Смъртта идва като завършек

I

Следващият ден беше празникът на Новолунието. Имхотеп се приготвяше да се качи на гробницата, за да извърши жертвоприношенията. Яхмос поиска разрешение от баща си да отиде с него, но той беше неотстъпчив. По свойствения си начин, който сега изглеждаше смешен, промърмори:

— Докато сам не си видя нещата, как мога да бъда сигурен, че са свършени както трябва? Да се откажа от задълженията си ли? Не съм ли се грижил за всички вас, не съм ли ви подпомагал?…

Гласът му секна.

— Всички? Всички? О, забравих… Двамата ми силни синове… Хубавият ми Собек… Умният ми и обичен Ипи… Изгубих ги. Яхмос и Ренизенб, скъпи сине и дъще, вие сте още с мен… Но докога… Докога…

— Още дълги години, надяваме се — отвърна Яхмос. Той говореше високо, като на глух.

— А? Какво? — Имхотеп сякаш беше изпаднал в тежък унес. После внезапно и изненадващо каза: — Зависи от Хенет, нали? Да, зависи от Хенет.

Яхмос и Ренизенб се ококориха. Тя нежно се обърна към баща си:

— Не те разбирам, татко.

Имхотеп смънка нещо, което те не схванаха. После леко повиши глас, но очите му бяха мътни и празни:

— Хенет ме разбира. Винаги ме е разбирала. Тя знае колко голяма е отговорността ми, колко е голяма… Да, колко е голяма… И вечно неблагодарност… Обаче трябва да има възмездие. Мисля, че така се полага. Своеволията трябва да бъдат наказани. Хенет винаги е била тиха, скромна и предана. Ще бъде възнаградена…

Той се изпъна и каза надуто:

— Разбираш ли, Яхмос? Хенет ще има всичко, което пожелае. Нейните заповеди трябва да се изпълняват.

— Но защо, татко?

— Защото аз казвам така. Защото ако се прави това, което казва Хенет, тук повече няма да има смърт…

Той кимна мъдро с глава и си отиде, оставяйки Ренизенб и Яхмос да се гледат един друг с недоумение и тревога.

— Какво означава това, братко?

— Не знам, Ренизенб. Понякога мисля, че баща ми не съзнава какво върши и говори…

— Той може би не. Но мисля, че Хенет много добре съзнава какво говори и върши. Неотдавна ми каза, че скоро тя щяла да държи юздите в тази къща.

Те се спогледаха. После Яхмос сложи ръка на рамото й.

— Не се ядосвай. Показваш много открито чувствата си, Ренизенб. Нали чу какво каза баща ни? Ако правим това, което казва Хенет — тук повече няма да има смърт…

II

Хенет беше седнала с подвити крака в складовете и преброяваше натрупаните чаршафи. Това бяха стари чаршафи и тя придържаше печата в ъгъла по-близо до очите си.

— „Ашайет“ — промърмори. — Чаршафи на Ашайет. Отбелязана е годината, в която тя дойде тук заедно с мен… Толкова време мина. Знаеш ли, чудя се, че и досега се използват твоите чаршафи, Ашайет…

Тя прекъсна мърморенето си по средата — някакъв звук я накара да погледне през рамо.

Беше Яхмос.

— Какво правиш, Хенет?

— Балсаматорите имат нужда от много чаршафи. Купища, купища чаршафи използваха. Четиристотин лакти употребиха вчера. Ужасно много платно поглъщат тези погребения! Е, можем да използваме и старите. Те са с добро качество и не са чак толкова повредени. Чаршафите на майка ти, Яхмос, да, чаршафите на майка ти…

— Кой ти каза, че можеш да ги вземеш?

Хенет се засмя.

— Имхотеп ми дава всичко. Не съм му искала позволение. Той има доверие на бедната Хенет. Знае, че тя ще гледа всичко да бъде наред. Грижила съм се за много неща в тази къща дълго време. Мисля, че най-после трябва да си получа наградата!

— Май това и става, Хенет — тонът на Яхмос беше благ. — Баща ми каза… — той млъкна. — Всичко зависи от теб.

— Ами? Е, това е вече хубаво. Но може би ти не мислиш така, Яхмос?

— М-м, не съм съвсем сигурен — тонът му още беше благ, но я погледна отблизо.

— По-добре е да се съгласиш с баща си, Яхмос. Не искаме повече… неприятности, нали?

— Не те разбирам напълно. Искаш да кажеш — не искаме повече смърт?

— Изглежда ще има още смърт. А-ха…

— Кой ще бъде следващият мъртвец, Хенет?

— Защо си мислиш, че аз знам?

— Защото знаеш доста работи. Знаеше например, че Ипи ще умре на следващия ден… Ти си много умна, нали, Хенет?

Тя се окопити.

— Значи едва сега започна да разбираш това! Аз отдавна не съм бедната глупава Хенет, а тази, която знае.

— Какво знаеш?

Гласът й се промени — стана плътен и силен.

— Зная, че най-после мога да правя каквото си искам в тази къща. И никой няма да ме спре. Имхотеп изцяло се осланя на мен. И ти ще правиш същото, нали, Яхмос?

— А Ренизенб?

Хенет се засмя със злобно, щастливо кудкудякане.

— Ренизенб няма да бъде тук.

— Смяташ, че тя е следващата, която ще умре?

— А ти какво смяташ, Яхмос?

— Очаквам да чуя твоето мнение.

— Исках да кажа само, че Ренизенб ще се омъжи и ще си отиде.

— Какво означава това, Хенет?

