Смъртта е занимание самотно

Всяка нощ малката дъждовна буря идваше пред вратата ми, постояваше, пошушваше нещо и си отиваше. Боях се да отворя. Страхувах се да не намеря там Кръмли, целия вир-вода, с разискрен поглед. Или Шейпшейд, да проблясква и да се движи на подскоци като в стар филм, с провиснали от веждите и от мустаците му водорасли…

Всяка нощ изчаквах, дъждът спираше, аз заспивах.

И тогава дойде Сънят.

Бях писател в малко зелено градче в Северен Илинойс, седях на бръснарски стол като стола на Кейл в празната бръснарница. Изведнъж вътре се втурна някой и ми донесе телеграма, която известяваше, че откупват мой сценарий за сто хиляди долара!

Седях на стола, надавах радостни крясъци, размахвах телеграмата и виждах как лицата на всички мъже и момчета, а и на бръснаря, стават глетчери, превръщат се в снежни буци, а когато опитаха да се усмихнат престорено, зъбите им бяха ледени висулки.

Изведнъж се бях превърнал в новобогаташ. Дъхът от устата им ме вледеняваше. Завинаги се бях променил. За мен нямаше прошка.

Бръснарят ме подстрига на бърза ръка, сякаш бях прокажен, и аз се прибрах у дома, стиснал телеграмата в потната си длан.

Късно през нощта от другия край на гората до къщата ми в този малък град чух някакъв звяр да реве разгневено.

Седнах в леглото, целият в ледени кристали. Чудовището приближаваше с тътен. Отворих очи да чувам по-ясно. Разтворих уста да си отпуша ушите. Чудовището ревеше по-наблизо, преполовило беше гората, дърветата се чупеха и трошеха по пътя му, размазваше дивите цветя, разгонваше зайците, птичи ята се вдигаха с кряк към небето.

Не смеех да мръдна, да викна. Кръвта се оттегли от лицето ми. Видях радостната телеграма на бюрото. Чудовището нададе ужасяващ смъртоносен вой и се хвърли напред, дърветата изхрущяха, сякаш дъвчеше с ятагански страшни зъби.

Скочих, грабнах телеграмата, изтичах до вратата, широко я разтворих. Чудовището вече излизаше от гората. Ревеше, стенеше, сплескваше нощния вятър със заплахи.

Накъсах телеграмата, разпилях късчетата по моравата и викнах след тях:

— Отговорът ми е „не“! Дръжте си парите! Дръжте си славата! Аз оставам тук! Няма да отида! Не! — пак изкрещях: — Няма! — и най-накрая, с дълбоко отчаяние ревнах: — Неее!

Последният тътен заглъхна в динозавърската паст на звяра. Настъпи ужасяваща тишина.

Луната се скри зад облак.

Чаках, потта замръзваше по лицето ми.

Чудовището пое шумно дъх, изпусна го, после се извърна и се заклати назад, към гората, скри се, изчезна в забвение. Късчетата от телеграмата се носеха като пеперудени крилца над тревата. Затворих мрежестата врата, заключих и с тъжно облекчение се върнах в леглото. Заспах на разсъмване.

Сега, в леглото си във Венеция, стреснат от съня, отидох до вратата и погледнах към каналите. Какво да изкрещя на тъмната вода, на мъглата, на прибоя по брега? Кой ще ме чуе, кое чудовище ще оцени mea culpa — жертвения ми отказ, уверенията ми в невинност, доказателствата ми за сърдечна доброта и за един талант, все още недоказан?

Дали да не извикам „Махай се! Не съм крив. Не трябва да умирам. За бога, остави и другите на мира!“ Дали да не изрека, да не изкрещя тези думи?

Понечих. Ала устата ми се беше слепнала от прахта, натрупала се по чудо в мрака.

Все пак успях да протегна ръка умолително, просешки, в безмълвен жест. Моля те, изрекох наум.

— Моля те! — прошепнах. И затворих вратата.

В този миг телефонът през улицата в моята лична телефонна кабина иззвъня.

Няма да отговоря, реших. Това е оня. Продавачът на лед.

Телефонът иззвъня.

Това е Пег.

Телефонът иззвъня.

Това е оня.

— Млъкни! — креснах.

Телефонът спря.

Свличайки се, тялото ми затвори вратата.

Примигвайки, Кръмли ми отвори.

