Смъртта идва като завършек

I

Ренизенб свикна да се изкачва до гробницата почти всеки ден. Понякога намираше там Яхмос и Хори, друг път само Хори, а някой път нямаше никого, но тя винаги усещаше едно необикновено спокойствие и мир, едва ли не чувство на бягство. Най-много й харесваше, когато там беше само Хори. Имаше нещо в неговата сериозност, в невъзмутимия начин, по който приемаше идването й — нещо, което предизвикваше в нея странно усещане за доволство. Тя сядаше на сянка пред входа на скалната дупка, вдигаше едното си коляно, обгръщаше го с ръце и се заглеждаше към зеления пояс на посевите — дотам, където Нил показваше бледата си блещукаща синева, и отвъд тях, в далечните нежно бледи бежови, кремави и розови оттенъци, преливащи един в друг.

Дойде тук за пръв път преди месеци, обхваната от желание да избяга от един свят на трескава женственост. Търсеше тишина и общуване — и ги намери. Мисълта да избяга все още не я напускаше, но тя вече не беше резултат от обърканост и раздразнение от домашния живот, а нещо по-определено, по-тревожно.

Един ден каза на Хори:

— Страх ме е…

— От какво те е страх, Ренизенб? — Той я гледаше сериозно.

Ренизенб помисли минута-две, после изрече бавно:

— Помниш ли, когато веднъж ми каза, че имало два вида зло — едното идвало отвън, а другото отвътре?

— Да, спомням си.

— Имал си предвид, както каза след това, болестите, които нападат плодовете и посевите, но аз си помислих, че и с хората е същото.

Хори кимна:

— Разбрала си, значи… Да, права си, Ренизенб.

Тя внезапно рече:

— Така става сега — долу, в къщата. Дойде зло — отвън! И аз зная кой го донесе — Нофрет!

— Така ли мислиш? — попита Хори.

Ренизенб кимна уверено:

— Да, да, зная какво говоря. Слушай, Хори, когато преди се качих при теб и ти казах, че всичко си е същото, дори кавгите на Сатипи и Кайт — това беше действително. Но тези кавги не бяха истински. Мисля, че те ги намираха приятни. Караха да им минава времето, не че жените са чувствали някаква взаимна неприязън! Но сега е друго. Сега те не просто изричат думи, които са груби и неприятни, а казват неща, които целят да наранят. И когато видят, че това става, са доволни! А то е ужасно, Хори, ужасно! Вчера Сатипи така се беше ядосала, че заби дълга златна игла в ръката на Кайт, а преди ден-два Кайт изпусна тежък меден тиган, пълен с кипяща мазнина, върху крака на Сатипи. И навсякъде все същото. Сатипи се оплаква на Яхмос до късно през нощта, всички я чуваме. Яхмос изглежда болен, уморен и изтощен. А Собек отива в селото при разни развратници, връща се пиян, крещи и само повтаря колко бил умен!

— Част от това е истина, зная — бавно каза Хори. — Но защо обвиняваш Нофрет?

— Защото е нейно дело! От нещата, които тя казва — дребни, заядливи, винаги започва всичко. Тя е като остена, с който мушкаш воловете. Умна е, знае какво да каже. Понякога си мисля, че Хенет я осведомява.

— Да — рече замислено Хори, — напълно е възможно.

Ренизенб потръпна:

— Не обичам Хенет. Мразя начина, по който се примъква. На всички ни е толкова предана, само дето никой не желае нейната преданост. Как майка ми е могла да я доведе тук и да бъде толкова привързана към нея?

— Ние го знаем само от думите на Хенет — сухо каза Хори.

— Защо ще е толкова предана на Нофрет, че да върви след нея, да й шепне и да я ласкае? О, Хори, казвам ти, страх ме е! Мразя Нофрет! Бих искала да си замине. Тя е красива, жестока и лоша!

— Какво дете си, Ренизенб! — каза Хори, после добави тихо: — Нофрет идва насам.

Ренизенб извърна глава. Видя я да се изкачва бавно по стръмната пътечка към скалата. Усмихваше се на себе си и си тананикаше леко под нос.

Когато наближи мястото, където седяха, тя се огледа и се усмихна с подигравателно-любопитна усмивка:

— Значи тук се спотайваш всеки ден, Ренизенб?

Ренизенб не отговори. Тя изпитваше гняв, чувстваше се победена като дете, което не иска да бъде открито.

Нофрет се огледа отново:

— Това ли е прочутата гробница?

— Щом казваш, Нофрет — рече Хори.

Тя го погледна и котешката й уста се изви в усмивка.

— Не се съмнявам, че я намираш полезна, Хори. Бил си добър в сметките, чувам.

В гласа й се прокрадна злоба, но Хори остана безмълвен, със своята тиха, спокойна усмивка на лицето си.

— Тя е полезна за всички ни… Смъртта винаги е полезна.

