Споделен живот

Камбъл

Вали.

Отивам в дневната, а Съдия е притиснал нос към стъклото, което представлява цялата стена от едната страна на апартамента. Започва да вие към капките, които минават покрай него.

— Не можеш да стигнеш до тях — обяснявам му и го погалвам по главата. — Не можеш да стигнеш от другата страна.

Сядам на килима до него. Знам, че трябва да стана, да се облека и да отида в съда; знам, че трябва да прегледам заключителната си реч, а не да мързелувам тук. Но в дъждовното време има нещо хипнотизиращо. Някога седях на предната седалка на ягуара на баща си, гледах как капките се втурват на самоубийствената си мисия от горния край на предното стъкло към чистачките. Той обичаше да оставя чистачките на периодичен режим и имаше големи откъслеци от време, през които светът от моята страна на стъклото ставаше течен и ме влудяваше. „Изкарай си шофьорска книжка — заявяваше баща ми, когато се оплаквах, — и прави каквото искаш“.

— Искаш ли да се изкъпеш пръв?

Джулия стои в рамката на отворената врата на спалнята, облечена в една от тениските ми, която стига до средата на бедрата й. Забива пръстите на краката си в килима.

— Отивай ти — отговарям й. — Вместо да се къпя, спокойно мога да изляза на балкона.

Тя забелязва времето.

— Ужасно е, нали?

— Денят е подходящ да го прекараш в съда — отговарям, но без да съм убеден. Точно днес не искам да се изправя пред решението на съдия Дисалво и по изключение този път не е от страх, че ще загубя делото. Направих всичко по силите си, като се имат предвид признанията на Ана от свидетелското място. И наистина се надявам да съм я накарал да се почувства поне малко по-добре заради това, което е направила. Вярно, вече не изглежда като нерешително дете. Не изглежда себична. Изглежда просто като всички нас — опитва се да разбере коя е и какво да направи с това откритие.

Както веднъж сама ми каза, истината е, че никой няма да спечели. Ще изречем заключителните си речи, ще чуем решението на съдията, а дори и тогава няма да е свършило.

Вместо да тръгне към банята, Джулия се приближава към мен, сяда с кръстосани крака и докосва с пръсти стъклената стена.

— Камбъл — започва тя, — не знам как да ти го кажа.

Всичко в мен застива.

— Бързо — предлагам.

— Апартаментът ти изобщо не ми харесва.

Проследявам погледа й от сивия килим към черния диван, оттам към огледалната стена и лакираните рафтове за книги. Апартаментът е пълен с остри ръбове и скъпи произведения на изкуството. Обзаведен е с последните постижения на електрониката, звънците и свирките. Жилище от мечтите, но не и нечий дом.

— Знаеш ли — признавам, — и на мен не ми харесва.

Джес

Вали.

Излизам навън и започвам да вървя. Тръгвам надолу по улицата, подминавам началното училище, пресичам две кръстовища. След пет минути вече съм подгизнал до кости. Тогава започвам да тичам. Тичам толкова бързо, че дробовете започват да ме болят, а краката ми пламват и когато най-после не мога да направя нито крачка повече, се хвърлям по гръб насред училищното футболно игрище.

Веднъж, по време на буря като тази, донесох киселина тук. Легнах по гръб и се загледах как небето рухва. Представих си как капките разтапят кожата ми. Зачаках гръмотевицата, която щеше да прониже сърцето ми и да ме накара да се почувствам напълно жив за пръв път в цялото ми жалко съществувание.

Гръмотевицата имаше своя шанс, но в онзи ден не удари. Не удря и тази сутрин.

Затова ставам, избутвам косата от очите си и се опитвам да измисля по-добър план.

Ана

Вали.

Дъждът, който се стича навсякъде, е много силен и звучи като пуснат душ дори и след като си спрял водата. Този дъжд те кара да мислиш за бентове и наводнения, за Ноевия ковчег. Този дъжд ти казва да пропълзиш обратно в леглото, където завивките все още пазят топлината на тялото ти, и да се престориш, че часът е пет минути по-рано, отколкото е всъщност.

