Смъртта е занимание самотно

Кръмли ме срещна на брега.

Останахме загледани в това арабско укрепление, осветено като празнична палатка в пясъчна пустиня. Вратата към брега все още зееше широко, отвътре долиташе музика от купчината плочи, които падаха върху диска безкрайно. Първо „Люлякови дни“, после „Диана“, подир туй „Колко е сладка“, следващото бе „Чуй моята песен за Нил“, накрая „Езическа любовна песен“. Всеки миг очаквах да се появи Рамон Наваро, да връхлети вътре, да изскочи оттам с разрошени коси и влуден поглед и да хукне към брега.

Но тук сме само аз и Кръмли.

— Какво?

— Не осъзнах, че размишлявам гласно — оправдах се.

Поехме нататък.

— Пипал ли си нещо?

— Само телефона.

Като стигнахме до вратата, аз го оставих да влезе сам, да огледа къщата и да излезе.

— А шофьорът къде е?

— И това не съм ти казвал. Шофьор не е имало.

— Какво?

Обясних му за Констанс Ратиган и разните й превъплъщения.

— Значи сама си е била актьорска трупа? Исусе! Още по-гръмко и още по-смешно, както има една приказка.

Върнахме се и застанахме на ветровитата входна врата да огледаме следите от стъпки, които бяха взели да се изличават.

— Може да е самоубийство — обади се Кръмли.

— Тя не би сторила такова нещо.

— Господи, колко вярваш на хората. Няма ли най-сетне да пораснеш? Като харесваш някого, това не означава, че той не може да си сложи края и без тебе.

— На брега я е чакал някой.

— Докажи го.

Проследихме самотните стъпки на Констанс до водната линия.

— Оня стоеше ей там. — Посочих мястото. — Две нощи една след друга. Видях го.

— Чудесно. До глезените във водата. От убиеца няма следи. Имаш ли да ми покажеш друго, синко?

— Някой ми се обади преди час, събуди ме, каза ми да тръгна по брега. Този някой е знаел, че къщата й е празна или скоро ще опустее.

— Глас по телефона значи. Още по-чудесно. Сега вече ти си във вода до глезените, отпечатъци няма. Това ли е всичко?

Изглежда, съм се изчервил. Усети, че говоря полуистини. Но не желаех да призная защо не вдигнах телефона последния път, а се втурнах по брега, тласкан от ужасно предчувствие.

— Ако не друго, поне интегритет притежаваш, писателю. — Кръмли погледна към белите вълни, които се разбиваха край нас, сетне към стъпките по пясъка, после към къщата, бяла, студена и пуста в нощта. — Знаеш какво е интегритет, нали? Произлиза от думата integers. Сбор. Интегритет означава да събираш. Хитлер е притежавал интегритет. Нула плюс нула плюс нула прави нула, няма сбор. Телефонни повиквания плюс подводни отпечатъци плюс слепи предчувствия плюс глупаво доверие. Тия среднощни изстрели започват да ти ходят по нервите. Прав ли съм?

— Не, дявол да го вземе. Аз имам истински, жив заподозрян. Констанс го позна. Познах го и аз, ходих да го видя. Откриеш ли къде е бил тази нощ, откриваш убиеца! Ти…

Гласът ми изневери. Наложи се да сваля очилата и да изтрия ситните мокри солени петънца, за да виждам ясно.

Кръмли ме потупа по бузата и каза:

— Ей, стегни се. Откъде знаеш, че оня, който и да е той, не я е повел към водата и…

— Я е удавил!

— Заплувал е с нея, започнал да я увещава, преплували са сто и петдесет метра в северна посока и са отишли в неговото жилище. Никак няма да се учудя, ако я видим да се прибира на разсъмване с гузна усмивчица.

— Не — отвърнах.

— Май ти разбивам загадъчната романтика на преживяването, а?

— Не.

Ала усети, че отговарям колебливо.

Докосна ме по лакътя.

— Какво друго криеш?

— Констанс спомена, че имала някакво място недалеч оттук, надолу по брега.

— А дали не е отишла там? Ако всичките ти приказки са верни, тогава може да се е изплашила и да се е измъкнала.

— Лимузината й е тук.

— Хората се движат и пеша, драги. Ти не го ли правиш непрестанно! Извървяла е миля на юг в страха си, по плиткото, и ни е подвела.

