Споделен живот

Камбъл

Моят ключ е Брайън Фицджералд. След като съдията чуе, че поне единият от родителите на Ана е съгласен с решението й да спре да бъде донор на сестра си, решението да й даде еманципация няма да представлява толкова огромен скок. Ако Брайън направи това, което ми трябва — да обясни на съдия Дисалво как осъзнава, че и Ана има права и е готов да я подкрепи, тогава това, което ще каже Джулия в доклада си, каквото и да е, ще бъде спорен въпрос. Нещо още по-хубаво: показанията на Ана ще бъдат само формалност.

Брайън идва рано на следващата сутрин заедно с Ана, облечен в капитанската си униформа. Изписвам на лицето си усмивка, изправям се и тръгвам към тях заедно със Съдия.

— Добро утро — поздравявам ги. — Всички ли сме готови?

Брайън поглежда към Ана, после към мен. На ръба на устните му има въпрос, но сякаш прави всичко по силите си да не го зададе.

— Ей — обръщам се към Ана под въздействието на някаква глупава идея.

— Ще ми направиш ли една услуга? На Съдия ще му дойде добре да потича по стълбите, в противен случай ще стане неспокоен в съда.

— Вчера ми каза, че не мога да го разхождам.

— Е, добре, днес можеш.

Ана поклаща глава.

— Никъде няма да отида. Щом изляза, ще започнете да говорите за мен.

Затова пак се обръщам към Брайън:

— Всичко наред ли е?

В този миг в сградата влиза Сара Фицджералд, забързва към съдебната зала, но вижда Брайън с мен и спира. После бавно се извръща и влиза вътре.

Погледът на Брайън Фицджералд проследява съпругата му дори след като вратите се затварят зад нея.

— Добре сме — произнася той, но отговорът не е предназначен за мен.

— Господин Фицджералд, имало ли е случаи, в които да не сте били съгласни със съпругата си относно участието на Ана в медицински процедури за доброто на Кейт?

— Да. Лекарите казаха, че на Кейт ще й трябва само пъпната връв. Обясниха, че ще вземат частта, която обикновено се изхвърля след раждането — не нещо, чиято липса бебето ще усети, и със сигурност не нещо, което ще му причини болка — среща погледа на Ана и й се усмихва. — И за известно време това наистина подейства. Кейт мина в ремисия. Но през 1996 отново изпадна в релапс. Лекарите искаха Ана да дари лимфоцити. Това нямаше да излекува Кейт, но щеше да я поддържа за известно време.

Опитвам се да го накарам да продължи:

— Със съпругата ви не сте били на едно и също мнение относно въпросното лечение?

— Не бях сигурен, че идеята е добра. Този път Ана щеше да осъзнава какво се случва и това нямаше да й хареса.

— Какво каза съпругата ви, как ви накара да промените мнението си?

— Че ако сега не вземем кръв от Ана, скоро ще ни трябва костен мозък.

— Как се почувствахте, когато го чухте?

Брайън поклаща глава, очевидно се чувства неудобно.

— Никой не може да разбере какво е — произнася тихо, — докато не види детето си да умира. Тогава казваш и правиш неща, които не искаш. И си мислиш, че имаш избор, но колкото повече време минава, толкова повече разбираш, че грешиш. — Поглежда към Ана, която седи до мен толкова неподвижна, та ми се струва, че е забравила да диша. — Не желаех да причинявам това на Ана. Но не можех да загубя Кейт.

— Накрая наложи ли се да използвате костния мозък на Ана?

— Да.

— Господин Фицджералд, като сертифициран парамедик, някога бихте ли приложили процедура на пациент, който няма никакви физически проблеми?

— Разбира се, че не.

— Тогава защо, като баща на Ана, сте решили, че тези агресивни процедури, които представляват риск за самата Ана и не й носят никаква физическа полза, са в неин интерес?

— Защото — отговаря Брайън — не можех да оставя Кейт да умре.

— Имаше ли други случаи, господин Фицджералд, когато със съпругата ви сте имали несъгласия относно използването на тялото на Ана за лечението на по-голямата ви дъщеря?

— Преди няколко години Кейт беше хоспитализирана и… беше загубила толкова много кръв, никой не вярваше, че ще оцелее. Помислих си, че може би е време да я оставим да си отиде. Сара не мислеше така.

— Какво се случи?

