Смъртта идва като завършек

I

Сатипи говореше на Яхмос. Гласът й се издигаше във високи пронизителни нотки, които често се променяха.

— Трябва да отстояваш себе си. Чуваш ли какво ти казвам! Никога няма да бъдеш оценен, ако не държиш на своето. Баща ти разправя, че това трябвало да се направи и онова трябвало да се направи и защо не си свършил останалото. А ти слушаш смирено и отвръщаш: да, да, и се оправдаваш за нещата, които той твърди, че е трябвало да се свършат, и които — бог ми е свидетел — твърде често са се оказвали абсолютно невъзможни! Баща ти се отнася с теб като с дете — като с малко, безотговорно момче! Като че ли си на годините на Ипи.

Яхмос каза тихо:

— В края на краищата баща ми не се отнася с мен както с Ипи.

— Не, наистина — Сатипи подхвана другата тема с подновена злъч. — Той изглупява покрай този разглезен пикльо! От ден на ден Ипи става все по-невъзможен. Само се перчи и с нищо не помага, а се преструва, че всичко, което го накарат да свърши, било непосилно за него! Срамота! И понеже знае, че баща ти постоянно го глези, прави каквото си иска. Със Собек трябва да го държите по-изкъсо.

Яхмос повдигна рамене:

— И каква полза?

— Направо ще ме побъркаш, Яхмос, това е точно в твоя стил! Нямаш никакъв дух! Като жена си хрисим! С всичко, което каже баща ти, веднага се съгласяваш!

— Аз много уважавам баща си.

— Да, и той на това разчита! Да почнеш да мънкаш утвърдително и да се извиняваш за неща, които не ти влизат в работата! Ще се сопваш и ще му отговаряш като Собек. Брат ти не се бои от никого!

— Да, но помни, Сатипи, че баща ми се е доверил на мен, не на Собек. И не смее да му се довери. Оставил е всичко аз да решавам, а не той.

— Ето затова непременно трябва да станеш съдружник в имота! Ти заместваш баща ти, когато го няма, ти действаш като жрец на Ка в негово отсъствие, всичко остава в твоите ръце — но още нямаш признати права. Трябва да ти се даде полагаемото. Вече си мъж комай на средна възраст. Не е правилно още да се отнасят с теб като с дете.

Яхмос каза със съмнение:

— Баща ми обича да държи нещата в собствените си ръце.

— Точно така. Много е доволен всеки в къщата да зависи от него — и от моментните му прищевки. Това е лошо и още по-лошо ще стане. Когато този път се прибере, трябва да му се опълчиш — да му кажеш, че искаш писмено да те обезпечи, че настояваш законно да утвърди положението ти.

— Той няма и да чуе.

— Тогава трябва да го накараш да те чуе. Ох, защо не съм мъж! Ако бях на твое място, аз щях да зная какво да правя. Понякога имам чувството, че съм се омъжила за червей.

Яхмос се изчерви.

— Ще видя какво мога да направя. Бих могъл, да, бих могъл, примерно, да говоря с баща ми — да го попитам…

— Не да го попиташ, а да настоиш! В крайна сметка го държиш в ръцете си. Той няма с кой друг да раздели всичко тук. Собек е твърде необуздан, баща ти му няма доверие, а Ипи е много млад.

— Хори е постоянно тук.

— Хори не е член на семейството. Баща ти разчита на него, но не би дал права на някой, който не е от рода му. Аз виждам това; ти си толкова плах и мекушав — във вените ти тече мляко, а не кръв! Не зачиташ нито мен, нито децата ни. Докато баща ти умре, ние никога няма да имаме подобаващо положение.

Яхмос каза тежко:

— Ти ме презираш, нали, Сатипи?

— Ти ме ядосваш.

— Слушай, аз ще приказвам с баща ми, когато се върне. Така е, обещавам ти.

Сатипи промърмори под носа си:

— Да, но как ще приказваш? Като мъж — или като плъх?

II

Кайт си играеше с най-малката си рожба — мъничката Анк. Бебето току-що прохождаше и Кайт я насърчаваше с весели думи, коленичила пред нея с протегнати ръце, докато детето залиташе несигурно напред и пристъпваше неуверено към майчините обятия.

Кайт показваше успехите й пред Собек, но скоро усети, че той не внимава, а седи, навъсил хубавото си чело.

— О, Собек, но ти не гледаш! Ти не виждаш. Мъничкото ми, кажи на татко, че той е лош, щом като не те наблюдава.

Собек каза раздразнено:

— Имам си други неща, за които да мисля. И при това тревожни.

Кайт стъпи отново на пети и отметна косата си от гъстите си тъмни вежди, в която Анк беше вкопчила пръстчета.

— Защо, нещо лошо ли има?

Кайт каза това с раздвоено внимание, почти механично.

