Споделен живот

Камбъл

Предполагам, всички сме признателни на родителите си. Въпросът е, колко признателни? Мисълта се върти в ума ми, докато моята майка не спира да дрънка за последната изневяра на моя баща. Не за пръв път ми се приисква да имах брат или сестра, дори и само заради факта, че тогава щяха да ме будят с такива обаждания само веднъж или два пъти седмично, а не седем.

— Майко — прекъсвам я, — съмнявам се наистина да е на шестнайсет.

— Подценяваш баща си, Камбъл.

Вероятно, но съм наясно, че е федерален съдия. Може и да се зазяпва по ученички, но никога няма да направи нещо незаконно.

— Мамо, закъснявам за съда. Ще ти се обадя по-късно — казвам и затварям, преди да успее да възрази.

Няма да ходя в съда, но оправданието минава. Поемам си дълбоко въздух, разтърсвам глава и установявам, че Съдия ме гледа.

— Причина номер сто и шест защо кучетата са по-умни от хората — уведомявам го. — След като напуснете котилото, прекъсвате контакт с майките си.

Отивам в кухнята и пътьом си завързвам вратовръзката. Апартаментът ми представлява същинско произведение на изкуството — лъскав, в минималистичен стил, но обзаведен с най-доброто, което може да се купи с пари: единствен по рода си черен кожен диван, телевизор с плосък екран на стената, заключен шкаф със стъклени врати с първите издания на автори като Хемингуей и Хоторн. Кафемашината ми е внос от Италия, хладилникът — от „Саб Зироу“. Отварям го и намирам един-единствен лук, бутилка кетчуп и три ролки черно-бяла плесен.

Изобщо не е изненада — рядко се храня у дома. Съдия дотолкова е свикнал с ресторантската храна, та няма да разпознае кучешката дори да му я изсипя в гърлото.

— Какво мислиш? — питам го. — „Роузис“ добре ли ти звучи?

Той излайва, докато закопчавам екипировката му на куче помощник. С него сме заедно от седем години. Купих го от развъдник за полицейски кучета, но го тренираха специално за мен. Колкото до името му, кой адвокат не би желал от време на време да може да постави някой съдия на мястото му?

„Роузис“ е точно това, което иска да бъде „Старбъкс“: еклектично и непосредствено, претъпкано с клиенти, които по всяко време може да четат руска литература в оригинал, да балансират бюджета на някоя компания на лаптопа си или да пишат сценарий за пиеса, докато поемат доза кофеин. Със Съдия обикновено отиваме дотам пеша и сядаме на обичайната си маса в дъното. Поръчваме си двойно еспресо и два кроасана с шоколад и безсрамно флиртуваме с Офилия, двайсетгодишната сервитьорка. Но днес, когато влизаме, Офилия не се вижда никаква, а на нашата маса седи жена и дава геврек на малко дете в количка. Толкова съм объркан, та се налага Съдия да ме задърпа към единственото свободно място — столче на бара с изглед към улицата.

Седем и половина сутринта, а денят ми вече е провален.

Едно момче, толкова слабо, че сигурно взема хероин, с достатъчно халки на веждите, за да прилича на релса на завеса за баня, се приближава с тефтер. Вижда Съдия до краката ми.

— Съжалявам, пич. Не пускаме кучета.

Той е куче помощник — обяснявам. — Къде е Офилия?

— Изчезна, човече. Снощи пристана на някакъв.

Пристанала? Хората все още ли го правят?

— На кого? — питам, макар да не ми влиза в работата.

— Някакъв художник, който извайвал бюстове на световни лидери от кучешки лайна. Било послание.

Изпитвам мимолетно съчувствие към клетата Офилия. Запомнете от мен: любовта е трайна колкото дъгата — красива, докато я има, и най-вероятно ще изчезне, преди да сте успели да мигнете.

Сервитьорът бръква в задния си джоб и ми подава пластмасова картичка.

— Това е менюто на брайлово писмо.

— Двойно еспресо и два кроасана и не съм сляп.

— Тогава за какво е кучето?

— Тежък остър респираторен синдром — отвръщам. — Брои колко хора заразявам.

Сервитьорът май не схваща, че се шегувам. Отдалечава се несигурно, за да ми донесе кафето.

За разлика от обичайната ми маса, оттук гледам към улицата. Виждам как една възрастна дама едва успява да се дръпне, преди да я помете такси; момче минава покрай мен с танцова стъпка и на рамо радио, три пъти колкото главата му. Близначки в униформа на енорийското училище хихикат зад страниците на младежко списание. А една жена с поток от черна коса залива полата си с кафе, когато изпуска пластмасовата чашка на улицата.

Всичко в мен спира. Чакам я да вдигне глава — да видя дали е възможно да е тази, за която я мисля, — но тя се извръща настрани, докато бърше плата с хартиена кърпичка. Автобус разделя света наполовина, а мобилният ми телефон започва да звъни.

Поглеждам към номера, от който ме търсят, и не се учудвам. Натискам бутона за отказ, без да си направя труда да приема обаждането на майка си, и поглеждам отново към жената от другата страна на прозореца, но автобусът вече е изчезнал, а също и тя.

Отварям вратата на офиса и пътьом нареждам на Кери:

— Обади се на Остерлиц и го питай дали е свободен да свидетелства на процеса на Уейланд; намери списък на други тъжители през последните пет години, завели дело срещу „Ню Инглънд Пауър“; направи ми копие от показанията на Мелбърн и се обади на Джери в съда — питай го кой ще е съдията за изслушването на хлапето Фицджералд.

Тя хвърля поглед към мен, а телефонът започва да звъни.

— Като говорим за…

Кима към кабинета ми. Ана Фицджералд стои на прага със спрей за почистване и парче плат и лъска облата дръжка на вратата.

— Какво правиш? — питам.

— Каквото ми казахте — отвръща и поглежда надолу към кучето. — Здрасти, Съдия.

— На втора линия — прекъсва ни Кери. Поглеждам я многозначително — не мога да си представя защо изобщо е пуснала хлапето да влезе в кабинета — и се опитвам да вляза вътре, но каквото и да е сложила Ана на вратата, е прекалено мазно и не ми се отдава да обърна топката. За миг напразно продължавам да се опитвам, сетне тя хваща дръжката с плата и ми отваря.

Съдия обикаля пода и си търси най-удобното място за настаняване. Натискам примигващия бутон на телефона.

— Камбъл Александър.

— Господин Александър, обажда се Сара Фицджералд. Майката на Ана Фицджералд.

Смилам информацията.

— Госпожо Фицджералд — отговарям и както очаквам, Ана застива на място.

— Обаждам се, защото… ами, разбирате ли, всичко това е недоразумение.

— Дали ли сте отговор на молбата?

— Няма да е необходимо. Снощи говорих с Ана и тя няма да продължи делото. Желае да направи всичко възможно, за да помогне на Кейт.

— Така ли? — гласът ми е съвсем равен. — За жалост, ако клиентката ми възнамерява да прекрати делото, трябва да го чуя лично от нея. — Вдигам вежда и улавям погледа на Ана. — Случайно да знаете къде е?

— Излезе да потича — отвръща Сара Фицджералд. — Но следобед ще дойдем в съда. Ще говорим със съдията и ще уредим всичко.

— Предполагам тогава ще се видим.

Затварям, скръствам ръце на гърдите си и поглеждам към Ана.

— Искаш да ми кажеш нещо ли?

Тя свива рамене.

— Не.

— Майка ти, изглежда, не мисли така. Но, от друга страна, тя смята, че в момента се правиш на Фло Джоя5.

Ана поглежда навън към приемната, където Кери, естествено, ни слуша с наострени уши. Затваря вратата и се приближава към бюрото ми.

— Не можех да й кажа, че идвам тук, не и след снощи.

— Какво се случи снощи?

Ана сякаш онемява, а аз загубвам търпение.

— Слушай, ако няма да продължаваш с делото… ако просто ми губиш времето… ще съм ти благодарен да проявиш достатъчно честност и да ми го заявиш сега, а не по-късно. Защото не съм семеен терапевт, нито пък най-добрата ти приятелка, а твой адвокат. А за да бъда твой адвокат, трябва да има дело. Затова ще те попитам още веднъж: променила ли си решението си за делото?

Очаквам тирадата да сложи край на всичко, да накара Ана да се разтрепери и да избухне в порой сълзи на нерешителност. За моя изненада тя ме поглежда право в очите, спокойна и овладяна.

— Все още ли искате да ми бъдете адвокат? — пита ме.

Противно на здравия разум, отвръщам „да“.

— Тогава не — заявява Ана. — Не съм си променила решението.

За пръв път участвах в състезание на яхтклуба заедно с баща ми, когато бях четиринайсетгодишен и той беше много против. Не бях достатъчно голям; не бях достатъчно зрял; времето не беше хубаво. Това, което искаше да каже в действителност, беше, че с моето участие по-вероятно щеше да загуби купата, отколкото да я спечели. В очите на баща ми, ако не си идеален, просто не си.

Яхтата му беше първокласна, прекрасно произведение от махагон и тик. Беше я купил от музиканта Джей Гейлс в Марбълхед. С други думи: мечта, символ на обществено положение и ритуал за преминаване в друго състояние, увит в блестящо бяло платно и корпус с цвят на мед.

Раздвижихме се в мига на старта, пресякохме линията с вдигнати платна веднага щом отекна оръдейният изстрел. Полагах всички усилия да изпреварвам заповедите на баща си — да насочвам руля, преди да ми е казал, да завъртя и лавирам, докато мускулите ми пламнат. И краят може би дори щеше да е щастлив, ако не беше бурята, която връхлетя от север и довлече завеси от дъжд и триметрови вълни, които ту ни издигаха, ту ни засмукваха.

Наблюдавах движенията на баща ми в жълтия му дъждобран. Все едно не забелязваше, че вали; със сигурност не искаше да пропълзи в някоя дупка, да се хване за корема и да умре, както желаех аз.

— Камбъл — изрева той, — обърни.

Да обърна на вятъра, означаваше да ни вкарам в още едно люшкане нагоре и после надолу.

— Камбъл — повтори баща ми, — давай.

Пред нас се отвори бразда; яхтата потъна изключително рязко и загубих равновесие. Баща ми се хвърли покрай мен и посегна към руля. За един блажен миг платната застинаха. После гикът се завъртя и яхтата се люшна в обратна посока.

— Трябват ми координати — заповяда баща ми.

Навигацията изискваше да сляза в корпуса, където бяха картите, и да изчисля в каква посока трябва да поемем, за да стигнем до следващия пункт на състезанието. Но когато се озовах долу, без чист въздух, ми прилоша още повече. Отворих една карта точно навреме, за да повърна отгоре й.

Баща ми, разбира се, ме намери, защото не се бях върнал с отговор. Подаде глава и ме съзря да седя в собствения си бълвоч.

— За Бога — промърмори и ме остави.

Призовах цялата си сила, за да се помъкна след него. Той завъртя кормилото и дръпна рязко руля. Преструваше се, че ме няма. Направи завой, без да съобщи. Платното изплющя и разсече небето пред очите ми. Гикът излетя от мястото си, удари ме по тила и ме повали в безсъзнание.

Дойдох на себе си точно когато баща ми открадваше вятъра от друга лодка, на по-малко от метър преди финиша. Дъждът се бе прелял в мъгла и докато баща ми вклиняваше яхтата ни между въздушния поток и най-близкия ни съперник, другата яхта изостана. Спечелихме само със секунди преднина.

Получих нареждане да си разчистя свинщината и да хвана такси, а Александър старши се качи на лодка и потегли към клуба да отпразнува победата. Присъединих се едва след час и той вече бе в прекрасно настроение — пиеше скоч от спечелената купа.

— Ето го екипажът ти, Кам — провикна се негов приятел.

Баща ми повдигна купата за поздрав, отпи яко и я стовари върху бара толкова силно, че дръжката й се счупи.

— О — възкликна друг моряк. — Жалко.

Баща ми не отделяше поглед от мен.

— Да, нали — не пропусна да отбележи.

Отзад на бронята практически на всяка трета кола в Род Айлънд ще видите червено-бял стикер в памет на жертвите на някои от най-големите престъпления в щата: „Приятелката ми Кейти Декубелис беше убита от пиян шофьор“, „Приятелят ми Джон Сисън беше убит от пиян шофьор“. Раздават ги на училищни изложения, на кампании за набиране на помощи и във фризьорски салони и няма значение дали изобщо си познавал хлапето, което са убили; залепваш ги на колата си от солидарност и от тайна радост, че трагедията не се е случила на теб.

Миналата година имаше червено-бели стикери с името на нова жертва: Дина Дисалво. За разлика от останалите жертви, нея я познавах, макар и бегло. Беше дванайсетгодишната дъщеря на съдия, който според слуховете, рухнал по време на дело за родителски права скоро след погребението и си взел тримесечен отпуск, за да преодолее скръбта си. По една случайност е съдията, разпределен за делото на Ана Фицджералд.

Влизам в комплекса „Гарахи“, където ще е семейният съд, и се чудя дали човек, обременен с такава лична драма, ще е в състояние да е безпристрастен в случай, където благоприятният изход за клиентката ми ще ускори смъртта на нейната сестра тийнейджърка.

На входа има нов пристав, мъж с врат, дебел като секвоя и най-вероятно също толкова мозък.

— Съжалявам — спира ме. — Не пускаме животни.

— Това е куче помощник.

Объркан, приставът се привежда напред и надниква в очите му. Аз му отвръщам със същото.

— Късоглед съм. Помага ми да различавам пътните знаци.

Със Съдия го заобикаляме и се отправяме по коридора към съдебната зала.

Вътре майката на Ана Фицджералд се кара на чиновника — поне така предполагам, понеже всъщност по нищо не прилича на дъщеря си, застанала до нея.

— Сигурна съм, в случая съдията ще прояви разбиране — настоява Сара Фицджералд. Съпругът й е на около метър от нея, отделно.

Ана ме забелязва и на лицето й се изписва облекчение. Обръщам се към чиновника.

— Аз съм Камбъл Александър. Проблем ли има?

— Опитвам се да обясня на госпожа Фицджералд, че пускаме в кабинетите само адвокати.

— Е, аз съм тук от името на Ана — отговарям.

Чиновникът се обръща към Сара Фицджералд:

— Кой представлява вашата страна?

За миг майката на Ана остава стъписана. Обръща се към съпруга си.

— Струва ми се, че карам колело — изрича тихо.

Съпругът й поклаща глава.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Не че искам. Трябва.

Думите намират мястото си като картинка в пъзел.

— Един момент — казвам. — Вие адвокат ли сте?

Сара се обръща.

— Да.

Поглеждам към Ана. Не вярвам на ушите си.

— И не си ми споменала?

— Не сте ме питали — прошепва ми.

Чиновникът дава на двама ни формуляри за влизане и вика шерифа.

— Върн — усмихва се Сара. — Радвам се да те видя отново.

О, нещата просто стават все по-добри и по-добри…

— Здравей — целува я шерифът по бузата и се здрависва със съпруга й. — Брайън.