Питайте, което искате дете, завършило четвърти клас, и то ще ви каже, че водата никога не спира да се движи. Дъждът пада и се стича по билото на планината, за да се влее в река. Реката намира пътя си до океана. Водата се изпарява като човешка душа в облаците. А после, също като всичко друго, процесът започва отначало.

Брайън

Вали.

Също като в деня на раждането на Ана — Бъдни вечер, прекалено топла за съответното годишно време. Това, което трябваше да е сняг, се превърна в пороен дъжд. Ски курортите трябваше да затворят за Коледа, защото всичките им писти се разтекоха. Докато карах към болницата, а Сара се гърчеше от родилни болки до мен, едва успявах да видя пътя си през предното стъкло.

Онази нощ нямаше звезди — дъждовните облаци ги закриваха. И може би заради това, когато Ана се роди, казах на Сара:

— Да я кръстим Андромеда. Накратко, Ана.

— Андромеда? — повтори тя. — Като научнофантастичната книга?

— Като принцесата — поправих я и срещнах погледа й над малкия хоризонт, който представляваше главата на дъщеря ни. — В небето — обясних — тя е застанала между майка си и баща си.

Сара

Вали.

„Неблагоприятно начало“ — помислям си. Побутвам бележките си по масата, опитвам се да изглеждам по-опитна, отколкото съм в действителност. Кого заблуждавам? Аз не съм никакъв адвокат, никакъв професионалист. Не съм нищо повече от майка, а дори и това не съм го правила като хората.

— Госпожо Фицджералд? — обръща се съдията към мен.

Поемам си дълбоко въздух, поглеждам надолу към безсмислиците, натрупани пред мен, и сграбчвам снопчето бележки. Изправям се, прочиствам гърлото си и започвам да чета на глас:

— В тази страна съществува дълга юридическа традиция, която позволява на родителите да вземат решения относно децата си. Традицията е част от онова, което съдилищата винаги са смятали за конституционно право на личен живот. И като се имат предвид доказателствата, представени пред този съд…

Неочаквано отеква гръм и изпускам бележките си на пода. Коленича и започвам да ги събирам, но, разбира се, вече са разбъркани. Опитвам се да подредя тези, които са пред мен, но не успявам.

О, по дяволите! Но всъщност и бездруго не това исках да кажа.

— Ваша чест — питам, — мога ли да започна отново?

Той кимва, аз се обръщам с гръб към него и отивам до дъщеря си, която седи до Камбъл.

— Ана — казвам й, — обичам те. Обичах те още преди да те зърна и ще те обичам дълго след като вече няма да съм тук, за да ти го кажа. И знам, че като родител би трябвало да разполагам с всички отговори, но не е така. Всеки Божи ден се чудя дали постъпвам правилно. Чудя се дали познавам децата си толкова добре, колкото си мисля. Чудя се дали не съм загубила перспективата си в задачата да бъда твоя майка, защото съм толкова заета да бъда майка на Кейт.

Правя няколко крачки напред.

— Наясно съм, че се вкопчвам във всяка сянка на възможност, която може да излекува Кейт, но не знам какво друго да правя. И дори и ти да не си съгласна с мен, дори и Кейт да не е съгласна с мен, искам аз да съм тази, която ще изрече: „Нали ви казах“. Искам след десет години да те видя как държиш децата си, защото тогава ще разбереш. И аз имам сестра и знам, че тази връзка се основава на справедливост: искаш сестра ти да има точно това, което имаш ти — също толкова играчки, също толкова кюфтета в спагетите, също толкова любов. Но да си майка е нещо съвсем различно. Тогава искаш детето ти да има повече, отколкото си имала ти някога. Искаш да запалиш огън под краката му и да го видиш как полита във въздуха. Това е нещо, по-голямо от всички думи — докосвам гърдите си. — И все пак успява да се побере тук.

Обръщам се към съдия Дисалво.

