Споделен живот

Брайън

В самото начало никога не ни е известно дали отиваме да угасим пожар, предизвикан от готварска печка или от огън за прогонване на насекоми. В два часа и четирийсет и шест минути миналата нощ светлините на горния етаж светнаха. И звънците зазвъняха, но не мога да кажа, че изобщо ги чувам някога. След десет секунди бях облечен и излизах от стаята си в пожарната. След двайсет слагах оборудването си, придърпвах дългите ластични тиранти, нахлузвах коравото си яке. Две минути след тревогата Цезар караше колата по улиците на Алър Дарби; Поли и Ред отговаряха за противопожарната машина и крана и седяха на задната седалка.

След малко ясното осъзнаване се върна при нас на частични ярки проблясъци: спомнихме си, че трябва да проверим дихателното си оборудване; нахлузвахме ръкавиците си; операторът се обади да ни съобщи, че къщата е на Хъдингтън Драйв; изглежда, ставаше въпрос за пожар в цялата сграда или в отделно нейно крило и има пламъци.

— Завий наляво — казах на Цезар.

Хъдингтън беше само на осем пресечки от дома ми.

Къщата приличаше на зиналата паст на някой дракон. Цезар я обиколи възможно най-бързо, опитвайки се да ми предостави възможност да я огледам от три страни. После всички изскочихме от колата и за миг останахме загледани в зрелището: четирима Давидовци срещу един Голиат.

— Приготви петсантиметрова струя — наредих на Цезар, който тази нощ отговаряше за помпата.

Към мен се втурна жена по нощница. Беше обляна в сълзи, а за полите й се държаха три деца.

— Mija12! — изкрещя тя и засочи с пръст. — Mija!

— Dônde esta?13 — Застанах пред нея, за да не вижда нищо друго, освен лицето ми. — Cuantos anos tiene?14

Тя посочи към прозорец на втория етаж.

— Tres15 — извика.

— Капитане — извика Цезар, — готови сме.

Чух воя на втора приближаваща се кола; подкреплението пристигаше.

— Ред, направи отдушник в североизточния край на покрива; Поли, сложи мокрите части върху червените и ги изстреляй, когато има къде да ги насочим. Има дете на втория етаж. Влизам да видя дали мога да стигна до него.

Това, което ме очакваше сега, не беше сцена от въздействащ и драматичен филм, на която героят отива да спечели своя „Оскар“. Ако влезех вътре, а стълбището беше рухнало… ако цялата сграда заплашваше да се срути… ако температурата беше станала толкова висока, че всичко е готово да избухне… щях да се върна и да поискам подкрепление от хората си. Сигурността на спасителя е по-важна от тази на спасявания.

Винаги.

Аз съм страхливец. Понякога, когато смяната ми е свършила, оставам и навивам някой маркуч или приготвям прясно кафе за следващата смяна, вместо да се отправя директно към къщи. Често съм се питал защо си почивам по-добре на място, където обикновено ме вдигат от леглото по два-три пъти на нощ. Ами защото в пожарната не ми се налага да се тревожа, че ще се случи нещо спешно — тук спешното е очаквано. В мига, в който вляза през вратата на дома си, започвам да се тревожа какво може да се случи в следващия момент.

Веднъж във втори клас Кейт нарисува пожарникар с ореол над шлема. Разказа на съучениците си, че ще ме пуснат да вляза в рая само защото отида ли в ада, ще изгася всички огньове.

Все още пазя рисунка.

Счупвам десетина яйца в купа и започвам припряно да ги разбивам. Беконът вече цвърчи на печката; тиганът се сгорещява за палачинките. Пожарникарите се хранят заедно — или поне се опитваме, преди да дойде сигналът. Закуската ще е същинско угощение за хората ми, които все още са под душа, сякаш се опитват да измият от кожата си спомените за предишната нощ. Чувам зад гърба си шум от стъпки.

— Сядай — провиквам се през рамо. — Почти е готово.

— О, благодаря, но не — отвръща женски глас. — Не искам да се натрапвам.

Обръщам се с прибора за разбиване в ръка. Тук появата на жена е изненадваща, а жена, която идва малко преди седем часа сутринта, е още по-изненадваща. Дребничка е, с буйна коса, която ми заприличва на горски пожар. Ръцете й са покрити с просветващи сребърни пръстени.

— Капитан Фицджералд, Джулия Романо. Аз съм особеният представител, назначен от съда за случая на Ана.

Сара ми е разказала за нея — жената, в която съдията ще се вслуша, когато настъпи критичният момент.

— Изглежда страхотно — усмихва ми се. Приближава се и взема разбивачката от ръката ми. — Не мога да гледам как някой готви, без да му помогна. Генетичен дефект.

Наблюдавам я как отваря хладилника и оглежда съдържанието му. Накрая изважда не друго, а бурканче с хрян.

— Надявах се да ми отделите няколко минути.

— Разбира се. Хрян?

Тя добавя порядъчно количество от него към яйцата, взема портокалова кора и малко чили на прах от рафта с подправките и поръсва яйцата и с тях.

— Как е Кейт?

Сипвам част от сместа в тигана и следя как започва да бълбука. Обръщам палачинката, а долният й край е гладко светлокафяв. Вече съм говорил със Сара. Кейт е прекарала спокойна нощ, но майка й не, но не заради нея, а заради Джес.

По време на сграден пожар има един миг, когато си наясно, че или ти ще надделееш, или огънят ще надделее над теб. Забелязваш, че таванът всеки момент ще падне, виждаш как стълбището се разяжда и рухва, а синтетичният килим залепва по подметките ти. Сумата от частите надделява и тогава трябва да излезеш и да се заставиш да си спомниш, че всеки огън ще догори сам, дори и без твоята помощ.

Сега се сражавам с огъня от шест страни. Поглеждам напред и виждам Кейт, която е болна. Поглеждам назад, където е Ана с адвоката си. Единственото време, когато Джес не пие като смок, е когато е надрусан до козирката; Сара се вкопчва в сламки. Що се отнася до мен, винаги нося екипировката си за всеки случай. Държа дузини куки, железа и колове — всички инструменти, предвидени за унищожение, докато това, от което се нуждая, е нещо да ни обвърже заедно.

— Капитан Фицджералд… Брайън!

Гласът на Джулия Романо ме стряска, изтръгва ме от мислите ми и ме връща в кухня, която бързо се изпълва с дим. Джулия посяга покрай мен и избутва горящата палачинка извън тигана.

— Боже Господи! — възкликвам и захвърлям овъгления диск, доскоро палачинка, в мивката, откъдето се чува съскане. — Съжалявам.

И като „Сезам, отвори се!“, двете думи променят цялата обстановка.

— Добре че имаме яйца — казва Джулия Романо.

Влезеш ли в горяща къща, разчиташ на шестото си чувство. Не виждаш заради дима. Не чуваш заради рева на огъня. Не бива да докоснеш нищо, защото ще означава края ти.

Пред мен Поли управляваше струйника. Редица огнеборци му пазеха гърба; маркуч с отворена струя с дебела и неподвижна тежест. Проправихме си път нагоре по все още невредимото стълбище, решени да изтласкаме огъня през дупката, която Ред бе отворил на покрива. Като всяко затворено нещо, огънят притежава вроден стремеж да се измъкне.

Смъкнах се на лакти и колене и запълзях през коридора. Майката каза, че вратата на детето била третата отляво. Огънят се плъзгаше по другата страна на тавана към дупката. Докато струята го нападаше, останалите пожарникари бяха погълнати от бяла пяна.

Вратата към стаята на детето беше отворена. Пропълзях вътре, като виках името му. Една по-голяма фигура до прозореца ме привлече като магнит, но се оказа, че е само огромна плюшена играчка. Проверих в шкафовете и под леглото, но не намерих никого.

Отново се върнах в коридора и едва не се препънах в дебелия колкото юмрук маркуч. Човекът може да мисли; огънят не. Един огън ще последва определена пътека; едно дете може и да не го направи. Къде щях да отида аз, ако бях ужасен до смърт?

Движех се бързо и занадничам през вратите. Едната беше розова — бебешка стая. Другата беше пълна с разпилени колички и имаше две легла. Третата изобщо не беше стая, а шкаф. Основната спалня се намираше от другата страна на стълбището.

Ако бях дете, щях да искам майка си.

За разлика от другите стаи, тази беше пълна с гъст черен дим. Огънят бе прогорил ивица в долната част на вратата. Отворих я. Знаех, че така ще пусна вътре въздух, знаех, че постъпвам грешно, и знаех, че нямам друг избор.

Както очаквах, тлеещата ивица се възпламени и касата на вратата се изпълни с пламъци. Втурнах се през тях като бик, усещайки как по гърба на шлема и якето ми валят въглени.

— Луиса! — изкрещях.

Тръгнах пипнешком покрай стените и намерих шкафа. Похлопах силно и отново извиках името й.

Обратното чукане беше леко, но определено го чух.

— Имаме късмет — обръщам се към Джулия Романо. Това навярно са последните думи, които е очаквала да чуе от устата ми. — Сестрата на Сара наглежда децата, ако престоят в болницата е продължителен. Когато е за по-кратко, се редуваме. Нали разбирате, Сара остава с Кейт една нощ в болницата, а аз се връщам у дома при другите деца или обратното. Сега е по-лесно. Вече са големи и могат да се грижат за себе си.

Тя записва нещо в тефтерчето си и това ме кара да се разшавам неспокойно на мястото си. Ана е само на тринайсет — не е ли прекалено малка да остава сама у дома? Социалните служби може и да преценят, че е, но Ана е различна — порасна преди години.

— Мислите ли, че Ана се чувства добре? — пита Джулия.

— Смятам, че ако се чувстваше, нямаше да заведе дело — поколебавам се. — Според Сара просто се опитва да ни накара да й обръщаме повече внимание.

— А вие какво мислите?

За да спечеля време, опитвам от яйцата. Хрянът се оказа учудващо добър. Подчертава вкуса на портокал. Признавам го на Джулия Романо.

Тя сгъва салфетката и я оставя до чинията си.

— Не отговорихте на въпроса ми, господин Фицджералд.

— Мисля, че не е толкова просто — много внимателно оставям приборите си. — Имате ли братя или сестри?

— И двете. Шестима по-големи братя и сестра близначка.

Подсвирвам.

— Родителите ви сигурно са били страшно търпеливи.

Тя свива рамене.

— Добри католици са. И аз не знам как успяха, но никой от нас не пропадна.

— Винаги ли сте мислили така? — питам. — Когато сте били малка, никога ли не сте имали чувството, че може би имат любимци?

Лицето й почти незабележимо се изопва, а аз се чувствам зле, че я притискам така.

— Всеизвестно е, че родителите би трябвало да обичат всичките си деца еднакво, но невинаги се получава така — ставам от стола си. — Имате ли малко време? Искам да ви запозная с някого.

Предишната зима ни повикаха по спешност с линейката сред най-големия студ заради мъж, който живееше на края на един черен път. Човекът, когото наел да разчисти алеята му, го намерил и набрал 911; очевидно предишната нощ мъжът излязъл от колата си, подхлъзнал се и замръзнал там, на настилката; работникът едва не го сгазил, понеже го помислил за пряспа.

Когато пристигнахме, той бе прекарал в снега почти осем часа и представляваше ледена маса без никакъв пулс. Коленете му бяха свити; спомням си го, защото, щом най-после го измъкнахме и го сложихме на носилката, те стърчаха нагоре. Пуснахме отоплението в линейката, вкарахме го вътре и започвахме да разрязваме дрехите му. По-късно приключихме с документацията за транспорта, а смятаният от нас за премръзнал вече седеше и ни говореше.

Разказвам ви това, за да ви покажа, че независимо какво си мислите, чудеса стават.

Наясно съм, звучи банално, но причината, поради която станах пожарникар, е, че исках да спасявам хора. Затова в мига, в който излязох от пламъците, обгърнали вратата, с Луиса в ръце, когато майка й ни зърна и падна на колене, почувствах, че съм си свършил работата, и то добре. Жената се втурна към лекаря от втория екип, който натика тръба на момичето и му вля кислород. Детето кашляше и беше уплашено, но щеше да се оправи.

Огънят почти бе излязъл; момчетата бяха вътре и вадеха каквото могат. Димът се издигна като завеса към нощното небе; не можех да зърна нито една звезда от Скорпион. Свалих си ръкавиците и прокарах ръце пред очите си, които щяха да парят часове наред.

— Добра работа — обърнах се към Ред, който прибираше маркуча.

— Добро спасяване, капитане — отвърна той.

Разбира се, щеше да е по-лесно, ако Луиса беше в стаята си, както предполагаше майка й, но децата не са там, където ние вярваме, че са. Обръщаш се и установяваш, че не е в стаята, а скрито в някой шкаф; обръщаш се и съглеждаш, че не е на три, а на тринайсет. Да си родител, означава чисто и просто да им хващаш дирите, да се надяваш децата ти да не стигнат толкова напред, та да не успееш да предвидиш следващото им движение.

Свалих шлема и раздвижих мускулите на врата си. Погледнах към сградата, която доскоро представляваше дом. Внезапно почувствах как около ръката ми се обвиват пръсти. Жената, която живееше там, стоеше до мен и от очите й се стичаха сълзи. Най-малкото й дете все още беше в ръцете й, останалите седяха в камиона на пожарната под надзора на Ред. Тя безмълвно повдигна ръката ми към устните си. От якето ми се плъзна ивица сажди и изцапа бузата й.

— За нищо — казах.