Значи не само е адвокат, а държи в ръцете си служителите в обществените служби.

— Свършихме ли с поздравите към близките? — питам.

Сара Фицджералд поглежда към шерифа и извърта очи: „Този тип е голямо говедо, но какво да направя?“.

— Остани тук — обръщам се към Ана и тръгвам след майка й към кабинетите.

Съдия Дисалво е дребен мъж със сключени вежди и слабост към кафето с мляко.

— Добро утро — поздравява ни и махва да седнем на местата си. — Какво прави тук това куче?

— Куче помощник, Ваша чест.

Преди да успее да каже още нещо, се впускам в задушевния разговор, с който започва всяка среща в кабинетите на Род Айлънд. Ние сме малък щат, а юридическата общност е още по-малка. Тук не само е възможно параюристът6 ти да е племенница или снаха на съдията, с когото се срещаш, а е напълно вероятно. Докато си бъбрим, хвърлям поглед към Сара, която трябва да разбере кой от нас е част от играта и кой не е. Може и да е адвокат, но не и през десетте години, откакто аз съм такъв.

Тя нервно нагъва долния край на блузата си. Съдия Дисалво го забелязва.

— Не знаех, че отново сте започнали да практикувате.

— Не мислех да го правя, Ваша чест, но ищецът е дъщеря ми.

След като чува това, съдията се обръща към мен:

— Е, добре, за какво става въпрос, господин адвокат?

— По-малката дъщеря на госпожа Фицджералд настоява за медицинска еманципация от родителите си.

Сара поклаща глава.

— Не е вярно, господин съдия.

Кучето ми чува името си и вдига глава.

— Говорих с Ана и тя ме увери, че не иска да го прави. Просто е имала лош ден и е желаела да получи малко допълнително внимание — повдига рамо. — Нали знаете какви могат да бъдат тринайсетгодишните момичета.

В стаята става невероятно тихо, дори чувам собствения си пулс. Съдия Дисалво не знае какви могат да бъдат тринайсетгодишните момичета. Дъщеря му загина на дванайсет.

Лицето на Сара пламва. Също като останалата част от щата, и на нея й е известно случилото се с Дина Дисалво. Доколкото си спомням, дори е залепила един от стикерите на минивана си.

— О, Боже, съжалявам. Не исках…

Съдията поглежда настрани.

— Господин Александър, кога за последен път говорихте с клиентката си?

— Вчера сутринта, Ваша чест. Беше в кабинета ми, когато майка й се обади, за да каже, че е станало недоразумение.

Както очаквах, челюстта на Сара увисва.

— Не е възможно. Беше излязла да потича.

Поглеждам към нея.

— Сигурна ли сте?

— Каза, че отива да потича…

— Ваша чест — прекъсвам я, — точно там е въпросът. Това е и причината молбата на Ана Фицджералд да е основателна. Родната й майка няма представа къде е тя всяка сутрин; медицинските решения, свързани с Ана, се правят на същия случаен принцип…

— Господин адвокат, стига — съдията се обръща към Сара: — Дъщеря ви е казала, че иска да прекрати делото?

— Да.

Той поглежда към мен.

— А на вас е казала, че иска да продължи?

— Точно така.

— Тогава ще е по-добре да разговарям със самата Ана.

Съдията става, излиза от кабинета и двамата го следваме. Ана седи с баща си на пейка в залата. Едната й маратонка е развързана.

— Надушвам нещо зелено — чувам гласа й, а после тя вдига глава.

— Ана — викам я в един и същи миг със Сара Фицджералд.

Моя отговорност е да обясня на Ана, че съдия Дисалво иска да поговорят за няколко минути насаме. Трябва да я подготвя, за да каже правилните неща, та съдията да не прекрати делото, преди да е получила онова, което иска. Тя е моя клиентка; по правило би трябвало да следва моя съвет, но когато изричам името й, тя се обръща към майка си.

Ана

Не мисля, че някой ще дойде на погребението ми. Предполагам ще присъстват родителите ми, леля Зан и може би господин Олинкът, преподавателят по обществени науки. Представям си гробище, като онова, в което е погребана баба ми, макар че то беше в Чикаго и това звучи безсмислено. Ще има плавно спускащи се хълмове, подобни на зелено кадифе, и статуи на богове и ангели, и онази голяма кафява дупка в земята като разцепен шев, очакваща да погълне тялото, което съм била аз.

Представям си майка ми с черна шапка с воалетка като на Джаки О, как ридае. Баща ми я прегръща. Кейт и Джес се взират в блестящия ковчег и се молят на Бог да им прости за всички пъти, в които са ми правили мръсно. Възможно е да дойдат някои от играчите от хокейния ми отбор с лилии в ръце, опитвайки се да запазят самообладание. „Тази Ана“ — ще кажат те и няма да се разплачат, но ще искат.

Ще има некролог на двайсет и четвърта страница на вестника и може би Кайл Макфий ще го види и ще дойде на погребението. Красивото му лице ще е разкривено от болка при мисълта за „какво щеше да стане, ако…“ с момичето, което никога няма да му стане гадже. Мисля, че ще има цветя: миризливи секирчета, кученца и сини хортензии. Надявам се някой да изпее „Небесна милост“ — не само прочутия първи стих, а цялата. А после, когато листата окапят и завали сняг, от време на време ще се надигам в умовете на всички като прилив.

На погребението на Кейт ще дойдат всички. Ще има сестри от болницата, с които сме се сприятелили, и други пациенти с рак, благодарни, че са все още живи, и съграждани, помогнали за набирането на средства за лечението й. На входа на гробището ще трябва да отпращат тълпите скърбящи. Ще има невероятно много кошници с цветя и някои ще бъдат дарени за благотворителност. Вестникът ще публикува история за краткия й и трагичен живот.

Помнете ми думата, ще бъде на първите страници на вестниците.

Съдия Дисалво ходи с джапанки, от онези, като на футболистите, когато си свалят шпайковете. Нямам представа защо, но откритието ме кара да се почувствам малко по-добре. Имам предвид това, че съм тук, в този съд, и ме водят към личния му кабинет отзад, е достатъчно лошо; има нещо утешително да знам, че не съм единствената, която не пасва съвсем на ролята си.

Той изважда кутия от миниатюрен хладилник и ме пита какво ще пия.

— Кока-кола ще е страхотно — отговарям.

Съдията отваря кутията.

— Известно ли ти е, че ако поставиш млечно зъбче в чаша кола, след няколко седмици ще се е разтопило напълно? Въглена киселина — усмихва ми се. — Брат ми е зъболекар в Уорик. Всяка година прави номера за децата от детската градина.

Отпивам от кока-колата и си представям как вътрешностите ми се разтварят. Съдия Дисалво не сяда зад бюрото си, а на стол близо до мен.

— Ето какъв е проблемът, Ана — започва. — Майка ти твърди, че искаш да направиш едно. А адвокатът ти — че възнамеряваш да направиш друго. При нормални обстоятелства бих решил, че майка ти те познава по-добре от човек, когото си срещнала само преди два дни. Никога обаче нямаше да се запознаеш с него, ако не беше потърсила услугите му. И това ме кара да смятам, че трябва да чуя какво мислиш ти за всичко това.

— Мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се.

— Трябва ли да има процес?

— Ами… родителите ти могат просто да се съгласят на медицинска еманципация и това ще е краят — отговаря съдията.

Да бе, сякаш това може да се случи някога!

— От друга страна, подадеш ли веднъж — както ти си направила, — тогава ответникът — твоите родители — трябва да се явят в съда. Ако родителите ти наистина вярват, че не си готова да вземаш подобни решения сама, трябва да ми обяснят причините си, в противен случай рискуват автоматично да взема решение в твоя полза.

Кимвам. Повтаряла съм си, че каквото и да стане, ще запазя хладнокръвие. Ако се разпадна по шевовете, няма начин този съдия да си помисли, че съм способна да решавам каквото и да било. Да, намеренията ми са идеални и тъй нататък, но се отклонявам от целта, когато виждам как съдията вдига кутията си с ябълков сок.

Неотдавна, когато Кейт беше в болницата за преглед на бъбреците, една нова сестра й подаде чашка и я помоли за урина.

— По-добре да сте готова, когато се върна — предупреди я.

Кейт, която не си пада по високомерни нареждания, реши, че се налага да посмачка фасона на сестрата. Изпрати ме на мисия при автоматите за напитки, за да взема същия сок, който сега съдията пие. Наля го в чашката и щом сестрата се върна, го вдигна към светлината.

— Хмм — измърмори. — Струва ми се малко мътна. Най-добре пак да я филтрирам.

Вдигна чашката към устата си и погълна съдържанието й.

Сестрата побеля и изхвърча от стаята. С Кейт се смяхме, докато ни заболя коремът. До края на деня трябваше само погледите ни да се срещнат, и се разтапяхме.

Също като зъбче, а после не остава нищо.

— Ана? — окуражава ме съдия Дисалво и слага глупавата кутия „Мотс“ на масата помежду ни, а аз избухвам в плач.

— Не мога да даря бъбрек на сестра си. Просто не мога.

Без да се обади, съдия Дисалво ми подава кутия кърпички „Клийникс“. Свивам няколко на топка и избърсвам очите и носа си. Известно време той продължава да мълчи, оставя ме да си поема дъх. Вдигам поглед, установявам, че на лицето му е изписано очакване.

— Ана, нито една болница в страната няма да вземе орган от донор, който не го желае.

— Кой мислите подписва документите? — питам. — Не детето, което вкарват в операционната — родителите му.

— Ти не си малко дете; със сигурност можеш да изразиш несъгласието си.

— О, да — отново се чувствам съкрушена. — Оплачеш ли се, задето някой забива игла в теб за десети път, то се смята за стандартна процедура при операция. Всички възрастни се усмихват престорено и си казват, че никой не моли да му забият още игли. — Издухвам носа си в кърпичка. — Бъбрекът… е само за днес. Утре ще бъде нещо друго. Винаги има нещо друго.

— Майка ти ми съобщи, че искаш да прекратиш делото — казва той. — Излъгала ли ме е?

— Не — преглъщам с усилие.

— Тогава… ти защо си я излъгала?

Има хиляди отговори на въпроса; избирам най-лесния.

— Защото я обичам — отвръщам и сълзите пак рукват. — Съжалявам. Наистина съжалявам.

Той се взира напрегнато в мен.

— Знаеш ли какво, Ана? Ще назнача някого, който ще помогне на адвоката ти да ми каже кое е най-добре за теб. Как ти се струва?

Косата ми се е разпиляла в безпорядък; прибирам я зад ухото си. Лицето ми е толкова червено, та ми се струва, че е подуто.

— Добре — отвръщам.

— Добре.

Натиска бутона на интеркома и съобщава да повикат всички обратно.

Майка ми влиза първа и тръгва към мен, но Камбъл и кучето му й пресичат пътя. Той вдига вежди и ме поглежда с вдигнати палци, но всъщност това е въпрос.

— Не съм сигурен какво става — обяснява им съдия Дисалво, — затова ще назнача особен представител да прекара две седмици с нея. Излишно е да подчертавам, че очаквам пълно съдействие от страна и на двама ви. Искам да прочета доклада на особения представител, а после ще се състои изслушване. Ако дотогава е изникнало още нещо, което трябва да знам, ще ме уведомите.

— Две седмици… — възкликва майка ми. Знам какво си мисли. — С цялото ми уважение, Ваша чест, но две седмици са много дълго време, като се има предвид колко е сериозно състоянието на другата ми дъщеря.

Прилича на човек, когото не познавам. Виждала съм я как се бори като тигрица с медицинска система, която според нея не се движи достатъчно бързо. Виждала съм я като скала, която предоставя на нас, останалите, нещо, в което да се вкопчим. Виждала съм я като боксьор, който замахва, преди съдбата да успее да нанесе следващия удар. Но никога досега не съм я виждала като адвокат.

Съдия Дисалво кимва.

— Добре. Тогава ще насроча изслушването за следващия понеделник. А дотогава искам да ми предоставите медицинския картон на Кейт за…

— Ваша чест — прекъсва го Камбъл Александър. — Както добре знаете, поради необикновените обстоятелства на случая клиентката ми живее с представителите на другата страна — очевидно нарушение на правосъдието.

Майка ми рязко си поема дъх.

— Нали не предлагате детето ми да ми бъде отнето?

Отнето? Къде ще отида?

— Не мога да съм сигурен, че другата страна няма да се опита да използва факта, че живеят под един покрив, в своя изгода, Ваша чест, и да окаже натиск върху клиентката ми. — Камбъл се взира в съдията, без да мигне.

— Господин Александър, изключено е да изведа детето от дома му — категоричен е съдия Дисалво, но се обръща към майка ми: — Въпреки това, госпожо Фицджералд, не бива да обсъждате за случая с дъщеря си, освен в присъствието на адвоката й. Ако не сте съгласите с условие или ако разбера за пробив в тази китайска стена, ще се наложи да прибегна до по-драстични мерки.

— Ясно, Ваша чест — изрича майка ми.

— Е, добре — изправя се съдия Дисалво. — Ще ви видя всички следващата седмица.

Излиза от стаята, джапанките му меко тупат по килима.

В мига, в който излиза, се обръщам към майка си. „Мога да обясня“ — искам да кажа, но така и не успявам. Внезапно мокър нос побутва ръката ми. Съдия. Това кара сърцето ми, този лудо препуснал влак, да забави ударите си.

— Трябва да говоря с клиентката си — заявява Камбъл.

— Точно сега тя е моя дъщеря — контрира го майка ми, хваща ме за ръката и ме издърпва от стола ми.

На прага на стаята успявам да се обърна. Камбъл кипи от гняв. Можех да му кажа, че нещата ще се завъртят така. Картата „дъщеря“ бие всички, каквато и да е играта.

Третата световна война започва незабавно, не с убит ерцхерцог или побъркан диктатор, а с пропуснат ляв завой.

— Брайън — вика майка ми и проточва врат, — това беше Норт Парк Стрийт.

Баща ми примигва и се изтръгва от унеса си.

— Да ми беше казала, преди да я подмина.

— Казах ти.

Преди да преценя ползите и предимствата от повторната си намеса в чужда битка, се обаждам:

— Аз не те чух.

Главата на майка ми рязко се завърта.

— Ана, точно сега ти си последният човек, от чиято намеса се нуждая или искам.

— Аз само…

Тя протяга ръка като преградата, която разделя предната и задната седалка в такси. Поклаща глава.

На задната седалка се обръщам странично и свивам крака. Лицето ми е към облегалката така, че единственото, което виждам, е чернота.

— Брайън — продължава майка ми, — отново я пропусна.

Влизаме, майка ми профучава покрай Кейт, която ни отваря вратата, и покрай Джес, който гледа, струва ми се, канал „Плейбой“ по телевизията. В кухнята започва да отваря и затваря шкафове. Изважда храна от хладилника и я стоварва на масата.

— Здрасти — обръща се баща ми към Кейт. — Как се чувстваш?

Без да му обръща внимание, тя влиза в кухнята.

— Какво стана?

— Какво стана? Е, добре — майка ми ме пронизва с убийствен поглед. — Защо не попиташ сестра си какво стана?

