Смъртта идва като завършек

I

Имхотеп седеше с лице към Еза.

— Всички разказват едно и също — каза раздразнено той.

— В крайна сметка то е убедително — увери го Еза.

— Убедително… убедително? Какви необичайни думи използваш!

Еза късо изкряка:

— Зная какво говоря, синко.

— Истината ли казват те, това трябва да реша аз! — гласът на Имхотеп звучеше зловещо. — Ти не си богинята Маат. Нито като Анубис (Сърцето на покойника се слагало в урна на едното блюдо на везните, а на другото — перо от камилска птица (символизираща Справедливостта, чиято богиня била Маат). Отляво стоял бог Анубис с глава на чакал и с кръста на вечността в ръка. Бел. прев.) можеш да уравновесиш сърцето! Злополука ли е било? — той поклати глава осъждащо. — Трябваше да се досетя, че съобщението за намеренията ми за моето неблагодарно семейство може да възбуди някои твърде силни чувства.

— Да, наистина — потвърди Еза. — Чувства бяха възбудени. Те така крещяха в главната зала, че аз ги чувах какво говорят чак тук, в моята стая. Впрочем истински ли бяха намеренията ти?

Имхотеп се въртеше неспокойно и мърмореше:

— Написах го в гнева си — оправдан гняв! Семейството ми трябваше да получи добър урок.

— С други думи — продължаваше да пита Еза, — искал си само да ги сплашиш, така ли?

— Скъпа майко, това ли е важно сега?

— Ясно — каза Еза. — Не знаеш какво си възнамерявал да направиш. Разпилян в мислите, както винаги.

Имхотеп овладя с усилие раздразнението си.

— Просто смятам да не говоря повече по този въпрос. Думата ми беше дали такива са фактите за смъртта на Нофрет. Ако бих повярвал, че някой в моето семейство може да бъде толкова безотговорен, толкова неуравновесен в гнева си, та така дивашки да напакости на момичето, аз… аз наистина не зная какво щях да направя!

— Хубаво поне — каза Еза, — че всички разказват случката по един и същ начин! Никой не е загатвал нищо друго, нали?

— Естествено, че не е.

— Тогава защо не сметнеш случая за приключен? Трябваше да отведеш момичето на Север със себе си. Още тогава ти казах.

— Значи, ти вярваш, че…

Еза натърти:

— Вярвам на думите си, докато не видя нещо с очите си (днес виждам много малко) или не чуя с ушите си. Вече си разпитал Хенет, предполагам? Какво ти каза тя за цялата работа?

— Тя е дълбоко наскърбена, много дълбоко наскърбена. За мен.

Еза повдигна вежди:

— Я виж! Изненадваш ме.

— Хенет е много привързана — каза топло Имхотеп.

— Съвсем вярно. Освен това си отпуска езика повече, отколкото трябва. Ако за твоята загуба тя реагира само със скръб, аз естествено бих сметнала случая за приключен. Дал бог достатъчно други работи, които да погълнат вниманието ти.

— Да, наистина — Имхотеп отново стана суетен и важен. — Яхмос ме очаква в главната зала, за да ме запознае с най-различни неща. Много решения чакат моето одобрение. Както казваш, личната скръб не бива да обсебва главните дейности на живота.

Той бързо излезе.

Еза за миг се усмихна някак язвително, после лицето й отново стана сериозно. Тя въздъхна и поклати глава.

II

Яхмос чакаше баща си заедно с Камени.

Обясни, че Хори наглеждал работата на балсаматорите и гробарите, които били заети с последните приготовления за погребението. След като получи вестта за смъртта на Нофрет, Имхотеп веднага тръгна за в къщи, но пътуването му отне няколко седмици. Така че подготовката за погребението сега почти беше приключила. Тялото дълго бе стояло накиснато в саламура, възстановено бе в същия вид, както преди, намазано бе и разтрито със соли, надлежно увито с превръзки и положено в саркофаг.

Яхмос обясни, че бил определил малка погребална стая близо до скалната гробница, в която някога можело да се постави и тялото на Имхотеп. Той се впусна в подробности и Имхотеп изрази одобрение.

— Добре си направил, сине — каза любезно той. — Изглежда ще покажеш много добър разсъдък и ще си опазиш главата цяла.

Яхмос се изчерви от тази неочаквана похвала.

