Смъртта е занимание самотно

Хукнах да бягам, но забавих крачка и спрях — запътил се бях към полицейския участък.

Мъртвите канарчета бяха взели да пърхат със сухи криле зад ушите ми.

Искаха да се освободят. Само аз можех да ги спася.

А и бях започнал да чувствам как кротките води прииждат над нилската тиня, как ще се вдигнат и ще заличат древната Никотрис, двехилядигодишната фараонова дъщеря.

Само аз можех да спра мрачния Нил, да не му дам да я зарие на дъното.

Хукнах към пишещата машина.

Затраках на нея и спасих птиците. Затраках и спасих старите сухи костици.

С чувство на вина и на тържество, на тържество и на вина ги изтеглих от валяка и ги положих на дъното на птицеклетковаровиковата речно-дънна кутия за ръкописи, където запяваха само когато прочитах думите, и зашептяваха само като отгръщах страницата.

После, въодушевен от това спасително деяние, тръгнах навън.

Запътих се към полицейския участък, изпълнен с велики мечти, безумни идеи, невероятни улики, вероятни загадки и очевидни заключения.

Появих се там с чувството, че съм най-изкусният акробат, застанал върху най-високия трапец, спуснат от най-гигантския балон.

Не подозирах, че детектив-лейтенант Елмо Кръмли е въоръжен с дълги остри шишове и въздушна пушка. Той тъкмо излизаше от участъка, когато влизах. Изглежда, нещо в изражението ми го е предупредило, че се готвя да го гръмна с моите предчувствия, мечти, схващания и заключения. С пресилен жест отри лице, залитна престорено назад и дебнешком запристъпя по алеята, сякаш наближаваше заредена мина.

— Какво търсите тук?

— Гражданин, който е успял да разкрие убийство, е длъжен да се яви тук.

— Къде ги виждате тия убийства? — Кръмли внимателно се огледа и очевидно не видя ни едно. — Друго?

— Значи не искате да чуете какво имам да кажа?

— Много съм ги чувал такива. — Той мина край мен и се запъти към колата си, паркирана до тротоара. — Всеки път, щом човек умре от инфаркт или се спъне в развързаните си връзки тук, в нашата Венеция, още на другия ден в участъка се появява някой и ме засипва с идиотски съвети как да съм разгадаел причините за спрялото сърце и как да съм завържел развързаните връзки. По лицето ви е изписано това инфарктно-връзково изражение, а пък аз цялата нощ не съм мигнал.

Той продължаваше да крачи, аз подтичвах до него, защото ми изпълняваше номера на Хари Труман с ония сто и двайсет крачки в минута.

Чу ме, че приближавам, и подвикна през рамо:

— Виж какво ще ти кажа, невръстен папа Хемингуей…

— Нима знаете с какво си изкарвам хляба?

— Та цяла Венеция знае. Всеки път, щом ти отпечатат разказ я в „Евтина детективка“, я в „Детективът Флин“, градът се оглася от радостните ти крясъци край вестникарския щанд на магазинчето за алкохол.

— О! — изпъшках и сетните струи въздух изсвистяха от моя балон. Приземен, стоях от другата страна на колата му, прехапал устни.

Кръмли го забеляза и ме погледна като някой виновен баща.

— Ох, боже! — въздъхна.

— Моля?

— Знаеш ли какво най ми обръща червата при любителите детективи? — запита Кръмли.

— Аз не съм любител детектив, аз съм професионален писател с големи и чувствителни антени.

