Смъртта идва като завършек

I

Последните церемонии бяха завършени и заклинанията — надлежно изречени. Монту, гадателят на храма на Хатор (Богиня с образ на крава — на плодородието и богатството, кърмачка на египетския владетел, родителка на надеждите. Бел. прев.), взе метлата от хеденова трева и грижливо помете стаята, докато изричаше заклинанията за прогонване следите на всички зли духове, преди вратата да бъде запечатана завинаги.

После гробницата беше запечатана и всичко, което остана от работата на балсаматорите — гърнетата, пълни с натрон (Самороден натриев карбонат. Бел. прев.), солта и парцалите, допирали се до тялото, — беше сложено в една малка съседна стаичка. Нея също запечатаха.

Имхотеп изпъна рамене и си пое дълбоко въздух, свали от лицето си набожното погребално изражение. Всичко беше извършено по подобаващ начин. Нофрет бе погребана според задължителните обреди и без да се икономисват разходите (според Имхотеп те май бяха прекалени).Той размени любезности със свещениците, които бяха завършили вече светите си работи и отново се бяха превърнали в светски мъже. Всички слязоха в къщата, където ги очакваха подходящи ястия да се подкрепят.

Имхотеп обсъди с главния гадател новите политически промени. Тива бързо се превръщаше в много силен град. От дълго време насам имаше възможност Египет отново да се обедини под единно управление. Златният век на строителството на пирамиди можеше да се върне.

Монту говореше с почит и одобрение за цар Небхепет-Ре. Първокласен воин и мъж на честта. Поквареният и страхлив Север трудно можел да му се противопостави. Един обединен Египет — това сега било необходимото. А то несъмнено предполагало големи неща за Тива…

Мъжете вървяха заедно и обсъждаха бъдещето.

Ренизенб погледна назад към скалата и запечатаната стая на гробницата.

— Значи това е краят — прошепна тя. Обзе я чувство на успокоение. Боеше се от нещо, макар и да не знаеше от какво. Може би в последната минута нечие избухване или обвинение? Но всичко беше протекло завидно гладко. Нофрет бе погребана както подобава, с всички религиозни ритуали. Това беше краят.

Хенет промърмори под носа си:

— Надявам се, искрено се надявам, че е така, Ренизенб.

Ренизенб се обърна към нея:

— Какво искаш да кажеш?

Хенет избягна погледа й.

— Казах само, че се надявам това да е краят. Понякога нещо, което мислиш, че е край, е само начало. А това вече не може да се поправи.

Ренизенб се ядоса:

— За какво говориш, Хенет? За какво намекваш?

— Знаеш, че никога не намеквам, Ренизенб. Не бих направила такова нещо. Нофрет е погребана и всеки е спокоен. Сега всичко си е на мястото.

Ренизенб прояви интерес:

— Баща ми пита ли те какво мислиш за смъртта на Нофрет?

— Ами, разбира се! Беше много придирчив да му кажа съвсем точно какво мисля за всичко това.

— И какво му каза?

— Естествено, казах му, че е злополука. Какво друго може да е? Нито за миг не си мисли, викам му, че някой от твоето семейство би навредил на момичето, чу ли? Те не биха посмели, викам. Изключително много те уважават. Могат да мърморят, но нищо повече, викам. Да го знаеш от мен, викам, че не е имало нищо от този род! — Тя поклати глава и се подсмихна.

— И баща ми повярва ли ти?

Хенет отново кимна с голямо задоволство.

— О, баща ти знае колко съм предана на интересите му. Винаги за всичко слуша старата Хенет. Той ме цени като никой от вас, останалите. Е, моята преданост към всички ви е награда заради него. Не очаквам благодарности.

— Ти беше предана и на Нофрет — вметна Ренизенб.

— Наистина не зная какво те кара да мислиш така. Изпълнявах нарежданията като всички останали.

— Тя мислеше, че си й предана.

