Смъртта идва като завършек

I

— Хори, убита ли беше тя?

— Така мисля, Ренизенб.

— Как?

— Не зная.

— Но тя беше толкова предпазлива! — Гласът на момичето звучеше измъчен и объркан. — През цялото време беше нащрек. Взе всички предпазни мерки. Всичко, което ядеше и пиеше, се проверяваше и опитваше.

— Зная, Ренизенб, но въпреки това мисля, че беше убита.

— А тя беше най-мъдра от всички ни — най-умната! Убедена беше, че нищо лошо не може да й се случи. Хори, сигурно е магия. Зла магия, проклятие на зъл дух.

— Вярваш в това, защото е най-лесното за вярване. Хората все така правят. Но самата Еза не би го повярвала. Тя знаеше, преди да умре, и ако не беше умряла в съня си… Тя знаеше, че това е дело на жив човек.

— А знаеше ли чие е?

— Да. Съвсем открито показа подозренията си. Стана опасна за врага. Фактът, че е мъртва, доказва, че подозрението й беше вярно.

— И ти е казала… кой е?

— Не — отвърна Хори, — не ми каза. Никога не спомена име. Въпреки всичко нейната и моята мисъл бяха, убеден съм, еднакви.

— Тогава трябва да ми кажеш, Хори, за да мога да се предпазя.

— Не, Ренизенб, твърде много съм загрижен за твоята безопасност, за да направя това.

— Аз в безопасност ли съм?

Лицето на Хори потъмня.

— Не, Ренизенб, не си в безопасност. Никой не е. Но е по-сигурно, отколкото ако си наясно с истината. Тогава определено щеше да бъдеш застрашена и да бъдеш премахната веднага, без какъвто и да било риск.

— А ти, Хори? Ти навярно знаеш.

Той я поправи:

— Мисля, че зная. Но нищо не съм споменавал и не съм го показал. Еза постъпи неразумно. Проговори. Показа направо към кого бяха насочени мислите й. Не биваше да прави това… После й го казах.

— Но ти, Хори… Ако нещо ти се случи…

Тя млъкна. Познаваше очите му, взрени в нейните. Сериозни, съсредоточени, насочени право в ума и сърцето й… Той хвана ръцете й и нежно ги задържа.

— Не се бой за мен, малка Ренизенб… Аз ще бъда добре.

Да, помисли си тя, всичко наистина ще бъде наред, щом Хори казва. Странно, онова чувство на задоволство, на спокойствие, на чисто изпято щастие… Колко красиво и усамотено беше да гледаш от гробницата в далечината — разстояние, от което нямаше глъчка от хорски препирни и ограничения.

Внезапно тя се чу да казва почти грубо:

— Омъжвам се за Камени.

Хори пусна ръцете й — тихо и съвсем естествено.

— Зная, Ренизенб.

— Те… баща ми… те мислят, че това е най-доброто.

— Зная.

Той си тръгна.

Сякаш стените на двора се приближиха към нея, гласовете в къщата и на жетварите навън звучаха високо и шумно.

Ренизенб имаше само една мисъл в главата си: „Хори си тръгва…“

Тя му викна плахо:

— Хори, къде отиваш?

— Из полетата с Яхмос. Много работа трябва да бъде свършена и отметната. Жетвата е към края си.

— А Камени?

— Камени идва с нас.

Ренизенб извика:

— Страх ме е тук! Да, дори и денем, когато слугите са наоколо и Ра плава по небето, ме е страх.

Той бързо се върна:

— Не се плаши, Ренизенб. Кълна се, че няма нужда да се безпокоиш. Поне днес.

— А после?

— Достатъчно е днес да оживеем — и, кълна ти се, днес ти не си в опасност.

Ренизенб го погледна и се намръщи.

— Но ние в опасност ли сме? Яхмос, баща ми, аз? Аз не съм заплашена първа… Това ли е, което смяташ?

— Опитай се да не мислиш за това, Ренизенб. Правя всичко, което мога, макар да ти се струва, че не правя нищо.

— Разбирам… — Ренизенб го погледна замислено. — Да, разбирам. Яхмос е първият. Врагът два пъти опита с отрова и се провали. Сигурно ще има трети опит. Затова ще бъдеш близо до него — за да го пазиш. И след това ще се обърне към баща ми и мен. Кой толкова мрази нашето семейство, че…

— Тихо. По-добре не говори за тези неща. Имай ми доверие, Ренизенб. Опитай се да прогониш страха от мислите си.

Тя отметна глава и го погледна гордо.

— Имам ти доверие, Хори. Ти няма да ме оставиш да умра… Обичам живота твърде много и не искам да го напускам.

— Няма да го напуснеш, Ренизенб.

— Нито ти, Хори.

— Нито аз.

Те се усмихнаха един на друг и после Хори тръгна да търси Яхмос.

II

Ренизенб поседна и загледа Кайт.