— Лекарите й дадоха арсеник, той подейства и Кейт мина в ремисия за една година.

— Нима твърдите, че е имало лечение, което е спасило Кейт, без да включва използването на тялото на Ана?

Брайън поклаща глава.

— Казвам… казвам, че бях съвсем сигурен, че Кейт ще умре. Но Сара не се предаде и Кейт успя да се пребори — поглежда към жена си. — А сега бъбреците на Кейт отказват. Не искам да я гледам как страда, но същевременно не искам и да допускам за втори път същата грешка. Не искам да си казвам, че е свършило, когато не е задължително непременно да е така.

Брайън се е превърнал в емоционална лавина, устремена право към стъклената къща, която така старателно съм построил. Трябва да го вкарам вътре.

— Господин Фицджералд, знаехте ли, че дъщеря ви ще заведе дело срещу вас и съпругата ви?

— Не.

— Когато го направи, говорихте ли с нея за това?

— Да.

— Въз основа на този разговор, господин Фицджералд, какво направихте?

— Изнесох се от къщи заедно с Ана.

— Защо?

— Тогава вярвах, че Ана има правото да обмисли решението, а не можеше да го направи, докато живееше в дома ни.

— След като се изнесохте заедно с Ана, след като говорихте с нея надълго и нашироко, защо е завела това дело — съгласен ли сте с искането на съпругата си Ана да продължи да бъде донор на Кейт?

Отговорът, който сме репетирали, е „не“. Това е сърцевината на случая ми. Брайън се навежда напред, за да отговори.

— Да — казва той.

— Господин Фицджералд, според вас… — започвам, а после осъзнавам какво е направил току-що. — Моля?

— Все още искам Ана да дари бъбрек — признава Брайън.

Втренчвам се в свидетеля, който току-що ме е прецакал, и се опитвам да намеря почва под краката си. Ако Брайън не подкрепи решението на Ана да престане да бъде донор, на съдията ще му е значително по-трудно да отсъди в полза на еманципацията.

Същевременно чувам с невероятна яснота тихия звук, който се изтръгва от устата на Ана, тихото разбиване на сърце, което настъпва, когато осъзнаеш, че това, което си помислил за дъга, всъщност е само игра на светлината.

— Господин Фицджералд, вие желаете да подложите Ана на сериозна операция, която ще завърши със загубата на орган, за да облагодетелствате Кейт?

Странно е да наблюдаваш как един силен мъж рухва.

— Можете ли да ми кажете какъв е правилният отговор? — пита дрезгаво Брайън. — Защото аз не знам къде да го потърся. Знам кое е правилно. Знам кое е честно. Но тези неща нямат значение в случая. Мога да седя и да мисля за това, и да ви кажа кое е редно и необходимо. Мога дори да ви кажа, че трябва да има по-добро решение. Но изминаха тринайсет години, господин Александър, а все още не съм го намерил.

Бавно се отпуска напред, прекалено едър за малкото място, и челото му се отпуска на хладната пръчка дърво, която обгражда свидетелското място.

Съдия Дисалво обявява десетминутна почивка, преди Сара Фицджералд да започне кръстосания си разпит, та свидетелят да остане за малко сам. С Ана слизаме до машините за напитки, където можеш да похарчиш един долар за слаб чай и още по-безвкусна супа. Тя седи, подпряла пети на пречката на едно столче, и когато й подавам чаша горещ шоколад, я оставя на масата, без да отпие.

— Никога не съм виждала баща си да плаче — казва тя. — Майка ми да, тя постоянно плаче заради Кейт. Но татко — е, ако е имало моменти, когато е рухвал, го е правил някъде, където да не го виждаме.

— Ана…

— Мислиш ли, че аз съм виновна? — пита тя и се извръща към мен. — Смяташ ли, че не биваше да го моля да идва днес?

— Съдията щеше да го помоли да даде показания, дори и ти да не беше — поклащам глава. — Ана, и ти ще трябва да го направиш.

Тя ме поглежда и застава нащрек.

— Какво да направя?

— Да дадеш показания.

Тя примигва.

— Шегуваш ли се?

— Мислех, че ако баща ти подкрепи решението ти, съдията със сигурност ще отсъди в твоя полза. За беда обаче не стана така. Още повече нямам представа какво ще каже Джулия — но дори и да е на твоя страна, ще трябва да убедим съдия Дисалво, че си достатъчно зряла да направиш този избор сама, независимо от родителите си.