— Значи си просто един скакалец, който умее да пише на машина — заяви Кръмли и ме изчака да се съвзема от удара. — Но ако и ти като мене беше кръстосвал Венеция нашир и надлъж, ако беше седял в моя кабинет и беше висял в моргата толкова години, колкото аз, тогава щеше да ти е ясно, че всеки пройдоха, който мине оттук, всеки пияница, който се намери зад решетките, прелива от теории, доказателства, разкрития — достатъчни да се напише цяла библия и да се потопи кораб с църковно паство на неделен излет. Ако се вслушваме във всеки дърдорко, попаднал в килията, половината свят ще е под подозрение, едната трета — под арест, останалите ще ги съдим и ще ги избесим. А щом е тъй, притрябвало ми е да се заслушвам в някакъв млад писарушка, който още не е и започнал да се изявява в историята на литературата… — Пак трепнах, той пак изчака да ми мине — и който, понеже видял някаква лъвова клетка със случаен удавник, се мисли за откривател на „Престъпление и наказание“, смята се за сина на Разколников. Край на изявлението. Отговаряй.

— Знаете Разколников? — възкликнах смаян.

— Преди да си дошъл на тоя свят. Е, и какво от това? Пледирай твоята кауза!

— Аз съм писател, аз зная повече за чувствата от вас.

— Как не! Аз съм детектив, аз зная повече за фактите от тебе. Страх те е, че един факт ще те обърка, а?

— Аз…

— Я ми кажи, момченце. На теб случвало ли ти се е изобщо нещо в този живот?

— Нещо ли?

— Да, каквото и да е. Голямо, средно, малко. Каквото и да е. Да речем, болест, изнасилване, смърт, война, революция, убийство.

— Майка ми и баща ми починаха…

— От естествена смърт?

— Да. Но един мой чичо го застреляха при нападение за грабеж…

— Ти видя ли, като го застрелваха?

— Не, но…

— Е, не се брои, щом не си видял. Питам те — преди намирал ли си нещо друго, като например хора в лъвови клетки?

— Не — отстъпих накрая.

— Ето, това ти разправям. Ти още си в шок. Понеже не познаваш живота. А пък аз съм роден и отрасъл в моргата. А ти за пръв път докосваш мраморната й маса. Хайде сега, успокой се и изчезвай.

Усети, че се е развикал, поклати глава и каза:

— Не, май аз ще трябва да се успокоя и да изчезвам.

Което и стори. Отвори колата, скочи вътре и докато сваря да си понадуя балона, вече го нямаше.

Проклинайки, връхлетях в една телефонна кабина, пуснах монетата и позвъних на пет мили оттук, в Лос Анжелис. Когато вдигнаха от другата страна, чух радио да свири „La Raspa“, врата да се тръшва, вода да шурти от тоалетно казанче, ала усетих слънцето, за което копнеех, да ме очаква там.

Жената, която живееше в един от евтините апартаменти на ъгъла на „Темпъл“ и „Фигероа“, притеснена от слушалката в ръката й, накрая прочисти гърло и попита:

— Que?

— Госпожо Гутиерес! — изкрещях. Млъкнах и подхванах отново. — Госпожа Гутиерес, аз съм, Щурия.

— О! — възкликна тя и се засмя. — Si, si! Искаш да говориш с Фани?

— Не, не, искам само да й викнете. Моля ви да викнете долу, госпожа Гутиерес, може ли?

— Викам.

Чух я да се движи. Чух как целият паянтов, разнебитен жилищен блок се накланя. Един ден някой кос ще кацне на покрива и цялата сграда ще рухне под него. Чух да топурка и да лае зад нея по линолеума кученцето чихуахуа, бикоглаво и топарлачесто.

Чух как се отваря вратата на верандата и знаех, че сега госпожа Гутиерес се е навела от третия етаж, за да викне през слънчевия ден към втория етаж.

— Еей, Фании! Обажда се Щурия.

Викнах в слушалката:

— Кажете й, че трябва да я видя!

Госпожа Гутиерес чакаше. Дочух как изскърцва вратата на верандата от втория етаж, сякаш огромен капитан се бе изтърколил на дървените й подпори, за да огледа хоризонта.

— Ей, Фании, Щурия трябва да те види!

Дълго мълчание. Глас се извиси мило над жилищния двор. Не успях да различа думите.