Погледнах на юг да проверя вижда ли се хубава жена, побягнала по пясъците.

— Работата е там — продължи Кръмли, — че нямаме за какво да се хванем. Празна къща. Стари плочи на грамофона. Ни следа от прощално писмо. Никакъв знак за насилие. Ще трябва да я чакаме да се върне. А не се ли върне, пак нямаме казус, нямаме corpus delicti35. Обзалагам се на кофа бира, че тя…

— Искаш ли да те заведа в един от най-горните каруселови апартаменти утре? Като му видиш лицето на тоя странен човек, тогава…

— Божичко! Ти да не говориш за оня, за когото мисля, че говориш?

Кимнах.

— За „сестричката“? — викна Кръмли. — „Левия мигач“?

В същия миг нещо пльосна във водата със страхотна сила.

Подскочихме.

— Какво беше това? — ахна Кръмли и се взря в тъмните вълни.

Констанс е, казах си, връща се.

Вгледах се и накрая се обадих:

— Тюлени. Идват да играят тук.

Още няколко пъти се чу припляскване и цамбуркане, после звуковете замряха — морската твар отплува в далечината.

— По дяволите! — изруга Кръмли.

— Прожекционният апарат във всекидневната продължава да работи — обадих се. — Грамофонът се върти, във фурната нещо се пече. И всички лампи, във всички стаи, светят.

— Да изгасим, докато къщата не е пламнала.

Проследихме обърнатите стъпки на Констанс до укреплението й от бели светлини.

— Я гледай — прошепна Кръмли. Взираше се в източния хоризонт. — Това какво ли е?

Там личеше бледа ивица от студена светлина.

— Зората — отговорих. Загубил бях надежда, че ще се появи.

Утринният вятър отвя от пясъка следите на Констанс.

По брега се появи Шейпшейд — поглеждаше през рамо и мъкнеше кутии с филми. Там, назад, в същия този миг, киното му се рушеше от гигантски стоманенозъби чудовища, вдигнали се по заповед на предприемачите от морските дълбини.

Като ни видя да стоим с Кръмли пред входната врата на Констанс, той примигна в недоумение, погледна пясъка, после океана. Излишно беше да му обясняваме, лицата ни бяха като вар.

— Тя ще се върне — повтаряше Шейпшейд. — Ще се върне. Констанс не е от тия, дето си отиват. Божичко, иначе с кого ще гледам филмите, с кого? Тя ще се върне — непременно! — Очите му се насълзиха.

Оставихме го да охранява празната крепост и потеглихме към моя дом. По обратния път детектив-лейтенант Кръмли бе обзет от пристъп на ругателства и с най-скверни думи отказа да се вози на проклетия карусел и да разпита фелдмаршал Ервин Ромел или нежното му приятелче, облечено в розови листенца — Нижински36.

— След ден-два, и то — може би. Ако тази откачена старица не доплува от майната си, тогава непременно. Тогава аз ще започна с въпросите. Но сега? Няма да разривам фъшкиите, за да търся коня!

— Яд те е на мене, така ли?

— Да ме е яд ли? Че защо? Яд ме било! Господи, от теб ми се пръска главата. Но да ме е яд? На ти един долар — върви се повози на въртележката.

Пусна ме в движение пред дома ми и избоботи нататък.

Като си влязох, погледнах към старото пиано на Кейл. Чаршафът се бе свлякъл от едрите бели зъби.

— Не се смей! — викнах.

През този следобед се случиха три неща.

Двете бяха прекрасни. Третото — ужасно.

От Мексико пристигна писмо. Вътре имаше снимка на Пег. Беше боядисала очите си със смес от кафяво и зелено мастило, да си ги припомня какви са.

Получих картичка и от Кейл, с марка от Хила Бенд, югозападно Мексико.

„Синко — пишеше ми, — поддържаш ли пианото ми в ред? От време на време изтезавам народа в местната пивница. Този град е пълен с плешиви мъже. Представа нямат какви са късметлии, като се има предвид, че аз съм тук. Вчера подстригах шерифа. Заповяда ми да напусна града в срок от двайсет и четири часа. Утре давам газ към Сидалия. Бъди щастлив. Твой Кейл.“

Погледнах картичката. Отпред имаше снимка на тамошния отровен гущер хила, нашарен по гърба с черно и бяло. Кейл се беше изрисувал нескопосано пред него, сякаш животното бе музикален инструмент, а той свири по черните му клавиши.