— Честно казано, Ипи и Монту са скъпи балсаматори — продължи Имхотеп. — Тези канопи (Древен ритуален съд. Бел. ред.) например ми се струват прекалено обирджийски. Наистина няма нужда от толкова разточителство. Някои от цените им ми се виждат доста високи. По-лошо и от онези балсаматори, дето ги наема семейството на Управителя. Мислят си, че с някакви измислени цени могат да скубят, както си искат. Трябваше да викнем някои по-евтини, макар и не толкова известни.

— Тези неща — каза Яхмос — се налагаше да ги решавам в твое отсъствие и се стараех, защото ти толкова много държеше да се показва уважение към твоята наложница.

Имхотеп кимна и потупа Яхмос по рамото:

— Това престараване не е грешка, сине. Зная, че ти обикновено си по-благоразумен с парите. Признавам, че за собствено удовлетворение предвидих някои ненужни разноски. Все пак парите не извират, пък и една наложница — хм! — си е само наложница. Мисля да съкратим повечето ценни амулети — и чакай да видя, има един-два начина да намалим възнаграждението… Прочети на глас точките от сметката, Камени.

Камени зашумоли с папируса.

Яхмос въздъхна облекчено.

III

Кайт се зададе бавно откъм къщата. Вървеше към езерото и спря при децата и майките им.

— Ти беше права, Сатипи — каза тя. — Мъртвата наложница не е като живата.

Сатипи я погледна, очите й бяха премрежени и невиждащи. Ренизенб бързо попита:

— Какво искаш да кажеш, Кайт?

— За живата наложница нищо не беше достатъчно — дрехи, скъпоценности, дори наследството на собствената плът и кръв на Имхотеп! Но сега той се е заел да съкращава разходите по погребението! В крайна сметка защо да се прахосват пари за една умряла наложница? Да, Сатипи, ти беше права.

Сатипи промърмори:

— Какво съм казала? Не си спомням.

— Така е по-добре — съгласи се Кайт. — И аз не си спомням. И Ренизенб също.

Ренизенб я погледна безмълвно. Имаше нещо в гласа на Кайт — леко заплашително, което й направи неприятно впечатление. Тя беше свикнала да я възприема повече като глупава жена, тиха и покорна, по-скоро незначителна. Сега й се стори, че Сатипи и Кайт са си разменили местата. Сатипи, налагаща се и агресивна, бе омекнала — беше станала почти боязлива. А тихата Кайт сега се налагаше над Сатипи.

Но хората, помисли си Ренизенб, не променят характерите си — или напротив? Тя се почувства объркана. Кайт и Сатипи действително ли се бяха променили за последните няколко седмици, или едната се бе променила под давление на другата? Кайт ли беше станала агресивната? Или само изглеждаше така поради внезапното помръкване на Сатипи?

Сатипи определено беше различна. Гласът й вече не бълваше познатите опърничави излияния. Тя обикаляше двора и къщата с нервна, нерешителна походка, съвсем не по предишния си самоуверен начин.

Ренизенб смяташе, че това сътресение е причинено от смъртта на Нофрет, но учудващото беше, че продължаваше вече толкова време. То не бе характерно за Сатипи — Ренизенб не можеше да си представи друго, освен че тя ще ликува открито за внезапната и ненавременна смърт на наложницата. А в действителност се отдръпваше нервно, когато се споменаваше името на Нофрет. Дори Яхмос изглежда се беше освободил от нейното заяждане и грубиянството й и поведението му стана по-решително. В известна степен промяната у Сатипи изцяло беше към добро — или Ренизенб поне така предполагаше. Сега нещо в тази промяна я накара да изпита смътно безпокойство…

Изведнъж Ренизенб се сепна и осъзна, че Кайт я гледа намръщено. Предположи, че очаква съгласието й с нещо, което току-що беше казала.

— Ренизенб също — повтори Кайт — не си спомня.

В миг Ренизенб почувства как я залива вълна от негодуване. Нито Кайт, нито Сатипи, нито който и да било ще й налага какво да помни или какво да не помни. Тя отвърна на погледа на Кайт сериозно, с явен намек, че не е съгласна.

— Жените в къщата — натърти Кайт — трябва да се държат една за друга.

Ренизенб се окопити. Каза ясно и определено:

— Защо?

— Защото имат еднакви интереси.

Ренизенб категорично поклати глава. Помисли си смутено: „Аз съм личност толкова, колкото съм и жена. Аз съм Ренизенб.“ На глас изрече:

— Това не е толкова лесно.

