Смъртта идва като завършек

I

Заради приготовленията навсякъде цареше суматоха. В кухнята бяха опечени стотици пити хляб, а сега се печаха гъските; миришеше на праз, чесън и различни подправки. Жените викаха и се разпореждаха, а мъжете помагаха и притичваха нагоре-надолу.

Навсякъде се носеше шепот:

— Господарят… господарят си идва…

Ренизенб помагаше в плетенето на венци от макова и лотосови цветове; тя почувства как възбудата от щастието нараства в сърцето й. Баща й се прибираше у дома! В последните няколко седмици тя неусетно потъна в затвореността на своя стар живот. Онова първо усещане на непознатост и отчуждение, което й вдъхнаха думите на Хари, беше отминало. Тя си беше същата Ренизенб. Яхмос, Сатипи, Собек и Кайт, всички те си бяха същите — сега, както и някога, се суетяха и бързаха с приготовленията за завръщането на Имхотеп. Говореше се, че той ще бъде тук, преди да се е мръкнало. Един от слугите беше изпратен на брега на реката, за да предупреди, когато господарят се зададе, и неговият глас изведнъж се разнесе високо и ясно, известявайки за пристигането му.

Ренизенб остави цветята и се затича с останалите. Всички бързаха към пристана на речния бряг. Яхмос и Собек вече бяха там сред малка тълпа от селяни, рибари и работници, всички викаха възбудено и сочеха към реката.

Да, наистина, ладията приближаваше бързо със своето голямо квадратно платно, издувано от Северния вятър. Близо зад нея плаваше шлепът-кухня, пълен с мъже и жени. След малко Ренизенб забеляза баща си, седнал с лотос в ръка, и до него някаква жена, за която тя предположи, че сигурно е певица.

На брега се развикаха с удвоена сила, Имхотеп протегна ръка за поздрав, моряците вдигаха и дърпаха фаловете. Носеха се викове:

„Добре дошъл, господарю!“, прославяха боговете, благодаряха им, че той се завръща жив и здрав, а малко по-късно Имхотеп слезе на брега, като поздравяваше семейството си и отговаряше на гръмогласните привети, както изискваше приличието.

„Слава на Себек (Себек — бог с образ на крокодил, покровител на водите и водните басейни. Бел. прев.), сина на Нейт, който те придружи благополучно по водата!“ „Слава на Пта, на юг от Мемфиската стена, който те доведе при нас!“ „Да благодарим на Ра (Ра — бог на Слънцето. Бел. прев.), който даде светлина на двете земи!“

Ренизенб си проби път напред, опиянена от голямата възбуда.

Имхотеп се изпъна важно и изведнъж тя си помисли: „Но той е дребен човек. Мислех го за много по-голям, отколкото е.“

Прониза я чувство, подобно на уплаха.

Смалил ли се беше баща й? Или спомените я лъжеха? Тя го помнеше по-скоро като заядлив, деспотичен човек, често пъти нервен, пращащ всички наляво и надясно, принуждавайки я понякога да се смее вътрешно, но въпреки това личност. А този малък, пълничък, възстар мъж с тъй самонадеян вид, при това не особено впечатляващ — дали тя нещо не грешеше? Откъде се взеха в главата й тези вредни мисли?

След като завърши високопарните си и церемониални словоизлияния, Имхотеп продължи с по-лични поздрави. Той прегърна синовете си.

— О, добри ми Яхмос, целият сияещ, бил си усърден в мое отсъствие, сигурен съм… И Собек, хубавият ми син, виждам, все още радваш сърцето ми. А, ето го Ипи — милия ми Ипи… чакай да те погледам… Застани по-далече… така. Пораснал си голям, цял мъж, колко се радва сърцето ми да те прегърна отново! Ренизенб, моя скъпа дъще, отново си у дома. Сатипи, Кайт, не по-малко скъпите ми снахи… И Хенет — моя вярна Хенет…

Хенет беше коленичила, обгръщаше краката му и демонстративно бършеше от очите си сълзи на радост.

— Радвам се да те видя, Хенет. Добре ли си, щастлива ли си? По-предана отвсякога — това е приятно за сърцето… И моят безупречен Хори, толкова вещ в сметките и в перото! Вървят ли работите? Сигурен съм, че вървят.

После, след като поздравите приключиха и възгласите наоколо стихнаха, Имхотеп вдигна ръка за тишина и заговори високо и ясно.