Засмях се и тръгнах на север към кея на Санта Моника, вървях и се питах какво бих могъл да кажа на тоя чудак, който водеше двойствен живот над стенещия карусел.

— Фелдмаршал Ромел — изкрещях, — обясни как и защо реши да убиеш Констанс Ратиган?

Но нямаше кой да ме чуе.

Каруселът се въртеше мълчаливо.

Латерната беше включена, ала ролката се беше свършила и краят на лентата припляскваше свободно.

Собственикът на карусела не беше мъртъв в барачката на касата, а бе мъртвопиян. Буден беше, но очевидно не чуваше тишината и не осъзнаваше, че конете препускат под плясъка на дългия език в устата на голямата машина.

Огледах картинката тревожно и тъкмо тръгвах към стълбите, забелязах по пода на конната гонка да се ветреят парченца от накъсан лист.

Изчаках карусела да се завърти още два пъти, хванах се за един месингов прът и скочих горе, залитайки пиянски между прътите.

Хартиени късчета подхвръкваха от течението, извиквано от подскоците на конете и от движението на карусела в безцелния му кръговрат.

На платформата под книжките намерих кабарче. Някой вероятно бе забол съобщението в някое дървено конче. Друг някой го беше намерил, беше го прочел, накъсал го бе и беше побягнал.

Джон Уилкис Хопууд.

Загубих три минути да събирам парченцата с чувството, че усилията ми ще са безплодни като пътешествието на този карусел, сетне скочих долу и се помъчих да ги подредя в едно цяло. Минаха петнайсет минути, докато открия тук някоя ужасна дума, там друга, още по-гадна, трета гибелна дума по-нататък — накрая съчетах смъртоносното послание. Всеки с такъв старчески скелет, скрит в младата му свежа плът, би се сгромолясал под тези удари в слабините.

Не успях да го възстановя цялото. Някои парченца липсваха. Но същността беше, че получателят е стар, грозен мъж. Истински грозен. Сам люби тялото си, защото с лице като неговото, кой ще го иска? Никой, от години насам. Напомняше му се как филмовите студии са го изхвърлили през 1929-а, порицаваха се престореният му немски акцент, предвзетото му ръкомахане, чудатите му любовници — младежи и болнави старици. „Късно нощем из баровете те хулят и ти се присмиват зад гърба, когато си тръгнеш пиян от евтиния джин. А сега причини смърт! Видях те нощес на брега, когато тя влезе да плува и не се завърна. Хората ще те обвинят в убийство. Лека нощ, любими принце!“

Това беше. Ужасяващо оръжие, насочено към получателя и попаднало право в целта.

Събрах късчетата и се качих горе, с деветдесет години по-стар отколкото преди няколко дни.

Вратата на Хопууд пошушна „влез“ под дланта ми.

Навсякъде бяха разхвърляни дрехи — и по пода, и край куфара, сякаш се бе опитвал да го нареди, изпаднал бе в паника и бе хукнал само с една чанта.

Погледнах през прозореца. Велосипедът стоеше на кея, подпрян на електрическия стълб. Но моторетката му я нямаше. Което не доказваше нищо. Спокойно би могъл да влезе в морето с нея вместо пешком.

Господи, мина ми през ума, какво ли ще е, ако настигне Ан Оукли, а после двамата с Ан намерят и Кейл?

Обърнах кошчето за отпадъци върху паянтовото бюро до леглото и открих накъсан лист от модната в Бевърли Хилс яркожълта хартия за писма, в чийто горен край бе отпечатано К. Р. — инициалите на Констанс Ратиган. На листа личаха следните машинописни редове:

ПОЛУНОЩ. ЧАКАЙ ШЕСТ ПОРЕДНИ НОЩИ НА БРЕГА. МОЖЕ БИ, НО САМО МОЖЕ БИ, КАКТО НЯКОГА. И пак на пишеща машина — К. Р.

Шрифтът беше като на машината, която бях виждал отворена върху писалището в арабския салон.