Кейт се обръща към мен с разширени очи.

— Удивително колко си тиха сега, когато няма съдия да те слуша — изсъсква майка ми.

Джес изключва телевизора.

— Накарала те е да говориш със съдия? По дяволите, Ана!

Майка ми затваря очи.

— Джес, знаеш ли, може би сега е моментът да си тръгнеш.

— Не е нужно да повтаряш — отвръща й.

Гласът му прилича на счупено стъкло. Чуваме отварянето и затварянето на входната врата. Край на историята.

— Сара — баща ми влиза в кухнята. — Всички трябва да се успокоим.

— Имам едно дете, което току-що подписа смъртната присъда на сестра си, а ти искаш да се успокоя?

В кухнята се настанява невероятна тишина, чуваме дори бръмченето на хладилника. Думите на майка ми увисват като презрял плод и когато падат на пода и се разбиват, тя потръпва и се впуска в действие.

— Кейт — простенва и се втурва към сестра ми с протегнати ръце. — Кейт, не трябваше да го изричам. Нямах това предвид.

Изглежда в семейството е налице мъчителна история на безброй случаи, в които не казваме това, което трябва, и нямаме предвид онова, което правим. Кейт закрива устата си с ръка. Излиза през кухненската врата, блъсва се в баща ми, който се опитва да я хване, но не успява, и се втурна нагоре по стълбите. Чувам как вратата на стаята ни се затръшва. Майка ми, разбира се, хуква след нея.

Аз правя това, което ми се удава най-добре: отправям се в обратна посока.

Има ли на земята място, което да мирише по-добре от обществена пералня? Напомня ми на дъждовна неделя, когато не е необходимо да се измъкваш изпод завивките си, или като лежане по гръб на тревата, която баща ти току-що е окосил — прекрасна храна за носа ти. Когато бях малка, майка ми изнасяше горещи дрехи от сушилнята и ги стоварваше отгоре ми, както си лежах на дивана. Преструвах се, че всички те са една-единствена кожа, че съм сгушена под тях като огромно сърце.

Другото, което ми харесва, е, че обществените перални привличат самотните хора така, както магнитите — метал. На редица столове в дъното спи някакъв мъж с армейски ботуши и тениска с надпис „Нострадамус е бил оптимист“. Жена на масата за сгъване се занимава с купчина мъжки ризи и преглъща сълзите си. Съберете десет души в обществена пералня и има възможност да не сте най-зле от всички.

Сядам срещу редица перални и се опитвам да позная кои дрехи на кого от чакащите принадлежат. Розовите шорти и дантелената нощница са на момичето, което чете любовен роман. Червените вълнени чорапи и карираната риза са на заспалия, мръсен на вид студент. Тениските за футбол и детските цели дрешки са на момиченцето, което не спира да подава вдигащи пара бели чаршафи от сушилнята на майка си, която не я забелязва, потънала в разговор по мобилния си телефон. Що за човек може да си позволи мобилен, но не и собствена пералня и сушилня?

Понякога играя една игра сама със себе си: опитвам се да си представя какво ли би било да съм човекът, чиито дрехи се въртят пред мен. Ако перях тези здрави дънки, може би щях да бъда покривчия във Финикс, със силни ръце и загорял гръб. Ако притежавах чаршафите на цветя, може би щях да съм се върнала за ваканцията от „Харвард“, където уча за профайлър. Ако бях собственичка на атлазената пелеринка, може би щях да имам сезонни билети за балет. А после се опитвам да си представя как правя някое от тези неща и не мога. Виждам единствено себе си — донор на Кейт, всяко дарение се удължава и се преминава към следващото.

С Кейт сме сиамски близнаци; човек просто не вижда мястото, където сме свързани. И точно това прави раздялата още по-трудна.

Вдигам поглед, пред мен е застанало момичето, което обслужва автоматите, с халката на устната и сини кичури в многобройните си тънки плитки.

— Искате да ви разваля ли? — пита то.

В името на истината трябва да призная, че се страхувам от отговора си.

Джес

Аз съм хлапето, което си играеше с кибритени клечки. Крадях ги от рафта над хладилника и ги носех в банята на родителите си. Пяната за вана „Жан Нат“ се възпламенява, знаете ли? Изливаш я, цъкаш и може да запалиш огън на пода. Син е и щом алкохолът се изпари, угасва.

Веднъж Ана влезе в банята, докато бях вътре.

— Еей — викнах я, — виж това.

Капнах малко „Жан Нат“ на пода във формата на нейните инициали. После го запалих. Предположих, че ще избяга с писъци и ще ме издаде, но вместо това тя седна на ръба на ваната, посегна към шишето „Жан Нат“, очерта завъртулка с течността на плочките и ми каза да го направя отново.

Ана е единственото доказателство, че наистина съм роден в това семейство, а не оставен на прага им от някоя двойка като Бони и Клайд, побягнала после в нощта. На повърхността двамата с нея сме абсолютни противоположности. Под кожата обаче сме еднакви: хората мислят, че ни познават, и винаги грешат.

„Майната им на всички“. Трябва да си го татуирам на челото — толкова пъти съм го мислил. Обикновено съм постоянно в движение: летя с джипа си, докато дробовете ми откажат. Днес карам със сто петдесет и два километра в час по магистрала 95. Провирам се в и извън движението, сякаш зашивам рана. Непознати ми крещят иззад затворените си прозорци. Показвам им среден пръст.

Ще реша хиляди проблеми, ако забия джипа в мантинелата. Мислил съм си го, нали разбирате. На шофьорската ми книжка пише, че съм съгласен да бъда донор на органи, но всъщност разсъждавам дали да не стана мъченик за органи. Сигурен съм, че ще струвам много повече мъртъв, отколкото жив — сумата от отделните части е по-голяма от цялото. Чудя се кой ли ще се окаже новият собственик на черния ми дроб, на белите ми дробове и дори на очните ми ябълки. Чудя се кое ли нещастно копеле ще се прецака с тази част от мен, която минава за сърце.

За свое неудоволствие обаче изминавам пътя до изхода дори без драскотина. Слизам по рампата и минавам по Аленс Авеню. Там има подлез, където знам, че ще намеря Дан Дюрасел — бездомник, ветеран от Виетнам, който прекарва повечето от времето си в събиране на батерии, изхвърлени на боклука. Какво, по дяволите, прави с тях, нямам представа. Знам, че ги отваря. Казва, че от ЦРУ крият съобщения за агентите си в „Енърджайзър дабъл А“, а ФБР използва „Евъреди“.

С Дан имаме сделка: няколко пъти седмично му нося меню от „Макдоналдс“, а в замяна той наглежда нещата ми. Заварвам го приведен над книгата по астрология, която смята за свой манифест.

— Дан — викам го, докато излизам от колата и му подавам биг мака. — Какво има?

Той ми хвърля бърз поглед.

— Луната е в шибания Водолей — натъпква в устата си картоф. — Не биваше изобщо да ставам от леглото.

Значи Дан има легло? Това определено е новина за мен.

— Съжалявам — отвръщам. — Взе ли нещата ми?

Той посочва с глава към варелите зад бетонния пилон, където държи нещата ми. Перхлорната киселина, задигната от лабораторията по химия в гимназията, е недокосната; в друг варел са дървените стърготини. Пъхвам пълната калъфка от възглавница под мишница и я повличам към колата. Дан ме чака до вратата.

— Благодаря — казвам.

Той се обляга на колата и не ми дава да вляза.

— Казаха да ти предам съобщение.

Макар че от устата на Дан не излиза нищо, освен глупости, стомахът ми се свива.

— Кой?

Той поглежда към пътя, а сетне обратно към мен.

— Знаеш кой — прошепва. — Пак си помисли.

— Това ли беше съобщението?

Дан кимва.

— Да. Или това, или „Пак се почерпи“. Не съм сигурен.

— Да, в този съвет може и да се вслушам.

Бутвам го лекичко, само колкото да вляза в колата. По-лек е, отколкото изглежда, сякаш каквото е под кожата му, отдавна се е похабило. Всъщност, ако следваме линията на мисълта, цяло чудо е, че аз не съм се понесъл към небето.

— По-късно — казвам му и потеглям към склада, който съм наблюдавал.

Търся места, които да приличат на мен: големи, пусти, забравени от всички. Новото се намира в Олнивил. Някога са го използвали като склад за износ. Сега обаче не е нищо повече от дом на огромно семейство плъхове. Паркирам достатъчно далече, така че никой да не обърне внимание на колата ми. Натъпквам калъфката с дървени стърготини под якето си и излизам навън.

Оказва се, че все пак съм научил нещо от скъпото си старо татенце: пожарникарите са експерти в проникване на места, където не им е мястото. Разбиването на ключалката става бързо, останалото е само въпрос на решение, откъде искам да започна. Изрязвам дупка на дъното на възглавницата и оставям стърготините да образуват три големи инициала: Д. Б. Ф. Взимам киселината и я поръсвам над буквите.

За пръв път го правя посред бял ден.

Изваждам от джоба си кутия „Мерите“ и ги смачквам с крака на земята, след което пъхвам една в устата си. Бензинът в запалката ми „Зипо“ почти е свършил; трябва да запомня да я напълня. Готов съм, ставам, вдишвам дима дълбоко за последен път и захвърлям цигарата в стърготините. Знам, че днешният пожар ще се разпространи бързо, ето защо вече тичам, когато огнената стена се издига зад гърба ми. Както при всички други, и при този ще търсят улики. Цигарата и инициалите ми обаче отдавна ще са изчезнали. Целият под отдолу ще се разтопи. Стените ще се разкривят и ще се срутят.

Първата пожарна кола пристига на мястото точно когато се връщам в колата си и изваждам бинокъла от багажника. Междувременно огънят вече е направил каквото иска — освободил се е. Стъклата на прозорците са избити, черен дим се издига към небето и всичко потъмнява.

За пръв път видях майка си да плаче, когато бях петгодишен. Стоеше до кухненския прозорец и се преструваше, че не плаче. Слънцето тъкмо изгряваше като издут възел.

— Какво правиш? — попитах.

Едва след години осъзнах, че съм чул отговора й погрешно. Не е казала „сърби ме“, а „скърбя“.

Сега небето е сгъстено и потъмняло от дим. Покривът рухва сред дъжд от искри. Пристига втори екип пожарникари, вдигнати от масата за вечеря или измъкнати изпод душа и от дневните си. С бинокъла си различавам името му: проблясва на гърба на пожарникарското му яке, сякаш е изписано с диаманти, „Фицджералд“. Баща ми посяга към маркуч, а аз се качвам в колата си и се отдалечавам.

У дома майка ми е пред нервен пристъп. Излита от вратата в мига, в който спирам на мястото си за паркиране.

— Слава Богу! — възкликва. — Имам нужда от помощта ти.

Дори не поглежда през рамо, за да се увери, че я следвам, и така разбирам, че е Кейт. Вратата към стаята на сестра ми е изритана, дървената рамка край нея — разцепена. Кейт лежи неподвижна на леглото си. После, съвсем неочаквано, се съживява, скача рязко като машина и повръща кръв. По ризата и върху юргана й с калъфа на цветя се разпростира червено петно — червени макове там, където ги нямаше преди.

Майка ми коленичи до нея, отмята косата й назад и притиска кърпа към устата й, когато Кейт отново повръща — втори поток от кръв.

— Джес — казва тя с делови тон, — баща ти е отишъл на повикване и не мога да се свържа с него. Трябва да ни закараш в болницата, за да седя отзад с Кейт.

Устните на Кейт са хлъзгави като череши. Вдигам я на ръце. Само кожа и кости е, които стърчат през тениската й.

— Когато Ана избяга, Кейт не ми позволи да вляза в стаята й — обяснява майка ми, докато бърза след мен. — Дадох й малко време да се успокои. А после я чух да кашля. Трябваше да вляза.

„Значи ти си я изритала“ — помислям си и това не ме изненадва. Стигаме до колата и майка ми отваря вратата, за да сложа Кейт вътре. Потеглям и карам още по-бързо дори от обикновено през града, на магистралата, към болницата.

Днес, докато родителите ми бяха в съда с Ана, с Кейт гледахме телевизия. Тя не желаеше да пропусне сапунката си, а аз й казах да се разкара и вместо това пуснах канала на „Плейбой“. Сега, докато минавам на червено, ми се иска да я бях оставил да гледа малоумния сериал. Опитвам се да не поглеждам към бялото й личице в огледалото за обратно виждане. Човек би си помислил, че след толкова време съм свикнал, че моменти като този вече не са такъв шок. Въпросът, който не можем да зададем, препуска през вените ми с всеки удар на пулса: „Това ли е? Това ли е? Това ли е?“.

В мига, в който спираме на паркинга пред спешното отделение, майка ми изхвърча от колата и ме припира да извадя Кейт. Каква картинка сме само, докато минаваме през автоматичните врати: Кейт кърви в ръцете ми, а майка ми сграбчва първата сестра, която минава покрай нас.

— Има нужда от плателети.

Вземат я от мен и за няколко мига, дори и след като лекарският екип и майка ми изчезват с Кейт зад спуснатите завеси, продължавам да стоя с разтворени ръце, опитвайки се да свикна с това, че в тях вече няма нищо.

Доктор Чанс, онкологът, когото познавам, и доктор Нгуен, експерт, когото не познавам, ни съобщават това, за което вече сме се досетили: началото на фаталния етап на бъбречното заболяване. Майка ми стои до мен, стиснала с ръка стойка на системата на Кейт.

— Можете ли още да направите трансютантация? — пита тя, сякаш Ана никога не е завеждала дело, все едно то не означава абсолютно нищо.

— Клиничното състояние на Кейт е изключително сериозно — обяснява доктор Чанс. — И преди ви казах, че не знам дали е достатъчно силна да преживее такава операция; сега шансовете са дори още по-малки.

— Но ако има донор — настоява тя, — ще я направите ли?

— Един момент — струва ми се, че гърлото ми е пълно със слама. — Моят ще свърши ли работа?

Доктор Чанс поклаща глава.

— Обикновено не е необходимо донорът на бъбрек да съвпада идеално, но сестра ти не е обикновен случай.

Докторите излизат и усещам, че майка ми се взира в мен.

— Джес — казва тя.

— Не че предлагам. Просто исках, нали разбираш, да знам — уточнявам.

Вътре в себе си горя също толкова силно, както когато огънят пламтеше в склада. Какво изобщо ме накара да повярвам, че може да ставам за нещо, дори сега? Какво ме накара да помисля, че мога да спася сестра си, когато не съм в състояние да спася дори себе си?

Очите на Кейт се отварят и се втренчват право в мен. Тя облизва устните си. Все още са покрити със засъхнала кръв и това я кара да прилича на вампир. Не мъртъв. Де да беше така!

Навеждам се към нея, защото точно сега тя няма достатъчно сила да накара думите да прекосят въздуха помежду ни.

„Кажи…“ — прошепва само с устни, така че да не привлече вниманието на майка ми.

Отговарям също мълчаливо: „Кажи?“. Искам да съм сигурен, че съм разбрал правилно.

