Смъртта е занимание самотно

През нощта се разкихах, кихах, кихах, кихах, изхабих цяла кутия с книжни кърпи „Клинекс“, отчаян, че тази хрема никога няма да мине.

През нощта мъглата се сгъсти, а там оттатък, в залива, потънала и загубена някъде, една сирена за мъгла не спираше да вие. Като огромно морско животно, погинало отдавна, поело към гроба си в дълбините, оплакващо собствената си смърт, без опечалени и без съпоровождачи.

През нощта от прозореца ми лъхна вятър и разбърка изписаните страници върху бюрото. Чух листите да просъскват като водите на канала, като онова дишане във врата ми, и най-сетне заспах.

Събудих се късно, на ярка светлина. С кихане стигнах до вратата, разтворих я широко и се измъкнах вън, където слънцето бе тъй ослепително, че си пожелах да бъда вечно жив, обзе ме срам, загдето като Ахав от „Моби Дик“ бях поискал да се отвърна от слънцето. Набързо се облякох. Дрехите ми от предишната нощ бяха още влажни. Сложих си къси панталони и жилетка, сетне обърнах джобовете на влажното сако, за да извадя буцата от мокра хартия, изтръскана от костюма на мъртвеца едва преди няколко часа.

Докоснах парченцата с върха на ноктите, въздъхнах. Знаех какво представляват. Но все още не бях готов да се заема с това.

Не съм бегач. Ала хукнах стремглаво…

Далеч от канала, от клетката, от гласа, изричащ зловещите слова в трамвая, далеч от стаята ми и пресните страници, дето чакаха да бъдат прочетени и бяха започнали да описват станалото, ала аз все още не исках да ги прочета. Просто хукнах сляпо на юг по брега.

В страната на Загубения свят.

Забавих крачка да погледам сутрешната закуска на странните механични чудовища.

Нефтени кладенци. Нефтени помпи.

Тези огромни птеродактили, обичах да разправям на моите приятели, са пристигнали по въздуха в началото на века и са се спуснали тук в късна доба, да свият гнезда. Крайбрежните жители се събудили от помпените звуци на ненаситните лакомници. Хората седели в леглата, стреснати от скрибуцането, шумоленето, от мърдането на скелетните очертания, от вдигането на тромавите безперушинени криле, които се размахвали и спускали като предисторически придихания в три сутринта. Смрадта им, като вечността, се стелела върху брега, смрад, дошла от времената преди пещерите и пещерните хора: смрад на джунгла загиваща, за да бъде зарита в пръстта и да узрее в петрол.

Тичах през тази гора от динозаври и си представях как трицератопси и стегозаври пристъпват в черна каша, как затъват в катрана. Жалбите им отекваха от брега, където прибоят препращаше обратно праисторическия им тътен.

Тичах край малките бели къщурки, явили се по-късно да гнездят сред чудовищата и покрай каналите, прокопани и заводнени да отразяват светлите небеса на 1910, когато бели гондоли са плували по чисти приливи, а мостовете, с нанизи от лампички светулки, предлагали прелестни разходки за веселяците, довтасали тук светкавично, подобно гастролиращи балетни трупи, и побягнали после, за да не се върнат повече след войната. Черните чудовища продължавали невъзмутимо да изсмукват пясъка, ала белите гондоли потънали и отнесли със себе си веселия смях на последните компании.

И все пак някои от хората бяха останали, изпокрити в схлупени бараки или заключени зад зидовете на малобройните средиземноморски дворци, издигнати за гавра с архитектурата.

Както тичах, изведнъж спрях. След миг трябваше да поема обратно, да ида да намеря оная хартиена кашотия, а сетне да вървя да открия името на нейния незнаен и мъртъв притежател.

Но засега пред мен беше един от средиземноморските дворци, искрящ и бял като пълна луна, заковала се над дюните.

— Констанс Ратиган — изрекох шепнешком. — Хайде, излез, моля те, и ми изиграй нещо!

Това бе всъщност искряща бяла арабско-мавританска крепост, възправена срещу морето, предизвикваща прилива да дойде и да я разруши. Имаше минарета и кули и синьо-бяла керамична облицовка и беше кацнала върху самия ръб на пясъчния нанос, на някакви си триста метра оттам, където любопитните вълни се скланяха почтително пред нея, където чайките се виеха да я огледат, където аз сега стоях и пусках корен.

