Споделен живот

Джес

Не отричайте — минавали сте покрай булдозер или товарен камион, оставен край магистралата след часове работа, и сте се чудили защо екипите, които поправят пътища, оставят оборудването си там, където всеки — имам предвид аз — може да го открадне. За пръв път откраднах камион преди години; изключих бъркачка на цимент от скорост на един хълм и наблюдавах как се блъска в караваната на строителна компания. Точно сега на километър и половина от къщата ми има камион за боклук; видях го да спи като слонче до купчина прегради тип „Джърси“ на магистрала 195. Ако зависеше от мен, не бих си избрал точно тази бричка, но на харизан кон зъбите не се гледат. След дребния ми сблъсък със закона бащата ми взе колата и я държи на паркинга в пожарната.

Да карам камион за боклук, се оказва адски различно от шофирането с колата ми. Първо, заемам целия шибан път. Второ, управлението му е като на танк — поне предполагам, че така би се управлявал танк, ако не се налагаше да се присъединиш към армия, бъкана от сковани, жадни за власт задници, за да се качиш на такъв. Трето — и най-неприятно, — хората забелязват приближаването ти. Завивам към подлеза, където Дан Дурасел живее в картонения си дом, а той се свива зад редицата си от столитрови бидони.

— Ей — викам, докато слизам от кабината, — аз съм.

На Дан обаче му е необходима цяла минута, за да събере смелост да надникне между дланите си, за да се увери, че е истина.

— Харесва ли ти бричката ми? — интересувам се.

Той предпазливо се надига и докосва набраздената от резки броня на камиона. После избухва в смях.

— Май джипът ти е вземал стероиди, момче. Натоварвам в кабината нужните ми материали. Колко жестоко ще е, ако просто паркирам камиона до някой прозорец, метна вътре няколко бутилки от своя Специалитет на подпалвача и се отдалеча с пълна скорост, докато мястото избухва в пламъци? Дан застава до вратата на шофьора. „Измий ме“ — написва в натрупаната мръсотия.

— Ей! — възкликвам и без друга причина, освен че никога досега не съм го правил, го питам дали иска да дойде с мен.

— Наистина ли?

— Да. Но има едно правило. Каквото и да видиш и каквото и да направим, не бива да казваш на никого.

Той се преструва, че заключва устните си и изхвърля ключа. След пет минути сме на път към стара барака, някога навес за лодки за един от колежите. Дан си играе с бутоните за управление, вдига и спуска каросерията, докато се возим бавно. Казвам си, че съм го поканил само за да стане тръпката още по-голяма — още един, който знае, прави всичко още по-вълнуващо. Истината обаче е друга: поканих го, защото има нощи, когато просто искаш да знаеш, че на този широк свят има някой друг, освен теб.

Когато бях единайсетгодишен, ми подариха скейтборд. Не бях молил за това. Беше подарък от чувство за вина. С годините натрупах доста такива — красиви и скъпи неща, обикновено свързани с някой от епизодите на Кейт. Когато трябваше да й правят някакви процедури, родителите ми я отрупваха с всевъзможни страхотни боклуци и тъй като обикновено участваше и Ана, тя също получаваше фантастични подаръци. Около седмица по-късно родителите ми започваха да се чувстват зле заради неравенството и ми купуваха някаква играчка, за да не се чувствам пренебрегнат.

Както и да е, не мога да ви опиша колко страхотен беше този скейтборд. На дъската имаше череп, който светеше в тъмното, а от зъбите капеше зелена кръв. Колелата бяха неоновожълти, а неравната повърхност, когато стъпех на нея с маратонките си, звучеше като рокзвезда, която си прочиства гърлото. Не спирах да го карам нагоре-надолу по алеята и по тротоарите, учейки се да правя всевъзможни маневри. Имаше само едно правило: не биваше да го карам на улицата, защото всеки момент можеше да връхлети кола и да удари някое дете за броени секунди.

