Споделен живот

Ана

Някога се преструвах, че просто минавам през това семейство на път към истинското си. Всъщност не преувеличавам кой знае колко: имаме Кейт, която е същинско копие на татко, и Джес, който е копие на мама; а ето ме и мен, колекция от рецесивни гени, дошли от лявото поле. В закусвалнята на болницата, докато ядях пържени картофки с вкус на гума и червен желатинов десерт, поглеждах от маса към маса и си мислех, че истинските ми родители може да са съвсем близо. Щяха да се разплачат от радост, че са ме намерили, и да ме отведат в замъка ни в Монако или в Румъния, да ми дадат прислужница, която да ухае на чисти чаршафи, мое собствено швейцарско планинско куче и лична телефонна линия. Въпросът беше, че първият човек, на когото щях да се обадя, за да се похваля с невероятния си късмет, щеше да е Кейт.

Кейт ходи на диализа три пъти седмично по два часа. Има катетър Махукър, който изглежда точно като тръбата, която преди забиваха в централната й вена, и стърчи точно от същото място на гърдите й. Приспособлението е свързано с машина, която върши работата, на която бъбреците й са неспособни. Кръвта на Кейт (е, ако трябва да сме точни от техническа гледна точка, моята кръв) излиза от тялото й през игла, пречиства се и влиза обратно в тялото й през втора игла. Сестра ми твърди, че не боли. Най-вече е отегчително. Обикновено Кейт си носи книга или плейъра и слушалките за компактдискове. Понякога играем на разни игри. „Иди в коридора и ми разкажи за първия страхотен пич, когото видиш“ — заповядва Кейт, или „Промъкни се зад гърба на портиера, който сърфира в нета, и виж чии голи снимки сваля“. Докато е завързана за леглото, аз съм нейните очи и уши.

Днес чете списание „Алюър“. Чудя се дали изобщо знае, че докосва всеки модел с У-образно деколте, когото види там, по гръдната кост — там, където тя има катетър, а те нямат.

— Е, добре — оповестява майка ми изневиделица, — това е интересно.

Размахва брошура, която е взела от таблото за обяви пред стаята на Кейт: „Вие и новият ви бъбрек“.

— Знаеш ли, че не изваждат стария бъбрек? Просто ти трансплантират новия и го закачат.

— Звучи зловещо — потръпва Кейт. — Само си представи патолога, който те отваря и вижда, че имаш три бъбрека вместо два.

— Смятам, че смисълът на трансплантацията е патологът да не те отвори скоро — подчертава майка ми.

Въображаемият бъбрек, за който говори, в момента се намира в моето собствено тяло.

И аз съм чела брошурата.

Даряването на бъбрек се смята за сравнително безопасна операция, но мен ако питате, авторът навярно го е сравнявал с нещо като трансплантация на сърце и бял дроб или отстраняването на мозъчен тумор. Според мен безопасна операция е тази, при която влизаш в кабинета на лекаря, оставаш буден през цялото време и процедурата приключва за по-малко от пет минути — както когато ти махат брадавица или ти запълват кариес. От друга страна, когато даряваш бъбрек, прекарваш нощта преди операцията гладен и на слабителни. Дават ти анестетици, рисковете, от които могат да включват удар, сърдечен пристъп и белодробни проблеми. Четиричасовата хирургия също не е приятно изживяване — имаш шанс едно на три хиляди да умреш на операционната маса. Ако оцелееш, оставаш в болницата средно между четири и седем дни, макар че до пълното възстановяване минават между четири и шест седмици. А до момента дори не съм споменала за дългосрочните ефекти: увеличен риск от повишено кръвно налягане, риск от усложнения при бременност, препоръка да се въздържаш от всякакви дейности, които могат да увредят единствения ти останал бъбрек.

Но пък когато ти премахват брадавица или ти запълват дупка в зъба, единственият човек, който в крайна сметка печели, си ти самият.

Някой почуква на вратата и в стаята надниква позната физиономия. Върн Стакхаус е шериф и следователно член на същата общност за обществени услуги като баща ми. Едно време се отбиваше у нас да ни поздрави или да ни даде коледни подаръци; в по-ново време спаси задника на Джес, като го доведе у дома, след като го закопча за участие при сбиване, вместо да го предаде на правосъдната система да се занимае с него. Когато си член на семейство, в което има умиращо момиче, хората ти пускат малко гювеч.

Лицето на Върн прилича на суфле, с вдлъбнатини на най-неочакваните места. Изглежда няма представа дали е уместно да влезе в стаята.

— Ъъъ — започва, — здравей, Сара.

— Върн! — изправя се майка ми. — Какво правиш в болницата? Всичко наред ли е?

— О, да, да. Тук съм по работа.

— Предполагам разнасяш призовки.

— Ъхъ — Върн пристъпва от крак на крак и пъха ръка в якето си като Наполеон. — Наистина съжалявам, Сара — измърморва и й подава документ.

Също както става с Кейт, всичката кръв се оттича от тялото ми. Не мога да помръдна, дори да исках.

— Какво, по… Върн, под съд ли ме дават? — гласът на майка ми е тих, прекалено тих.

— Виж, не ги чета. Просто ги връчвам. А твоето име беше тук, в списъка ми. Ако, ъъъ, ако мога да направя…

Дори не довършва изречението — изнизва се от стаята с шапка в ръка.

— Мамо? — пита Кейт. — Какво става?

— Нямам представа.

Тя разгръща листата. Достатъчно съм близо, за да ги прочета над рамото й. „Щатът Род Айлънд И Провидънс Плантейшънс“, така пише най-отгоре. По-официално не може и да бъде. „Семеен Съд На Окръг Провидънс. За: Ана Фицджералд Или Джейн Доу“.