„Кажи на Ана“.

Но вратата се отваря със замах и баща ми изпълва стаята с дим. Косата, дрехите и кожата му вонят на опушено толкова силно, че вдигам глава, очаквайки да видя искри.

— Какво е станало? — пита и тръгва към леглото.

Безшумно се измъквам от стаята, защото вече не трябвам на никого. В асансьора, пред надписа „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“, запалвам цигара.

„Кажи на Ана“ какво?

Сара 1990–1991г.

По една случайност или може би карма — и трите клиентки във фризьорския салон сме бременни. Седим под сешоарите със скръстени на корема ръце като редица от Буди.

— Лично аз предпочитам Фрийдъм7, Лоу8 и Джак — съобщава момичето до мен, което си боядисва косата розова.

— Ами ако не е момче? — пита жената, седнала от другата ми страна.

— О, тези имена са и ако е момче, и ако е момиче.

Прикривам усмивката си.

— Аз казвам „Джак“.

Момичето присвива очи и поглежда през прозореца. Времето е отвратително.

— „Слийт“9 звучи добре — уточнява разсеяно и наистина го изпробва. — Слийт, прибери си играчките. Слийт, скъпи, побързай, ще закъснеем за концерта на „Уилко“.

Изважда късче хартия и парченце молив от дрехата си за бременни и надрасква името.

Жената отляво ми се усмихва.

— Първото ли ви е?

— Третото.

— И моето. Имам две момчета. Стискам палци.

— Аз имам момче и момиче — осведомявам я. — На пет и на три.

— Знаете ли какво ще бъде този път?

Знам всичко за това бебе — от пола до разположението на хромозомите, включително и тези, които го превръщат в идеален донор за Кейт.

— Момиче — отвръщам.

— О, как ви завиждам! Ние със съпруга ми не разбрахме на ултразвука. Мислех си, че ако чуя, че е трето момче, може и да не изкарам докрай последните пет месеца — изключва сешоара си и го бутва назад. — Избрали ли сте име?

Едва сега се сещам, че не съм. В деветия месец съм, имала съм повече от достатъчно време за мечти, но не съм се замисляла за особеностите на бебето. Мисля за тази дъщеря само в рамките на това, което може да направи за дъщерята, която вече имам. Не съм го признала дори пред Брайън, който нощем лежи с глава на големия ми корем и чака ритниците, които според него оповестяват появата на първата жена в отбора на „Пейтриътс“10. Но пък моите мечти за нея са не по-малко извисени: възнамерявам да спаси живота на сестра си.

— Ще изчакаме — казвам на жената.

Понякога смятам, че е единственото, което правим.

Имаше един момент, след тримесечната химиотерапия на Кейт миналата година, когато бях достатъчно глупава да повярвам, че сме победили съдбата. Според д-р Чанс тя сякаш бе в ремисия и просто трябваше да внимаваме какво ще се случи занапред. За известно време животът ми дори се нормализира: карах Джес на тренировки по футбол, помагах на Кейт в подготвителния клас и дори си вземах горещи вани, за да се отпусна.

И все пак част от мен беше наясно, че неизбежното ще се случи. Тази част преглеждаше възглавницата на Кейт всяка сутрин, дори и след като косата й пак започна да расте на къдрави кичурчета с нацъфтели краища, в случай че отново започне да пада. Тази част отиде при специалиста по генетика, препоръчан от доктор Чанс. Създаде ембрион, за който учените се съгласиха, че ще е идеален генетичен донор за Кейт. Взе хормоните за оплождане инвитро и зачена ембриона, просто за всеки случай.

По време на една костномозъчна аспирация научихме, че Кейт е в молекулярен релапс. Външно дъщеря ми изглеждаше като всяко друго тригодишно момиченце. Отвътре обаче ракът повторно бе овладял системата й, заличавайки напредъка, постигнат с химиотерапията.

Сега, на задната седалка заедно с Джес, Кейт рита напред-назад и си играе с малък телефон. Джес седи до нея и се взира през прозореца.

— Мамо? Автобусите падат ли понякога върху хората?

— Както листата от дърветата?

— Не. Просто… просто да се прекатурват — замахва.

— Само ако времето е много лошо или шофьорът кара прекалено бързо.

Той кимна, приемайки обяснението ми, че е в безопасност. А после:

— Мамо? Имаш ли любимо число?

— Трийсет и едно — казвам му. Това е датата на термина ми. — А ти?

— Девет. Защото може да е число, или на колко си години, или шестица, застанала на главата си — прави пауза само колкото да си поеме дъх. — Мамо? Имаме ли специални ножици за рязане на месо?

— Да — завивам надясно и минавам покрай гробище. Надгробните плочи са наклонени напред и назад като пожълтели зъби.

— Мамо — пита Джес, — там ми ще отиде Кейт?

Въпросът му, невинен като останалите, кара краката ми да омекнат. Отбивам настрани и включвам аварийните светлини. После разкопчавам колана си и се обръщам назад.

— Не, Джес — отвръщам. — Тя ще остане с нас.

— Господин и госпожо Фицджералд? — започва режисьорът. — Ще ви сложим да седнете ето тук.

Сядаме на дивана в телевизионното студио. Поканиха ни заради необикновеното зачеване на бебето ни. Някак си, в опитите си да запазим здравето на Кейт, неволно сме се превърнали в лица на научен дебат.

Брайън посяга и стиска ръката ми. Към нас се приближава Надя Картър, репортерка от списание.

— Готови сме. Вече направих увод за Кейт. Ще ви задам само няколко въпроса и ще сме готови, преди да се усетите.

Точно преди камерата да започне да се върти, Брайън избърсва бузите си в ръката на ризата си. Гримьорът, застанал зад прожекторите, изстенва.

— Е, по дяволите — прошепва съпругът ми, — няма да се появя по националната телевизия гримиран!

Камерата оживява със значително по-малко церемонии, отколкото сме очаквали — просто тихо бръмчене, което пробягва по ръцете и краката ми.

— Господин Фицджералд — обръща се към него Надя, — можете ли да ни обясните защо изобщо сте отишли при специалист по генетика?

Брайън поглежда към мен.

— Тригодишната ни дъщеря страда от много остра форма на левкемия. Онкологът ни предложи да намерим донор на костен мозък, но по-големият ни син не е съвместим. Има национален регистър, но докато открием донор за Кейт, е възможно тя вече да не е… сред нас. Затова си помислихме, че ще е добра идея да видим дали някой друг, брат или сестра на Кейт, съвпада.

— Брат или сестра — подема Надя, — които не съществуват.

— Все още не — отговаря Брайън.

— Какво ви накара да се обърнете към специалист по генетика?

— Липсата на време — отвръщам прямо. — Не можем да създаваме бебета всяка година, докато някое от тях се окаже съвместимо с Кейт. Лекарят огледа няколко ембриона, за да види кой от тях — ако изобщо има такъв — ще бъде идеалният донор за Кейт. Бяхме късметлии и един от четирите бе точно такъв. Имплантираха ми го инвитро.

Надя поглежда надолу към бележките си.

— Получили сте злобни писма, нали така?

Брайън кимва.

— Хората, изглежда, смятат, че се опитваме да създадем проектирано бебе.

— А не е ли така?

— Не сме поискали бебе със сини очи или такова, което ще стане високо метър и осемдесет, или с коефициент на интелигентност двеста. Да, помолихме за някои специфични характеристики — но те не са нищо, което, който и да било човек би сметнал за идеални черти. Те са просто чертите на Кейт. Не се стремим към супер бебе; желаем просто да спасим живота на дъщеря си.

Стискам ръката на Брайън. Господи, колко го обичам!

— Госпожо Фицджералд, какво ще кажете на бебето един ден, когато порасне? — пита Надя.

— Ако имаме късмет — отвръщам, — ще мога да й кажа да спре да досажда на сестра си.

Родилните ми болки започват вечерта на Нова година. Сестрата, която се грижи за мен, се опитва да отвлече вниманието ми от контракциите, като говори за положението на слънцето.

— Детето ще е Козирог — информира ме Имелда, докато разтрива раменете ми.

— Хубаво ли е?

— О, Козирозите не оставят работата си недовършена.

Вдишвам, издишвам.

— Хубаво е… да го знам — отвръщам.

Тази нощ се раждат още две бебета. Една жена, разправя Имелда, е стиснала краката си и не ги разтваря. Опитва се да накара бебето да изчака до 1991 година.

Първото новогодишно бебе ще получи пакет безплатни пелени и сто долара в сметка на „Ситизънс Банк“ за колежа един ден.

Имелда излиза, за да отиде на бюрото си, и ни оставя сами. Брайън посяга към ръката ми.

— Добре ли си?

Намръщена, усещам как ме разтърсва поредната контракция.

— Ще се почувствам по-добре, когато всичко свърши. Той ми се усмихва. За един пожарникар парамедик обикновеното раждане в болницата е нещо съвсем незначително. Ако водите ми бяха изтекли по време на катастрофа с влак или се гърчех в родилни мъки на задната седалка на такси…

— Знам какво си мислиш — прекъсва ме той, макар че не съм промълвила нито дума — и грешиш.

Повдига ръката ми и целува кокалчетата на пръстите ми.

Внезапно в мен се надига котва. Веригата, дебела като юмрук, се завърта в корема ми.

— Брайън — изохквам, — повикай лекаря.

Гинекологът ми влиза и слага ръка между краката ми.

Поглежда към часовника.

— Ако успееш да устискаш една минута — казва ми, — детето ще бъде прочуто.

Аз поклащам глава.

— Изкарай го — настоявам. — Веднага!

Докторът поглежда към Брайън.

— Намаляване на данъците? — предполага той. Наистина си мисля за спестяване, но то няма нищо общо с данъчните. Главата на бебето се плъзва през печата на кожата ми. Ръката на лекаря го държи, развива прекрасната връв от вратлето му, изважда я рамо след рамо.

Надигам се с усилие на лакти, за да видя какво става долу.

— Пъпната връв — напомням му. — Внимавайте.

Той я прерязва — о, прекрасна кръв! — и забързано я изнася от стаята, на място, където ще я поставят на криогенно съхранение, докато Кейт стане готова за нея.

Нулевият ден от предтрансплантационния режим на Кейт започва сутринта след раждането на Ана. Излизам от родилното и се срещам с Кейт в рентгенологията. И двете носим жълти изолационни нощници и тя се засмива.

— Мамо, облечени сме еднакво.

Вече са й дали педиатричен коктейл като успокоително и при други обстоятелства ефектът би бил смешен. Кейт не съумява да се задържи права. Щом се изправи, пада. Поразява ме мисълта, че така ще изглежда един ден, когато за пръв път се напие с прасковен шнапс в гимназията или в колежа; а после бързо си напомням, че е възможно никога да не доживее до тази възраст.

Терапевтът идва да я отведе в кабинета, а Кейт се вкопчва в крака ми.

— Скъпа — успокоява я Брайън, — всичко ще е наред. Тя поклаща глава и се притиска по-силно. Клякам до нея и тя се хвърля в ръцете ми.

— Няма да те изпусна от поглед — уверявам я.

Стаята е голяма, със сцени от джунглата, нарисувани на стените. Линеарните акселератори са вградени в тавана и в една дупка под масата за манипулации, която прилича на койка, застлана с чаршаф. Лъчетерапевтката поставя на гърдите на Кейт дебели парчета кожа с форма на бобови зърна и й заръчва да не мърда. Обещава, че щом всичко свърши, Кейт ще получи солетка.

Взирам се в дъщеря си през стъклената стена. Гама-лъчение, левкемия, родителство. Нещата, които са достатъчно силни да те убият, са тези, които не виждаш.

В онкологията има закон на Мърфи, неписан, но зачитан от всички: ако не се разболееш, няма да оздравееш. Следователно, ако от химиотерапията ти прилошава ужасно, ако радиацията набраздява кожата ти — е хубаво. От друга страна, ако преминеш през терапията сравнително лесно, само с леко гадене и болка, по всяка вероятност лекарствата са били изхвърлени от тялото ти и не си вършат работа.

По тези критерии досега Кейт със сигурност трябваше да е излекувана. За разлика от миналогодишната химиотерапия, при тази момиченцето ми, което нямаше дори хрема, е превърнато във физическа развалина. Трите дни рентгеново лъчение предизвикват постоянна диария и трябва да върнем Кейт към пелените. Отначало това я притесняваше, но сега е толкова болна, че не я интересува. Следващите пет дни химиотерапия изпълват гърлото й със слуз, която я кара да се вкопчва в една от всмукателните тръби така, сякаш животът й зависи от това. Когато е будна, единственото, което прави, е да плаче.

От шестия ден, когато нивата на белите кръвни телца и неутрофилите й рязко започват да спадат, е в изолатор. Сега всеки един микроб на света може да я убие и затова светът трябва да бъде държан на разстояние. Достъпът на посетители в стаята й е ограничен, а тези, на които позволяват да надникнат, приличат на космонавти, с хирургически престилки и маски. Кейт трябва да разглежда книжки с картинки с ръкавици на ръцете. Не й позволяват никакви растения или цветя, защото в тях се съдържат бактерии, потенциални убийци. Всяка играчка, която й се дава, предварително трябва да е изтъркана с антисептичен разтвор. Тя спи с плюшеното си мече, запечатано в найлонов плик, който шумоли цяла нощ и понякога я събужда.

С Брайън седим в преддверието и чакаме. Кейт спи, а на един портокал аз упражнявам поставянето на инжекции. След трансплантацията Кейт ще има нужда от фактор на растежа и тази задача ще се падне на мен. Забивам спринцовката под дебелата кора на плода, докато усещам поддаването на меката тъкан отдолу.

Наркотикът, който ще давам на дъщеря си, е подкожен, инжектиран точно под кожата. Трябва да съм сигурна, че ъгълът е правилен и че прилагам точно толкова сила, колкото е необходима. Бързината, с която натискаш иглата надолу, причинява повече или по-малко болка. Портокалът, разбира се, не заплаква, когато допусна грешка. Но сестрите ми обясняват, че усещането да слагам инжекции на Кейт няма да е кой знае колко по-различно.

Брайън взема втори портокал и започва да го бели.

— Остави го! — извиквам.

— Гладен съм — отвръща и кимва към плода в ръката ми. — Освен това вече си имаш пациент.

— Твоят портокал може да е опитно зайче на някой друг. Един Бог знае с какви вещества е пълен.

Внезапно иззад ъгъла се появява доктор Чанс и се приближава към нас. Дона, сестра от онкологията, върви зад него и размахва торбичка от система, пълна с кървавочервена течност.

— Ето ни и нас — ободрява ни тя.

Оставям портокала, влизам след тях в преддверието и в изолационния бокс се озовавам на три метра от дъщеря си. След минути Дона вече е прикрепила торбичката към подпора и свързва мястото за капене с централната вена на Кейт. Противно на очакванията ми, ефектът от действието е толкова незначителен, че Кейт дори не се събужда. Заставам от едната й страна, а Брайън — от другата. Затаявам дъх. Взирам се надолу към бедрата на Кейт, към илиачната кост, където се произвежда костният мозък. Поради някакво чудо стволовите клетки на Ана ще влязат в потока на кръвообращението на Кейт през гърдите й, но ще намерят пътя си към правилното място.