Не е необходимо да ви подсказвам, че единайсетгодишните бъдещи бродяги и домашните правила са като вода и олио. В края на първата си седмица с този скейтборд си мислех, че съм готов по-скоро да се плъзна по острието на бръснач в басейн с алкохол, отколкото да мина с него още веднъж по тротоара редом с всички бебета на велосипедите им с три колела.

Умолявах баща си да ме заведе на паркинга на „Кмарт“, в някой училищен двор, където и да било, само да мога да го покарам истински поне малко. Той ми обеща, че в петък, след рутинната костномозъчна аспирация на Кейт всички можем да отидем в училището. Щях да взема скейтборда си, Ана — колелото, а ако Кейт се чувстваше достатъчно силна, можеше да покара ролери.

Господи, как очаквах този момент! Намазах с масло гумите на скейтборда, излъсках дъската и упражнявах двойния си хеликс на рампата на алеята, която бях направил от стари парчета шперплат и широк дънер. В мига, в който видях колата — майка ми и Кейт, които се връщаха от хематолога, — се втурнах на верандата, за да не губим време.

Оказа се, че и майка ми много бърза. Вратата на вана се отвори и видях Кейт, обляна в кръв.

— Доведи баща си — заповяда майка ми и притисна към лицето на Кейт няколко носни кърпички.

Кейт и преди беше кървила от носа. И когато откачах от ужас, майка ми винаги ми казваше, че изглежда много по-лошо, отколкото е в действителност. Доведох баща си, двамата заведоха Кейт в банята и се опитаха да я накарат да спре да плаче, защото това само влошавало нещата още повече.

— Татко — казах. — Кога ще тръгваме?

Но той беше зает да навива тоалетна хартия и да я държи под носа на Кейт.

— Татко? — изгубих.

Баща ми погледна право към мен, но не отговори. Очите му бяха замъглени и се взираха право през мен, сякаш бях направен от дим.

Тогава за пръв път си помислих, че може и да съм.

Пламъците са коварни — промъкват се незабелязано, ближат с език, хвърлят поглед назад през рамо и се смеят. И мамка му, освен това са красиви. Като залез, който поглъща всичко по пътя си. За пръв път до мен е някой, който да се възхищава на работата ми. Дан издава тих звук в основата на гърлото си — уважение, несъмнено. Но когато поглеждам гордо към него, виждам, че е свил глава в мазната яка на огромното си армейско яке. По лицето му текат сълзи.

— Дан, човече, какво те прихваща? — вярно, наистина е смахнат, но все пак… Слагам ръка на рамото му и ако се съди по реакцията, бих си помислил, че го е ухапал скорпион. — Боиш се от огъня ли, Дани? Няма защо. Достатъчно далеч сме. В безопасност сме — усмихвам му се окуражително или поне така се надявам. Ами ако превърти, започне да крещи, повика някое случайно мотаещо се наоколо ченге?

— Тази барака — казва Дан.

— Да. Няма да липсва на никого.

— Там живее онзи плъх.

— Вече не — отвръщам.

— Но плъхът…

— Животните умеят сами да си намират път през огъня — уверявам го. — Плъхът ще се справи. Успокой се.

— Ами вестниците? Има снимки от убийството на президента Кенеди…

Изведнъж ме осенява, че плъхът по всяка вероятност не е гризач, а друг бездомник — бездомник, който използва бараката като заслон.

— Дан, какво ми казваш, че някой живее там, вътре?

Той поглежда към бушуващите пламъци и очите му се наливат със сълзи. После повтаря собствените ми думи:

— Вече не.

Както отбелязах, бях на единайсет, но и днес не мога да ви обясня как съм стигнал от къщата ни в Апър Дарби до центъра на Провидънс. Предполагам отнело ми е няколко часа; вероятно съм вярвал, че с новото си невидимо наметало на супергерой мога просто да изчезна и да се появя на някое съвсем друго място.