„Молба За Медицинска Еманципация“

„Мамка му!“ — мисля си. Бузите ми пламтят, а сърцето ми започва да се блъска в гърдите. Чувствах се така, както когато навремето директорът изпрати на родителите ми дисциплинарно предупреждение, защото нарисувах подигравателна скица на госпожа Тухи и внушителния й задник в полето на тетрадката си по математика. Не, всъщност не е вярно — сега е милион пъти по-лошо.

Майка ми повдига лице към моето.

— Ана — прошепва тя, — какво, по дяволите, е това?

Сега, когато наистина се случва, ми се струва, че в корема ми се е забил юмрук. Поклащам глава. Какво мога да й кажа?

— Ана! — прави крачка към мен тя.

Зад нея Кейт извиква:

— Мамо, о, мамо… нещо ме боли, повикай сестрата! Майка ми се извръща наполовина. Кейт се е свила на едната си страна и косата й се е разпиляла по лицето. Мисля, че през завесата й сестра ми гледа към мен, но няма как да съм сигурна.

— Мамо — простенва тя, — моля те!

За миг майка ми остава разкъсана помежду ни, застинала като уловена в сапунен мехур. Премества поглед от Кейт към мен, после обратно.

Сестра ми изпитва болка, а аз съм облекчена. Какво говори това за характера ми?

Последното, което виждам, докато избягвам от стаята, е как майка ми натиска бутона за повикване на сестрата отново и отново, сякаш е механизъм за задействане на бомба.

Не мога да се скрия в закусвалнята, във фоайето или където и да било другаде, където ще очакват да отида, затова се качвам по стълбите до шестия етаж, където е родилното отделение. В чакалнята има само един телефон и в момента говорят по него.

— Два килограма и осемстотин грама — съобщава мъжът и се усмихва толкова широко, че лицето му сякаш ще се разцепи на две. — Съвършена е.

Дали родителите ми са се държали така при раждането ми? Дали баща ми е звънял по телефона, дали е преброил пръстчетата на ръцете и краката ми, убеден, че е видял най-идеалния брой във вселената? Дали майка ми ме е целунала по главичката и е отказала да позволи на сестрата да ме вземе, за да ме почистят? Или просто са ме предали в ръцете на специалистите, защото истинската награда е висяла между корема ми и плацентата?

Новият баща най-после затваря и се смее на абсолютно нищо.

— Поздравления — казвам, когато всъщност искам да му кажа да вземе бебето си и да го прегърне здраво, да окачи луната на ръба на креватчето му и да изпише името му със звезди така, че то никога, никога да не му причини това, което аз причиних на родителите си.

Обаждам се на Джес да дойде да ме вземе. След двайсет минути паркира пред главния вход. Шериф Стакхаус вече е уведомен за изчезването ми и чака пред вратата, когато излизам.

— Ана, майка ти ужасно се разтревожи за теб. Обади се на баща ти. Той ни накара да претърсим болницата, от пода до тавана.

Поемам си дълбоко дъх.

— Тогава й кажи, че съм добре — отвръщам и се мятам до шофьора през вратата, която Джес вече ми е отворил.

Малко по-нататък брат ми отбива и запалва „Мерит“, макар да знам със сигурност, че каза на майка ми, че е спрял цигарите. Усилва музиката и удря с длан по ръба на волана. Едва когато слизаме от магистралата на изхода за Апър Дарби, спира радиото и намалява.

— И така, тя побесня ли?

— Повикала е татко от работа.

В нашето семейство повикването на баща ми от работа се смята за ужасно престъпление. Работата му е свързана със спешни случаи и критични ситуации; каква криза би могла да възникне у нас, която да се сравнява с това?

— Последния път, когато повика татко от работа — осведомява ме Джес, — поставяха диагноза на Кейт.

— Супер — отвръщам и скръствам ръце на гърдите си. — Това ме кара да се чувствам много по-добре.

Джес просто се усмихва и издухва кръгче цигарен дим.

— Сестричке — казва той, — добре дошла в Тъмната страна.

Нахлуват като ураган. Кейт едва успява да погледне към мен, преди баща ми да я изпрати в стаята ни. Майка ми захвърля първо чантичката си, а после ключовете за колата и се приближава към мен.

— Добре — казва тя. Гласът й е невероятно напрегнат, сякаш ще се счупи. — Какво става?

Прочиствам гърлото си.

— Наех си адвокат.

— Очевидно — майка ми сграбчва безжичния телефон и ми го подава. — А сега го разкарай.

Коства ми огромно усилие, но успявам да поклатя глава и да запратя телефона сред възглавниците на дивана.

— Ана, помогни ми да…

— Сара!

Гласът на баща ми изсвистява като брадва, застава помежду ни и ни кара да се обърнем към него.

— Мисля, че трябва да дадем на Ана възможност да ни обясни. Съгласихме се да й дадем възможност, нали така?

Навеждам глава.

— Не искам да го правя повече.

Тези думи възпламеняват гнева на майка ми.

— Ана, знаеш ли какво? И аз не искам! Всъщност, и Кейт не иска. Но това не е нещо, за което имаме избор.

Въпросът е, че аз имам избор. И точно затова трябва да го направя аз.

Майка ми надвисва над мен.

— Отишла си при адвокат и си го накарала да повярва, че става въпрос за теб, а не е така. Става въпрос за нас. За всички нас…

Ръцете на баща ми се обвиват около раменете й и ги стисват. Той се навежда към мен и аз подушвам пушек. Дошъл е от нечий друг огън, за да попадне право в средата на този, и това е единственото, което ме притеснява, нищо друго.

— Ана, скъпа, знаем, мислиш, че правиш нещо, което имаш нужда да…

— Аз не мисля така — прекъсва го майка ми.

Баща ми затваря очи.

— Сара, по дяволите, млъкни!

Отново поглежда към мен.

— Не може ли да поговорим, само ние тримата, без да караме някой адвокат да го прави вместо нас?

При тези думи очите ми се наливат със сълзи. Нали знаех, че ще се стигне дотук! Едновременно повдигам брадичка и оставям сълзите да потекат.