— Добре — казва доктор Чанс и всички мълчаливо наблюдаваме как кръвта от пъпната връв бавно се плъзга през тръбите като сламка за пиене, съставена от възможности.

Джулия

Само от два часа живея отново със сестра си, а вече ми е трудно да повярвам, че някога безпроблемно сме споделяли една утроба. Междувременно Изобел е успяла да подреди колекцията ми от компактдискове според годината на издаване, измела е под дивана и е изхвърлила половината от храната в хладилника ми.

— Фурмите са наш приятел, Джулия — въздъхва тя. — Киселото ти мляко сигурно е произведено по времето, когато демократите са управлявали Белия дом.

Затръшвам вратата и броя до десет, но щом Изи се отправя към газовата печка и започва да се озърта за дистанционните, загубих спокойствие.

— Силвия няма нужда от чистене.

— Исках да поговорим и за това. Силвия е печката, Смила — хладилникът. Наистина ли трябва да даваме име на кухненските си уреди?

Кухненските ми уреди. Моите, не нашите, по дяволите!

— Напълно разбирам защо Джанет скъса с теб — промърморвам.

Изи ме поглежда отчаяно.

— Ужасна си — продължава тя. — Ужасна, и след като съм се родила, е трябвало да зашия мама, за да не може да те роди. — И се устремява към банята, обляна в сълзи.

Изобел е три минути по-голяма от мен, но винаги аз съм тази, която се грижи за нея. Аз съм нейната ядрена бомба; когато нещо я разстрои, идвам и го смачквам, независимо дали става въпрос за някой от шестимата ни по-големи братя или за злата Джанет, която след шест години връзка с Изи реши, че не е обратна. Докато растяхме, Изи беше добричката, а аз — боецът — размахвах юмруци или си бръснех главата, за да дразня родителите ни, или пък носех ботуши до средата на прасеца с училищната си униформа. И все пак сега, когато сме на трийсет и две, аз съм почетен член на клуб „Трескава активност“, а Изи е лесбийка, която се препитава с изработване на бижута от хартиени изрезки и рула. Как си го обяснявате?

Вратата на банята не се заключва, но Изи все още не го знае, затова влизам и изчаквам да наплиска лицето си със студена вода, а после й подавам кърпа.

— Из, не исках да го кажа.

— Знам — поглежда ме в огледалото. Сега, когато имам истинска работа, която изисква обикновена прическа и нормални дрехи, повечето хора не могат да ни различат.

— Ти поне имаше връзка — отбелязвам. — Последната ми среща беше, когато купих онова кисело мляко.

Устните на Изи се извиват в усмивка и се обръща към мен.

— Тоалетната чиния има ли си име? — пита тя.

— Мислех си за „Джанет“ — отвръщам и сестра ми се ухилва.

Телефонът иззвънява. Отивам в дневната да вдигна.

— Джулия? Съдия Дисалво се обажда. Имам случай, за който ми трябва особен представител и се надявах да ми помогнеш.

Станах особен представител преди година, когато осъзнах, че безвъзмездната ми работа не стига за покриването на сметките ми. Особеният представител се назначава от съда като адвокат на дете по време на юридически процедури, в които е замесен малолетен. За да си особен представител, не е необходимо да си адвокат, но моралният компас и сърцето са задължителни. По всяка вероятност повечето адвокати не стават за работата точно заради това.

— Джулия? Там ли си?

Готова съм на всичко за съдия Дисалво, който задейства връзките си, за да ми намери работа, когато станах особен представител.

— Само кажи какво ти трябва — обещавам. — Какво става?

Дава ми информация — покрай ушите ми прелитат изрази като „медицинска еманципация“ и „майка с юридическо образование“ . Само две неща проникват веднага в съзнанието ми: думата „спешно“ и името на адвоката.

Господи, не мога!

— Мога да дойда след час — казвам.

— Добре. Защото според мен детето има нужда от подкрепа.

— Кой беше? — пита Изи, докато разопакова кутията, в която са материалите й за работа: инструменти, жици и малки контейнери на метални части, които прозвучават като скърцане на зъби, когато ги оставя на масата.

— Един съдия — отвръщам. — Момиче се нуждае от помощ.

Това, което не обяснявам на сестра си, е, че имам предвид себе си.

В дома на семейство Фицджералд няма никого. Звънвам два пъти на входната врата, убедена, че е станала грешка. Доколкото разбрах от съдия Дисалво, семейството е в криза. Озовавам се обаче пред добре поддържана къща с грижливо оплевени цветни лехи покрай пътеката.

Обръщам се да се върна в колата и съзирам момичето. Все още е само лакти и колене, изглежда непохватна, както често се случва с децата преди пубертета; прескача всяка пукнатина в тротоара.

— Здравей — обръщам се към нея, когато се приближава достатъчно, за да ме чуе. — Ти ли си Ана?

Брадичката й моментално се вирва нагоре.

— Може би.

— Аз съм Джулия Романо. Съдия Дисалво ме помоли да стана твой особен представител. Обяснил ли ти е какво означава?

Ана присвива очи.

— В Бруктън отвлякоха едно момиче. Похитителят й казал, че майка й го помолила да я вземе и да я закара при нея на работа.

Започвам да ровя в чантата си и изваждам шофьорската си книжка и купчина документи.

— Ето, заповядай.

Тя поглежда първо към мен, после към ужасната снимка на книжката; прочита копието на молбата за еманципация, което взех от семейния съд, преди да дойда. Ако съм убиец психопат, значи съм си подготвила добре домашното. Част от мен вече оценява Ана по-високо заради бдителността й: това дете не се втурва слепешката в разни ситуации. Щом разсъждава толкова продължително и сериозно дали да тръгне с мен, значи сигурно е обмисляла също толкова продължително и сериозно дали наистина иска да се изтръгне от мрежите на семейството си.

Връща ми документите.

— Къде са всички? — пита.

— Нямам представа. Надявах се ти да ми кажеш.

Погледът на Ана неспокойно се плъзва към предната врата.

— Надявам се да не е станало нещо с Кейт.

Накланям глава и оглеждам изпитателно момичето, което вече е успяло да ме изненада.

— Имаш ли време да поговорим? — питам.

Зебрите са първите, при които спираме в зоологическата градина „Роджър Уилямс“. От животните в африканската част те винаги са ми били любими. Слоновете са ми безразлични, а котките никога не ги намирам, но зебрите ме запленяват. Ако бяхме извадили достатъчно късмет да живеем в свят, в който всичко е черно или бяло, те щяха да са едно от малките неща, които пасват.

Минаваме покрай малки сини антилопи и големи африкански антилопи, и нещо, наречено гол източноафрикански земекопач, което не излиза от пещерата си. Често водя в зоологическата градина децата, с чиито случаи съм натоварена. За разлика от моментите, когато сядаме един срещу друг в съда или дори в „Дънкин Донатс“, в зоологическата градина е по-вероятно да се отпуснат достатъчно, за да ми се доверят. Гледат как гибоните се люлеят на клоните като гимнастици на олимпиада и започват да говорят какво става у дома, без дори да осъзнават какво правят.

Ана обаче е по-голяма от другите деца, с които съм работила, и изобщо не е възхитена да се озове тук. Когато се сетя за това сега, осъзнавам, че съм сбъркала. Трябваше да я заведа в мол или на кино.

Вървим по криволичещите пътеки на зоологическата градина и Ана си отваря устата единствено когато трябва да ми даде отговор. Отвръща ми учтиво за здравето на сестра й и, да, наистина майка й е адвокатът на отсрещната страна. Благодари ми, задето й купувам сладолед.

— Кажи ми какво обичаш да правиш — питам я. — За развлечение.

— Да играя хокей — отговаря бързо. — Бях вратар.

— Беше?

— Колкото повече растеш, толкова по-малко ти прощава треньорът пропуснеш ли мач — свива рамене. — Не ми е приятно да разочаровам цял отбор.

„Интересен начин на изразяване“ — отбелязвам си.

— Приятелите ти продължават ли да играят хокей?

— Приятели? — повтаря Ана и поклаща глава. — Не можеш да каниш гости у дома, когато сестра ти има нужда от почивка. Не те канят на гости с преспиване, след като майка ти се появява да те вземе в два сутринта, за да отидеш в болницата. Навярно е минало доста време от ученическите ви години, но повечето хора си мислят, че особнячеството е заразно.

— С кого си говориш тогава?

Тя ме поглежда.

— С Кейт — отвръща и ме пита дали имам мобилен телефон.

Изваждам го от чантата си и наблюдавам как набира наизуст номера на болницата.

— Интересувам се от една пациентка — съобщава на телефонистката. — Кейт Фицджералд? — поглежда към мен. — Все пак ви благодаря — натиска бутоните и ми връща телефона. — Кейт не е регистрирана.

— Хубаво е, нали?

— Възможно е да означава просто, че документите все още не са стигнали до телефонистката. Понякога минават няколко часа.

Облягам се на перило близо до слоновете.

— В момента изглеждаш доста разтревожена за сестра си — отбелязвам. — Сигурна ли си, че си готова да приемеш това, което ще се случи, ако спреш да бъдеш донор?

— Наясно съм какво ще се случи — гласът на Ана е тих. — Никога не съм казвала, че ми харесва — вдига лице към моето и ме предизвиква да я обвиня.

За миг оставам загледана в нея. Какво бих направила аз, ако разбера, че Изи се нуждае от бъбрек или от част от черния ми дроб, или от костния ми мозък? Отговорът идва, без дори да се поколебая: ще попитам колко бързо можем да стигнем до болницата, за да извършим трансплантацията.

Но това би бил мой избор, мое решение.

— Родителите ти питали ли са те някога дали искаш да си донор на сестра си?

Ана свива рамене.

— В известен смисъл. Така, както всички родители задават въпроси, за които вече имат отговори. „Не ти си причината, поради която целият клас е изостанал, нали?“ Или: „Искаш броколи, нали?“.

— Някога казвала ли си на родителите си, че не се чувстваш добре с избора, който са направили вместо теб?

Ана се отдръпва от слоновете и бавно се отправя нагоре по хълма.

— Може да съм се оплакала един-два пъти, но те са родители и на Кейт.

В главата ми започват да се подреждат парченца от пъзела. Обикновено родителите вземат решения вместо детето, защото се предполага, че имат предвид неговите или нейните висши интереси. Но ако вместо това са заслепени от висшите интереси на Друго от децата си, системата рухва. И някъде под отломките лежат жертви като Ана.

Въпросът е дали е започнала делото, защото наистина смята, че може да взема по-добри решения за здравето си, или защото иска родителите й да я чуят поне веднъж, когато вика?

Завиваме и се озоваваме пред полярните мечки, Трикси и Нортън. За пръв път, откакто сме дошли в зоологическата градина, лицето на Ана грейва. Наблюдава Коб, малкото на Трикси — най-новото попълнение в зоопарка. Той замахва към майка си, която лежи на камъните, и се опитва да я накара да се заиграят.

— Последния път, когато се роди бебе полярно мече — казва Ана, — го дадоха на друга градина.

Права е; в ума ми нахлуват спомени за статии в „Про Джо“. В Род Айлънд преместването предизвика голям обществен интерес.

— Мислите ли, че се е питало какво е направило, за да го отпратят?

Ние, особените представители, сме обучавани да забелязваме признаците на депресия. Знаем как да разчитаме езика на тялото, равния тон и промените в настроението. Ръцете на Ана са стегнати около металното перило. Очите й стават мътни като старо злато.

„Това момиче ще изгуби или сестра си — помислям си, — или себе си“.

— Джулия — пита ме, — може ли да отидем у дома?

Колкото повече се приближаваме до дома й, толкова повече Ана се дистанцира от мен — много елегантен трик, при положение че физическото разстояние помежду ни си остава непроменено. Тя се притиска към прозореца на колата ми и се взира в улиците, които преминават покрай нас.

— Какво ще стане сега?

— Ще говоря с всички други — с майка ти и баща ти, с брат ти и сестра ти. С адвоката ти.

Сега на алеята е паркиран разнебитен джип, а входната врата е отворена. Изключвам двигателя, но Ана не посяга да свали колана си.

— Ще ме изпратите ли до самата къща?

— Защо?

— Защото майка ми ще ме убие.

Тази Ана — наистина уплашена — съвсем не прилича на онази, с която съм прекарала последния час. Чудя се как едно момиче може да е толкова смело да заведе дело и същевременно да се страхува да се изправи пред собствената си майка.

— Как така?

— Ами, днес излязох, без да й кажа къде отивам.

— Често ли го правиш?

Ана поклаща глава.

— Обикновено правя това, което ми кажат.

Е, добре, рано или късно ще трябва да говоря със Сара Фицджералд. Излизам от колата и изчаквам Ана да направи същото. Минаваме по пътеката покрай грижливо поддържаните цветни лехи и влизаме през предната врата.

Сара не е врагът, когото съм си представяла. Например майката на Ана е по-ниска и по-слаба от мен. Има тъмна коса, измъчен поглед и не спира да кръстосва напред-назад. В мига, в който вратата се отваря, Сара се втурва към Ана.

— За Бога! — извиква, като хваща дъщеря си за раменете и я разтърсва. — Къде беше? Имаш ли представа…

— Извинете, госпожо Фицджералд. Бих искала да се представя — пристъпвам напред и протягам ръка. — Аз съм Джулия Романо, особеният представител, назначен от съда.

Тя обгръща Ана с ръка — скована демонстрация на нежност.

— Благодаря, че сте довели Ана. Сигурна съм, че имате да говорите с нея за много неща, но точно сега…

— Всъщност се надявах да поговоря с вас. От съда ме помолиха да представя наблюденията си след по-малко от седмица, та ако разполагате с няколко минути…

— Не разполагам — отвръща неочаквано Сара. — Моментът наистина не е подходящ. Другата ми дъщеря току-що за пореден път влезе в болница.

Поглежда към Ана, която все още стои на вратата на кухнята. Посланието й е ясно: „Надявам се да си доволна“.

— Съжалявам да го чуя.

— И аз — Сара прочиства гърлото си. — Оценявам, че сте дошли да поговорите с Ана, и знам, просто си вършите работата, но всичко ще се уреди, наистина. Става въпрос за недоразумение. Сигурна съм, че след един-два дни съдия Дисалво ще ви го каже.

Прави крачка назад, сякаш ме предизвиква — а също и Ана — да й възразим. Хвърлям поглед към дъщерята, която го улавя и поклаща глава почти незабележимо, все едно ме моли засега да не отвръщам.

Кого защитава — майка си или себе си?

В ума ми проблесва червена светлина: „Ана е на тринайсет. Живее с майка си. Майка й е отсрещната страна. Как е възможно Ана да живее в една и съща къща със Сара Фицджералд и да не бъде повлияна от нея?“

— Ана, утре ще ти се обадя.

И без да се сбогувам със Сара Фицджералд, излизам от къщата й и се отправям към единственото място на света, където никога не съм искала да отида.

