Споделен живот

Камбъл

Заспиваме в мъничката каюта, унесени от люшкането й. Пространството е тясно, но сякаш няма значение: през цялата нощ тя не спира да се увива около мен. Хърка мъничко. Предният й зъб е крив. Миглите й са дълги колкото нокътя на кутрето ми. Дребните подробности, които повече от всичко доказват колко по-различни сме сега, след петнайсет години.

Когато си на седемнайсет, дори не забелязваш перлено розовия оттенък на сутиена й, дантелата, която минава между краката й. Когато си на седемнайсет, те интересува единствено сегашният миг, не следващият.

Това, което обичах у Джулия — ето, казах го — беше фактът, че не се нуждаеше от никого. В „Уийлър“ дори тогава, когато се набиваше на очи с розовата си коса, огромното карирано армейско яке и полувисоките ботуши, го правеше, без да се извинява. Огромна ирония беше, че самият факт на връзка с нея щеше да намали привлекателността й. В мига, в който отвърнеше на любовта ми и започнеше да зависи от мен толкова, колкото и аз от нея, тя вече щеше да престане да бъде истински независим дух.

Просто нямаше начин аз да се превърна в човека, който да й отнеме това качество.

След Джулия жените в живота ми не бяха кой знае колко много — със сигурност нямаше такава, чието име да си направя труда да запомня. Беше прекалено уморително да поддържам фасадата; вместо това избрах неравния път на страхливеца, на кратките нощни похождения. По необходимост — и медицинска, и емоционалност — бях усъвършенствал изкуството да се измъквам.

През миналата нощ поне пет пъти имах възможността да си тръгна, докато Джулия спеше. Дори обмислих как да го направя: бележка на възглавницата, съобщение, надраскано на палубата с нейното черешово червило. И все пак нуждата да го направя съвсем не беше толкова силна, колкото тази да почакам още една минута, още един час.

От мястото, където се е свил на масата на кравай, стегнат като кифла с канела, Съдия вдига глава. Надава кратък вой и аз напълно го разбирам. Откъсвам се от гъстата гора, която представлява пищната коса на Джулия, и се измъквам от леглото. Тя се плъзва на топлото място, което съм оставил.

Кълна се, при тази гледка усещам, че отново ми става.

Вместо да се поддам на инстинктивното си желание — да излъжа, че съм болен от някаква устойчива форма на едра шарка и да накарам чиновника в съда да насрочи изслушването за друг път, за да прекарам деня в чукане, — си обувам панталона и се качвам на палубата. Искам да отида в съда преди Ана и за целта трябва да се изкъпя и преоблека. Оставям на Джулия ключовете на колата си — близо до моя дом сме. Едва когато със Съдия вече сме на път към къщи, осъзнавам, че за разлика от всяка друга удавена в сълзи сутрин, когато съм напускал жена, сега не съм измислил никакъв красив символ за тръгването си, нищо, което да смекчи удара, когато Джулия се събуди и се види изоставена. Чудя се дали това е някакво прозрение, или през цялото време съм я чакал да се върне, за да успея да порасна.

Със Съдия пристигаме в сградата „Гарахи“ за изслушването и се налага да си пробием път през репортерите, събрани за Голямото събитие. Тикат в лицето ми микрофони и неволно стъпват върху лапите на Съдия. На Ана ще й е необходим един-единствен поглед към двете редици хора, сред чиито пръчки трябва да мине, за да се обърне и да побегне в обратна посока.

Минавам през входната врата, мервам Върн и му правя знак да спре.

— Нали ще ми изпратиш няколко души от охраната? Онези ще изядат свидетелите живи.

После забелязвам Сара Фицджералд, вече чака. Облечена е в костюм, който навярно не е ваден от найлоновата торба за химическо чистене поне от десетилетие, а косата й е стегната жестоко с шнола. Не носи куфарче, а раница.

— Добро утро — поздравявам с равен тон.

Вратата се отваря с трясък, влиза Брайтън. Погледът му се премества от Сара към мен.

— Къде е Ана?

Сара прави крачка напред.

— Не дойде ли с теб?

— Върнах се от спешно повикване в пет часа сутринта и вече я нямаше. Оставила е бележка, че ще се срещнем тук. — Поглежда към вратата, към чакалите от другата й страна. — Обзалагам се, че е избягала.

Отново чуваме звука от отваряне на врата и Джулия доплува в съдебната палата на гребена на вълна от крясъци и въпроси. Приглажда косата си назад, възвръща самообладанието си, поглежда към мен и отново го загубва.

— Ще я намеря — казвам.

Сара настръхва.

— Не, аз ще я намеря.

Джулия поглежда първо единия, после другия.

— Кого ще намерите?

— Ана временно отсъства — обяснявам.

— Отсъства ли? — повтаря Джулия. — Отсъства, като „изчезнала“?

— Съвсем не — не е лъжа. За да е изчезнала, Ана първо трябва да се е появила.

Осъзнавам, че дори знам накъде ме водят тази мисли в същия миг, в който и Сара го осъзнава. В следващия момент тя ме оставя аз да поема командването. Джулия сграбчва ръката ми, докато вървя към вратата, и пъха в дланта ми ключовете от колата ми.

— Сега разбираш ли защо няма да се получи?

Обръщам се към нея.

— Джулия, слушай. И аз искам да поговорим за това, което се случи помежду ни, но моментът не е подходящ.

— Говорех за Ана. Камбъл, това момиче постоянно се измъква. Не дойде дори на изслушването си. Говори ли ти нещо?

— Че всеки се страхува понякога — отвръщам най-после: предупреждение към всички ни.

Щорите в болничната стая са спуснати, но това не ми попречва да видя ангелската бледност на лицето на Кейт Фицджералд, мрежата от сини вени, отбелязваща последната надежда за успех — пътя на лекарството, което тече под кожата й. Свита в долната част на леглото, виждам Ана.

Заповядвам на Съдия да чака и той се спира до вратата. Приклякам до леглото.

— Ана, време е да тръгваме.

Когато вратата се отваря, очаквам или Сара Фицджералд, или лекар с количка за спешна помощ. За моя изненада на прага е Джес Фицджералд.

— Здрасти — поздравява, все едно всички сме стари приятели.

„Как си дошъл тук“ — едва не го питам, но осъзнавам, че не желая да чуя отговора.

— Ще тръгваме към съда. Да те закараме ли? — питам сухо.

— Не, благодаря. Реших, че тъй като всички останали ще са там, може да остана тук — погледът му не се отмества от Кейт. — Изглежда отвратително.

— А ти какво очакваш? — пита Ана, вече будна. — Тя умира.

Отново се втренчвам в клиентката си. Би трябвало да знам по-добре от повечето хора, че мотивите на другите невинаги са това, което изглеждат, но нея все още не успявам да я разбера.

— Трябва да тръгваме.

В колата Ана се качва на мястото до шофьора, а Съдия се настанява отзад. Тя започва да ми разказва за налудничав прецедент, който намерила по интернет — през 1876 година на някакъв тип от Монтана официално му забранили да използва водата на река, която извирала от земята на брат му, макар да означавало, че реколтата му ще изсъхне.

— Какво правиш? — пита ме, когато преднамерено пропускам завоя за съда.

Вместо това спирам до един парк. Покрай нас на бегом преминава момиче със страхотен задник, стиснало каишката на едно от онези пухкави кучета, които приличат на котки.

— Ще закъснеем — казва след миг Ана.

— Вече сме закъснели. Виж, Ана, накъде сме тръгнали?

Тя ми отправя един от патентованите тийнейджърски погледи, все едно иска да каже, че е изключено двамата с нея да произлизаме от една и съща еволюционна верига.

— Към съда.

— Не това питах. Исках да знам защо отиваме в съда.

— Камбъл, предполагам, че си избягал през първия си ден в юридическото училище. В общи линии, точно това става, когато някой заведе дело.

Приковавам я с поглед. Няма да я оставя да ме надхитри.

— Ана, защо отиваме в съда?

Тя дори не мигва.

— Защо имаш куче помощник?

Потропвам с пръсти по волана и поглеждам към парка. Сега на същото място, където преди малко тичаше момичето, минава майка с количка, без да обръща внимание, че детето се опитва да изпълзи навън. От едно дърво се разнася чуруликане на птици.

— За това не говоря с никого — казвам.

— Аз не съм никой — настоява тя.

Поемам си дълбоко въздух.

— Много отдавна се разболях и в крайна сметка получих възпаление на ухото. Не знам защо, но лекарствата не подействаха и се стигна до поражение на нерва. С лявото ухо съм напълно глух. В дългосрочен план това няма голямо значение, но има някои неща, с които не мога да се справя — например чувам приближаването на кола, но не знам от коя посока идва. Или в магазина някой е застанал зад мен и иска да мине покрай мен, но аз не чувам, че ме моли да се дръпна. Със Съдия преминахме през обучение, за да е мои уши в случаи като този — поколебавам се. — Не обичам хората да ме съжаляват. Ето защо е такава тайна.

Ана ме гледа внимателно.

— Дойдох в кабинета ти, защото исках поне веднъж нещо да се случи заради мен, а не заради Кейт.

Себичното признание не звучи правдоподобно, просто не е в неин стил. Делото не е започнато, защото Ана иска сестра й да умре, а просто защото тя иска да получи възможност да живее.

— Лъжеш.

Ана скръства ръце на гърдите си.

— Е, добре, ти пръв излъга. Чуваш идеално.

— А ти си невъзпитано хлапе — връщам й го и избухвам в смях. — Напомняш ми на мен.

— Това комплимент ли трябваше да бъде? — осведомява се Ана, но на лицето й трепва усмивка.

Паркът започва да се оживява. По пътеката минава детска група — едва проходили деца, вързани едно за друго като кучешки впряг, които влачат след себе си две учителки. Някой профучава покрай тях на велосипед. Облечен е с униформата на пощенската служба.

— Хайде. Ще те заведа да закусиш.

— Но нали закъсняваме!

Свивам рамене.

— Кой ти отброява времето?

Съдия Дисалво не е доволен: малката самоотлъчка на Ана тази сутрин ни е отнела час и половина. Поглежда ме гневно, когато със Съдия забързано влизаме в кабинета му за предварителното съвещание.

— Ваша чест, извинявам се. Имахме спешна нужда от ветеринар.

По-скоро усещам, отколкото виждам, че челюстта на Сара увисва.

— Не това намекна отсрещната страна — контрира ме съдията.

Поглеждам го право в очите.

— Е, добре, точно това се случи. Ана беше така добра да ми помогне да държа кучето неподвижно, докато вадеха от лапата му парче стъкло.

Съдията не изглежда особено убеден, но има закони срещу дискриминиране на увредените и ги използвам максимално: последното, което искам, е да обвини Ана за забавянето.

— Има ли начин да разрешим проблема с молбата без дело? — пита той.

— Боя се, че не — Ана може и да не е готова да сподели тайните си — решение, което мога само да уважавам, — но е наясно, че иска да продължи напред.

Съдията приема отговора ми.

— Госпожо Фицджералд, доколкото разбирам, все още се представлявате сама?

— Да, Ваша чест.

— Добре тогава — поглежда ни един по един съдия Дисалво. — Това е семеен съд, господин и госпожо адвокат.

В семейния съд и особено в дела като тези лично аз съм склонен да гледам не толкова строго на правилата за разпит на свидетели, защото не искам спорове и кавги по време на делото. Напълно съм способен да разгранича кое е допустимо и кое не е и ако наистина има нещо, което може да бъде оспорено, ще изслушам възражението, но бих предпочел да минем през процедурата бързо, без да се занимаваме с формалностите — поглежда право към мен. — Искам делото да мине възможно най-безболезнено за всички замесени.

Преместваме се в съдебната зала — по-малка, отколкото в криминалния съд, но въпреки това заплашителна. По пътя се отбивам във фоайето, за да взема Ана. Докато влизаме през вратата, тя се заковава на място. Поглежда към огромните стени с ламперия, към редиците столове, към внушителната ложа.

— Камбъл — прошепва ми, — нали няма да се наложи да застана там и да говоря?