Нофрет потрепера и бързо се озърна, очите й пробягаха покрай масите за жертвоприношения, входа за светилището и фалшивата врата. Тя викна остро:

— Мразя смъртта!

— Напротив — гласът на Хори беше спокоен. — Смъртта е главният източник на богатствата тук, в Египет. Тя е купила накитите, които носиш, Нофрет. Смъртта те храни и облича.

Тя го погледна:

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Имхотеп е жрец на Ка, погребален жрец — всичките му земи, целият му добитък, дървен материал, лен, ечемик са дарение за гробницата.

Той спря, после машинално продължи:

— Странен народ сме ние, египтяните. Обичаме живота, а отрано започваме да се стягаме за смъртта. Ето къде отива богатството на Египет — в пирамиди, в гробници, в дарения за гробници.

Нофрет го прекъсна с висок глас:

— Няма ли да спреш да говориш за смъртта, Хори! Не ми е приятно!

— Защото си истинска египтянка, защото обичаш живота, защото — понякога — чувстваш сянката на смъртта съвсем близо…

— Млъкни!

Тя рязко отвърна поглед от него. После повдигна рамене, обърна се и заслиза по пътечката.

Ренизенб въздъхна облекчено.

— Слава богу, че си тръгна — възкликна тя също като децата. — Ти я изплаши, Хори.

— Да… А теб изплаших ли те, Ренизенб?

— Н-не… — прозвуча малко несигурно гласът й. — Това, което каза, е истина, само че аз никога по-рано не се бях замисляла. Баща ми е погребален жрец.

Хори каза с внезапна горчивина:

— Цял Египет е обхванат от смъртта! И знаеш ли защо, Ренизенб? Защото ние имаме очи на главата си, но нямаме в съзнанието си. Докато сме живи, не ни занимава никаква друга мисъл, освен една — животът след смъртта. И си го представяме ясно само като продължение на вече известния ни. В действителност обаче не вярваме в Бога.

Ренизенб го погледна удивена:

— Как можеш да говориш така, Хори? Та ние имаме много, много богове — толкова много, че не зная имената на всичките. Тъкмо снощи си приказвахме кои богове предпочитаме. Собек беше изцяло за Сехмет (Богиня на войната. Бел. прев.), а Кайт винаги се моли на Мескант. Камени се кълне в Тот (Бог на словото. Бел. прев.), което е естествено за един книжовник. Сатипи е за сокологлавия Хор (Бог на мисълта, от него произлезли първите четири династии фараони. Бел. прев.) и за нашата тукашна Мерезер (Или Меретзегер — богиня на мълчанието с образ на кобра. Бел. прев.). Яхмос казва, че Пта трябва да бъде боготворен, защото е създал всички неща. Аз лично обичам Изида (Съпруга на Озирис, бога на подземното царство. Бел. прев.). А Хенет е изцяло за нашия местен бог Амон. Според нея сред жреците се ширело мнение, че един ден Амон ще бъде най-великият бог в целия Египет — затова тя му прави дарове отсега, докато е още малък бог. А също и Ра, богът на Слънцето, и Озирис, пред когото се претеглят сърцата на умрелите.

Ренизенб спря задъхана. Хори й се усмихваше:

— А каква е разликата между един бог и един човек?

Тя го погледна:

— Боговете са… те са магически!

— Това ли е всичко?

— Не знам какво имаш предвид, Хори.

— Имах предвид, че за теб бог е само мъж или жена, който може да направи някакви неща, каквито мъжете и жените не могат.

— Говориш твърде странно! Не мога да те разбера.

Тя го погледна объркано, после отмести поглед надолу към селото, вниманието й беше привлечено от нещо друго.

— Виж — възкликна тя, — Нофрет разговаря със Собек. Усмихва се. О!…- тя внезапно затаи дъх. — Не, нищо. Помислих, че той посегна да я удари. Тя се връща в къщата, а той се качва насам.

Собек пристигна с вид на буреносен облак.

— Дано някой крокодил изяде тази жена! — викна той. — Баща ми е изглупял повече от обикновено, когато я е взел за наложница!

— Какво ти каза? — полюбопитства Хори.

— Обиди ме, както винаги! Попита ме дали баща ми ще ме остави пак да продавам дървения материал. Езикът й хапеше като змийски. Искаше ми се да я убия.

Той обходи площадката, откърти парче от скалата и го захвърли надолу към селото. Звукът, с който камъкът изтрополи надолу по склона, изглежда му хареса. Откърти по-голямо парче и отскочи назад — отдолу се беше намотала една змия с повдигната глава. Тя се изправи, съскайки, и Ренизенб видя, че е кобра.

Собек хвана някаква дебела тояга и замахна яростно. Само с един добре премерен удар смачка гърба й, но продължи да я сече. Извърна глава, очите му блестяха и промърмори под нос нещо, което Ренизенб подочу, но не успя да разбере.

Тя изкрещя:

— Спри, Собек, спри — мъртва е!

Собек се опомни, хвърли тоягата и се захили:

— Една отровна змия по-малко.

