Смъртта идва като завършек

I

— Значи си излизала от къщата? — попита Хенет, влизайки точно когато Еза се замъкна в стаята си. — Не си го правила почти цяла година!

Очите й гледаха изпитателно Еза.

— Старците са капризни — отвърна Еза.

— Видях те, че седеше край езерото — с Хори и Ренизенб.

— Чудесна компания са те двамата. Има ли нещо, което някога не си видяла, Хенет?

— Наистина, Еза, не зная какво искаш да кажеш! Ти седя там достатъчно дълго, та цял свят да те види.

— Но не достатъчно дълго цял свят да чуе!

Еза се изхили и Хенет обузда гнева си:

— Не разбирам защо си толкова груба с мен! Вечно си внушаваш разни неща. Аз съм много по-заета да следя дали работите в тази къща вървят както трябва, отколкото да слушам какво си говорят хората. Какво ме засягат разговорите им?

— И аз това се чудя.

— Ако не беше за Имхотеп, който ме цени…

Еза остро я прекъсна:

— Да, ако не беше за Имхотеп! Ти зависиш от него, нали? Ако нещо се случи с Имхотеп…

Хенет възкликна:

— Нищо няма да се случи на Имхотеп!

— Откъде знаеш, Хенет? Някаква гаранция има ли в къщата? Нещо се случи с Яхмос и Собек.

— Вярно — Собек умря, а Яхмос беше на косъм…

— Хенет! — Еза се наведе напред. — Защо се усмихна, когато каза това?

— Аз? Да съм се усмихнала? — изненада се Хенет. — Ти сънуваш, Еза! Мога ли да се усмихвам в момент, когато говоря за такива тревожни неща!

— Вярно е, че съм почти сляпа — натърти Еза, — но не съм напълно сляпа. Понякога — от играта на светлината, от присвиването на веждите — аз виждам много добре. Това се случва, защото някои хора, като говорят с човек, който недовижда, нехаят. Изразът на лицето им е такъв, какъвто в друг случай не биха си позволили. Тъй че отново те питам: защо се усмихна с такова тайно задоволство?

— Това, което казваш, е безобразие, пълно безобразие!

— А сега си изплашена.

— Кой няма да бъде при нещата, които стават в тази къща? — извика пискливо Хенет. — Всички ни е страх, сигурна съм, да не би зли духове да се върнат от мъртвите и да ни измъчват! Но аз зная защо си такава — чула си го от Хори. Той какво ти каза за мен?

— Какво знае Хори за теб, Хенет?

— Нищо, съвсем нищо. Ти по-добре попитай аз какво знам за него!

Очите на Еза се изостриха:

— Е, какво знаеш?

Хенет отметна глава:

— О, всички вие желаете злото на бедната Хенет! Мислите, че тя е грозна и глупава. Но аз зная какво става! Много неща зная аз, наистина много малко не зная от нещата, които стават в къщата! Може и да съм глупава, но пукнат грош не давам за това. Аз може би виждам повече, отколкото някои умни люде като Хори. Когато той ме види някъде, винаги поглежда, като че ли не съществувам, като че ли вижда нещо зад мен, нещо, което го няма. По-хубаво е да гледа във мен, това ще ти кажа! Може да ме мисли за отблъскваща и глупава, но умните не винаги знаят всичко. Сатипи нали се мислеше за много умна — и къде е сега, бих искала да ми кажеш?

Хенет замълча победоносно. После като че ли й прилоша и тя видимо се сви, гледайки нервно към Еза.

Но старицата се бе замислила над нещо свое. Тя се сепна и почти уплашено погледна смутеното й лице. Каза бавно и замислено:

— Сатипи…

Хенет рече с познатия си цвилещ тон:

— Съжалявам, Еза, изглежда изгубих самообладание. Наистина не знам какво ми стана. Нищо нямах предвид…

Вдигайки поглед, Еза я прекъсна:

— Махай се, Хенет. Дали си искала да кажеш нещо, или не, в действителност няма значение. Но ти изпусна една фраза, която възбуди нови мисли в главата ми… Върви, Хенет, и предупреждавам те — внимавай какво говориш и вършиш. Не искаме да има повече смърт в тази къща! Надявам се, че разбираш.

II

Всичко е страх…

Ренизенб откри, че тези думи сами напираха на устните й, когато се съветваха край езерото. Това стана впоследствие, щом започна да разбира истинността им.

Тя механично се запъти към Кайт и децата, скупчили се до малката палатка, но установи, че крачките й се забавят и после спряха, сякаш по собствено желание.