— Татко, не мога.

— За Бога, Ана! — намесва се майка ми. — Изобщо даваш ли си сметка какви ще са последствията?

Гърлото ми се затваря като капаче на фотоапарат така, че всяко извинение трябва да излезе през тунел, тънък като игла. „Аз съм невидима“ — помислям си и прекалено късно осъзнавам, че съм го изрекла на глас.

Движението на майка ми е светкавично, изобщо не успявам да предвидя какво ще се случи. Зашлевява ме през лицето невероятно силно, а главата ми се отмята назад. Оставя отпечатък, който ме опетнява дълго след като е изчезнал от лицето ми. Само за ваша информация: срамът има пет пръста.

Веднъж, когато Кейт беше на осем, а аз — на пет, се скарахме и решихме, че вече не искаме да живеем в една стая. Само че, като се вземеше предвид големината на къщата ни и фактът, че Джес живееше в другата свободна стая, просто нямаше къде да отидем. Затова Кейт, като по-голяма и по-умна, реши да раздели пространството ни наполовина.

— Коя част искаш? — попита ме дипломатично. — Дори ще те оставя да избереш.

Исках онази част, в която беше моето легло. Освен това, ако разделяхме стаята на две, в частта с леглото ми щяха да останат и шкафът, в който държахме всичките си кукли Барби, както и рафтовете, където бяха рисунките ни и всевъзможните ни инструменти. Кейт отиде да вземе един флумастер оттам, но аз я спрях.

— Това е в моята част — заявих.

— Тогава ми дай един — каза тя и аз й подадох червения. Тя се покатери на бюрото и се протегна колкото можеше към тавана.

— След като приключим — заяви ми, — ти ще си стоиш в твоята част, а аз ще съм си в моята, нали така?

Кимнах, решена да спазвам уговорката също толкова, колкото и тя. Все пак всички хубави играчки бяха при мен. Кейт щеше да ме умолява да й позволя да ми дойде на гости дълго преди да я помоля аз.

— Заклеваш ли се? — попита ме и двете си стиснахме кутретата.

Тя нарисува накъсана линия от тавана над бюрото, през жълто-кафявия килим и над нощната масичка до отсрещната стена. После ми подаде флумастера.

— Не забравяй — каза тя. — Само измамниците нарушават обещанието си.

Седнах на пода от моята страна на стаята и извадих всяка една Барби, която притежавахме. Започнах да ги събличам и обличам, подчертавайки, че аз ги притежавам, а Кейт — не. Тя седна на леглото си с притиснати към гърдите колене и започна да ме наблюдава. Изобщо не реагира. Поне докато майка ми не ни повика на обяд.

Тогава Кейт ми се усмихна и излезе през вратата на стаята — която беше от нейната страна.

Отидох до чертата, която бе нарисувала на килима, и започнах да я ритам. Не исках да ставам измамница. Но не исках и да прекарам остатъка от живота си в стаята.

Не си спомням колко време е отнело на майка ми да се зачуди защо не слизам в кухнята за обяд, но когато си на пет, дори секундата може да продължи цяла вечност. Тя застана на прага, загледа се в линията от флумастер по стените и пода и затвори очи, очевидно за да призове търпението си. Влезе в стаята ни и ме вдигна, а аз започнах да се боря с нея.

— Недей! — извиках. — Никога вече няма да вляза вътре!

След миг тя излезе и се върна с ръкохватки за тенджери, кърпи за съдове и декоративни възглавници. Постави ги на разстояние едно от друго покрай частта на Кейт.

— Хайде — подкани ме, но не помръднах, затова тя дойде и седна до мен на леглото. — Това може да е езерото на Кейт — обясни ми, — но водните лилии са мои.

Изправи се и стъпи на кърпа за съдове, а оттам — на възглавница. Погледна през рамо и видя как стъпвам на кърпата. От кърпата към възглавницата, към ръкохватка, която Джес бе направил в първи клас — целият път през частта на Кейт към вратата на стаята. Най-сигурният начин да изляза беше да следвам стъпките на майка си.

Вземам си душ, когато Кейт отваря ключалката с фиба и влиза в банята.

— Искам да говоря с теб — обявява ми.

Подавам глава през найлоновата завеса.

— Когато изляза — опитвам се да спечеля време за разговора, който не искам да провеждам.

— Не, сега — сяда на капака на тоалетната чиния и въздъхва. — Ана… това, което правиш…

— Вече е направено!

— Можеш да се откажеш — знаеш, ако искаш…

Благодарна съм, че помежду ни се вие пара, защото не мога да понеса мисълта Кейт да види лицето ми точно сега.

— Знам — прошепвам.

Дълго Кейт не казва нищо. Мислите й се въртят в кръг като привързан към колело плъх, също както и моите. Изследвай всяка спица от възможности, и няма да намериш абсолютно нищо.

След известно време отново подавам глава. Кейт избърсва очите си и поглежда към мен.

— Нали осъзнаваш — доверява ми, — че си единствената ми приятелка?

— Не е вярно — отговарям веднага, но и двете сме наясно, че лъжа.

Кейт е прекарала прекалено много време извън училище, за да намери мястото си в някоя група. Повечето от приятелствата, които завърза през дългия си период на ремисия, замряха, за което вина имат и двете страни. Оказа се, че за обикновените деца е прекалено трудно да разберат как да се държат с човек, който постоянно е на ръба на смъртта, и също толкова трудно за Кейт наистина да се вълнува от неща като училищни тържества и изпити САТ, когато няма гаранция, че ще доживее да ги види. Има неколцина познати, но когато идват, имат вид на хора, които излежават присъда, седят на ръба на леглото на Кейт, броят минутите до мига, в който могат да си тръгнат, и благодарят на Бог, че не се е случило на тях.

Истинският приятел е неспособен да те съжалява.

