Смъртта идва като завършек

I

Имхотеп слушаше обясненията на Собек за продажбата на дървения материал и заплашително мълчеше. Лицето му беше силно почервеняло, а вените пулсираха на слепоочията му.

Равнодушното изражение на Собек започна полека да се променя. Смяташе да вземе нещата здраво в свои ръце, ала когато лицето на баща му се смръщи, той усети, че заеква и се колебае.

Накрая Имхотеп бързо го прекъсна:

— Да, да, да, мислиш си, че знаеш повече от мен, отклонил си се от моите нареждания, винаги става едно и също — ако не съм тук да огледам всичко… — Той въздъхна. — Какво ще правите без мен, момчета, просто не мога да си представя!

Собек настоя твърдо:

— Имаше една възможност да спечелим повече и аз поех риска. Не можеш вечно да протакаш и да се пазиш!

— Ти ли ще ме кориш за предпазливостта, Собек! Ти, дето винаги бързаш да предприемеш нещо и все погрешно.

— А имам ли възможност всеки път да опитвам това, което съм решил?

Имхотеп каза строго:

— Този път го стори — противно на изричните ми разпоредби…

— Разпоредби? Винаги ли трябва да изпълнявам разпоредби? Аз съм голям мъж.

Имхотеп вече не се владееше и кресна:

— Кой те храни, кой те облича? Кой мисли за бъдещето ти? Кой е загрижен за благополучието ти — и постоянно мисли за благополучието на всички вас? Когато реката беше спаднала и ни застрашаваше глад, не взех ли мерки да ви бъде изпратена храна на Юг? Вие сте щастливци, че имате такъв баща, който да мисли за всичко! И какво искам в замяна? Само да работите усърдно, да давате всичко от себе си и да изпълнявате нарежданията ми…

— Да! — извика Собек. — Ние да работим за теб като роби, за да купуваш злато и скъпоценности за твоята наложница!

Имхотеп пристъпи към него, настръхнал от гняв:

— Безочлив хлапак! Да говориш така на баща си! Внимавай или това няма повече да бъде твой дом — ще вървиш накъдето ти видят очите!

— Ако ти не внимаваш, аз наистина ще си вървя! Аз имам идеи, казах ти, добри идеи, от които щях да спечеля, ако не ме спъваше дребнавата ти предпазливост и ако поне един път можех да направя нещо по свой избор.

— Свърши ли?

Тонът на Имхотеп беше заплашителен. Собек, раздразнен, мърмореше ядосано:

— Да, да, нямам повече какво да кажа — засега.

— Тогава върви да нагледаш добитъка. Сега не е време да се бездейства.

Собек се обърна и тръгна ядосан. Нофрет беше застанала недалеч и когато той мина покрай нея, тя го погледна изкосо и се засмя. От смеха й лицето на Собек почервеня. Той гневно понечи да прекрачи към нея. Тя стоеше неподвижно и го гледаше презрително с присвити очи.

Собек промърмори нещо и продължи в предишната посока. Нофрет отново се изсмя, после бавно тръгна натам, където стоеше Имхотеп, прехвърлил вниманието си към Яхмос.

— Кой дявол те накара да оставиш Собек да работи толкова калпаво? — попита бащата раздразнено. — Трябваше да го спреш! Досега не разбра ли, че той няма мозък да купува и да продава? Мисли си, че всичко може да стане така, както го иска.

Яхмос каза, сякаш се извиняваше:

— Не разбираш ли, че ми е трудно, татко? Поръча ми да оставя на Собек продажбата на дървения материал. В такъв случай трябваше да му позволя да направи това, което е решил.

— Което е решил? Което е решил? Той няма право да решава! Трябва да прави това, което аз му наредя — а ти би трябвало да следиш дали го изпълнява точно.

Яхмос се изчерви.

— Аз? Но какви права имам аз?

— Какви права ли? Правата, които аз ти давам.

— Но аз не съм равноправен. Ако бях твой законен съдружник…

Той млъкна, защото се приближи Нофрет. Тя се прозяваше и въртеше ален мак в ръцете си.

— Искаш ли да дойдеш в палатката край езерото, Имхотеп? Там е хладно и те очакват плодове и кедова бира (Бирата е била сред любимите питиета на египтяните. Бел. прев.). Сигурно вече си дал заповедите си.