Изплаши се — може и да си въобразяваше, но като наближи Кайт и се вгледа в ясното й и спокойно лице, откри в него лицето на отровител.

Забеляза как Хенет изтича на верандата и отново се прибра и обичайното й състояние на отвращение се засили. Отчаяно свърна към пътната врата и миг по-късно се сблъска с Ипи, който прекрачи в двора с високо вдигната глава и весела усмивка върху дръзкото си лице.

Ренизенб усети, че го наблюдава. Ипи, галеното дете в семейството, красив, упорит малчуган — като такъв го помнеше, откакто замина с Кай…

— Какво има, Ренизенб? Защо ме гледаш толкова странно?

— Така ли?

Ипи се засмя.

— Изглеждаш смахната като Хенет.

Ренизенб поклати глава.

— Хенет не е смахната. Много е хитра дори.

— Прелива от злоба, това е. В тежест е на цялата къща. Смятам да се избавя от нея.

Устните на Ренизенб се отвориха и затвориха. Тя прошепна:

— Да се избавиш от нея ли?

— Скъпа сестро, какво ти става? Да не си видяла зли духове, като онова нещастно, смахнато черно дете?

— За теб пък всички са смахнати!

— Онова дете наистина си беше такова. Вярно е, че не съм свикнал да търпя глупостта. Твърде често съм го правил. Това не е смешка, казвам ти, изтормозих се с двамата си мудни по-големи братя, които не виждат по-далече от носа си! Сега, когато са отстранени и имам вземане-даване само с баща ми, скоро ще усетиш разликата. Баща ми ще прави каквото аз му казвам.

Ренизенб го изгледа. Той беше необикновено хубав и дързък. Имаше някаква жизненост в него, чувство за успешен живот и енергия, които й се сториха повече от нормалното. Навярно някакво вътрешно съзнание предизвикваше у него това ведро състояние на благополучие.

Ренизенб каза рязко:

— Не са отстранени и двамата ми братя, както казваш. Яхмос е жив.

Ипи я изгледа с презрителна подигравка:

— И си мислиш, предполагам, че ще се възстанови напълно?

— Защо не?

Той се засмя.

— Защо не ли? Добре, нека ти кажа простичко, защо не съм съгласен с теб. Яхмос е съсипан, за да работи, може само да пълзи по малко, да седи и да охка на слънцето. Но повече не е мъж. Посъвзе се от първите поражения на отровата, ала сама виждаш, че не отива към подобряване.

— Но защо? Лекарят каза, че му трябва още малко време, за да укрепне и се възстанови.

Ипи сви рамене.

— Лекарите не знаят всичко. Те говорят умно и използват дълги думи. Колкото щеш си обвинявай злата Нофрет, но Яхмос — твоят скъп брат Яхмос, е обречен.

— А теб не те ли е страх, Ипи?

— Да ме е страх? Мен? — Момчето се засмя, отмятайки назад хубавата си глава.

— Нофрет не те обичаше много, Ипи.

— Нищо не може да ми стори зло, Ренизенб, докато аз не позволя! Още съм млад, но съм един от онези, които са родени да успеят. Колкото до теб, Ренизенб, по-добре е да бъдеш на моя страна, чуваш ли? Често ме смяташ за безотговорно момче. Ала аз вече не съм същият. Всеки месец разликата ще става по-голяма. Скоро тук няма да се слуша друга воля, освен моята. Баща ми ще дава заповедите, но въпреки че ще ги казва неговият глас, мисълта ще бъде моя! — Той направи крачка-две, спря и подхвърли през рамо: — Та внимавай, Ренизенб, да не стана недоволен от теб.

Както си стоеше, вперила очи след него, чу стъпки, обърна се и видя до себе си Кайт.

— Какво каза Ипи, Ренизенб?

— Казва, че скоро щял да стане господар тук — изрече бавно тя.

— Нима? Аз не мисля така.

III

Ипи изкачи радостен стъпалата на верандата и влезе в къщата. Видът на Яхмос, легнал на одъра, явно го задоволи. Той каза весело:

— Е, как върви, братко? Няма ли да те видим пак на посевите? Не мога да разбера защо всичко не е отминало при тебе!

Яхмос отвърна раздразнено, със слаб глас:

— Аз пък съвсем не разбирам. Отровата вече е изчистена. Защо не си възвръщам силите? Опитах се да повървя тази сутрин, но краката не ме държат. Слаб съм… слаб… и това е тревожното, с всеки изминал ден отслабвам все повече.

Ипи поклати глава с леко съчувствие.