— Кажете й, че искам „Тоска“!

— „Тоска“! — кресна надолу госпожа Гутиерес.

Дълго мълчание.

Цялата сграда се килна отново, този път на другата страна, както земята се обръща в обедната си дрямка.

Далечните звуци от първо действие на „Тоска“ се увиха край госпожа Гутиерес. Тя изрече:

— Фани каза…

— Чувам музиката, госпожа Гутиерес. Тя означава „Да“!

Затворих. В същия миг стотици хиляди тонове солена вода се стовариха на брега, на две крачки от мен като по часовник. Господ си знаеше работата.

Открих двайсет цента в джоба си и хукнах към трамвая.

Тя беше гигантска.

Истинското й име беше Кора Смит, но се бе прекръстила на Фани Флориана и всички я наричаха така. Познавах я отдавна, от времето, когато и аз живеех в тази къща, ала дружбата ни продължи и след като се преместих край морето.

Фани беше толкова огромна, че никога не спеше легнала. Ден и нощ седеше в огромен капитански стол, завинтен на палубата в скромното й жилище, чийто линолеум беше на вдлъбнатини и дупки, изровени от тежките й килограми. Движеше се колкото може по-малко, а въздухът биеше в гърдите и гърлото й, докато тя се носеше към вратата и се промушваше оттам, през коридора, към тясната тоалетна, където се боеше някой ден да не се вклещи като в капан. „Боже мой — повтаряше често, — представи си, ако трябва да викате пожарната, за да ме вади оттам!“ После обратно към стола, към радиото, към грамофона и — на крачка от тях — към хладилника, натъпкан със сладоледи, масла, майонези и всякакви други най-вредни за нея храни, в най-вредни количества. Неспирно ядеше и слушаше. До хладилника имаше полици, но не с книги, а с хиляди грамофонни плочи на Карузо, на Гали-Курчи, на Суортаут4 и на останалите знаменитости. Когато завършеше последната песен и последната плоча просъскваше и спираше в полунощ, Фани потъваше в себе си подобно слон, прострелян с мрак. Едрите й кости се отпускаха в безбрежната плът. Кръглото лице беше луна, бдяща над безбрежните териториални домогвания на нейното тяло. Подпряна на възглавниците, тя издишваше и вдишваше, издишваше отново, изпълнена със страх от лавината, която би могла да я смаже, ако неволно се отпусне много назад и тежестта й я задуши, ако плътта притисне и сплеска дробовете, скъса и угаси завинаги светлика. Не говореше за това, но веднъж някой запита защо в стаята й има неизползувано легло и тогава в очите й припламна такъв страх, че повече пред нея за легло не се и спомена. Дебелината, тази Убийца, не се отделяше от нея. Спеше в своята планина, обхваната от страх, а сутрин се пробуждаше щастлива, че още една нощ си е отишла, че е оцеляла.

В алеята пред жилищния блок чакаше сандък от пиано.

— Мой е — обясняваше Фани. — Умра ли, донесете сандъка, натъпчете ме в него, спуснете го долу. Мой е. О, и понеже заговорихме за това, бъди така мил, подай ми буркана с майонезата и оная, голямата лъжица.

Стоях пред входа на жилището, ослушвах се.

Гласът й се лееше надолу по коридорите. Избликваше чист като планински поток и преливаше от втория етаж към първия и по фоайето. Искаше ми се да отпия от този глас, толкова кристално чист беше.

Фани.

Докато изкачвах стълбите към първия етаж, тя изпя няколко трели от „Ла Травиата“. Продължавайки към втория и спирайки, затворил очи, за да слушам, мадам Бътерфлай изчурулика приветствието си към светлия кораб в пристанището и лейтенанта в бяла униформа.

Бе глас на изящна японска девойка, горе на хълма в пролетна утрин. Имаше снимка на това девойче, седемнайсетгодишно, на масичката до балконската врата към третия етаж. То тежеше не повече от петдесет и пет килограма, ала това е било много отдавна. Сега неговият глас ме теглеше нагоре по вехтите стълби — с обещание за ведрина.