Докосвах късчетата и се питах нима наистина Констанс е писала на Хопууд? Не. Щеше да ми каже. Друг някой му е пратил това преди около седмица. И той е препускал по брега като жребец, за да чака в прибоя Констанс да слезе засмяна при него. Дали, уморен от чакане, не я е завлякъл във водата и не я е удавил? После, уплашен до смърт, е изтичал в дома си, за да намери последната бележка, бележката с ужасните думи и отвратителните оскърбления, които са го простреляли в слабините. Тъй че е имал две причини да напусне града: уплахата и обидите.

Погледнах към телефона и въздъхнах. Безполезно бе да звъня на Кръмли. Нямаше corpus delicti. Само накъсани листчета, които си мушнах в джоба. Бяха като крилца на пеперуда, крехки, но отровни.

Можете да претопите пушките, казах си, да строшите ножовете, да изгорите гилотините — каквото и да сторите, злодеите ще продължат да пишат писма, които убиват.

До телефона забелязах шишенце с одеколон и го взех — спомних си за слепеца Хенри, за паметта му и за неговото обоняние.

Долу каруселът продължаваше да се върти в тишината, а конете все тъй прескачаха невидими препятствия по пътя към финиша, до който не достигаха.

Погледнах пияния продавач на билети в гробовната му барачка, потръпнах и при отсъствието на музикален съпровод си обрах крушите оттам.

Чудото се случи рано следобед.

От вестник „Американски Меркурий“ пристигна препоръчано писмо, с което ми предлагаха да откупят един мой разказ, ако не възразявам срещу чек от триста долара.

— Да възразявам ли? — изревах. — Да възразявам, как не! Дявол да ги вземе, те луди ли са?

Подадох глава на пустата улица и закрещях към къщите, към небето, към брега.

— Откупиха ми разказ в „Американски Меркурий“! За триста долара! Най-сетне забогатях!

Изтичах отсреща да покажа писмото на лъскавите стъклени очи във витрината.

— Гледайте! — викнах. — Да кажете нещо? Видяхте ли!

— Забогатях — повтарях запъхтяно, докато бързах към магазинчето за алкохол, за да размахам писмото в лицето на собственика. — Вижте! — развях го в билетното гише. — Я! — възкликнах и се заковах. Защото бях нахлул в банката, въобразявайки си, че стискам истинския чек и бях готов да осребря проклетото писмо.

— Забогатях… — Изчервен се измъкнах оттам.

Като се прибрах, изведнъж си припомних кошмарния сън.

Страшният звяр, който идеше да ме погълне.

Идиот! Глупак такъв! Извика хубав ориз, вместо да викнеш лош!

Тази нощ за пръв път малката дъждовна буря не накваси моята изтривалка. Нямах посетител, нямаше водорасли по пътечката ми на зазоряване.

Моята истина, радостните ми крясъци някак си ги бяха пропъдили.

Ставаше все по-интересно и по-интересно.

Нямаше труп, затова на другия ден нямаше и погребение, а само заупокойна молитва, уредена от група любители на автографи и филмови снимки, тъй че на брега пред арабското укрепление на Констанс Ратиган се бе събрала тълпа от развълнувани статисти.

Стоях далеч от гъмжилото и наблюдавах как неколцина застарели телохранители примъкват един портативен орган по пясъка, но някой бе забравил да донесе столче, та пианистката засвири права, с чело, оросявано от солени капки, и с глава дирижираше траурния хор; чайките се спускаха надолу да разузнават тази сцена без храна и отлитаха разочаровани, някакъв набеден свещеник лаеше и скимтеше като пудел и разпиташе тъмнокръстите кюкавци, подплашените сухоземни рачета се зариваха в пясъка, а пък аз скърцах със зъби хем разгневен, хем завладян от демоничен кикот, защото една по една гротескните фигури, слезли от нощния екран на Шейпшейд и пролазили изпод среднощните кейове, залитаха към прибоя и мятаха увехнали цветни гирлянди във вълните.

Дявол да го вземе, Констанс, мислех си, сега е време да доплуваш обратно. Спри този уродлив спектакъл. Ала от магическите ми мисли не излезе нищо. Доплуваха само венците, отблъснати от прилива, който не ги бе пожелал. Няколко души се опитаха да ги хвърлят обратно, но проклетите цветя упорито се връщаха, а пък и заваля. Панически затърсиха вестници да си скрият главите, телохранителите затътриха обратно органа по пясъка и аз останах сам в дъжда, с вестник, увит около черепа, и обърнати наопаки заглавия, като козирка над очите.