На връщане към пожарната поръчах на Цезар да поеме по обиколния път, та да минем по улицата, на която живея. Джипът на Джес беше паркиран на алеята; лампите в къщата бяха угасени. Представих си Ана, придърпала завивката до брадичката си, както обикновено, и празното легло на Кейт.

— Готови ли сме, Фиц? — попита Цезар.

Камионът едва пълзеше, почти спрял пред алеята ми.

— Да, готови сме — отвърнах. — Да се връщаме.

Станах пожарникар, защото исках да спасявам хора, но се налагаше да бъда по-конкретен. Трябваше да назова имена.

Джулия

Колата на Брайън Фицджералд е пълна със звезди. На мястото до шофьора има морски карти, а между двете ни седалки са наблъскани таблици; задната седалка е убежище за ксерокопия на снимки на мъглявини и планети.

— Извинявайте — изчервява се той. — Не очаквах компания.

Помагам му да ми разчисти място и докато го правя, вдигам карта, нашарена с дупчици.

— Какво е това? — питам.

— Звезден атлас — обяснява и вдига рамене. — Нещо като хоби.

— Като малка се опитах да кръстя всяка звезда на небето на някой от роднините си. Плашещото е, че когато заспах, имената все още не бяха свършили.

— Ана е кръстена на галактика — уточнява Брайън.

— Значително по-хубаво, отколкото да си кръстен на някой светец — отвръщам замислено. — Веднъж попитах майка си защо блестят звездите. Тя отвърна, че били нощни лампи, та ангелите да се ориентират по светлината им в рая. Попитах и баща си, а той започна да говори за газове и по някакъв начин свързах двете неща и реших, че храната, която Бог поднася в рая, кара ангелите многократно да се отбиват в банята посред нощ.

Брайън избухва в смях.

— А аз се опитвах да обясня на децата си за атомния синтез.

— И успяхте ли?

Замисля се.

— И тримата навярно могат да намерят Голямата мечка със затворени очи.

— Впечатляващо. На мен всички звезди ми изглеждат еднакви.

— Не е толкова трудно. Забелязвате някоя част от съзвездие — например пояса на Орион — и внезапно става по-лесно да откриете Ригел на крака му и Бетелгейзе на рамото му — поколебава се. — Но деветдесет процента от Вселената се състои от вещества, невидими за нас.

— Тогава откъде сте сигурен, че съществуват?

Спира на червения светофар.

— Тъмната материя оказва гравитационен ефект върху другите предмети. Не я виждаме, не я усещаме, но можем да забележим как нещо се привлича в посока към нея.

Десет секунди след като снощи Камбъл си тръгна, Изи влезе в дневната, където бях на ръба да надам един от виковете на облекчение, които всяка жена трябва да си позволи поне веднъж по време на цикъла си.

— О, да — каза сухо тя, — виждам, че връзката ви е строго професионална.

Намръщих й се.

— Да не си подслушвала?

— Прости ми, но с Ромео проведохте малката си tête-à-tête16 в апартамент с тънки стени.

— Ако имаш да ми казваш нещо, давай — предложих.

— Аз ли? — намръщи се Изи. — Не ми влизаше в работата, нали така?

— Точно така.

— Правилно. Затова просто ще си запазя мнението за себе си.

Извъртях очи.

— Давай, Изобел.

— Вече си мислех, че никога няма да попиташ — тя седна до мен на дивана. — Знаеш ли, Джулия, когато някое насекомо за пръв път види прекрасното пламъче на запалката, то му прилича на Господ. Съзре ли го за втори път, хуква в обратна посока.

— Първо, не ме сравнявай с комар. Второ, комарът полита в друга посока, не хуква. И трето, няма втори път. Насекомото е мъртво.

Изи се подсмихна.

— Голям адвокат си се извъдила.

— Няма да позволя Камбъл да ме повали.

— Тогава поискай да те сменят.

— Това не ти е флотът — притиснах към гърдите си една от възглавниците на дивана. — Не мога да го направя, не и сега. Ще си помисли, че съм слабачка и не съумявам да управлявам професионалния си живот заради някакъв глупав, нелеп, младежки… инцидент.

— Наистина не успяваш — подчертава Изи и поклаща глава. — Той е егоистичен тъпанар, който за секунди ще те сдъвче и изплюе, а ти притежаваш ужасен архив на влюбвания в негодници, от които би трябвало да избягаш с писъци. На мен пък не ми допада мисълта да седя и да те слушам как се опитваш да убедиш сама себе си, че вече не изпитваш нищо към Камбъл Александър, след като прекара последните петнайсет години в опити да запълниш дупката, която той остави в теб.

Втренчих се в сестра си.

— Ау!

Тя сви рамене.

— Май съм имала да ти казвам доста неща.

— Всички мъже ли ненавиждаш или само Камбъл?

Изи се замисли над въпроса.

— Само Камбъл — отвърна най-после.

В момента единственото ми желание бе да остана сама в дневната си, за да хвърлям разни неща: дистанционното, стъклената ваза или най-добре сестра си. Но сърце не ми даваше да изгоня Изи, след като се бе нанесла само преди часове. Станах и взех ключовете си от плота.

— Излизам — казах й. — Не ме чакай.

Не си падам много по партитата, затова не посещавах „Котката на Шекспир“ особено често, макар да е само на четири пресечки от апартамента ми. Барът беше тъмен, претъпкан и миришеше на пачули и ръкавици. Проправих си път навътре, седнах на столче и се усмихнах на мъжа, който седеше до мен.

Бях в настроение да се натисна на най-задния ред в някой киносалон с мъж, който не ми знае името. Исках трима да се сбият за честта да ми купят питие.

Желаех да покажа на Камбъл Александър какво е пропуснал.

Господинът до мен имаше небесносини очи, черна опашка и усмивка като на Кари Грант. Кимна ми учтиво, извърна се и започна да целува беловлас мъж по устата. Огледах се и видях това, което не бях забелязала при влизането: барът беше пълен с мъже, които танцуваха, флиртуваха и се натискаха.

— Какво да ви донеса? — барманът имаше яркорозова коса и халка на носа.

— Това е гей бар?

— Не, офицерският клуб в Уест Пойнт. Искате ли да пиете нещо или не?

Посочих над рамото му към бутилка текила и той посегна към чашите.

Зарових в портмонето си и извадих петдесетдоларова банкнота.

— Цялата бутилка — погледнах надолу към нея и се намръщих. — Обзалагам се, че Шекспир дори не е имал котка.

— Кой ви е скапал настроението? — попита барманът.

Присвих очи и се втренчих в него.

— Вие не сте гей.

— Разбира се, че съм.

— Ако се съди по миналото ми, навярно, ако бяхте гей, щяхте да ми се сторите привлекателен. Само че… — погледнах към заетата двойка до мен и свих рамене към бармана. Той пребледня и ми върна петдесетачката.

Пъхнах я обратно в портмонето си. — Кой казва, че приятелство не се купува? — промърморих.

След три часа бях единственият човек, останал в бара, ако не броим Севън17, както се бе прекръстил барманът миналия август, когато бе решил да се отърве от товара на името „Нийл“, какъвто и да беше той. „Севън“ не означаваше абсолютно нищо, призна ми, и това му харесвало.

— Може би трябва да стана Сикс18 — казах му, докато изпразвах последните капки от бутилката с текила, — а ти можеш да си Найн19.

Севън довърши нареждането на чашите.

— Край. Дотук беше.

— Той ме наричаше „Джуъл“20 — промълвих и се оказа достатъчно, за да ме накара да избухна в плач.

„Скъпоценните камъни са просто камъни, подложени на огромна температура и напрежение. Необикновените неща винаги се крият на места, на които на хората никога не би им хрумнало да погледнат“.

Но Камбъл бе погледнал, а после ме напусна, напомняйки ми, че каквото и да бе видял, не си заслужава времето или усилието.

— Преди имах розова коса — обърнах се към Севън.

— Преди имах истинска работа — контрира ме.

— Какво се случи?

Той сви рамене.

— Боядисах си косата розова. А с теб какво се случи?

— Оставих да израсте розовото.

Севън избърса локвичка, която бях направила, без да забележа.

— Никой никога не иска това, което има — заключи той.

Ана седи сама на кухненската маса и яде от купичка зърнена закуска „Голдън Грейъмс“. Съзира ме до баща си и очите й се разширяват, но е единственото, с което издава изненадата си.

— Снощи е имало пожар, а? — казва тя и подушва въздуха.

Брайън прекосява кухнята и я прегръща.

— И то голям.

— Подпалвачът ли?

— Не вярвам. Онзи избира празни сгради, а в тази живееше дете.

— Което си спасил — предполага Ана.

— Правилно — хвърля ми поглед. — Помислих си, че може да закарам Джулия до болницата. Искаш ли да дойдеш?

Тя поглежда надолу към купичката си.

— Не знам.

— Хей — хваща я Брайън за брадичката и я повдига. — Никой няма да ти попречи да видиш Кейт.

— Да, но и никой няма да примре от радост, че съм там — отвръща тя.

Телефонът иззвънява и Брайън го вдига. За миг се заслушва, а после се усмихва.

— Страхотно. Наистина е страхотно. Да, разбира се, че ще дойда — подава телефона на Ана. — Майка ти иска да говори с теб — казва й и се извинява, че отива да се преоблече.

Ана се поколебава, а после ръката й се свива около слушалката. Раменете й се превиват, сякаш ограждат кабинка лично пространство.

— Ало? — обажда се тя, а сетне с тих глас пита: — Наистина ли? Така ли?

След секунди затваря. Сяда, изяжда още една лъжица от закуската си и бутва купичката настрани.

— Майка ти ли беше? — питам и сядам срещу нея.

— Да. Кейт се е събудила.

— Добра новина.

— Да, предполагам, че е така.

Слагам лакти на масата.

— Защо да не е?

Не отвръща на въпроса ми.

— Попитала е къде съм.

— Майка ти ли?

— Кейт.

— Говорила ли си с нея за делото, Ана?

Не ми обръща внимание, грабва кутията от зърнената закуска и започва да навива найлоновата торбичка.

— Развалени са — установява. — Никой никога не изпуска всичкия въздух, нито пък затваря кутията като хората.

— Изобщо някой казал ли е на Кейт какво става?

Ана натиска капака на кутията, за да вкара крайната ивица на мястото й, но не успява.

— Дори не обичам „Голдън Грейъмс“.

При повторния й опит кутията пада от ръцете й и съдържанието й се разпилява по пода.

— Ооох! — извиква, запълзява под масата и се опитва да събере разпиляното с ръце.

Прикляквам на пода до нея и я наблюдавам как тъпче закуската с шепи обратно в кутията. Внимава да не поглежда към мен.

— Винаги можем да купим на Кейт допълнително, преди да се е прибрала — отбелязвам внимателно.

Ана спира да събира и се изправя. Без булото на тази тайна изглежда много по-млада.

— Джулия? Ами ако ме мрази?

Прибирам кичур коса зад ухото й.

— Ами ако не те мрази?

— Въпросът е — обясни Севън предишната нощ, — че никога не се влюбваме в хората, в които трябва.

Погледнах към него, достатъчно заинтригувана, за да направя усилие да вдигна сякаш залепената си за бара глава.

— Значи не съм само аз?

— Не, по дяволите! — оставя на бара купчина чисти чаши. — Помисли си само. Ромео и Жулиета сложили прът в колелата на системата и виж какво им е донесло. Супермен е хвърлил око на Луис Лейн, когато, разбира се, по би му отивала Жената чудо. Доусън и Джоуи… да продължавам ли? Няма дори да започвам за Чарли Браун и малката червенокоска.

— Ами ти? — попитах.

Той сви рамене.

— Както казах, случва се с всички — облегна лакти на бара и се приближи достатъчно, за да видя черните корени на яркорозовата му коса. — За мен това беше Линдън21.

— Аз също бих скъсала с човек, кръстен на дърво — признах си съчувствено. — Момче или момиче?

Той се подсмихна.

— Няма да ти кажа.

— Защо не беше подходяща за теб?

Севън въздъхна.

— Ами, тя…

— Ха! Каза „тя“!

Той извъртя очи.

— Да, детектив Джулия. Вече ме превърна в персона нон грата за свърталището на гейове. Доволна ли си?

— Не особено.

— Изпратих я до самолета за Нова Зеландия. Зелената й карта изтече. Или това, или трябваше да се оженим.

— Какво й имаше?

— Абсолютно нищо — призна Севън. — Чистеше като вещица, не ми позволяваше да измия и една чиния, слушаше всичко, което имах да й казвам, и беше фурия в леглото. Беше луда по мен и вярваш или не, аз бях подходящият за нея. Всичко беше деветдесет и осем процента идеално.

— А другите два?

— Нямам представа — започна да реди чистите чаши от другата страна на бара. — Нещо не достигаше. Не мога да обясня какво, но не беше наред. И ако помислиш за една връзка като за живо същество, предполагам, че е едно, ако липсващите два процента са, да кажем, някой нокът. Но когато е сърцето, това е съвсем друга бира — обърна се към мен. — Не заплаках, когато се качи на самолета. Живяхме заедно четири години, а когато си тръгна, не изпитах почти нищо.

— Аз пък имах обратния проблем — споделих. — Имах сърцето на връзката, но нямах тяло, в което да го посадя.

— И какво се случи?

— Как мислиш? Всичко рухна.

Иронията на цялата ситуация е, че Камбъл бе привлечен от мен, защото бях различна от останалите в училище „Уийлър“, а аз бях привлечена от него, защото отчаяно исках да се почувствам свързана с някого. Знам, че имаше приказки и погледи, отправени към нас — приятелите му се опитваха да разберат защо си губи времето с момиче като мен. Несъмнено ме смятаха за лесна.