— За бога, знаеш ли колко е часът?

Стояхме втренчени един в друг, като боксьори, които са се блъскали до оглупяване и се чудят къде да се строполят.

Не се сещах какво да отговоря, затова изтърсих:

— „Обграден съм с внимание зловещо.“

— Това е паролата. Шекспир. Влизай.

Преведе ме през къщата дотам, където къкреше голям кафеник.

— Работих до разсъмване над моя шедьовър. — Кимва към пишещата машина в спалнята. Дълъг жълт лист, като езика на Музата, висеше от нея. — Пиша на служебна хартия, побира повече. Май ме е страх, че стигна ли до края на един нормален лист, там ще спра. Господи, изглеждаш скапан. Кошмарни сънища ли?

— Най-отвратителни. — Разказах му за бръснарницата, за сценария, откупен за сто хиляди долара, за чудовището в нощта, за моите крясъци, за това, как огромният звяр изчезна, стенейки, и как аз съм останал жив, на вечни времена.

— Господи. — Кръмли наля в две големи чаши нещо гъсто като кипяща лава. — Ти и да сънуваш умееш по-добре от мен!

— Какво означава този сън? Че никога, никога няма да победим — това ли? Ако си стоя беден и не публикувам ни една книга, губя. Но ако продам ръкопис и го публикуват, и имам влог в банката, тогава пак ли губя? Намразват ли те хората? Ще ти простят ли приятелите? Ти си по-възрастен, Кръмли, кажи. Защо това чудовище дойде да ме убие? Защо трябваше да върна парите? Какво означава сънят ми?

— По дяволите — въздъхна Кръмли. — Не съм психиатър.

— А. Л. Шранк дали ще го разгадае?

— Как? По метода на психоанализата? Нее. Този сън няма ли да го опишеш? Все съветваш другите…

— Когато се съвзема. Като идвах насам, сетих се, че моят лекар веднъж предложи да ме разведе из дисекционната зала. Слава богу, отказах. Иначе наистина щях да съм обграден с внимание зловещо. Преуморих се. Как да изчистя лъвовата клетка в главата си? Как да оправя леглото на жената с канарчетата? Как да откъсна бръснаря Кейл от измишльотината му за Джоплин? Как да предпазя Фани тази нощ чак на оня край, без оръжие?

— Изпий си кафето — посъветва ме Кръмли.

Разтършувах се из джоба и измъкнах снимката на Кейл със Скот Джоплин, само че без главата на Джоплин. Обясних на Кръмли къде съм я намерил.

— Някой е откраднал главата. Щом е видял снимката, Кейл е разбрал, че го дебнат, че танцът е свършил, и е офейкал.

— Това не е убийство — каза Кръмли.

— Същото е — отвърнах.

— Същото, като прасе с криле и пуйка балерина. Следващото дело, както казват в съда.

— Някой е налял Сам с алкохол и го е убил. Някой е обърнал Джими във ваната, за да се удави. Някой е донесъл за Пиетро на полицията, арестуваха го и това ще го довърши. Някой е застанал над старицата с канарчетата и чисто и просто я е изплашил до смърт. Някой е натикал оня старик в лъвовата клетка.

— Получих допълнителни данни от аутопсията — прекъсна ме Кръмли. — Голямо количество алкохол в кръвта.

— Именно. Някой го е напил, цапардосал го е по главата, дръпнал го е в канала вече мъртъв, тикнал го е зад решетките, излязъл е на брега и вир-вода е прибягал до колата или до жилището си някъде във Венеция, Но кой ще обърне внимание на мокър човек без чадър в проливен дъжд?

— Дрън-дрън. Не, ще го кажа още по-вулгарно — дрън-дрън, та пляс! Никой съдия няма да се хване на тия свободни съчинения, драги. Хората умират. Стават злополуки. Подбудите, дявол да те вземе, искам да чуя подбудите. А не все тая пиянска песничка: „Нощес на стълбите човек видях. Видях го, но не го съзрях. И днеска там не беше той, дано се махне, боже мой!“ Я помисли. Ако този тъй наречен убиец съществува, знаем само един, който е бил на всички тия места. Това си ти!

— Аз? Да не би да мислиш, че…

— Не, а сега се успокой. Отмести от мен тия огромни розови, заешки очи. А, чакай — ще донеса нещо.