— Свършвам, Нофрет, свършвам.

Тя го повика с нежен нисък глас:

— Ела сега. Искам да дойдеш сега…

Имхотеп погледна доволно и малко овчедушно. Яхмос побърза да каже, преди баща му да заговори:

— Нека първо да си довършим разговора. Важно е. Искам да те питам…

Нофрет заговори направо на Имхотеп, като обърна гръб на Яхмос:

— Нима не можеш да правиш каквото си искаш в твоята собствена къща?

Имхотеп каза рязко на Яхмос:

— Друг път, сине. Друг път.

Той тръгна с Нофрет, а Яхмос остана на верандата, загледан след тях. Сатипи излезе от къщата и се приближи до него:

— Е — попита настоятелно тя, — говори ли с него? Какво каза той?

Яхмос въздъхна.

— Успокой се, Сатипи. Моментът не беше… подходящ.

Сатипи кресна гневно:

— О, да, ти друго няма да кажеш! Все едно и също повтаряш. Истината е, че се страхуваш от баща си. Кротък си като овчица, трепериш му — няма да застанеш пред него като мъж! Не си ли спомняш какво ми обеща? Казвах ти — от нас двамата аз съм мъжът! Ти обеща: „Ще попитам баща ми веднага, още първия ден.“ А какво стана?…

Сатипи спря не защото беше свършила, а за да си поеме дъх, но Яхмос я прекъсна спокойно:

— Грешиш, Сатипи. Аз започнах да му говоря, но бяхме прекъснати.

— Прекъснати? От кого?

— От Нофрет.

— Нофрет! Тази жена! Баща ти да не позволява на наложницата си да го прекъсва, когато говори за сериозни неща с най-големия си син. На жените не им влиза в работата да се занимават със сделки.

Вероятно Яхмос би искал и самата Сатипи да живее според принципите, които излагаше толкова ревностно, но не беше настроен да приказва. Тя се нахвърли върху него:

— Баща ти трябва да направи така, че да й стане ясно веднъж завинаги.

— Баща ми — каза сухо Яхмос — не даде да се разбере, че не одобрява постъпката й.

— Това е позор — заяви Сатипи. — Тя направо го е омагьосала. Той й позволява да говори и да прави всичко, което си иска.

Яхмос каза замислено:

— Тя е много красива…

Сатипи изсумтя:

— О, само се опитва да изглежда мила. Но не се получава! Невъзпитана е! Хич не я е грижа, че е толкова груба към всички ни.

— Сигурно и ти си груба към нея?

— Аз съм самата любезност. С Кайт се отнасяме към нея най-учтиво. О, няма да има от какво да се оплаче на баща ти. Ние можем да изчакаме нашето време, Кайт и аз.

Яхмос я погледна строго.

— Какво разбираш под това — да изчакате вашето време?

Сатипи се усмихна многозначително и тръгна.

— Разбирам това, което една жена разбира, а ти няма да разбереш. Ние си имаме наши начини — наши средства! Нофрет добре ще стори, ако се поукроти. Кое кара една жена да заживее порядъчно в крайна сметка? Домашните задължения — с другите жени.

Странна важност прозвуча в тона на Сатипи. Тя добави:

— Баща ти няма постоянно да бъде тук… Той отново ще замине за Северните имоти. И тогава ще видим.

— Сатипи…

Тя се засмя — остър, пронизителен смях, и влезе в къщата.

II

Децата тичаха и си играеха около езерцето. Двете момченца на Яхмос бяха хубави, симпатични малчугани и приличаха повече на Сатипи, отколкото на баща си. Тук бяха и трите деца на Собек, най-малкото от които едва проходило бебе. При тях беше и Тети — здраво, хубаво четиригодишно детенце.

Те се смееха, викаха и подхвърляха топки. Понякога споровете се разгорещяваха и детският гневен плач се разнасяше високо и силно.

Имхотеп седеше близо до Нофрет, сърбаше бира и по едно време промърмори:

— Колко мили са децата, като си играят до водата. Помня, че винаги е било така. Но, по дяволите, какъв шум вдигат само!

Нофрет бързо каза:

— Да, би могло да е много по-тихо… Защо не им кажеш да се махат, докато си тук? В края на краищата когато господарят на къщата желае да си почине, трябва да му бъде оказано полагащото се уважение. Не си ли съгласен?