— Констанс Ратиган!

Но никой не излезе.

Самотен и неотразим сред тази грохотно-пустинна местност, дворецът охраняваше неотразимата царица на киното.

Един прозорец в една от кулите светеше денонощно. Ни веднъж не го видях да тъмнее. Дали и сега тя е там?

Да!

Сянка се мярна край прозореца, сякаш някой беше надникнал да ме огледа и бе изчезнал мигновено като пеперудка.

Стоях и си припомнях.

Сияла бе само една година през двайсетте и бе пропаднала внезапно в минната шахта на филмовите галерии. Нейният режисьор, така разправяха старите вестници, я хванал в леглото с фризьора на студиото и разсякъл с нож мускулите на краката й, та никога вече да не пристъпя с походката, която обожавал. После се удавил в морето. Оттогава никой не беше виждал Констанс Ратиган. Никой не знаеше дали изобщо може да се движи.

Господи, чух се да шепна.

Подозирах, че късно нощем дръзва да се появява в моя свят, че дружи с някои мои познати. Усещал съм полъха на скорошното й присъствие.

Върви, подканих се, иди удари бронзовото лъвско чукало на крайбрежната порта.

Не. Поклатих глава. Ами ако насреща ми се появи някоя черно-бяла филмова ектоплазма?

Всъщност ти не желаеш да се срещнеш с тази твоя възлюбена, ти предпочиташ само да мечтаеш как в някоя нощ тя ще се вдигне, ще тръгне, следите от стъпките й ще се изличават от полъха след нея, ще дойде до твоето жилище, ще потропа на прозореца, ще влезе и ще раздипли своето призрачно сияние в дълги филмови ручеи върху твоя таван.

Констанс, мила моя Ратиган, мислех си: бързо бягай оттук! Скочи в тоя голям бял дюзенбърг, паркиран лъскав и искрящ на пясъка, пални мотора, помахай и ме остави далеч на юг до Коронадо, при обления от слънцето бряг!

Никой не подпали мотора, никой не помаха, никой не ме отведе на юг към слънцето, далеч от тая сирена за мъгла, гдето се самопогребваше в морето.

Отстъпих назад, учуден, че гуменките ми са се наквасили от морската вода, поех обратно към студения дъжд в клетките — аз, най-великият писател на света, за когото не знаеше никой друг освен мен самия.

Влажните конфети, хартиената каша, бяха в джоба на жилетката ми, когато влязох в единственото място, в което знаех, че трябва да отида.

Там, където се събираха старците.

Беше малко сумрачно магазинче, обърнато към релсовата линия, и в него се продаваха бонбони, цигари, списания и билети за големите червени трамваи, които профучаваха от Лос Анжелис към морето.

Ухаещата на тютюнева сушилня барачка бе собственост на двама опушени от никотина братя, които неспирно се дърляха и сдобряваха като стари моми. На пейката край едната стена, глухи за разправиите им, като тълпа на скучен мач по тенис, от ранна утрин до късна нощ се мъдреха неколцина старци и се надлъгваха за възрастта си. Единият твърдеше, че бил на осемдесет и две. Другият се хвалеше, че е на деветдесет. Третият разправяше, че е на деветдесет и четири. Това се изменяше седмица подир седмица, защото всеки забравяше какво е лъгал предишния месец.

И ако човек се заслушаше в брътвежа им под трясъка на преминаващите големи железни вагони, би могъл да чуе как ръждата се отлюпва от старческите им кости, посипва се през кръвните им пътища и просветва за миг в гаснещите очи, докато дълго дремят между изреченията и се напъват да си спомнят теми, които са подхванали по пладне и ще завършат в полунощ, когато братята, препирайки се, затворят магазинчето и се запътят, сдобрявайки се лицемерно, към своите ергенски постели.

Къде живееха старците, не знаеше никой. Всяка нощ, след като братята изчезнеха начумерено в мрака, старците се разпръскваха като кълба от бодли, търкаляни в различни посоки, от соления вятър.

Пристъпих във вечния сумрак на магазинчето и спрях, загледан към пейката, на която старците се мъдреха, откакто се помнех.

Помежду им зееше празно място. Където неизменно седяха четирима, сега имаше само трима и по лицата им отгатнах, че нещо не е съвсем наред.

Погледнах към краката им, посипани не само с пепел от цигари, но и със скреж от парченца хартия, конфетите от хиляди трамвайни билети с форми на буквите Л, X и М.