— Не исках да се стига до съд, но бях принудена. Така действа законът: ако някой предприеме действие — дори и този някой да е собственото ти дете, — налага се да реагираш. Затова бях принудена красноречиво да обясня защо вярвам, че знам по-добре от Ана кое е най-добро за нея. Но когато се стигне до същината на нещата, се оказва, че не е толкова лесно да обясниш това, в което вярваш. Ако кажеш, че вярваш, че нещо е истина, може да имаш предвид две неща: че все още премисляш алтернативите или че го приемаш като факт. С ума си не проумявам как една дума може да има две противоположни значения, но със сърцето си го разбирам напълно. Защото понякога си мисля, че това, което върша, е правилно, а друг път съжалявам на всяка крачка, но вече е късно.

Дори и днес съдът да реши в моя полза, няма да заставя Ана да дари бъбрек. Никой не може. Но дали ще я помоля? Дали ще поискат, дори ако се опитам да се сдържа? Не знам, дори и след като говорих с Кейт и след като чух какво каза Ана. Не съм сигурна в какво да вярвам и никога не съм била. Знам с абсолютна сигурност само едно: че това дело всъщност не е и никога не е било за даряване на бъбрек… а за правото на избор. И никой никога всъщност не взема напълно самостоятелни решения, дори и ако някой съдия му даде правото.

Най-после се обръщам към Камбъл.

— Много отдавна бях адвокат, но вече не съм. Сега съм майка и това, което правя от осемнайсет години в това си качество, е по-трудно от всичко, което някога съм вършила в съдебната зала. В началото на изслушването, господин Александър, вие казахте, че никой не е длъжен да влезе в огъня и да спаси някого от горяща сграда. Но това се променя, ако си родител и ако човекът в тази горяща сграда е детето ти. Когато е така, всички не само ще те разберат, ако влезеш вътре, за да спасиш детето си, но на практика ще го очакват от теб.

Поемам си дълбоко въздух.

— В моя случай обаче тази сграда гореше, едното от децата ми беше вътре и единствената възможност да го спася беше да изпратя другото си дете, защото то беше единственото, което знаеше пътя. Дали съм наясно, че поемам риск? Разбира се. Дали съм осъзнавала, че това може би означава, че ще загубя и двете? Да. Дали съм разбирала, че може би не е честно да го помоля да го направи? Абсолютно. Но също така осъзнавах, че е единственият ми шанс да запазя и двете. Дали е било законно? Дали е било морално? Дали е било лудост, глупост или жестокост? Нямам представа. Но знам, че беше правилно.

Свършвам. Сядам на масата си. Дъждът продължава да удря по прозореца от дясната ми страна. Чудя се дали някога ще спре.

Камбъл

Изправям се, поглеждам към бележките си и също като Сара ги зарязвам.

— Както каза госпожа Фицджералд, в този случай не става въпрос, дали Ана трябва или не трябва да дари бъбрек. Не става въпрос за даряване на клетка от кожата, на кръвна клетка, на късче деенка. Става дума за момиче, което е на път да стане някой. Момиче, което е тринайсет — възраст, тежка, болезнена, красива, трудна и опияняваща. Момиче, което може да не знае какво иска точно сега и може да не знае и коя е в този момент, но заслужава шанса да го разбере. И според мен след десет години ще се е превърнало в невероятна жена.

Отправям се към катедрата на съдията.

— Известно ни е, че Сара и Брайън Фицджералд са били принудени да направят невъзможното — да вземат информирани медицински решения за две от децата си, които са имали противоположни медицински интереси. И ако ние — също като семейство Фицджералд — не знаем кое е правилното решение, тогава човекът, който трябва да има последната дума, е човекът, за чието тяло става дума… дори и ако този човек е тринайсетгодишен. И в крайна сметка в случая нещата опират именно до това: понякога едно дете да разбира по-добре от родителите си.

Знам, че когато Ана е решила да заведе делото, не го е направила поради себичните причини, които обикновено очакваме от тринайсетгодишно момиче. Не е взела решението, защото е искала да бъде като всички останали деца на тази възраст. Не е взела решението, защото се е уморила да я бодат и режат. Не е взела решението, защото се е страхувала от болката.

