Смъртта идва като завършек

I

Имхотеп седна отпуснато. Изглеждаше много състарен, прегърбен от грижи. Погледът му беше измъчен и объркан.

Хенет му донесе храна и го подкани да хапне.

— Да, да, Имхотеп, трябва да подкрепиш силите си.

— И защо? Какво е силата? Ипи беше силен — силен, млад и хубав, а сега лежи в саламурена баня… Моят син, моят най-обичан син! Последният ми…

— Не, не, Имхотеп, ти имаш Яхмос, твоя добър Яхмос.

— Докога? Не, той също е обречен. И ние сме обречени. Какво е това зло, което ни нападна? Можех ли да зная, че ще ни сполетят тези нещастия, когато доведох наложницата в къщата си? Прието е да се правят такива неща. То е справедливо и е според божия и човешкия закон. Отнасях се с почит към нея. Защо тогава ме постигат тези злини? Или Ашайет си отмъщава? Дали й е трудно да забрави? Естествено — не отговори на молбата ми. Злините продължават.

— Не, не, Имхотеп, не бива да говориш така. Много малко време мина, откакто бокалът бе поставен в жертвената стая. Като че ли не знаеш колко време е нужно на закона и справедливостта в този свят… колко безкрайно се протакат нещата в съда на номарха. И още повече, когато случаят стигне до Първия. Справедливостта си е справедливост — и в този свят, и в другия е все нещо, което върви бавно, но накрая възтържествува.

Той поклати глава със съмнение. Хенет продължи:

— Освен това, Имхотеп, не забравяй, че Ипи не беше син на Ашайет — него го роди твоята сестра Анк. Защо тогава Ашайет да се грижи за него? Но с Яхмос ще бъде по-иначе. Той ще бъде спасен, защото Ашайет ще гледа да се оправи.

— Думите ти ме успокояват, Хенет… Много истина има в това, което казваш. Вярно е, че Яхмос с всеки изминал ден възвръща силите си. Той е добър, предан син. Но, о!… моят Ипи… такъв дух, такава красота! — Имхотеп простена.

— Уви! Уви! — съчувствено извика Хенет.

— Онази проклетница и нейната хубост! По-добре никога да не бях я виждал.

— Да, наистина, скъпи господарю. Дъщеря на Сет, ако някога съм виждала такава. Изучена в магията и в злите заклинания, в това не може да има съмнение.

Чу се почукване на тояжка по пода и кретайки, Еза влезе в залата. Тя изсумтя подигравателно:

— Никой ли няма чувство в тази къща? Нямаш ли да правиш нещо по-полезно, освен да дрънкаш против едно нещастно момиче, което харесваше и което си позволяваше малка женска злоба и лошотия, подтиквана от глупашкото поведение на глупавите съпруги на още по-глупавите ти синове?

— Малка женска злоба, така ли, Еза? Когато от тримата ми сина двамата са мъртви, а единият умира! О! Майка ми да каже такова нещо!

— Изглежда е необходимо някой да ти го каже, щом не можеш да приемеш фактите такива, каквито са. Избий от мозъка си това глупаво суеверие, че духът на едно мъртво момиче причинява злото. Жива ръка хвана главата на Ипи и я потопи в езерото, за да го удави, и жива ръка сипа отрова във виното, от което пиха Яхмос и Собек. Ти имаш враг, Имхотеп, да, но враг тук, в тази къща. И доказателството е, че когато бе послушан съветът на Хори и Ренизенб сама започна да приготвя храната на Яхмос или пък някой слуга, когото тя наблюдаваше, и нейната ръка лично се погрижи за него, оттогава, казвам ти, здравето и силите на Яхмос започнаха да се подобряват с всеки ден. Престани да бъдеш глупак, Имхотеп, престани да стенеш и да си удряш главата. Хенет е безспорната ти помощничка във всичко…

— О, Еза, колко погрешно ме преценяваш!

— Във всичко, повтарям, Хенет ти помага — или защото е също тъй глупава, или по някаква друга причина…

— Нека Ра ти прости, Еза, за твоята грубост към една бедна самотна жена!

Старицата изфуча, ефектно размахвайки тояжката си.

— Опомни се, Имхотеп, и мисли! Твоята покойна съпруга Ашайет, която беше много приятна жена и не глупава, между другото, е в състояние да ти повлияе в другия свят, но едва ли може да се очаква да те накара да помислиш за себе си в този! Трябва да действаме, защото ако не го направим, ще има още смърт.

— Жив враг? Враг в тази къща? Ти наистина ли го вярваш, Еза?

— Разбира се, че вярвам, защото е най-близко до ума.

— Но тогава всички сме в опасност?!

— Естествено, че сме. В опасност не от заклинанията и намесата на дух, а от човешка сила. От живи ръце, които капват отрова в храна и пиене, от човешка фигура, която се прокрадва зад едно момче, връщащо се късно вечерта от селото, и натиква главата му във водата на езерото!

Имхотеп каза замислено:

— Сила трябва за това.