Юридическата кантора на Камбъл Александър изглежда точно така, както съм си я представяла: на върха на висока сграда от черно стъкло, на края на коридор, застлан с персийски килим, зад две тежки махагонови врати, които държат настрана изметта на обществото. Зад масивното административно бюро седи момиче с порцеланово лице и телефонна слушалка, скрита под тежката й грива. Без да й обръщам внимание, се отправям към единствената затворена врата.

— Ей! — извиква момичето. — Не можете да влезете!

— Той ме очаква — уверявам го.

Камбъл изобщо не вдига поглед от това, което пише със страшна бързина.

— Кери — казва той, — виж дали можеш да намериш запис на Джени Джоунс за еднояйчни близнаци, които не знаят, че са…

— Здравей, Камбъл.

Първо престава да пише. После вдига глава.

— Джулия — изправя се като заловен в прегрешение ученик.

Влизам и затварям вратата след себе си.

— Аз съм особеният представител, назначен по случая на Ана Фицджералд.

Куче, което не съм забелязала досега, застава до Камбъл.

— Чух, че си постъпил в юридическо училище.

— Харвард. С пълна стипендия.

— Провидънс наистина е малък… Все очаквах… — гласът му заглъхва и той поклаща глава. — Е, добре, мислех си, че със сигурност ще се срещнем по-рано.

Усмихва ми се и изведнъж се чувствам отново на седемнайсет — годината, в която осъзнах, че любовта не следва правила, годината, в която разбрах, че нищо не си заслужава да го имаш толкова много както нещо недостижимо.

— Не е толкова трудно да избягваш някого, когато искаш — отвръщам хладно. — Точно ти би трябвало добре да го знаеш.

Камбъл

Забележително спокоен съм, наистина, докато директорът на гимназията „Понагансет“ не започва да ми изнася по телефона лекция за политическата коректност.

— За Бога — дави се от възмущение той, — що за послание е това група ученици от коренните жители да нарекат училищната си баскетболна лига „Белите“?

— Предполагам същото, както когато вие сте избрали „Племенните вождове“ за талисман на училището си.

— Ние сме „Племенните вождове на Понагансет“ от хиляда деветстотин и седемдесета година — възразява директорът.

— Да, а те са членове на племето нарангасет, откакто са се родили.

— Пренебрежително е. И политически некоректно.

— За нещастие — изтъквам, — не можете да съдите някого за политическа некоректност, в противен случай щяхте да получите призовки още преди години. Както и да е, Конституцията гарантира най-различни индивидуални права на американците, включително коренните жители на САЩ — правото да се събират и правото на свободна реч, което означава, че „Белите“ ще получат разрешение да се събират дори и ако абсурдната ви заплаха за съдебен процес успее да влезе в съда. И като говорим за това, може да се замислите дали да не предприемете подобна акция срещу човечеството като цяло, защото със сигурност ще пожелаете да пресечете изначалния расизъм, заложен в имената на Белия дом, Белите планини и Белите страници.

На другия край на линията настава мъртвешка тишина.

— В такъв случай да предположа ли, че мога да предам на клиента си, че не възнамерявате да завеждате дело?

След като ми трясва слушалката, натискам бутона на интеркома.

— Кери, обади се на Ърни Фишкилър и му кажи, че няма причина да се притеснява.

Връщам се към камарата документи, струпана на бюрото ми, Съдия въздъхва. Спи дълбоко, сгушен като пухкав килим отляво на бюрото ми. Лапата му потръпва.

— На това му се вика живот — каза ми веднъж тя, докато наблюдавахме как едно кутре гони опашката си. — Искам да се преродя като куче.

Засмях се.

— В крайна сметка ще се преродиш в котка — отвърнах. — Котките не се нуждаят от никого другиго.

— Аз имам нужда от теб — възрази тя.

— Ами… — отвърнах. — Може би ще се преродя в коча трева.

Притискам палци към клепачите си. Очевидно не спя достатъчно: първо, онзи момент в кафето, а сега и това. Намръщвам се на Съдия, сякаш грешката е негова, и съсредоточавам вниманието си върху бележки, които съм нахвърлил на кочан листа. В случая няма начин обвинението да ни се размине, освен ако моят човек няма еднояйчен близнак, за когото майка му никога не му е казала.

Което, като се замисля…

Вратата се отваря; без да поглеждам, изстрелвам заповед към Кери:

— Виж дали можеш да намериш запис на Джени Джоунс за еднояйчни близнаци, които не знаят, че са…

— Здравей, Камбъл.

Полудявам, със сигурност полудявам. Защото на по-малко от два метра от мен стои Джулия Романо, която не съм виждал от петнайсет години. Сега косата й е по-дълга, а покрай устата й се очертават фини линии — скоби около цял живот от думи, които не съм бил наблизо, за да чуя.

— Джулия — успявам да промълвя.

Тя затваря вратата и звукът кара Съдия да скочи.

— Аз съм особеният представител, назначен по случая на Ана Фицджералд — осведомява ме.

— Провидънс наистина е малък… Все очаквах… Е, добре, мислех си, че със сигурност ще се натъкнем един на друг по-рано.

— Не е толкова трудно да избягваш някого, когато искаш — отвръща тя. — Точно ти би трябвало добре да го знаеш.

А после гневът й изневиделица сякаш се оттича.

— Съжалявам. Нямах причина да го казвам.

— Мина много време — отвръщам, докато всъщност ми се иска да я попитам какво е правила през последните петнайсет години. Дали все още пие чай с лед и лимон. Дали е щастлива.

— Косата ти вече не е розова — отбелязвам, защото съм глупак.

— Не е. Проблем ли е?

Свивам рамене.

— Просто… Ами… — къде са думите, когато се нуждаеш от тях? — харесваше ми розова — признавам.

— В съдебната зала не ми придава особен авторитет — признава на свой ред Джулия.

Това ме кара да се усмихна.

— Откога те вълнува какво мислят хората за теб?

Тя не отговаря, но нещо се променя — температурата в стаята или може би стената, която се издига в очите й.

— Може би, вместо да ни връщаш към миналото, да поговорим за Ана — предлага ми дипломатично.

Кимвам, но се чувствам така, сякаш сме седнали на тясната седалка на автобус с непознат помежду ни — непознат, чието съществуване нито тя, нито аз сме готови да признаем, затова си говорим през него и над него и хвърляме погледи един към друг, когато другият не гледа. Как се очаква да мисля за Ана Фицджералд, когато се чудя дали Джулия някога се е събуждала в ръцете на друг мъж и за миг, преди да се е разсънила, си е помислила, че може би съм аз?

Съдия усеща напрежение и застава до мен. Джулия сякаш за пръв път забелязва, че не сме сами в стаята.

— Партньорът ти?

— Само сътрудник — отвръщам, — но е написал „Правен преглед“.

Пръстите й почесват Съдия зад ухото — щастливо копеле е той, — аз се намръщвам и я спирам.

— Куче помощник е. Не трябва да го галят други хора.

Джулия вдига изненадан поглед към мен, но преди да успее да попита, насочвам разговора в друга посока.

— И така, значи Ана.

Съдия притиска нос към дланта ми.

Джулия скръства ръце на гърдите си.

— Отидох да я видя.

— И?

— Тринайсетгодишните силно се влияят от родителите си. А майката на Ана изглежда убедена, че процес няма да има. Останах с впечатлението, че ще се опитва да убеди и Ана в това.

— Мога да се погрижа — казвам.

Тя ме поглежда подозрително.

— Как?

— Ще накарам да изкарат Сара Фицджералд от къщата.

Челюстта й увисва.

— Шегуваш се?

На този етап Съдия вече сериозно ми дърпа дрехите. Когато не отговарям, излайва два пъти.

— Със сигурност не смятам, че клиентката ми е тази, която трябва да се изнесе. Тя не е престъпила нарежданията на съдията. Ще издействам временна ограничителна заповед, която ще попречи на Сара Фицджералд да осъществява какъвто и да било контакт с нея.

— Камбъл, говорим за майка й!

— Тази седмица тя е отсрещната страна и ако оказва влияние върху клиентката ми по какъвто и да било начин, трябва да й наредят да спре да го прави.

— Клиентката ти си има име и възраст, както и свят, който рухва. Последното, от което има нужда, е още нестабилност в живота й. Ти изобщо направи ли си труда да я опознаеш?

— Разбира се — излъгвам, а Съдия започва да вие в краката ми.

Джулия поглежда надолу към него.

— Има ли му нещо на кучето ти?

— Добре е. Виж, работата ми е да защитя юридическите права на Ана и да спечеля делото и точно това ще направя.

— Разбира се. Не задължително, защото е в интерес на Ана… а защото е в твой. Каква ирония — дете, което иска да спрат да го използват за благото на друг човек, избира твоето име от жълтата преса?

— Не знаеш нищо за мен — отвръщам и усещам как челюстта ми се стяга.

— И чия е вината?

Толкова за невръщането към миналото. По тялото ми пробягва тръпка и сграбчвам Съдия за каишката.

— Извини ме — изричам и излизам от кабинета си, напускайки Джулия за втори път в живота си.

Вникнеш ли в същината, училище „Уийлър“ беше фабрика, която произвеждаше дебютантки и бъдещи инвестиционни банкери. Всички ние си приличахме и по вид, и по говор. За нас „лято“ беше глагол.

Разбира се, имаше студенти, които разбиваха това клише. Такива бяха децата на стипендия, които носеха яките си вдигнати и се учеха да гребат, без да осъзнават, че сме наясно, че не са от нашите. Такива бяха и звездите, като Толхи Бодро, избран за отбора на „Детройт Редуингс“ в предпоследната си година. Или смахнатите, които се опитваха да си прережат вените или да смесят пиячка и валиум и после напускаха училището също тъй безшумно, както някога бяха бродили из него.

Бях в шести клас в годината, в която Джулия Романо дойде в „Уийлър“. Носеше войнишки ботуши и тениска на „Чийп Трик“ под училищната си униформа; беше в състояние да запомни всеки сонет без ни най-малко усилие. През свободните часове, докато останалите си свивахме цигари зад гърба на директора, тя се качваше в помещението над физкултурния сезон, сядаше, подпряла гръб на отоплителна тръба, и четеше Хенри Милър и Ницше. За разлика от другите момичета в училище с гладките им водопади от руса коса под лента, която приличаше на панделка на захарен памук, нейната представляваше същинско торнадо от черни къдрици. Никога не носеше грим и не прикриваше острите си черти — беше такава, каквато е, и можеше да я приемеш или да се извърнеш. Имаше най-тънката халка, която бях виждал някога, само сребърна жичка, прокарана през лявата й вежда. Ухаеше на втасващо тесто.

За нея се носеха какви ли не слухове: че са я изхвърлили от поправително училище за момичета; че е дете чудо, получило максимална оценка на предварителните изпити САТ; че е две години по-малка от останалите в класа ни; че има татуировка. Никой нямаше представа какво да мисли за нея. Наричаха я Шантавелницата, защото не беше една от нас.

Един ден Джулия Романо се появи в училище с късо подстригана розова коса. Всички решихме, че ще я накажат, но се оказа, че в списъка с правила за позволено облекло в „Уийлър“ прическата липсва. Тогава се зачудих защо в даскалото нямаше дори едно-единствено момче с коса на плитчици и осъзнах, че не се дължи на неспособността ни да се различаваме от другите; причината беше, че не искахме.

Този ден на обяд Джулия мина покрай масата, където седях с някои момчета от гребния отбор и няколко от гаджетата им.

— Хей — обади се едно момиче, — болеше ли?

Джулия забави крачка.

— Какво да е боляло?

— Падането в машината за захарен памук.

Джулия дори не мигна.

— Съжалявам, но не мога да си позволя да си правя прическата в салон „Подмий, подстрижи и издухай“.

После тръгна към ъгъла на закусвалнята, където винаги се хранеше сама, докато редеше пасианс с карти, на чийто гръб бяха нарисувани изображения на светци покровители.

— Мамка му — обади се един от приятелите ми, — не бих искал да я ядосам.

Засмях се, защото всички други го сториха, но се загледах как Джулия сяда, избутва подноса с храна настрана и започва да реди картите си на масата. Зачудих се що за усещане е да не ти пука какво мислят хората за теб.

Един следобед се чупих от гребния тим, на който бях капитан, и я последвах. Постарах се да се държа на достатъчно разстояние, за да не ме усети. Тя се отправи по булевард „Блекстоун“, влезе в гробището „Суон Пойнт“ и се изкачи на най-високата точка в него. Отвори раницата си, извади учебниците си и папка и се разположи пред един от гробовете.

— Можеш да излезеш — извика ми и едва не си глътнах езика, защото си помислих, че се обръща към призрак, а после осъзнах, че говори на мен. — Ако ми дадеш двайсет и пет цента, можеш дори да погледнеш отблизо.

Излязох иззад голям дъб с ръце в джобовете. Сега, след като бях при нея, осъзнах, че нямам представа защо съм дошъл. Посочих с глава към гроба.

— Роднина ли?

Тя хвърли поглед през рамо.

— Да. Баба ми е седяла до него на борда на „Мейфлауър“ — погледна към мен. Цялата сякаш беше съставена от ъгли и ръбове. — Не трябва ли да си на някой мач по крикет?

— Поло — усмихнах се. — Просто чакам конят ми да стигне дотук.

Тя не схвана шегата… или май не й се стори смешно.

— Какво искаш?

Не можех да призная, че съм я проследил.

— Помощ — отвърнах. — С едно домашно.

Всъщност дори не бях погледнал към задачата, възложена ни по английски. Грабнах листа най-отгоре в папката й и прочетох на глас:

— Натъквате се на ужасна катастрофа с четири коли. Виждате стенещи от болка хора и разпръснати наоколо тела. Длъжен ли сте да спрете?

— Защо да помагам? — попита ме.

— Ами, от юридическа гледна точка, не бива. Ако издърпаш някого от колата и му навредиш повече, могат да те осъдят.

— Имах предвид защо да помагам на теб.

Листът се понесе към земята.

— Нямаш особено високо мнение за мен, нали?

— Нямам никакво мнение за теб, точка. Всички сте сбирщина повърхностни тъпаци, готови по-скоро да умрат, отколкото да се приближат към някого, различен от тях.

— Не правиш ли и ти същото?

За един дълъг миг тя остана загледана в мен. После започна да тъпче нещата си обратно в раницата.

— Имаш тръст, нали? Ако ти трябва помощ, си наеми учител.

Сложих крак върху един учебник.

— А ти ще го направиш ли?

— Да те обучавам? Забрави!

— Да спреш. На мястото на злополуката.

Ръцете й застинаха неподвижно.

— Да. Защото дори ако законът казва, че никой не е отговорен за никого другиго, е правилно да помогнеш на някого, който има нужда от помощ.

Седнах до нея достатъчно близо, за да почувствам кожата на ръката й.

— Наистина ли го вярваш?

Тя погледна надолу към скута си.

— Да.

— Тогава как — попитах я — можеш да ме подминеш?

Всичко свърши, избърсвам лицето си с хартиени кърпички от автомата и намествам вратовръзката си. Съдия обикаля в тесен кръг около мен, както обикновено.