Знаех, че стигна ли до вратата, пеенето ще секне.

— Фани — ще кажа аз, — ей сега май някой пееше тук.

— Така ли?

— Нещо от „Бохеми“.

— Чудна работа. Че кой може да е бил?

Години наред играехме тази игра, говорехме за музика, разисквахме симфонии, балети, опери, слушахме ги по радиото, пущахме ги на стария й разбрицан грамофон „Едисън“, но никога, нито веднъж в тия три хиляди дни Фани не запя, докато бях в стаята при нея.

Днес беше друго.

Като стигнах на втория етаж, тя спря да пее. Но е обмисляла, досетила се е. Може да ме е видяла, като съм идвал по улицата. Може да е проникнала през плътта до скелета ми. Може гласът ми, от другия край на града, по телефона (не е възможно) да й е донесъл нощната тъга и противния дъжд. Тъй или инак, във ведрото туловище на Фани Флориана е заговорила безпогрешната интуиция. Изненадите бяха готови.

Застанах пред стаята и, ослушах се.

Скрибуцане като от гигантски кораб, носещ се през вълните. Дълбока човещина се прокрадваше отвъд.

Тихо просъскване: грамофонът.

Почуках.

— Фани — викнах, — Щурия е тук.

— Voila!

Отвори под съпровода на гръмка музика. Велика жена, тя беше сложила подострената дървена игла на съскащата плоча, втурнала се бе към вратата, хванала бе дръжката в очакване. При свалянето на палката бе разтворила вратата широко. Пучини се изля навън, обви ме, придърпа ме вътре. Фани Флориана му помогна.

Бе първата страна на „Тоска“. Фани ме настани върху един разклатен стол, вдигна празната ми лапа, бутна в нея чаша ароматно вино.

— Не пия, Фани.

— Глупости! Я се погледни. Пий! — Завъртя се ефирно, подобно ония чудесни хипопотами, олекнали изведнъж като пух на глухарче във „Фантазия“, и се строполи като в някакъв невъобразим креват върху своя безпомощен стол.

Към края на плочата аз вече плачех.

— Спокойно, спокойно — прошепна Фани и ми допълни чашата. — По-спокойно, по-спокойно.

— Пучини винаги ме разплаква, Фани.

— Да, миличък, но не толкова силно.

— Така е, не толкова силно. — Изпих половината от втората чаша. Беше вино „Сейнт Емилиън“, реколта 1938, от хубаво грозде, донесено и оставено от някой неин богат приятел — те се появяваха от другия край на града, за да се наприказват, да се насмеят, да се поотпуснат взаимно, все едно чий доход беше по-голям. Една вечер видях сродници на Тосканини да се катерят нагоре по стълбите, и ги изчаках. Друг път срещнах знаменития баритон Лорънс Тибет, като си отиваше, и той ми кимна на разминаване. Неизменно носеха най-скъпи вина с раздумките си и всякога си тръгваха усмихнати. Центърът на света може да е навсякъде. Тук той беше на втория етаж, в евтината жилищна сграда, в бедняшкия квартал на Лос Анжелис.

Избърсах сълзите с ръкава на сакото си.

— Разказвай — подкани ме прекрасната дебелана.

— Намерих един мъртвец, Фани. Но никой не желае да ме изслуша.

— Боже мой! — Кръглото й лице стана още по-кръгло, когато отвори уста, очите й се разшириха от ужас, после ме загледаха съчувствено. — Бедното ми момче. Кой е той?