— Искаш да ни създаваш неприятности ли, Ренизенб?

— Не. И все пак — какво разбираш под неприятности?

— Всичко, което беше казано тогава в голямата зала, е най-добре да бъде забравено.

Ренизенб се разсмя.

— Колко си глупава, Кайт! Слугите, робите, баба ми — всички са го чули! Защо да се преструваме, че нещата не са се случили, след като са се случили?

— Бяхме ядосани — каза Сатипи неясно. — Не съзнавахме какво говорим. — Добави с трескаво раздразнение: — Престани, Кайт. Ако Ренизенб иска да създава неприятности, да създава.

— Аз не искам да създавам неприятности — възмути се Ренизенб. — Но е глупаво да се преструваме.

— Не — отвърна Кайт, — мъдро е. Ти трябва да се грижиш за Тети.

— Тети е добре.

— Всичко е добре — сега, когато Нофрет е мъртва — усмихна се Кайт. Това беше ведра, тиха, спокойна усмивка — и отново Ренизенб почувства, че в нея се надига вълна на бунт.

Това, което каза Кайт, беше вярно. Сега, когато Нофрет бе мъртва, всичко беше наред.

Сатипи, Кайт, тя самата, децата… Всички са в безопасност — всички са спокойни, без заплаха за бъдещето. Натрапницата, смутителката, застрашаващата ги чужденка беше отстранена завинаги.

Тогава защо беше това вълнение заради Нофрет, което изпитваше, без да го разбира? Защо това чувство в защита на мъртвото момиче, което не обичаше? Нофрет беше лоша и беше мъртва — защо тогава не й излизаше от главата? Защо този внезапен прилив на съжаление, на нещо повече от съжаление — нещо, което почти приличаше на разбиране?

Ренизенб поклати смутено глава. След като другите си отидоха, тя седна до водата и напразно се опита да си обясни обърканите мисли.

Слънцето залязваше, когато Хори, минавайки през двора, я видя и дойде да седне до нея.

— Късно е, Ренизенб. Слънцето се скрива. Трябва да се прибираш. — Сдържаният му тих глас както винаги я успокои. Тя се обърна и го попита:- Трябва ли жените в една къща да се държат заедно?

— Кой ти е казал такова нещо, Ренизенб?

— Кайт. Тя и Сатипи…

Тя млъкна.

— А ти — искаш сама да помислиш, така ли?

— О, да мисля! Не зная как да мисля, Хори. Всичко в главата ми е объркано. Хората са объркани. Всички са по-различни от това, за което ги мислех. Винаги съм смятала, че Сатипи е дръзка, непоколебима, налагаща се. Но сега тя е слаба, колеблива, дори плаха. Тогава коя е истинската Сатипи? Хората не се променят така за един ден.

— Не, за един ден — не.

— И Кайт. Тя, която винаги е била хрисима и покорна и всеки я заплашваше. Сега се налага на всички ни! Дори Собек като че ли се страхува от нея. И Яхмос се е променил. Раздава заповеди и очаква да бъдат изпълнени!

— Всичко това смущава ли те, Ренизенб?

— Да. Защото не разбирам. Понякога имам чувството, че дори Хенет може би е по-различна от това, което се прави, че е!

Ренизенб се засмя, понеже сметна, че е казала нещо глупаво, но Хори не се присъедини към смеха й. Лицето му остана сериозно и вглъбено.

— Ти никога не си се замисляла много за хората, нали, Ренизенб? А ако беше, щеше да разбереш… — Той млъкна, после продължи: — Нали знаеш, че във всички гробници има една фалшива врата?

Ренизенб се ококори:

— Да, разбира се.

— Е, хората са същите. Създават си една фалшива врата, за да заблудят околните. Ако много добре съзнават, че са слаби, неработоспособни, те правят една внушителна врата за налагане на собствената си воля, на заплахи, на поразителна власт — и след време започват сами да си вярват. Те, както и всички останали, решават, че са такива. Но зад вратата, Ренизенб, има само една гола скала… И така, когато действителността дойде и ги докосне с перото на истината, тяхната истинска същност излиза наяве. На Кайт спокойствието и покорството са й донесли всичко, което е желаела — съпруг и деца. Глупостта е направила живота й по-лесен. Но когато действителността във вид на опасност я е заплашила, нейната истинска природа се е проявила. Тя не се е променила, Ренизенб — тази сила и коравосърдечност са съществували винаги в нея.