— Добре се справи — хваля го и го потупвам по гъстата козина на врата.

Връщам се в кабинета си, Джулия си е тръгнала. Кери седи на компютъра в рядък момент на продуктивност и пише.

— Каза, че ако имаш нужда от нея, можеш, по дяволите, да я потърсиш. Думите са нейни, не мои. И ми поиска медицинската документация. — Кери хвърля поглед през рамо към мен. — Изглеждаш ужасно.

— Благодаря.

Оранжево самозалепващо се листче на бюрото й привлича вниманието ми.

— Там ли иска да изпратим документите?

— Да.

Пъхвам адреса в джоба си.

— Ще се погрижа — казвам.

След седмица разкопчах полувисоките ботуши на Джулия Романо. Свалих камуфлажното й яке. Стъпалата й бяха тесни и розови като чашката на лале. Ключицата й представляваше загадка.

— Знаех си, че си красива там, отдолу — казах и това бе първото място от тялото й, което целунах.

Семейство Фицджералд живеят в Апър Дарби, в къща, която би могла да принадлежи на всяко типично американско семейство. Гараж за две коли; алуминиева обшивка; стикери „Дете“ на прозорците за пожарникарите. Стигам там, когато слънцето залязва зад покрива.

По време на пътуването съм се опитвал да се убедя, че думите на Джулия нямат нищо общо с причината, поради която реших да посетя клиентката си, и винаги съм възнамерявал да се отбия, преди да се отправя към къщи.

Истината е, че за всичките години, откакто практикувам, това е първият път, когато се отбивам в дома на клиент.

Ана отваря вратата.

— Какво правите тук?

— Искам да разбера как си.

— Допълнително ли се таксува?

— Не — отвръщам сухо. — Част от специална промоция за месеца.

— О — скръства ръце тя. — Говорихте ли с майка ми?

— Полагам всички усилия да избегна разговора. Да разбирам ли, че не си е вкъщи?

Ана поклаща глава.

— В болницата е. Кейт пак постъпи. Помислих си, че може да сте отишли там.

— Кейт не е моя клиентка.

Поради някаква причина думите май я разочароват. Прибира косата си зад ушите.

— Искате ли да влезете?

Влизам след нея в дневната и сядам на дивана — палитра от бодри сини ивици. Съдия подушва ръбовете на мебелите.

— Чух, че си се запознала с особения представител.

— Джулия. Заведе ме в зоологическата градина. Изглежда свястна — очите й се стрелват към моите. — Каза ли нещо за мен?

— Безпокои се, че майка ти обсъжда случая с теб.

— За какво друго можем да говорим — пита Ана — освен за мен?

За миг оставаме загледани един в друг. Нямам представа как трябва да се държат един с друг клиент и адвокат извън кантората.

Бих могъл да я помоля да ми покаже стаята си, но няма начин адвокат от мъжки пол да се качи на горния етаж сам с тринайсетгодишно момиче. Бих могъл да я заведа на вечеря, но се съмнявам, че ще оцени „Кафе Нуово“, едно от любимите ми свърталища, а не мисля, че бих могъл да преглътна някой от сандвичите на „Бъргър Кинг“. Бих могъл да я попитам как върви училището, но в момента не е учебен срок.

— Имате ли деца? — изпреварва ме с въпрос Ана.

Засмивам се.

— Как мислиш?

— Навярно така е по-добре — признава. — Не се обиждайте, но нямате вид на родител.

Определено съм запленен.

— А как изглеждат родителите?

Май се замисля.

— Нали знаете как въжеиграчът в цирка иска всички да повярват, че номерът му е същинско изкуство, но виждате, че всъщност просто се надява да успее да стигне до края? Ето така — поглежда към мен. — Отпуснете се. Няма да ви завържа с въже и да ви накарам да слушате рап.

— О, хубаво е да го чуя. В такъв случай… — разхлабвам вратовръзката си и се облягам на възглавниците.

Жестът извиква на устните й мимолетна усмивка.

— Не е необходимо да се правите, че сте ми приятел или нещо подобно.

— Не искам да се преструвам — прокарвам ръка през косата си. — Въпросът е, че за мен това е нещо ново.

— Кое?

Махвам с ръка към дневната.

— Да посещавам клиент, да водя неангажиращ разговор. Да не оставя някой случай в кабинета в края на деня.

— Това е нещо ново и за мен — признава Ана.

— Кое?

Усуква около кутрето си кичур коса.

— Надеждата — отвръща.

Градската част, където е апартаментът на Джулия, е скъп квартал, населяван най-вече от разведени мъже — факт, който не спира да ме дразни, докато се опитвам да намеря място за паркиране. После портиерът хвърля един-единствен поглед към Съдия и ми препречва пътя.

— Не допускаме кучета — предупреждава ме. — Съжалявам.

— Куче помощник е — отвръщам. Установявам, че това сякаш не му говори нищо и му обяснявам: — Нали знаете, като всевиждащо око.

— Не ми приличате на сляп.

— Аз съм бивш алкохолик в процес на възстановяване — заявявам. — Кучето застава между мен и бирата.

Апартаментът на Джулия е на седмия етаж. Почуквам на вратата й и забелязвам око, което наднича към мен през шпионката. Вратата се открехва, но веригата остава на мястото си. Около главата на Джулия има увита кърпа, а самата тя изглежда, сякаш е плакала.

— Здравей — казвам. — Не можем ли да започнем отново?

Тя издухва носа си.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Добре, може и да съм го заслужил — поглеждам към веригата. — Пусни ме да вляза, става ли?

Тя ме поглежда така, сякаш съм умопобъркан.

— Ти да не си смъркал нещо?

Чувам раздвижване отвътре, после друг глас, а накрая вратата се отваря широко и аз глупаво си помислям: „Две са“.

— Камбъл — възкликва истинската Джулия, — какво правиш тук?

Протягам към нея медицинската документация, все още съвземайки се от шока. Как, по дяволите, за цяла година в „Уийлър“ не е споменала, че има сестра близначка?

— Изи, Камбъл Александър. Камбъл, сестра ми.

— Камбъл…

Виждам как Изи произнася името ми. Пак я поглеждам и установявам, че всъщност изобщо не прилича на Джулия. Носът й е малко по-дълъг, а тенът й няма същия златист оттенък. Да не споменаваме, че докато наблюдавам как устата й се движи, не получавам ерекция.

— Нали не е онзи Камбъл? — пита тя и се обръща към Джулия. — От…

— Да — въздъхва Джулия.

Очите на Изи се присвиват.

— Знаех си, че не бива да го пускам.

— Всичко е наред — настоява Джулия и взема папката от ръцете ми. — Благодаря, че ги донесе.

Изи щраква с пръсти.

— Вече можеш да си тръгваш.

— Стига — перва Джулия сестра си по ръката. — Камбъл е адвокатът, с когото работя тази седмица.

— Но не е ли същият, който…

— Да, благодаря, паметта ми работи отлично.

— И така — прекъсвам ги, — отбих се у Ана.

Джулия се обръща към мен.

— И какво?

— Земята вика Джулия — намесва се Изи. — Такова поведение е самоунищожително.

— Не и когато ми носи чек, Изи. Работим заедно по случай, нищо повече. Ясно? И наистина точно сега не ми е до лекциите ти за самоунищожителното поведение. Кой се обади на Джанет да я моли за милост в нощта, когато те заряза?

После се обръщам към Съдия:

— Здравей. Как ти се струват „Ред Сокс?“ Изи се отдалечава с тропане по коридора.

— Това си е твоето самоубийство — провиква се тя.

След миг чувам затръшване на врата.

— Определено ме харесва — подхвърлям, но Джулия не се усмихва.

— Благодаря за медицинската документация. Довиждане.

— Джулия…

— Виж, просто ти спестявам труда. Сигурно е било трудно да обучиш куче да те извлича от стаята, когато трябва да се измъкнеш от емоционално натоварваща ситуация, като някое старо гадже, което казва истината. Какво използваш, Камбъл? Сигнали с ръка? Гласови команди? Високо подсвирване?

Поглеждам с копнеж към празния коридор.

— Не може ли Изи да се върне?

Джулия се опитва да ме избута през вратата.

— Добре, съжалявам. Не исках да те зарязвам днес в кабинета, но… беше спешно.

Взира се в мен.

— За какво каза, че служи кучето?

— Не съм казал.

Тя се обръща, а ние със Съдия влизаме след нея по-навътре в апартамента и затваряме вратата зад гърба си.

— Отидох да видя Ана Фицджералд — продължавам да говоря. — Беше права — преди да поискам ограничителна заповед за майка й, трябваше да поговоря с нея.

— И?

Спомням си как с Ана седяхме на дивана на ивици и изплитахме помежду си паяжина на доверие.

— Смятам, че имаме едно и също предвид.

Джулия не отговаря, просто взема от кухненския плот чаша бяло вино.

— С удоволствие ще пийна — подхвърлям.

Тя свива рамене.

— В Смила е.

Хладилникът, разбира се. Заради усещането за сняг11. Отивам до него и вземам бутилката, но усещам как Джулия се старае да потисне усмивката си.

— Забравяш, че те познавам.

— Познаваше — поправя ме.

— Тогава ме светни. С какво си се занимавала през последните петнайсет години? — кимвам през коридора към стаята на Изи. — Искам да кажа, освен да се клонираш.

Хрумва ми една мисъл и преди да съм успял да я изрека, Джулия отговаря:

— Всичките ми братя станаха строители, готвачи и водопроводчици. Родителите ни искаха момичетата им да учат в колеж и предположиха, че ако посещаваме „Уийлър“ през последната година, ще имаме по-големи шансове. Оценките ми бяха достатъчно добри, за частична стипендия, но Изи не успя. Родителите ми можеха да си позволят да изпратят само една от нас в частно училище.

— Тя отиде ли в колеж?

— Училището по дизайн — отвръща Джулия. — Дизайнер на бижута е.

— Враждебен дизайнер на бижута.

— Когато сърцето на човек е разбито, стават такива неща.

Погледите ни се срещат и Джулия осъзнава какво е казала току-що.

— Нанесе се при мен едва днес.

Очите ми проучват апартамента, търсят стик за хокей, брой на „Спортс Илюстрейтид“, стол на „Ла-Зет-Бой“, всякакви издайнически знаци за мъжко присъствие.

— Трудно ли е да свикнеш да живееш с някого?

— Преди съм живяла сама, Камбъл, ако това те интересува — поглежда към мен над ръба на чашата си. — А ти?

— Имам шест съпруги, петнайсет деца и цяло стадо породисти овце.

Устните й се извиват.

— Хората като теб постоянно ме карат да се чувствам като неудачница.

— О, да, ти само заемаш място на тази планета. Завършила „Харвард“, после учила право пак там, мекосърдечен особен представител…

— Откъде знаеш, че съм завършила юридическо училище?

— От съдия Дисалво — излъгвам и тя ми вярва.

Чудя се дали и тя се чувства така, сякаш от последната ни среща са изминали секунди, не години. Дали да стои до кухненския плот заедно с мен й се струва също толкова естествено, колкото и на мен. Чувствам се така, все едно се опитвам да изсвиря непознат нотен лист и осъзнавам, че всъщност е мелодия, която някога съм научил наизуст, мелодия, която мога да изсвиря със затворени очи, без дори да полагам усилие.

— Не мислех, че ще станеш особен представител — признавам.

— Нито пък аз — усмихва се Джулия. — Понякога все още си фантазирам как стоя на импровизирана трибуна в парка „Бостън Комън“ и изнасям пламенна реч срещу патриархалното общество. За нещастие, не можеш да плащаш на хазяина си с красноречие — хвърля поглед към мен. — Разбира се, погрешно вярвах, че по това време вече ще си станал президент на Съединените щати.

— Задавих се — признавам. — Наложи се да снижа амбициите си. А ти… всъщност предполагах, че живееш в предградие и си домакиня и майка, която кара децата си на тренировки по футбол и прави някой късметлия много щастлив.

Джулия поклаща глава.

— Мисля, че ме бъркаш с Мъфи, Битси, Тото или както там, по дяволите, се казваха момичетата от „Уилтър“.

— Не. Просто си мислех, че… че този човек може да съм аз.

Настъпва плътно, лепкаво мълчание.

— Ти не желаеше да си този човек — казва най-после Джулия. — Обясни ми го пределно ясно.

Искам да възразя, да й кажа, че не е вярно. Но какво иначе да си помисли, когато й казах, че не желая да имам нищо общо с нея? Когато след това се държах като всички останали.

— Спомняш ли си… — започвам.

— Спомням си всичко, Камбъл — прекъсва ме. — Ако не помнех, сега нямаше да е толкова трудно.

Пулсът ми се ускорява дотолкова, че Съдия се надига и тревожно завира муцуна в бедрото ми. Тогава вярвах, че нищо не може да нарани Джулия, която изглеждаше толкова свободна. Надявах се да извадя този късмет.

Грешах и за двете.

Ана

В дневната си имаме цял рафт, посветен на визуалната история на семейството ни. Там са бебешките снимки на всички ни, някои от училищни събития, както и различни снимки от ваканции, рождени дни и празници. Те ме карат да си помисля за дупки в колан или драсканици на стена в затвор — доказателство, че времето е минало, а всички ние не сме се реели в някакво чистилище.

Има снимки по две в рамка, единични, комплекти осем на десет, четири на шест. Направени са от светло дърво, дърво с инкрустации, както и от много красива стъклена мозайка. Вземам една снимка на Джес, на която е двегодишен, в каубойски костюм. Поглеждам я и си помислям, че човек никога не знае какво го очаква в бъдеще.

Ето я Кейт с коса и с гола глава; една на Кейт като бебе в скута на Джес; една на майка ми, която държи двама им на ръба на басейн. Има и мои снимки, но не много. Превръщам се от бебе в десетгодишна само за няколко фотографии.

Вероятно защото съм третото дете и родителите ми са се уморили да поддържат каталог на живота. Навярно защото са забравили.

Никой не е виновен и не е кой знае какво, но се чувствам леко потисната. Една снимка означава: „Ти беше щастлива и исках да уловя този миг“. Една снимка казва: „Ти беше толкова важна за мен, че оставих всичко друго и дойдох да гледам“.

Баща ми се обажда в единайсет часа и пита дали да дойде да ме вземе.

— Майка ти ще остане в болницата — обяснява. — Ако не искаш да оставаш сама в къщата, можеш да спиш в пожарната.

— Не, няма проблем — отвръщам. — Ако ми трябва нещо, винаги мога да повикам Джес.

— Да — съгласява се баща ми. — Джес.

И двамата се преструваме, че можем да разчитаме на този резервен план.

— Как е Кейт? — питам.

— Все още е доста зле. Натъпкаха я с лекарства — чувам го как си поема дъх. — Знаеш ли, Ана… — започва татко, но после чувам някъде отзад пронизителния звук на звънец. — Скъпа, трябва да вървя — и ме оставя с мъртвешката тишина на другия край на линията.