Хенет отново се подсмихна:

— Нофрет не беше толкова умна, за каквато се мислеше. Гордо момиче — момиче, което смяташе, че земята е негова. Е, тя е вече на оня свят, да се успокоим сега. И хубавото лице няма да й помогне там. Ние сме й се издължили във всяко отношение. Най-после — добави тя под нос и докосна един от амулетите, които носеше, — надявам се.

II

— Ренизенб, искам да поговорим за Сатипи.

— Да, Яхмос?

Тя погледна съчувствено нежното, разтревожено лице на брат си.

Яхмос каза бавно и с мъка:

— Има нещо много объркано със Сатипи. Не мога да го разбера.

Ренизенб поклати тъжно глава. Беше й невъзможно да намери някоя успокояваща дума.

— Забелязвам тази промяна в нея от известно време — продължи Яхмос. — Сепва се и трепери от всеки непознат шум. Не се храни добре. Настръхва, като че ли… като че ли се плаши от собствената си сянка. Ти забелязала ли си, Ренизенб?

— Да, наистина, всички го забелязахме.

— Попитах я дали не е болна… да повикам ли лекар… Но тя каза, че й нямало нищо, била в отлично здраве.

— Зная.

— И ти ли я пита? И на теб ли нищо не ти каза — съвсем нищо? — наблегна Яхмос.

Ренизенб изрази съчувствие за безпокойството му, но не можеше да каже нещо, което да му помогне.

— Тя твърди, че си е съвсем добре.

Яхмос промърмори:

— Не спи спокойно нощем, крещи насън. Дали пък… може да има някаква мъка, за която ние нищо не знаем?

Ренизенб поклати глава:

— Не виждам защо. С децата всичко е наред. Нищо не се е случило… Освен, разбира се, смъртта на Нофрет, но Сатипи едва ли е много наскърбена — добави сухо тя.

Яхмос се усмихна едва:

— Ами! Точно обратното. Освен това нещата бяха започнали от известно време насам. Струва ми се, още преди смъртта на Нофрет.

Тонът му беше неуверен и Ренизенб бързо го погледна. Той повтори с меко упорство:

— Преди смъртта на Нофрет, не мислиш ли?

— Не съм го забелязала още тогава — бавно отвърна Ренизенб.

— И тя нищо не ти е казвала, сигурна ли си?

Ренизенб поклати глава.

-Знаеш ли, Яхмос, аз не мисля, че Сатипи е болна. По-скоро ми се струва, че… е уплашена.

— Уплашена? — страшно учудено възкликна той. — Но защо Сатипи ще се плаши? И от какво? Винаги е била смела като лъвица.

— Така е — каза безпомощно Ренизенб. — Ние винаги сме мислили така, но хората се променят. Там е работата.

— Кайт дали не знае нещо? Как мислиш? Сатипи говорила ли е с нея?

— По-естествено би било да говори с нея, отколкото с мен, но не мисля. Всъщност сигурна съм.

— Какво смята Кайт?

— Кайт ли? Кайт никога нищо не смята.

Всичко, което правеше Кайт, размишляваше Ренизенб, беше да извлича полза от несвойствената кротост на Сатипи. Например да грабне за себе си и децата най-хубавото от новото тъкано бельо — нещо, с което никога не би могла да се сдобие, ако Сатипи беше в нормалното си състояние. Къщата щеше да гръмне от разгорещени препирни! Фактът, че Сатипи се беше отказала с едва доловим шепот, беше поразил Ренизенб повече от всичко останало, което можеше да се случи.

— Говори ли с Еза? — попита тя. — Баба ни разбира от жени и от техните своенравни настроения.

— Еза — отвърна Яхмос с лека досада — само ме съветва да се благодаря за промяната. Казва, че дори не смее да се надява Сатипи да продължава да бъде толкова очарователно разумна.

Ренизенб каза с известно колебание:

— Питал ли си Хенет?