Тя помагаше на децата да правят играчки от глина, като гребеше вода от езерото. Пръстите й месеха и оформяха, а гласът й насърчаваше двете малки съсредоточени момченца в тяхната работа. Лицето на Кайт беше както винаги любещо, широко, безизразно. Околната атмосфера на насилствена смърт и постоянен страх, изглежда, не я засягаше много…

Хори беше помолил Ренизенб да не мисли, но дори при най-добро желание тя не можеше да се подчини. Щом той знаеше кой е врагът, щом Еза го беше узнала, тогава нямаше причина тя също да не го научи. Можеше и да е по-безопасно да не знае, но никое човешко същество не ще се задоволи само с очакване. Ренизенб искаше да знае.

То трябва да е много лесно, много лесно наистина. Ясно, баща й не би желал да убие собствените си деца. Тъй че отпадаше. Кой оставаше?

Абсолютно и безпрекословно оставаха двама души — Кайт и Хенет.

И двете жени…

И сигурно без причини да убиват…

Хенет мразеше всички. Да, тя безспорно ги мразеше. Призна си, че мрази и Ренизенб. Защо тогава да не мрази по същия начин и другите? Ренизенб се опита да проникне в объркания, замъглен ум на Хенет.

Живее тук всичките тези години, работи, парадира с предаността си, лъже, шпионира, прави пакости… Дошла е отдавна като бедна сродница на велика и красива господарка. Вижда тази великолепна жена щастлива, със съпруг и деца. Мъжът й я изоставя, детето й умира… Да, може би това е причината. Като рана от забито копие, каквато Ренизенб веднъж бе видяла. На повърхността беше зараснала бързо, но отдолу беше загнила и бушуваше, ръката се беше подула и не даваше да я докоснат.

После дойде лекар и с подходящо заклинание вкара малък нож в болната, загноясала, подута ръка. Приличаше на рухване на препълнен яз. Силна струя течност с отвратителна миризма избликна навън…

Такива може би бяха мислите на Хенет. Скръб и рана, хванала коричка отгоре — и загнила отрова отдолу, подута вече от голямото натрупване на омраза и жлъч.

Но дали Хенет мразеше и Имхотеп? Сигурно не. От години се увърташе около него, ласкаеше го, умилкваше му се… Той повярва в нея, без да се съмнява. Вероятно тази преданост не е изцяло престорена?

А щом му беше предана, можеше ли умишлено да му причини цялата тази мъка и загуби?

О, но тя сигурно мразеше и него, винаги го беше мразила. Ласкаеше го умишлено, само за да разпали слабостите му. Вероятно Имхотеп бе този, когото тя мразеше най-вече. Тогава за едно изкривено, обхванато от злост съзнание какво по-голямо удоволствие може да има от това, да го накара да гледа как децата му умират едно по едно…

— Какво има, Ренизенб? — Кайт я гледаше. — Много странен вид имаш.

Ренизенб се изправи.

— Имах чувството, че ще повърна — отговори й тя.

В известен смисъл това беше вярно. От картината, която си беше представила, силно й се догади. Кайт прие думите й буквално.

— Преяла си със зелени фурми или рибата е била развалена.

— Не, не, нищо не съм яла. Тревожи ме това, в което живеем.

— А, това ли било.

Кайт беше толкова равнодушна, че Ренизенб я погледна учудено:

— Но теб не те ли е страх?

— Не, не ме е страх. Ако нещо се случи на Имхотеп, за децата ще се погрижи Хори. Той е честен, ще опази наследството им.

— Яхмос ще стори това.

— Яхмос също ще умре.

— Казваш го толкова спокойно, Кайт! Все пак не го мислиш сериозно, нали? Имам предвид, че баща ми и Яхмос ще умрат.

Кайт се замисли за миг, после повдигна рамене:

— И двете сме жени, нека бъдем честни. Винаги съм мислила Имхотеп за тираничен и несправедлив. Той постъпи възмутително в случая с наложницата си, позволи й да го придума да остави без наследство собствената си плът и кръв. Никога не съм го обичала. Колкото до Яхмос, той е мухльо. Сатипи го водеше за носа. По-късно, когато тя умря, той доби кураж, започна да дава нареждания. Винаги би предпочел собствените си деца пред моите, естествено. Така че ако умре, толкова по-добре ще бъде за моите деца — аз така виждам нещата. Хори няма деца и е справедлив. Това, което се случи, ни обезпокои, но по-късно си помислих, че всичко е било за добро.

— Как можеш да говориш толкова спокойно за тези неща, Кайт, толкова студено? След като собственият ти съпруг, когото ти обичаше, пръв беше убит.

Някакъв неопределен израз премина през лицето на Кайт. Тя се обърна към Ренизенб и погледът й безспорно съдържаше презрителна ирония.

— Понякога много приличаш на Тети. Наистина бих се заклела, че не си по-голяма от нея!

— Ти не скърбиш за Собек — Ренизенб изговори думите бавно. — Забелязах го.