— Това наистина е лошо. Лекарите не помагат ли?

— Асистентът на Мерсу идва всеки ден. Не разбира състоянието ми. Пия силна отвара от билки. Всеки ден правят заклинания към богинята. Приготвят ми специална храна. Няма причина, както ме уверява лекарят, да не се възстановявам бързо. Вместо това, изглежда, изнемогвам.

— Много лошо — цъкна с език Ипи.

Той излезе, тананикайки си леко под нос, и отиде при баща си и Хори, които се съветваха над един лист със сметки.

Лицето на Имхотеп, разтревожено и загрижено, светна при вида на любимия му син.

— Ето го моя Ипи. Какво имаш да докладваш от имота?

— Всичко е наред, татко. Жънем ечемика. Добра реколта.

— Да, слава на Ра, там всичко върви добре. Дано и тук потръгне. А и трябва да вярвам в Ашайет, тя няма да ни откаже помощта си в нещастието. Тревожа се за Яхмос. Не мога да разбера тази отпадналост, това необяснимо отслабване.

Ипи се усмихна презрително:

— Яхмос и преди си беше слаб.

— Това не е така — каза меко Хори. — Винаги е бил добре със здравето.

— Здравето зависи от духа на човека — убедено изрече Ипи. — А Яхмос никога не е имал какъвто и да било дух. Дори се боеше да дава нареждания.

— Не е късно — каза Имхотеп. — Той доказа през последните месеци, че е властен. Направо ме изненада. Но тази немощ на крайниците му ме тревожи. Мерсу ме увери, че действието на отровата е неутрализирано, значи Яхмос трябва да се възстанови бързо.

Хори премести няколко папируса настрана.

— Има други отрови — спокойно вметна той.

— Какво искаш да кажеш? — Имхотеп нервно обикаляше в кръг.

Хори заговори с мек замислен глас:

— Познати са отрови, които не действат внезапно, със сила и мощ. Те са коварни. С всеки ден се натрупват по малко в организма. И чак след много месеци боледуване настъпва смъртта… Такива неща са познати на жените. Те ги използват понякога, за да уморят съпруга си и да заблудят хората, че смъртта му е била естествена.

Имхотеп пребледня.

— Мислиш ли, че това — това — се е случило на Яхмос?

— Мисля, че е възможно. Макар че сега храната му се опитва от робите, преди да я изяде, такава предпазна мярка нищо не значи, тъй като количеството в една-единствена чиния в един-единствен ден не би причинило болестен ефект.

— Глупости — викна силно Ипи, — абсолютни глупости! Не вярвам, че има такива отрови. Аз никога не съм чувал за тях.

Хори вдигна очи:

— Ти си много млад, Ипи. Има неща, които още не знаеш.

Имхотеп възкликна:

— Но какво можем да направим? Помолихме се на Ашайет. Принесохме жертви в храма — не че много вярвам в храмовете. Жените се доверяват на такива неща. Какво още може да се направи?

Хори каза замислено:

— Нека храната на Яхмос да се приготвя от един сигурен роб, който да бъде наблюдаван постоянно.

— Но това означава, че тук, в тази къща…

— Глупости — викна пак Ипи, — абсолютни глупости!

Хори повдигна вежди:

— Нека да опитаме. Скоро ще разберем дали са глупости.

Ипи ядосано излезе от стаята. Хори погледна замислено подире му, смутен и намръщен.

IV

Ипи излезе от къщата толкова бесен, че едва не събори Хенет.

— Махни се от пътя ми, Хенет! Вечно се примъкваш и се пречкаш.

— Какъв грубиян си, Ипи, замалко да ми счупиш ръката.

— Чудесно. Омръзнала си ми с твоето хленчене. Съвсем скоро ще напуснеш тази къща за добро и предобро. Ще те видя как си отиваш.

Очите на Хенет светнаха злобно.

— Значи, ще ме изгониш, така ли? След всичките грижи и любов, с които ви дарих! Предана съм била на цялото семейство. Баща ти знае това много добре.

— Той го е чувал много пъти, сигурен съм! Както и ние! Според мен ти не си нищо друго, освен една злобна стара сплетница. Помогна на Нофрет в нейните планове, зная го много добре. После тя умря и ти почна да ни ласкаеш отново. Но ще видиш — най-накрая баща ми ще чуе мен, а не твоите лъжливи приказки.

— Много си ядосан, Ипи, какво те е разгневило толкова?

— Няма значение.

— Ти не се боиш от нищо, нали, Ипи? Странни неща стават тук.

— Не можеш да ме изплашиш, стара лисицо.