— Един от онези мили старци, дето седят в гишето за билети на крайната спирка на трамвая до Венеция още откакто Били Съндей5 е взел да разиграва Библията и Уилям Дженингс Брайън е произнесъл прочутата си реч за „Златният кръст“6. Помня ги от детството си. Четирима старци. Сякаш бяха вековечни, залепнали за дървените пейки. Не съм ги срещал никъде другаде. Седяха там по цял ден, през цялата седмица, през цялата година, пушеха лули и пури, бистреха политика и решаваха съдбините на страната. Бях петнайсетгодишен, когато единият ме погледна и каза: „Като пораснеш, ще се опиташ да промениш света за добро, нали, момчето ми?“ — „Да, господине!“ — отвърнах аз. „Уверен съм, че ще го сториш — рече той. — Нали, приятели?“ — „Да“ — кимнаха те и ми се усмихнаха. Старецът, който ме попита това — него намерих в лъвовата клетка снощи.

— В клетката?

— Под водата, в канала.

— Налага се да пуснем и другата страна на „Тоска“.

Фани бе надигаща се лавина, прилив, насочен към грамофона, мощна сила, навиваща ръчката, божествен шепот, спускащ иглата върху другата страна на плочата.

Когато се разнесе музиката, тя се върна на стола си като призрачен кораб, величествен и бледен, притихнал и угрижен.

— Едната причина да го приемеш толкова навътре я зная — обади се тя. — Пег. Още учи в Мексико, нали?

— От два месеца е там. Сякаш са две години — отвърнах. — Божичко, страшно съм самотен.

— И уязвим — добави Фани. — Защо не й се обадиш?

— Божичко, Фани, нямам пари. А не искам да говоря за нейна сметка. Само се моля дано тя да се обади до ден-два.

— Горкото ми момче. Болно от любов.

— И от смърт. Най-ужасното е, Фани, че дори не знаех името на този човек! Срамно, нали?

Втората страна на „Тоска“ ме довърши. Седях, свел глава, а сълзите се стичаха от върха на носа ми право в чашата.

— Развали хубавото вино — кротко се обади Фани, когато плочата свърши.

— Сега съм бесен — заявих аз.

— Защо? — Фани, застанала като огромен зрял нар до грамофона, подостри нова игла и избра по-ведра музика. — Защо?

— Някой го е убил, Фани. Някой го е натъпкал в тази клетка. Няма друг начин да се озове вътре.

— О, майчице — въздъхна Фани.

— Бях дванайсетгодишен, когато един мой чичо, далеч на изток, го застреляха при опит за обир в колата му. На погребението брат ми и аз се заклехме да намерим убиеца и да го довършим. Но той все още си живее някъде. Ала това стана отдавна, в съвсем друг град. Този път става тук. Оня, който е убил стареца, живее някъде на две крачки от мен, във Венеция. Открия ли го…

— Ще го предадеш на полицията. — Фани се наведе към мен с тежко, но нежно движение. — Ще ти просветне, като се наспиш.

После ме погледна в очите.

— Не — възкликна разтревожено. — Няма да ти просветне. Ами тогава — продължавай. Бъди и ти глупец като всички останали. Господи, каква е тая женска орис: да гледаме как глупците се изпотрепват един друг, как убийци убиват убийците, а ние да стоим отстрани и само да им крещим: спрете, но никой да не ще и да чуе. Не ме ли чуваш, миличък?

Тя сложи нова плоча и спусна иглата бавно, като нежна целувка, в браздата, наведе се към мен и докосна бузата ми с едрите си розови хризантемени пръсти.

— Бъди внимателен, моля те. Боя се от Венеция. Нощем улиците й са тъмни. И помпите на тия проклети петролни кладенци по цяла нощ не млъкват, сякаш вият на умряло.

— Венеция няма да ме спипа, Фани, нито онова, каквото и да е то, гдето броди из Венеция.

Спотайва се из коридорите, помислих си, изчаква пред вратите на старците и на стариците.

Фани се превърна в огромен глетчер, надвесен над мен.

Изглежда, пак е видяла изражението на лицето ми, по което се изписваше всичко, нищо не можеше да се скрие. Инстинктивно тя се извърна към вратата, сякаш отвън бе преминала сянка. Интуицията й ме порази.