— Не съм ти приятелка — отвръщам и дръпвам обратно завесата. — Аз съм ти сестра. — „При това адски лоша“ — добавям наум. Подлагам лицето си под струята на душа, за да не разбере Кейт, че и аз плача.

Внезапно завесата се отдръпва и ме оставя съвсем разголена.

— Точно за това исках да поговорим — казва Кейт. — Ако не искаш повече да си ми сестра, е едно, но не мисля, че мога да понеса мисълта да те загубя като приятелка.

Тя връща завесата на мястото й и парата се надига около мен. След миг чувам отварянето и затварянето на вратата, а после и прорязващата като нож струя студен въздух, който я следва по петите.

И аз не мога да понеса мисълта да я загубя.

Тази нощ, след като Кейт заспива, се измъквам от леглото си и заставам до нейното. Когато подлагам длан под носа й, за да се уверя, че диша, по ръката ми се плъзга глътка въздух. Мога да натисна сега, на мига, длан над носа и устата й, да я удържа, докато се съпротивлява. Каква е разликата между едно такова действие и това, което вече правя?

От коридора долита шум от стъпки, който ме кара да се гмурна в пещерата на завивките си. Обръщам се настрана, с гръб към вратата, в случай че клепачите ми все още потрепват, когато родителите ми влязат в стаята.

— Не мога да повярвам — прошепва майка ми. — Просто не мога да повярвам, че го е направила.

Баща ми е изключително тих и се чудя дали не съм се объркала, дали изобщо е тук.

— Прави същото като Джес — добавя майка ми. — Прави го само за да получи внимание. — Усещам как поглежда надолу към мен, все едно съм създание, каквото не е виждала никога преди. — Може би трябва да я заведем някъде, само нея. Да отидем на филм или на пазар, за да не се чувства изоставена. Да я накараме да разбере, че не е нужно да върши лудости, за да ни накара да я забележим. Какво мислиш?

Баща ми не отговаря веднага.

— Е, добре — отвръща й тихо, — нейното може би не е лудост.

Нали знаете как тишината може да пробие тъпанчетата ви в тъмното, да ви оглуши? Точно това става сега, затова едва успявам да чуя отговора на майка си.

— За Бога, Брайън… ти на чия страна си?

А баща ми възразява:

— Кой каза, че има страни?

Отговор на въпроса мога да му дам дори и аз. Винаги има страни. Винаги има печеливш и губещ. За всеки, който получава, има някой, който трябва да даде.

След няколко секунди вратата се затваря и трепкащата светлина от коридора, отразявала се по тавана, изчезва. Примигвам, обръщам се по гръб… и виждам майка си все още до леглото ми.

— Мислех, че си си отишла — прошепвам.

Тя сяда на долния край на леглото и аз се отдръпвам. Но тя слага ръка на прасеца ми, преди да стигна прекалено далеч.

— Какво още си мислиш, Ана?

Стомахът ми се свива.

— Мисля си… мисля си, че сигурно ме мразиш.

Дори в тъмнината виждам как блестят очите й.

— О, Ана — въздъхва майка ми, — как може да не знаеш колко много те обичам?

Протяга ръце и аз пропълзявам в тях, все едно отново съм малка и се побирам вътре. Притискам лице към рамото й. Повече от всичко искам да върна времето малко назад, отново да стана детето, което вярваше, че думите на майка ми са стопроцентова истина и правилни, без да се взира достатъчно внимателно, за да забележи пукнатините в тях.

Майка ми ме прегръща по-силно.

— Ще говорим със съдията и ще му обясним. Можем да оправим всичко — казва тя. — Всичко.

Тези са думите, които единствено някога съм искала да чуя, и кимвам.

Сара 1990 г.

Има неочаквана утеха в това да си в онкологичното крило на болницата, чувството, че съм член на клуба. Всички, от добросърдечния помощник при паркиране, който ни пита дали ни е за пръв път, до купищата деца с розови купички за повръщане, пъхнати под мишница като плюшени мечета — всички тези хора са преживели същото преди нас, а колкото повече сме, толкова сме по-сигурни.

Качваме се с асансьора на третия етаж в кабинета на доктор Харисън Чанс. Самото му име ме дразни. Защо не доктор Виктор?

— Закъснява — обръщам се към Брайън, докато си поглеждам часовника за двайсети път.

На перваза има увивно растение, станало вече кафяво. Надявам се лекарят да го бива повече с хората, отколкото с цветята.

За да забавлявам Кейт, която започва да хленчи, надувам една гумена ръкавица и я извивам във формата на огромен балон. На шкафа за ръкавици до мивката има голям надпис, който предупреждава родителите да не правят точно това. Мятаме балона напред-назад като при волейбол, докато доктор Чанс не влиза, без дори с една дума да се извини за забавянето си.

— Господин и госпожо Фицджералд.

Той е висок и слаб като клечка, с пронизващи сини очи, уголемени от дебели очила, и здраво стиснати устни. Зърва импровизирания балон в едната ръка на Кейт и се намръщва.

— Виждам, че вече имаме проблем.

С Брайън се споглеждаме. Този, безсърдечният ли ще ни води през войната, нашият генерал, нашият рицар в блестяща броня? Преди да сме успели дори да изречем обясненията си, доктор Чанс взема един маркер и рисува на латекса лице, допълнено с очила с телена рамка като неговите.

— Ето — казва той и с усмивка, която го променя, подава балона обратно на Кейт.

Виждам сестра си Сузан само веднъж или два пъти годишно. Живее на по-малко от час и на няколко хиляди философски убеждения разстояние от нас.