Той се втурна покрай нея и излезе от къщата.

Хенет бавно се запъти навътре. Яхмос простена и това привлече вниманието й. Беше станал сам от одъра и се опитваше да ходи. Но краката явно не го държаха и ако не беше Хенет да го подкрепи, щеше да падне на земята.

— Така, Яхмос, така. Легни си отново.

— Колко си силна, Хенет! Никой не би предположил, като те гледа. — Той поседна и опря глава на дървената възглавница. — Благодаря. Но какво става с мен? Имам чувството, че мускулите ми са станали на вода.

— Истината е, че тази къща е омагьосана. Дяволицата, която дойде при нас от Север — нейна работа е. Никога от Север не е дошло нещо добро.

Яхмос промърмори с внезапно отчаяние:

— Умирам! Да, умирам…

— Други ще умрат преди теб — мрачно предсказа Хенет.

— Какво? Какво искаш да кажеш? — той се повдигна на лакът и се загледа в нея.

— Зная какво говоря — Хенет поклати глава няколко пъти. — Не си ти следващият, който ще умре. Почакай и ще видиш.

V

— Защо страниш от мен, Ренизенб?

Камени препречи пътя й. Тя се изчерви и не можа да му отговори. Вярно бе, че уплашено се дръпваше настрана, когато го виждаше да идва.

— Защо, Ренизенб, кажи ми защо?

Но тя не знаеше какво да отвърне, тъй че само безмълвно поклати глава. После вдигна поглед към него — той стоеше и я гледаше. Уплаши се, че лицето на Камени също се е променило. Но със странно задоволство забеляза, че очите му я гледаха сериозно и нито веднъж по устните му не се появи усмивка.

Преди да го погледне в очите, тя сведе своите. Камени винаги я смущаваше. Близостта му й действаше физически. Сърцето й заби силно.

— Зная защо ме отбягваш, Ренизенб.

Тя се изненада от гласа си:

— Аз… не те отбягвам. Не съм забелязала, че идваш.

— Това е лъжа. — Сега той се усмихваше, долови го в гласа му. — Ренизенб, хубава Ренизенб!

Почувства топлата му, силна длан около ръката си и рязко се дръпна, за да се освободи.

— Не ме докосвай! Не обичам да ме докосват.

— Защо се дърпаш от мен, Ренизенб? Знаеш много добре, че между нас става нещо. Ти си млада, силна и хубава. Противно на природата е да скърбиш цял живот по съпруга си. Аз ще те отведа от тази къща. Тя е пълна със смърт и зли магии. Ще дойдеш с мен и ще бъдеш спасена.

— А не допускаш ли, че не ще пожелая да дойда? — каза Ренизенб смело.

Камени се засмя. Зъбите му блеснаха — бели и здрави.

— Искаш да дойдеш, само че не си го признаваш! Животът е хубав, Ренизенб, когато сестра и брат са заедно. Аз ще те обичам и ще те направя щастлива, ти ще бъдеш славното поле за мен, твоя господар. Няма повече да пея на Пта: „Дай ми сестра ми тази вечер“, а ще отида при Имхотеп и ще кажа: „Дай ми сестра ми Ренизенб“. Мисля, че тук за теб не е безопасно, затова ще те отведа. Аз съм добър писар и мога да вляза в семейството на някой от големите благородници в Тива, стига да искам, макар в действителност да ми харесва тукашният селски живот — посевите, добитъкът и песните на жетварите, дребните, доставящи удоволствие занимания край реката. Бих искал да плувам по нея с теб, Ренизенб. И ще вземем Тети с нас. Тя е хубаво, силно дете и аз ще я обичам и ще й бъда добър баща. Е, Ренизенб, какво ще кажеш?

Тя стоеше безмълвна. Съзнаваше, че сърцето й учестено бие, и чувстваше някаква отпуснатост. Сега към това чувство на нежност и покорност се примеси още нещо — вражда.

„Той докосна ръката ми и аз цялата отмалях… — помисли си тя. — Заради силата му… четвъртитите му рамене… засмяната му уста… Но аз нищо не зная за съзнанието му, за мислите и сърцето му. Няма мир между нас и няма сладост… Какво искам? Не зная… Но не това… Не, не това…“

Тя се чу да казва и дори в собствените й уши думите прозвучаха слабо и нещастно:

— Не желая друг съпруг… Искам да съм сама… да си бъда аз…

— Не, Ренизенб, грешиш. Нямаш намерение да живееш сама. Ръцете ти показват това, те треперят в моите… Виждаш ли?