— Каквото и да правиш — гласът й бе потънал в сто и петдесет килограмовата внезапно стресната плът, — каквото и да правиш, само не го води тук.

— Смъртта не е нещо, което можеш да носиш със себе си, Фани.

— О, можеш и още как. Изтрий крака долу, преди да се качиш тук. Имаш ли пари, да си занесеш костюма на химическо чистене? Ще ти дам. Лъсни си обувките. Измий си зъбите. Никога не поглеждай назад. Очите могат да убиват. Ако погледнеш някого и той разбере, че искаш да бъдеш убит, не можеш да се отървеш от него. Идвай при мен, момчето ми, но първо се измивай и гледай право пред себе си.

— Дрън-дрън, Фани, ала-бала. Това няма да отпъди смъртта, знаеш много добре. Но няма да водя тук другиго освен себе си; още години наред, Фани, и с много обич.

Това стопи снега по Хималаите.

Тя се завъртя в бавно, разлюляно движение. Изведнъж до двама ни стигна музиката, която отдавна се разнасяше от съскащата плоча.

Кармен

Фани Флориана бръкна в деколтето си и измъкна оттам черно копринено ветрило, разпери го докрай, размаха го пред преобразените си, пламенни испански очи, премрежи престорено свенливо клепки и пусна изчезналия си глас да бликне навън възроден, свеж като студен планински поток, млад, както сам аз се бях усещал преди седмица.

Запя. И както пееше, затанцува.

Сякаш гледах тежката завеса да се вдига с лекота в Метрополитен, да се надипля край Гибралтарската скала и да се завихря под жестовете на някакъв полудял диригент, който умее да възпламенява балет от слонове и призрачно-струйни дълбинни бели китове.

В края на първата песен отново плачех.

Този път от смях.

Едва по-късно си казах — боже мой! За пръв път. И нейната стая. Тя запя.

За мен!

Долу беше след пладне.

Стоях на озарената от слънце улица, зашеметен, долавях привкуса на виното, вглеждах се във втория етаж на сградата.

Чувах песента на раздялата; сбогуването между Бътърфлай и нейния млад лейтенант, целия в бяло, който тръгваше на далечен път.

Фани се появи, огромна, на вратата на своя балкон — гледаше надолу към мен, устата й като розова пъпка се усмихваше тъжно, младото момиче бе оковано в кръглото й като жътварска луна лице; а музиката зад нея говореше за нашето приятелство и за раздялата ни — засега.

Като я видях там, помислих си за Констанс Ратиган, заключена в мавританското й укрепление край морето. Прииска ми се да викна и да попитам по какво точно си приличат.

Но Фани само ми махна. Не ми оставаше друго, освен да помахам и аз.

Готов бях да поема към Венеция при хубаво време.

Дребни олисяващи човеко, който не приличаш на детектив — Елмо Кръмли, помислих си, идвам!

Но събрах смелост колкото да мина няколко пъти покрай полицейския участък във Венеция, усещайки се като пъзлив глупак.

Блъсках си ума да разбера този Кръмли вътре Красавицата ли е, или е Звяра.

Тази нерешителност ме караше да се гърча вън на тротоара, докато някой, който ми заприлича на Кръмли, надникна горе от една затворническа килия.

Побягнах.

При мисълта, че той ей сега ще раззине уста като хала да попари нежния прасковен мъх по моите бузи, сърцето ми се откъсна като презряла слива.

Божичко, помислих, кога най-сетне ще събера сили да застана пред него и да излея всички мрачни чудеса, дето се трупат като надгробен прахоляк в кутията ми за ръкописи? Кога?

Скоро.

През нощта се случи онова.

Малка гръмотевична буря се появи пред вратата на жилището ми към два сутринта.

