвод от неуспели несретници, този литературен Апокалипсис от войни, низости, болести, епидемии, депресии, този порой от кошмари, тази шахта от делириуми и лабиринти, от чието дъно лудите мишки и обезумелите плъхове не виждат светлината и нямат излаз! Това криминално сборище от дегенерати и епилептици, заиграли по ръбовете на стръмните библиотечни канари, редица връз редица от погнуса и отвращение, напластени нагоре в мрака!

Отделен автор, отделно заглавие — в това няма нищо лошо. Тук нещичко от По, там друго от Дьо Сад, то разнообразява привкуса. Ала това не беше библиотека, това бе кланица, тъмница, кула, в която хиляда мъже в железни маски гинеха в тиха лудост, на вечни времена.

Защо наистина не бях прозрял и осъзнал?

Защото коварното и зло джудже Румпелщилтхен39 услужливо бе взело нещата в свои ръце.

Дори сега, загледан в Шранк, аз си го представих как хваща единия си крак, разкъсва се отгоре додолу и пада на земята на две половини!

Той бе изпаднал във весела възбуда.

Което го правеше още по-ужасен.

— Тия книги тук — обади се най-сетне и наруши магията, ала не ги погледна, а се втренчи в луната, — тези книги нехаеха за мен. Защо да ме е грижа за тях?

— Но…

— Освен това — продължи Шранк — кому е притрябвало да краде „Упадъкът на Запада“?

— Аз пък мислех, че си обичаш библиотеката!

— Да я обичам? — Примигна веднъж. — Боже мой, та сляп ли си? Аз мразя всичко. Каквото и да споменеш на този свят, аз го мразя!

Пое в посоката, в която Хенри беше отпътувал с таксито.

— Слушай — подвикна, — идваш ли или не?

— Идвам — отговорих.

— Това тук е оръжие, тъй ли?

Вървяхме бавно, опипвахме се един друг. Учудих се, че стискам бастуна на Хенри.

— Не, според мен е пипало — отвърнах.

— На много голямо насекомо?

— На много сляпо.

— А как ще си намери пътя без него и закъде е тръгнало посред нощ?

— Изпълнява поръчки. Веднага ще се върне — излъгах.

Шранк беше като детектор на лъжата. Едва не се сгърчи от радост, като ми чу гласа. Ускори крачка, после спря да ме огледа.

— Струва ми се, че носът му го води. Чух те какво го запита и той какво ти отговори.

— За Подмишниците ли?

Шранк се смали в износения си костюм. Очите му пробягнаха към лявата, после към дясната подмишница, сетне отпред, по огромното родословие от лекета и излинели ръбове.

— Подмишниците — пак повторих.

Беше като куршум в сърцето.

Той залитна, но се окопити.

— Защо и накъде вървим? — изпъшка. Усещах заешкия пулс под възела на мазната му вратовръзка.

— Нали ти водиш? Зная само едно. — Избързах и минах на крачка пред него. — Слепият Хенри е тръгнал по следата на непрани ризи, мръсно бельо, вонлив дъх. Той ги откри и ги назова.

Не повторих омразното прозвище. Но всяка моя дума смаляваше Шранк.

— Защо съм му притрябвал на един слепец?

Не желаех да разкривам всичко наведнъж. Първо исках да го проуча и да го изпитам.

— Заради „Янус, вестник на зелената завист“ — казах. — Видях броеве в стаята ти през прозореца.

Направо излъгах, но попаднах в целта.

— Да, да — кимна Шранк. — Но нали е сляп, а ти защо…

— Защото така. — Поех дълбоко дъх и го изпуснах. — Ти си Злодея.

Шранк стисна очи, напрегна ума си, избра си как да реагира. Започна да се смее.

— Злодея ли? Злодея! Смехотворно! Защо, откъде-накъде?

— Защото така! — Крачех напред, карах го да подтичва. Говорех на мъглата, която се събираше пред мен. — Преди доста нощи Хенри е подушил някой, който е пресякъл улицата му. Същата миризма е усетил в коридора на жилището си, и тука, тази нощ. Миризмата, това си ти!

Ударите на подплашеното сърце отново го разтърсиха, но той знаеше, че още няма страшно. Нямах доказателства!

— Че защо ми е — ахна — да се навъртам в някаква жалка бедняшка съборетина, в която за нищо на света не бих живял, защо?

— Защото си търсил Самотници. И аз, проклет идиотски глупак, по-сляп и от Хенри, ти помагах да си ги намираш. Фани беше права. Констанс е права! Наистина излязох жертвеният козел. Аз бях Тифусната Мери. Аз разнасях заразата — тебе — навсякъде. Защото ти ме следваше. Да намираш Самотници! — Издишах силно. — Самотници!

При тази дума и двамата бяхме разтърсени от бурни чувства. Изрекъл бях една истина, която бе разтворила вратата на огнена пещ и пламъците обгориха лицето, сърцето, душата ми. А Шранк? Описал бях потайния му живот, насъщната му нужда; предстоеше да ги разкрия и докажа, но осъзнавах, че съм откъртил азбестовия капак и огънят пламти навън.

— Каква беше думата? — попита Шранк, спрял неподвижно като статуя на десетина метра зад мен.

— Самотници. Думата е твоя. Тя описва целия изминал месец. Самотници.

Така беше. Погребална върволица от човешки души мина на косъм от мен с безшумни стъпки, сред повесма от мъгла. Фани, Сам, Джими, Кейл и другите. Досега не успявах да ги обознача. Не съзирах общото, което ги свързваше и ги обединяваше в едно цяло.

— Ти си луд — обади се Шранк. — Това са догадки. Измишльотини. Лъжи. И нямат нищо общо с мен.

Но в това време оглеждаше опърпаните краища на ръкавите върху костеливите си китки и потните лекета от среднощните си похождения под мишниците. Костюмът му се смаляваше пред очите ми. Той се гърчеше отдолу в жълтеникавата си кожа.

Впуснах се в атака.

— Боже мой, та ти се разпадаш пред очите ми. Ти си живото оскърбление. Ти мразиш всичко, всички, всяко нещо на този свят. Току-що сам си го призна. Нахвърляш се отгоре му с твоята мръсотия, да воняваш вятъра. А. Л. Шранк. Апокалиптичен ездач номер Пет!

Той се усмихваше. Преливаше от радост. Обидите ми за него бяха комплименти. Оказвах му внимание. Неговото „аз“ се възправи. Без да подозирам, бях подхвърлил сиренето и капанът беше щракнал.

Ами сега какво, чудех се. Какво, какво за бога да изрека сега? Как да го измъкна от капана? Как да го довърша?

А той пак беше минал напред, напомпан от обидите, величествен с ордените за разруха и отчаяние, които бях забол на мазната му вратовръзка.