Истината е, че най-вероятно съдията ще иска да чуе какво има да каже. Дори и Джулия да подкрепи молбата й, дори и Брайън да потвърди, че ще й помогне, съдия Дисалво може да поиска да я накара да даде показания. Но ако й го призная в момента, само ще я изнервя, а не е най-подходящото начало на едно изслушване.

Мисля си за разговора в колата, когато Ана ме нарече лъжец. Има две причини да не казваш истината: защото лъжата ще ти донесе това, което искаш, и защото лъжата ще предпази някого от болка. Ето защо отговарям на Ана:

— Съмнявам се.

— Господин съдия — започвам, — известно ми е, че традиционната практика не е такава, но има нещо, което бих искал да кажа, преди да започнем да призоваваме свидетелите.

Съдия Дисалво въздъхва.

— Тези официалности не са ли точно това, което ви помолих да не правите?

— Ваша чест, не бих ви молил, ако не смятах, че е важно.

— Карайте по-кратко — недоволства съдията.

Изправям се и се приближавам към свидетелската ложа.

— Ваша чест, през целия си живот Ана Фицджералд е подлагана на медицински процедури за доброто на сестра си, а не за нейното. Никой не се съмнява в обичта на Сара Фицджералд към всичките й деца или във взетите от нея решения, удължили живота на Кейт. Днес обаче трябва да поставим под съмнение решенията, които е взела за това дете.

Обръщам се и виждам, че Джулия ме наблюдава внимателно. Внезапно се сещам за старото домашно по етика и знам какво трябва да кажа.

— Може би си спомняте неотдавнашния случай в Уорчестър, Масачузетс, когато неколцина пожарникари загинаха в пожар, запален от бездомница. Тя знаела, че огънят е започнал, и излязла от сградата, но не се обадила на 911, защото се бояла, че може да си навлече неприятности. Онази нощ загинаха шестима мъже и все пак държавата не обяви, че жената е отговорна, защото в Америка, дори когато последствията са трагични, никой не е отговорен за сигурността на някой друг. Никой не е задължен да помогне на човек в беда — не когато самият той е започнал огъня, не и когато е случаен пътник, който подминава катастрофирала кола, не и когато е идеално съвместим донор.

Отново поглеждам към Джулия.

— Днес сме се събрали тук, защото в правосъдната ни система има разлика между това, което е законно, и онова, което е морално. Понякога е лесно да направим разграничението, но от време на време, особено когато се доближават едно до друго, правилното изглежда грешно, а грешното изглежда правилно.

Връщам се до мястото си и заставам пред него.

— Днес сме се събрали тук — довършвам, — за да може този съд да помогне на всички ни да видим нещата малко по-ясно.

Първият ми свидетел е отсрещната страна. Наблюдавам как Сара се отправя към ложата с несигурна стъпка, като моряк, който свиква с люшкането на кораба. Успява да седне и да се закълне, без нито за секунда да откъсне поглед от Ана.

— Господин съдия, бих искал да ми разрешите да третирам госпожа Фицджералд като враждебен свидетел.

Съдията се намръщва.

— Господин Александър, наистина се надявам и вие, и госпожа Фицджералд да съумеете да се държите цивилизовано тук.

— Разбрано, Ваша чест — отправям се към Сара. — Може ли да ни кажете името си?

Тя леко повдига брадичка.

— Сара Крофтън Фицджералд.

— Вие сте майката на малолетното дете Ана Фицджералд?

— Да. А също така и на Кейт, и Джес.

— Не е ли вярно, че дъщеря ви Кейт е била диагностицирана с остра промиелоцитна левкемия, когато е била двегодишна?

— Точно така.

— По онова време вие и съпругът ви решихте ли да създадете дете, генетично програмирано като донор на органи за Кейт, за да може тя да бъде излекувана.

Лицето на Сара се втвърдява.

— Не бих използвала точно тези думи, но да, това е историята на зачеването на Ана. Възнамерявахме да използваме кръвта от пъпната връв на Ана за трансплантация.

— Защо не се опитахте да намерите неродствен донор?

— Много по-опасно е. Рискът от летален изход щеше да е значително по-висок с донор, който не е родствено свързан с Кейт.

— И така, колко годишна беше Ана, когато за пръв път дари орган или тъкан на сестра си?

— Кейт получи пъпната връв един месец след раждането на Ана.

Поклащам глава.

— Не питах кога Кейт я е получила; попитах кога Ана я е дарила. Не е ли вярно, че са я взели от нея само секунди след раждането?

— Да — отвръща Сара, — но Ана дори не го осъзнаваше.

— Колко годишна беше Ана следващия път, когато дари част от тялото си на Кейт?

Сара потръпва, точно както очаквах.

— Беше на пет, когато дари лимфоцити.

— Какво включва процедурата?

— Вземане на кръв от сгъвките на лактите й.

— Ана съгласи ли се да ви позволи да забиете в ръката й игла?

— Беше петгодишна — отговаря Сара.

— Попитахте ли я дали може да забиете игла в ръката й?

— Помолих я да помогне на сестра си.

— Не е ли вярно, че е трябвало друг човек физически да удържи Ана, за да забиете иглата в ръката й?

Сара поглежда към Ана, затваря очи.

— Да.

— Според вас това доброволно участие ли се нарича, госпожо Фицджералд? — с крайчеца на окото си забелязвам как съдия Дисалво свъсва вежди. — Когато за пръв път взехте лимфоцити от Ана, имаше ли странични ефекти?

— Малко подутини. Известна чувствителност.

— Колко време измина, преди отново да й вземете кръв?

— Един месец.

— Трябваше ли и този път да я държите физически?

— Да, но…

— Какви бяха страничните ефекти тогава?

— Същите — Сара поклаща глава. — Вие не разбирате. Не че не виждах какво се случва с Ана всеки път, когато претърпеше процедура. Няма значение кое от децата си гледам в такова положение — това всеки път ме разкъсва.

— И все пак, госпожо Фицджералд, сте успели да се отърсите от въпросното чувство — подчертавам, — защото за трети път сте взели кръв от Ана.

— Налагаше се, за да се вземат всички лимфоцити — обяснява Сара. — Процедурата не е съвсем точна.

— Колко годишна беше Ана следващия път, когато трябваше да претърпи медицинска процедура за благото на сестра си?

— Когато Кейт беше деветгодишна, получи силна инфекция и…

— Отново, не това попитах. Искам да знам какво се е случило с Ана, когато е била на шест години.

— Тя дари гранулоцити, за да се преборим с инфекцията на Кейт. Процедурата много прилича на дарението на лимфоцити.

— Пак бодене с игли?

— Точно така.

— Попитахте ли я дали желае да дари гранулоцитите?

Сара не отговаря.

— Госпожо Фицджералд — подканва я съдията.

Тя се обръща умолително към дъщеря си:

— Ана, знаеш, че никога не сме правили нито едно от тези неща, за да те нараним. Това наранява всички ни. Ако ти имаш рани отвън, ние ги имаме отвътре.

— Госпожо Фицджералд — заставам между нея и Ана. — Попитахте ли я?

— Моля ви, не го правете — казва Сара. — Всички знаем историята. Ще се съглася с всичко, което се опитвате да направите, докато ме разпъвате на кръст, каквото и да е то. Бих искала просто да приключим.

— Защото е трудно да го чуете изречено на глас, нали? — Осъзнавам, че вървя по опасна пътека, но Ана стои зад мен и искам да разбере, че има някой, готов да измине пътя заради нея. — Добавени едно към друго, нещата вече не изглеждат толкова безобидни, нали така?

— Господин Александър, какво целите? — пита съдия Дисалво. — Известен ми е броят на процедурите, претърпени от Ана.

— Защото разполагаме с медицинското досие на Кейт, Ваша чест, не на Ана.

Съдия Дисалво премества поглед от мен към Сара.

— Бъдете кратък, господин адвокат.

Обръщам се към Сара.

— Костен мозък — казва вдървено тя, преди да успея да задам въпроса. — Дадоха й общ анестетик, защото беше толкова малка, и забиха игли в ръбовете на тазовите й кости, за да извадят костния мозък.

— Една игла ли беше, както при другите процедури?

— Не — отвръща тихо Сара. — Петнайсет.

— В костта?

— Да.

— Какви бяха този път страничните ефекти за Ана?

— Изпитваше малко болка и й дадоха аналгетици.

— Значи този път Ана е трябвало да бъде хоспитализирана за през нощта… и самата тя е имала нужда от лечение?

Минава минута, преди Сара да успее да се успокои.

— Увериха ме, че костномозъчната трансплантация не се смята за особено агресивна процедура за донора. Може би по онова време просто съм чакала да чуя тези думи; може би съм имала нужда да ги чуя. И може би не съм мислила за Ана толкова, колкото е трябвало, защото бях изключително съсредоточена върху Кейт. Но съм наясно без съмнение, че както всеки друг в семейството ни, Ана не искаше нищо повече от това, сестра й да се излекува.

— Да, несъмнено — отговарям, — за да спрете да забивате игли в нея.

— Достатъчно, господин Александър — намесва се съдия Дисалво.

— Почакайте — прекъсва го Сара. — Искам да кажа нещо. — Обръща се към мен. — Вие си мислите, че можете да облечете всичко в думи — черни и бели, сякаш е много лесно. Но вие представлявате само една от дъщерите ми, господин Александър, и то само в тази съдебна зала. Аз представлявам и двете еднакво, винаги и навсякъде. Обичам и двете еднакво, винаги и навсякъде.

— Но признахте, че когато сте вземали решения, винаги сте мислили за здравето на Кейт, а не за това на Ана — изтъквам. — Защо тогава твърдите, че ги обичате еднакво? Как можете да ни уверявате, че не сте облагодетелствали едното дете в решенията си?

— Не искате ли сега да направя същото? — пита Сара. — Само че този път да облагодетелствам другото дете?

Ана

Когато си дете, имаш свой собствен език и за разлика от френския, испанския или какъвто и език да започнеш да учиш в четвърти клас, той е вроден и накрая го загубваш. Всеки по-малък от седем години свободно владее езика „Ами ако“; повъртете се малко около някого, който няма един метър, и ще се убедите. „Ами ако от онази дупка над главата ти изпълзи гигантски паяк и те ухапе по врата? Ами ако единствената противоотрова е заключена в трезор на върха на планина? Ами ако преживееш ухапването, но можеш да движиш само клепачите си и да мигаш при звука на азбуката?“ Няма значение докъде стига въображението ти; важното е, че това е един свят от възможности. Децата мислят с широко отворени, разцепени мозъци; решила съм, че порастването представлява само бавно зашиване.

През първата почивка Камбъл ме завежда в съвещателна зала, за да останем насаме, и ми купува кока-кола, която не е студена.

— И така — казва ми, — какво мислиш засега?

Чувствам се странно в съдебната зала. Сякаш съм се превърнала в призрак — гледам какво става, но дори и да ми се прищеше да проговоря, никой нямаше да може да ме чуе. Добави и странния начин, по който трябва да слушам как всички говорят за живота ми, все едно не забелязват, че седя точно срещу тях, и добре дошъл в моето сюрреално кътче на земята.

Камбъл отваря своята севънъп и сяда срещу мен. Налива малко безалкохолно в чаша от импрегнирана хартия за Съдия и отпива голяма глътка от кутията.

— Някакви забележки? — пита. — Въпроси? Неподправена възхвала за умелия ми разпит?

Свивам рамене.

— Не е както си го представях.

— Какво искаш да кажеш?

— Сигурно съм си мислила, че когато започне, определено ще разбера, че постъпвам правилно. Но когато майка ми стоеше там, а ти й задаваше всички въпроси… — поглеждам към него. — Думите, че не е толкова просто. Тя беше права.

Ами ако аз бях тази, която е болна? Ами ако бяха помолили Кейт да направи това, което правех аз? Ами ако в някой от близките дни костният мозък, кръвта или каквото и да било наистина подейства и това е краят? Ами ако един ден мога да си спомня за всичко и да се почувствам горда, а не виновна с постъпката си? Ами ако съдията не помисли, че съм права?