Само че ние не правехме това, което си мислеха. Срещахме се след училище в гробището. Понякога си рецитирахме стихове. Веднъж се опитахме да проведем цял разговор без буквата „С“. Седяхме, опрели гръб до гръб, и се опитвахме да прочетем мислите си — преструвахме се на ясновидци, когато логичното бе, че цялото му съзнание е изпълнено с мен и моето — с него.

Обичах мириса му, когато наведеше глава към мен, за да чуе какво казвам — като слънце, погалило коричката на домат или сапун, съхнещ на бронята на кола. Обичах усещането на ръката му по гръбнака си. Обичах.

— А какво ще стане, ако — попитах една нощ и откраднах дъха от устните му, — ако го направим?

Той лежеше по гръб и наблюдаваше как луната се люшка напред-назад в люлка от звезди. Едната му ръка беше преметната над главата, а другата ме притискаше към гърдите му.

— Какво да направим?

Не отговорих, просто се надигнах на лакът и го целунах толкова силно, че земята поддаде.

— О — промълви Камбъл с дрезгав глас, — това.

— Правил ли си го някога? — попитах.

В отговор просто се ухили. Помислих си, че вероятно е чукал Мъфи, Бъфи или Пъфи, или и трите наведнъж на игрището за бейзбол в „Уийлър“, или след някое парти у някого от тях, докато и двамата все още са миришели на бърбъна на татенцето. Зачудих се защо не се опитва да преспи с мен. Предположих, че е защото не съм Мъфи, Бъфи или Пъфи, а само Джулия Романо, което означаваше, че не съм достатъчно добра.

— Не искаш ли? — попитах.

Беше един от миговете, в които знаех, че не водим подходящия разговор. Нямах представа какво да кажа, защото никога не бях прекосявала точно този мост между мисъл и действие, затова притиснах ръка към голямата издутина в дънките му. Той се отдръпна от мен.

— Джуъл, не искам да си мислиш, че съм тук заради това.

Нека ви обясня следното: срещнете ли самотник, каквото и да ви разправя, той не е такъв, защото много обича самотата. Такъв е, защото се е опитвал да се слее със света, а хората са продължили да го разочароват.

— Тогава защо си тук?

— Защото знаеш всички думи в „Американски пай“ — отвърна Камбъл. — Защото когато се усмихваш, мога почти да видя кривия ти зъб отстрани — взря се в мен. — Защото не приличаш на никого, когото съм срещал.

— Обичаш ли ме? — прошепнах.

— Не ти ли го казах току-що?

Този път, когато посегнах към ципа на дънките му, не се отдръпна. Беше толкова горещ, помислих си, че ще остави белег върху дланта и пръстите ми. За разлика от мен, той бе наясно какво да прави. Целуваше и се плъзгаше, натискаше, отваряше ме. После застина съвсем неподвижно.

— Не ми каза, че си девствена — промълви.

— Ти не попита.

Но беше предположил. Потръпна и започна да се движи в мен като поезия от крайници. Посегнах и се хванах за надгробния камък зад мен, украсен с надписа, който можех да видя с вътрешното си зрение: „Нора Дийн, род. 1832, поч. 1836“.

— Джуъл — прошепна ми, когато всичко свърши, — помислих си, че…

— Знам какво си си помислил — прекъснах го и се зачудих какво ли се случва, когато се предложиш на някого и той те разопакова само за да установи, че не си подаръка, който е очаквал, но трябва да се усмихне, да кимне и да ти благодари.

За лошия си късмет с мъжете обвинявам само и единствено Камбъл Александър. Смущаващо е да го призная, но съм правила секс само с трима мъже и половина и нито едно от преживяванията не бе кой знае какво подобрение на опита ми от първия път.

— Нека предположа — каза Севън снощи. — Първият отново те е разочаровал. Вторият е бил женен.

— Откъде знаеш?

Той се разсмя.

— Защото от теб може да се очаква само предсказуемото.

Пъхнах кутре в мартинито си и го завъртях. Оптическа илюзия: пръстът ми изглеждаше разцепен и изкривен.

— Другият беше от „Клъб Мед“ — инструктор по сърф.

— Сигурно си е заслужавало — отбеляза Севън.

— Беше абсолютно, убийствено привлекателен — съгласих се, — но оная му работа беше колкото коктейлна пръчица.

— Ох!

— Всъщност — продължих замислено, — изобщо не се усещаше.

Севън се ухили.

— Значи той е бил половината?

Изчервих се като домат.

— Не, беше един друг. Не му знам името — признах. — Просто се събудих, а той лежеше отгоре ми. След нощ като тази.

— Ти — оповести Севън — си най-голямата развалина от потрошен влак в историята на секса.

Но това е неточно. Потрошеният влак предполага катастрофа. Аз обаче сама скачам пред влаковете. Дори се завързвам точно пред тях. Някаква нелогична част от мен все още вярва, че ако желаеш да дойде Супермен, преди това трябва да намериш някого, достоен за спасение.

Кейт Фиццжералд е призрак, който просто чака да влезе в ролята си. Кожата й е почти прозрачна, косата — толкова светла, че се слива с възглавницата.

— Как си, скъпа? — прошепва Брайън, навежда се и я целува по челото.

— Мисля, че мога да смажа Айрънмен — шегува се Кейт.

Ана стои на вратата пред мен; Сара протяга ръка. Ана няма нужда от допълнително окуражаване: покатерва се на леглото на Кейт, а аз си отбелязвам този малък жест от майка към дете. После Сара вижда, че съм застанала на прага.

— Брайън, какво прави тя тук?

Чакам съпругът да обясни, но той сякаш не иска да промълви дори една дума, затова изписвам на лицето си усмивка.

— Чух, че днес Кейт е по-добре, и си помислих, че моментът може да е подходящ да говоря с нея.

Кейт с усилие се надига на лакти.

— Коя сте вие?

Очаквам съпротивление от страна на Сара, но тази, която проговаря, е Ана.

— Не смятам идеята за добра — заявява ми, макар да е наясно, че това е единствената причина да дойда. — Имам предвид, Кейт още е болна.

Трябва ми само миг, за да проумея, но после проумявам: в живота на Ана всеки, който някога е говорил с Кейт, застава на нейна страна. Ана се старае да не допусне и аз да мина на другата страна.

— Знаете ли, Ана е права — припряно казва Сара. — Кейт току-що премина през изпитание.

Слагам ръка на рамото на Ана.

— Не се тревожи.

После се обръщам към майка й:

— Доколкото разбирам, искате изслушването…

Сара ме прекъсва:

— Госпожице Романо, може ли да поговорим отвън?

Излизаме в коридора и Сара изчаква да отмине сестра с поднос с игли.

— Знам какво мислите за мен — започва майката.

— Госпожо Фицджералд…

Тя поклаща глава.

— Вие подкрепяте Ана и така трябва. Преди се занимавах с право и разбирам. Това е работата ви и част от нея е да разберете кое ни прави такива, каквито сме — потърква челото си с юмрук. — Моята работа е да се грижа за дъщерите си. Едната от тях е ужасно болна, а другата — ужасно нещастна. Може и да не съм проумяла всичко все още, но… съм наясно, че Кейт няма да се подобри по-бързо, ако разбере, че причината да сте тук е, че Ана не е спряла делото. Затова ви моля да не й го казвате. Моля ви.

Бавно кимвам и Сара се обръща, за да влезе отново в стаята на Кейт. Поколебава се с ръка на дръжката.

— Обичам ги и двете — заявява ми тя — уравнение, което очаква от мен да мога да реша.

Казах на бармана Севън, че истинската любов е престъпление.

— Не и ако двамата са над осемнайсет — възрази той, затваряйки касовия апарат.

На този етап самият бар се беше превърнал в израстък — нещо като втори торс, прилепен към първия ми.

— Отнемаш дъха на някого — натъртих. — Ограбваш го от способността да промълви дори една-едничка дума. Наклоних към него гърлото на празната бутилка. — Открадваш сърце.

Той забърса бара пред мен с кърпа за съдове.

— Всеки един съдия би прекратил това дело, без да се замисли.

— Може да останеш изненадан.

Севън простря кърпата да съхне на месинговата пръчка.

— По-скоро ми звучи като дребно провинение, мен ако питаш.

Отпуснах буза на хладното влажно дърво.

— Как ли пък не — отвърнах. — Хванеш ли се веднъж на хорото, играеш го докрай.

Брайън и Сара завеждат Ана в закусвалнята. Оставам сама с Кейт, която е изпълнена с любопитство. Предполагам, че може да преброи на пръсти случаите, в които майка й се е отделяла от нея доброволно. Обяснявам, че помагам на семейството да вземе някои решения за лечението й.

— От комитета по етика ли сте? — пита Кейт. — Или от юридическия отдел на болницата? Приличате на адвокат.

— Как изглеждат адвокатите?

— Приличат на лекар, който не иска да ти каже какво показват изследванията ти.

Придърпвам си стол и сядам.

— Радвам се да чуя, че днес си по-добре.

— Да. Очевидно вчера съвсем съм излязла от релсите — казва Кейт. — Натъпкали са ме с достатъчно успокоителни, за да видя Ози и Шарън като Ози и Хариет.

— Знаеш ли какво е медицинското ти състояние в момента?

Кейт кимва.

— След трансплантацията на костен мозък развих съпротивление срещу чуждото тяло. Това е хубаво, защото атакува левкемията, но прави и странни неща с кожата и органите. Лекарите ми дадоха стероиди и циклоспорин, за да го овладеят, и подейства, но успя също така и да съсипе бъбреците ми, което е спешният случай за месеца. Общо взето, обикновено така става — оправяш един теч в системата точно навреме, за да видиш как се отваря следващата дупка. Нещо в мен винаги се поврежда.

Казва го с делови тон, сякаш съм й задала въпрос за времето или какво меню предлагат в болницата. Бих могла да я попитам дали е говорила с нефролози за трансплантация на бъбрек, как се чувства, след като е претърпяла толкова много различни, болезнени лечения. Очаква точно това и навярно поради тази причина въпросът, който излиза от устата ми, е съвсем различен.

— Каква искаш да станеш, когато пораснеш?

— Никой никога не ме пита за това — поглежда ме внимателно. — Защо си мислите, че ще порасна?

— А ти защо си мислиш, че няма? Не е ли това причината, поради която правиш всичко?

Мисля си, че няма да ми отговори, и става именно така.

— Винаги съм искала да стана балерина — ръката й се вдига сякаш в немощна арабеска. — Знаете ли какво имат балерините?

„Хранителни разстройства“ — отговарям мислено.

— Абсолютен контрол. Когато става въпрос за тялото им, те знаят точно какво ще се случи и кога. — Кейт свива рамене и се връща към настоящето, към болничната стая. — Както и да е.

— Разкажи ми за брат си.

Кейт избухва в смях.

— Предполагам не сте имали удоволствието да се запознаете с него.

— Все още не.

— Можете да си съставите мнение за Джес в първите трийсет секунди след срещата. Прави доста лоши неща, които не трябва.

— Имаш предвид наркотици, алкохол?

— Продължавайте — окуражава ме Кейт.

— Трудно ли е за семейството ви да се справи?

— Ами, да, всъщност не мисля, че го прави нарочно. Това е начинът, по който ги кара да го забележат, разбирате ли? Имам предвид, представете си как бихте се чувствали, ако бяхте катерица, която живее в клетката на слоновете в зоологическата градина. Дали някой ще отиде там и ще каже: „Хей, погледнете тази катерица!“ Не, защото има нещо много по-голямо, което хората забелязват най-напред. — Кейт прокарва пръсти нагоре-надолу по една от тръбите, които стърчат от гърдите й. — Понякога краде неща от магазините, друг път се напива. Миналата година направи един номер с антракс. Такива ми ти работи върши Джес.

— А Ана?

Кейт започва да нагъва одеялото над скута си.

— Имаше една година, когато всеки празник — имам предвид, дори Деня на загиналите във войните — бях в болницата. Не беше нарочно, разбира се, но така се случи. Сложихме елха в стаята ми за Нова година, търсихме великденски яйца в закусвалнята и молихме за почерпка на Хелоуин в ортопедичното отделение. Ана беше шестгодишна и изпадна в страхотен гняв, защото не й позволиха да донесе фойерверки за Четвърти юли — всички тези кислородни палатки — Кейт ме поглежда. — Тя избяга. Не че отиде далеч или нещо подобно — мисля, че стигна само до фоайето, преди да я хвана. Щяла да си намери друго семейство, така ми обяви. Както казах, беше само на шест и никой не го прие на сериозно. Но аз се чудех какво ли щеше да бъде, ако бях нормална, затова напълно разбирах защо и тя се пита същото.

— Когато не си болна, с Ана разбирате ли се?

— Предполагам, като всички останали сестри сме. Караме се кой компактдиск да пуснем, говорим си за симпатични момчета, крадем си лака за нокти. Тя ми рови в нещата и аз викам; аз бъркам в нейните и тя опищява къщата. Понякога е страхотна. А друг път ми се иска да не се беше раждала.

Звучи толкова познато, че се ухилвам.

— Имам сестра близначка. Всеки път, когато го казвах, майка ми ме питаше дали наистина мога да си представя да съм единствено дете.

— А можехте ли?

Разсмивам се.

— О… определено имаше случаи, когато можех да си представя живота без нея.

Кейт дори не се усмихва.

— Разбирате ли — признава ми тя, — при нас сестра ми е тази, която винаги е трябвало да си представя живота без мен.

Сара 1996 г.

На осем години Кейт е дълга плетеница от ръце и крака, нещо, което прилича повече на същество, изтъкано от светлина и чистачки за лула, отколкото на момиченце. Надниквам в стаята й за трети път тази сутрин и я намирам облечена в още една различна дреха — рокля, бяла на червени черешки.