Обръщам се към нея и й се усмихвам.

— Знаете ли какво? Няма да се учудя, ако Ана все пак даде на сестра си бъбрека. Но мисля, че вече е без значение. С цялото ми уважение, съдия Дисалво, това, което си мислите вие, също няма значение. Това, което Брайън, Сара и Кейт Фицджералд мислят, няма значение. Но това, което мисли Ана, има.

Връщам се на мястото си.

— И това е единственият глас, в който трябва да се вслушаме.

Съдия Дисалво обявява петнайсетминутна почивка, преди да съобщи решението си, и аз се възползвам от нея, за да разходя кучето. Обикаляме малката тревна площ зад сградата „Гарахи“, докато Върн държи под око репортерите, които се тълпят отпред в очакване на присъдата.

— Стига вече — казвам на Съдия, докато прави четвъртия си лупинг в търсене на подходящо място. — Никой не ни гледа.

Оказва се обаче, че не е съвсем вярно. Едно дете, не повече от три- или четиригодишно, се отскубва от майка си и се втурва към нас.

— Кученце! — извиква то, протяга ръце към жертвата си и Съдия се премества по-близо до мен.

Майка му ни настига след миг.

— Извинявайте. В момента синът ми преминава през кучешка фаза. Може ли да го погалим?

— Не — отговарям автоматично. — Това е куче помощник.

— О! — жената се изправя и дръпва сина си. — Но вие не сте сляп.

„Епилептик съм и това е куче за припадъци“. Мисля си дали поне веднъж да не призная какво е положението, но пък трябва да умееш да се смееш на самия себе си, нали така?

— Адвокат съм — казвам и й се усмихвам. — Той ми гони линейките.

Отдалечавам се със Съдия и не спирам да си подсвирквам.

Съдия Дисалво влиза в залата и сяда на мястото си, носи снимка на покойната си дъщеря, по което разбирам, че съм загубил делото.

— Едно нещо, което ми направи силно впечатление по време на представянето на доказателствата — започва той — е, че всички ние, които сме се събрали в тази зала, сме започнали дебат за качеството на живот, противопоставено на светостта на живота. Брайън и Сара Фицджералд винаги са вярвали, че най-важното е да опазят Кейт жива и като част от семейството, но на този етап светостта на съществуването на Кейт неразривно се е преплела с качеството на живот на Ана и моят дълг е да видя дали е възможно двете неща да се разделят.

Поклаща глава.

— Не съм сигурен, че някой от нас е способен да реши кое от двете неща е по-важно — а аз най-малко от всички. Аз съм баща. Дъщеря ми Дина беше убита на дванайсет години от пиян шофьор и когато онази нощ се втурнах към болницата, бих дал всичко на света за още един ден с нея. Брайън и Сара Фицджералд са в същото положение от четиринайсет години — положение, в което лекарите ги молят да дадат всичко, за да задържат дъщеря си жива още малко. Уважавам решенията им. Възхищавам се на смелостта им. Дори им завиждам, задето изобщо са имали възможностите. Но както изтъкнаха и двамата адвокати, в този случай вече не става въпрос за Ана и за един бъбрек, а за начина, по който се вземат тези решения и как решаваме кой трябва да ги взема.

Прочиства гърлото си.

— Отговорът е, че няма добър отговор. Затова като родители, като лекари, като съдии и като общество се опитваме да се ориентираме и да вземаме решения, които да ни позволяват да спим нощем — защото моралът е по-важен от етиката, а любовта е по-важна от закона.

Съдия Дисалво насочва вниманието си към Ана, която се размърдва неловко на мястото си.

— Кейт не иска да умре — изрича внимателно той, — но не желае и да живее по този начин. И тъй като това ми е известно и познавам закона, мога да взема само едно решение. Единственият човек, на когото трябва да бъде разрешено да направи този избор, е същият, който е в сърцевината на въпроса.

Въздъхвам тежко.