Изпитах се. Пързалях се през бизнес квартала и наистина хората минаваха точно покрай мен, приковали очи в пукнатините на тротоара или загледани право напред като корпоративни зомбита. Минах покрай дълга стена от огледално стъкло на една сграда и видях отражението си. Но колкото и физиономии да правех, колкото и дълго да стоях там, никой от минувачите покрай мен не обели и дума.

В края на деня се озовах насред кръстовище, точно под светофар, сред клаксоните на таксита, кола, която завиваше рязко наляво и две ченгета, които хукнаха да ме издърпат, преди да съм се убил. Когато дойде да ме вземе от участъка, баща ми попита какво, по дяволите, съм си въобразявал.

Не бях си въобразявал нищо. Просто се опитвах да стигна до място, където да ме забележат.

Първо си свалям ризата и я потапям в локва отстрани на пътя, а после я увивам около главата и лицето си. Димът вече се надига — яростни черни облаци. В тъпанчетата на ушите ми отеква воят на сирени. Но съм обещал на Дан.

Най-напред ме удря горещината — стена, по-солидна, отколкото изглежда, формата на сградата изпъква през очите ми, оранжев рентгенов лъч. Вътре димът е невероятно гъст, не виждам какво има дори на половин метър пред мен.

— Плъх! — изкрещявам и вече съжалявам за това, защото димът нахлува в гърлото ми и го разранява, а гласът ми преграква. — Плъх!

Няма отговор. Колибата не е толкова голяма. Смъквам се на четири крака и запълзявам напред.

Имам само един определено лош момент, когато случайно поставям ръката си върху нещо метално; в следващата секунда предметът се превръща в огромна дамга. Кожата ми залепва за него, незабавно се надигат мехури. В мига, в който падам върху нечий обут в ботуш крак, вече плача, убеден, че никога няма да се измъкна. Напипвам пътя си по тялото на Плъха, премятам отпуснатото му тяло през рамо и със залитане се отправям обратно навън.

По някаква прищявка на Бог успяваме да излезем. Навън спират пожарни и насочват помпите. Може би баща ми е там. Оставам под прикритието на дима, стоварвам Плъха на земята. С лудо биещо сърце хуквам в обратна посока. Останалата част от спасяването е за хората, които действително искат да бъдат герои.

Ана

Питали ли сте се някога как всички ние сме се озовали тук? Имам предвид на Земята. Забравете песента и танца за Адам и Ева, за които съм наясно, че са глупости. Баща ми харесва мита на индианците пони, които вярват, че божествата на звездите населили света: Вечерница и Зорница се натиснали и създали първото момиче на света. Първото момче се родило от Слънцето и Луната. Човешките същества се появили на света, яхнали торнадо.

Господин Хюм, учителят ми по природни науки, ни обясни за първичната супа с природни газове, кална течност и въглерод, която някак си се втвърдила в едноклетъчни организми, наречени динофлагелати… което според мен звучи по-скоро като болест, предавана по полов път, отколкото като начало на еволюционна верига. Но дори и след като се е стигнало дотам, скокът от амеба към маймуна, а оттам към цял мислещ човек все пак е огромен.

Наистина е удивително, че в каквото и да вярваш, е била необходима дейност, за да се стигне от етапа, в който не е имало нищо, до този, в който всички подходящи неврони припламват и щракат, за да вземаме решения.

Още по-невероятно е, че дори и след като вземането на решения се превърне във втора природа за нас, все пак успяваме да го оплескаме.

В събота сутринта отивам в болницата с Кейт и майка ми. И трите полагаме усилия да се преструваме, че възбуденият от мен процес няма да започне само след два дни. Човек би си помислил, че е трудно, но всъщност е много по-лесно от алтернативата. Семейството ми се слави с това, че се лъжем сами чрез премълчаване: просто не говорим и готово! Няма да има дело, няма да има отказ на бъбреците, няма да има никакви тревоги.