— Ще закъснееш за собствения си рожден ден — подканям я.

Кейт се бори с горнището, но накрая съблича роклята.

— Приличам на мелба.

— На този свят има и по-лоши неща от това — изтъквам.

— Ако беше на мое място, коя пола щеше да облечеш — розовата или раираната?

Поглеждам двете купчинки на пода.

— Розовата.

— Райетата не ти ли харесват?

— Тогава облечи нея.

— Ще сложа черешките — решава и се обръща да вземе роклята. На задната част на бедрото й има синина, голяма колкото половин долар, черешка, която е оставила отпечатък през плата.

— Кейт — питам, — какво е това?

Тя се извива и поглежда към мястото, което й соча.

— Сигурно съм се ударила.

От пет години Кейт е в ремисия. Отначало, макар че трансплантът сякаш работеше, не спирах да чакам някой да ми заяви, че е станала грешка. Когато Кейт се оплака, че я болят краката, мигновено я заведох при доктор Чанс, убедена, че болестта се завръща, за да установя, че маратонките са й станали малки. Когато паднеше, вместо да целуна удареното, я питах дали всичко с плателетите й е наред.

Синината се получава, когато има кървене на тъканите под кожата. Обикновено — но невинаги — е вследствие на травма.

Споменах ли, че изминаха цели пет години?

Ана подава глава в стаята.

— Татко казва, че току-що е пристигнала първата кола и не го е грижа дали Кейт ще слезе долу, облечена в чувал. Какво е чувал?

Кейт навлича роклята през главата си, вдига подгъва и потрива синината.

— Хм — казва тя.

На долния етаж има двайсет и петима второкласници, торта във формата на еднорог и дете от местния колеж, наето да изработва мечове, мечки и корони от балони за надуване. Кейт отваря подаръците си — огърлици от блестящи мъниста, комплекти с най-различни игри, принадлежности за Барби. Запазва за най-накрая най-голямата кутия — тази от мен и Брайън. В стъклена купа плува златна рибка с ветрилообразна опашка.

Кейт от цяла вечност иска домашен любимец. Но Брайън е алергичен към котки, а кучетата изискват много внимание, затова стигаме до това решение. Кейт е на върха на щастието. Не изпуска аквариума от ръцете си през останалата част от партито. Нарича рибката Херкулес.

По-късно, докато разчистваме, се взирам в златната рибка. Ярка като монета, тя плува в кръг, доволна, че не отива никъде.

Необходими са ти само трийсет секунди, за да осъзнаеш, че ще отмениш плановете си, заличавайки всичко, което си бил така самонадеян да впишеш в графика си. За шейсет секунди разбираш, че дори и да си се подвел да помислиш така, не живееш нормален живот.

Една рутинна костномозъчна аспирация — онази, която сме направили дълго преди да видя синината — показва отклонения в нивото на промиелоцитите. После полимеразна верижна реакция — такава, която позволява проучването на ДНК — показва, че при Кейт хромозома 15 и 17 са разместени.

Всичко това означава, че в момента Кейт се намира в молекулярен релапс и не след дълго ще се проявят клиничните симптоми. Може би няма да започне да произвежда незрели кръвни клетки след месец. Може би цяла година няма да намерим кръв в урината или в изпражненията й. Накрая обаче неизбежно ще се случи.

Произнасят думата — „релапс“ — така, сякаш казват „рожден ден“ или „краен срок за плащане на данъка“. Все едно е нещо, което се случва толкова редовно, та се превръща в част от вътрешния ти календар, независимо дали го искаш или не.

Доктор Чанс ни е обяснил, че това е един от най-големите дебати за онколозите: да поправиш ли колело, което не е счупено, или да изчакаш, докато количката се срути? Препоръчва да подложим Кейт на лечение с изцяло трансретинолова киселина. Оказва се, че това е хапче наполовината на палеца ми, в общи линии, откраднато от древни китайски лекари, които го използват от години. За разлика от химиотерапията, която убива всичко по пътя си, изцяло трансретиноловата киселина спомага за развиването на гените, които са се преплели… и пречи на отклоненията да продължат да се развиват.

Според доктор Чанс въпросното лечение може да помогне на Кейт да премине отново в ремисия.

Но пък може и да развие устойчивост към него.

— Мамо?

Джес влиза в дневната, където седя на дивана. От часове не съм помръдвала. Изглежда, не мога да се заставя да стана и да направя, което и да било от нещата, които обикновено върша, защото какъв е смисълът да приготвям обяд за училище, да кърпя панталони или дори да платя сметката за отопление?

— Мамо — повтаря Джес. — Нали не си забравила?

Поглеждам го така, сякаш ми говори на китайски.

— Какво?

— Обеща да ми купиш нови шпайкове, след като се върнем от ортодонта. Обеща.

Да, така е. Футболът започва след два дни, а старите шпайкове на Джес са му малки. Но не знам дали ще мога да се завлека при ортодонта, където администраторката ще се усмихне на Кейт и както винаги ще ми каже колко красиви деца имам. А в самата мисъл да отида в „Спортс Ауторити“ да купувам шпайкове, има нещо, което ми се струва направо гнусно.

— Няма да ходим при ортодонта — отговарям.

— Супер! — усмихва се той и среброто в устата му блесва. — Може ли просто да отидем за шпайковете?

— Сега не е моментът.

— Но…

— Джес, просто млъкни.

— Не мога да играя без нови обувки. А и ти дори не правиш нищо. Просто седиш тук.

— Сестра ти — подхващам с равен тон — е невероятно болна. Съжалявам, ако това пречи на часа ти при зъболекаря или на плановете ти да си купиш шпайкове. Но точно сега тези неща не са толкова важни в стълбицата на приоритетите. Човек би си помислил, че след като си на десет, може да си пораснал достатъчно, за да осъзнаеш, че светът невинаги се върти около теб.

Джес поглежда през прозореца, където Кейт седи на клона на един дъб и учи Ана да се катери.

— Да, точно така, болна е — заявява той. — Защо ти не пораснеш? Защо не проумееш, че светът не се върти около нея?

За пръв път през живота си започвам да разбирам как някой родител може да удари детето си — защото го поглеждаш в очите и виждаш там отражение на самия себе си, което наистина ти се иска да не си видял. Джес хуква по стълбите и затръшва вратата на стаята си.

Затварям очи, поемам си дълбоко дъх няколко пъти. И ме поразява мисълта: не всеки умира от старост. Хората ги блъскат коли. Катастрофират със самолети. Задавят се до смърт с лешници. В живота няма гаранции за нищо, а най-малко за бъдещето на някого.

Въздъхвам, изкачвам стълбите, почуквам на вратата на сина си. Джес съвсем наскоро е открил музиката; тя кънти през тънката ивица светлина под вратата му. Джес рязко изключва стереото и звукът внезапно изчезва.

— Какво?

— Искам да говоря с теб. Искам да ти се извиня.

Чувам влачене на крака от другата страна на вратата, а после тя се отваря със замах. Устата на Джес е покрита с кръв като с вампирско червило; от нея стърчат парченца метал като шивашки игли. Виждам вилицата, която държи, и осъзнавам, че с нея е извадил скобите си.

— Сега никога не се налага да ме водиш никъде — казва той.

Изминават две седмици от началото на лечението с изцяло трансретинолова киселина.

— Известно ли ти е — пита ме един ден Джес, докато приготвям хапчето на сестра му, — че една гигантска костенурка може да живее сто седемдесет и седем години? — момента е голям почитател на „Рипли: вярвате или не“. — А арктическата мида може да живее двеста и двайсет.

Ана седи на кухненския плот и яде фъстъчено масло с лъжица.

— Какво е арктическа мида?

— На кого му пука? — отвръща Джес. — Папагалът може да живее осемдесет години. А котката — трийсет.

— Ами Херкулес? — пита Кейт.

— В книгата ми пише, че ако се грижат добре за нея, златната рибка може да живее седем години.

Джес наблюдава как Кейт слага хапчето на езика си и го глътва с вода.

— Ако ти беше Херкулес — казва той, — вече щеше да си умряла.

С Брайън седим на старите си места в кабинета на доктор Чанс. Изминали са пет години, но столовете ни пасват като стара бейзболна ръкавица. Дори и снимките на бюрото на онколога не са се променили — жена му е с все същата шапка с широка периферия на кея в Нюпорт; синът му все още е на шест и държи петниста пъстърва, — допринасяйки за чувството, че в каквото и да съм вярвала, никога не сме си тръгвали оттук.

Лечението с изцяло трансретинолова киселина е подействало. За месец Кейт преминава в молекулярна ремисия. А после пълната кръвна картина показва повишаване на нивото на промиелоцитите в кръвта й.

— Можем да продължим с изцяло трансретиноловата киселина — обяснява доктор Чанс, — но мисля, че неуспехът вече ни показва, че е изчерпала възможностите на това лечение.

— А трансплантация на костен мозък?

— Опасно е, особено за дете, което все още не показва симптоми на пълен клиничен релапс — доктор Чанс поглежда към нас. — Има нещо друго, което можем да опитаме. Нарича се донорско вливане на лимфоцити. Понякога преливане на бели кръвни телца от подходящ донор помага на първия трансплант от кръвни клетки от пъпната връв да се преборят с клетките на левкемията. Мислете за тях като за допълнителна войскова част, подкрепяща фронтовата линия.

— Ще й помогне ли да премине в ремисия? — пита Брайън.

Доктор Чанс поклаща глава.

— Това е мярка, която трябва да спре нарастването на щетите — Кейт по всяка вероятност ще изпадне в пълен релапс, — но ще ни даде време да подсилим защитата й, преди да се наложи да прибегнем до по-агресивно лечение.

— И колко време ще ни трябва да намерим лимфоцити? — питам.

Доктор Чанс се обръща към мен.

— Зависи. Колко скоро можете да доведете Ана?

Вратите на асансьора се отварят, вътре е само един човек — бездомник с електриковосини слънчеви очила и шест найлонови пазарски торби с дрипи.

— Затворете вратата, по дяволите! — провиква се веднага щом влизаме. — Не виждате ли, че съм сляп?

Натискам бутона за фоайето.

— Мога да доведа Ана след училище. Утре детската градина затваря на обед.

— Не пипайте чантата ми! — изръмжава бездомникът.

— Не съм я пипала — отговарям, далечна и учтива.

— Не мисля, че трябва да го правиш — казва Брайън.

— Изобщо не съм до него!

— Сара, имам предвид вливането. Не мисля, че трябва да водиш Ана да дарява кръв.

Без никаква причина асансьорът спира на единайсетия етаж и пак потегля.

Бездомникът започва да рови в торбите си.

— Когато се роди Ана — напомням на Брайън, — знаехме, че ще бъде донор за Кейт.

— Веднъж. А и тя изобщо не помни какво сме направили.

Изчаквам, докато поглежда към мен.

— Ти би ли дарил кръв на Кейт?

— Боже Господи, Сара, що за въпрос…

— Аз също. За Бога, бих й дала половината си сърце, ако ще помогне. Става ли дума за хората, които обичаш, правиш всичко необходимо, нали така?

Брайън кимва.

— Кое те кара да мислиш, че Ана ще се чувства по-различно?

Вратите на асансьора се отварят, но с Брайън оставаме вътре и се взираме един в друг. Зад гърба ни бездомникът си пробива път помежду ни и съкровищата му шумолят в ръцете му.

— Стига сте викали! — кресва, макар да стоим съвсем мълчаливо. — Не виждате ли, че съм глух?

За Ана е същински празник: родителите й прекарват време само с нея. Държи ни и двамата за ръце през целия път от паркинга. Какво от това, че отиваме в болница?

Обяснила съм й, че Кейт не се чувства добре и докторите трябва да вземат нещо от нея и да го дадат на Кейт, за да й помогнат да оздравее. Реших, че информацията е повече от достатъчна.

Чакаме в кабинета за прегледи и оцветяваме картинки на птеродактили и Тай-Рекс.

— Днес на закуска Итън каза, че всички динозаври са умрели, защото настинали — съобщава Ана, — но никой не му повярва.

Брайън се ухилва.

— А ти защо мислиш, че са умрели?

— Пфу! Защото са били на милиони години — поглежда към него. — Тогава имали ли са тържества за рожден ден?

Вратата се отваря, влиза хематоложката.

— Здравейте, банда. Мамо, искаш ли да я вземеш в скута си?

Сядам на масата и вземам Ана в ръцете си. Брайън застава зад нас, за да хване Ана за рамото и лакътя и да я задържи неподвижна.

— Готова? — обръща се лекарката към Ана, която все още се усмихва.

А после взема спринцовката.

— Само малко убождане — обещава.

Това са най-погрешните възможни думи и Ана започва да се мята. Ръцете й ме удрят по лицето, в корема. Брайън не може да я хване. Надвиквайки писъците й, ми изкрещява:

— Мислех, че си й обяснила!

Лекарката, която е излязла от стаята, без дори да забележа, се връща, следвана от няколко сестри.

— Децата никога не са обичали флеботомията — пояснява, докато сестрите свалят Ана от скута ми и я успокояват с нежни ръце и още по-нежни думи. — Не се тревожете, ние сме професионалисти.

Имам усещането за deja vu22, както в деня, в който поставиха диагнозата на Кейт. „Внимавай какво си пожелаваш — помислям си. — Ана наистина е точно като сестра си“.

Почиствам с прахосмукачката стаята на момичетата, когато тръбата закача аквариума на Херкулес и рибката излита във въздуха. Стъклото не се счупва, но ми трябва минута, преди да го намеря: мята се на сухия килим зад бюрото на Кейт.