— Хайде, Ренизенб, изпълнявам всички условности. Зная как трябва да се държи една скорошна вдовица.

— Ето заради какво било всичко… Тогава, значи, ти не си обичала Собек?

Кайт вдигна рамене.

— А защо е трябвало?

— Кайт! Той беше твой съпруг, той ти даде деца!

Изразът й изведнъж стана нежен. Тя погледна надолу към двете момченца, погълнати от играта с глината, и после към Анк, която се полюшваше, пееше си и размахваше малките си краченца.

— Да, той ми даде децата. За това му благодаря. Но всъщност какво представляваше той? Един красив самохвалко — мъж, който винаги се е мъкнел по други жени. Не си взе сестра — някоя скромна личност, която щеше да е полезна на всички в къщата. Не, ходеше по къщите с лошо име, хвърляше там много пари и злато, пиеше и избираше най-скъпите танцьорки. Много хубаво правеше Имхотеп, като го държеше изкъсо, та отчиташе до грош продажбите, които извършваше в имота. Как да обичам и да уважавам такъв мъж? И за какво са мъжете всъщност? Да зачеват деца, това е всичко. Силата на рода е в жените. Ние, Ренизенб, даваме на децата си всичко, което имаме. Що се отнася до мъжете — да зачеват и да умират рано…

Презрението и пренебрежението в гласа на Кайт се извисиха така, че той заприлича на музикален инструмент. Силното й грозно лице се преобрази.

Ренизенб си помисли слисана: „Кайт е силна. Ако е глупава, то това е глупост, която е доволна от себе си. Тя мрази и презира мъжете. Знаех си. Един път, преди, долових за миг това внушаващо страх качество. Да, Кайт е силна…“

Неволно погледът й попадна на ръцете на Кайт. Те стискаха и месеха глината — силни, мускулести ръце. И както Ренизенб ги наблюдаваше да мачкат глината, тя си спомни Ипи и силните ръце, които бяха потопили главата му във водата и я бяха държали там неумолимо. Да, ръцете на Кайт могат да извършат това…

Момиченцето се закачи за един трънлив бодил и нададе рев. Кайт се спусна към нея, откачи я, притисна я до гърдите си и започна да й пее. Сега лицето й излъчваше любов и нежност. В този миг откъм верандата дотича Хенет.

— Нещо не е наред ли? Детето изпищя и аз помислих да не би…

Тя млъкна, разочарована. По лицето й се четеше нетърпение и злоба, желание да е станала някаква беда.

Ренизенб изгледа двете жени.

Омраза на едното лице. Любов на другото. Кое е по-тревожно, зачуди се тя.

III

— Яхмос, пази се, пази се от Кайт!

— От Кайт ли? — зачуди се той. — Моя скъпа Ренизенб…

— Казвам ти, тя е опасна.

— Нашата тиха Кайт? Тя винаги е била кротка, покорна жена, не много умна…

Ренизенб го прекъсна:

— Тя не е нито кротка, нито покорна. Аз се страхувам от нея, Яхмос, искам да се пазиш.

— От Кайт? — все още не му се вярваше. — Трудно мога да си представя, че Кайт е причинила смъртта наоколо. Не би й достигнал мозък.

— Не мисля, че за това е необходим много мозък. Да познаваш отровите — това е всичко, от което има нужда. И ти знаеш, че в някои семейства са известни такива неща. Предават се от майка на дъщеря. Тези отвари се варят от силни билки. Това е вид знание, което Кайт лесно е могла да получи. Тя сама вари лекарства за децата, когато са болни, ти знаеш.

— Да, така е — Яхмос говореше замислено.

— Хенет също е зла жена — продължи Ренизенб.

— Хенет — да. Ние никога не сме я обичали. Факт е, но заради баща ни…

— Баща ни се заблуждава за нея — каза Ренизенб.

— Може и така да е. Тя го ласкае — добави Яхмос с обикновен тон. Ренизенб го погледна изненадана. За пръв път чуваше Яхмос да прави изказване, съдържащо неодобрение към Имхотеп. Винаги й се е струвал наплашен от баща им.

Но сега, разбра тя, Яхмос постепенно беше взел преднина. През последните няколко седмици Имхотеп се беше превил под годините. Беше станал неспособен да дава нареждания, да взема решения. Дори физически изглеждаше отслабнал. Повечето време блуждаеше някъде, очите му бяха замъглени и погледът му — отвлечен. Понякога като че ли не разбираше какво му се говори.

— Мислиш ли, че тя… — Ренизенб млъкна. Огледа се и пак започна: — Не мислиш ли, че тя… тя е…

Яхмос я хвана за ръката:

— Успокой се, Ренизенб, тези неща по-добре да не се казват, дори да не се прошепват.

— Тогава ти също мислиш…

Той повтори нежно и настоятелно:

— Нищо не казвай сега. Ние имаме планове.