Кръмли отиде до книжните лавици край едната стена на кухнята (във всяко помещение на дома му имаше книги) и изтегли някакъв дебел том.

Хвърли „Събрани произведения на Шекспир“ върху кухненската маса и каза:

— Немотивирано злодейство!

— Какво?

— Шекспир е изпълнен с това, ти си изпълнен с това, аз, всеки. Немотивирано злодейство. Не разбираш ли? Това означава човек, който се вре тук и там и върши гадости, злодей без подбуда. Или поне на нас тъй ни се струва.

— Човек не върши престъпления просто така, без причина.

— Боже мой! — Кръмли изсумтя кротко. — Колко си наивен! Половината от случаите ни в участъка са хора, минали на червено, за да убият пешеходец, мъже, които пребиват жените си или застрелват приятеля си, без да знаят защо са го направили. Подбудите ги има и още как, но са заровени тъй дълбоко, че трябва динамит, за да ги извадиш на повърхността. И ако има някой като тоя, дето се опитваш да го откриеш с бирения си разум и уискената си логика, не е възможно да бъде открит. Няма подбуди, няма същностни причини, няма улики. Тъй ще си броди на воля, необезпокояван, освен ако успееш да съединиш глезенната става с подколянната кост, подколянната кост — с колянната става и бедрената кост — с бедрената става.

Доволен от изречението, Кръмли седна и си доля кафе.

— А да си се питал защо в гробищата няма тоалетни?

Зяпнах.

— Не! Не съм се и сещал! Сред надгробните камъни те са излишни. Освен ако… Освен ако съчиняваш разказ а ла Едгар Алън По и някой труп се надигне в среднощ и потърси клозет.

— Смяташ ли да го напишеш? О, господи, гледай как си раздавам сюжетите!

— Кръмли!

— Ето на̀ — изпъшка той и се надигна.

— Ти вярваш ли в хипнотизма? В регресията на мисълта?

— Ти вече регресираш…

— Умолявам те — напънах се и събрах смелост. — Ще се побъркам. Регресирай ме. Върни ме назад в преживяното!

— Отче свети Мойсее! — Кръмли се беше изправил, изля си кафето и измъкна от хладилника бира. — Като изключим лудницата, къде предпочиташ да бъдеш въдворен?

— Аз срещнах убиеца, Кръмли. Сега пак искам да го срещна. Опитах се да го избягна, защото беше пиян. Седеше зад мен в последния голям червен трамвай към морето в нощта, когато намерих мъртвия старик в лъвовата клетка.

— Нямаш доказателства.

— Нещо, което той изрече, беше доказателство, не съм го забравил. Ако можеш да ме извозиш назад, да ме накараш пак да пътувам в оня трамвай през бурята и да му чуя гласа, ще го позная и убийствата ще свършат. Нали и ти го искаш?

— Разбира се — хипнотизирвам те като куче, ти ми излайваш резултата, аз отивам и арестувам убиеца! Я ела тук, лоши човече, моят приятел писателят ти чу гласа по време на хипнотичен сеанс, а това е далеч повече от всяко друго доказателство. Дръж белезниците. Щракни си ги!

— О, върви по дяволите! — Станах и блъснах чашата с кафето. — Сам ще се хипнотизирам. Всъщност работата е точно в това. Автосугестия. Човек сам се потапя в подсъзнанието, нали?

— Не си подготвен, не знаеш как се прави. Седни, за бога. Ще опитам да ти намеря добър хипнотизатор. Чакай! — Кръмли се разсмя някак лудешки. — А защо да не е А. Л. Шранк, хипнотизаторът?

— Боже мой — потреперих. — И на шега не го казвай! Така ще ме потопи с Шопенхауер, Ницше и Бъртъновата „Анатомия на меланхолията“, че вече никога няма да изплувам. Ти трябва да свършиш това, Елмо.

— Аз трябва да те отпратя и да си легна.

Любезно ме отведе до вратата.

Внезапно се извърнах, огледах се и се разсмях.

— Представи си, чак сега забелязвам. Нямаш телевизор. Не смяташ ли да купиш?

— За да гледам как сгазват, намушкват и изнасилват хората в новините в шест часа ли? Голямо развлечение!

Настоя да ме отведе с колата. По пътя, взрян напред в тъмното бъдеще, изведнъж каза:

— Не бой се, синко. Нищо повече няма да се случи.