Ами ако помисли?

Не мога да дам отговор на нито един от въпросите и така проумявам, че все едно дали съм готова или не наистина пораствам.

— Ана — Камбъл става и заобикаля масата, за да мине от моята страна. — Сега не е моментът да си променяш решението.

— Няма да го променя — завъртам кутията между дланите си. — Предполагам, казвам просто, че дори и да спечелим, всъщност няма да сме спечелили.

Бях дванайсетгодишна, когато започнах да гледам двама близнаци, които живеят по-надолу по улицата. Едва на шест години са и не обичат тъмното, затова обикновено седя помежду им на столче, оформено като грубия крак на слон, с нокти и така нататък. Никога не спирам да се удивлявам колко бързо едно дете може да затвори енергийния си източник — децата се катерят по завесите, но бам, само след пет минути са потънали в дълбок сън. Дали и аз някога съм била такава? Не си спомням и това ме кара да се чувствам стара.

От време на време единият от близнаците заспиваше преди другия.

— Ана — казваше брат му, — след колко години ще мога да карам кола?

— След десет — отговарях му.

— А докато ти можеш да караш кола?

— Три.

После разговорът беше разсечен като паяжина — каква кола ще си купя, каква ще стана, когато порасна, гадно ли е в основното училище да пишеш домашно всяка вечер. Беше само хитрост, за да го оставя буден още малко. Понякога се хващах, но в повечето случаи просто го водех в стаята му да поспи. Разбирате ли, в стомаха ми има едно кръгло кухо място. Можех да кажа на момчето какво предстои, но знаех, че думите ми ще прозвучат като предупреждение.

Вторият свидетел, призован от Камбъл, е доктор Берген, председателят на Комисията по медицинска етика в болница „Провидънс“ — мъж с прошарена коса и осеяно с трапчинки като картоф лице. Освен това е и по-дребен, отколкото се очаква, като се има предвид, че му отнема почти хиляда години да изброи званията си.

— Доктор Берген — започва Камбъл, — какво е Комисия по етика?

— Разнообразна група от лекари, медицински сестри, духовници, специалисти по етика и учени, натоварени със задачата да разглеждат индивидуални случаи, за да защитят правата на пациентите. В западната биоетика съществуват шест принципа, които се опитваме да следваме — пояснява и ги изброява на пръсти: — Автономия, или идеята, че всеки пациент, навършил осемнайсет години, има право да откаже лечение; честност, която в общи линии представлява информирано съгласие; прецизност, което означава, че човекът, натоварен с медицинските грижи, изпълнява задълженията си; благотворителност, тоест извършване на това, което е във висш интерес на пациента; невредене — когато повече не можеш да помогнеш, не бива да вредиш… например да извършиш сериозна операция на намиращ се в неизлечим стадий на заболяване пациент, който е на сто и две години; и най-после, справедливост — никой пациент не бива да бъде дискриминиран по време на лечението.

— С какво се занимава една Комисия по етика?

— В общи линии, събираме се, когато има несъгласие относно грижите, необходими за пациент — например ако лекарят смята, че е в интерес на пациента да се прибегне до извънредни мерки, а семейството не мисли така, или обратното.

— Значи не се занимавате с всеки случай, който минава през някоя болница?

— Не. Само когато има оплаквания или лекуващият лекар помоли за консултация. Разглеждаме ситуацията и правим препоръки.

— Не решения?

— Не — отвръща доктор Берген.

— Ами ако пациентът, подал оплакването, е малолетен? — пита Камбъл.

— До тринайсетгодишна възраст не е необходимо съгласие. До този момент разчитаме на родителите да правят информиран избор за децата си.

— Ами ако не могат?

Той примигва.

— Имате предвид, ако не присъстват физически?

— Не. Имам предвид, ако се стремят към друга цел — цел, която по някакъв начин им пречи да направят избор, съобразен с висшия интерес на това дете?

Майка ми се изправя.

— Възразявам — обявява тя. — Това са само предположения.

— Приемам — заявява съдия Дисалво.

Без нито секунда пауза Камбъл отново се обръща към свидетеля си:

— Родителите ли са тези, които контролират решенията за медицинската грижа на децата си до навършването на осемнайсет години?

На въпроса мога да му отговоря и аз. Родителите контролират всичко, освен ако не си като Джес и не направиш достатъчно неща, с които да ги огорчиш, та да предпочитат да не ти обръщат внимание, вместо да се преструват, че съществуваш.

— Юридически — отвръща доктор Берген, — но след като едно дете влезе в пубертета, макар да не дава официално одобрение, е необходимо да се съгласи с всяка болнична процедура — дори ако родителите му вече са подписали, че са съгласни.

Мен ако питаш, правилото е като неправилно пресичане на улицата — всички са наясно, че не бива да го правят, но това не ги спира.

Доктор Берген все още говори:

— В редките случаи, когато мненията на родител и непълнолетен пациент се различават, Комисията по етика преценява няколко фактора: дали процедурата е с оглед на висшия интерес на детето, какви са рисковете и ползите, възрастта и степента на зрялост на непълнолетния и аргументите, които той или тя представя.

— Комисията по етика на болница „Провидънс“ някога заседавала ли е във връзка с медицинските грижи за Кейт Фицджералд? — пита Камбъл.

— На два пъти — отвръща доктор Берген. — В първия случай, за да й позволи да се подложи на трансплантация на периферни стволови кръвни клетки през 2002 година, когато костномозъчната трансплантация и още няколко лечения се бяха оказали неуспешни. При втория, по-скорошен случай, трябваше да преценим дали е в неин интерес да получи донорски бъбрек.

— Какъв беше резултатът, доктор Берген?

— Препоръчахме Кейт Фицджералд да се подложи на трансплантация на периферни стволови кръвни клетки. Що се отнася до бъбрека, не бяхме единодушни.

— Може ли да обясните?

— Някои от нас смятаха, че на този етап медицинското състояние на пациентката се е влошило дотолкова, че една агресивна трансплантация ще предизвика повече вреда, отколкото полза. Други вярваха, че без трансплантация тя така или иначе ще умре, следователно ползите надделяват над риска.

— Щом в случая с Кейт комисията не е била единодушна, кой решава какво ще се предприеме в крайна сметка?

— В случая на Кейт, понеже все още е непълнолетна, родителите й.

— По време на двете съвещания на вашата комисия във връзка с медицинското лечение на Кейт обсъдихте ли рисковете и ползите за донора?

— Не това беше спорният въпрос…

— А съгласието на донора, Ана Фицджералд?

Доктор Берген ме поглежда съчувствено, което се оказва по-лошо дори от това, да мисли, че съм ужасен човек, задето съм подала молбата. Поклаща глава.

— Не е необходимо да се отбелязва, че нито една болница в тази страна няма да вземе бъбрек от дете, което не желае да го дари.

— Значи теоретично, ако Ана се съпротивлява на това решение, случаят най-вероятно щеше да се озове на бюрото ви?

— Ами…

— Случаят на Ана някога озовавал ли се е на бюрото ви, докторе?

— Не.

Камбъл пристъпва към него.

— Може ли да ни кажете защо?

— Защото тя не е пациентка.

— Наистина ли? — изважда от куфарчето си купчина хартия и я подава на съдията, а после и на доктор Берген. — Това е медицинското досие на Ана Фицджералд от болницата „Провидънс“ през последните тринайсет години. Защо ще има досие там, щом не е пациентка?

Доктор Берген ги прелиства.

— Претърпяла е няколко агресивни процедури — признава той.

„Давай, Камбъл!“ — помислям си. Не вярвам в рицари, които спасяват злочести девици, но се обзалагам, че девиците са се чувствали по подобен начин.

— Не ви ли се струва странно, че като се има предвид колко е дебела тази папка и преди всичко фактът, че изобщо съществува, Комисията по медицинска етика не е заседавала нито веднъж за цели тринайсет години, за да обсъди това, което е било причинявано на Ана?

— Смятахме, че нейното желание е да бъде донор.

— Нима ми казвате, че ако Ана беше казала, че не иска да дари лимфоцити, гранулоцити, пъпна връв или дори комплект за първа помощ при ужилване от пчела от раницата си, Комисията по медицинска етика щеше да действа различно?

— Знам накъде биете, господин Камбъл — отвръща студено психиатърът. — Проблемът е, че такава медицинска ситуация досега никога не е съществувала. Няма прецеденти. Опитваме се да намерим пътя в движение.

— Нима задачата ви като Комисия по етика не е да разглеждате ситуации, които не са съществували досега?

— Ами… да.

— Доктор Берген, според експертното ви мнение правилно ли е от етична гледна точка да се изисква от Ана Фицджералд постоянно да дарява части от собственото си тяло цели тринайсет години?

— Възразявам! — провиква се майка ми.

Съдията поглажда брадичката си.

— Искам да чуя отговора.

Доктор Берген отново поглежда към мен.

— Честно казано, още преди да разбера, че Ана не желае да участва, гласувах против идеята да дари бъбрек на сестра си. Не мисля, че Кейт ще преживее трансплантацията, а това означава Ана да претърпи сериозна операция без никаква реална причина. В момента обаче мисля, че рискът от процедурите е бил малък в сравнение с ползата, получена от семейството като цяло, и подкрепям избора, който родителите на Ана са направили за нея.

Камбъл се преструва, че обмисля думите му.

— Доктор Берген, каква кола карате?

— Порше.

— И сигурно много си я харесвате.

— Да — отвръща сдържано лекарят.

— Ами ако ви кажа, че преди да излезете от тази зала, трябва да се откажете от поршето си, защото това действие ще спаси живота на съдия Дисалво?

— Това е смешно. Вие…

Камбъл се навежда към него.

— Ами ако нямате избор? Ами ако днес психиатрите просто трябва да правят това, което адвокатите решат, че е с оглед на висшия интерес на някой друг?

Доктор Берген завърта очи.

— Колкото и да се опитвате да сте драматичен, господин Александър, съществуват основни права на донора, ограничения, поставени от медицината така, че по-голямото добро да не смачка пионерите, които спомагат за създаването му. Съединените щати имат дълга и грозна история на изкривяване на информираното съгласие и именно това доведе до законите, свързани с проучването на човешките ресурси. Това не позволява хората да бъдат използвани като експериментални зайчета.

— Тогава кажете ни — настоява Камбъл — как, по дяволите, Ана Фицджералд се е промъкнала през дупките?

Била само на седем месеца, когато в квартала ни имало парти на открито, организирано от всички съседи. Да, толкова лошо, колкото си мислите: желета „Джели-Оу“, кули от кубчета от сирене, танци на улицата на музика, пусната от нечия дневна. Аз, разбира се, не си спомням нищо — стояла съм в една от проходилките, в които слагат бебетата, преди да започнат да ги обръщат и да си чупят главите на пода.

Както и да е, стояла съм в проходилката си, промъквала съм се между масите и съм гледала другите деца, така разправят, и съм загубила равновесие. Улицата ни е наклонена от ъгъла надолу и внезапно колелата се затъркаляли по-бързо, отколкото съм можела да ги спра. Профучала съм покрай възрастните, под барикадата, поставена от ченгетата в края на улицата, за да отклонят движението, и съм се устремила право към голям път, задръстен от коли.

Кейт изникнала сякаш от нищото и хукнала след мен. Някак си успяла да ме сграбчи за гърба на блузката секунди преди да ме удари минаваща тойота.

От време на време някой от съседите споменава за това. Аз го възприемам като единствения път, когато Кейт ме е спасила, вместо обратното.

Майка ми получава първия си шанс да се изяви като адвокат.

— Доктор Берген — започва тя, — от колко време знаете за семейството ми?

— Работя в болница „Провидънс“ от десет години.

— През тези десет години, когато ви запознаваха с някой аспект от лечението на Кейт, какво правехте?

— Съставях препоръчителен план за действие или, ако е възможно, алтернативен.

— Някога, в която и да било част от препоръката си, споменавали ли сте, че Ана не бива да участва в лечението?

— Не.