Тя с усилие издърпа ръката си.

— Не те обичам, Камени. Дори мисля, че те мразя.

Той се усмихна.

— Не, не ме мразиш, Ренизенб. Омразата ти много прилича на любов. Ще поговорим пак за това.

Той се отдалечи с бързата и лека походка на млада газела. Ренизенб бавно тръгна към Кайт и децата, които си играеха край езерото.

Кайт й заговори, но тя отговаряше напосоки. Кайт обаче не забеляза това, съзнанието й, както обикновено, беше погълнато от децата, за да обръща по-голямо внимание на други неща.

Изведнъж, нарушавайки тишината, Ренизенб възкликна:

— Да си взема ли друг съпруг? Какво ще кажеш, Кайт?

Тя отвърна равно, без някакъв особен интерес:

— Добре би било, мисля. Ти си силна и млада, можеш да имаш още много деца.

— В това ли е целият живот на една жена, Кайт? Да се занимава в къщата, да има деца, да прекарва следобедите с тях край езерото, под смокинята?

— Всичко това е женска работа. Сигурно го знаеш. Не говори, сякаш си робиня… Жените са силни в Египет… Наследството минава през тях на децата им. Жените са живата кръв на Египет.

Ренизенб замислено погледна Тети, която усърдно правеше венче от цветя на куклата си. Момиченцето се беше навъсило, съсредоточено върху това, което вършеше. Преди време приличаше на Кай по издаването на долната устна и лекото накланяне на главичката настрана и сърцето на Ренизенб се изпълваше с болка и любов. Но сега не само образът на Кай се замъгляваше в нейната памет, но и Тети вече не правеше тези жестове. Имаше други моменти, когато Ренизенб притискаше детето до гърдите си, чувствайки го все още част от собственото си тяло, от собствената си жива плът, със страстното усещане за притежание. „Моя е, изцяло моя“ — казваше си тя.

Сега, гледайки я, си помисли: „Тя е аз — и тя е Кай…“

Тети вдигна очи и като видя майка си, се усмихна. Това беше сериозна, приятелска усмивка, пълна с доверие и удоволствие.

Ренизенб помисли: „Не, тя не е аз и не е Кай — тя си е тя. Тя е Тети. Тя е сама, аз съм сама и ние сме сами. Ако има любов между нас, ще бъдем приятелки през целия си живот. Но ако няма любов, когато порасне, ще си бъдем чужди. Тя е Тети и аз съм Ренизенб.“

Кайт я наблюдаваше любопитно.

— Какво искаш, Ренизенб? Не разбирам.

Ренизенб не отговори. Как да обясни с думи на Кайт мислите, които тя самата трудно разбираше? Огледа стените около двора и ярко боядисаната веранда на къщата, гладката водна повърхност на езерото и привлекателната малка палатка, близките лехи с цветя и туфите папирус. Всичко е сигурно, заградено, нищо около нея не е страшно — шепотът на познатите домашни звуци, глъчката на детските гласове, хрипливата, отекваща надалеч гръмка препирня на жените в къщата, далечното мучене на говедата.

После каза бавно:

— Никой не може да види реката оттук…

Кайт я погледна изненадана:

— На кого му е притрябвало да я вижда?

Ренизенб поклати глава:

— Аз съм глупава. Не зная…

Пред очите си много ясно видя разпрострени зелени поля, богати и буйни, и зад тях, нататък, омайна далечина от бледорозово и аметистово изсветляване на хоризонта и разсичащата я сребриста синевина на Нил…

Затаи дъх. От гледката, въздишките и звуците, които заглъхваха около нея, се роди тишина, пълнота и безкрайно задоволство…

Каза си: „Ако обърна глава, ще видя Хори. Той ще вдигне очи от своя папирус и ще ми се усмихне… Скоро слънцето ще залезе, ще стане тъмно и после ще заспя… Това ще бъде смъртта.“

— Какво казваш, Ренизенб?

Тя се опомни. Не съзнаваше, че говори на глас. Върна се от видението към реалността. Кайт я гледаше с любопитство.

— Ти каза „смърт“. За какво мислеше?

Ренизенб поклати глава:

— Не зная. Не исках да кажа… — Отново се огледа. Колко спокойна беше тази семейна сцена с плискащата се вода и играещите деца. Тя дълбоко въздъхна. — Колко е спокойно тук! Не можеш да си представиш, че нещо… ужасно… ще се случи.

Но то стана при езерото, където на следващото утро откриха Ипи, проснат по лице във водата. Нечия ръка го беше държала, докато се удави.