— Хенет ли? — намръщи се Яхмос. — Не, не съм. Не бих говорил за такива неща с Хенет. Тя се интересува прекалено много от себе си, за да я е грижа за това. Баща ми я глези.

— О, това ми е ясно. Много е отегчителна. Но все пак добре е… — Ренизенб се поколеба. — Хенет обикновено знае някои неща.

Яхмос бавно изрече:

— Би ли я попитала ти, Ренизенб? И ми предай каквото ти каже.

— Щом като искаш…

Ренизенб прекъсна думите си, защото точно тогава Хенет се озова до нея. Бяха стигнали до навесите на тъкачите. За нейна голяма изненада изглежда въпросът притесни Хенет. Тя не прояви обичайната си страст към клюките.

Докосна един от амулетите си и погледна през рамо:

— Аз нямам нищо общо с това… Не ми влиза в работата да забелязвам дали някой си е същият или не е. Изпълнявам си задълженията. Ако има някакви неприятности, не искам да бъда забърквана в тях.

— Неприятности ли? Какви неприятности?

Хенет я стрелна изкосо с очи:

— Никакви, надявам се. Нищо, което да ни засяга, така да се каже. Ние с теб, Ренизенб, няма за какво да се укоряваме. Това е голяма утеха за мен.

— Искаш да кажеш, че Сатипи… какво имаш предвид?

— Всъщност нищо не искам да кажа, Ренизенб… И моля те, не се опитвай да изкараш, че съм искала да кажа нещо. Все пак аз съм само слугиня в тази къща и не ми влиза в работата да си давам мнението за неща, които не ме засягат. Ако питаш мен, тази промяна е за добро и дай, боже, да се задържи така — ами ние всички ще се спогаждаме. Сега, моля те, Ренизенб, отивам да видя дали печатат както трябва датата на лененото платно. Че каквито са нехайни тези жени, все бъбрят, смеят се и пет пари не дават за работата си.

Неудовлетворена, Ренизенб я изгледа как се измъква към навеса на тъкачите. Тя самата се запъти бавно към къщата. Влезе безшумно в стаята на Сатипи, а тя с вик подскочи, когато Ренизенб докосна рамото й.

— Ох, уплаши ме. Помислих…

— Сатипи — попита я Ренизенб, — какво има? Няма ли да ми кажеш? Яхмос се безпокои за теб и…

Пръстите на Сатипи се допряха до устните й. Тя заекна нервно, с разширени изплашени очи:

— Яхмос? Какво… какво казва той?

— Разтревожен е. Викала си насън…

— Ренизенб! — Сатипи я хвана за ръката. — Казала ли съм… Какво съм казала?

Очите й се разшириха от ужас.

— Яхмос да не мисли… Какво ти каза?

— Ние двамата смятаме, че си болна или… или нещастна.

— Нещастна? — Сатипи повтори думата под нос с особена интонация.

— Нещастна ли си, Сатипи?

— Може би… Не зная. Не точно.

— Не. Ти си изплашена, нали?

Сатипи я изгледа с неочаквана враждебност:

— Защо казваш това? Защо трябва да съм уплашена? Какво има да ме плаши?

— Не зная — отвърна Ренизенб,- но е вярно, нали?

Сатипи с усилие зае старата си високомерна поза и поклати глава:

— Не се плаша от нищо… от никого! Как смееш да ми втълпяваш подобно нещо, Ренизенб? Не искам да ме обсъждате с Яхмос. Ние с него се разбираме. — Тя млъкна и после каза остро: — Нофрет е мъртва… щастливо избавление. От мен да го знаеш. И можеш да кажеш на всеки, който те попита, че точно така го чувствам.

— Нофрет? — Ренизенб повтори името въпросително.

Сатипи се разгорещи, което я направи да изглежда както преди.

— Нофрет, Нофрет, Нофрет! Разболявам се от звука на това име. Нямаме нужда да го слушаме повече в тази къща. И слава богу.