— Аз… ами… — поколеба се Имхотеп. Идеята беше нова за него, но приемлива. — Всъщност не им обръщам внимание — несигурно завърши той. После добави по-тихо: — Те са свикнали да си играят тук, когато искат.

— Когато теб те няма, да — бързо се съгласи Нофрет. — Но, струва ми се, Имхотеп, като имам предвид всичко, което правиш за семейството си, те трябва да показват по-голямо уважение към твоето достойнство — нали зависят от теб. Ти си толкова внимателен, толкова отстъпчив!

Имхотеп въздъхна леко:

— Това винаги е било моята слабост. Никога не съм държал да се спазва приличието.

— И затова тези жени, снахите ти, злоупотребяват с твоята добрина. Не им е ясно, че когато дойдеш тук да почиваш, трябва да цари тишина и спокойствие. Виж какво, ще ида да кажа на Кайт да отведе децата — и нейните, и другите. Да можеш поне малко да останеш на мира.

— Ти си внимателно момиче, Нофрет, да, добро момиче си. Винаги гледаш как да ми угодиш.

Нофрет промърмори:

— Когато ти си добре и аз съм добре.

Тя стана и отиде при Кайт, която бе коленичила до водата и заедно с второто си дете, разглезено на вид момченце, се мъчеше да пусне малката му лодка-играчка да плава.

Нофрет каза грубо:

— Би ли отвела децата оттук, Кайт?

Тя я погледна недоумяващо:

— Да ги отведа ли? Какво искаш да кажеш? Те винаги си играят тук.

— Не и днес. Имхотеп иска да си почива, а децата вдигат шум.

Строгото лице на Кайт пламна:

— Подбирай си думите, Нофрет! Имхотеп обича да гледа как внучетата му играят тук. Сам го е казвал.

— Не и днес — отсече Нофрет. — Той ме изпрати да ти кажа да отведеш цялата шумна челяд в къщата, за да може да остане на спокойствие… с мен.

— С теб… — Кайт внезапно спря и не изрече онова, което беше на устата й. После стана и се запъти към Имхотеп, който полулежеше в палатката. Нофрет я последва.

Кайт заговори без заобикалки:

— Твоята наложница ми нареди да отведа децата оттук. Защо? Какво лошо правят? Каква е причината да бъдат наказани?

— Смятам, че желанието на господаря на къщата е достатъчно — каза Нофрет тихо.

— Точно така, точно така — рече обидено Имхотеп. — Защо трябва да имам някакви причини? Чия къща е тази?

— Предполагам, че тя е поискала да се махнат — Кайт се обърна и изгледа Нофрет от горе до долу.

— Нофрет мисли да моето удобство, за моето удоволствие — каза Имхотеп. — Никой друг в тази къща не го е грижа за това — освен може би бедната Хенет.

— Та децата повече да не играят тук, така ли?

— Не и когато идвам да почивам.

Гневът на Кайт пламна внезапно:

— Защо позволяваш на тази жена да те настройва срещу твоята собствена кръв? Защо се опитва да разваля навиците в къщата? Неща, които се вършат открай време.

Имхотеп изведнъж се развика. Той почувства нужда да се защити.

— Аз съм този, който казва какво трябва да се прави тук, не ти! Вие всички сте се съюзили и правите каквото си искате, нареждате нещата по свой вкус. А когато аз, господарят на къщата, си дойда у дома, не удостоявате желанията ми с капчица от нужното внимание. Но господарят тук съм аз, ако не ви е ясно! Постоянно правя планове и работя за вашето благополучие — обаче имам ли признание, уважават ли се желанията ми? Не! Първо Собек е нахален и неучтив, а сега и ти, Кайт, се опитваш да ме сплашиш! За какво ви издържам всички? Внимавайте, или дотук с издръжката. Собек заявява, че щял да си отиде — ами да си върви тогава и да вземе теб и децата със себе си.

За момент Кайт остана напълно онемяла. Строгото й, по-скоро безизразно лице беше застинало. След това каза с глас, лишен от всякакви емоции:

— Ще отведа децата в къщата…

Тя направи една-две крачки и спря пред Нофрет. С дълбок глас изрече:

— Това е твоя работа, Нофрет. Но аз няма да забравя. Не, няма да забравя…