— И като го обявявам, нямам предвид Кейт, а Ана.

До мен тя рязко си поема дъх.

— Един от въпросите, повдигнати през последните няколко дни, беше дали едно тринайсетгодишно дете е способно да взема толкова колосални решения. Аз бих казал, че тази възраст е най-малко податлива на изкривяване на основните възприятия. Всъщност някои от събраните тук възрастни, изглежда, са забравили простичкото правило, което внушават на всички ни още от деца: не можеш да вземеш нещо от някого, без да го попиташ. Ана — продължава той, — ще се изправиш ли?

Тя поглежда към мен. Кимвам и се изправям заедно с нея.

— Днес — казва съдия Дисалво — ще те обявя за медицински еманципирана от родителите ти. Това означава, че ще продължиш да живееш с тях и те могат да ти казват кога да си лягаш, кои телевизионни предавания не можеш да гледаш и дали трябва да си изядеш докрай броколите, но по отношение на всяко лечение последната дума ще е твоя.

Обръща се към Сара.

— Госпожо Фицджералд, господин Фицджералд, ще ви наредя да се срещнете с Ана и педиатъра й и да обсъдите с него тази присъда, за да е наясно, че отсега нататък ще трябва да разисква всяко лечение на Ана само със самата нея. И за да има допълнително напътствие в случай, че се нуждае от него, ще помоля господин Александър да поеме задълженията на неин представител по медицинските въпроси, докато навърши осемнайсет години, за да й помага при вземането на някои от най-трудните решения. По никакъв начин не предлагам решенията да се вземат, без да се поиска мнението на родителите й, но окончателното решение ще е на Ана и само на Ана.

Съдията ме приковава с поглед.

— Господин Александър, ще поемете ли тази отговорност?

С изключение на Съдия, никога не ми се е налагало да се грижа за някого или за нещо. А сега ще имам Джулия, ще имам и Ана.

— За мен ще бъде чест — казвам и й се усмихвам.

— Искам да подпишете документите, преди да напуснете съдебната зала — разпорежда съдията. — Желая ти късмет, Ана. Отбивай се от време на време, за да видя как си.

Удря с чукчето си и всички ставаме, докато напуска залата.

— Ана — казвам, когато тя остава неподвижна и стъписана до мен. — Ти успя.

Джулия стига до нас първа и се навежда над парапета, за да прегърне Ана.

— Беше много смела — поздравява я и ми се усмихва широко над рамото на Ана. — Ти също.

Но после Ана отстъпва настрана и се озовава лице в лице с родителите си. Помежду им има половин метър разстояние и цяла вселена от време и утеха. Едва в този момент осъзнавам, че вече съм започнал да възприемам Ана така, сякаш е по-голяма от биологичната си възраст. Сега обаче тя стои до мен, несигурна и неспособна да срещне погледа на родителите си.

— Ей — намесва се Брайън, пресича бездната и придърпва дъщеря си в грубовата прегръдка. — Всичко е наред.

А после до тях се сгушва и Сара, обгръща с ръце и двамата и раменете на тримата образуват широката стена на отбор, който трябва да преосмисли правилата на играта, която играят в момента.

Ана

Няма никаква видимост. Ако изобщо е възможно, дъждът е станал още по-силен. За миг си представям как удря колата с такава сила, че я смачква като празна кутия от кока-кола, и ми става трудно да дишам. Изминава миг, преди да осъзная, че това изобщо не се дължи на скапаното време или на латентна клаустрофобия, а на факта, че гърлото ми се е стеснило наполовина. Сълзите го стягат като артерия така, че всичко, което правя и казвам, ми коства два пъти повече усилия от обикновено.

От цял половин час съм медицински еманципирана. Камбъл смята, че дъждът е Божи дар, защото е задържал репортерите настрана. Вероятно ще ме намерят в болницата, а може и да не успеят, но дотогава ще съм заедно със семейството си и просто няма да има значение. Родителите ми тръгнаха преди нас: трябваше да попълним глупавите документи. Приключихме и Камбъл предложи да ме хвърли до болницата — много мило от негова страна, защото съм наясно, че иска само да отиде някъде с Джулия. Смятат, че е голяма тайна, но изобщо не е. Чудя се какво ли прави Съдия, когато двамата са заедно. Дали се чувства изоставен?