— Дръж се, приятелче — прошепвам и го пускам в аквариума. Напълвам го с вода от банята.

Той се носи по повърхността. „Недей — помислям си. — Моля те!“ Сядам на края на леглото. Как бих могла да съобщя на Кейт, че съм убила рибката й? Дали ще забележи, ако изтичам до зоомагазина и го сменя с друга?

Внезапно до мен се озовава Ана, върнала се от градината.

— Мамо? Защо Херкулес не се движи?

Отварям уста с готово признание, но златната рибка потръпва, обръща се на една страна, гмурка се и пак започва да плува.

— Ето — казвам. — Добре е.

Пет хиляди лимфоцити не се оказват достатъчни и доктор Чанс поръчва да извадят десет хиляди. Часът на Ана за второ извличане се пада в средата на партито за рождения ден на едно от момичетата в групата й по гимнастика, който ще празнуват в залата. Съгласявам се да я оставя да отиде за малко, а после ще я взема, за да я закарам в болницата.

Момичето е същинска захарна принцеса с бяла като на фея коса — миниатюрно копие на майка си. Докато си събувам обувките, за да мина по уплътнения под, отчаяно се опитвам да си спомня имената им. Детето е… Малъри. А майката… Моника? Маргарет?

Зървам Ана веднага: седи на трамплина, а един инструктор ги подхвърля нагоре-надолу като пуканки. Майката се приближава към мен. Лицето й е озарено от усмивка, грейнала като редица коледни лампички.

— Вие сигурно сте майката на Ана. Аз съм Мити — представя ми се. — Съжалявам, че трябва да си тръгне, но естествено, разбираме. Сигурно е невероятно да отидеш някъде, където никой друг не е ходил.

В болницата ли?

— Е, просто се надявайте никога да не ви се наложи да го правите.

— О, знам. Става ми лошо само като се кача в асансьор — обръща се към трамплина. — Ана, скъпа! Майка ти е тук!

Ана дотичва по уплътнения под. Точно това исках да направя в дневната си, когато децата бяха малки: да подплатя стените, пода и тавана за тяхна сигурност. И все пак се оказа, че дори да обвия Кейт в полистирол, опасността за нея вече е там, под кожата й.

— Какво трябва да кажеш? — подканвам и Ана благодари на майката на Малъри.

— О, за нас беше удоволствие! — подава на Ана торбичка с лакомство. — Кажете на съпруга си, че може да ни се обади по всяко време. За нас ще е удоволствие да вземем Ана у дома, докато сте в Тексас.

За миг Ана спира да завързва обувката си.

— Мити — питам, — какво точно ви каза Ана?

— Налагало се да си тръгне по-рано, за да може цялото семейство да ви изпрати до летището. Защото, след като започне обучението в Хюстън, ще ги видите чак след полета.

— След полета ли?

— С космическата совалка…

За миг оставам стъписана — стъписана, че е възможно Ана да измисли подобна абсурдна история, а тази жена може да й повярва.

— Не съм астронавт — признавам. — Не знам защо Ана изобщо е казала подобно нещо.

Дръпвам Ана да се изправи. Едната й обувка все още е незавързана. Повличам я вън от залата и стигаме до колата, преди да проговоря.

— Защо си я излъгала?

Ана се намръщва.

— Защо трябваше да си тръгна от партито?

„Защото сестра ти е по-важна от малко торта и сладолед; защото аз не мога да направя това за нея; защото аз казвам“.

Страшно съм ядосана и успявам да отключа вана едва на втория път.

— Престани да се държиш като петгодишна — мъмря й обвинително, а после се сещам, че е точно такава.

— Беше толкова горещо — каза той, — че сребърен сервиз за чай се беше разтопил. Моливите почти се бяха изкривили надве.

Вдигам поглед от вестника.

— Как е започнало?

— Котка и куче. Гонили се, докато собствениците били на ваканция. Включили печката. — Смъква дънките си и потръпва. — Получих изгаряния от втора степен само докато коленичих на покрива.

Кожата му е разранена, на мехури. Гледам го как се маже с неоспорин и си слага марля. Не спира да говори, разказва ми за новобранеца Цезар, току-що присъединил към тях, но погледът ми е привлечен от колонката за съвети във вестника:

Що за жена трябва да е тази, която смята това за най-големия си проблем? Представям си я как драска бележката до скъпата Аби на бяла канцеларска хартия. Чудя се дали някога е усещала как в нея се върти бебе, как ръчички и крачета обикалят в бавни кръгове, сякаш майчината утроба е място, което трябва да бъде грижливо проучено и отбелязано на картата.

— Какво гледаш? — пита Брайън, приближава се към мен и започва да чете колонката над рамото ми.

Поклащам глава.

— Жена, чийто живот е разрушен от бурканчета вкиснало желе.

— Развален крем — добавя и се подсмихва.

— Гниеща маруля. О, Боже, как не се е самоубила?

И двамата избухваме в смях, който се оказва заразителен — само да се спогледаме и ще се разсмеем още по-силно.

А после, също толкова внезапно, колкото сме започнали, писанието на онази престава да бъде смешно. Не всички живеем в свят, където съдържанието на хладилника е барометърът за личното ни щастие. Някои работят в сгради, които горят край нас. Някои имаме момиченца, които умират.

— Шибана гниеща маруля — казвам и гласът ми трепва. — Не е честно.

Само след миг Брайън вече е прекосил стаята и ме взема в обятията си.

— Никога не е честно, скъпа — отговаря той.

След месец се връщаме за трето извличане на лимфоцити. С Ана сядаме на местата си в лекарския кабинет и чакаме да ни повикат. След няколко минути тя дръпва ръкава ми.

— Мамо.

Поглеждам към нея. Ана люлее крачета. Ноктите й са лакирани с многоцветния лак на Кейт.

— Какво?

Усмихва ми се.

— В случай че по-късно забравя да ти го кажа, не беше толкова лошо, колкото си мислех, че ще бъде.

Един ден сестра ми пристига без предупреждение и с позволението на Брайън ме завежда в пентхаус апартамента на „Риц-Карлтън“ в Бостън.

— Можем да правим каквото пожелаеш — обявява ми. — Галерии, разходки по Пътеката на свободата, вечери навън на пристанището.

Онова, което наистина искам, е да забравя, ето защо след три часа седя до нея и двете довършваме втората си стодоларова бутилка вино.

Вдигам шишето за гърлото.

— С тези пари можех да си купя рокля.

Зан изсумтява.

— Да, може би, от „Филийнс Бейзмънт“.

Краката й са вдигнати на тапициран с брокат стол, а тялото й е проснато на белия килим. От телевизора Опра ни съветва да минимизираме живота си.

— Освен това, когато облечеш едно страхотно „Пино Ноар“, никога не изглеждаш дебела.

Поглеждам я и внезапно усещам прилив на самосъжаление.

— Не. Сега няма да плачеш. Не е включено в цената на стаята.

Внезапно единственото, за което мога да мисля, е колко глупави изглеждат жените при Опра, със скъпите си портмонета „Филофакс“ и претъпканите си гардероби. Чудя се какво ли е приготвил Брайън за вечеря. Дали Кейт е добре.

— Ще се обадя вкъщи.

Тя се надига на лакът.

— Знаеш ли, имаш право да си починеш. От никоя жена не може да се очаква да е мъченица двайсет и четири часа на ден.

Аз обаче я чувам грешно.

— Мисля, че след като веднъж решиш да станеш майка, това е единствената смяна, която се предлага в договора.

— Казах „мъченица“ — смее се Зан, — не „майка“.

Усмихвам се леко.

— Има ли разлика?

Взема телефонната слушалка от ръката ми.

— Не искаш ли първо да извадиш трънения венец от куфара си? Само се чуй, Сара, и спри да се правиш на драматична героиня. Да, наистина извади лош късмет. Да, наистина е ужасно за когото и да било да е на твое място.

Бузите ми пламват.

— Нямаш представа какъв е животът ми.

— И ти нямаш — отвръща Зан. — Ти не живееш, Сара. Ти чакаш Кейт да умре.

— Не чакам… — започвам, но после млъквам. Истината е, че да, наистина чакам.

Зан погалва косата ми и ме оставя да се наплача.

— Понякога е толкова трудно — признавам — думи, които не съм изричала пред никого, дори пред Брайън.

— Стига да не е през цялото време — казва Зан, — няма нищо лошо. Скъпа, Кейт няма да умре по-бързо, защото си изпила още една чаша вино, защото си останала да пренощуваш в хотел, или защото си си позволила да изръсиш някоя глупава шега. Затова сядай, увеличи звука и се дръж като нормален човек.

Поглеждам към великолепието на стаята, към упадъчния ни пир от вино и ягоди, покрити с шоколад.

— Зан, — нормалните не правят това.

Тя проследява погледа ми.

— Абсолютно си права — взема дистанционното и започва да превключва каналите, докато намира Джери Спрингър. — Така по-добре ли е?

Избухвам в смях, а после и сестра ми. Скоро стаята започва да се върти около мен и двете лягаме по гръб и се взираме в гипсовите корнизи по ръбовете на тавана. Неочаквано си спомням как, когато бяхме деца, Зан винаги вървеше преди мен към автобусната спирка. Можех да се затичам и да я настигна, но никога не го направих. Исках единствено да я следвам.

Смехът се надига като пара, нахлува през прозореца. След три дни проливни дъждове децата с радост се втурват навън и ритат топка с Брайън. Когато животът е нормален, е толкова нормален.

Влизам в стаята на Джес и се опитвам да заобиколя разпилените парченца „Лего“ и комиксите по пода, за да оставя чистите му дрехи на леглото. После влизам в стаята на Кейт и Ана и разделям сгънатите им дрехи.

Оставям тениските на Кейт на шкафа й и го забелязвам: Херкулес плува с коремчето нагоре. Бръквам в купата, обръщам го и го хващам за опашката; той се носи във водата за няколко мига, сетне бавно изплува на повърхността. Коремчето му е бяло, не диша.

Спомням си как Джес прочете, че ако се грижат добре, една рибка може да живее до седем години. Изминали са само седем месеца.

Занасям аквариума в спалнята си, вдигам телефона и набирам „Информация“.

— Петко23 — казвам.

Свързват ме, питам една служителка за Херкулес.

— Искате да купите нова рибка ли? — интересува се тя.

— Не, искам да спася тази.

— Госпожо — казва момичето, — говорим за златна рибка, нали така?

Ами обаждам се на трима ветеринари, нито един, от които не се занимава с риби. Гледам още една минута как Херкулес се мята в предсмъртни мъки и набирам факултета по океанология в университета в Род Айлънд. Моля да ме свържат с професор, който е свободен.

Доктор Орестес ми обяснява, че проучва приливните басейни, раци и други черупчести мекотели, морски таралежи. Не златни рибки. Аз обаче неочаквано и за самата себе си започвам да му разказвам за дъщеря си, която има остра промиелоцитна левкемия. За Херкулес, който напук на всичко оцеля веднъж.

За миг морският биолог остава безмълвен.

— Сменихте ли му водата?

— Тази сутрин.

— През последните дни при вас е валяло много дъжд, нали?

— Да.

— Имате ли кладенец?

Какво общо има това?

— Да…

— Просто една идея, но при оттичане във водата ви може да са се събрали прекалено много минерали. Напълнете купата с минерална вода и може би ще се съвземе.

Изпразвам аквариума, избърсвам го и го напълвам с два литра „Поланд Спринг“. Минават двайсет минути, но после Херкулес започва да плува в купата си. Минава между папратите на изкуственото растенце. Гризе храната си.

След половин час Кейт ме заварва да го наблюдавам.

— Не е трябвало да му сменяш водата. Тази сутрин я смених.

— О, не знаех — излъгвам.

Тя притиска лице до стъклената купа и усмивката й се увеличава.

— Джес твърди, че златните рибки обръщат внимание на нещо само девет секунди — казва Кейт, — но мисля, че Херкулес знае коя съм.

Докосвам косата й. И се чудя дали не съм изхабила чудото си.

Ана

Слушаш ли достатъчно реклами, започваш да вярваш в някои налудничави неща: бразилският мед може да се използва за коламаска, ножове могат да режат метал, силата на положителното мислене може да подейства като крила, които да те отнесат там, където трябва да отидеш. Благодарение на малък пристъп на безсъние и прекалено много четене на Тони Робинс24 един ден реших да се заставя да си представя какъв ще е животът след смъртта на Кейт. Така, когато наистина се случеше, щях да съм готова — или поне така се кълнеше Тони.

Продължих да си представям седмици наред. Да се задържиш в бъдещето е по-трудно, отколкото си мислите, особено когато сестра ти постоянно върви наоколо и, както обикновено, ти е трън в окото. Моят начин да се справя с това беше да се преструвам, че Кейт вече ме преследва. Когато спрях да й говоря, тя реши, че е направила нещо лошо, което по всяка вероятност така или иначе беше истина. Имаше цели дни, когато не правех нищо, освен да плача; в други ми се струваше, че съм погълнала оловна плоча; в трети трябваше да положа огромни усилия само за да се облека, да си оправя леглото и да уча думите от речника, защото това беше по-лесно, отколкото да правя нещо друго.

Имаше и мигове, когато позволявах завесата да се повдигне малко и в главата ми нахлуваха други идеи — например какво ли би било да следвам океанография в Хавайския университет, или да се пробвам да стана парашутист, или да се преместя в Прага, или милион други глупави мечти. Опитвах се да се вместя в някой от сценариите, но ми се струваше, че съм нахлузила маратонки пети номер, а моят е седми — правех няколко стъпки, сядах и събувах обувката просто защото болеше прекалено много. Убедена съм, че в ума ми се е настанил цензор с червен печат и ми напомня за какво не бива дори да мисля, колкото и съблазнително да изглежда.