Измъкнах ръката си от джоба и сравних почти сухите вече спитени бучици със снежинките от пода. Наведох се, вдигнах шепа от тях и ги пуснах през пръстите си, азбука, политнала надолу.

Погледнах към празното място на пейката.

— Къде е старият господин?… — И млъкнах.

Защото старците ме загледаха тъй, сякаш им бях прострелял тишината. Освен това, казваха ми очите им, не си облечен подобаващо за погребение.

Единият, най-възрастният, запали лула и най-сетне, смъркайки я, отговори:

— Ще дойде. Винаги идва.

Но другите двама се размърдаха смутено, с помрачени лица.

— А къде — осмелих се да запитам, — къде живее той?

Старецът спря да пуши.

— Кой се интересува?

— Аз — отговорих. — Нали ме познавате? От години идвам тук.

Старците се спогледаха нервно.

— Бързо е — настоях.

Старците отново помръднаха.

— Канарчета — измърмори най-възрастният.

— Какво?

— Жената с канарчетата. — Лулата му беше загаснала. Пак я запали, очите му бяха тревожни. — Но не го закачайте. Нищо му няма. Не е болен. Ще дойде.

Разубеждаваше ме прекалено усърдно, което накара другите двама да се размърдат бавно, скрито на пейката.

— А как се казва?… — попитах.

Сбърках. Да не му знам името! Господи, та него всеки го знае! Старците ме гледаха гневно.

Изчервих се и отстъпих крачка.

— Жената с канарчетата — повторих, изскочих из вратата и едва не се метнах под пристигащия трамвай, на десетина метра от магазинчето.

— Глупак! — кресна ми ватманът, размахал към мене юмрук.

— Жената с канарчетата! — викнах му неволно и също размахах юмрук, да му покажа, че съм жив.

И се засилих да я търся.

Знаех къде живее от обявлението на прозореца:

Навремето, а пък и днес, Венеция е пълна със затулени места, където хората излагат за продан последните износени частици от душите си с надеждата, че никой няма да ги купи.

Едва ли има стара къща с мръсни пердета, на чийто прозорец да няма лепната обява.

АВТОМОБИЛ „НЕШ“ 1927. ИЗГОДНО. АНТИКА.

Или: МЕСИНГОВ КРЕВАТ. МАЛКО УПОТРЕБЯВАН. ЕВТИН. НА ГОРНИЯ ЕТАЖ.

Отминаваш и се питаш — коя ли страна от кревата е употребявана, и колко пъти са използувани и двете му страни, и откога не е употребяван ни веднъж, от двайсет ли, от трийсет ли години?

Или: ЦИГУЛКИ, КИТАРИ, МАНДОЛИНИ.

На прозореца вехти инструменти — вместо със струни, оплетени от паяжини, а вътре старец, приведен над масата, вае дърво, с глава, извърната от светлината, с неуморни ръце; останал още от времето, когато гондолите са били замъкнати в задните дворове, за да садят в тях цветя.

Кога ли е продал последната цигулка и китара?

Почукай на вратата, на прозореца. Старецът не спира да дялка и да заглажда с гласпапир, раменете му потреперват. Дали не се киска, че ти си чукаш, а той се прави, че не чува?

Минаваш край прозорец с категоричен надпис:

СТАЯ С ХУБАВ ИЗГЛЕД.

Стая гледа към морето. Но от десет години жива душа не е влизала в нея. Все едно е дали има море, или няма.

Свих зад последния ъгъл и съзрях онова, което търсех.

Висеше на разсъхнатия от слънце прозорец, а крехките букви бяха изписани с избелял химически молив, бледи като лимонов сок, изтлял от само себе си, самоизтрил се, боже мой, преди цял половин век!

Да, преди петдесет години някой е наплюнчил върха на молива, изписал е картона, окачил го е да остарява, закрепен с лепкава мухоловка, и се е качил на горния етаж да пие чай в онези стаи, където прахолякът разяжда балюстрадите и тъй замъглява електрическите крушки, че те едва мъждукат, където възглавниците са свърталища за молците и сенки висят в килерите от празни полици.

Не почуках. Преди години ей тъй, от чисто любопитство, бях тропал на вратата, досмешало ме бе на самия мен и си бях тръгнал.

Натиснах прастарата дръжка. Вратата се хлъзна навътре. Приземието беше пусто. Провикнах се в прашната светлина.