Гледам „Щастливи дни“ по канал „Ти Ви Ленд“. Семейство Кънингам не е кой знае колко по-различно от нас. Единственото, за което се тревожат, е дали групата на Ричи ще получи ангажимент в заведението на Ал, или дали Фонзи ще спечели състезанието по целуване, когато дори и аз знам, че през петдесетте години Джоуни сигурно е треперела от въздушните сирени, докато е била на училище, Марион определено е гълтала валиум с шепи, а Хауард е умирал от страх да не ги нападнат комунистите. Може би, ако прекараш целия си живот, преструвайки се, че си на снимачна площадка, никога няма да ти се наложи да признаеш, че стените са картонени, храната — пластмасова, а думите в устата ти не са наистина твои.

Кейт решава кръстословица.

— Трибуквена дума за съд? — пита тя.

Днес й е добър ден. Имам предвид, чувства се достатъчно силна, за да ми се разкрещи, задето съм взела назаем два от компактдисковете й, без да я питам (за Бога, тя беше почти в кома, как щеше изобщо да ми даде позволение?); чувства се достатъчно силна, за да се опита да се пребори с кръстословицата.

— Кана — предлагам. — Купа.

— Три букви.

— Куб — предлага майка ми. — Може би имат предвид хранилище.

— Кръв — обажда се доктор Чанс при влизането си в стаята.

— Това са четири букви — отговаря Кейт. Трябва да отбележа, че тонът й е много по-приятен от този, който е използвала преди малко с мен.

Всички харесваме доктор Чанс; след цялото това време може да се каже, че се е превърнал в шестия член на семейството ни.

— Кажи ми число — има предвид скалата на болката. — Пет?

— Три.

Доктор Чанс присяда на ръба на леглото й.

— След час може да стане пет — предупреждава я. — Или девет.

Лицето на майка ми придобива цвета на патладжан.

— Но Кейт се чувства страхотно! — възразява бодро тя.

— Знам, но добрите моменти ще стават все по-кратки и все по-редки — обяснява доктор Чанс. — Не е левкемията. От отказа на бъбреците е.

— Но след трансплантацията… — започва майка ми.

Кълна се, целият въздух в стаята става лепкав. Би могло да се чуе пърхането на птиче крило, такава тишина се възцарява. Искам да се изпаря от стаята като мъгла; не искам да съм виновна за това.

Доктор Чанс е единственият, който е достатъчно смел да ме погледне.

— Доколкото разбирам, Сара, не е сигурно, че разполагаме с орган.

— Но…

— Мамо — прекъсва я Кейт и се обръща към доктор Чанс: — За колко време говорим?

— Може би седмица.

— О! — тихо промълвява тя. — О! — Докосва ръба на вестника си, прокарва палец по края му. — Ще боли ли?

— Не — обещава й доктор Чанс. — Аз ще се погрижа.

Кейт оставя вестника в скута си и докосва ръката на лекаря.

— Благодаря! Имам предвид за истината.

Доктор Чанс вдига глава, а очите му са зачервени.

— Не ми благодари.

Изправя се толкова тежко, сякаш е от камък, и напуска стаята, без да продума повече.

Майка ми се свива в себе си, това е единствената дума да го опиша. Също като хартия: когато я сложиш навътре в камината, вместо да изгори, все едно просто изчезва.

Кейт поглежда към мен, а после към всички тръби, които я приковават към леглото. Затова ставам и отивам до майка си. Слагам ръка на рамото й.

— Мамо — казвам. — Престани.

Тя вдига глава и ме поглежда измъчено.

— Не, Ана. Ти престани.

Необходимо ми е малко време, но се отскубвам.

— Ана — казвам тихо.

Майка ми се обръща.

— Какво?

— Трибуквена дума за съд — казвам и излизам от стаята на Кейт.