— Имаш предвид, че ще трябва да застана там? Като свидетел?

Винаги съм знаел, че в един или друг момент Ана ще трябва да свидетелства. В случаите, свързани с еманципация на малолетен, е логично съдията да изслуша малолетния. Ана може и да се дърпа и страхува от даването на показания, но вярвам, че подсъзнателно иска да го стори. Защо иначе ще си прави труда да заведе дело, ако не за да се увери, че най-после ще може да каже това, което мисли?

— Вчера ме успокои, че няма да свидетелствам — напомня ми Ана с раздразнен тон.

— Сгреших.

— Наех те, за да кажеш ти на всички какво искам.

— Не става така — обяснявам. — Ти започна делото. Ти искаше да си някой друг, а не човекът, който семейството те принуждаваше да бъдеш през последните тринайсет години. Следователно се налага да дръпнеш завесата и да ни покажеш кой е този друг.

— Половината възрастни на тази планета нямат представа кои са, но могат да вземат самостоятелни решения всеки Божи ден — възразява Ана.

— Те не са тринайсетгодишни. Слушай — продължавам и преминавам към според мен основния проблем: — Известно ми е как в миналото изразяването на твоите мисли не ти е помогнало, но ти обещавам този път, когато заговориш, всички да те слушат.

Ако думите ми изобщо имат някакво въздействие, то е обратното на това, което искам. Ана скръства ръце на гърдите си.

— Няма начин да седна там — отсича тя.

— Ана, даването на показания не е кой знае какво…

— Въпросът е, че е. Това е всичко. И няма да го направя.

— Ако не дадеш показания, ще загубим — обяснявам.

— Ами намери друг начин да спечелим. Ти си адвокатът.

Няма да се хвана на тази въдица. Започвам да барабаня с пръсти по масата и да призовавам търпението си.

— Искаш ли да ми споделиш защо толкова се противиш?

Тя поглежда към мен.

— Не.

— „Не“ като „няма да го направя“? Или „не, няма да ти кажа“?

— Не обичам да говоря за някои неща — лицето й се вкаменява. — Мислех, че точно ти ще го разбереш.

Знае точно кои бутони да натисне.

— Преспи и утре го обмисли на свежа глава — предлагам кратко.

— Няма да променя решението си.

Ставам от масата и хвърлям пълната си чаша с кафе в кошчето.

— Добре тогава — отговарям й, — не очаквай да успея да променя живота ти.

Сара Настоящето

Странно нещо се случва с времето: втвърдяването на характера. Разбирате ли, ако светлината освети лицето на Брайън по правилния начин, все още виждам светлосиния оттенък на очите му, който винаги ми е напомнял за океан, където все още не съм плувала. Под красивите очертания на усмивката му има трапчинка на брадичката — първото, което потърсих в лицата на новородените си деца. Той притежава решителност, тиха воля и спокоен мир със самия себе си, който винаги съм си мечтала да прихвана от него. Това са основните качества, които ме накараха да се влюбя в съпруга си; ако сега има моменти, в които не го разпознавам, вероятно не е задължително нещо лошо. Промените невинаги са към по-лошо; черупката, която се събира около една песъчинка, за някои е като източник на раздразнение, а за други като перла.

Погледът на Брайън се стрелва от Ана, която гризе струпей на палеца си, към мен. Наблюдава ме така, както мишка гледа ястреб. В погледа му има нещо, което ми причинява болка: наистина ли ме мисли за хищник?

И останалите ли са на същото мнение?

Иска ми се помежду ни да нямаше съдебна зала. Иска ми се да можех да отида до него. „Слушай — щях да му кажа — не мислех, че животът ни ще се развие така. Навярно не ще можем да намерим изход от тази улица, но на света няма друг човек, с когото бих искала да се загубя повече“.

„Слушай — щях да му кажа, — може би сбърках“.

— Госпожо Фицджералд — пита съдия Дисалво, — имате ли въпроси към свидетеля?

Осъзнавам, че това е добро описание за един съпруг. Какво друго правят съпругът или съпругата, ако не да свидетелстват за грешките в преценката на другия?

Бавно се надигам от мястото си.

— Здравей, Брайън — казвам. Гласът ми не е толкова сигурен, колкото се надявах.