Навярно така е по-добре. Имам чувството, че ако се опитам да разбера коя съм, без Кейт да е в картинката, това, което ще видя, няма да ми хареса.

С родителите ми седим заедно на маса в закусвалнята на болницата, макар че „заедно“ в случая не е съвсем точно. По-скоро сме като астронавти, всеки с отделен шлем и с отделен източник на въздух. Пред майка ми стои правоъгълна кутийка със захарни пакетчета. Тя ги подрежда безмилостно — първо „Икуъл“, после „Суийт енд Лоу“ и накрая кристалните бучки кафява захар. Поглежда към мен.

— Скъпа.

Защо гальовните обръщения винаги са имена на храни? Захарче, сладкишче, тиквичке. Това че обичаш някого, не е достатъчно, за да ти осигури необходимите вещества.

— Разбирам какво се опитваш да постигнеш — продължава майка ми. — И съм съгласна, че може би с баща ти трябва малко повече да те изслушваме. Но, Ана, нямаме нужда от съдия, за да ни помогне.

Сърцето ми омеква и се качва в гърлото ми.

— Искаш да кажеш, че можем да спрем?

Тя се усмихва и изпитвам чувството, че съм се пренесла в първия топъл ден на март — след цяла вечност сняг, когато внезапно си спомняш усещането на лятното слънце по задната част на голите си прасци и в задната част на косата си.

— Точно това искам да кажа — отвръща майка ми.

Без повече вземане на кръв. Без извличане на гранулоцити, лимфоцити, стволови клетки или даряване на бъбрек.

— Ако искаш, ще кажа на Кейт — предлагам. — За да не се налага да го правиш ти.

— Няма проблеми. След като съобщим на съдия Дисалво, можем да се престорим, че никога не се е случвало.

В периферията на ума ми забива тревожна камбана.

— Ами… Кейт няма ли да пита защо вече не съм й донор?

Майка ми застива съвсем неподвижно.

— Като казах „да спрем“, имах предвид делото.

Поклащам рязко глава, колкото за да й отговоря, толкова и за да изтикам нагоре възела от думи, свит в корема ми.

— За Бога, Ана — промълвява потресена майка ми. — Какво сме ти направили, та да заслужим това?

— Не става въпрос за това, което сте ми направили.

— А за това, което не сме направили, така ли?

— Не ме слушаш! — изкрещявам и в същия миг към масата ни се приближава Върн Стакхауз.

Той премества поглед от мен към майка ми, а после към баща ми и се заставя да се усмихне.

— Май сега не е най-удобният момент да ви прекъсна — казва той. — Наистина съжалявам, Сара, Брайън.

Подава на майка ми плик, кимва и се отдалечава.

Тя изважда листа, прочита го и се обръща към мен.

— Какво си му казала? — пита гневно.

— На кого?

Баща ми взема листа. Текстът е пълен с юридически термини, толкова неразбираеми, все едно са написани на гръцки.

— Какво е това?

— Искане за издаване на временна ограничителна заповед — тя го грабва обратно от баща ми. — Осъзнаваш ли, че искаш да ги накараш да ме изхвърлят от къщата и да нямам никакъв контакт с теб? Наистина ли го искаш?

Да я изхвърлят от къщата? Не мога да си поема дъх.

— Никога не съм го искала.

— Един адвокат не би подал подобно искане на своя глава, Ана.

Знаете ли как понякога — когато караш колело и гумите занасят по пясъка или когато не улучиш стъпало и се търкулваш надолу по стълбите — минават онези дълги, дълги секунди, в които знаеш, че ще се нараниш лошо?

— Не разбирам какво става — отвръщам.

— Тогава как си въобразяваш, че можеш сама да вземаш решения? — майка ми се изправя рязко и столът й пада с трясък на пода. — Щом искаш така, Ана, можем да започнем веднага.

Гласът й е дрезгав и груб като въже в мига, преди да се обърне и да си тръгне.

Преди три месеца взех назаем гримовете на Кейт. Добре де, май „взех назаем“ не е точната дума: откраднах ги. Нямах свои: не ми позволяваха да се гримирам, преди да съм навършила петнайсет. Само че се беше случило чудо, Кейт я нямаше, за да я попитам, а отчаяните времена изискваха отчаяни мерки.

Чудото беше високо метър и седемдесет, с копринена коса с цвета на царевица и усмивка, от която ми се завиваше свят. Казваше се Кайл и се беше преместил от Айдахо. Седеше зад мен в първия час, в който се съобщаваха плановете за деня. Не знаеше нищо за мен или за семейството ми, затова, когато ме попита дали искам да отида с него на кино, знаех, че не го прави, защото ме съжалява. Гледахме новия филм за Спайдърмен или поне той го гледа. Аз прекарах цялото време в чудене как електричеството успява да прескочи малкото пространство между неговата ръка и моята.

Прибрах се вкъщи, но все още летях два метра над земята, затова Кейт успя да ме нападне изневиделица: събори ме на леглото ми и ме стисна за раменете.

— Крадла такава! — обвини ме. — Ровила си в чекмеджето ми, без да ме попиташ.

— Ти постоянно вземаш моите неща. Преди два дни взе синия ми пуловер.

— Съвсем различно е. Пуловерът се пере.

— Как така нямаш проблем бактериите ми да се носят из артериите ти, но когато става въпрос за проклетото ти червило „Макс фактор Чери Бомб“, нещата се променят? — Бутвам я по-силно и успявам да ни превъртя така, че сега аз съм отгоре.

Очите й се оживяват.

— Кой е той?

— За какво говориш?

— Щом си се гримирала, Ана, значи има причина.

— Разкарай се — отвърнах.

— Майната ти — усмихна ми се Кейт.

После посегна към мишницата ми и започна да ме гъделичка. Толкова се изненадах, че я пуснах. След миг вече бяхме паднали от леглото и всяка се опитваше да накара другата да изпищи.

— Ана, спри вече! — изохка Кейт. — Ще ме убиеш!

Тези думи развалиха всичко. Ръцете ми паднаха, сякаш бяха изгорени. Лежахме рамо до рамо между леглата си, гледахме нагоре към тавана, дишахме тежко и се преструвахме, че думите не са толкова близо до истината.

В колата родителите ми се скарват.

— Може би трябва да наемем истински адвокат — казва баща ми, а майка ми отвръща:

— Аз съм адвокат.

— Но, Сара — настоява баща ми, — казвам само, че щом ще продължи…

— Какво казваш, Брайън? — пита предизвикателно тя. — Какво всъщност казваш? Че някакъв костюмар, когото никога не си срещал, ще може да обясни на Ана по-добре от родната й майка?

През останалата част от пътя баща ми продължава да шофира в мълчание.

Шокирана съм, когато съзирам на стъпалата на съда репортери и камери. Сигурна съм, че са тук за нещо наистина голямо и можете да си представите изненадата ми, когато виждам пъхнат в лицето ми микрофон, а репортерка с прическа като каска ме пита защо съдя родителите си. Майка ми я бутва настрана.

— Дъщеря ми няма да коментира — повтаря отново и отново, а когато един мъж я пита дали знам, че съм първото проектирано бебе в Род Айлънд, за миг решавам, че може да го удари.

От седемгодишна ми е известно как съм зачената и наистина не е голяма работа. Първо, родителите ми казаха, когато мисълта, че двамата правят секс, ми се струваше доста по-противна от истината за зачеване в епруветка. Второ, милиони хора се лекуваха от безплодие, раждаха седемзнаци и историята ми вече не беше чак толкова уникална. Но проектирано бебе? Да бе, да. Щом родителите ми са си направили целия този труд, човек би си помислил, че непременно ще се погрижат да имплантират гените за покорство, скромност и признателност.

Баща ми сяда до мен на една пейка. Ръцете му са стиснати между коленете. В кабинета на съдията майка ми и Камбъл Александър водят словесна битка. Тук, в коридора, ние сме неестествено тихи, сякаш двамата са взели със себе си всички възможни думи и не са ни оставили нищо.

Чувам как женски глас изругава и пред пейката се появява Джулия.

— Ана, съжалявам, че закъснях, не можах да мина от репортерите. Добре ли си?

Кимвам, а после поклащам глава.

Джулия коленичи пред мен.

— Искаш ли майка ти да напусне къщата?

— Не! — за мой абсолютен срам очите ми се замъгляват от сълзи. — Промених си решението. Не искам да го правя повече. Не искам да правя нищо.

За един дълъг миг тя се взира в мен, после кимва.

— Нека отида да поговоря със съдията.

Тя тръгва, а аз се съсредоточавам върху задачата да вкарвам въздух в дробовете си. Сега има толкова много неща, върху които трябва да работя сериозно, че бях свикнала да го правя инстинктивно — да вдишвам кислород, да продължавам да мълча, да постъпвам така, както е правилно. Тежестта на погледа на баща ми отгоре ми ме кара да се обърна.

— Сериозно ли говореше? — пита той. — Че не искаш да го правиш повече?

Не отговарям. Изобщо не помръдвам.

— Защото, ако още не си сигурна, вероятно е добра идея да ти дадем малко пространство да си поемеш въздух. Имам предвид, в стаята ми в пожарната има допълнително легло. — Потрива задната част на врата си. — Не че ще се изнесем от къщи или нещо подобно, просто… — поглежда ме.

— … ще си поемем въздух — довършвам и правя точно това.

Баща ми се изправя и протяга ръка. Излизаме от комплекса „Гарахи“ един до друг. Репортерите ни връхлитат като вълци, но този път въпросите им отскачат от мен. Гърдите ми все едно са пълни с блясък и хелий, както когато бях малка и баща ми ме вдигаше на раменете си в здрача. Тогава знаех, че ако протегна ръце и разперя пръстите си като мрежа, ще уловя падащите звезди.

Камбъл

В ада навярно има специално кътче за адвокати, които безсрамно се самовъзвеличават, но бъдете сигурни, че всички ние сме готови за снимки в едър план. Когато пристигам в семейния съд и заварвам цяла орда от репортери на парад, предлагам няколко хапки от себе си и се уверявам, че всички камери са насочени към мен. Изричам подходящото за това, че случаят е необичаен, но особено болезнен за замесените. Намеквам, че решението на съдията може да се отрази на правата на всички малолетни в страната, както и на изследванията на стволовите клетки. После приглаждам сакото на костюма си „Армани“, дръпвам каишката на Съдия и обяснявам, че наистина се налага да говоря с клиентката си.

Вътре Върн Стокхауз улавя погледа ми и вдига палци. По-рано съм се натъкнал на него и невинно съм попитал дали сестра му, репортер в „ПроДжо“, ще дойде днес.

— Не мога да кажа нищо — намекнах, — но изслушването… ще бъде голяма работа.

В това специално кътче на ада вероятно се издига трон за онези от нас, които се опитват да печелят дивиденти от работата си на благотворителни начала.

След секунди сме в кабинета на съдията.

— Господин Александър — съдия Дисалво повдига искането за ограничителна заповед. — Ще ми кажете ли защо сте подали това, когато вчера изрично уредих въпроса?

— Вече се срещнах с особения представител, господин съдия — отговарям. — В присъствието на госпожица Романо Сара Фицджералд е казала на клиентката ми, че съдебното дело е недоразумение, което ще се уреди — плъзвам поглед към Сара, която не издава чувствата си с нищо друго, освен със стягане на челюстта. — Това е директно нарушение на вашата заповед, Ваша чест. Макар че този съд се опита да създаде условия семейството да остане заедно, не мисля, че ще се получи, преди госпожа Фицджералд да е успяла да раздели ролята си на родител от ролята си на отсрещна страна. Дотогава е необходима физическа раздяла.

Съдия Дисалво почуква с пръсти по бюрото си.

— Госпожо Фицджералд? Казали ли сте тези неща на Ана?

— Да, разбира се! — избухва Сара. — Опитвам се да стигна до дъното на историята!

Признанието се стоварва отгоре ни като рухване на циркова шатра. Възцарява се абсолютна тишина. Джулия избира мига, за да се втурне през вратата.

— Съжалявам за закъснението си — изрича задъхана.

— Госпожице Романо — пита съдията, — днес имахте ли възможност да говорите с Ана?

— Да, току-що — поглежда първо към мен, сетне към Сара. — Мисля, че е много объркана.

— Какво е мнението ви за молбата, подадена от господин Александър?

Тя прибира зад ухото си една непослушна къдрица.

— Не мисля, че разполагам с достатъчно информация за официално решение, но инстинктът ми подсказва, че ще е грешка да отстраним майката на Ана от къщата.

Незабавно се стягам. Кучето реагира и става.

— Съдия, госпожа Фицджералд току-що призна, че е нарушила нареждането на съда. Най-малкото, трябва да докладваме пред колегията по етика и…

— Господин Александър, в този случай трябва да се съобразим и с други неща, а не само с буквата на закона — съдия Дисалво се обръща към Сара. — Госпожо Фицджералд, настоятелно ви препоръчвам да наемете независим адвокат, който да представлява вас и съпруга ви в това дело. Днес няма да издам ограничителна заповед, но отново ще ви предупредя да не говорите с детето си за случая преди изслушването следващата седмица. Разбера ли, че отново сте нарушили това разпореждане, ще съобщя на колегията за случая и лично ще ви изведа от дома ви — затваря със замах папката и се изправя. — Не ме безпокойте отново преди понеделник, господин Александър.