Глупчо! — казах си, докато лежах и се ослушвах. Малка гръмотевична буря, така ли? И колко малка? Метър широка, два висока, всичко това на едно местенце. Дъждът се излива на изтривалката ти, без да капне никъде другаде и после, изведнъж, дим да го няма!

По дяволите!

Скочих, бързо отворих вратата.

Небето — безоблачно. Звездите ясни, ни влага ни мъгла. Да е валяло беше невъзможно.

А пред вратата ми имаше локвичка.

И отпечатъци от стъпки, дошли към мен, и други отпечатъци на боси стъпала, в обратната посока.

Стоях замаян десетина секунди, после избухнах.

— Ей, чакай, стой!

Някой беше стоял тук, вир-вода, около минута, искал е да почука, чудил се е дали съм буден, после се е запътил към морето.

Не, примигнах объркан. Не към морето. Морето ми оставаше отдясно, на запад.

Босите стъпала сочеха наляво, на изток. Поех след тях.

Тичах, сякаш можех да застигна миниатюрната буря.

Докато спрях до канала.

Където стъпките стигаха до ръба…

Исусе!

Вперих поглед в мазните води.

Видях на кое място някой се е измъкнал на брега и е тръгнал по среднощните улици към моя дом, а после е изтичал обратно, крачките бяха по-големи за да…

Да се гмурне вътре?

Боже, плува ли се в тая гадна вода?

Някой, на когото му е все едно, който не се бои от болести! Някой, който обича нощните появи и зловещите раздели заради ужаса, насладата или пък смъртната опасност, скрити в тях?

Прокрадваха се край канала, взирайки се в мрака, дебнех всяко движение по черната повърхност.

Приливът се оттегли и пак се върна, промъкваше се през една шлюза, която бе ръждясала отворена. Стадо тюленчета мина край мен, всъщност кафяви водорасли, влачени от водата.

— Там ли си още? — прошепнах. — За какво дойде? Защо тъкмо при мен?

Всмукнах въздух и го задържах.

Защото в една бетонна дупка, под малък циментен бункер, на отвъдната страна на един паянтов мост…

Като че ли съзрях да се надига кичур коса, а сетне омазнено чело. Очи се впериха в мен. Може да е била морска видра, куче или пък черна костенурка, заблудила се, изгубила се в канала.

Главата се задържа доста дълго, наполовина над водата.

И си припомних нещо, което бях чел като дете, пристрастено в романите за Африка. За крокодили, населяващи подводните пещери в бреговете на конгоанските реки. Влечугите се потапяли и никога не излизали над водата. Шмугвали се и се спотайвали вътре, в самия бряг, изчаквали някой невежа да преплува край тях. Тогава се измъквали от подводните леговища, за да се наядат.

Такъв ли бе звярът насреща ми? Някой, влюбен в нощните приливи, който се крие в дупките под бреговете, измъква се навън, пристъпва крадешком и оставя дъждовни следи?

Взирах се в черната глава над водата. Тя се взираше в мен с лъскави очи.

Не. Това не може да бъде човек!

Потръпнах. Подскочих напред, както се хвърляме към кошмар, за да го отпъдим, да сплашим паяк, плъх, змия. Не храбростта — страхът ме тласна.

Черната глава се потопи. Водата се накъдри.

Главата вече не се появи.

Разтреперан, поех обратно по следите на зловещия дъжд, който бе посетил моя праг.

Локвичката си стоеше там.

Наведох се и от средата на локвата вдишах купчина водорасли.

Едва тогава осъзнах, че съм тичал до канала и обратно само по долни гащета.

Хлъцнах, огледах се боязливо. Улицата беше пуста. Втурнах се вътре да залостя вратата.

Утре, реших, ще ида да размахам юмруци под носа на Елмо Кръмли.

В десния юмрук със стиска трамвайни конфети.

В левия — с купчина влажни водорасли.

Но не в полицейския участък!

От затвори и от болници ми се подкосяват краката.

Все някак ще намеря дома на Кръмли.

Размахвайки юмруци, ще открия къде е.