Ренизенб каза по детски:

— Но на мен не ми харесва това, Хори. То ме плаши. Всички са по-различни, отколкото съм ги мислела. А аз? Аз съм си все същата.

— Така ли? — той й се усмихна. — Тогава защо преседя тук всичките тези часове, челото ти се е набръчкало, мислиш и премисляш? Дали предишната Ренизенб — онази, която замина с Кай, е правила това?

— О, не. Не е имало нужда… — тя изведнъж млъкна.

— Видя ли? Сама го каза. Това е истинската дума — нужда! Ти не си щастливото, наивно дете, каквото винаги си изглеждала, приемащо всичко за чиста монета. Не си просто една от жените в къщата. Ти си Ренизенб, която иска да мисли с главата си, която се удивява на другите хора…

Ренизенб каза бавно:

— Чудно ми беше за Нофрет..

— Какво ти е било чудно?

— Чудех се защо не мога да я забравя… Тя беше лоша и жестока, опитваше се да навреди на всички ни и сега е мъртва. Защо тогава не ми излиза от главата?

— Не можеш да си го избиеш от главата?

— Не мога. Опитвам се, но… — тя млъкна. Махна с ръка пред очите си объркано. — Понякога имам чувството, че зная за Нофрет, Хори.

— Знаеш? Какво искаш да кажеш?

— Не мога да го обясня. Но то ме обзема понякога и тогава ми се струва, че едва ли не е тук, до мен. Почти имам чувството, че съм тя — като че ли зная какво чувства. Тя беше много нещастна, Хори, сега го разбирам, макар и не навреме. Искаше да ни нарани всички, защото беше толкова нещастна.

— Ти не можеш да знаеш това, Ренизенб.

— Не, разбира се, не мога да зная, но го чувствам. Такава покруса, такава горчивина, такава черна омраза — това видях на лицето й веднъж и не го разбрах! Тя сигурно е обичала някого и после всичко е тръгнало наопаки… Може би той е умрял… или е заминал, но това я е направило такава — да иска да причинява болка, да измъчва. О! Казвай каквото си щеш, но аз зная, че съм права! Тя стана наложница на този старец, баща ми, дойде тук и ние не я харесахме. И тя си е помислила да ни направи всички нещастни като нея… Да, това беше точно така!

Хори я погледна с любопитство.

— Колко си уверена само, Ренизенб! Все пак ти не познаваше добре Нофрет.

— Но аз чувствам, че това е истина, Хори. Чувствам нея — Нофрет. Понякога я усещам съвсем близо до мен…

— Разбирам.

Настъпи мълчание. Беше почти тъмно. После Хори каза тихо:

— Нали вярваш, че Нофрет не умря при злополука? Мислиш, че е блъсната ли?

Ренизенб почувства силно отвращение, като чу собственото си мнение толкова ясно изразено.

— Не, не, не казвай това!

— Според мен е по-добре да го кажем, Ренизенб, щом ти се върти в главата. Не мислиш ли така?

— Аз — да!

Хори наведе замислено глава и продължи:

— А смяташ ли, че Собек го е направил?

— Кой друг може да е бил? Помниш ли го със змията? А помниш ли какво каза — тогава, в деня на смъртта й, преди да излезе от голямата зала?

— Спомням си какво каза, да. Но не винаги хората, които говорят много, правят много!

— А не мислиш ли, че беше убита?

— Да, Ренизенб, мисля… Но все пак това е само предположение. Нямам доказателства. Не смятам и че могат да се намерят. Затова посъветвах Имхотеп да се съгласи, че е било злополука. Някой е блъснал Нофрет… Ние никога няма да разберем кой е бил.

— Искаш да кажеш, че според теб не е Собек?

— Според мен не е. Но, казах ти, никога няма да разберем. Затова по-добре е да не го обсъждаме повече.

— Но ако не е Собек, кой мислиш, че е?

Хори поклати глава.

— Ако имам нещо предвид, то може да се окаже погрешно. Така че по-добре е да не казвам…

— Но тогава ние никога няма да узнаем!

В гласа на Ренизенб имаше уплаха.

— Може би… — Хори се поколеба. — Може би така е най-добре.

— Да не знаем?

— Да не знаем.

Ренизенб потръпна.

— Но тогава… О, Хори, страх ме е!