— Сара — отговаря той.

Нямам представа какво друго да кажа.

Ненадейно в главата ми нахлува спомен. Искахме да се откъснем от всичко, но не можехме да решим къде да отидем, затова се качихме в колата и потеглихме, като на всеки половин час позволявахме на едно от децата да избере изход или да ни каже да завием надясно или наляво. Накрая се озовахме в Сийл Коув, Мейн, и спряхме, защото следващите указания на Джес щяха да ни вкарат право в Атлантическия океан. Наехме хижа без отопление и електричество… а трите ни деца се уплашиха от тъмнината.

Не осъзнавам, че съм говорила на глас, докато Брайън не ми отговаря.

— Знам — казва той. — Запалихме на пода толкова много свещи, че със сигурност реших, че ще изгорим хижата. Не спря да вали цели пет дни.

— А на шестия, когато времето се оправи, имаше толкова много зеленоглави патици, че не можехме да излезем.

— А после Джес получи алергия от отровен бръшлян и очите му се затвориха напълно…

— Извинете — намесва се Камбъл Александър.

— Прието — казва съдия Дисалво. — Накъде отивате, госпожо адвокат?

Не отивахме никъде, а мястото, където се озовахме накрая, беше ужасно, но въпреки това не бих заменила тази седмица за нищо на света. Когато не знаеш къде отиваш, откриваш места, които на никого не му е хрумвало да изследва.

— Когато Кейт не беше болна — казва Брайън бавно, внимателно, — имахме страхотни моменти.

— Не мислиш ли, че тези моменти ще липсват на Ана, ако Кейт си отиде?

Точно както очаквах, Камбъл скача от мястото си.

— Възразявам!

Съдията вдига ръка и кимва на Брайън да отговори.

— Ще липсват на всички ни — казва той.

И в този миг се случва нещо изключително странно. Брайън и аз, застанали един срещу друг и същевременно на противоположни полюси, се привличаме така, както се привличат магнитите; и вместо да се отблъскваме, неочаквано сякаш се озоваваме на една и съща страна. Млади сме и сме сърце до сърце за пръв път; стари сме и се чудим как сме извървели огромния път за толкова кратко време. Гледаме фойерверките по телевизията на дузина елхи, помежду ни на леглото в спалнята са се вклинили три спящи деца, притиснати толкова силно до нас, че усещам гордостта на Брайън, макар че двамата не се докосваме.

Внезапно установявам, че няма значение, задето се е изнесъл от дома ни заедно с Ана, че е поставял под въпрос някои от решенията, които съм вземала за Кейт. Правил е това, което е смятал за правилно, също както и аз, и не мога да го обвинявам. Понякога затъваме толкова дълбоко в тресавището на подробностите от живота, че забравяме да го живеем. Винаги има друга задача за изпълняване, друга сметка за плащане, друг симптом за овладяване, друг безличен ден за отбелязване на дървената стена. Синхронизирали сме часовниците си, проучили сме графиците си, съществували сме чрез разписанията и напълно сме забравили да отстъпим назад и да видим какво сме постигнали.

Ако днес загубим Кейт, ще сме я имали за шестнайсет години и това няма как да ни го отнеме никой. А след цяла вечност от днешния ден, когато ми е трудно да си спомня лицето й, когато се смее, усещането за ръката й в моята или съвършения звук на гласа й, ще имам Брайън, който да ми каже: „Не си ли спомняш? Ето как беше“.

Гласът на съдията прекъсва унеса ми:

— Госпожо Фицджералд, свършихте ли?

Изобщо нямаше нужда да подлагам Брайън на кръстосан разпит; винаги съм знаела отговорите му. Това, което съм забравила, са въпросите.

— Почти — отвръщам и се обръщам към съпруга си. — Брайън? — питам. — Кога ще се върнеш у дома?

Във вътрешността на съдебната палата има редица автомати за закуски и напитки, но в нито една от тях няма нещо, което човек би искал да опита. След като съдия Дисалво обявява почивка, отивам там и се взирам в продуктите на „Старбърст“, „Прингъл“ и „Чийто“, затворени в спираловидните си клетки.

— Най-добре пробвай „Орео“ — предлага ми Брайън зад мен. Обръщам се и го виждам как пъха в отвора на машината седемдесет и пет цента. — Просто. Класическо.