По-късно следобед се въртя на въртящия се стол в кабинета на баща ми в пожарната. Джулия седи срещу мен. На бюрото има пет-шест снимки на семейството ми: една на Кейт като бебе, с плетена шапка, която прилича на ягода; друга на мен и Джес, на която се усмихваме толкова широко, че устите ни са зейнали като на лефера, който и държим помежду си. Някога се чудех за фалшивите снимки в рамките, които купуваш от магазина — жени с гладки кестеняви коси и широки усмивки, бебета с глави като грейпфрут на коленете на по-голямото си братче или сестриче; хора, които в истинския живот навярно са непознати, събрани от талантлив търсач, за да изглеждат като семейство.

Навярно фалшивите снимки не се различават особено от истинските.

Вземам една, на която майка ми и баща ми са с тен и по-млади, отколкото съм ги виждала някога.

— Имате ли си приятел? — питам Джулия.

— Не! — отвръща тя прекалено бързо. Когато поглеждам към нея, тя свива рамене. — А ти?

— Имаше едно момче, Кайл Макфий. Мислех, че го харесвам, но сега не съм сигурна.

Вземам химикалка и започвам да я разглобявам. Накрая изваждам малката тръбичка синьо мастило. Колко ли ще е страхотно да имаш такава тръбичка, вградена в теб: посочваш с пръст и оставяш отпечатък върху всичко, което искаш.

— Какво стана?

— Отидох с него на кино, нещо като среща, но когато свърши и станахме, той беше… — изчервявам се като домат. — Нали разбирате — махвам с ръка към скута си.

— А! — схваща Джулия.

— Попита дали някога съм носила в училище магазин за магически пръчки — за Бога, магазин за пръчки? — казвам му „не“ и бам, ето къде гледам. — Оставям обезглавения химикал върху папката на баща си. — Когато сега го срещна в града, това е единственото, за което мога да си мисля.

Поглеждам към нея и ми хрумва една мисъл.

— Извратена ли съм?

— Не, просто си тринайсетгодишна. Както и Кайл, да отбележим. Не е могъл да се спре, не повече, отколкото ти можеш да се спреш да не мислиш за това, когато го видиш. Брат ми Антъни казваше, че има само два мига, в които един мъж може да се… развълнува: денем и нощем.

— Брат ви е говорил с вас за такива неща?

Тя се смее.

— Май да. Защо, Джес не е ли?

Изсумтявам.

— Ако задам на Джес въпрос за секса, ще се пръсне от смях, а после ще ми даде купчина списания „Плейбой“ и ще ми каже да проуча въпроса сама.

— Ами родителите ти?

Поклащам глава. Изключено е да попитам баща си, защото ми е баща. Майка ми е прекалено притеснена. А Кейт е също толкова непросветена.

— Със сестра ти карали ли сте се заради момче?

— Не си падаме по един и същ тип. Какъв е вашият тип?

Тя се замисля.

— Не знам. Висок. Тъмнокос. Дишащ.

— Мислите ли, че Камбъл е готин?

Джулия само дето не пада от стола си.

— Какво?

— Имам предвид за възрастен пич.

— Разбирам защо на някои жени… може да им се стори привлекателен — казва тя.

— Прилича на герой от сапунките, по които Кейт си пада — прокарвам нокът по жлеба в дървения плот на бюрото. — Странно е — имам предвид, че ще порасна, ще целуна някого и ще се омъжа.

А Кейт няма.

Джулия се привежда напред.

— Какво ще се случи, ако сестра ти умре, Ана?

Една от снимките на бюрото е на нас с Кейт. Съвсем малки сме — може би на пет и две годинки. Правена е преди първия й релапс, но след като косата й е пораснала. Стоим на края на плаж, в еднакви бански, и си правим пясъчни торти. Можеш да сгънеш снимката надве и да си помислиш, че едната половина е огледален образ на другата — Кейт беше дребна за възрастта си, а аз бях висока; косата на Кейт беше с различен цвят, но със същия естествен път и се подвиваше по същия начин в кранчетата; дланите на Кейт, притиснати към моите. Струва ми се, че до този момент никога не съм осъзнавала напълно колко много си приличаме.