Кръмли не позна.

Но то се разбра малко по-късно.

Събудих се в шест, защото ми се стори, че пак съм чул пушечни изстрели.

Ала това идеше от унищожителите на кея, работниците зъболекари, които разбиваха огромните зъби. Запитах се, защо ли разрушителите започват да рушат тъй рано сутрин? А пушечните изстрели? Това трябва да е смехът им.

Взех един душ и изскочих навън тъкмо когато огромни мъгливи валма нахлуваха от другия край на света.

Старците от билетното гише бяха дошли на кея малко преди мен. Виждах ги за пръв път от деня, когато ходихме с Кръмли да ги разпитваме за изчезването на приятеля им Уилям Смит.

Наблюдавах ги как наблюдават смъртта на кея и усещах гредите да се срутват вътре в плътта им. Стояха неподвижни, движеха само устни, смучеха венци, сякаш се готвеха да изплюят сдъвкан тютюн. Ръцете им висяха като отсечени, пръстите играеха по бедрата. Изчезнеше ли кеят — знаех, че и те го знаят, — машините за асфалтиране скоро щяха да загрухтят насам, да залеят трамвайните релси, някой щеше да сложи кръст на билетното гише и да смете последните конфети. Да бях на тяхно място, още следобед щях да поема към Аризона или друго някое слънчево кътче. Но аз не бях на тяхно място. Аз си бях аз, с половин век по-млад, с все още неръждясали стави на пръстите и с кости, които не пропукваха всеки път, щом огромните клещи оттатък с напън отваряха нова празнота.

Пристъпих и застанах между двама от старците — щеше ми се да изрека нещо успокоително.

Успях само да въздъхна дълбоко.

Те разбираха този език.

Чуха ме, но дълго не отвърнаха.

Накрая кимнаха утвърдително.

— Браво, успя да ме забъркаш в нова каша!

Гласът ми по жицата към град Мексико бе гласът на Оливър Харди.

— Оли! — изпищя Пег с гласа на Стан Лаурел. — Прехвръкни тук. Спаси ме от мумиите на Гуанахуато!

Стан и Оли. Оли и Стан. От самото начало бяхме нарекли връзката си „Любовта на Лаурел и Харди“, защото бяхме израснали под обаянието на тази двойка и им подражавахме безпогрешно.

— Моля ти се, направи нещо да ми помогнеш! — проплаках аз като Харди.

А Пег, като Лаурел, заекна в отговор:

— О, Оли, ами аз, в смисъл, май че… аз…

Възцари се мълчание, в което издишвахме нашето отчаяние, нуждата, любовния си копнеж — насам и нататък, миля по миля и долар по долар от оскъдните средства на Пег.

— Това не ти е по кесията, Стан — въздъхнах на края. — А мене вече ме боли там, докъдето аспиринът не достига. Стан, миличък Станли, сбогом.

— Ол — проплака тя. — Миличък Оли, довиждане!

Та както казах…

Кръмли не позна.

Същата вечер, точно минута след единайсет, чух погребалната катафалка да спира пред моето жилище.

Бях буден и разпознах звука от лимузината на Констанс Ратиган по нежното съскане на спирането и по тихото придихание, докато ме изчакваше да се размърдам.

Станах, не се спрях да питам ни господ, ни никой, а машинално се облякох, без да гледам какво навличам. Нещо ме бе подтикнало да се присегна към тъмните панталони, черната риза и тъмносиния блейзър. Само китайците жалеят в бяло.

Хванах дръжката и останах тъй цяла минута, докато се стегна да дръпна вратата и да изляза вън. Не седнах отзад, настаних се на предната седалка, където Констанс се взираше напред в прибоя, разливащ се бял и студен на брега.

По бузите й се стичаха сълзи. Не каза нищо, тихо подкара. Скоро летяхме по средата на булевард „Венеция“.

Боях се да питам, защото ме бе страх от отговора.

Някъде по средата Констанс изрече:

— Връхлетя ме предчувствие.

Само това каза. Знаех, че не е звъняла никому. Просто трябваше да отиде и да се увери.

Както излезе, дори да се беше обадила някому, вече е било късно. Спряхме пред къщата в единайсет и половина преди полунощ.

Седяхме там и Констанс, все тъй вгледана напред, с прорязани от сълзи бузи, каза:

— Боже мой, сякаш тежа триста и осемдесет килограма. Не мога да мръдна.