— Ако е било лице в лице — да, но не съм сигурна. Ипи е пил много бира в селото. Бил е в диво и наежено настроение. Може крачката му да е била несигурна и без да се бои от човека, който го е заговорил, се е навел по собствена воля да си измие лицето в езерото. Тогава е била нужна малка сила.

— Какво се опитваш да ми внушиш, Еза? Че жена е сторила това? Невъзможно. Цялата работа е невъзможна… Ако в тази къща има враг, щяхме да го знаем — аз щях да го зная!

— Има зло в сърцето, Имхотеп, което не е изписано на лицето.

— Искаш да кажеш, че някой от слугите или пък роб…

— Нито слуга, нито роб.

— Някой от нас? Или още… имаш предвид Хори или Камени? Но Хори е човек от семейството, той доказа, че е верен и благонадежден. А Камени не е тукашен, вярно, но е от нашата кръв и доказва предаността си, като се старае за мен. Още повече той дойде тази сутрин и настоя да благословя брака му с Ренизенб.

— О, направил е това, така ли? — заинтересува се Еза. — И ти какво каза?

— Какво да кажа? — Имхотеп беше раздразнен. — Сега време ли е да говорим за женитба? Това му казах.

— И той какво ти отговори?

— Каза, че според него било време да се говори за женитба. Каза, че Ренизенб не е в безопасност в тази къща.

— Чудна работа — рече Еза. — Много чудна… Не е в безопасност ли? Мислех, че е — и Хори смяташе така… Но сега…

Имхотеп продължи:

— Могат ли сватбена и погребална церемонии да вървят едновременно? Не иде някак. Целият ном (Ном (гр. nomos — област, провинция) — административна единица в Древен Египет. Бел. ред.) ще говори за това.

— Не е време за събирания — съгласи се Еза. — Особено както балсаматорите са все тук. Това трябва да стане с благословията на Монту. Твърдината трябва да бъде направена изключително добре.

— Те са вдигнали цените с десет на сто! — отвлече се за момент Имхотеп. — Не е справедливо! Казват ми, че трудът бил поскъпнал.

— Ще ти приспаднат от цената заради оборота! — изхили се Еза.

— Скъпа майко — Имхотеп я погледна ужасен, — с това човек не бива да се шегува!

— Целият живот е шега, Имхотеп, а смъртта се смее последна. Не го ли чуваш на всеки пир? Яж, пий и се весели, защото утре, като умреш… А тук за нас това е много вярно — само че въпросът е за кого смъртта ще дойде утре.

— Това, което казваш, е тревожно, тревожно! Какво можем да направим?

— Не се доверявай на никого — отговори Еза. — Това е първото, най-същественото. — Тя повтори, като натърти думите: — Не се доверявай на никого!

Хенет зарида.

— Защо ме гледаш?… Сигурна съм, че ако някой е достоен за доверие, това съм аз! Доказах го през всичките тези години. Не я слушай, Имхотеп!

— Така е, така е, моя скъпа Хенет. Естествено, че ти имам доверие. Само аз познавам добре честното ти и предано сърце.

— Нищо не знаеш — прекъсна го Еза. — Никой от нас не знае нищо. Точно там е нашата опасност.

— Ти ме обвиняваш! — изви Хенет.

— Не обвинявам. Нямам факти, нито доказателства. Само подозирам.

Имхотеп рязко вдигна поглед:

— Подозираш… кого?

Еза каза бавно:

— Три пъти имах подозрения. Ще бъда честна. Първо заподозрях Ипи, но той е мъртъв, тъй че подозрението отпадна. После заподозрях другиго, но в деня на смъртта на Ипи ми дойде трета идея… — Тя млъкна. — Хори и Камени в къщата ли са? Изпратете ги тук. Да, и Ренизенб от кухнята. И Кайт, и Яхмос. Искам цялата къща да чуе нещо.

II

Еза огледа събралото се семейство. Срещна сериозния и нежен поглед на Яхмос, обичайната усмивка на Камени, изплашеното недоумение в очите на Ренизенб, спокойното безразличие на Кайт, раздразнителния страх в потрепващото лице на Имхотеп и ненаситната любопитност и… да, удоволствието в очите на Хенет.

Помисли си: „Лицата им не ми казват нищо. Показват само външна емоция. Ако съм права, сега сигурно някой ще се издаде.“ На глас произнесе:

— Искам да ви кажа нещо, но първо ще говоря само с Хенет — тук, пред всички вас.

Изражението на Хенет се промени. Ненаситното любопитство и удоволствието изчезнаха. Тя погледна уплашено. Гласът й се извиси в писклив протест:

— Ти ме подозираш, Еза! Разбрах го. Ще ме обвиниш, а как аз, една бедна и глупава жена, да се защитя? Ще бъда осъдена, осъдена тихомълком…

— Не тихомълком — възрази й иронично Еза и забеляза, че Хори се усмихва.

Хенет продължи, гласът й се извисяваше в истеричен крясък.

— Не съм направила нищо… Невинна съм… Имхотеп, скъпи господарю мой, спаси ме!