Натиска два бутона и бисквитите започват самоубийствения си полет към дъното на автомата.

Повежда ме към масата, обезобразена и покрита с петна от хората, издълбали инициалите си и надраскали мислите си отгоре й.

— Не знаех какво да ти кажа, докато беше на свидетелското място — признавам, а после се поколебавам: — Брайън? Мислиш ли, че бяхме добри родители?

Мисля си за Джес, от когото вдигнах ръце преди толкова време. За Кейт, която не можах да накарам да оздравее. За Ана.

— Не знам — отвръща Брайън. — Има ли някой, който знае?

Подава ми пакетче „Орео“. Отварям уста да му кажа, че не съм гладна, а той пъха в нея бисквита, плътна и груба, срещу езика ми. Внезапно усещам, че умирам от глад. Брайън избърсва трохите от устните ми, сякаш съм направена от фин порцелан, и аз му позволявам. Мисля си, че може би никога досега не съм опитвала нещо толкова вкусно.

Брайън и Ана се връщат у дома същата вечер. И двамата я слагаме в леглото; и двамата я целуваме. Брайън отива да си вземе душ. След малко ще тръгна за болницата, но точно сега сядам срещу Ана, на леглото на Кейт.

— Лекция ли ще ми четеш? — пита тя.

— Не така, както си мислиш — прокарвам пръст по ръба на една от възглавниците на Кейт. — Ти не си лош човек, защото искаш да бъдеш самата себе си.

— Никога не съм…

Вдигам ръка.

— Имам предвид, подобни мисли са напълно човешки. И само защото се оказва, че си различна от това, което всички са си представяли, не означава, че си сбъркала нещо. Дете, което е тормозено в едно училище, може да се премести в друго и да се превърне в най-популярното момиче там просто защото никой няма други очаквания за него. Или човек, който постъпва в медицинско училище, защото всички в семейството му са лекари, може да разбере, че всъщност иска да стане художник — поемам си дълбоко въздух. — В това, което ти говоря, има ли някакъв смисъл?

— Всъщност не.

Усмихвам се.

— Предполагам, просто искам да ти кажа, че ми напомняш на някого.

Ана се надига на лакът.

— На кого?

— На мен — отвръщам.

Когато си прекарал с партньора си толкова много години, той се превръща в нещо като пътната карта, която държиш в жабката на колата и цялата е намачкана и на бели линии от употреба — нещо, което познаваш толкова добре, че можеш да го нарисуваш по памет и именно затова го вземаш със себе си при всичките си пътувалия. И все пак, когато най-малко очакваш, един ден отваряш очи и виждаш непозната отбивка, нещо, което преди го е нямало, и трябва да спреш и да се запиташ дали пейзажът е нов или е нещо, което никога досега не си забелязвал.

Брайън ляга до мен на леглото. Не казва нищо, само поставя ръка в трапчинката на основата на врата ми. После ме целува, дълго и сладко-горчиво. Това го очаквам, но не и следващото, което прави: ухапва устната ми толкова силно, че усещам вкуса на кръв.

— О! — възкликвам и се опитвам да се засмея, да го превърна в шега. Но той не се смее, не се и извинява. Навежда се към мен и облизва кръвта.

Това ме кара да подскоча вътрешно. Това е Брайън и не е Брайън и тези две неща са забележителни. Прокарвам език по кръвта, гъста и хлъзгава. Отварям се като орхидея, превръщам тялото си в люлка и усещам как дъхът му минава надолу по гърлото ми, над гърдите ми. За миг той отпуска глава на корема ми и точно както ухапването е било непознато, сега ме пробожда усещане за нещо привично — някога правеше това всяка нощ, беше като ритуал, когато бях бременна.

После отново започва да се движи. Изправя се над мен като второ слънце и ме изпълва със светлина и топлина. Двамата сме самото въплъщение на контраста — твърдо и меко, светло и тъмно, трескаво и спокойно — и все пак в начина, по който си пасваме, има нещо, което ме кара да осъзная, че нито един от двама ни няма да се чувства съвсем наред без другия. Ние сме като лента на Мьобиус34, две непрекъснати тела, невъзможна плетеница.

— Ще я загубим — прошепвам. Дори не знам за Кейт ли говоря, или за Ана.

Брайън ме целува.

— Спри — прошепва.

После не казваме нищо повече. Така е най-безопасно.