Отидох да изритам венците към прибоя. Този път се задържаха. Съблечен по плувки, сграбчих наръч цветя, доплувах, докъдето можах, и ги пуснах.

На връщане едва не се удавих, когато кракът ми се заплете в един венец.

— Кръмли — изрекох името му шепнешком.

И не зная дали го кълнях, или му се молех.

Кръмли ми отвори. Лицето му бе ведро и сияйно, ала не от бира. Нещо друго се беше случило.

— Хей! — викна детективът. — Къде изчезна? Скъсах се да ти звъня. Ела, ела да видиш какво си има старецът.

Изтича пред мен в работната стая и с театрален жест посочи към бюрото, на което лежаха купчина изписани страници, пълни с думи.

— Ах ти, кучи сине! — възкликнах и подсвирнах.

— Да, това съм! К. С. Кръмли. Кръмли, К. С. Да кажеш нещо?

Издърпа страницата от валяка.

— Искаш ли да надзърнеш?

— Не е необходимо — засмях се. — Добро е, нали?

— Пази се! — захили се той в отговор. — Защото бентът се отприщи.

Седнах, изпълнен с радост от сияйното му лице.

— И кога стана това?

— Преди две нощи, в полунощ, един ли беше, два ли, не зная. Лежа ей тука омърлушен, гледам в тавана, не ми се чете, не ми се слуша радио, не ми се пие бира, вън фучи вятър, дърветата се вият и изведнъж проклетите идеи се загърчиха като червеи върху нажежена плоча. Тогава скочих, изтичах до машината, седнах, че като зачатках, чаткам като фурия и не мога да се спра, а на разсъмване до мен се вдигнала планина ли, къртичина ли — от листове, а аз хем рева, хем се смея! Ето, виж! Към шест сутринта легнах, лежа, гледам страниците, заливам се от смях и съм толкова щастлив, сякаш ей сега съм се залюбил с най-прекрасната жена на света!

— То е същото — обадих се тихо.

— Не мога да си обясня — продължи Кръмли — кое го предизвика? Може би вятърът. Или оня, дето оставя водораслови визитни картички на входната врата? Но да не смяташ, че детективът е хукнал навън, гръмнал е с пистолета, извикал е „Стой!“ Не, нищо подобно. Ни крясъци, ни изстрели. Седя и си праскам на машината, вдигам тупурдия, сякаш е срещу Нова година или Всех Светих. И какво, мислиш, стана след това? Отгатни!

Вледених се. Отзад по врата ми избиха студени бабунки.

— Вятърът е утихнал — казах. — Стъпките пред вратата ти вече не са се появили.

— Какво? — ахна Кръмли.

— И оттогава — край на водораслите. Оня, който и да е бил, повече не се е върнал.

— Откъде знаеш? — удиви се Кръмли.

— Направил си точно каквото трябва, това е. Направил си го, без да съзнаваш. Също като мен. Аз изкрещях, и той ме остави на мира, също като теб. О, боже, боже!

Разправих му за продажбата на разказа в „Меркурий“, за това как съм тичал из целия град като побъркан, как съм кряскал към небесата и как дъждът е спрял да вали пред вратата ми в три след полунощ, може би завинаги.

Кръмли стана тежко, сякаш му бях подал наковалня.

— Доближаваме се, Елмо — казах. — Пропъдихме го, без да щем. Колкото по-далеч бяга, толкова повече научаваме за него. Или поне тъй мисля. Сега, ако не друго, знаем, че се бои от кресливи глупаци и ухилени детективи, дето изнасилват машинката си в пет сутринта. Давай на машинката, Кръмли. Това ще те спаси.

— Дрън-дрън — обади се Кръмли. Но го изрече засмяно.

Усмивката му ме насърчи. Бръкнах в джобовете и измъкнах отровното писмо, подплашило Хопууд, плюс милото любовно послание на слънчевожълта хартия, подмамило го на брега.

Кръмли порови из късчетата и парченцата и наметна старата си роба на циник.