Тя се хвърли на земята и се вкопчи в колената му. Той запелтечи, като я потупваше по главата:

— Наистина, Еза, аз протестирам. Това е позорно…

Старицата го прекъсна:

— Не съм отправила обвинение. Не обвинявам без доказателства. Само накарах Хенет да ни обясни смисъла на това, което каза.

— Нищо не съм казала, абсолютно нищо…

— Напротив — рече Еза. — Чух думите ти със собствените си уши — а ушите ми са винаги наострени за разлика от замъглените ми очи. Каза, че си знаела нещо за Хори. Какво знаеш за Хори?

Хори погледна, леко изненадан.

— Да, Хенет. Какво знаеш за мен? Нека го чуем всички.

Тя седна върху свитите си крака и изтри очи. Погледна намусено и непокорно.

— Нищо не знам. Какво да знам?

— Онова, което очакваме да ни кажеш — рече Хори.

Хенет сви рамене.

— Това бяха само думи. Нищо нямах предвид.

Еза рече:

— Ще ти повторя твоите собствени думи. Ти каза, че ние всички те презираме, ала ти знаеш доста за това, какво става в тази къща, и си видяла повече, отколкото много умни хора са видели. И после, че когато Хори те е срещнал, сякаш гледал нещо зад теб — нещо, което го няма.

— Той винаги гледа така — мрачно каза Хенет. — Гледа ме, сякаш съм някакво насекомо, нещо нищожно.

Еза бавно продължи:

— В съзнанието ми остана този израз — нещо отзад, нещо, което го няма. Хенет каза: „Той трябваше да ме погледне.“ И продължи да говори за Сатипи. Да, за Сатипи и колко била умна, но къде е сега?… — Еза се озърна. — Това за никого от вас ли не означава нищо? Мисълта за Сатипи, която е мъртва… И обърнете внимание, някой е трябвало да погледне към човек, а не в нещо, което го няма…

За миг последва мъртва тишина и после Хенет простена. Висок, тънък стон — сякаш стон на абсолютен ужас. Тя изпищя несвързано:

— Не съм! Спаси ме, господарю, не й позволявай… Нищо не съм казала, нищо…

Смаян, Имхотеп избухна:

— Това е непростимо — изрева той. — Няма да търпя тази бедна жена да бъде разстройвана и обвинявана! Какво имаш против нея? По собствените ти думи — съвсем нищо.

Яхмос се намеси без обичайната си боязливост:

— Баща ми е прав. Ако имаш да отправиш определено обвинение срещу Хенет, кажи го.

— Аз не я обвинявам — бавно каза Еза.

Тя се подпря на тояжката. Тялото й сякаш се сви. Говореше бавно и трудно.

Яхмос се обърна властно към Хенет:

— Еза не те обвинява за злините, които стават, но ако я разбирам правилно, мисли, че имаш сведения, които премълчаваш. Ако знаеш нещо за Хори или за някой друг, сега е времето да го кажеш. Тук, пред всички. Говори. Какви сведения имаш?

Хенет поклати глава:

— Никакви.

— Преценявай какво говориш, Хенет. Сведенията са опасни.

— Нищо не зная. Кълна се! Кълна се в деветте бога на Енеада, в богинята Маат, в самия Ра!

Хенет беше разтревожена. В гласа й липсваха обичайните превземки. Звучеше страхопочитателно и искрено.

Еза въздъхна дълбоко. Тялото й се наклони напред. Тя измърмори:

— Помогнете ми да се върна в стаята си.

Хори и Ренизенб бързо дойдоха при нея.

— Не ти, Ренизенб. Ще тръгна с Хори.

Тя се облегна на него и той я придружи до собствените й помещения. Еза го погледна — лицето му бе сериозно и омърлушено. Попита го:

— Е, Хори?

— Беше неразумна, Еза, много неразумна.

— Знаех го.

— Да, но пое опасен риск.

— Разбирам. Значи и ти мислиш като мен?

— По едно време и аз го мислех, но нямах доказателства — нито едно-едничко. И дори сега, Еза, ти нямаш доказателство. Това е само предположение.

— Достатъчно е, че аз зная.

— Може да се окаже прекалено достатъчно.

— Какво имаш предвид? А, да, разбира се.

— Пази се, Еза, отсега нататък си в опасност.

— Трябва да се опитаме да действаме бързо.

— Това е така, но какво можем да направим? Трябват ни доказателства.

— Зная.

Не можаха да говорят повече — малката прислужничка на Еза дотича при господарката си. Хори я остави на грижите на момичето и се върна. Лицето му беше сериозно и объркано.

Девойката забърбори и се засуети около старицата, но тя почти не я забелязваше. Чувстваше се стара, болна и студена… Още веднъж видя съсредоточения кръг от лица, които я гледаха, докато говореше.

Само един поглед — моментна искра на страх и неразбиране, би ли могла да сгреши? Сигурна ли беше в това, което видя? В края на краищата очите й недовиждат…

Да, сигурна беше. Не толкова израз, по-скоро внезапно напрежение на цялото тяло… втвърдяване… сковаване. За едного, само за едного нейните разхвърляни думи имаха смисъл. Онзи непоносим, безпогрешен смисъл, какъвто представлява истината…