— Някога отбелязвали ли сте, че това ще нанесе на Ана значителна вреда?

— Не.

— Или ще я постави в сериозна опасност от медицинска гледна точка?

— Не.

Може би все пак моят рицар в блестящи доспехи няма да е Камбъл. Май ще се окаже майка ми.

— Доктор Берген — пита тя, — имате ли деца?

Лекарят поглежда към нея.

— Имам син. На тринайсет години е.

— Някога поглеждали ли сте случаите, които постъпват пред Комисията по медицинска етика, и поставяли ли сте се на мястото на пациента? Или още по-добре, на това на родителя?

— Да — признава той.

— Ако бяхте на мое място — продължава майка ми — и Комисията по медицинска етика ви връчеше лист с препоръчителен план за действие, който ще спаси живота на сина ви, ще задавате ли въпроси, или просто ще се вкопчите във възможността?

Той не отговаря. Не е необходимо.

Скоро след това съдия Дисалво обявява втора почивка. Камбъл споменава, че трябва да стана и да се поразтъпча, затова тръгвам след него и минавам право покрай майка ми. Тогава усещам ръката й на кръста си: придърпва надолу тениската ми, набрала се на гърба. Майка ми не понася почти разсъблечените момичета, които идват на училище по оскъдни блузки и дънки с ниска талия, все едно ще се явяват на кастинг за танцьорки във видео на Бритни Спиърс, вместо да влязат в час по математика. Почти чувам гласа й: „Моля те, кажи ми, че се е свила от прането“.

Докато я дърпа обаче, осъзнава, че май не е редно да го прави. Спирам, Камбъл също, а лицето на майка ми става яркочервено.

— Извинявай — казва тя.

Поставям ръка върху нейната и натиквам тениската в дънките си, където й е мястото. Поглеждам към Камбъл.

— Ще ме изчакаш ли отвън?

Той ме поглежда с изражение, което крещи, че смята идеята за много лоша, но кимва и се отдалечава. С майка ми оставаме почти сами в съдебната зала. Навеждам се и я целувам по бузата.

— Беше наистина страхотна — казвам й, защото нямам представа как да изразя онова, което наистина искам: че хората, които обичаме, могат да ни изненадат всеки ден. Навярно не е толкова важно какво правим, а на какво сме способни, когато най-малко очакваме.

Сара 2002г.

Кейт среща Тейлър Амброуз един ден, когато седят един до друг, прикачени към системи.

— За какво си тук? — пита тя и аз незабавно вдигам поглед от книгата си, защото за всички тези години, през които Кейт е подлагана на лечение като външен пациент, не си спомням някога да е подхващала разговор.

Момчето, с което говори, не е много по-голямо от нея, изглежда на шестнайсет. Тя е на четиринайсет. Той има закачливи кафяви очи и носи шапка на „Бруинс“ на плешивата си глава.

— Заради безплатните коктейли — отговаря и трапчинките на бузите му стават по-дълбоки.

Кейт се ухилва.

— Улучили сме промоцията — допълва тя закачката му и поглежда към торбичката с плателети, които се вливат в нея.

— Аз съм Тейлър — подава й ръка. — Остра миелоцитна левкемия.

— Кейт. Остра промиелоцитна левкемия.

Той подсвирква и вдига вежди.

— Ооо! Значи си от рядко срещаните.

Кейт отмята настрана късо подстриганата си коса.

— Не сме ли всички такива?

Гледам я изумена. Коя е тази флиртаджийка и какво е направила с малкото ми момиченце?

— Плателети — отбелязва той, поглеждайки етикета на торбичката й. — В ремисия ли си?

— Поне за днес — Кейт поглежда към неговата стойка, издайническата черна торбичка, която покрива цитоксана. — Химиотерапия?

— Да. Поне за днес. И така, Кейт… — подема Тейлър. Тънък и дългокрак е, като незавършило растежа си кутре, както често се случва с шестнайсетгодишните — големи колене, дебели пръсти и все още неоформени скули. Когато скръства ръце, мускулите се издуват. Осъзнавам, че го прави нарочно, и навеждам глава, за да прикрия усмивката си.

— Какво правиш, когато не си в болница „Провидънс“?

Тя се замисля, а после бавна усмивка я озарява отвътре навън.

— Чакам да се случи нещо, което да ме накара да се върна.

Тейлър се разсмива на глас.

— Някой път може да почакаме заедно — предлага й и подава опаковка от марля. — Ще ми дадеш ли телефона си?

Кейт записва номера точно когато системата на Тейлър започва да пиука. Сестрата идва и сваля тръбата.

— Готов си, Тейлър — осведомява го. — Кой ще те закара?

— Чакат ме долу. Всичко е уредено. — Става от стола с мека тапицерия бавно, почти немощно — първото напомняне, че с Кейт не са водили обикновен безгрижен разговор. Пъхва в джоба си листчето с телефонния ни номер. — Ще ти се обадя, Кейт.

Момчето излиза, Кейт драматично изпуска въздуха от дробовете си и обръща глава след него.

— О, Боже! — прошепва задъхано. — Страхотен е.

Сестрата, която проверява системата й, се ухилва.

— И още как, скъпа. Само да бях трийсет години по-млада…

Кейт се обръща развълнувана към мен:

— Смяташ ли, че ще ми се обади?

— Може би — отвръщам.

— Къде мислиш, че ще отидем?

Сещам се за Брайън, който винаги е твърдял, че Кейт може да ходи по срещи… щом навърши четирийсет.

— Едно по едно, става ли? — предлагам. Но вътрешно танцувам от щастие.

Арсеникът, който отвежда Кейт в ремисия, оказва чудодейното си въздействие, като я изтощава. Тейлър Амброуз, наркотик от съвсем различен вид, оказва своето чудодейно въздействие, като я възстановява. Това се превръща в навик: когато телефонът иззвъни в седем часа вечерта, Кейт скача от масата за вечеря и се скрива в един шкаф с безжичния телефон в ръка. Ние, останалите, раздигаме масата, отиваме в дневната, а по-късно се приготвяме за лягане, като през цялото време чуваме кикот и шепот, а после Кейт излиза от пашкула си, изчервена и грейнала. Първата любов танцува като колибри в пулса на гърлото й. Всеки път, когато се случи, не мога да откъсна поглед от нея. Не защото е толкова красива, макар да е вярно, а защото никога не съм си позволявала да повярвам, че ще я видя пораснала.

Една вечер влизам след нея в банята. Току-що приключила един от маратонните си телефонни разговори, Кейт се взира в отражението си в огледалото, свива устни и извива вежди в съблазнителни изражения. Ръката й се вдига към късо подстриганата й коса — след химиотерапията така и не порасна чуплива, а само на гъсти прави кичури, които тя обикновено укротява с пяна за коса, за да изглеждат рошави. Разтваря дланта си, сякаш все още очаква да види как косата й пада.

— Какво си мислиш, че вижда, когато ме поглежда? — пита Кейт.

Заставам зад нея. Тя не е детето, мой огледален образ — това е Джес, — и все пак, когато застанем една до друга, със сигурност има прилики — не във формата на устата, а в начина, по който я държим, в решителността в очите ни.

— Мисля, че вижда момиче, което знае какво е преживяло — отговарям честно.

— Влязох в интернет и прочетох за острата миелоцитна левкемия — казва тя. — Неговата левкемия има висок процент на лечимост — обръща се към мен: — Когато се вълнуваш повече дали някой друг ще оживее, отколкото дали ще оживееш самият ти… това любов ли е?

Неочаквано усещам, че ми е трудно да прокарам отговор през тунела на гърлото си.

— Точно така.

Кейт пуска кранчетата на чешмата и измива лицето си с течен сапун. Подавам й кърпа и докато я сваля, тя казва:

— Ще се случи нещо лошо.

Незабавно заставам нащрек и я поглеждам внимателно за издайнически признаци.

— Какво има?

— Нищо. Но винаги става така. Когато в живота ми се появи нещо толкова хубаво като Тейлър, трябва да си платя за него.

— Най-голямата глупост, която съм чувала някога — изричам по навик, но в думите ми има и истина. Всеки, който вярва, че хората контролират това, което им поднася животът, трябва да прекара поне няколко часа на мястото на дете с левкемия. Или на майка му. — Може пък най-после този модел започва да се прекъсва — отбелязвам.

След три дни при рутинно преброяване на кръвните телца хематологът ни съобщава, че броят на промиелоцитите на Кейт отново спада — първото хлъзване по стръмния склон на релапса.

Никога не съм подслушвала, поне не нарочно, до вечерта, в която Кейт се връща от първата си среща с Тейлър. Ходили са на кино. Тя се промъква на пръсти в стаята си и сяда на леглото на Ана.

— Будна ли си? — пита.

Ана се обръща към нея и простенва.

— Вече съм — сънят се смъква от нея като шал, падащ на земята. — Как мина?

— Ауу! — отвръща Кейт и се разсмива. — Аууу!

— В какъв смисъл „ауу“? „Ауу“ като близане на езици?

— Отвратителна си — прошепва Кейт, но в гласа й трепти усмивка. — Ама той наистина се целува страхотно — оставя думите си да увиснат като рибар, който си играе с рибата.

— Разкарай се! — гласът на Ана звучи ликуващо. — И така, как беше?

— Струваше ми се, че летя — отвръща Кейт. — Обзалагам се, че и той се е почувствал така.

— Не разбирам какво общо има летенето с някой, който се плюнчи отгоре ти.

— Боже Господи, Ана, не е като да се изплюе в лицето ти.

— Какъв вкус има Тейлър?

— На пуканки — разсмива се Кейт. — И на момче.

— Откъде знаеше какво да правиш?

— Не знаех. Просто се случи. Така, както ти играеш хокей.

Това най-после прозвучава логично на Ана.

— Е, да — съгласява се тя, — наистина се чувствам страхотно, когато го правя.

— И представа си нямаш — въздъхва Кейт.

Чувам шумоленето на движение; представям си я как се съблича. Чудя се дали някъде другаде и Тейлър не си представя същото.

Удар по възглавницата, дръпване на завивката назад, шумолене на чаршафи, Кейт се пъха в леглото и се обръща на една страна.

— Ана?

— Хмм?

— Той има белези на дланите си, от отхвърляне на органа — промърморва Кейт. — Усетих ги, докато се държахме за ръце.

— Гадно ли беше?

— Не — отговаря Кейт. — Почувствах се така, сякаш си подхождаме.

Отначало не успявам да накарам Кейт да се съгласи да се подложи на трансплантация на периферни стволови кръвни клетки. Тя отказва, защото не иска да я хоспитализират за химиотерапия, не иска през следващите шест седмици да стои в изолатор, след като може да ходи на срещи с Тейлър Амброуз.

— Става въпрос за живота ти — изтъквам й, а тя ме поглежда така, сякаш съм луда.

— Именно — натъртва.

Накрая постигаме компромис. Екипът от онкологията се съгласява да позволи на Кейт да започне химиотерапията си като приходящ пациент в подготовка за трансплантацията от Ана. У дома тя се съгласява да носи маска. При първите признаци за спад на кръвните телца ще я хоспитализират. Лекарите не са доволни, боят се, че това ще повлияе на процедурата, но също като мен разбират, че Кейт е достигнала възрастта, когато има право да се пазари за съгласието си.

Оказва се, че тревогата от раздялата е напразна, защото Тейлър идва за първата процедура на Кейт като приходящ пациент.

— Какво правиш тук?

— Изглежда, не мога да стоя настрана — шегува се. — Здравейте, госпожо Фиццжералд — поздравява ме и сяда на съседния до Кейт стол. — Боже, толкова е приятно да седя тук, без да съм закачен за система.

— Да, натяквай ми, давай — промърморва Кейт.

Тейлър слага ръка върху нейната.

— Докъде си?

— Току-що започнах.

Той става и се премества на широката странична облегалка на стола на Кейт, взема купичката за повръщане от скута й.

— Залагам сто кинта, че не можеш да изкараш до три, без да повърнеш.

Кейт поглежда към часовника. Часът е два и петдесет минути.