Гласът й, който се беше издигнал пискливо както преди, спадна изведнъж, когато влезе Яхмос. Той каза необикновено строго:

— Млъкни, Сатипи! Ако баща ми те чуе, ще се вдигне страхотна олелия. Как можеш да постъпваш толкова глупаво?

Колкото необикновен беше строгият и неприятен тон на Яхмос, толкова необикновено беше и че Сатипи внезапно омекна и се сви. Тя смънка:

— Извинявай, Яхмос… не помислих.

— Добре, отсега нататък бъди по-внимателна! Повечето от неприятностите преди ги причинявахте ти и Кайт. Жени без мозък!

Сатипи смънка отново:

— Извинявай…

Яхмос излезе с изпънати рамене, походката му беше далеч по-стегната отпреди. Сякаш фактът, че отведнъж затвърди авторитета си, го вдъхнови.

Ренизенб бавно се запъти към стаята на старата Еза. Чувстваше, че баба й може да й помогне с някой съвет.

Еза обаче ядеше фурми с голяма наслада и не прие нещата сериозно.

— Сатипи ли? Сатипи? За какво е цялата тази дандания около Сатипи? Нима повече ви харесваше да ви нагрубява и да ви заповядва, та сте се впрегнали точно когато тя започна да се държи както трябва?

Тя изплю семките от фурмата и отбеляза:

— Във всеки случай добре е да продължи така, докато Яхмос може да удържа.

— Яхмос?

— Да. Надявам се, че той най-накрая ще се вразуми и ще тегли на жена си един хубав бой. Тя има нужда от това, пък и е такъв тип, че вероятно ще й хареса. Какъвто е свит и мекушав, Яхмос сигурно е доста досаден за нея.

— Яхмос е приветлив — извика възмутено Ренизенб. — Внимателен е с всички и е нежен като жена, ако жените изобщо са нежни — добави със съмнение тя.

Еза изкряка:

— Хубаво допълнение, внучке. Не, нищо нежно няма в жените… а ако има,Изида да им е на помощ! Малко жени предпочитат съпругът им да бъде мил и нежен. Те обикновено си имат някой хубав наежен грубиян като Собек. Той е от тези, които завъртат главите на момичетата. Или някой умерен младеж като Камени… ей, Ренизенб! Като го гледам така, май не е вчерашен! Пък и добре докарва любовните песни. А? Ха-ха-ха!

Ренизенб усети как страните й пламват.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — с достойнство рече тя.

— Ти все мислиш, че старата Еза не знае какво става! Зная много добре. — Тя се вгледа в Ренизенб с полуслепите си очи. — Зная може би и преди теб, детето ми. Не се ядосвай. Това е нещо естествено в живота. Кай ти беше добър брат, но сега кара ладията си из Полето на жертвоприношенията. Сестрата ще си намери нов брат, който лови рибата си в нашата собствена река — не че Камени не ще бъде добър. Тръстиковата писалка и свитъкът папирус са неговата слабост. Представителен младеж, макар и… с добър вкус за песни. Но поради това аз не съм сигурна, че той е мъжът за теб. Ние не знаем много за него — северняк е. Баща ти го одобрява, ала аз постоянно си мисля, че Имхотеп е глупак. Всеки може да го заблуди с ласкателства. Виж Хенет!

— Ти изобщо не си права — каза Ренизенб с достойнство.

— Добре тогава, не съм права. Баща ти не е глупак.

— Нямах предвид това, а…

— Зная какво имаше предвид, детето ми — Еза се захили. — Но не разбираш от шега. Не знаеш колко хубаво е да седиш на спокойствие като мен и да се занимаваш с цялата тази работа — с братя и сестри, с любов и омраза. Да ядеш добре сготвен тлъст пъдпъдък или яребица и после питка с мед и хубаво направен лук с кервиз и да го разреждаш със сирийско вино… И да нямаш никакви грижи. Да гледаш всичките бъркотии и болки и да знаеш, че нищо вече не може да те ядоса. Да виждаш как синът ти е оглупял по някакво хубаво момиче и как то се качва на главите на всички — това ме разсмива, да ти кажа! Знаеш ли, до известна степен харесвах това момиче! Голяма дяволица беше — на всички бръкна в раната! Показа на Собек какъв пробит мехур е, накара Ипи да изглежда като дете, засрами Яхмос като мъж под чехъл. Това е като да видиш лицето си в локва вода. Накара ги да се видят такива, каквито изглеждат в действителност. Но защо тя мразеше теб, Ренизенб? Това ми отговори.