Доколкото разбирам, Сузан получава много пари, за да командори хората, което теоретично означава, че се е подготвяла за работата си върху мен. Баща ни умря, докато косеше ливадата на четирийсет и деветия си рожден ден; майка ни така и не се оправи след случилото се. Сузан, която е десет години по-голяма от мен, се нагърби с това, което трябваше да се свърши: следеше да си пиша домашните, подаваше документи за кандидатстване в юридически училища и хранеше големи мечти. Беше умна и красива и винаги, във всеки момент знаеше какво да каже. Можеше да вземе всяка катастрофа и да намери логичната противоотрова, за да излекува последствията — ето защо е толкова успешна в работата си. Чувстваше се също толкова удобно в съвещателна зала, колкото и когато тичаше в квартала. Изглеждаше така, сякаш прави всичко лесно. Кой не би искал да има за ролеви модел жена като нея?

Първият удар, който й нанесох, беше, че се омъжих за човек, който не е учил в колеж. Вторият и третият бяха двете ми бременности. Предполагам, след като не станах следващата Глория Олред, Сузан се е почувствала в правото си да ме смята за неудачница. И приемам, че досега съм била права, като не се мислех за такава.

Не ме разбирайте погрешно, тя обича племенниците си. Изпраща им дърворезби от Африка, раковини от Бали, шоколади от Швейцария. Джес иска остъклен кабинет като нейния, когато порасне.

— Не можем всички да бъдем леля Зан — обяснявам му, но всъщност имам предвид, че аз не мога да бъда като нея.

Не си спомням коя от двете ни първа спря да отговаря на телефонните обаждания, но така беше по-лесно. Няма нищо по-лошо от мълчанието, увиснало като тежки мъниста върху прекалено деликатен разговор. Затова минава цяла седмица, преди да взема телефонната слушалка. Набирам директния номер.

— Тук е телефонната линия на Сузан Крофтън — казва някакъв мъж.

— Да — отвръщам и се поколебавам. — Тя там ли е?

— Има среща.

— Моля ви… — поемам си дълбоко въздух. — Моля ви, кажете й, че се обажда сестра й.

След миг в ухото ми потича спокоен хладен глас:

— Сара. Отдавна беше.

Тя е тази, при която изтичах, когато получих първия си менструален цикъл; тя е тази, която ми помогна да излекувам разбитото си за пръв път сърце; ръката, към която посягах посред нощ, когато вече не можех да си спомня на коя страна баща ни разделяше косата си или как звучеше смехът на майка ни. Каквато и да е сега, преди всичко това, тя беше моята придобита по рождение най-добра приятелка.

— Зан? — казвам. — Как си?

Трийсет и шест часа след като Кейт е официално диагностицирана с остра промиелоцитна левкемия, с Брайън получаваме възможност да задаваме въпроси. Кейт си играе с блестящо лепило заедно със специалист по работа с деца, докато ние се срещаме с отбор от лекари, сестри и психиатри. Вече съм разбрала, че сестрите дават отговорите, за които отчаяно копнеем. За разлика от лекарите, които се въртят така, сякаш искат да отидат някъде другаде, сестрите ни отговарят търпеливо, сякаш сме първите родители, които са дошли на такава среща с тях, вместо хилядните.

— Особеното на левкемията — обяснява една сестра — е, че още преди да сме забили иглата за първи път при първия курс на лечение, вече обмисляме три други лечения. Прогнозата за тази болест е лоша, затова предварително се налага да мислим какво ще последва. Това, което прави острата промиелоцитна левкемия малко по-сложна, е, че е устойчива на химиотерапия.

— И какво означава? — пита Брайън.

— Обикновено при миелогенните левкемии има възможност да изтласкаме болестта в ремисия всеки път, когато се повтори, стига органите да издържат. Изтощаваме тялото на пациента, но знаем, че ще реагира на лечението всеки път. С острата промиелоцитна левкемия обаче, след като веднъж прибегнем до определена терапия, обикновено втори път не можем да разчитаме на нея. И поне засега има граници на нещата, които можем да направим.

— Нима казвате… — преглъща Брайън. — Нима казвате, че тя ще умре?

— Казвам, че няма никакви гаранции.

— Тогава какво ще правите?

Отговаря друга сестра:

— Кейт ще започне химиотерапия за една седмица. Надяваме се да успеем да унищожим засегнатите клетки и да я накараме да премине в ремисия. Най-вероятно ще страда от гадене, повръщане и ще се опитаме да сведем антиеметиците до минимум. Ще загуби косата си.

При тези думи от устата ми се изтръгва лек вик. Наистина е нещо дребно, но все пак е знамето, което ще позволи на останалите да разберат какво не е наред с Кейт. Само преди шест месеца я подстригахме за първи път; златистите къдрици се виеха като монети на пода на „Супер Катс“.

— Възможно е да развие диария. Има голяма вероятност, понеже имунната й система е потисната, да получи инфекция, която да наложи хоспитализация. Химиотерапията може да причини и изоставане в развитието. Около две седмици след първия курс Кейт ще претърпи и курс на консолидационна химиотерапия, а после още няколко на поддържаща. Точният им брой ще зависи от резултатите, които ще получим от периодичната аспирация на костен мозък.

— А после какво? — пита Брайън.

— После ще я наблюдаваме — отговаря доктор Чанс. — При острата полиомиелоцитна левкемия трябва да сме бдителни за релапс. Трябва да постъпва в болницата при всеки кръвоизлив, висока температура, кашлица или инфекция. Що се отнася до по-нататъшното лечение, има няколко възможности. Целта е да накараме тялото й да произвежда здрав костен мозък. В малко вероятния случай, ще постигнем молекулярна ремисия с химиотерапията, можем да извлечем клетки от тялото на самата Кейт и отново да ги въведем вътре — автологична трансплантация. Ако се стигне до релапс, може да се опитаме да й трансплантираме костен мозък от друг човек, за да произвежда кръвни клетки. Кейт има ли братя или сестри?

— Брат — отвръщам и изведнъж ми хрумва ужасна мисъл. — Възможно ли е и той да страда от това заболяване?

— Вероятността е много малка. Но може да се окаже, че е съвместим за донор при алогенна трансплантация. Ако не, ще впишем Кейт в националния регистър за СНД — съвместим неродствен донор. Но трансплантация от нероднина, дори и да е съвместим, е много по-опасна, отколкото ако донорът е роднина — рискът от летален изход е значително по-висок.