— Приемам облога.

— Какво си обядвала? — ухилва й се коварно. — Или да предположа по цвета?

— Отвратителен си — отвръща Кейт, но усмивката й е широка като морето. Тейлър слага ръка на рамото й. Тя се навежда към него.

Когато ме докосна за пръв път, Брайън ми спаси живота. Имаше ужасен порой в Провидънс, североизточен вятър, от който вълните набъбнаха и заляха паркинга на Съдебната палата. Тогава работех като чиновник в съда. Евакуираха ни. Отделът на Брайън отговаряше за операцията; излязох на каменните стъпала на сградата и видях как край мен плуват коли, изоставени портфейли и дори ужасено куче, което с цапане се опитваше да се задържи на повърхността. Докато попълвах папки, светът, такъв, какъвто го познавах, бе потопен във водата.

— Имате ли нужда от помощ? — попита Брайън в пълна екипировка и протегна ръце. Докато плуваше заедно с мен към по-висока точка, дъждът шибаше лицето ми и удряше по гърба ми. Зачудих се как е възможно сред този потоп да се чувствам така, сякаш изгарям жива.

— Колко най-дълго си издържал, преди да повърнеш? — обръща се Кейт към Тейлър.

— Два дни.

— Разкарай се.

Сестрата вдига поглед от документите, върху които работи.

— Вярно е — потвърждава. — Видях го с очите си.

Тейлър й се ужилва.

— Казах ти, направо съм майстор.

Поглежда към часовника: два и петдесет и седем.

— Нямаш ли работа някъде другаде? — пита Кейт.

— Опитваш се да се измъкнеш от облога?

— Опитвам се да те пощадя. Макар че…

Преди да довърши, позеленява. И аз, и сестрата ставаме от местата си, но Тейлър стига пръв до нея. Слага купичката под брадичката й и когато тя започва да повръща, разтрива горната част на гърба й в бавни кръгове.

— Всичко е наред — успокоява я, доближил глава до слепоочието й.

Със сестрата се споглеждаме.

— Струва ми се, че е в добри ръце — отбелязва и излиза да се погрижи за друг пациент.

Кейт свършва, Тейлър маха купичката и избърсва устата й с кърпичка. Тя го поглежда с блестящи очи и зачервено лице. Носът й все още тече.

— Извинявай — промърморва.

— За какво? — пита той. — Утре аз може да съм на твое място.

Чудя се дали всички майки се чувстват по този начин в мига, в който осъзнаят, че дъщерите им порастват — все едно е невъзможно да повярвам, че дрешките, които сгъвах някога до нея, бяха колкото на кукла; сякаш все още мога да я видя да танцува в лениви пируети на края на пясъчника. Вчера ли беше, когато ръката й беше голяма само колкото морския таралеж, който беше намерила на плажа? Същата ръка, тази, която държи ръката на едно момче — не държеше ли току-що моята, стискайки толкова силно, че да ме накара да спра и да погледна паяжината, млечката, всеки от хилядите мигове, които Кейт искаше да задържа завинаги? Оптическа илюзия — нещо, което никога не е толкова солидно или силно, колкото смятаме. Човек би си помислил, че като се има предвид всичко, би трябвало да го очаквам. Но докато наблюдавам как Кейт гледа това момче, разбирам, че ми предстои да науча хиляди неща.

— Страхотно прекарване ти осигурявам на срещата ни — измърморва Кейт.

Тейлър й се усмихва.

— Картофки — подхвърля той. — За обяд.

Кейт го перва по рамото.

— Отвратителен си.

Той вдига вежда.

— Да знаеш, че загуби облога.

— Май съм си забравила тръста у дома.

Тейлър се преструва, че я гледа изпитателно.

— Е, добре, знам какво можеш да ми дадеш вместо кинтите.

— Сексуални услуги ли? — осведомява се Кейт, забравила, че съм тук.

— Ау, не знам — разсмива се Тейлър. — Да попитаме ли майка ти?

Тя става кървавочервена.

— Уф!

— Продължавай така — предупреждавам я, — и следващата ви среща ще е на костномозъчната аспирация.

— Нали знаеш за танците в болницата? — Тейлър внезапно придобива нервен вид. — За болни деца. Ще има доктори и сестри, за всеки случай, и ще се състои в една от съвещателните зали тук, но, общо взето, ще е като обикновен училищен бал. Нали знаеш, скучна група, грозни костюми, пунш с плателети — преглъща. — За последното само се шегувам. Е, миналата година отидох, сам, и беше страшно тъпо, но предполагам, че тъй като и двамата с теб сме пациенти, тази година може да отидем заедно.

Кейт обмисля предложението с апломб, за който никога не бих повярвала, че притежава.

— Кога е?

— В събота.

— По една случайност точно тогава не възнамерявам да гушна букета — поглежда го и му се усмихва сияйно. — С удоволствие.

— Жестоко — отговаря Тейлър и се усмихна. — Абсолютно жестоко.

Посяга към нова купичка, като внимава за маркуча на Кейт, който пълзи между двамата. Чудя се дали сърцето й бие по-бързо, дали това ще се отрази на лечението. Дали ще се разболее по-скоро, а не по-късно.

Тейлър намества Кейт в сгъвката на лакътя си и двамата заедно зачакват това, което ще последва.

— Деколтето е прекалено голямо — отбелязвам.

Кейт държи под врата си една бледожълта рокля. Ана също изказва мнението си:

— Ще приличаш на банан.

От часове се опитваме да намерим рокля за бала. Кейт разполага само с два дни, за да се приготви, и се е вманиачила на тази тема: какво ще облече, как ще се гримира, дали групата ще изсвири нещо, което поне да става. Косата й, разбира се, не е проблем: след химиотерапията я е загубила цялата. Ненавижда перуките — казва, че ги чувства като насекоми на скалпа си, — но е прекалено срамежлива, за да отиде с гола глава. Днес си е увила пъстър шал, като горда и… бледа африканска кралица.

Днешното пазаруване не отговаря на мечтите на Кейт. Роклите, които носят нормалните момичета, оголват корема или раменете, а нейната кожа е нашарена и удебелена от белези. Роклите прилепват на погрешните места. Ушити са така, че да подчертават едно здраво и жизнено тяло, а не да прикриват липсата му.

Продавачката, която се суети около нас като колибри, взема роклята от Кейт.

— Всъщност е доста скромна — настоява тя. — Покрива голяма част от деколтето.

— Ще покрие ли това? — сопва се Кейт, разкопчава копчетата на делничната си блуза, за да разкрие наскоро заменения катетър „Хикман“, който стърчи от центъра на гърдите й.

Продавачката ахва, преди да успее да се спре.

— О! — промълвява със слаб глас.

— Кейт! — сгълчавам я.

Тя поклаща глава.

— Хайде просто да си тръгваме.

Излизаме на улицата пред бутика и започвам да й се карам:

— Само защото си сърдита, не ти дава право да си го изкарваш на останалата част от света.

— Тя е абсолютна кучка — озъбва се Кейт. — Видя ли как зяпаше шала ми?

— Ами харесала е шарката — отвръщам сухо.

— Да, бе, може пък утре да се събудя и вече няма да съм болна.

Думите й падат помежду ни като камъни и пропукват тротоара.

— Няма да намеря никаква глупава рокля. Дори не знам защо изобщо обещах на Тейлър, че ще отида.

— Не мислиш ли, че всяко друго момиче, което ще отиде на този бал, е в същото положение? Че се опитва да намери рокля, която да прикрива маркучи, наранявания, колостомни торбички и един Бог знае какво още?

— Другите не ме интересуват — отвръща Кейт. — Исках да изглеждам добре — наистина добре, разбираш ли, само за една нощ.

— Тейлър вече мисли, че си красива.

— Да, но аз не мисля! — крещи Кейт. — Аз не мисля, мамо, а може би искам — поне веднъж!

Денят е топъл — един от дните, в които земята под краката ни сякаш диша. Слънчевите лъчи се сипят по главата ми, по задната част на врата ми. Какво мога да кажа? Никога не съм била на мястото на Кейт. Молила съм се, умолявала съм Бог да разболее мен вместо нея, опитвала съм се да сключа сделка с дявола като фауст, но не се получи.

— Ще ти ушием нещо — предлагам. — Можеш сама да нарисуваш модела.

— Ти не знаеш да шиеш — въздъхва Кейт.

— Ще се науча.

— За един ден? — усъмнява се и поклаща глава. — Не можеш всеки път да оправяш положението, мамо. Как е възможно аз да съм наясно, а ти не?

Оставя ме да стоя на тротоара и гневно се отдалечава. Ана хуква след нея, пъхва ръка под сгъвката на лакътя й и я завлича към вратата до витрина на няколко метра от бутика. Бързам да ги настигна.

Озовавам се в салон, пълен с фризьорки с дъвка в устата. Кейт се опитва да се отскубне от Ана, но сестра й може да бъде наистина силна, когато поиска.

— Здравейте — казва Ана и привлича вниманието на рецепционистката. — Тук ли работите?

— Когато ми се налага.

— Правите ли прически за училищни балове?

— Разбира се — отвръща стилистката. — Имате предвид вдигнати нагоре коси?

— Да. За сестра ми.

Ана поглежда към Кейт, която е спряла да се съпротивлява. На лицето й бавно грейва усмивка като светулка, уловена в буркан.

— Точно така. За мен — потвърждава дяволито тя и развива шала от плешивата си глава.

Всички в салона спират да говорят. Кейт стои царствено изправена.

— Мислехме си за френски плитки — продължава Ана.

— Къдрене на апарат — добавя Кейт.

Ана изхихиква.

— Може би кок шиньон.

Фризьорката преглъща, разкъсвана между шок, съчувствие и политическа коректност.

— Ами, ъъъ, може да успеем да направим нещо за вас — прокашля се. — Винаги има, нали знаете, удължения…

— Удължения — повтаря Ана, а Кейт избухва в смях.

Статистката поглежда зад момичетата, към тавана.

— Това да не е нещо като „Скрита камера“?

При тези думи дъщерите ми се свличат в ръцете една на друга, обхванати от истеричен смях. Смеят се, докато не могат да си поемат дъх. Смеят се, докато се разплакват.

Като придружителка на бала в болница „Провидънс“ отговарям за пунша. Както всяка храна, осигурена за празнуващите, той е неутропеничен. Сестрите — феите кръстници за тази нощ — са превърнали съвещателната в приказна бална зала с ленти и дискотечно осветление.

Кейт е като лоза, увита около Тейлър. Двамата се люшкат в ритъма на съвсем различна музика от песента, която свирят. Кейт носи задължителната си синя маска. Тейлър й е поднесъл букетче за корсажа от копринени цветя, защото истинските носят зарази, с които пациентите с имунни проблеми не успяват да се преборят. В крайна сметка не се наложи да шия рокля: намерих една онлайн от Bluefly.com. Златиста е, без колан, с У-образно деколте заради катетъра на Кейт. Над нея обаче има ефирна риза с дълги ръкави, прилепнала на кръста, която блести при всяко обръщане на Кейт така, че когато забележиш странната тройна тръба, която излиза от гръдната й кост, се питаш дали не е само игра на светлината.

Преди да излязат от къщи, направихме стотици снимки. Кейт и Тейлър се измъкнаха и отидоха да ме чакат в колата. Аз се върнах да оставя фотоапарата и заварих Брайън в кухнята, обърнат с гръб към мен.

— Ей — подкачих го, — няма ли да ни помахаш за „довиждане“? Да хвърлиш ориз над главите им?

Той се обърна и едва тогава осъзнах, че е дошъл тук да поплаче.

— Никога не съм очаквал да видя това — признава си. — Не мислех, че ще се сдобия с такъв спомен.

Сгуших се в него и наместих тялото си до неговото толкова плътно, сякаш сме издялани от един и същ гладък камък.

— Чакай ни — прошепнах и тръгнах.

Сега подавам чаша пунш на момче, чиято коса току-що е започнала да пада на купчинки по черните ревери на сакото му.