— Синове и дъщери мои, приятели. Имам една малка новина за вас. Доста отдавна вече, както добре знаете, аз съм един самотен, почтен мъж. И моята съпруга (вашата майка, Яхмос и Собек), и моята сестра (твоята майка, Ипи) се пренесоха при Озирис преди много години. И така, Сатипи и Кайт, аз ви доведох нова сестра да дели къщата с вас. Ето — това е моята наложница Нофрет, която ще обичате от уважение към мен. Тя дойде с мен от север, от Мемфис, и ще живее тук с вас, когато замина отново.

Докато говореше, той изведе напред за ръка една жена. Тя застана до него с високо вдигната глава и присвити очи — млада, надменна и хубава.

Ренизенб си помисли, сепната от изненада: „Но тя е съвсем млада, вероятно по-млада и от мен!“

Нофрет стоеше, без да каже дума. На устните й играеше лека усмивка — знак по-скоро на присмех, отколкото на доволство.

Тя имаше много прави черни вежди и лъскава, почерняла от слънцето кожа, а миглите й бяха толкова дълги и гъсти, че очите й почти не се виждаха.

Всички от семейството гледаха смаяно в пълна тишина. С леко раздразнение в гласа Имхотеп каза:

— Хайде, деца, кажете „добре дошла“ на Нофрет. Нима не знаете как да посрещнете наложницата на баща си, която той довежда у дома?

Последваха неохотни и вяли поздравления.

Имхотеп, с искрено трогнат вид, като прикриваше лекото си неудобство, възкликна бодро:

— Така е по-добре! Сатипи, Кайт и Ренизенб ще те отведат до женските помещения, Нофрет. Къде са сандъците? Свалихте ли ги на брега?

Сандъците със заоблени капаци бяха внимателно свалени от ладията. Имхотеп каза на Нофрет:

— Твоите накити и дрехи тук са на сигурно място. Иди и виж да ги настанят добре.

После, когато жените тръгнаха заедно, той се обърна към синовете си:

— Какво ново по имота? Наред ли е всичко?

— Долните поля, които бяха наети от Накт… — започна Яхмос, но баща му бързо го прекъсна:

— Почакай с подробностите, Яхмос. Ще ги оставим за по-късно. Тази вечер е празник. Утре ти, аз и Хори ще се захванем за работа. Хайде, Ипи, момчето ми, да влизаме в къщи. Колко висок си станал, главата ти стърчи над моята.

Намръщен, Собек тръгна след баща си и Ипи. Той прошепна на ухото на Яхмос:

— Накити и дрехи — чуваш ли? Ето къде отива спечеленото от северните имоти. Спечеленото от нас.

— Тихо — прошепна Яхмос. — Баща ни ще чуе.

— И какво като чуе? За разлика от тебе аз не се плаша от него.

По едно време, вече в къщата, Хенет влезе в стаята на Имхотеп, за да му приготви да се изкъпе. Тя цялата сияеше.

Имхотеп свали маската на смутена сърдечност.

— Е, Хенет, какво ще кажеш за моя избор?

Макар че беше решил да държи нещата в свои ръце, той добре съзнаваше, че пристигането на Нофрет ще предизвика буря — поне сред женската част от къщата. Хенет беше различна. Единственото предано създание. Не го беше разочаровала.

— Тя е хубава! Много хубава! Каква коса, какви ръце и крака! Ти я заслужаваш, Имхотеп, какво повече да кажа? Твоята скъпа съпруга, която умря, ще бъде доволна, че си избрал такава утеха да радва дните ти.

— Така ли мислиш, Хенет?

— Сигурна съм в това, Имхотеп. След толкова много години на скръб по нея време ти е отново да се порадваш на живота.

— Ти я познаваше добре… Аз също чувствах, че е време да заживея така, както се полага на един мъж. И все пак… снахите и дъщеря ми, те дали няма да приемат всичко това с възмущение?

— По-добре да не го приемат така — каза Хенет. — В края на краищата не зависят ли всички те от теб в тази къща?

— Много вярно, много вярно — потвърди Имхотеп.

— Ти ги храниш и обличаш щедро, благополучието им е изцяло плод на твоите усилия.

— Да, наистина — Имхотеп въздъхна. — Постоянно се трудя заради тях. И понякога се съмнявам дали ще осъзнаят, че всичко дължат на мен.

— Ти трябва да им го напомниш — каза Хенет, клатейки глава. — Аз, твоята скромна, предана Хенет, никога няма да забравя какво дължа на теб. Но децата понякога са безразсъдни и егоистични, мислят може би, че те са важните, без да съзнават, че само изпълняват нарежданията, които ти им даваш.

— Това наистина е точно така — съгласи се Имхотеп. — Винаги съм казвал, че си умно същество, Хенет.

Тя въздъхна:

— Де и другите да мислеха така!

— Какво значи това? Да не би някой да не се държи добре с теб?