— Има ли някой?

Счу ми се отклик откъм тавана:

— …никой.

На первазите лежаха мъртви мухи. Еднодневки, измрели през лятото на 1929, напрашваха крилца по мрежите пред стъклата. Някъде отгоре, където принцесата от приказките тлееше забравена в своята кула, самотно перце падна и докосна въздуха.

— …моля?

Мишка въздъхна в тъмните греди на покрива:

— …влез.

Разтворих по-широко вътрешната врата. Тя издаде силен стържещ писък. Казах си, че нарочно не я смазват, та ръждивите панти да възвестяват неканения гост.

Еднодневка изпърха по мъртвата електрическа крушка в горния коридор.

— …тук горе.

Пристъпих към здрача по пладне, край огледала, обърнати към стената. Стъклото не би могло да ме съзре, когато влизам. Стъклото няма да ме види, когато си излизам…

— …_моля?_ — чух нечий шепот.

Поколебах се пред вратата на горната площадка. Нима очаквах да надникна и да намеря гигантско канарче, проснато връз килим от прахоляк, загубило завинаги гласа си, способно да шепти единствено с душата?

Влязох.

Някой ахна.

В средата на празната стая имаше легло, на което, затворила очи, с уста, която дишаше едва-едва, лежеше старица.

Помислих си — археоптерикс.

Помислих си го. Честна дума.

Такива кости бях видял в един музей, крехките влечугови криле на тази изчезнала, екстинктна птица, очертанието й запечатано върху пясъчника като офорт, който би могъл да е сътворен и от египетски жрец.

Това легло и неговото съдържание бяха като нанос на пресъхваща река. В плитките й струи сега се очертаваха разпиляна сврача плява и тънък скелет.

Тя лежеше по гръб тъй кротко, отпусната, че ми се стори не живо същество, а вкаменелост, небутната от стъпките на вековете.

— Моля? — Дребната пожълтяла глава над завивката отвори очи. Светлинни крилца заблестяха към мен.

— Канарчетата? — чух се да изричам. — Обявата на прозореца. Птичките?

— О! — въздъхна старицата. — Господи!

Беше забравила. От години може и да не е слизала долу. А пък възможно бе аз да бях първият, който се качваше тук от дни насам.

— О — прошепна тя, — то беше отдавна. Канарчета. Да, имах чудесни.

— 1920 — продължи шепотът, — 1930… 1931… — гласът й секна. Годините спираха дотук.

Сякаш е било вчера сутринта. Сякаш е било вчера по пладне.

— Как пееха, боже мой, колко пееха. Но никой не дойде да си купи. Защо? Ни едно не продадох.

Огледах се. В отсрещния край на стаята имаше птича клетка, и още две, полускрити в един долап.

— Извинявайте — промълви. — Изглежда, съм забравила да махна обявата от прозореца…

Пристъпих към кафезите. Предположението ми се оправда.

На дъното на първия забелязах папирус от вестник „Лос Анжелис Таймс“, октомври 1927.

Отидох към другия кафез и премигнах. Спомените от гимназиалните дни нахлуха у мен с тогавашните страхове.

Затворих очи, обърнах гръб на тази забравена година. Значи толкова отдавна бяха престанали да шумолят перата и птичките да пеят. Застанах пред леглото и пред повяхналите останки в него. Чух се да изричам:

— В неделя сутрин сигурно сте слушали по радиото „Час на канарчетата от Скалистите планини“?…

— С един, който свиреше на орган, и цяло студио с канарчета, които му пригласяха! — извика старицата, а възторгът подмлади плътта й и я накара да вдигне глава. Очите й заблестяха като счупени стъкълца. — „Настане ли пролет в Скалистите планини“!

— „Миличка Сю“. „Мои сини небеса“ — додадох аз.

— Ах, какви чудни бяха птиците!

— Чудни наистина. — Тогава бях на девет и си блъсках ума да разбера как така тия птици следват мелодията. — Веднъж казах на мама, че клетките им сигурно са застлани с нотни текстове.

— Изглеждате ми чувствително момченце. — Главата на старицата пак клюмна. — Такива вече няма.

Никога не ги е имало, помислих си.

— Но — промълви тя — всъщност вие идвате не за канарчетата?

— Не — признах. — Идвам за оня старец, вашия наемател…

— Той е мъртъв.