— Благодаря — казва ми и аз виждам, че има най-красивите очи на света, тъмни и спокойни като на пантера. Отклонявам погледа си и осъзнавам, че Кейт и Тейлър са изчезнали.

Ами ако й е прилошало? Или на него? Обещала съм си да не прекалявам със закрилата, но тук има твърде много деца и персоналът не може да ги държи под око всичките. Моля друг родител да заеме мястото ми до пунша и проверявам дамската тоалетна. После килера. Минавам през празни зали и тъмни коридори. Отивам дори в параклиса.

Най-после чувам гласа на Кейт през открехната врата. С Тейлър стоят на място, озарено от лунната светлина, и се държат за ръце. Дворът, който са си намерили, е любим за обитателите на болницата през деня; много лекари, които в противен случай изобщо не биха видели дневна светлина, обядват тук.

Тъкмо се каня да ги попитам дали са добре, когато Кейт проговаря:

— Боиш ли се от смъртта?

Тейлър поклаща глава.

— Всъщност не. Понякога обаче си мисля за своето погребение — нали разбираш, дали хората ще кажат хубави неща за мен, дали някой ще плаче — поколебава се. — Дали изобщо някой ще дойде.

— Аз ще дойда — обещава Кейт.

Тейлър навежда глава към тази на Кейт, а тя се привежда по-близо. Осъзнавам, че точно заради това съм ги последвала. Знаех, че ще ги заваря така, и също като Брайън исках още един образ на дъщеря си, спомен, който да мога да въртя между пръстите си като късче морско стъкло. Тейлър повдига ръбовете на синята й хигиенна маска. Знам, че трябва да го спра, знам, но не го правя. Искам Кейт да получи това.

Когато се целуват, представляват красива гледка: две алабастрови глави, доближени една към друга, гладки като статуи — оптическа илюзия, огледален образ, прегънат така, че да отразява сам себе си.

Кейт постъпва в болницата за трансплантацията на стволови клетки емоционална развалина. Не я интересува течността, което вливат в катетъра й, а фактът, че Тейлър не й се е обаждал от три дни, а не е отговорил и на нейните обаждания.

— Да не сте се скарали? — питам, но тя поклаща глава. — Споменал ли е, че отива някъде? Може да е изникнало нещо спешно. Може това да няма нищо общо с теб.

— А може да има — възразява Кейт.

— Тогава най-хубавото отмъщение ще е да оздравееш достатъчно, за да му кажеш какво мислиш за постъпката му — заявявам. — Веднага се връщам.

В коридора се приближавам към Стеф — сестра, което току-що е постъпила на смяна и познава Кейт от години. Истината е, че и аз съм изненадана от мълчанието на Тейлър също толкова, колкото и Кейт. Той знаеше, че тя постъпва в болницата.

— Тейлър Амброуз — обръщам се към Стеф. — Днес идвал ли е?

Тя ме поглежда и примигва.

— Едро хлапе, много сладко. Скачено с дъщеря ми — шегувам се.

— О, Сара… Мислех, че някой със сигурност ти е съобщил — отвръща Стеф. — Той почина тази сутрин.

Цял месец не споменавам нищо пред Кейт — не и преди деня, в който доктор Чанс установява, че се е подобрила достатъчно, за да напусне болницата, не и преди Кейт да се е самоубедила, че без Тейлър й е по-добре. Не мога да ви опиша думите, които използвам: никоя от тях не е достатъчна, за да понесе тежестта, скрита зад нея. Споменавам, че съм отишла в дома на Тейлър и съм говорила с майка му; как се е свлякла в ръцете ми и е казала, че е искала да ми се обади, но част от нея била изпълнена с ревност и просто не могла да го допусне. Каза ми, че Тейлър се върнал от бала на седмото небе, а през нощта вдигнал четирийсет градуса температура. Навярно било нещо вирусно, разраснало се изключително бързо, изпаднал в респираторен дистрес, а после получил сърдечен удар и след трийсет минути опити да го съживят лекарите трябвало да го оставят да си отиде.

Не предавам на Кейт нещо друго, което ми разказа Джена Амброуз — как после влязла в залата и се взряла в сина си, който вече не бил неин син. Седяла там цели пет часа, убедена, че той ще се събуди. Дори и сега чувала шумове от горния етаж и си мислела, че Тейлър се движи в стаята си и частицата от секундата, с което е дарена, преди да си спомни истината, е единствената причина всяка сутрин да става от леглото си.

— Кейт, много съжалявам.

Лицето й се сгърчва.

— Но аз го обичах — отговаря, сякаш би трябвало да е достатъчно.

— Знам.

— Но не ми каза.

— Не можех. Не и когато си мислех, че това ще те накара да спреш да се бориш.

Тя затваря очи и се обръща с гръб към мен. Плаче толкова силно, че мониторите, с които все още е свързана, започват да пиукат и сестрите идват в стаята.

Посягам към нея.

— Кейт, скъпа, постъпих така, както беше най-добре за теб.

Тя отказва да погледне към мен.

— Не ми говори — измърморва. — Много те бива в това.

Кейт не ми говори седем дни и единайсет часа. Прибираме се от болницата; минаваме през обичайните процедури, свързани с изолацията; занимаваме се с ежедневните си дела, защото сме го правили и преди. Нощем лежа до Брайън и се чудя как може да спи. Взирам се в тавана и си мисля, че съм загубила дъщеря си още преди да си е отишла.

Един ден влизам в стаята й и я заварвам да седи на пода, заобиколена от снимки. Както и очаквам, сред тях са тези на нея и Тейлър преди бала — Кейт, изтупана до съвършенство, с уста, покрита с издайническата синя маска. На нея Тейлър е нарисувал с червило усмихната уста — заради снимките или поне така каза.

Тогава Кейт се разсмя. Струва ми се невъзможно да си представя, че това момче, чието присъствие изглеждаше толкова солидно, когато щракахме снимките само преди седмици, сега вече просто го няма; през тялото ми преминава спазъм, незабавно последван от една-единствена дума: опит.

Но има и други снимки, от времето, когато Кейт е по-малка: една на Кейт и Ана на плажа, наведени над морски рак; една на Кейт, облечена като Господин Фъстък за Хелоуин; една на Кейт с лице, цялото омазано с крема сирене, вдигнала пред очите си като очила двете половинки на геврек.

В друг куп са бебешките й снимки — всичките направени, когато беше тригодишна или по-малка, с малко зъбчета и широка усмивка, на фона на залязващото слънце, без да знае какво я очаква.

— Не си спомням, когато съм била нея — казва тихо Кейт и тези първи думи образуват стъклен мост, който се движи под краката ми, докато влизам в стаята.

Слагам ръка до нейната на ръба на снимката с подвит ъгъл. На нея Кейт прохожда. Брайън я хвърля във въздуха, косата й се развява назад, ръцете и краката й са разперени настрани като лъчи на звезда. Убедена е, че когато отново падне на земята, ще я хванат, сигурна е, че не заслужава нищо по-малко.

— Била е красива — добавя Кейт и погалва с кутрето си гланцовата буза на момичето, което нито тя, нито аз успяхме да опознаем някога.

Джес

Бях на четиринайсет, когато родителите ми ме изпратиха на летен поправителен лагер в една ферма. Едно от приключенията за проблемни деца, нали разбирате — да ставаме в четири часа сутринта да издоим кравите. В колко беди можеш да се забъркаш така? (Отговорът, ако ви интересува: да правиш работниците смешни. Да се надрусаш. Да острижеш кравите.) Както и да е, един ден ме пратиха на Мойсеева стража — така наричахме клетия кучи син — късметлия да пасе агнетата. Трябваше да вървя след сто овце по пасище, на което нямаше дори едно проклето дърво, за да хвърли поне и най-тънката ивица сянка.

Да кажеш, че овцата е най-тъпото шибано животно на този свят, е много меко. Овцете се заклещват в огради. Губят се в кошари от един квадратен метър. Забравят къде да си намерят храна, докато е на едно и също място поне от хиляда дни. И изобщо не са пухкавите сладурчета, които човек си представя, когато заспива. Вонят. Блеят. Адски дразнещи са. Както и да е, в деня, в който се набутах с овцете, бях задигнал един екземпляр от „Тропикът на рака“ и подгъвах страниците, които приличаха на хубаво порно, когато чух нечий вик. Забележете, бях абсолютно сигурен, че не е животно, защото никога през живота си не бях чувал подобно нещо. Втурнах се в посоката, от която идваше, убеден, че ще намеря някой хвърлен от коня си с крак, извит като геврек, или каубой, случайно изпразнил револвера си в собствения си корем. Вместо това обаче, легнала на брега на рекичката, с куп обагнени овце като помощнички, заварих овца да ражда.

Не бях ветеринар и изобщо нямах понятие от тези неща, но знаех достатъчно, за да разбера, че когато някое живо същество вдига такъв шум, нещата не вървят според както се полага. И наистина, от слабините на клетата овца висяха две копитца. Тя лежеше на една страна и се задъхваше. Завъртя голямото си мерно око към мен, а после просто се предаде.

Е, добре, нито едно същество нямаше да умре, докато стоя на стража, дори и само защото знаех, че нацистите, които управляваха лагера, ще ме накарат да погреба проклетото животно. Затова избутах другите овце от пътя си, коленичих, сграбчих неравните гладки копитца и задърпах, докато овцата крещеше като всяка майка, чието дете се изтръгва от нея.

Агънцето излезе, свило крака като части от швейцарски военен нож. Върху главата му имаше сребриста торбичка, която ми се стори на допир като вътрешността на бузата ми, когато прокарах език по нея. Не дишаше.

Мамка му, нямаше да си сложа устата до овча муцуна и да правя изкуствено дишане, но използвах ноктите си, за да отделя торбичката, да я дръпна надолу по врата на агънцето. Оказа се, че това е всичко необходимо. След минута то раздели събраните си крака и започна да скимти за майка си.

Мисля, че по време на летния лагер се родиха двайсет агънца. Всеки път, когато минех край кошарата, можех да позная моето сред всички други. Изглеждаше като останалите, но се движеше малко по-чевръсто; слънцето сякаш винаги се отразяваше в мазнината на вълната му. А когато успеех да го успокоя достатъчно, за да ме погледне в очите, забелязвах, че зениците му са млечно бели — сигурен знак, че е минало от другата страна и е останало там достатъчно дълго, за да си спомня какво е загубило.

Разказвам ви това, защото сега, когато Кейт най-после се размърдва в болничното си легло и отваря очи, виждам, че и тя е с единия крак в гроба.

— О, Боже — промълвява Кейт със слаб глас, когато ме зърва. — Значи все пак съм се озовала в ада.

Навеждам се напред към стола си и скръствам ръце на гърдите си.

— Стига де, сестричке, знаеш, че не съм толкова лесен за убиване.

Ставам, целувам я по челото и задържам устните си там миг по-дълго, отколкото е необходимо. Как успяват майките да усетят по този начин дали има температура? Аз усещам само чувството за предстояща загуба.

— Как си?

Тя ми се усмихва, но усмивката й ми прилича само на аматьорско копие, когато съм видял истинския шедьовър в Лувъра.

— Екстра — отговаря. — На какво дължа честта на посещението ти?

„Защото не след дълго няма да те има“ — помислям си, но не й го споделям.

— Минавах наблизо. Освен това в тази смяна има една сестра, страхотно маце.

Кейт избухва в смях.

— Боже, Джес! Ще ми липсваш.

Изрича го с такава лекота, че сякаш изненадва и двама ни. Присядам на ръба на леглото и проследявам с длан гънчиците по термалното одеяло.

— Знаеш ли… — подхващам бодър разговор, но тя поставя ръка върху моята.

— Недей — за миг очите й се оживяват. — Може би ще се преродя.

— Като Мария Антоанета?

— Не, ще е нещо от бъдещето. Смяташ ли, че съм луда?

— Не — признавам. — Мисля, че всички ние навярно не спираме да обикаляме в кръгове.

— И така, ти като какво ще се преродиш?

— Като боклук.

Тя потръпва, нещо изпиуква и аз се паникьосвам.

— Да доведа ли някого?