— Камбъл? — питам внезапно. — Какво мислиш, че трябва да направя?

Той не се преструва, че не разбира какво го питам.

— Току-що проведох тежка битка, за да получиш правото сама да решаваш, така че няма да ти споделя какво мисля.

— Супер — отговарям и се намествам по-удобно на седалката си. — Дори нямам представа коя съм.

— Аз знам коя си. Ти си най-добрият чистач на дръжки в цял Провидънс. Остроумна си, избираш солетите от „Чекс Микс“, ненавиждаш математиката и…

В известен смисъл е страхотно да гледам как Камбъл се опитва да попълни дупките.

— … харесваш момчетата? — довършва той, но това, последното, е въпрос.

— Някои от тях стават — признавам, — но накрая сигурно всички ще пораснат и ще станат като теб.

Той се усмихва.

— Боже опази.

— Какво ще правиш сега?

Камбъл свива рамене.

— Може да ми се наложи да поема някой случай, за който наистина ще ми платят.

— За да осигуриш на Джулия условията, на които е свикнала?

— Да — разсмива се той. — Нещо такова.

За миг в колата става тихо, чувам единствено джвакането на чистачките. Пъхвам ръце под бедрата си й сядам върху тях.

— Това, което каза на процеса… наистина ли мислиш, че след десет години ще съм невероятна?

— Защо, Ана Фицджералд? Комплименти ли си просиш?

— Забрави, че съм те попитала.

Той ме поглежда.

— Да, наистина. Според мен след десет години ще разбиваш мъжки сърца, ще рисуваш на Монмартр, ще пилотираш бойни самолети или ще пътуваш през непознати страни — прави пауза. — А може би ще вършиш всичко това наведнъж.

Преди имаше време, когато също като Кейт исках да стана балерина. Оттогава обаче преминах през хиляда различни фази: астронавт, палеонтолог, подгряваща певица на Арета Франклин, член на Сената, рейнджър в Националния парк „Йелоустоун“. Сега, в зависимост от деня, понякога искам да стана микрохирург, поет, ловец на призраци.

Само едно нещо е постоянно.

— След десет години — признавам си — искам да съм сестра на Кейт.

Брайън

Пейджърът ми иззвънява точно когато Кейт започва нов курс на диализа. ПТП, две коли, Н — пътнотранспортно произшествие с ранени.

— Имат нужда от мен — обръщам се към Сара. — Ще се оправиш ли?

Линейката се устремява към ъгъла на „Еди“ и „Фаунтин“ — лошо кръстовище, като начало, станало още по-лошо от ужасното време. Пристигам, а ченгетата вече са отцепили мястото. Сблъсъкът е страничен: двете превозни средства са се забили едно в друго с такава сила, че са се превърнали в конгломерат от изкривена маса. Камионът е в по-добро състояние; задната част на по-малкото беемве буквално е изкривена като усмивка покрай предната. Излизам на проливния дъжд и спирам първия полицай, когото зървам.

— Трима ранени — докладва той. — Единият вече пътува към болницата.

Виждам как Ред се опитва да пререже вратата откъм страната на шофьора на второто превозно средство, за да стигне до жертвите.

— Какво имаме тук? — изкрещявам, за да ме чуе над воя на сирените.

— Първият шофьор се е забил през предното стъкло — изкрещява той в отговор. — Цезар я качи в линейката. Втора линейка идва насам. Доколкото виждам, тук има двама души, но и двете врати са се нагънали като акордеон.

— Да видим дали ще успея да пропълзя по покрива на камиона.