— Не, не, искам да кажа, че на тях и през ум не им минава нещо такова — и то, разбира се, защото аз работя непрекъснато (което го правя с радост), но една дума на съчувствие и разбиране, това променя всичко.

— От мен винаги можеш да го получиш — каза Имхотеп. — И запомни, че това винаги ще бъде твоят дом.

— Толкова си мил, господарю! — Тя спря и добави: — Робите са готови в банята с топлата вода. А когато се изкъпеш и преоблечеш, майка ти заръча да идеш при нея.

— А, майка ми? Да… да, разбира се…

Имхотеп изведнъж погледна малко обезпокоено. Той прикри смущението си, като каза бързо:

— Естествено, точно това се канех да направя. Кажи на Еза, че ще дойда.

II

Еза, облечена в най-хубавата си плисирана ленена рокля, погледна към сина си някак язвително развеселена.

— Добре дошъл, Имхотеп. Върна се вече при нас… и не сам, чувам.

Имхотеп се запъна и отвърна по-скоро стеснително:

— О, значи си чула?

— Естествено. Къщата гърми от новините. Момичето било хубаво, казват, и съвсем младо.

— Тя е на деветнадесет години и… хм… не изглежда зле.

Еза се засмя — старческо злобно кискане.

— Е, добре — каза тя, — няма по-голям глупак от един стар глупак.

— Скъпа моя майко, наистина не мога да разбера какво искаш да кажеш.

Еза отвърна сдържано:

— Винаги си бил глупак, Имхотеп.

Той замръзна и запелтечи гневно. Въпреки че обикновено го преценяваше благосклонно, майка му неведнъж успяваше да пробие бронята на неговото самомнение. В нейно присъствие той се чувстваше слаб. Лекият саркастичен блясък в нейните почти невиждащи очи винаги го разстройваше. Майка му, това беше безспорно, никога не променяше мнението си за неговите способности. Той добре знаеше, че собствената му преценка за себе си е вярна, така че това, което мислеше майка му, нямаше никакво значение — но сега нейното становище успя да бодне ласкавата му самооценка.

— Толкова ли е необикновено един мъж да доведе в къщата си наложница?

— Не е кой знае колко необикновено, но мъжете обикновено са глупаци.

— Не мога да разбера къде е глупостта им.

— Ти си въобразяваш, че присъствието на това момиче ще допринесе за спокойствието в къщи, така ли? Сатипи и Кайт ще странят постоянно от нея и ще насъскат и мъжете си.

— Защо ще правят така? Какво право имат да пречат?

— Никакво.

Имхотеп закрачи яростно напред-назад.

— Не мога ли да правя каквото поискам в собствената си къща? Не издържам ли синовете си и жените им? Не дължат ли те хляба, който ядат, на мен? Не им ли го повтарям непрекъснато?

— Твърде нескромно е да говориш такива неща.

— Това е истината. Те всички зависят от мен. Всички!

— А сигурен ли си, че това е добре?

— Искаш да кажеш, че не е добре един мъж да издържа семейството си?

Еза въздъхна.

— Те работят за теб, не забравяй.

— А какво искаш — да ги насърчавам да мързелуват ли? Естествено, че ще работят.

— Те са големи мъже, дори Яхмос и Собек са повече от големи.

— Собек няма усет. Прави всичко не както трябва. А и често пъти е нахален, което няма да търпя. Яхмос е добро, послушно момче…

— Нещо повече от момче!

— Но понякога му повтарям нещата по два-три пъти, преди да ги схване. За всичко трябва да мисля — да бъда навсякъде! През цялото време, докато не съм тук, диктувам на писарите — да пишат пълни наставления, които синовете ми да изпълняват… Не мога да си почина, не мога да се наспя! А сега, когато се прибирам у дома, за да намеря поне малко спокойствие, изглежда, че тук това е безкрайно трудно! Дори ти, майко, отричаш правото ми да имам наложница като другите мъже — и се ядосваш…

Еза го прекъсна:

— Не се ядосвам. Смешно ми е. Голяма занимавка е да наблюдаваш домашните… Но ще ти кажа, че когато отново тръгнеш на Север, най-добре ще е да вземеш момичето със себе си.

— Нейното място е тук, в къщата ми! И тежко на всеки, който се опита да я тормози.

— Не става дума за тормоз. Ала не забравяй, лесно се пали огън в сухи тръни. Казано е, че където има много жени, не е добре…

Еза замълча за миг, после каза бавно:

— Нофрет е красива. Но помни: „Мъжете полудяват по лъскавите нозе на жените и чудно, за миг се превръщат в безцветни халцедони…“

Тя продължи, гласът й стана дълбок:

— „…В нещо дребно, малко, подобно на сън и смъртта идва като завършек…“