— Не, ти си добре — отговаря Кейт.

Сигурен съм, че не го е искала, но думите й ме карат да се почувствам така, сякаш съм погълнал мълния.

Внезапно си спомням една стара игра, която играех, когато бях на девет или десет години и ми бяха позволили да карам колелото си, докато се стъмни. Наблюдавах как слънцето се спуска все по-надолу на хоризонта и правех дребни облози със самия себе си: издържа ли двайсет секунди, без да дишам, нощта няма да настъпи. Ако не примигна… Ако успея да остана толкова неподвижен, че на бузата ми да кацне муха… Сега установявам, че правя същото: обзалагам се, за да задържа Кейт, макар че нещата не стават по този начин.

— Страхуваш ли се? — изтърсвам. — От смъртта?

Кейт се обръща към мен и по устните й се плъзва усмивка.

— Ще ти кажа — после затваря очи. — Само малко ще си почина — успява да изрече и пак заспива.

Не е честно, но Кейт го знае. Не ти е нужен цял живот, за да проумееш, че рядко получаваме това, което заслужаваме. Изправям се с гърло, дамгосано от мълнията, която ми пречи да преглътна така, че всичко се връща назад като заприщена с бент река. Забързано излизам от стаята на сестра си, отправям се по коридора, достатъчно далеч, за да не я стряскам, вдигам юмрук, пробивам дупка в дебелата бяла стена, и все пак не е достатъчно.

Брайън

Ето я рецептата, когато искаш да взривиш нещо: една стъклена купа „Пирекс“; калиев хлорид, който се купува от магазините за здравословно хранене като заместител на солта. Ареометър. Белина. Изсипваш белината в купата и я слагаш в печката. Междувременно претеглящ калиевия хлорид и го добавяш към белината. Проверяваш с ареометъра и вариш, докато получиш стойност 1.3. Охлади до стайна температура и прецеди получените кристали. Тях ще запазиш.

Трудно е да си този, който винаги чака. Имам предвид, има какво да се каже за героя, който се отправя на битка, но когато стигнеш до същината на нещата, виждаш цяла история за тези, които са останали.

Намирам се в навярно най-грозната съдебна зала на Източното крайбрежие и седя на стола в очакване да дойде моят ред, когато внезапно телефонът ми иззвънява. Поглеждам към номера, надавам стон и се опитвам да реша какво да правя. По-късно трябва да давам показания, но отделът има нужда от мен сега.

Необходими са няколко обаждания, но накрая получавам разрешение от съдията да ме освободи от предварителната част на делото. Излизам през главния вход и незабавно съм атакуван с въпроси, фотоапарати и камери. Единствено успявам да се сдържа да не нападна тези лешояди, които искат да разкъсат побелелите кости на семейството ми.

Сутринта на изслушването не намерих Ана и се върнах у дома. Проверих всички места, където обикновено се навърташе — кухнята, банята, хамака в задния двор, — но я нямаше никъде. Като последен вариант се качих по стълбите на гаража в апартамента, който използва Джес.

И той не си беше у дома, но това отдавна вече не е изненада. Преди време синът ми постоянно ме разочароваше; накрая реших да не очаквам нищо от него и в резултат по-лесно приемах ударите. Почуках на вратата му и изкрещях името на Ана, неговото, но никой не отговори. На ключодържателя си имам ключ за апартамента, но не влязох. Докато се завъртях да сляза по стълбите, обърнах червеното кошче за боклук, което лично изпразвам всеки вторник — Боже опази Джес да се сети да го занесе на алеята. Отвътре се изтърколиха цял куп прозрачно зелени бирени бутилки, празна кутия от прах за пране, бурканче с маслини, четирилитрова кутия от портокалов сок.

Прибрах всичко обратно, с изключение на кутията от портокалов сок, за която съм обяснил на Джес, че не се разтваря, а той продължава да я хвърля в кошчето всяка проклета седмица.

Разликата между тези пожари и онези е, че сега залозите са се вдигнали. Вместо някой изоставен склад или барака на брега на реката, този път подпалвачът се е насочил към основно училище. Тъй като е лято, не е имало никого, когато е започнал пожарът. Аз обаче изобщо не се съмнявам, че причините за него не са били естествени.

Когато стигам дотам, колите тъкмо се товарят след разчистването. Поли веднага идва при мен.

— Как е Кейт?

— Добре е — отвръщам и кимвам към бъркотията. — Какво открихте?

— Успял е да унищожи цялата северна част на сградата — докладва Поли. — Искаш ли да погледнеш?

— Аха.

Огънят е започнал в учителската стая; следите от овъгляване сочат към мястото, където е започнал пожарът, като стрела. Все още се забелязва купчина синтетичен пълнеж за мебели, неизгоряла напълно; който и да е извършителят, е бил достатъчно умен да запали огъня в средата на купчина възглавници за диван и листа хартия. Все още мога да надуша миризмата на катализатора. Този път е нещо съвсем просто — газолин. Сред пепелта се виждат късчета стъкло от коктейла „Молотов“.

Отивам до другия край на сградата и надниквам през счупен прозорец. Момчетата сигурно са изтласкали огъня оттам.

— Мислиш ли, че ще хванем тоя малък боклук, капитане? — пита Цезар с влизането си в стаята.

Все още в екипировка и с петно от пепел на лявата буза, поглежда към развалините на огневата линия. После се навежда и с тежката си ръкавица взема един цигарен фас.

— Невероятно. Бюрото на секретарката се е разтопило на локва, а едно проклето късче цигара е оцеляло.

Вземам го от ръцете му и го обръщам върху дланта си.

— Да, защото не е било тук, когато е започнал пожарът. Някой си е пушил с удоволствие, докато е наблюдавал сцената, а после си е тръгнал.

Обръщам цигарата на една страна, поглеждам към мястото, където жълтата част преминава във филтър, и прочитам името на марката.

Поли подава глава през счупения прозорец и се оглежда за Цезар.

— Връщаме се. Качвай се на колата — после се обръща към мен: — Ей, само за твоя информация: не сме го счупили ние.

— Нямаше да ви накарам да го платите, Поли.

— Не, имам предвид, пробихме дупка в покрива. Когато стигнахме тук, прозорецът вече беше счупен.

С Цезар излизат и след няколко минути чувам тежкото трополене на отдалечаващата се кола.

Може да е била случайна баскетболна топка или фризби. Но дори през лятото портиерите пазят общинската собственост. Един счупен прозорец е прекалено голям риск и не биха го оставили така; щяха да го облепят или да го заковат с дъска.

Освен ако подпалвачът не е знаел откъде да вкара кислород така, че пламъците да се втурнат по въздушния тунел, създаден от този вакуум.

Поглеждам надолу към цигарата в ръката си и я смачквам.

Трябват ти петдесет и шест грама от тези запалени кристали. Смесваш ги с дестилирана вода. Затопляш ги до кипене и отново ги охлаждаш. Запазваш кристалите — чист калиев хлорат. Стриваш ги, докато се получи смес, гъста като пудра за лице, и леко я затопляш, за да я изсушиш. Смесваш пет части вазелин с пет части восък. Разтваряш в газолин и изливаш течността в деветдесет части кристали на калиев хлорат в пластмасова купа. Оставяш газолина да се изпари.

Оформяш получената смес като куб и я потапяш във восък, за да я направиш водоустойчива. За този експлозив е необходима възпламенителна тръба поне клас 3.

Джес отваря вратата на апартамента си, а аз седя на дивана и го чакам.

— Какво правиш тук? — пита ме.

— Ти какво правиш тук?

— Тук живея — отвръща Джес. — Помниш ли?

— Така ли? Или просто използваш мястото за скривалище?

Той вади цигара от пакет в предния си джоб и я запалва. „Мерите“.

— Не знам за какво говориш, мамка му. Защо не си в съда?

— Защо имаш солна киселина в шкафа под мивката? — питам. — Като се има предвид, че нямаме басейн?

— Моля? Това какво е, Инквизицията ли? — намръщва се. — Използвах го, когато работех с подовите настилки миналото лято; става за почистване на вар. Честно казано, дори не помнех, че още е тук.

— Тогава сигурно не знаеш, Джес, че когато го поставиш в бутилка с алуминиево фолио и натъпчеш в гърлото парцал, се получава хубав пожар.

Той застива съвсем неподвижно.

— Обвиняваш ли ме в нещо? Защото, ако е така, просто го кажи, копеле.

Ставам.

— Добре. Искам да знам дали си надраскал бутилките, преди да направиш коктейлите, за да се счупят по-лесно. Искам да знам осъзнаваш ли колко близо до смъртта беше бездомникът, когато запали склада за удоволствие. — Посягам зад гърба си и вдигам празната кутия „Клоракс“ от кошчето му за боклук. — Искам да знам какво, по дяволите, прави това в боклука ти, когато не си переш дрехите сам и Бог знае, че никога не чистиш, но на десет километра оттук има училище, унищожено от експлозив, приготвен от белина и спирачна течност.

Сграбчил съм го за раменете и макар че може да се отскубне, ако наистина се опита, той ме оставя да го разтърсвам, докато накрая главата му се отмята назад.

— Боже Господи, Джес!

Той се взира в мен. Лицето му е съвсем безизразно.

— Свърши ли?

Пускам го, той се отдръпва назад и оголва зъби.

— Кажи ми, че греша — предизвиквам го.

— Ще ти кажа нещо повече от това! — кресва той. — Имам предвид, да, напълно разбирам, през целия си живот си вярвал, че всяко зло на тази планета води към мен, но имам новина за теб, татко: този път си много далеч от истината.

Бавно изваждам нещо от джоба си и го пъхвам в ръката на Джес. Фасът „Мерите“ се намества в сгъвката на дланта му.

— Тогава не е трябвало да оставяш визитната си картичка.

По време на сграден пожар има един миг, когато бушуващият огън излиза извън контрол и тогава просто трябва да му дадеш пространство да прегори сам. Тогава трябва да се отдръпнеш на сигурно разстояние, на някой хълм, където вятърът духа в обратна посока, и да гледаш как сградата се разяжда.

Ръката на Джес се вдига нагоре разтреперана и цигарата пада на пода в краката ни. Той покрива лицето си с ръце, притиска палци към ъгълчетата на очите си.

— Не успях да я спася.

Думите се изтръгват с мъка от гърдите му. Раменете му се превиват и той отново се връща в тялото на момче.

— На кого… на кого си казал?

Осъзнавам, че пита дали ще го подгонят от полицията. Дали съм казал на Сара за това.

Моли ме да го накажа.

Така че правя това, което знам, че ще го унищожи: придърпвам го в ръцете си и го прегръщам, когато той избухва в плач. Гърбът му е по-широк от моя. По-висок е от мен с половин глава. Не си спомням как се е превърнал от петгодишно момченце, което не беше генетично съвместимо, в мъжа, който е сега, и предполагам, че точно в това е проблемът. Как е възможно някой да започне да си мисли, че ако не може да спаси, трябва да унищожава? И кой е отговорен — дали той или хората, които е трябвало да му кажат, че не е така?

Ще се погрижа пироманията на сина ми да спре веднъж завинаги, но няма да кажа на ченгетата или на шефа в службата. Може би това е непотизъм, глупост. Може би няма да го направя, защото Джес не е по-различен от мен: избрал е огъня като свой инструмент, защото изпитва нужда да е сигурен, че умее да контролира поне една неконтролируема стихия.

До гърдите ми дишането на Джес става равномерно, както когато беше малък и го носех нагоре по стълбите, след като заспеше в скута ми. По онова време не спираше да ми задава въпроси: „За какво се използва петсантиметровият маркуч? А двусантиметровият? Как се мият машините? Отговорникът за противопожарната машина кара ли някога колата?“. Осъзнавам, че не си спомням точно кога е спрял да пита. Но си спомням чувството, че нещо липсва, сякаш загубата на детското обожание може да боли като фантомен крайник.