Започвам да се катеря по хлъзгавия метал и натрошеното стъкло. Кракът ми хлътва в дупка, която не съм забелязал. Изругавам и се опитвам да се освободя. С внимателни движения се издърпвам върху нагънатата кабинка на камиона и маневрирам напред. Шофьорът сигурно е прелетял през предното стъкло над малкото беемве; целият преден край на форда-150 се е врязал през страната до шофьора на спортната кола, все едно е направена от хартия.

Трябва да изпълзя от това, което доскоро е било прозорецът на камиона, защото двигателят стои между мен и хората в беемвето. Но ако се извъртя по определен начин, има малко пространство, в което мога да се събера и да застана срещу закаленото стъкло, покрито с бразди като паяжина и обсипано с червени пръски от кръв. И точно когато Ред успява да отвори вратата на шофьора и от нея със скимтене излиза куче, осъзнавам, че лицето, притиснато от другата страна на счупения прозорец, е на Ана.

— Извадете ги — изкрещявам, — веднага ги извадете!

Не осъзнавам как успявам да се заставя да се измъкна от озъбения скелет, събарям Ред по пътя; разкопчавам колана на Камбъл Александър и го извличам навън, за да го положа на улицата, докато дъждът вали край него като из ведро; посягам вътре, където дъщеря ми седи неподвижна, с широко отворени очи, закопчана с колан, както трябва да бъде, и, Боже Господи, не!

Изневиделица се появява Поли, слага ръце отгоре й и преди да съм осъзнал какво правя, съм го блъснал, той полита и пада на земята.

— Мамка му, Брайън! — възкликва и стисва челюстта си с ръка.

— Това е Ана. Поли, това е Ана!

Щом разбират, момчетата се опитват да ме дръпнат назад и да се заемат с работа вместо мен, но това е моето бебче, моето бебче и няма да им позволя. Качвам я на носилката, закопчавам я с коланите, оставям ги да я качат на линейката. Повдигам брадичката й, готов да интубирам, но виждам малкия белег, който й остана, когато на ледената пързалка падна от кънките на Джес, и рухвам. Ред ме премества настрана и интубира вместо мен, а после й измерва пулса.

— Слаб е, капитане — докладва той, — но го усещам.

Слага й система, а аз вземам радиото и се обаждам в болницата.

— Тринайсетгодишно момиче, петепе, тежка затворена рана на главата…

Линията на екрана на сърдечния монитор става равна, захвърлям слушалката и започвам изкуствено дишане.

— Дайте дефибрилатор — заповядвам, отварям ризата на Ана, срязвам дантелата на сутиена, който искаше толкова отчаяно, но от който няма нужда. Ред й прилага електрошок и успява да върне пулса й, брадикардия с вентрикуларни ектопични удари.

Слагаме й система. Влизаме в зоната за разтоварване на линейки, Поли изкрещява, че сме пристигнали, и отваря със замах задната врата. На носилката Ана е напълно неподвижна. Ред ме сграбчва за ръката и я стиска силно.

— Не мисли за това — заповядва ми, поема предната част на носилката на Ана и забързано я вкарва в спешното отделение.

Не искат да ме пуснат в травматологичния кабинет. В коридора на групички се изсипват цял куп пожарникари за морална подкрепа. Един от тях отива да доведе Сара, която дотичва, обезумяла от ужас.

— Къде е тя? Къде е?

— Автомобилна катастрофа — успявам да промълвя. — Не разбрах, че е тя, преди да стигна дотам.

Очите ми се наливат със сълзи. Да й кажа ли, че Ана не диша самостоятелно? Да й кажа ли, че линията на електрокардиограмата стана равна? Да й кажа ли, че през последните няколко минути не съм спрял да мисля за всяко едно нещо, което съм предприел на това повикване, от начина, по който пропълзях върху камиона до мига, в който я издърпах от развалините, сигурен, че чувствата ми са попречили на това, което е трябвало да направя, което съм можел да направя?

В този миг чувам гласа на Камбъл Александър, както и шума от предмет, запратен срещу стена.

— По дяволите! — извиква той. — Просто ми кажете довели ли са я тук или не!