Информацията е безкрайна, поредица от стрели, изпращани толкова бързо, че вече не усещам пробождането им. Съветват ни: „Не мислете, просто предайте детето си в наши ръце, защото в противен случай ще умре“. За всеки отговор, който ни дават, имаме друг въпрос.

Ще порасне ли косата й?

Ще може ли някога да ходи на училище?

Ще може ли да си играе с приятели?

Защо се случи това, дали поради мястото, където живеем?

Дали заради това, че сме тези, които сме?

— Какво ще стане — чувам се да питам, — ако умре?

Доктор Чанс поглежда към мен.

— Зависи на какво ще поддаде — обяснява ни. — Ако е инфекция, ще има дихателни проблеми и ще я включим на системи, които подпомагат дишането. Ако е кръвоизлив, ще кърви до смърт, след като загуби съзнание. Ако някой от органите й откаже, симптомите ще варират в зависимост от системата, излязла от строя. Често се стига до комбинация от посоченото.

— Тя ще осъзнава ли какво се случва? — питам, но всъщност имам предвид „Как ще го преживее?“

— Госпожо Фицжералд — сепва ме той, сякаш е чул неизречения ми въпрос, — от двайсетте деца, които днес са тук, десет ще бъдат мъртви след няколко години. Не знам в коя група ще е Кейт.

За да спасим живота на Кейт, част от нея трябва да умре. Това е целта на химиотерапията — да унищожи всички клетки, засегнати от левкемията. За тази цел под ключицата на Кейт поставят тръба, вход с три разклонения, откъдето ще влизат различните лекарства, течностите от интравенозната терапия и кръвта. Поглеждам към тръбите, които стърчат от слабичките й гърди, и се сещам за сцените от научнофантастичните филми.

Вече са й направили електрокардиограма, за да са сигурни, че сърцето й ще издържи химиотерапията. Капнали са й офталмични капки дексаметазон, защото едно от лекарствата причинява конюнктивит. Взели са й кръв от централната вена, за да проверят как функционират бъбреците и черният й дроб.

Сестрата окачва торбичките за вливане на стълба на системата и приглажда косата на Кейт.

— Ще усеща ли какво става? — питам.

— Не. Ей, Кейт, погледни насам — посочва й торбичката с даунорубицин, покрита с друга, по-тъмна, за да я предпазва от светлината. По нея са налепени яркоцветни лепенки, които сестрата е помогнала на Кейт да направи, докато чакахме. Тогава видях един тийнейджър с лепяща се бележка на своя: „Иисус спасява. Химиото е върхът“.

Ето какво започва да се влива във вените й: даунорубицин, 50 милиграма в 25 милилитра декстроза; цитарабин, 24 милиграма в декстроза, двайсет и четири часово; алопуринол, 92 милиграма вливане. Или с други думи, отрова. Представям си как в нея бушува огромна битка. Виждам армии в блестящи доспехи и жертви, които се изпаряват през порите й.

Предупреждават ни, че Кейт навярно ще се разболее след няколко дни, но минават само два часа, преди да започне да повръща. Брайън натиска бутона за повикване и в стаята идва сестра.

— Ще й донесем реглан — обявява и изчезва.

Когато не повръща, Кейт плаче. Сядам на ръба на леглото и я вземам наполовина в скута си. Сестрите нямат време да се грижат за нея — прекалено малко са на брой. Слагат антиеметици в системата и остават няколко минути, за да видят как ще реагира Кейт, но накрая неизбежно ги викат другаде при друг спешен случай и всичко останало пада върху нас. Брайън, който не може да понесе да остане в стаята, когато някое от децата има стомашен вирус, сега е модел на ефикасност: бърше челото й, държи слабичките й раменца, попива с кърпа слюнката от устата й.

— Ще се справиш — прошепва й всеки път, когато плюе, но сякаш говори сам на себе си.

Аз също изненадвам самата себе си. С мрачна решителност превръщам изпразването на купичката за повръщане и връщането й на мястото в същински балет. Ако се съсредоточите върху укрепването на предмостието с пясъчни торби, можете да не обръщате внимание на приближаващото цунами.

Опитам ли да се държа по друг начин, ще полудея.

Брайън довежда Джес в болницата за кръвната проба: обикновено убождане на пръста. Брайън и още двама мъже трябва да го държат насила, защото опищява болницата. Аз се дръпвам назад и скръствам ръце на гърдите си. Неволно си помислям за Кейт, която преди два дни спря да плаче при процедурите.

Някой лекар ще погледне кръвната проба и ще анализира шестте протеина, които се носят невидими в течността. Ако шестте протеина са същите като на Кейт, Джес ще бъде HLA съвместим — потенциален донор на костен мозък за сестра си. „Какъв е шансът — мисля си — да има шест съвпадения?“

„Същият, колкото и да се разболееш от левкемия.“

Флеботомистът излиза с кръвната проба, а Брайън и лекарите пускат Джес. Той скача от масата и се хвърля в ръцете ми.

— Мамо, убодоха ме.

Протяга пръста си, увит с лепенка „Ругратс“. Мокрото му лице пари срещу кожата ми.

Прегръщам го. Казвам всичко, което трябва, но ми е толкова, толкова трудно да се заставя да го съжаля.

— За съжаление — осведомява ни доктор Чанс, — синът ви не е съвместим.

Очите ми се приковават върху растението, което все още стои, съсухрено и кафяво, на перваза. Някой трябва да се отърве от него. Някой трябва да го замени с орхидеи, райски птици и други рядко срещани цветя.

— Възможно е да се намери неродствен донор в националния регистър.

Брайън се навежда напред, скован и напрегнат.

— Но нали казахте, че трансплант от неродствен донор може да е опасен?

— Да — потвърждава доктор Чанс, — но понякога е единственото, с което разполагаме.