Пак се усмихна, доброто му настроение се върна и отново изтрополи надолу по пътечката.

Ренизенб каза ниско:

— Май Собек обича да убива!

— Да.

В гласа на Хори нямаше изненада. Той потвърди един факт, който явно винаги беше знаел със сигурност. Ренизенб се обърна и го погледна, после бавно изрече:

— Змиите са опасни, но колко красива беше тази кобра…

Тя погледна към смачканото, сгърчено тяло. По някаква неизвестна причина почувства остра болка в сърцето си.

Хори замечтано каза:

— Спомням си, когато още бяхме малки момчета, Собек нападна Яхмос. Той беше по-голям с една година, но Собек беше по-едър и по-силен. Взе един камък и удари Яхмос по главата. Майка ти дотича и ги разтърва. Спомням си я как стоеше, гледаше Яхмос и крещеше: „Не трябва да правиш такива неща, Собек, опасно е! Казвам ти, опасно е!“

— Хори замълча, сетне продължи: — Тя беше много хубава… Така мислех като дете. Ти приличаш на нея, Ренизенб.

— Така ли? — Ренизенб се почувства възбудено доволна. После попита: — Яхмос лошо ли беше наранен?

— Не толкова зле, колкото изглеждаше. На следващия ден Собек легна много болен. Може би беше ял нещо, но майка ти каза, че е от побесняването му и от горещото слънце — беше посред лято.

— Собек има ужасен нрав — каза замислено Ренизенб.

Тя погледна още веднъж умрялата змия и си тръгна, потръпвайки.

II

Когато Ренизенб се върна в къщи, Камени седеше на верандата пред руло папирус. Той пееше и тя спря за момент и се заслуша в думите.

— Ще отида в Мемфис — пееше Камени, — ще вървя при Пта, бога на истината. Ще река на Пта: „Изпрати ми сестра ми довечера.“ Потокът е от вино, Пта е в тръстики, Секмет е в лотос, Ирит е в пъпка, Нефертум е в цвете. Ще река на Пта: „Изпрати ми сестра ми довечера. Зората се пуква от нейната хубост. Мемфис е съд с любовни ябълки, поставен пред красивото й лице…“

Той вдигна поглед и се усмихна на Ренизенб.

— Харесва ли ти моята песен, Ренизенб?

— Каква е тя?

— Това е любовна песен от Мемфис.

Той продължи да я гледа, като пееше нежно:

— Ръцете й са клонки от персеа, косата й прилепнала се спуска. Тя сякаш е принцеса на бога на двете земи.

Лицето на Ренизенб поруменя. Бързо влезе в къщата и почти се сблъска с Нофрет.

— Закъде така си се разбързала, Ренизенб?

Гласът й прозвуча остро. Ренизенб я погледна с лека изненада. Нофрет не се усмихваше. Лицето й изглеждаше мрачно и напрегнато и Ренизенб забеляза, че притиска страни с ръцете си.

— Извинявай, Нофрет, не те видях. Като влизаш от светлото, вътре е пълен мрак.

— Да, тъмно е тук… — Нофрет спря замалко. — Би било по-приятно навън, на верандата, да слушаш как пее Камени. Той пее хубаво, нали?

— Да, да… така е.

— Защо не остана да го послушаш? Ще се разочарова.

Страните на Ренизенб отново пламнаха. Студеният, подигравателен поглед на Нофрет я притесни.

— Не обичаш ли любовни песни, Ренизенб?

— Тебе какво те интересува дали ги обичам или не?

— Така малките котета драскат с нокти.

— Какво искаш да кажеш?

Нофрет се усмихна:

— Не си толкова глупава, колкото изглеждаш, Ренизенб. Та, значи, Камени ти харесва? Е, това несъмнено ще го зарадва.

— Мисля, че си отвратителна — каза Ренизенб разпалено.

Тя премина покрай Нофрет и зави зад къщата. Дочу я как се кискаше. Но през този смях в паметта й ясно прозвуча гласът на Камени и песента, която той пееше с очи, взрени в лицето й…

III

През нощта Ренизенб сънува сън.

Беше с Кай, плуваха заедно в Ладията на мъртвите из Подземния свят. Той стоеше на носа на лодката — тя виждаше само тила му. После, когато се приближиха до изгрева, обърна глава и Ренизенб видя, че това не беше Кай, а Камени. И в същия миг носът на лодката — змийска глава — започна да се гърчи. Превърна се в жива змия, кобра, и Ренизенб си помисли: „Тази змия влиза в гробницата, за да изяде душата на мъртвеца.“ Тя се скова от страх. И тогава забеляза, че змията имаше лицето на Нофрет. Събуди се, стенейки: „Нофрет… Нофрет…“

Всъщност тя не стенеше. Всичко беше само насън. Продължаваше да лежи,сърцето й биеше силно, като подсказваше, че това не се е случило в действителност. Изведнъж си помисли: „Вчера, когато уби змията, Собек каза «Нофрет»…“