Тя изкряка:

— Еза каза веднъж, че езикът ми бил опасен. Може би е така! — Изсмя се пискливо, полюшвайки се на петите си насам-натам. — Е, Яхмос, какво ще кажеш? Мога ли най-после да правя каквото си искам в тази къща?

Преди да отговори, Яхмос за миг внимателно се взря в лицето й.

— Да, Хенет. Умът ти сече. Ще правиш, каквото си пожелаеш.

Той се обърна да посрещне Хори, който идваше от главната зала.

— А, тук си бил, Яхмос. Имхотеп те очаква. Време е да се качим на гробницата.

Яхмос кимна.

— Идвам. — Той сниши глас: — Хори, струва ми се, че Хенет е луда… Определено са я хванали бесните. Започвам да вярвам, че тя е отговорна за всичко, което се случва.

Хори спря за миг, преди да каже с тихия си, безпристрастен глас:

— Странна жена е тя… и зла, струва ми се.

Яхмос още повече сниши гласа си:

— Хори, мисля, че Ренизенб е в опасност.

— От Хенет ли?

— Да. Тя само загатна, че Ренизенб може да е следващата, която… ще умре.

Разнесе се раздразненият глас на Имхотеп:

— Цял ден ли да чакам? Що за поведение? Никой не ме зачита вече! Никой не знае колко страдам! Къде е Хенет? Тя ме разбира.

От склада долетя победоносното кискане на Хенет:

— Яхмос, чу ли? Хенет! Хенет е незаменима!

Яхмос каза тихо:

— Да, Хенет, разбирам. Ти си силна. Ти, баща ми и аз… ние тримата заедно…

Хори отиде да намери Имхотеп. Яхмос размени още няколко думи с Хенет, която кимаше, а лицето й искреше от злобно ликуване.

После Яхмос се присъедини към Хори и Имхотеп, извинявайки се за закъснението си, и тримата мъже се качиха заедно на гробницата.

III

Денят мина бавно за Ренизенб.

Тя беше неспокойна, вървеше нагоре-надолу, от къщата до верандата, после до езерото и сетне отново до къщата.

По пладне Имхотеп се върна и след като му поднесоха ядене, излезе на верандата.

Ренизенб дойде при него. Седна, обгърнала с ръце коленете си, и поглеждаше от време на време лицето на баща си. То все още съхраняваше онзи празен, объркан израз. Имхотеп говореше малко.

Веднъж-дваж въздъхна дълбоко. По едно време попита за Хенет, но тя беше заета с платното за балсаматорите.

Ренизенб попита баща си, къде са Хори и Яхмос.

— Хори отиде по ленените полета. Има някои неща за пресмятане. Яхмос е из посевите. Сега цялата работа пада на него… Жалко за Собек и Ипи! Момчетата ми, хубавите ми момчета…

Ренизенб бързо се опита да го разсее:

— Камени не може ли да наглежда работниците?

— Камени? Кой е Камени? Нямам син с такова име.

— Писарят, дето ще ми бъде съпруг.

Той се загледа в нея:

— На теб, Ренизенб? Та ти си омъжена за Кай.

Тя въздъхна, но не каза нищо. Беше жестоко да се опитва да го връща в действителността. След малко обаче той се опомни и възкликна:

— Разбира се, Камени! Отиде да даде някои разпореждания на надзирателя в пивоварницата. Трябва да ида да го посрещна.

Той отмина, бърборейки, като поднови старото си поведение, и Ренизенб се поразведри.

Може би това негово умопомрачение беше само временно?

Тя се огледа. Като че ли имаше нещо злокобно в тишината на къщата и двора този ден. Децата бяха откъм далечната страна на езерото. Кайт не беше с тях и Ренизенб се зачуди къде ли може да е.

В този момент на верандата излезе Хенет. Огледа се и после боязливо се приближи до Ренизенб. Беше възвърнала предишното си ласкателно, смирено държане.

— Чаках да останеш сама, Ренизенб.

— Защо, Хенет?

Хенет сниши глас:

— Имам вест за теб… от Хори.

— Какво каза той? — гласът на Ренизенб беше нетърпелив.

— Каза да се качиш на гробницата.

— Сега ли?

— Не. Бъди там един час преди залеза. Това заръча. Ако още не е там, да го почакаш, докато дойде. Важно било, каза. — Млъкна замалко и добави: — Почаках да останеш сама, за да ти го кажа — да не чуе някой.

После отново изчезна.

Ренизенб почувства, че й олеква. Усети радост при мисълта, че ще се качи сред мира и спокойствието на гробницата. Радост, че ще види Хори и ще може да разговаря свободно с него. Малко се изненада обаче, че той е доверил съобщението си на Хенет.

Независимо че беше злобна, тя честно го предаде на Ренизенб.

„Защо да се боя от Хенет? — помисли си девойката. — Аз съм по-силна от нея.“

Тя се изправи гордо. Почувства се млада, уверена в себе си и много жизнена…

IV

След като предаде съобщението на Ренизенб, Хенет влезе отново в склада за ленените тъкани. Смееше се тихичко.

Наведе се над разбърканите купища чаршафи.

— Скоро ще имаме повече нужда от вас — весело им говореше тя. — Чуваш ли, Ашайет? Сега аз съм господарката тук и ти казвам, че твоите ленени чаршафи ще обвиват друго тяло. И чие тяло мислиш? Хи-хи! Не успя да направиш много за тях, нали? Ти и вуйчо ти, номархът! Справедливост? Каква справедливост може да има в този свят? Това ми отговори!

Нещо помръдна зад балите ленено платно. Хенет извърна глава натам. Тогава широк ленен чаршаф я обви и запуши устата и носа й. Някаква неумолима ръка стегна плата около тялото й, бинтовайки я като труп, докато тя престана да се бори…