Вдигам поглед.

— Ами ако не намерите съвместим донор в регистъра?

— Ами… — онкологът потрива челото си. — Ще се опитаме да удължим живота й, докато се появи някой.

Говори за момиченцето ми така, сякаш е машина: кола с повреден карбуратор, самолет с проблеми с приспособленията за кацане. Вместо да се изправя срещу това, се извръщам настрана точно навреме, за да зърна как едно от жалките листа на растението прави самоубийствения си скок към килима. Без обяснения ставам и изнасям сандъчето. Излизам от кабинета на доктор Чанс, минавам край администраторката и другите зашеметени родители, които чакат с болните си деца. Изхвърлям растението и изсъхналата му пръст в първото попаднало ми кошче за боклук. Взирам се в теракотеното сандъче в ръката си и тъкмо мисля дали да не го разбия на плочките на пода, когато чувам зад себе си глас.

— Сара — пита ме доктор Чанс, — добре ли сте?

Бавно се извръщам и очите ми се наливат със сълзи.

— Добре съм. Здрава съм. Ще живея дълъг, дълъг живот.

Подавам му сандъчето и се извинявам. Той кимва, изважда от джоба си кърпичка и ми я предлага.

— Мислех, че Джес може да я спаси. Исках да е той.

— Всички искахме — отговаря лекарят. — Слушайте, преди двайсет години процентът на оцелелите беше още по-малък. Освен това познавам много семейства, в които единият брат или сестра не е съвместим, но другият — да.

„Ние имаме само тях двамата“ — понечвам да кажа, а после осъзнавам, че доктор Чанс говори за семейство, което все още нямам, за деца, които никога не съм възнамерявала да имам. Обръщам се към него с ням въпрос на устните.

— Брайън ще се чуди къде сме отишли — той се отправя към кабинета си със сандъчето в ръка. — Кои растения — пита дружелюбно — е най-малко вероятно да убия?

Толкова е лесно да предположиш, че след като твоят свят е спрял да се върти, същото се е случило и с този на останалите. Но боклукчията е взел боклука ни и е оставил контейнерите на пътя, както обикновено. На входната врата е оставена сметка от камиона за разнасяне на бензин. Пощата от цяла седмица е спретнато подредена на шкафа в антрето. Удивително, животът продължава.

Изписват Кейт от болницата цяла седмица след приемането й за индуктивна терапия. Тръбата все още стърчи от гърдите й и издува блузката й. Сестрите ми говорят весело, за да ме окуражат, и ми дават дълъг списък с инструкции: кога да се обаждам и да не се обаждам на Бърза помощ, кога да се върнем за допълнителна химиотерапия, какво да правим и за какво да внимаваме през периода на потискане на имунната система на Кейт.

В шест часа на следващата сутрин вратата на спалнята ни се отваря. Кейт се приближава на пръсти към леглото, макар че с Брайън сме се събудили веднага.

— Какво има, скъпа? — пита Брайън.

Тя не казва нищо, просто вдига ръка към главата си и прокарва пръсти към косата си. Когато я отдръпва, стиска гъсти кичури, които се разпиляват по килима като малка вихрушка.

— Свърших — оповестява Кейт след няколко дни на вечеря.

Чинията й е все още пълна; не е докоснала бобчетата или рулото „Стефани“. Отдалечава се с танцова стъпка към дневната, за да си играе.

— И аз — избутва Джес стола си от масата. — Моля да ме извините.

Брайън набожда с вилицата си една хапка.

— Не и преди да си си изял зеленчуците.

— Мразя бобчета.

— И те не те обичат.

Джес поглежда към чинията на Кейт.

— Но тя свърши. Не е честно.

Брайън оставя вилицата си отстрани на чинията.

— Честно ли? — отговаря той тихо, прекалено тихо. — Искаш да сме честни? Добре, Джес. Следващия път, когато Кейт има костномозъчна аспирация, ще позволим и на теб да ти направят. Когато вкарат тръба в централната й вена, ще се погрижим и ти да преживееш нещо също толкова болезнено. А следващия път, когато има химиотерапия, ще…

— Брайън! — прекъсвам го.

Той спира така внезапно, както е започнал, и прокарва трепереща ръка по очите си. А после погледът му попада върху Джес, който се е скрил под ръката ми.

— Аз… съжалявам, Джес. Не искам…

Но каквото и да е искал да каже, остава неизречено, защото се обръща и излиза от кухнята.

За дълъг миг с Джес оставаме мълчаливи. После той се обръща към мен:

— И татко ли е болен?

Мисля сериозно, преди да отговоря.

— Всички ще се оправим — успокоявам го.

Точно една седмица след завръщането ни у дома се събуждаме посред нощ от някакъв трясък. Втурваме се с всички сили към стаята на Кейт. Тя лежи в леглото си и трепери толкова силно, че е съборила лампата от нощното си шкафче.

— Гори — обръщам се към Брайън, когато слагам ръка на челото й.

Питала съм се как да реша дали да се обадя, или не на лекаря, ако Кейт развие странни симптоми. Сега я гледам и не мога да повярвам, че съм била толкова глупава да си помисля, че няма веднага да разбера как изглежда болестното състояние.

— Отиваме в спешното — оповестявам, макар че Брайън вече увива Кейт с одеялата й и я вдига от креватчето.

Закопчаваме я в колата, запалваме двигателя и едва тогава си спомняме, че не можем да оставим Джес сам вкъщи.

— Ти върви с нея — отговаря Брайън, прочел мислите ми. — Аз ще остана.

Но погледът му не се отделя от Кейт.

След минути летим към болницата. Джес е на задната седалка до сестра си и пита защо трябва да ставаме, когато слънцето не е.