Вечерта телефонът иззвънява малко преди десет часа и за моя изненада в пожарната предават моето име. Вдигам слушалката на апарата в кухнята, почистена и избърсана за през нощта.

— Ало?

— Ана — казва майка ми.

Незабавно предполагам, че се обажда заради Кейт. Като се сетя как се разделихме по-рано в болницата, почти не е останало какво да ми каже.

— Всичко наред ли е?

— Кейт заспа.

— Добре — отговарям и се чудя дали наистина е така.

— Обаждам ти се поради две причини. Първо искам да ти кажа, че съжалявам за сутринта.

Чувствам се съвсем дребничка.

— Аз също — признавам.

В този миг си спомням как ме завиваше вечер. Първо отиваше до леглото на Кейт, навеждаше се и оповестяваше, че целува Ана. После идваше при мен и казваше, че е дошла да прегърне Кейт. И ние всеки път умирахме от смях. Тя угасяше лампата и за няколко дълги мига след излизането й стаята продължаваше да мирише на лосиона, с който поддържаше кожата си мека като вътрешността на пухена възглавница.

— Втората причина да ти се обадя — продължава майка ми — е просто да ти пожелая „лека нощ“.

— Това ли е всичко?

Усещам усмивката в гласа й.

— Не е ли достатъчно?

— Разбира се — отвръщам, макар да не е.

Не мога да заспя. Измъквам се от леглото и минавам покрай хъркащия си баща. Вземам Книгата на Гинес от мъжката тоалетна и лягам на покрива на пожарната, за да почета на лунна светлина. Осемнайсетмесечно бебе на име Алехандро паднало от двайсет метра височина през прозореца на апартамента на родителите си в Мурсия, Испания, и се превърнало в бебето, преживяло най-високото падане. Рой Съливан от Вирджиния преживял седем удряния от гръм само за да се самоубие, след като любовницата му го зарязала. Намерили една котка в развалините осемдесет дни след земетресение в Тайван, убило две хиляди души, и тя се възстановила напълно. Улавям се, че чета и препрочитам частта, озаглавена „Оцелели и спасители“ и добавям в главата си още две категории. „Най-дълго оцелял болен от остра промиелоцитна левкемия — ще пише там. — Най-щастливата сестра“.

Баща ми ме намира, когато съм оставила книгата настрана и вече търся Вега.

— Тази вечер не се вижда нищо, а? — казва той и сяда до мен. Нощта е обгърната в облаци, дори луната изглежда покрита с памук.

— Не — отвръщам. — Всичко е замъглено.

— Пробва ли с телескопа?

Известно време наблюдавам как се бори с уреда, а после решавам, че тази нощ просто не си заслужава. Внезапно си спомням как, когато бях на седем, се возех с него в колата и го питах как големите успяват да стигнат от едно място до друго. Все пак никога не го бях виждала да посяга към карта.

— Предполагам, просто сме свикнали да правим едни и същи завои — обяснява ми, но отговорът не ме задоволи.

— А когато за пръв път отиваш някъде?

— Ами тогава имаме указания.

Аз обаче исках да знам кой е получил указания съвсем първия път? Ами ако там, където отиваш, не беше ходил никой?

— Татко — попитах, — вярно ли е, че човек може да използва звездите вместо карта?

— Да, ако си запознат с небесната навигация.

— Трудно ли е? — мислех си, че може би трябва да се науча, да имам резервен план за всички пъти, когато имам чувството, че просто обикалям в кръг.

— Става дума за чиста математика — измерваш височината на някоя звезда, разбираш точното й местоположение с помощта на морски алманах, изясняваш си колко според теб трябва да бъде височината и в каква посока трябва да се намира звездата спрямо мястото, където си, и сравняваш височината, която си измерил, с тази, която си изчислил. После нанасяш местоположението на карта. Нанасяш няколко такива местоположения, които се пресичат, и тръгваш нататък — татко хвърли поглед към лицето ми и се усмихна. — Точно така — засмя се. — Никога не излизай от къщи без джипиес.