Преди да се обадя, тя продължи спокойно.

— Не съм го чувала в долната кухня от вчера сутринта. Тишината ми каза, нощеска. Когато преди малко отворихте вратата долу, разбрах, че някой идва с лоша вест.

— Съжалявам.

— Недейте. Виждах го само по Коледа. Жената от съседната къща идва да ме пооправи два пъти дневно и да ми подаде храна. Значи той си отиде. Познавахте ли го? Ще има ли погребение? Ей там на бюрото има петдесет цента. Купете му букетче.

На бюрото нямаше пари. Нямаше бюро. Престорих се, че има, и мушнах в джоба въображаемите монети.

— Елате след шест месеца — прошепна тя. — Тогава пак ще съм здрава. И канарчетата ще се продават, и… защо поглеждате към вратата? Отивате ли си?

— Да, госпожо — отвърнах виновно. — Искам да ви кажа, че входната врата не е заключена.

— Какво от туй, кой го е грижа за бабичка като мен? — Тя вдигна глава за последен път.

Очите й искряха. Лицето й бе сгърчено от нещо, което се мъчеше да се освободи иззад плътта.

— Никой вече няма да влезе в този дом, по тези стълби — извика тя.

Думите й заглъхнаха като радиостанция отвъд планините. Изтощаваше се и притваряше клепки.

Господи, казах си, тя иска някой да се качи тук и да й направи ужасната услуга!

Не съм аз този, помислих си.

Очите й се отвориха широко. Нима съм го изрекъл гласно?

— Не — каза тя, поглеждайки ме втренчено в очите. — Вие не сте оня.

— Кой оня?

— Оня, който ми стои пред вратата. Всяка нощ. — Тя въздъхна. — Но никога не влиза. Защо не влезе?

Спря като часовник. Още дишаше, но ме изчакваше да си ида.

Погледнах през рамото си.

Течението нанасяше прахоляк през вратата като мъгла, като някой, който чака. Онова нещо, човекът, или каквото беше — което се появяваше всяка нощ и стоеше в коридора.

Аз му пречех.

— Довиждане — промълвих.

Мълчание.

А би трябвало да остана, да пия чай, да вечерям, да закуся с нея. Но можеш ли да опазиш всички хора но всички места през цялото време, можеш ли?

Поспрях се на вратата.

Довиждане.

Насън ли го изохка? Знам само, че дъхът й ме тласна навън.

Докато слизах, осъзнах, че все още не съм научил името на стареца, който се бе удавил в лъвовата клетка с шепа трамвайни конфети, така и неотпразнувани, в джоба.

Намерих му квартирата. Е, и?

Името му ще е там, колкото ще е там и той самият.

Нещата са хубави, когато започват. Но тъй рядко в историята на хората, на малките и на големите градове завършекът бива щастлив!

Малко по малко започва развалата. Нещата се ояждат. Размазват се. Времената се объркват. Млякото се вкисва. Нощем жиците по високите стълбове нашепват злокобни случки в ръмежа на мъглата. Водата в каналите ослепява от нечистата пяна. Кремъкът, като го удариш, не изпуска искри. Жените, като ги погалиш, не излъчват топлота.

Изведнъж лятото свършва.

Зимата фучи в скритите ти кости.

Тогава идва времето на стената.

А именно стената на тясната стаичка, където грохотът на тежките влакове нахлува като кошмар и те кара да се въртиш в студеното желязно легло, в треперещото приземие на Недотам-Кралските-Мъртви-Канарени-Апартаменти, където номерата са паднали от входната врата, а табелата на улицата още от ъгъла сочи вместо на север на юг, тъй че ония, които идват да те търсят, поемат завинаги по съвсем друг булевард.

Но междувременно тук е поне стената до твоето легло, която можеш да разчиташ със замътените си очи, или да се пресягаш, но да не я докосваш, защото е далеч, дълбока е и празна.

Знаех — намеря ли стаята на стареца, ще намеря и тази стена.

И я намерих.

Вратата, като всички врати в този дом, беше отключена, в очакване мъглата или вятърът или някой блед странник да влезе вътре. Влязох. И се поколебах. Нима очаквах да видя рентгеновия отпечатък на стареца, прострян там, върху празното легло? Стаята му, както горе стаята на жената с канарчетата, приличаше на запуснат дом след разпродажбата на всички вещи — нямаше ни един предмет.