В спешното Джес заспива върху палтата ни. С Брайън наблюдаваме как лекарите стоят над трескавото тяло на Кейт като пчелички над поле с цветя и извличат от нея всичко, което могат. Правят микробиологично изследване на извлеченото и й правят лумбална пункция, за да се опитат да разберат причината за инфекцията и да изключат менингит. Радиологът донася преносим рентген, за да направи снимка на гърдите и да провери дали инфекцията е в дробовете й.

После поставя филма на светлинното табло от външната страна на вратата. Ребрата на Кейт изглеждат тънки като клечки, а малко встрани от центъра има голямо сиво петно. Коленете ми омекват, вкопчвам се в ръката на Брайън.

— Това е тумор. Ракът е дал метастази.

Лекарят слага ръка на рамото ми.

— Госпожо Фицджералд — казва той, — това е сърцето на Кейт.

Панцитопения е просто по-модерна дума, която означава, че в тялото на Кейт няма нищо, което да я защитава от инфекции. Доктор Чанс обяснява, че това е признак, че химиотерапията е подействала — огромно количество бели кръвни телца в тялото на Кейт са унищожени. Това означава също, че надир сепсис — инфекция след химиотерапия — не е вероятност, а факт.

Дават й тиленол, за да свалят температурата. Вземат й проби от кръв, урина и респираторни секрети, за да й предпишат подходящите антибиотици. Минават шест часа до изчезването на тръпките — толкова силно треперене, че я грози опасност да падне от леглото.

Сестрата — жена, която един следобед преди няколко седмици сплете косата на Кейт на копринени редици ситни плитчици, за да я накара да се усмихне — измерва температурата й и се обръща към мен.

— Сара — говори ми нежно, — вече можеш да си поемеш дъх.

Лицето на Кейт изглежда малко и бяло като далечните луни, които Брайън обича да наблюдава с телескопа си — неподвижни, недостижими, студени. Прилича на труп… и, което е още по-лошо, е облекчение в сравнение с мъката да я гледам как страда.

— Ей — докосва ме по темето Брайън. В другата си ръка държи Джес. Вече е почти обяд, а всички сме по пижами; дори през ум не ни мина да си вземем дрехи за преобличане. — Ще го заведа в закусвалнята да хапне. Искаш ли нещо?

Поклащам глава, придърпвам стола си по-близо до леглото на Кейт и приглаждам завивките над краката й. Вземам ръката й и сравнявам тежестта й с тази на своята собствена.

Миглите й се открехват. За миг се опитва да си припомни къде е — не е сигурна.

— Кейт — прошепвам, — тук съм.

Тя обръща глава и фокусира погледа си върху мен. Повдигам ръката й към лицето си и я целувам по средата на дланта.

— Толкова си смела — шепна й и се усмихвам. — Когато порасна, искам да стана като теб.

За моя изненада Кейт енергично поклаща глава. Гласът й е крехък като перце, тънък като конец.

— Не, мамо — казва тя. — Ще си болна.

В първия ми сън течността от системите капе прекалено бързо в централната вена на Кейт. Физиологичният разтвор я издува отвътре, като балон. Опитвам се да извадя системата, но е здраво забита във вената й. Докато я гледам, чертите на Кейт се изглаждат, размиват се, обезличават се и лицето й се превръща в бял овал, който може да бъде кой ли не на този свят.

Във втория си сън съм в родилното отделение и раждам. Тялото ми се превръща в тунел, сърцето ми пулсира ниско в корема. Пристъп на болка и напрежение, а после бебето излиза като светкавица сред потоци течност.

— Момиче е — грейва в усмивка сестрата и ми подава новороденото.

Отдръпвам розовото одеялце от личицето му и спирам.

— Това не е Кейт — казвам.

— Разбира се, че не — съгласява се сестрата. — Но пак е твоя.

Ангелът, който пристига, е в костюм на „Армани“ и лае нареждания по клетъчния телефон, докато влиза в болничната стая.

— Продавай — заповядва сестра ми. — Не ме интересува дали ще трябва да отвориш щанд за лимонада във Фенюъл Хол и да раздаваш акциите безплатно, Питър. Казах, продавай — натиска бутон и тръгва към мен с протегнати ръце. — Ей — успокоява ме, когато избухвам в сълзи. — Наистина ли мислеше, че ще те послушам, когато ми каза да не идвам?

— Но…

— Факсове. Телефони. Мога да работя и от твоята къща. Кой още ще гледа Джес?

С Брайън се споглеждаме, защото не сме мислили. В отговор Брайън става и я прегръща непохватно. Джес се втурва към нея на пълна скорост.

— Кое е това дете, което си осиновила, Сара… не е възможно Джес да е толкова голям…

Отделя го от коленете си и се навежда над болничното легло, където Кейт спи.

— Обзалагам се, че не ме помниш — казва Зан, очите й блестят. — Но аз те помня.

Толкова е лесно — да я оставим тя да поеме командването. Зан увлича Джес в игра на морски шах и изнудва един китайски ресторант, който не предлага доставки, да ни донесе обяд. Седя до Кейт и се наслаждавам на компетентността на сестра си. Позволявам си да се престоря, че тя може да оправи нещата, които аз не мога.

Зан завежда Джес у дома за сън, а ние с Брайън оставаме неподвижни в тъмнината от двете страни на Кейт.

— Брайън — прошепвам, — мислех си нещо.

Той помръдва на стола си.

— За какво?

Навеждам се напред, за да срещна погледа му.

— За бебе.

Очите на Брайън се присвиват.

— Боже Господи, Сара! — става и се обръща с гръб към мен. — Боже Господи.

Аз също ставам.

— Не е онова, което смяташ.

Обръща се към мен, а болката ясно очертава всяка линия на лицето му.

— Не можем просто да заменим Кейт, ако умре — изрича той.

В леглото Кейт се размърдва и чаршафите прошумоляват. Заставям се да си я представя на четири години в костюм за Хелоуин; на дванайсет, докато изпробва червило; на двайсет, докато танцува из общата спалня на един колеж.

— Знам. Затова трябва да се погрижим да не се случи.