Камбъл

Призовеш ли ги в съда, лекарите демонстрират особено умение: с всяка сричка на всяка дума ти внушават, че нито един миг от даването на тези показания не може да компенсира факта, че докато по принуда заемат свидетелското място, ги чакат пациенти, умират хора. Честно казано, това ме вбесява. И преди да се усетя, вече не мога да се сдържа: моля за почивка, за да отида до тоалетната, навеждам се, за да завържа по-добре обувката си, събирам си мислите и изпълвам изреченията с паузи, които да подсилват напрежението — всичко, за да ги накарам да продължат да чакат още няколко секунди.

Доктор Чанс не е изключение. От самото начало няма търпение да си тръгне. Не спира да си поглежда часовника — човек би си помислил, че се бои да не си изпусне влака. Разликата този път е, че Сара Фицджералд също няма търпение да го изкара от залата, защото пациентът, който чака, човекът, който умира, е Кейт.

До мен обаче тялото на Ана излъчва топлина. Изправям се и продължавам разпита си. Бавно.

— Доктор Чанс, някое от леченията, включвали дарения от тялото на Ана, беше ли „сигурно“?

— В рака нищо не е сигурно, господин Александър.

— И обяснихте ли го на семейство Фицджералд?

— Винаги внимателно обясняваме рисковете от всяка процедура, защото започнем ли определено лечение, вредим на други системи в тялото. Това, което правим в курса на едно лечение, може да ни се отрази зле при следващото — усмихва се на Сара. — Но Кейт е невероятна млада жена. Никой не очакваше, че ще доживее до пет години, а ето че е на шестнайсет.

— Благодарение на сестра си — отбелязвам.

Доктор Чанс кимва.

— Малцина са пациентите, които притежават и сила на организма, и късмета да разполагат с идеално съвместим донор.

Изправям се с ръце в джобовете.

— Бихте ли съобщили на съда как семейство Фицджералд се е консултирало с екипа за предимплантационна генетична диагностика, за да заченат Ана?

— След като изследвахме сина им и установихме, че е несъвместим като донор на Кейт, разказах на семейство Фицджералд за друго семейство, с което бях работил. Бяхме изследвали всички братя и сестри на пациента, но никой не беше подходящ, после майката забременя по време на лечението и това дете беше идеално съвместимо.

— Предложихте ли на семейство Фицджералд да създадат генетично програмирано дете, което да се превърне в донор на Кейт?

— Абсолютно не — отвръща оскърбен Чанс. — Просто обясних, че дори ако нито едно от съществуващите деца не е съвместимо, не означава, че едно бъдещо дете няма да е.

— Обяснихте ли на семейство Фицджералд, че детето, генетично програмирано така, че да е идеално съвместимо, ще трябва да е на разположение за лечението през целия живот на Кейт?

— Когато го обсъждахме, говорехме за една-единствена трансплантация, на кръв от пъпната връв — свидетелства доктор Чанс. — Следващите донорски процедури се наложиха, защото Кейт не реагира на първата. И защото предлагаха по-обещаващи резултати.

— И така, ако утре учените измислят процедура, която ще излекува рака на Кейт, ако Ана само си отреже главата и я даде на сестра си, бихте ли го препоръчали като решение?

— Не, разбира се. Никога не бих препоръчал лечение, което би изложило на риск живота на друго дете.

— През последните тринайсет години не сте ли правили точно това?

Лицето му се стяга.

— Нито едно от леченията не е причинило дългосрочни вреди на Ана.

Изваждам от куфарчето си лист и го подавам на съдията, а после и на доктор Чанс.

— Бихте би прочели подчертаното?

Той си слага очила и прочиства гърлото си.

— „Разбирам, че анестезията включва потенциални рискове. Тези рискове може да включват, но не са ограничени до: неблагоприятни реакции към лекарствата, възпалено гърло, поражения върху зъбите, пломбите и протезите, поражения върху гласните струни, респираторни проблеми, лека болка и дискомфорт, загуба на усещания, главоболия, инфекции, алергични реакции, съзнание по време на обща анестезия, жълтеница, кървене, поражения на нервите, тромбове, сърдечен пристъп, мозъчни увреждания и дори загуба на телесни функции или на живот“.

— Запознат ли сте с този документ, докторе?

— Да. Това е стандартното съгласие за хирургическа процедура.

— Бихте ли ни казали кой е пациентът, подложен на процедурата?

— Ана Фицджералд.

— И кой е подписал съгласието?

— Сара Фицджералд.

Залюлявам се на пети.

— Доктор Чанс, при анестезия съществува риск от доживотни увреждания или смърт. Това определено са доста силни дългосрочни въздействия.

— Точно затова е документът за съгласие. За да ни защити от хора като вас — реагира той. — Реално погледнато, рискът е извънредно малък, а процедурата за даряване на костен мозък е съвсем проста.

— Защо Ана е била упоена за една толкова проста процедура?

— Защото така е по-малко травмиращо за децата, а и няма да се въртят толкова.

— А след процедурата Ана изпита ли болка?

— Може би малко — отговаря доктор Чанс.

— Не си ли спомняте?

— Оттогава мина много време. Сигурен съм, че дори и самата Ана го е забравила досега.

— Така ли мислите? — обръщам се към Ана. — Да я попитаме ли?

Съдия Дисалво скръства ръце на гърдите си.

— Като говорим без рискове — продължавам без пауза, — бихте ли ни казали нещо за изследванията върху дългосрочните ефекти на фактора растеж, който Ана е вземала на два пъти преди извличането на части от тялото й за трансплантация?

— Теоретично не би трябвало да има никакви дългосрочни последствия.

— Теоретично — повтарям. — Защо теоретично?

— Защото проучването е проведено върху лабораторни животни — признава доктор Чанс. — Последствията върху хората все още се проследяват.

— Колко успокоително!

Той свива рамене.

— Лекарите нямат навика да предписват лекарства с потенциала да предизвикват бъркотия.

— Чували ли сте някога за талидомид, докторе? — питам.

— Разбира се. Всъщност неотдавна талидомидът се завърна като средство в борбата с рака.

— А някога е бил едно от най-широко използваните лекарства — отбелязвам. — С катастрофални странични ефекти. И като говорим за това… даряването на бъбрек — процедурата свързана ли е с рискове?

— Не по-големи, отколкото повечето операции — отговаря доктор Чанс.

— Възможно ли е Ана да умре от усложнения при въпросната операция?

— Крайно необичайно е, господин Александър.

— Е, добре, нека предположим, че Ана понесе процедурата идеално. Как това, че има само един-единствен бъбрек, ще й се отрази на останалата част от живота й?

— Няма да й се отрази — отговаря лекарят. — Точно това е най-хубавото.

Подавам му листовка, взета от отделението по нефрология на собствената му болница.

— Бихте ли прочели оцветеното с маркер?

Той отново си слага очилата.

— Увеличен шанс за високо кръвно налягане. Възможни усложнения при бременност — доктор Чанс вдига поглед. — Донорите се съветват да се въздържат от контактни спортове, за да елиминират риска от увреждане на единствения им останал бъбрек.

Преплитам пръсти зад гърба си.

— Знаехте ли, че Ана играе хокей в свободното си време?

Той се обръща към нея.

— Не, не знаех.

— Вратар е. От години — оставям го да осмисли какво означава. — Но понеже донорската процедура е хипотетична, нека се съсредоточим върху онези, които вече са се случили: инжекциите с фактор растеж, даряването на лимфоцити, костния мозък — всички тези безброй лечения, на които Ана е била подложена. Според експертното ви мнение, докторе, какво твърдите — че Ана не е понесла никаква значителна медицинска вреда от въпросните процедури?

— Значителна ли? — той се поколебава. — Не.

— А получила ли е от тях някаква значителна полза?

За един дълъг миг очите на доктор Чанс остават приковани в мен.

— Разбира се — отговаря ми. — Тя спаси сестра си.

С Ана обядваме на горния етаж в съдебната палата, когато влиза Джулия.

— Това частно парти ли е?

Ана й махва да влезе и Джулия сяда, без дори да ме погледне.

— Как си? — пита я.

— Добре — отговаря Ана. — Просто искам да свърши.

Джулия отваря пакет дресинг за салата и го излива над обяда, който си е донесла.

— Ще свърши, преди да си се усетила.

Изрича го и хвърля поглед към мен. Кратък.

Това е достатъчно, за да си спомня аромата на кожата й и мястото под гърдата й, където има бенка във формата на полумесец.

Внезапно Ана се изправя.

— Ще изведа Съдия на разходка — оповестява тя.

— Как ли не! Навън все още има репортери.

— Тогава ще го разходя в коридора.

— Не можеш. Трябва само аз да го разхождам, част от обучението му.

— В такъв случай ще отида да се изпишкам — решава Ана. — Това все още ми е позволено да го правя сама, нали така?

Излиза от съвещателната зала, оставя Джулия, мен и всичко, което не биваше да се случва, но се случи.

— Нарочно ни остави сами — осъзнавам.

Джулия кимва.

— Тя е умно хлапе. Умее да чете по лицата на хората, и то много добре — после оставя пластмасовата си вилица. — Колата ти е задръстена с кучешка козина.

— Знам, знам. Откога моля Съдия да я събира на опашка, но никога не ме слуша.

— Защо просто не ме събуди?

Ухилвам се.

— Защото бяхме хвърлили котва в зона „Не събуждай“.

Джулия обаче дори не се усмихва.

— За теб миналата нощ шега ли беше, Камбъл?

В ума ми изниква старата поговорка: „Искаш ли да разсмееш Бог, направи си план“. И понеже съм страхливец, сграбчвам кучето за каишката.

— Трябва да го разходя, преди да ни повикат обратно в съда.

Гласът на Джулия ме следва до вратата:

— Не ми отговори.

— Повярвай ми, не искаш да чуеш отговора — отвръщам. Не се обръщам. Така поне не виждам лицето й.

Съдия Дисалво ни освобождава в три часа поради седмичния си сеанс по хиропрактика33. Извеждам Ана във фоайето, за да потърсим баща й, но Брайън е изчезнал. Сара се оглежда наоколо изненадана.

— Сигурно са му се обадили за пожар — казва тя. — Ана, аз ще…

Но аз слагам ръка на рамото на Ана.

— Ще те заведа в пожарната.

В колата тя е тиха. Спирам на паркинга на пожарната, без да изключвам двигателя.

— Слушай — казвам й, — ти може и да не го разбираш, но първият ден мина страхотно.

— Хубаво.

Тя излиза от колата ми без нито дума повече и Съдия се мята на освободената предна седалка. Клиентката ми се отправя към пожарната, но после свива наляво. Започвам да излизам на заден ход, а после, противно на здравия разум, изключвам двигателя. Оставям Съдия в колата и заобикалям сградата, следвам Ана.

Тя стои неподвижна като статуя с вдигнато към небето лице. Какво трябва да направя, какво да кажа? Никога не съм бил родител; едва съумявам да се грижа дори за себе си.

Оказва се, че няма нужда да се тревожа: Ана проговаря първа.

— Някога правил ли си нещо, за което си наясно, че е грешно, дори да ти се струва, че е правилно?

Помислям си за Джулия.

— Да.

— Понякога се мразя — промърморва Ана.

— Понякога и аз се мразя.

Това я изненадва. Поглежда към мен, после пак към небето.

— Те са там, горе. Звездите. Дори когато не можем да ги видим.

Пъхвам ръце в джобовете си.

— Едно време всяка вечер си пожелавах нещо под звездите.

— Какво?

— Редки бейзболни картички за колекцията ми. Голдън ритрийвър. Млади и сексапилни учителки.

— Татко ми каза, че група астрономи са открили ново място, където се раждат звездите. Само че са ни трябвали две хиляди и петстотин години, за да ги видим — обръща се към мен. — Разбираш ли се с родителите си?

През ума ми минава мисълта да я излъжа, но поклащам глава.

— Някога си мислех, че когато порасна, ще стана същият като тях, но не съм. А най-важното е, че докато растях, някъде по пътя спрях да искам да приличам на тях.

Слънцето къпе млечнобялата й кожа, осветява очертанията на гърлото й.

— Ясно — промълвява Ана. — И ти си бил невидим.