Той изхвърчава през вратата на друг травматологичен кабинет. Ръката му е в гипс, а дрехите — покрити с кръв. Кучето накуцва до него.

Очите на Камбъл незабавно се приковават в моите.

— Къде е Ана? — пита.

Не отговарям, защото какво, по дяволите, мога да кажа? И това е всичко, което му е необходимо, за да разбере.

— О, Боже — прошепва той. — О, Господи, не!

Лекарят излиза от стаята на Ана. Познава ме: идвам тук по четири вечери на седмица.

— Брайън — започва той със сериозен тон, — тя не реагира на никакви стимули.

Звукът, който се изтръгва от гърдите ми, е първичен, нечовешки, разбиращ.

— Какво означава това? — пробиват дупка в главата ми думите на Сара. — Какво казва той, Брайън?

— Главата на Ана се е ударила в прозореца много силно, госпожо Фицджералд. Ударът е причинил фатално нараняване. В момента дишането й се поддържа чрез респиратор, но не показва никакви признаци на неврологична активност… тя е в мозъчна смърт. Много съжалявам — продължава лекарят. — Наистина.

Поколебава се и премества поглед от мен към Сара.

— Знам, че в момента няма да искате дори да помислите за това, но има един много малък… бихте ли искали да обмислите възможността за даряване на органи?

В нощното небе има звезди, които изглеждат по-ярки от другите, и когато ги погледнеш през телескоп, осъзнаваш, че виждаш близнаци. Две звезди, които се въртят една около друга; понякога са им необходими почти сто години, за да го постигнат. Създават толкова силно гравитационно поле, че наоколо не остава място за нищо друго. Може например да видиш синя звезда и едва по-късно да осъзнаеш, че има спътник — бяло джудже. Първата звезда блести толкова ярко, че когато забележиш втората, вече е твърде късно.

Камбъл е този, който отговаря на лекаря.

— Аз съм медицинският представител на Ана — обяснява, — а не родителите й.

Погледът му се спира първо на мен, после на Сара.

— А горе има едно момиче, което се нуждае от бъбрек.

В английския език има думи за сираци и вдовици, но няма дума за родителя, загубил дете.

След като изваждат органите за дарение, ни я връщат долу. Аз съм последната, която влиза. В коридора вече са излезли Джес, Зан и Камбъл, някои от медицинските сестри, с които сме се сближили, и дори Джулия Романо — хората, които изпитваха нужда да се сбогуват.

С Брайън влизаме вътре, в стаята, където Ана лежи дребна и неподвижна на болничното легло. В гърлото й е пъхната тръба, машина диша вместо нея. Ние сме тези, които ще я изключат. Сядам на края на леглото и вдигам ръката на Ана. Все още е топла на допир, все още е топла в моята. Оказва се, че след всичките години, в които съм очаквала момент като този, не знам какво да правя. Сякаш се опитвам да оцветя небето с цветен молив; няма думи, които да изразят толкова огромна скръб.

— Не мога — прошепвам.

Брайън застава зад мен.

— Скъпа, нея я няма. Само машината поддържа тялото живо. Това, което я правеше Ана, вече си отиде.

Обръщам се, заравям лице в гърдите му.

— Но тя не трябваше да си отива — проплаквам.

Прегръщаме се силно и когато събирам достатъчно смелост, поглеждам надолу към обвивката, в която някога се намираше най-малкото ми дете. Брайън е прав, това е само черупка. В очертанията на лицето й няма енергия, мускулите й са отпуснати, немощни. Под кожата й зеят дупки — там, където са били органите, които ще отидат при Кейт, както и при други безименни хора, получили втори шанс.

— Добре.

Поемам си дълбоко въздух, слагам ръка на гърдите на Ана, а Брайън, разтреперан, изключва респиратора. Разтривам кожата й в малки кръгове, сякаш така преходът ще стане по-лесен. Линията на монитора е равна и зачаквам да съзря някаква промяна в нея. А после я усещам, докато сърцето й спира под дланта ми — тази малка загуба на ритъм, това спокойствие на празнотата, тази абсолютна загуба.