Собек рече ядосано:

— Лошото е, че ми нямат доверие. Баща ми е старец с напълно отживели разбирания, а иска да диктува и най-малкото действие тук — няма да остави аз да решавам някои неща.

Кайт поклати глава и промърмори неясно:

— Да, да, това е много лошо.

— Ако Яхмос имаше поне малко воля да ме защити, може би щеше да се появи някаква надежда баща ми да прояви разум. Но Яхмос е такъв страхливец! Изпълнява всяко нареждане, което баща ми му изпрати.

Кайт подрънка някакви мъниста на детето и промърмори:

— Да, така е.

— Що се отнася до дървения материал, като се върне баща ми, ще му кажа, че имах друго мнение. Много по-добре беше да ни се плати в лен, отколкото в масло.

— Сигурна съм, че си прав.

— Но той си държи на своето. Няма да одобри и ще кресне: „Казах ти да го продадеш за масло. Всичко се прави наопаки, когато ме няма. Ти си един глупав хлапак, който нищо не разбира.“ За колко годишен ме мисли? Не си дава сметка, че сега съм мъж, здрав и прав, а неговата е изпята. Това, че ни наставлява и отказва да прекрати някои безполезни сделки, означава, че според него не сме способни да си вършим работата, както трябва. Богат се става, като рискуваш повече. Аз имам и собствени виждания, и смелост. Баща ми няма нищо такова.

С очи, приковани в детето, Кайт смънка нежно:

— Ти си толкова смел и толкова умен, Собек.

— Но този път ще чуе някои истини, ако реши да ме напада и да ме обижда! Не ми ли даде свобода — зарязвам го и ще замина. Ще се махна.

Кайт, протегнала ръка към детето, извърна рязко глава и замръзна:

— Ще се махнеш? Къде?

— Все някъде! Направо е непоносимо да търпя заяжданията и натякванията на един суетен, самомнителен дъртак, който не ми позволява да покажа какво мога.

— Не — каза категорично Кайт, — казвам ти, Собек, недей.

Той я погледна и по тона й осъзна нейното присъствие. Използваше я като нежен, утешителен събеседник в и често забравяше, че тя е едно живо, мислещо, човешко създание.

— Какво имаш предвид, Кайт?

— Просто няма да ти позволя да бъдеш глупак. Целият имот принадлежи на баща ти, земите, посевите, добитъкът, дървеният материал, ленените полета — всичко! Когато той умре, това ще бъде наше — твое, на Яхмос и на децата ни. Ако се скараш с баща ти и си заминеш, тогава той ще раздели твоя дял между Яхмос и Ипи — та той толкова много го обича. Ипи го знае и разчита на това. Не трябва да станеш играчка в ръцете му. За него ще бъде добре дошло, ако се скараш с Имхотеп и заминеш оттук. Ние имаме деца, за които да мислим.

Собек я погледна. След това се изсмя изненадано.

— Всичко можеш да очакваш от една жена. Не зная, Кайт, кое те накара да настръхнеш така.

Тя каза сериозно:

— Не се карай с баща си. Не му отговаряй. Прояви малко повече разум.

— Навярно си права, но това може да продължи години. От баща ми се иска да ни направи свои съдружници.

Кайт поклати глава:

— Той няма да го направи. Нали все казва, че ядем хляба му, че всички зависим от него, че без него сме загубени.

Собек я изгледа с любопитство:

— Ти не обичаш много баща ми, Кайт.

Но тя се обърна отново към несигурно пристъпващото бебе:

— Хайде, сърчице мое… виж, ето я кукличката ти. Ела, хайде, ела…

Собек погледна чернокосата й приведена глава, после си тръгна с озадачено изражение.

III

Еза прати да повикат внука й Ипи.

Момчето — хубаво, с недоволен вид, застана пред нея, а тя му се караше с високия си писклив глас и се взираше в него със замъглените си, но хитри очи, доколкото все още можеха да виждат.

— Какво чувам? Това нямало да направиш, онова нямало да направиш! Искал си да се грижиш за биковете, а не ти харесвало да ходиш с Яхмос или да наглеждаш посевите? Накъде отиват нещата, ако и едно дете като теб почне да се налага какво ще прави и какво няма да прави?

Ипи каза намусено:

— Аз не съм дете. Вече пораснах, защо трябва да ме смятат за дете? Да правя едно или друго, без да си кажа думата и без отделна издръжка? Да правя постоянно каквото Яхмос ми нареди! За какъв се мисли той?

— Той е твой по-голям брат и той се разпорежда тук, когато сина ми Имхотеп го няма.

— Яхмос е глупав, бавен и глупав. Аз съм къде-къде по-умен от него. И Собек е глупав, понеже само се хвали и разправя колко бил умен! Баща ми винаги е казвал и в писмата си, и иначе да върша работата, която сам си избера…

— Което нищо не значи — прекъсна го Еза.