Аз обаче бях сигурна, че ще се справя. Всъщност не е чак толкова объркващо. Отправяш се към мястото, където се пресичат различните местоположения, и се надяваш на най-добрия изход.

Ако имаше религия на анаизма и трябваше да ви кажа как хората са се озовали на Земята, историята ще бъде следната: в началото не съществувало нищо друго, освен Луната и Слънцето. Луната искала да излиза през деня, но имало нещо друго, което било толкова по-ярко, че сякаш запълвало всички тези часове. Луната огладняла, отслабвала все повече и накрая се превърнала само в част от себе си, с остри като нож ръбове. Случайно, защото повечето неща стават случайно, тя пробила дупка в небето и през тази дупка се изсипали милиони звезди като фонтан от сълзи.

Ужасена, Луната се опитала да ги погълне обратно. И понякога се получавало, защото ставала по-пълна и кръгла. Но през повечето време така и не успявала — звездите просто били прекалено много. Те продължавали да излизат и накрая осветили небето толкова ярко, че Слънцето завидяло. Поканило звездите да отидат в неговата част на света, където било винаги светло. Не им казало обаче, че през деня никой никога няма да ги забележи. Затова глупавите сред звездите скочили от небето на земята и застинали, приковани под тежестта на собствената си глупост.

Луната направила всичко по силите си: изваяла всеки от тези блокове на скръбта в мъж или жена. Прекарала останалата част от времето си в бдение, за да не паднат и другите й звезди. Прекарала останалата част от времето си, вкопчена в остатъците, които все още държала.

Брайън

Малко преди седем часа сутринта в пожарната влиза един октопод. Е, всъщност жена, облечена като октопод, но когато зърнете подобна гледка, някак не забелязвате разликата. По лицето й текат сълзи, а многобройните й ръце стискат пекинез.

— Трябва да ми помогнете! — извиква, а аз се сещам: госпожа Зеня, чиято къща беше съсипана преди десет дни от кухненски пожар.

Тя подръпва пипалата си.

— Това са единствените дрехи, които ми останаха. Костюм за Хелоуин. Вещицата Урсула. Бях го оставила да гние в склад в Тонтън заедно с колекцията албуми на „Питър, Пол и Мери“31.

Внимателно я настанявам да седне на стола срещу бюрото ми.

— Госпожо Зеня, знам, че къщата ви е непригодна за живеене…

— Непригодна за живеене? Тя е развалина!

— Мога да ви свържа с приют. И ако желаете, ще говоря със застрахователната ви компания, за да ускорят нещата.

Тя вдига ръка, за да избърше очите си, и други девет, задвижени от ластици, също се вдигат.

— Нямам застраховка за къщата. Не вярвам, че човек трябва да изживее живота си в очакване на най-лошото.

За миг оставам втренчен в нея. Опитвам се да си спомня какво е да останеш изненадан от самата възможност за нещастие.

Връщам се в болницата, Кейт лежи по гръб, стиснала плюшено мече, на което не е обръщала внимание от седемгодишна. Закачена е към една от управляваните от пациента системи за вливане на морфин и от време на време пръстите й натискат бутона, макар че е дълбоко заспала.

Един от фотьойлите в стаята се разтяга в легло с матрак, тънък като вафла, и там се е свила Сара.

— Здрасти — казва тя и отмята косата от очите си. — Къде е Ана?

— Спи така, както могат само децата. Как изкара нощта Кейт?

— Не беше лошо. Между два и четири я заболя малко.

Сядам на ръба на леглото й.

— За Ана означава много, че се обади снощи.

Когато погледна Сара в очите, виждам Джес — имат същия цвят на очите и косата, същите черти. Питам се дали Сара поглежда към мен и си мисли за Кейт. Питам се дали боли.