И все пак трябваше да станем.

Вътре, по средата на стълбите, Констанс внезапно падна на колене, затвори очи, прекръсти се и прошепна:

— Моля те, господи, моля те, моля те Фани да е жива.

Подкрепях я до втория етаж, пиян от скръб.

В мрака на площадката усетихме силно, всмукващо течение, което ни придърпа, щом стъпихме там. На хиляди мили оттук, в най-далечния край на нощта някой отвори и после затвори вратата в северната част. Някой, излязъл да подиша чист въздух? Или да побегне? Сянка помръдна в сянката. Топовният изстрел на вратата долетя до нас подир миг. Констанс се залюля. Сграбчих я за ръка и я повлякох.

Движехме се през климат, който ставаше все по-стар, по-студен и по-мрачен с всяка нова крачка. Хукнах да тичам и бежешком издавах странни звуци, гласни заклинания, за да предпазя Фани.

Всичко е наред, тя ще си е там, казвах в магическите си молитви, там ще е, с грамофонните плочи и снимките на Карузо, с астрологическите хороскопи, с майонезените бурканчета, с нейното пеене, с…

Тя наистина беше там.

Вратата висеше на пантите.

Тя беше там по средата на линолеума, в средата на стаята, просната по гръб.

— Фани! — викнахме.

Стани! — искахме да допълним. Та ти не можеш да дишаш, когато си по гръб! От трийсет години не си лягала в легло. Ти трябва само да седиш, да седиш, Фани.

Тя не стана. Не проговори. Не пропя.

И не дишаше.

Коленичихме до нея, умолявахме я шепнешком, говорехме й безмълвно. Свлякохме се на колене като богомолци, като покаяници, като изцелители и простряхме отгоре й ръце, сякаш то щеше да я вдигне. Сякаш нашият допир щеше да я върне към живот.

Ала Фани лежеше, гледаше в тавана и като че ли искаше да каже: колко странно — какво дири горе този таван и защо не мога да говоря?

Бе много просто и много ужасно. Паднала бе или е била бутната, после не е могла да се вдигне. Останала е да лежи там, посред нощ, докато тежестта я е смазала и я е задушила. Не е било кой знае колко трудно да я държиш в това положение, да не й позволиш да се обърне настрани. Не е трябвало да я натискаш, да я удушаваш. Насилие не е било необходимо. Стигало е да се надвесиш над нея, да не й даваш да се извърне, да си намери опорна точка, да се привдигне и да поеме дъх. Просто изчакваш минута-две, докато звуците замрат и очите се изцъклят.

О, Фани, изохках аз, о, Фани, проплаках, какво си сторила на себе си!

Счу ми се шепот.

Рязко извърнах глава. Огледах се.

Фаниният грамофон се въртеше, все по-бавно и по-бавно. Но се въртеше. Което значеше, че само преди пет минути го е навила, сложила е плоча и…

Отворила вратата, за да пусне мрака.

Грамофонният диск се въртеше. Ала под иглата нямаше плоча. „Тоска“ я нямаше там.

Примигах озадачен, но изведнъж…

Нещо изтопурка.

Констанс се бе изправила, давеше се и тичаше. Бягаше към вратата на балкона, издаден над двора с боклукчийските кофи, с изглед към хълма Бънкър и отсрещната комарджийница, откъдето по цяла нощ на приливи долиташе весел смях. Докато я спра, бе изхвръкнала през мрежестата врата и се бе надвесила над перилата.

— Не! Констанс! — изкрещях.

Но тя бе там само за да повърне — надвесена надолу, тя освобождаваше стомаха си, нещо, което май трябваше да сторя и аз. Не ми оставаше друго, освен да стоя, да я наблюдавам и да поглеждам нагоре, към високия хълм, който бяхме превалили неотдавна.

Най-сетне Констанс се изправи.

Необяснимо защо, се извърнах, заобиколих Фани, прекосих стаята и отворих една вратичка. Бледа студена светлина проигра по лицето ми.

— Боже мой! — викна Констанс от балкона зад гърба ми. — Какво правиш?

— Фани ми каза — отвърнах с изтръпнали устни. — Случи ли ми се нещо, надникни в хладилника.

Студен гробовен полъх обгърна лицето ми.

— Сега надничам.