— И да получавам повече ядене и пиене и само ако чуе, че съм недоволен и че се отнасят лошо с мен, страшно ще се разгневи.

Докато говореше, той се усмихна лукаво.

— Ти си един разглезен пикльо — тропна енергично Еза. — Така ще кажа и на Имхотеп.

— Не, бабо, ти няма да го направиш.

Усмивката му се промени, стана ласкава, макар и малко безсрамна.

— Ти и аз, бабо, сме мозъците в семейството.

— Каква наглост!

— Баща ми ти вярва. Той знае, че си мъдра.

— Това може и така да е, но не искам ти да ми говориш по този начин.

Ипи се разсмя:

— По-добре бъди на моя страна, бабо.

— Какви са пък сега тези страни?

— Големите ми братя много негодуват, знаеш ли? Разбира се, че знаеш. Хенет ти казва всичко. Сатипи дърдори на Яхмос по цял ден и цяла нощ, докато не му се качи на главата. А Собек се провали с продажбата на дървения материал и се бои, че баща ми ще се разгневи, като научи. Разбираш ли, бабо, след една-две години аз ще стана съдружник на баща ми и той ще прави всичко, каквото поискам.

— Ти, най-младият от семейството?

— Какво като съм най-младият? Баща ми е единственият, който има власт, а аз съм единственият, който знае как да му влезе под кожата!

— Това са лоши приказки!

Ипи продължи нежно:

— Ти не си глупава, бабо… Много добре знаеш, че баща ми въпреки големите си думи в действителност е слаб човек…

Той спря внезапно, защото забеляза, че Еза повдигна глава и се загледа някъде над рамото му. Обърна поглед и видя Хенет, застанала съвсем близо до него.

— Та значи Имхотеп е слаб човек? — попита Хенет с тънкия си хленчещ глас. — Той надали ще се зарадва, ако чуе какво каза за него.

Ипи гузно побърза да се засмее:

— Но ти няма да му кажеш, Хенет… Хайде, Хенет, обещай ми… Скъпа Хенет…

Хенет се промъкна до Еза. Тя повиши слабия си писклив глас:

— Разбира се, никога не съм искала да създавам главоболия — вие знаете, че… съм предана на всички ви. Не издавам нищо, ако не сметна, че е мой дълг…

— Само дразнех баба, това беше всичко — рече Ипи. — Така ще кажа и на баща ми. Той знае, че не мога да изрека сериозно нещо такова.

Той кимна на Хенет кратко и рязко и излезе от стаята.

Тя се загледа след него и каза на Еза:

— Приятно момче — приятно, възпитано момче. И колко смело говори!

Еза каза обезпокоено:

— Той говори опасно. Не ми харесва това, което си е наумил. Синът ми го глези много.

— Как няма да го глези? Той е толкова хубаво, привлекателно момче.

— Хубав си, когато вършиш хубави неща — остро я прекъсна Еза. Тя помълча малко, после рече бавно: — Хенет, обезпокоена съм.

— Обезпокоена ли си, Еза? От какво? Впрочем господарят скоро ще бъде тук и всичко ще се оправи.

— Да се оправи? Чудя се!

Тя отново замълча, после каза:

— Внук ми Яхмос в къщи ли е?

— Видях го да идва към верандата преди малко.

— Иди му кажи, че искам да говоря с него.

Хенет тръгна. Намери Яхмос на студената веранда с пъстро оцветени колони и му предаде заръката на Еза.

Яхмос веднага я изпълни.

Еза внезапно рече:

— Яхмос, Имхотеп съвсем скоро ще бъде тук.

Нежното лице на Яхмос се оживи.

— Да, това наистина ще бъде добре.

— Наред ли е всичко за пристигането му? Работите вървят ли успешно?

— Изпълнявал съм наставленията на баща ми колкото мога по-добре.

— А Ипи?

Яхмос въздъхна.

— Баща ми много го глези. Това не е хубаво за момчето.

— Трябва ясно да посочиш това на Имхотеп.

Яхмос погледна неуверено.

Еза каза твърдо:

— Аз ще те подкрепя.

— По някой път ми се струва — изрече Яхмос с въздишка, — че тук няма нищо освен трудности. Но всичко ще се оправи, щом баща ми си дойде. Тогава той ще реши. Трудно е да се изпълняват желанията му, когато го няма — особено както не съм равноправен, а той нарежда какво да се върши.

Еза бавно промълви:

— Ти си добър син, справедлив и разумен. Също си и добър съпруг, точно както казва пословицата — един мъж да обича жена си и да направи къща за нея, да я нахрани и облече, да я обсипе със скъпи мехлеми за тоалета й и да радва сърцето й, докато е жива. Но има още едно правило и то е: „Не й позволявай да стане господарка.“ Ако бях на твое място, синко, щях да се вслушам в него…

Яхмос я погледна, въздъхна дълбоко и излезе.