— Да ме е мразила? — Ренизенб заговори със съмнение. — Аз… се опитах веднъж да се сприятелим.

— И на нея не й минаха такива? Тя много те мразеше, Ренизенб. — Еза млъкна, после рязко попита: — Да не би заради Камени?

Лицето на Ренизенб поруменя.

— Камени? Не зная какво искаш да кажеш.

Еза рече замислено:

— Те двамата дойдоха от Север, но в двора той заглеждаше теб.

Ренизенб внезапно се разбърза:

— Трябва да ида да видя Тети.

След нея се разнесе пискливото, весело крякане на Еза. С пламнали бузи, Ренизенб забърза през двора към езерото.

Камени я извика от верандата:

— Съчиних нова песен, Ренизенб. Стой да я чуеш.

Тя поклати глава и отмина забързано. Сърцето й биеше силно. Камени и Нофрет. Нофрет и Камени. Защо позволи на старата Еза с нейната лоша страст към пакостничество да й втълпи в главата тези мисли? И защо им се поддава?

И все пак каква беше работата? Изобщо не я беше грижа за Камени, изобщо. Един нахален млад мъж с весел глас и рамене, с които й напомняше за Кай. Кай… Кай…

Тя повтори настойчиво името му, но за пръв път пред очите й не изникна образ. Кай беше в друг свят. В Полето на жертвоприношенията…

На верандата Камени пееше нежно:

— Ще река на Пта: „Прати сестра ми тази вечер“…

III

— Ренизенб! Ренизенб!

Хори два пъти изрече името й, докато тя го чу и се откъсна от съзерцанието си на Нил.

— Беше се замислила. За какво мислеше?

Ренизенб каза предизвикателно:

— Мислех за Кай.

Хори я погледа миг-два, после се усмихна:

— Разбирам.

На Ренизенб й стана неудобно — имаше чувството, че той разбира всичко! Тя внезапно поде:

— Какво става, когато умреш? Знае ли някой истината? Всички тези текстове, които са написани по ковчезите, някои са толкова неясни, че изглеждат безсмислени. Знаем, че Озирис е бил убит и че тялото му се е съединило отново, и че носи бяла корона, и благодарение на него няма нужда да умираме. Но понякога, Хори, всичко това ми се струва нереално… и е толкова объркано…

Той кимна нежно.

— Но какво наистина се случва, след като умреш? Ето това искам да знам.

— Не мога да ти кажа, Ренизенб. Задай тези въпроси на някой жрец.

— Той просто ще ми даде обичайните отговори. А аз искам да знам.

Хори каза меко:

— Никой от нас няма да разбере, докато сам не умре…

Ренизенб потръпна:

— Не, не казвай това!

— Разтревожило ли те е нещо, Ренизенб?

— Еза — тя млъкна, после продължи: — Кажи ми, Хори… Камени и Нофрет познавали ли са се добре, преди… преди да дойдат тук?

Той остана неподвижен за миг, сетне се приближи до Ренизенб с гръб към къщата и каза:

— Разбирам. Значи това било…

— Какво искаш да кажеш — „значи това било“? Аз само ти зададох въпрос.

— На който не зная отговора. Нофрет и Камени са се познавали на Север. Колко добре, не зная. — Той добави спокойно: — Какво значение има?

— Не, разбира се, няма — отвърна Ренизенб. — Никакво значение няма.

— Нофрет е мъртва.