Нито четка за зъби, нито сапун, нито кесия за изтриване. Старецът сигурно се е изкъпвал в морето по веднъж на ден, на всяко пладне си е миел зъбите с водорасли, изпирал си е единствената риза в соления прилив и се е просвал на дюните край нея да я почака, докато изсъхне — ако, или когато се покаже слънцето.

Пристъпвах навътре като дълбоководен водолаз. Когато знаеш за някого, че е мъртъв, въздухът на запустялото му жилище възпира всяко твое движение, дори дъха ти.

Ахнах.

Не бях излязъл прав.

Защото името му беше там, на стената. Едва не паднах, когато се наведох да го прочета.

Беше изписано безкрайно много пъти, надраскано в мазилката на отвъдната страна на леглото. Пак и пак, сякаш изплашен от старческо малоумие или от забрава, ужасен, че някоя сутрин ще отвори очи и ще се озове безименен, отново и отново, той бе дълбал с опушения от никотин нокът.

Уилям. После Уили. Сетне Уил. А под трите — Бил.

И после пак, и пак, и пак.

Смит. Смит. Смит. Смит.

А отдолу Уилям Смит.

Накрая Смит. У.

Тази таблица за умножение се центрираше и размазваше пред очите ми, докато се взирах, защото това бяха всички нощи, от които се боях занапред, в тъмните векове на моето бъдеще. Аз, през 1999, съвсем сам, и моят нокът дълбае като мишка графити в мазилката…

— О, господи! — промълвих. — Чакай!

Пружината изписка като котка, докосната в съня й. Отпуснах тяло и опипах мазилката с пръсти. Имаше още думи. Послание, следа или разкритие?

Припомних си детските фокуси, когато караш другаря ти да напише нещо на бележника, после му оставяш листчето с написаното. Изнасяш бележника от стаята, с мек молив натриваш невидимите следи от написаното върху белия долен лист и думите се проявяват.

Сега сторих точно това. Измъкнах молива и натрих с плоския му връх лекичко повърхността на стената. Изписаното с нокът магически се прояви, ето я устата, Ето ги и очите; изображения, форми, късчета от полудрямката на един старец.

Четири сутринта, а не съм мигнал.

Под него среднощна молба.

Моля те, божичко — сън!

И в отчаянието на разсъмването.

Исусе.

Но изведнъж, най-сетне, нещо, което ми подкоси коленето, когато се прострях най-долу. Следните думи:

Той пак стои в коридора.

Но това бях аз, пред стаята на старицата горе, одеве. Това бях аз, пред тази празна стая, току-що. И…

Снощи. В тъмния дъжд, в трамвая. А огромният вагон се друса на завоите и терзае дървените си дъски и разтреперва охлузените си месингови ръчки, докато някой невидим се люшка на пътечката зад мен и оплаква преминаването на погребалната процесия.

Той пак стои в коридора.

Оня стоеше на пътечката на вагона.

Не, не! Това е прекалено!

Не е престъпление, нали, да стоиш на пътечката на трамвая и да стенеш, или да стоиш тук, в коридора, да гледаш към вратата, без да се обаждаш, и просто да подсказваш на един старик, че си там?

Да, но какво би станало, ако някоя нощ някой, все едно кой, се вмъкне в стаята?

И внесе вътре самотното си занимание?

Погледнах към графитите, бледи и избелели като обявата за канарчетата на прозореца. Отстъпих, побягнах от ужасните слова на самота и отчаяние.

Вън в коридора опипах въздуха, мъчех се да отгатна стоял ли е друг някой там веднъж, дваж, няколко пъти през миналия месец, някой с череп, прозиращ под кожата на лицето. Исках да се извърна и тъй да изкрещя към горния етаж, че да разтърся празните кафези.

— Ако оня се появи отново, боже мой! Повикайте ме, чухте ли?

Но как да ме повика? Видях наблизо откачен телефон и под него указател от 1933.

Тогава креснете през прозореца!

Ала кой ще я чуе с този глас като стар ключ, превъртян в ръждива ключалка?

Казах си: ще дойда и ще стоя на стража.

Мъртвата морскодънна мумия, тази стара есенна жена, стегната в погребални повои, там горе, призоваваше студения вихър да повее нагоре по стълбите.

Казах си: заключи всички врати.

Но колкото и да се мъчих с входната врата, тя си остана открехната.

И дочух студения вятър, който още шептеше вътре.