За секунда продължавам просто да държа слушалката. Представям си как баща ми обува ботушите си и вдига панталона за тирантите. Представям си как вратата на пожарната се отваря като пещерата на Аладин, а моторът изпищява с баща ми на мястото до шофьора. Всеки път, когато отиде на работа, трябва да гаси пожари.

Точно от това окуражаване имам нужда. Грабвам пуловер, излизам от къщата и се отправям към гаража.

В училището имаше едно момче, Джими Стредбоу, абсолютен неудачник. Целият беше в пъпки, имаше домашен плъх, наречен Сирачето Ани; а веднъж в час по биология повърна в аквариума с рибите. Никой никога не му говореше от страх да не се зарази с шантавост. Едно лято Джими се разболя от множествена склероза. След това никой никога не се държа лошо с него. Ако се разминехме в коридорите, му се усмихвахме. Ако седнеше до някого на обяд, го поздравяваха с кимване. Трагедията сякаш бе заличила всякакъв спомен, че някога е бил особняк.

От мига на раждането си се превърнах в момичето с болната сестра. През целия ми живот касиерите в банката са ми давали допълнителни близалки; директорите ме познаваха по име. Никой никога не се държи открито зле с мен.

Това ме кара да се чудя какво ли щеше да е отношението към мен, ако бях като всички други. Може би съм ужасен човек, но никой никога няма да събере смелост да ми го заяви в лицето. Вероятно всички ме смятат за груба, грозна или глупава, но трябва да са мили с мен, защото е възможно обстоятелствата в живота ми да са ме направили такава.

Ето защо се чудя дали това, което правя в момента, просто не отразява истинската ми природа.

В огледалото за обратно виждане се появяват и изчезват фаровете на друга кола и пламват като зелени очила около очите на Джес. Той кара лениво, само с една ръка. Има спешна нужда от подстригване.

— Колата ти вони на цигари — казвам.

— Да. Но миризмата прикрива тази на разлято уиски. — Зъбите му проблесват в мрака. — Защо? Притеснява ли те?

— Донякъде.

Джес се пресяга през мен към жабката. Изважда пакет „Мерите“ и запалка, пали цигарата и издухва дима към мен.

— Извинявай — изрича, но всъщност не съжалява.

— Може ли и на мен?

— И на теб какво?

— Една цигара — толкова са бели, сякаш блестят.

— Искаш цигара? — ухилва се Джес.

— Не се шегувам — отвръщам.

Джес вдига вежда и обръща волана изключително рязко, помислям си, че ще се преобърнем. Спираме на отбивката сред облак прах. Брат ми включва светлините в купето и разтърсва пакета така, че от него изпада цигара.

Струва ми се толкова крехка между пръстите ми, като фината кост на птичка. Хващам я така, както според мен трябва да го направи драматична героиня, между показалеца и средния пръст. Поднасям я към устните си.

— Първо трябва да я запалиш — разсмива се Джес и щраква запалката „Зипо“.

По дяволите, няма начин да се наведа към пламъка; по всяка вероятност ще запаля косата си вместо цигарата.

— Ти го направи — казвам.

— Не. Ако ще се учиш, ще научиш всичко — отново щраква запалката.

Докосвам цигарата до пламъка и всмуквам силно, както съм виждала да прави Джес. Гърдите ми сякаш се пръсват, започвам да кашлям невероятно силно и за минута ми се струва, че усещам дробовете си чак в основата на гърлото, розови и гъбести. Джес се залива от смях и издърпва цигарата от ръката ми, преди да съм я изпуснала. Всмуква силно на два пъти и я изхвърля през прозореца.

— Добър опит — казва.

Гласът ми стърже така, сякаш в гърлото ми има пясък:

— Все едно съм облизала грип.

Докато се опитвам да си спомня как се диша, брат ми пак излиза на пътя.

— Какво те накара да поискаш да пробваш?

Свивам рамене.

— Помислих си: „Защо не?“.

— Ако ти трябва списък на греховете, да ти направя.

Не отговарям и той хвърля поглед към мен.

— Ана — казва, — не постъпваш грешно.

Вече сме спрели на паркинга на болницата.

— Не постъпвам и правилно — изтъквам.

Той изключва двигателя, но не понечва да излезе от колата.

— Помисли ли за змея, който пази пещерата?

Присвивам очи.

— Говори на английски.

— Ами, предполагам, че мама спи на не повече от два метра от Кейт.

Мамка му! Не мисля, че майка ми ще ме изгони, но със сигурност няма да ме остави насаме с Кейт, а точно сега искам това повече от всичко друго. Джес поглежда към мен.

— Дори да видиш Кейт, няма да се почувстваш по-добре.

Наистина не мога да обясня защо изпитвам нужда да знам, че тя е добре, поне засега, макар че съм предприела стъпки, които ще сложат край на това.

Но сега за първи път някой сякаш разбира. Джес се взира през прозореца на колата.

— Остави на мен — предлага.

Бяхме единайсет и четиринайсетгодишни и тренирахме, за да влезем в „Книгата на Гинес“. Със сигурност на този свят не беше имало други две сестри, които едновременно да стоят на главата си толкова дълго, че бузите им да се втвърдят като сливи, а очите им да не виждат нищо друго, освен червено. Кейт приличаше на фея — цялата ръце и крака; когато се наведеше към земята и вдигнеше краката си във въздуха, движението й изглеждаше ефирно като на паяк, който пълзи по стена. Що се отнасяше до мен, май се противопоставях на гравитацията с тупване.

Балансирахме мълчаливо няколко мига.

— Иска ми се главата ми да беше по-плоска — казах и почувствах, че веждите ми се свиват. — Мислиш ли, че ще изпратят вкъщи някого, за да ни засече времето? Или просто трябва да направим запис на видео?

— Те ще ни съобщят, предполагам — Кейт скръсти ръце на килима.

— Мислиш ли, че ще станем известни?

— Може дори да ни дадат по шоуто „Тъдей“. Там показаха онзи единайсетгодишен, дето свири на пиано с крака — за миг се замисли. — Мама е познавала човек, който бил убит от пиано, паднало от прозорец.

— Не е вярно. Защо някой би избутал пиано през прозорец?

— Вярно е. Питай я. Освен това не са изнасяли пианото, а са го внасяли — подпря кръстосаните си крака на стената. Изглеждаше така, сякаш само седи с главата надолу. — Как мислиш, кой е най-добрият начин да умреш?

— Не искам да говоря за това — отвърнах.

— Защо? Аз ще умра. Ти ще умреш — когато се намръщих, тя настоя: — Ами да, ще умреш — после се ухили. — Мен просто ме бива в това повече от теб.

— Този разговор е глупав — вече усещах как кожата ме сърби на места, които знаех, че никога няма да успея да почеша.

— Може би самолетна катастрофа — промълви замислено Кейт. — Ще е неприятно, да, когато осъзнаеш, че падаш… но после просто ще се случи и ще се превърнеш прах. Как така хората се изпаряват, но успяват да намерят в клоните на дърветата дрехи, както и черните кутии?

Главата ми вече пулсираше.

— Млъквай, Кейт.

Тя пропълзя надолу по стената и седна със зачервено лице.

— Може и просто да пукнеш в съня си, но е някак скучно.

— Млъквай — повторих, ядосана, че издържахме само двайсет и две секунди, ядосана, че сега ще трябва да се опитаме да направим рекорда отначало. Постарах се пак да погледна нещата от светлата страна и се опитах да махна заплетената коса от лицето си. — Знаеш ли, нормалните хора не мислят за смъртта.

— Лъжкиня. Всеки си мисли за смъртта.

— Всеки мисли за твоята смърт — отвърнах.

В стаята се възцари такава тишина, че се зачудих дали пък да не се опитаме да поставим друг рекорд — колко дълго две сестри могат да държат дъха си затаен?

После по лицето й трепва внезапна усмивка.

— Е — въздъхна Кейт, — сега поне казваш истината.

Джес ми дава банкнота от двайсет долара, за да си хвана такси до къщи, защото това е единствената слабост в плана му — след като го осъществим, няма да се върне с колата обратно. До осмия етаж се качваме пеша вместо с асансьора, защото оттам се минава зад бюрото на сестрите, а не пред него. Брат ми ме намества зад шкаф за спално бельо, пълен с възглавници с изкуствени калъфки и чаршафи с отпечатано име на болницата.

— Чакай! — обаждам се, когато се обръща да тръгне. — Откъде ще разбера кога е време?

Той избухва в смях.

— Ще разбереш, повярвай ми.

Изважда от джоба си сребърна манерка — същата, която баща ми е получил от началника си и смята, че е загубил преди три години, — отвива капачката и залива цялата предница на ризата си с уиски. Тръгва по коридора. Е, не може да се каже, че върви, не точно — блъска се като билярдна топка в стените и събаря количка за чистене.

— Мамо? — изкрещяла той. — Мамо, къде си?

Не е пиян, но със сигурност страхотно имитира състоянието. Това ме кара да се запитам за всички пъти, когато съм поглеждала през прозореца на стаята си посред нощ и съм го виждала да повръща в рододендроните. Може би и тогава е било просто представление.

Сестрите се изсипват от кошера си — иззад бюрото, — опитват се да укротят момче, два пъти по-младо и три пъти по-силно от тях, което в същия миг сграбчва най-горния ред на стойка за бельо и го дръпва напред. Трясъкът е оглушителен и ушите ми писват. Зазвъняват бутони за повикване и бюрото на сестрите сякаш се превръща в табло на оператор, но и трите жени нощна смяна полагат всички усилия да удържат Джес, докато той рита и се мята.

Вратата към стаята на Кейт се отваря и майка ми се появява с мътен поглед. Поглежда към Джес и за частица от секундата лицето й замръзва от осъзнаването, че да, нещата всъщност могат да станат още по-лоши. Джес люшва глава към нея като огромен бик и лицето му омеква.

— Здрасти, мамо — поздравява я и й се усмихва широко и неопределено.

— Много съжалявам — обръща се майка ми към сестрите и затваря очи, когато Джес залита към нея и непохватно я обгръща с ръце.

— В закусвалнята има кафе — предлага едната сестра, но майка ми е прекалено притеснена дори да й отговори.

Просто тръгва към асансьорите със сина си, залепен за нея като мида за корабен корпус, и натиска бутона за надолу отново и отново с напразната надежда, че така вратите ще се отворят по-бързо.

Те изчезват и всичко става лесно — почти прекалено лесно. Някои от сестрите забързано се отправят да проверят пациентите, които са позвънили; други сядат обратно зад бюрото и приглушено коментират за Джес и горката ми майка, все едно е някаква игра на карти. Изобщо не поглеждат към мен, докато се измъквам от шкафа, минавам на пръсти по коридора и се вмъквам в болничната стая на сестра си.

На един Ден на благодарността, когато Кейт не беше в болница, наистина се престорихме, че сме нормално семейство. Гледахме по телевизията парада, където огромен балон стана жертва на свиреп вятър и се уви около нюйоркски светофар. Опекохме си месо. Майка ми изнесе ядеца на пуйката на масата и се сдърпахме кой да има честта да го счупи. С Кейт спечелихме. Преди да стисна здраво костта, майка ми се наведе и прошепна в ухото ми:

— Знаеш какво трябва да си пожелаеш.

Затова стиснах здраво очи и си помислих, че искам ремисия за Кейт, макар че възнамерявах да си пожелая собствена музикална уредба, и изпитах злобно удовлетворение от факта, че не бях излязла победител в дърпането.

След обяда баща ми ни изведе навън за игра на футбол с позволено събаряне на играчите, докато майка ми миеше съдовете. Излезе, когато с Джес вече бяхме отбелязали две точки.

— Кажете ми — рече тя, — че халюцинирам.

Нямаше нужда да казва нищо повече — всички бяхме виждали Кейт да пада като всяко обикновено дете и да кърви неудържимо като болно.

— Ау, Сара! — баща ми насочи към нея ослепителната си усмивка. — Кейт е от моя отбор. Няма да позволя да я извадят.

Отправи се към майка ми и я целуна толкова продължително и бавно, че бузите ми пламнаха, защото бях сигурна, че съседите ще видят. Когато той вдигна глава, очите на майка ми бяха придобили цвят, който никога досега не бях виждала и не мисля, че видях и някога след това.

— Имай ми доверие — успокои я и хвърли топката на Кейт.

Това, което си спомням от онзи ден, е усещането на земята, когато сядаш на нея — първият полъх на зимата. Спомням си как баща ми ме събори няколко пъти, като всеки път заставаше в положение за лицева опора, така че да не ме притиска с тежестта си, а да ме стопля с тялото си. Спомням си как майка ми ликуваше и за двата отбора.

Спомням си и нещо друго: как хвърлих топката към Джес, но Кейт се изпречи на пътя и на лицето й се изписа абсолютно стъписване, когато топката падна в свитите й ръце, а татко й изкрещя да побърза. Тя хукна и почти успя да стигне до мъртвото поле, но тогава Джес направи скок към нея и я събори на земята, като я притисна с тялото си.

В този миг всичко спря. Кейт лежеше с разперени ръце и крака и не помръдваше. Баща ми се озова до нея за секунда, като крещеше на Джес:

— Какво ти става, по дяволите?

— Забравих!

Майка ми:

— Къде те боли? Можеш ли да седнеш?

Когато Кейт се завъртя, видях, че се усмихва.

— Не ме боли. Чувствам се страхотно.

Родителите ми се спогледаха. Нито единият, нито другият разбираше така, както разбирах аз, както разбираше Джес — че който и да си, част от теб винаги иска да си някой друг и когато за една хилядна от секундата желанието ти се сбъдне, е същинско чудо.

— Той забрави — каза Кейт, без да се обръща към никого, легна по гръб и се усмихна нагоре към студеното бдително слънце.

В болничните стаи никога не е съвсем тъмно; зад леглото винаги има светещо табло в случай на катастрофа — пътеводна ивица, по която да се ориентират сестрите и лекарите. Виждала съм Кейт стотици пъти в подобни легла, макар тръбите и жиците да се променят. Сестра ми винаги ми изглежда по-дребна, отколкото си я спомням.

Сядам възможно по-безшумно. Вените на врата и гърдите на Кейт са като пътна карта — магистрали, които не водят доникъде. Успявам да се самозаблудя и да повярвам, че мога да видя как лошите клетки на левкемията се движат като шепот през системата й.

Когато Кейт отваря очи, замалко да падна от леглото; чувствам се така, сякаш съм се озовала в „Екзорсистът“.

— Ана? — промълвява и вперва поглед право в мен.

Не съм я виждала толкова уплашена, откакто бяхме малки и Джес ни убеди, че призракът на един индианец се е върнал да си поиска костите, заровени по грешка под нашата къща.

Ако имаш сестра и тя умре, трябва ли да спреш да казваш, че имаш? Или винаги си сестра, дори когато другата част от уравнението я няма?

Пропълзявам в леглото. Тясно е, но все пак да ни побира и двете. Отпускам глава на гърдите й съвсем близо до централната й вена и виждам как течността капе в нея. Джес греши — не съм дошла да видя Кейт, за да се почувствам по-добре. Дойдох, защото без нея ми е трудно да си спомня коя съм.