— Трябва да говоря с клиентката си — оповестявам и забързано излизам в коридора, където знам, че Ана чака заедно с баща си.

Както и очаквах, Сара Фицджералд ме следва по петите. По нейните пети пък — несъмнено решена да запази мира — върви Джулия. И тримата се заковаваме на място, когато зърваме Върн Стакхауз, задрямал на мястото, където допреди малко седеше Ана.

— Върн? — питам.

Той незабавно скача и отбранително прочиства гърлото си.

— Проблем с кръста — започва да обяснява. — От време на време трябва да сядам и да облекча напрежението.

— Знаеш ли къде е Ана Фицджералд?

Той посочва с глава към входната врата на сградата.

— С баща й си тръгнаха преди малко.

Ако се съди по изражението на Сара, и тя е изненадана.

— Да ви закарам ли обратно в болницата? — Пита Джулия.

Тя поклаща глава и надниква през стъклените врати, пред които се трупат репортерите.

— Има ли заден изход?

До мен Съдия започва да тика муцуната си в ръката ми. „Проклятие!“

Джулия насочва Сара Фицджералд към задната част на сградата.

— Трябва да говоря с теб! — провиква се тя през рамо към мен.

Чакам я да обърне гръб, мигновено сграбчвам каишката на Съдия и го повличам по един коридор.

— Ей!

След миг токчетата на Джулия прокънтяват по плочките зад мен.

— Казах, че искам да говоря с теб!

За секунда сериозно се замислям дали да не скоча от някой прозорец. После внезапно спирам, обръщам се и я озарявам с най-чаровната си усмивка.

— От техническа гледна точка каза, че трябва да говориш с мен. Ако беше казала, че искаш да говориш с мен, можеше и да те почакам.

Съдия забива зъби в крайчеца на костюма ми — скъпия ми костюм Армани — и ме задърпва.

— Точно сега обаче трябва да побързам за една среща.

— Какво ти става, по дяволите? — пита тя. — Увери ме, че си говорил с Ана за майка й и всички ние сме на едно мнение.

— Наистина говорих и наистина сме на едно мнение — Сара й оказваше принуда. Обясних й алтернативите.

— Алтернативи ли? Тя е тринайсетгодишно момиче. Осъзнаваш ли колко деца виждам всеки ден, чието поведение на процеса е съвсем различно от това на родителите им? Майката идва и обещава, че детето й ще свидетелства против някой педофил, защото тя иска виновникът да лежи до живот. Детето обаче не го е грижа какво ще се случи с виновника, стига до края на живота да не му се налага да се озове в една и съща стая с него. Или си мисли, че може би трябва да дадем втори шанс на виновника, както родителите му дават на него втори шанс, когато се държи лошо. Не можеш да очакваш от Ана да се държи като някой от нормалните ти възрастни клиенти. Тя е емоционално неспособна да взема решения, които да не са повлияни от ситуацията й у дома.

— Е, точно това е смисълът на цялата молба — отбелязвам.

— Всъщност преди по-малко от половин час Ана ми каза, че е променила решението си за молбата — осведомява ме Джулия и вдига вежда. — Не го знаеше, нали?

— Не е говорила с мен за това.

— Да, защото й говориш за погрешните неща. Обяснил си й законовия начин да я предпазиш от натиска да прекрати делото. Разбира се, че е била съгласна. Но наистина ли вярваш, че е успяла да разбере какво може да означава в действителност — че у дома ще има един родител по-малко, който да готви, да шофира и да й помага с домашните, че няма да може да целува майка си за лека нощ, че останалите членове на семейството най-вероятно ще й се ядосат много? Единственото, което е чула, докато си говорил, са били думите „край на натиска“. Не е чула „раздяла“.

Съдия започва да вие сериозно.

— Трябва да вървя.

Тя ме следва.

— Къде?

— Казах ти, имам ангажимент.

От двете страни на коридора има стаи, до една заключени. Най-после намирам дръжка, която се обръща в ръката ми. Влизам вътре и заключвам вратата след себе си.

— Господа! — възкликвам сърдечно.

Джулия разтърсва дръжката. Удря по опушеното стъкло на вратата. Усещам как на челото ми избива пот.

— Този път няма да се измъкнеш! — изкрещява ми Джулия от другата страна на вратата. — Все още съм тук.

— Все още съм зает! — изкрещявам в отговор. Съдия притиска муцуната си към мен, заравям пръсти в дебелата козина на врата му. — Всичко е наред — казвам му и се обръщам с лице към празната стая.

Джес

От време на време ми се налага да вляза в противоречие с природата си и да повярвам в Бог. Такъв е мигът, в който влизам у дома и намирам на стъпалата пред вратата си страхотна мацка, която става и ме пита дали познавам Джес Фицджералд.

— Кой пита? — отвръщам.

— Аз.

Дарявам я с най-очарователната си усмивка.

— В такъв случай ето ме.

Позволете ми да отстъпя крачка назад и да ви съобщя, че е по-възрастна от мен, но с всеки следващ поглед фактът се омаловажава — тя има коса, в която мога да се загубя, и уста толкова мека и пълна, че едва успявам да откъсна поглед, за да проверя останалата част от нея. Ръцете ме засърбяват от желание да докосна кожата й — дори на обичайните места, — само за да се уверя дали наистина е толкова мека, колкото изглежда.

— Аз съм Джулия Романо — представя ми се. — Особен представител съм.

Всички цигулки, които свирят във вените ми, изпискват и спират.

— Това нещо като ченге ли е?

— Не, адвокат съм и работя със съдия, за да помогна на сестра ви.

— Имате предвид Кейт?

Нещо в изражението й се стяга.

— Имам предвид Ана. Завела е дело за медицинска еманципация от родителите ви.

— А, да, известно ми е.

— Наистина ли? — май е изненадана, сякаш предизвикателството е нещо запазено изключително за Ана. — Случайно да знаете къде е?

Поглеждам към тъмната и празна къща.

— Да не съм пазач на сестра си? — отвръщам и й се усмихвам широко. — Ако искате да почакате, заповядайте, ще ви покажа покоите си.

За мой абсолютен шок тя се съгласява.

— Всъщност идеята не е лоша. Искам да говоря с вас.

Отново се облягам на вратата и скръствам ръце, за да изпъкнат бицепсите ми. Озарявам я с усмивката, която е спирала сърцата на половината от населението от женски пол на университета „Роджър Уилямс“.

— Имате ли планове за вечерта?

Тя се взира в мен така, сякаш съм проговорил на гръцки. Не, по дяволите, навярно разбира гръцки. На марсиански. Или на шибан вулканичен език.

— На среща ли ме каните?

— Със сигурност поне се опитвам — отвръщам.

— Със сигурност се проваляте — отговаря ми с равен тон. — Достатъчно съм стара, за да ви бъда майка.

— Имате невероятни очи — под „очи“ имам предвид „цици“, но както и да е.

Джулия Романо избира точно този миг да разкопчае сакото на костюма си, което ме кара да се разсмея на глас.

— Защо просто не поговорим тук?

— Както искате — отвръщам и я повеждам нагоре към апартамента си.

Като се има предвид как изглежда обикновено, днес мястото няма толкова лош вид. Съдовете на плота са немити само от един или два дни; а разпиляната зърнена закуска не е толкова лоша, колкото разлято мляко. По средата на пода има кофа, парцал и бутилка газ; работя по създаването на нов кремък. По целия под са разпръснати дрехи, някои от тях старателно подредени, за да намалят ефекта от разливане в казана ми за дестилиране.

— Какво мислите? — усмихвам й се. — Марта Стюарт25 ще се влюби в това място, не смятате ли?

— Марта Стюарт ще ви превърне в проекта на живота си — измърморва Джулия, сяда на дивана, скача и махва няколко шепи чипс, които — о, Боже! — вече са оставили мазно петно във формата на сърце на великолепния й задник.

— Ще пийнете ли нещо? — Да не си помисли някой, че майка ми не ме е възпитала?

Тя се оглежда наоколо и поклаща глава.

— Ще се въздържа.

Свивам рамене и изваждам от хладилника бутилка „Лабат“.

— Значи имаме малък проблем на домашния фронт?

— Вие не знаете ли?

— Опитвам се да не забелязвам.

— Как така?

— Ами това правя най-добре — ухилвам се и отпивам приятна, голяма глътка бира. — Макар че тази буря бих искал да я видя.

— Разкажете ми за Кейт и Ана.

— Какво да ви кажа? — сядам до нея на дивана — прекалено близо. Нарочно.

— Как се разбирате с тях?

Привеждам се напред.

— Какво ме питате, госпожице Романо, дали се държа добре ли?

Дори не мигва, така че зарязвам позите.

— Понасят ме — отвръщам. — Както всички други.

Отговорът, изглежда, я заинтригува, защото записва нещо в бялото си тефтерче.

— Как се чувствахте, докато растяхте в това семейство?

В гърлото ми се надигат десетки отговори, но този, който излиза, определено е неочакван.

— Когато бях дванайсетгодишен, Кейт се разболя. Дори не беше нещо кой знае какво, само инфекция, но не можеше да я надвие сама. Затова заведоха Ана да дари гранулоцити — бели кръвни телца. Кейт не го направи нарочно, нищо подобно, но беше Бъдни вечер. Трябваше да излезем навън като семейство, нали разбирате, и да си купим елха — изваждам от джоба си пакет цигари. — Имате ли нещо против? — питам, но не й давам шанс да отговори: запалвам веднага. — В последния момент ме закараха у един съсед и беше неприятно, защото там празнуваха Бъдни вечер заедно с роднини и продължаваха да шепнат това и онова за мен, сякаш бях благотворителна кауза, както и съвсем глух. Както и да е, омръзна ми страшно бързо, затова казах, че отивам до тоалетната, и се измъкнах. Върнах се у дома, взех една от брадвите на баща ми и трион и отрязах малкия смърч, който растеше в средата на двора. Когато съседът се усети, че ме няма, вече бях занесъл дървото в дневната и му бях сложил кръстачка. Бях го украсил — гирлянди, играчки, всичко, за което се сетите.

В спомените си все още виждам лампичките — червени, сини и жълти — как блещукат над дърво, отрупано като ескимос в Бали.

— И така, сутринта на Коледа родителите ми дойдоха у съседа да ме вземат. И двамата изглеждаха ужасно, но когато ме заведоха у дома, под дървото имаше подаръци. Бях толкова въодушевен, намерих този с моето име и го отворих. Оказа се червена количка — нещо, което щеше да е страхотно за тригодишно хлапе, но не и за мен, а освен това я бях виждал в магазина на болницата, също и останалите подаръци, които получих през онази година. Както можеше да се очаква, по дяволите — угасям фаса на бедрото на дънките си. — Не казаха дори една дума за дървото — продължих. — Това означаваше да израснеш в това семейство.

— Мислите ли, че с Ана е същото?

— Не. Нея я забелязват, защото е част от големия им план за Кейт.

— Как родителите ви решават кога Ана ще окаже медицинска помощ на Кейт? — продължава да пита.

— Казвате го така, сякаш става дума за някакъв процес. Все едно наистина има избор.

Тя вдига глава.

— Няма ли?

Не й обръщам внимание, защото въпросът е реторичен, и се заглеждам през прозореца. В двора все още стърчи пънът на онзи смърч. Никой в семейството никога не прикрива грешките си.

Бях седемгодишен, когато си втълпих идеята да прокопая тунел до Китай. Колко трудно можеше да е, мислех си — права линия, тунел? Взех от гаража лопата и започнах да копая дупка, широка точно толкова, колкото да мина през нея. Всяка нощ я покривах със стар найлон, в случай че завали. Работих по нея четири седмици, камъните се забиваха в ръцете ми и оставяха рани като от битка, а около краката ми се увиваха корени.

Това, което не бях отчел, бяха високите стени, които се издигаха около мен, и недрата на земята, които пареха под маратонките ми. Копаех право надолу и безнадеждно се загубих. В един тунел човек трябва сам да си осветява пътя, а никога не ме е бивало особено в това.

Извиках и баща ми ме намери след секунди, макар да бях сигурен, че съм чакал поне няколко живота. Той пропълзя в дупката, разкъсван между желанието да ме похвали за усърдния ми труд и да ми се скара заради глупостта ми.

— Можеше да рухне отгоре ти! — възкликна и ме вдигна горе.

Сега, когато бях горе, осъзнах, че дупката ми изобщо не е дълбока цели километри. Баща ми стоеше на дъното, а тя му стигаше само до гърдите.

Знаете ли, тъмнината е нещо относително.

Брайън

По-малко от десет минути са необходими на Ана, за да се пренесе в стаята ми в пожарната. Докато подрежда дрехите си в чекмедже и слага четката си за коса до моята на тоалетката, отивам в кухнята, където Поли приготвя вечеря. Момчетата чакат обяснение.

— Известно време ще остане с мен — обявявам. — Трябва да уредим някои неща.

Цезар вдига поглед от списанието си.

— С нас ли ще идва на обекти?

Не съм се замислял за това. Може би ще ни бъде нещо като помощник, ще отклони мисълта й от проблемите.

— Знаеш ли, може и да го направи.

Поли се обръща. Тази вечер приготвя телешка фахита.

— Всичко наред ли е, капитане?

— Да, Поли, благодаря, че попита.

— Ако някой я разстройва — заканва се Ред, — вече ще трябва да мине през нас четиримата, за да стигне до нея.

Останалите кимват. Чудя се какво ли ще си помислят, ако им призная, че хората, които разстройват Ана, сме аз и Сара.

Оставям момчетата да довършат приготовленията за вечеря и се връщам в стаята си, където Ана седи на второто легло, подвила крака под себе си.