— Мъртва, балсамирана и запечатана в нейната гробница! Това е то!

Хори продължи тихо:

— А Камени — не му личи да е натъжен…

— Не — каза Ренизенб, наблягайки на тази страна на въпроса. — Наистина. — Тя се обърна развълнувано към него: — О, Хори, колко… колко успокояващ човек си!

Той се усмихна.

— Аз поправих малкото лъвче на Ренизенб. Сега тя си има други играчки.

Когато стигнаха до къщата, Ренизенб реши да я заобиколи.

— Още не ми се влиза. Чувствам, че ги мразя всичките. О, не наистина, разбираш ме. Но просто защото съм сърдита, нетърпелива, пък всеки е толкова особен. Не можем ли да се качим на твоята гробница? Толкова е хубаво там… там си… о, над всичко.

— Това е вярно, Ренизенб. И аз го чувствам. Къщата, посевите, земеделските земи — всичко е долу, незначително. С един поглед обхващаш околността — реката и по-далеч, целия Египет. Съвсем скоро той отново ще бъде единен, силен и велик, какъвто е бил в миналото.

Ренизенб неясно промърмори:

— О, има ли значение?

Хори се усмихна:

— Не и за малката Ренизенб. За нея има значение само лъвчето й.

— Ти ми се присмиваш, Хори. А за теб това има ли значение?

Хори смънка:

— Защо да има? Аз съм само помощник в сделките на един жрец на Ка. Какво ме е грижа дали Египет е голям или малък?

— Виж — Ренизенб насочи вниманието му към скалата над тях. — Яхмос и Сатипи са били горе на гробницата. Слизат насам.

— Да — каза Хори. — Имаше разни работи за почистване — няколко ролки ленено платно, които балсаматорите не употребиха. Яхмос рече, че щял да вземе Сатипи, за да му каже какво да направи с тях.

Те стояха и гледаха как двамата се спускат по пътечката. Ренизенб изведнъж си помисли, че са ходили да проучат мястото, откъдето беше паднала Нофрет.

Сатипи вървеше напред, Яхмос малко зад нея. Изведнъж тя извърна глава да му каже нещо. Може би, помисли си Ренизенб, че това е мястото, на което беше станала злополуката.

И тогава внезапно, както вървеше, Сатипи се вдърви. Застана като замръзнала, гледайки назад към пътечката. Раменете й се повдигнаха като пред някаква страшна гледка и тя сякаш отблъсна удар. Извика нещо, препъна се, олюля се и после, точно когато Яхмос скочи към нея, изкрещя ужасена и политна през ръба стремително надолу от скалата…

Стиснала с ръка гърлото си, Ренизенб наблюдаваше падането й, без да повярва.

Сатипи падна, размазана купчина, точно там, където лежеше тялото на Нофрет.

Стресната, Ренизенб хукна към нея. Яхмос викаше и тичаше по пътечката. Ренизенб стигна до тялото на снаха си и се надвеси над нея. Очите на Сатипи бяха отворени, клепачите й трепкаха. Устните й мърдаха, опитваха се да говорят. Ренизенб се надвеси още повече. Уплаши се от ужаса в погледа й.

Тогава умиращата възвърна гласа си — само едно дрезгаво грачене:

— Нофрет…

Главата й се килна назад, челюстта й зина.

Хори се затече да срещне Яхмос. Двамата мъже приближиха заедно. Ренизенб се обърна към брат си:

— Какво каза тя горе, преди да падне?

Яхмос дишаше учестено, трудно говореше…

— Тя погледна през мен — над рамото ми, като че ли видя някой да идва по пътечката… Но нямаше никой. Там нямаше никой.

Хори се съгласи:

— Там нямаше никой…

Гласът на Яхмос премина в плътен, тревожен шепот:

— И тогава извика…

— Какво? — нетърпеливо настоя Ренизенб.

— Тя каза… Тя каза… — гласът му трепереше. — Нофрет…