— Писани са на различни машини. И едното, и другото — без подпис. Всеки би могъл да напише и двете, дявол да го вземе. И ако Хопууд излезе сексуален урод, за какъвто го смятаме, прочел е жълтото, повярвал е, че е от Ратиган, хукнал е към брега и послушно е започнал да я чака да слезе при него и да го сграбчи за задника. Но ти знаеш, знам го и аз, Ратиган в живота си не е писала подобно писмо. Нейното его е като десеттонен самосвал. Никога не е просила — нито в богатите холивудски къщи, нито на улицата, нито на брега. От това какво следва? Тя влиза да плува по всяко време. Когато тичам край брега за отмора, не е минал ден да не я забележа. Всеки един, дори аз, може да се вмъкне, докато тя е на триста метра във водата и се закача с акулите, всеки би могъл да седне в стаята, да си послужи с нейната хартия и с машината й, след това да се измъкне, да адресира тази сексуална увертюра до кучия му син Хопууд и да чака фойерверките.

— И после? — запитах.

— И после — продължи Кръмли — замисълът пропада. Ратиган, подплашена от обожателя, изпада в паника, влиза навътре, за да се отърве от него, всмукана е от подводно течение. А Хопууд, застанал на брега да наблюдава и да чака, си изкарва ума, когато тя не се завръща, и побягва. На другия ден получава второто писмо, гибелната атака. Разбира, че някой го е видял на брега и може да го посочи като тъй наречения убиец на Ратиган. И съответно…

— Той вече напусна града — казах.

— Така и очаквах. Но с това не сме мръднали нито крачка. Кое е, което може да ни дръпне напред?

— Един тип, който звъни по телефона, който открадна главата на Скот Джоплин от старата снимка на бръснаря Кейл и прогони Кейл от града.

— Така.

— Един тип, който стои в коридорите, напива един старец, натиква го в лъвовата клетка и вероятно свива малко конфетена каша от джоба на същия старец.

— Така.

— Един тип, който изплашва до смърт старицата с канарчетата и открадва вестника със заглавията от дъното на птичата клетка. А пък когато Фани престава да диша, същият тип открадва плочата й с „Тоска“, за спомен. А после пише писма до стария актьор Хопууд и го подплашва да се махне завинаги оттук. Може да е откраднал нещо и от дома на Хопууд, но това няма да го разберем. И нищо чудно да е измъкнал бутилка шампанско от запасите на Констанс Ратиган, преди аз да се появя в дома й онази нощ. Той е истински колекционер на…

Телефонът иззвъня. Кръмли го вдигна, послуша, подаде ми слушалката.

— Подмишниците — изрече благ глас.

— Хенри! — Кръмли нададе ухо към слушалката.

— Подмишниците пак се появи, пак тършуваше наоколо, преди около час-два — каза Хенри, далеч от оня другия край, жилищната сграда в оттатъшната част на Лос Анжелос, в едно бързо умиращо минало. — Някой трябва да го спре. Кой?

И затвори телефона.

— Подмишниците. — Измъкнах шишенцето с пролетните благоухания на Хопууд от джоба си и го сложих на бюрото на Кръмли.

— Не — отблъсна го Кръмли. — Оня злосторник в сградата може да е всеки друг, но не и Хопууд. Старият актьор ухаеше като леха теменужки и цял декар звезден прах. Искаш ли да отида и да подуша край вратата на приятеля ти Хенри?

— Не — отвърнах, — докато стигнеш там, Подмишниците ще се е озовал тук, готов да сумти пред твоята или пред моята врата.

— Няма да му стиска, ако чукаме на машините и крещим, крещим и чукаме на машините, забрави ли? Слушай, я кажи какво си викал?

Разправих му по-подробно за разказа, продаден на „Американски Меркурий“ и за милиардите долари, които ще ми донесе.

— Боже мой! — възкликна Кръмли. — Усещам се като баща, чийто син току-що е приет в Харвард. Пак ми го разкажи, синко. Как го правиш? Как аз да го направя?

— Повръщай в машината си всяка сутрин.

— Ясно.

— Почиствай по пладне.

— Ясно!

Оттатък в залива сирената за мъгла нададе протяжен стон и започна да повтаря неспирно: Констанс Ратиган никога няма да се върне.

Кръмли започна да чука на машината.

Аз си изпих бирата.