— Здрасти — казвам, но тя не отговаря.

Минава един миг, преди да забележа, че е със слушалки, от които в ушите й гърми един Бог знае каква музика.

Вижда ме, спира музиката и сваля слушалките, които увисват на врата й като гердан.

— Здрасти.

Сядам на крайчеца на леглото и я поглеждам.

— И така. Искаш ли, ъъъ, да правим нещо?

— Какво например?

Свивам рамене.

— Не знам. Да играем на карти?

— Имаш предвид покер?

— На покер, на риба. Каквото и да е.

Поглежда ме внимателно.

— На риба ли?

— Искаш ли да ти сплета косата на плитки?

— Татко — пита Ана, — добре ли си?

Чувствам се по-удобно, докато се втурвам в сграда, която рухва около мен, отколкото докато се мъча да я накарам да се отпусне.

— Просто… просто искам да знаеш, че можеш да правиш тук каквото пожелаеш.

— Има ли проблем да оставя в банята кутия тампони?

Лицето ми незабавно почервенява и сякаш е заразно, същото става и с Ана. Имаме само една жена пожарникар, която работи на непълни смени, а и банята на жените е на по-долен етаж. Но все пак…

Косата на Ана изплющява и се спуска над лицето й.

— Нямах предвид… Мога да ги оставя тук…

— Остави ги в банята — оповестявам, след което добавям с авторитетен глас: — Ако някой се оплаче, ще кажем, че са мои.

— Не съм сигурен, че ще ти повярват, татко.

Прегръщам я.

— Отначало може и да не се справям добре. Никога не съм живял в една стая с тринайсетгодишно момиче.

— И на мен не ми се случва често да деля стая с мъж на четирийсет и две.

— Това е добре, защото иначе ще трябва да го убия. Усмивката й се притиска като печат към врата ми.

Може би няма да е толкова трудно, колкото си мисля. Може би ще успея да се убедя, че този ход ще ми помогне да запазя семейството си цяло, макар че първата стъпка включва разрушаването му.

— Татко?

— Хмм?

— Само за твоя информация: никой не играе на риба, след като е приучен на гърне.

Прегръща ме много силно, както когато беше малка. На мига си спомням последния път, когато я носих на ръце. Петимата бяхме на излет в някакво поле и тръстиките, и дивите маргаритки бяха по-високи от нея. Залюлях я в ръцете си и двамата си отворихме пътека през море от тръстики. Но тогава за пръв път и двамата забелязахме колко надолу стигат крачетата й, че е прекалено голяма, за да й е удобно, облегната на хълбока ми, и не след дълго тя започна да се опитва да слезе и да върви сама.

Златните рибки порастват само в сравнение с аквариума, в който ги поставяш. Дърветата бонсаи се умаляват. Бих дал всичко, за да я задържа малка. Децата ни надрасват много по-бързо, отколкото ги надрасваме ние.

Изглежда невероятно, че докато едната от нашите дъщери ни въвлича в юридическа криза, другата е в клопката пък на медицинска, но всъщност отдавна сме наясно, че Кейт е в крайна фаза на бъбречна недостатъчност. Този път Ана е тази, която ни поразява. И все пак — както винаги — намираме изход; успяваме да се справим и с двете. Човешкият потенциал за носене на товар е като бамбук — много по-гъвкав, отколкото допускаш от пръв поглед.

Докато Ана си събираше нещата този следобед, отидох в болницата. Кейт беше на диализа. Беше заспала със слушалките на плейъра си на главата; Сара стана от стола си и притисна пръст към устните си, за да ме предупреди да мълча.

Заведе ме в коридора.

— Как е Кейт? — попитах.

— Все така — отговори ми. — Как е Ана?

Разменяхме си сведения за състоянието на децата си като карти, които за секунда показваме на противника, но все още не искаме да свалим. Погледнах към Сара и се зачудих как да й кажа какво съм направил.

— Къде избягахте двамата, докато се борех със съдията? — попита ме.

Е, добре, ако стоиш и си мислиш колко горещ ще е огънят, никога няма да влезеш в него.

— Заведох Ана в пожарната.

— Нещо става на работата ли?

Поех си дълбоко дъх и скочих от скалата, в която се бе превърнал бракът ми.

— Не. Ана ще остане там с мен за няколко дни. Мисля, че може би има нужда от известно време сама.

Сара се втренчи в мен.

— Но тя няма да е сама. Ще е с теб.

Внезапно коридорът ми се стори прекалено светъл и широк.

— Това лошо ли е?

— Да — отвърна тя. — Наистина ли си мислиш, че като вземаш на сериозно гневните пристъпи на Ана, ще й помогнеш в дългосрочен план?

— Не вземам на сериозно детинските й пристъпи, давам й време сама да стигне до правилните изводи. Не ти стоя с нея, докато беше вътре при съдията. Тревожа се за нея.

— Ето къде се различаваме — възрази Сара. — Аз се тревожа и за двете ни дъщери.

Погледнах към съпругата си и само за частица от секундата зърнах жената, която беше някога — онази, която умееше да се усмихне, вместо само да се опитва; онази, която никога не успяваше да изрече шега както трябва и все пак караше хората да се разсмеят; онази, която можеше да ме накара да ми се завие свят, без дори да се опитва. Сложих ръце на бузите й. „О, ето къде си била“ — помислих си и се наведох да я целуна по челото.

— Знаеш къде да ни намериш — казах и се отдалечих.

Малко след полунощ ни викат с линейката. Ана примигва и се размърдва в леглото си, докато алармите звънят, а лампите се включват автоматично и окъпват стаята в светлина.

— Можеш да останеш тук — казвам й, но тя вече е станала и си обува обувките.

Давам й стар костюм на нашата сътрудничка с непълните смени: ботуши, твърда шапка. Тя нахлузва якето и се качва отзад в линейката, закопчава си колана и се намества с лице към задната врата зад Ред, който шофира.

Профучаваме с вой на сирени по улиците на Апър Дарби към старческия дом „Слънчевите порти“ — преддверие, където обитателите чакат реда си да се срещнат със свети Петър. Ред сваля носилката от линейката, а аз нося чантата с инструменти за първа помощ. Една сестра ни посреща на входната врата.

— Паднала е и за известно време загуби съзнание. И умственото й състояние се промени.

Завеждат ни в една от стаите. Вътре възрастна жена лежи на пода, дребничка, с фини кости като на птичка. От темето й се стича кръв. Ако се съди по миризмата, загубила е контрол над червата си.

— Здравей, скъпа — казвам и се навеждам към нея. Посягам към ръката й. Кожата й е тънка като креп. — Можеш ли да стиснеш пръстите ми? — А към сестрата добавям: — Как се казва?

— Елди Бригс. На осемдесет и седем е.

— Елди, ще ти помогнем — успокоявам я и продължавам да се опитвам да стигна до съзнанието й. — Тилната й област е пострадала. Ще ми трябва твърдата носилка.

Ред хуква към линейката да я донесе, а аз измервам кръвното налягане и пулса на Елди. И двете са извън нормата.

— Болят ли те гърдите?

Жената простенва, но поклаща глава и потръпва.

— Ще трябва да ти сложим яка, скъпа, нали така? Май си си ударила доста главата.

Ред се връща с носилката. Вдигам глава и отново поглеждам към сестрата.

— Знаем ли дали промяната в усещанията й е в резултат на падането, или сама го е причинила?

Тя поклаща глава.

— Никой не е видял как се е случило.

— Разбира се — измърморвам под нос. — Трябва ми одеяло.

Ръката, която ми го подава, е малка и трепереща. До момента съвсем съм забравил, че Ана е с нас.

— Благодаря, скъпа — казвам и отделям време да й се усмихна. — Искаш ли да ми помогнеш? Може ли да застанеш до краката на госпожа Бригс?

Тя кимва с побеляло лице и прикляква долу. Ред подравнява носилката.

— Сега ще те завъртим, Елди… на три…

Броим, обръщаме я, привързваме я. От движението от раната на скалпа й отново шурва кръв.

Качваме я в линейката. Ред се отправя към болницата, а аз се движа из малкото претъпкано пространство отзад, закачам кислородните торби, приготвям останалите неща.

— Ана, ще ми подадеш ли системата? — казвам и започвам да режа дрехите на Елди. — Още ли сте с нас, госпожо Бригс? Сега е ред на малка игличка — продължавам. Намествам ръката й и се опитвам да намеря вена, но те приличат на съвсем слаб отпечатък от молив. Синьо-сиви сенки. На челото ми избива пот. — Не мога да го направя с двайсета. Ана, можеш ли да намериш двайсет и втора?

Не ми помага това, че пациентката стене и плаче. Линейката се люшка напред-назад, взема завои, набива спирачки, а аз се опитвам да вкарам по-малката игла във вената.

— По дяволите! — промърморвам и я захвърлям на пода.

Правя бърз сърдечен масаж, вземам радиото и се обаждам в болницата, за да им съобщя, че идваме.

— Пациентката е на осемдесет и седем, претърпяла е падане. В съзнание е и отговаря на въпроси. Кръвното й е сто трийсет и шест на осемдесет и три, пулсът сто и трийсет и неравномерен. Опитах се да отворя вена, но нямах късмет. Има рана на тила, но в момента положението е овладяно. Поставих я на кислород. Някакви въпроси?

В светлината на фаровете на приближаващия камион виждам лицето на Ана. Камионът завива, светлината се измества и осъзнавам, че дъщеря ми държи ръката на непознатата.

На входа на спешното отделение в болницата сваляме носилката от линейката и я вкарваме през автоматичните врати. Вътре вече ни очаква екип от лекари и сестри.

— Все още говори — информирам ги.

Медицински помощник почуква по тънките й китки.

— Боже Господи!

— Да, точно затова не намерих вена. Трябваха ми педиатрични маншети, за да й измеря кръвното.

Внезапно си спомням за Ана, която стои на вратата с широко отворени очи.

— Татко? Ще умре ли госпожата?

— Смятам, че вероятно е претърпяла удар… но ще оцелее. Слушай, защо не почакаш там, на някой стол? Ще изляза най-много след пет минути.

— Татко? — казва тя и аз се спирам на прага. — Няма ли да е страхотно, ако всички бяха като нея?

Тя не гледа на нещата като мен — че Елди Бригс е кошмар за всеки парамедик, че вените й са целите надупчени, че състоянието й е нестабилно и повикването изобщо не беше от хубавите. Има предвид друго: каквото и да й има на Елди Бригс, може да бъде поправено.

Влизам вътре и продължавам да давам на екипа на спешното отделение необходимата информация. След десетина минути привършвам с документите и отивам да потърся дъщеря си в чакалнята, но тя е изчезнала.

Заварвам Ред да слага на носилката чисти чаршафи и да закопчава възглавница на мястото й.

— Къде е Ана?

— Мислех, че е с теб.

Поглеждам към единия коридор, после по другия. Виждам единствено уморени лекари, други парамедици, групички зашеметени хора, които пият кафе и се надяват на най-добрия изход.

— Веднага се връщам.

В сравнение с трескавата активност на спешното отделение, осмият етаж е ужасно тих и подреден. Всички сестри ме поздравяват по име, докато вървя към стаята на Кейт и тихо отварям вратата.

Ана е прекалено голяма за скута на Сара, но седи точно там. И двете с Кейт спят. Над главата на Ана Сара ме гледа как се приближавам.

Коленича пред жена си и отмятам косата на Ана от слепоочията й.

— Миличка — прошепвам, — време е да си отидем вкъщи.

Ана бавно сяда. Позволява ми да взема ръката й и да я изправя. Ръката на Сара се плъзва по гръбнака й.

— Там не е вкъщи — казва Ана, но все пак излиза от стаята след мен.

Полунощ е минало, когато се навеждам към Ана и прошепвам в крайчеца на ухото й:

— Ела да видиш нещо.

Тя сяда в леглото, грабва пуловер, пъха крака в маратонките си. Заедно се изкачваме на покрива на пожарната.

Край нас се спуска нощ. Метеорите падат като комети, бързи прорези в завесата на тъмнината.

— О! — възкликва Ана и ляга, за да ги види по-добре.

— Това са Персеиди — казвам й. — Метеоритен дъжд.

— Невероятно е!

Падащите звезди изобщо не са звезди. Те са само камъчета, които нахлуват в атмосферата и се подпалват от взаимодействието. Това, под което изричаме желание, когато го видим, е само следа от развалини.

В горния ляв квадрант на небето един радиант избухва в нов поток от искри.

— Всяка нощ ли е така, докато спим? — пита Ана.

Забележителен въпрос: „Всички прекрасни неща ли се случват, без ние да го осъзнаваме?“. Поклащам глава. От техническа гледна точка орбитата на Земята пресича въпросната комета веднъж годишно. Но гледка, динамична като тази, може би се вижда само веднъж в живота.

— Няма ли да е супер, ако някоя звезда падне в задния ни двор? Да я намерим, когато слънцето изгрее, да я сложим в аквариум и да я използваме за нощна лампичка или лагерен фенер?

Почти я виждам как го прави — претърсва моравата за следи от изгорена трева.

— Мислиш ли, че Кейт може да ги види през прозореца си?

— Не съм сигурен — надигам се на лакът и я поглеждам внимателно.

Но Ана не отмества поглед от обърнатата наопаки купа на небесния свод.

— Знам, че искаш да ме попиташ защо го правя.

— Не е нужно да ми казваш нищо, ако не искаш.

Ана слага глава на рамото ми. Секундите минават и във всяка от тях избухва нов поток от сребристи пламъци: парентези, възклицателни знаци, запетайки — цяла граматика, съставена от светлина, от думи, прекалено тежки за изричане.