Трудно ми е да повярвам, че някога с тази жена сме седели в кола и сме изминали Път 66, като през цялото време сме имали какво да си кажем. Сега разговорите ни са колекция от факти, медицински подробности и вътрешна информация.

— Спомняш ли си онази врачка? — питам. Поглежда ме неразбиращо и аз продължавам: — Бяхме насред Невада, когато свърши бензинът… а ти не искаше да те оставям сама в колата, докато търся бензиностанция?

„След десет дни, докато все още обикаляш в кръг, ще ме намерят по лешоядите, които ще разкъсват вътрешностите ми“ — така каза тогава Сара и закрачи до мен. Вървяхме шест километра обратно до коптора, покрай който бяхме минали — бензиностанция. Управляваха я старец и сестра му, която твърдеше, че притежавала ясновидски дарби. — Да го направим — помоли Сара, но едно гледане струваше пет долара, а аз имах само десет.

— Тогава ще вземем само половинка бензин и ще питаме врачката кога ще се свърши следващия път — настоя Сара и както винаги ме убеди.

Мадам Агнес беше от слепците, които плашат децата — с катаракти, от които очите й приличаха на бездънно синьо небе. Тя сложи костеливите си ръце върху лицето на Сара, за да почувства костите й, и каза, че вижда три бебета и дълъг живот, но няма да е достатъчно.

— Какво означава това? — попита ядосано Сара и мадам Агнес обясни, че съдбата е като глина и може да бъде премоделирана по всяко време. Човек обаче можел да промени само собственото си бъдеще, не това на някой друг, а за някои хора просто не било достатъчно.

После сложи ръце върху моето лице и произнесе само:

— Спасявай се.

Каза ни, че бензинът ни ще свърши малко след като минем границата с Колорадо, и наистина стана така.

Сега в болничната стая Сара ме поглежда с празен поглед.

— Кога сме ходили в Невада? — пита тя. Поклаща глава. — Трябва да поговорим. Ако Ана наистина настоява в понеделник да има изслушване, трябва да преговорим показанията ти.

— Всъщност… — подхващам и свеждам поглед към ръцете си. — Ще кажа, че подкрепям желанието на Ана.

— Какво?

Хвърлям бърз поглед през рамо, за да се уверя, че Кейт все още спи, и се опитвам да обясня.

— Сара, повярвай ми, мислих много дълго и сериозно. И ако Ана е решила да спре да бъде донор на Кейт, трябва да уважим решението й.

— Подкрепиш ли Ана, съдията ще приеме, че поне един от родителите й може да подкрепи искането й, и ще отсъди в нейна полза.

— Знам — отвръщам. — Защо иначе ще го правя?

Взираме се един в друг, загубили дар слово, неспособни да признаем какво ни очаква в края на всеки от тези пътища.

— Сара — питам най-накрая, — какво искаш от мен?

— Искам да те погледна и да си спомня как беше преди — отвръща с дрезгав глас. — Искам да се върна обратно, Брайън. Искам да ме заведеш обратно.

Но тя не е жената, която познавах, жената, която пътуваше през страната и броеше дупките на койотите, която четеше на глас материалите за самотни каубои, търсещи жени, и ми казваше в най-тъмния миг от нощта, че ще ме обича, докато луната продължава да изгрява на небето.

Ако трябва да бъда честен, и аз не съм същият мъж — онзи, който я слушаше. Онзи, който й вярваше.

Сара 2001 г.

С Брайън седим на пейката и си разменяме страници от вестниците, когато влиза Ана.

— Ако кося моравата, докато се омъжа — започва тя, — ще ми дадете ли шестстотин и четиринайсет долара и деветдесет и шест цента? Сега?

— Защо? — питаме едновременно.

Тя потърква по килима с маратонката си.

— Нуждая се от малко пари в брой.

Брайън сгъва страниците с националните новини.

— Не мисля, че дънките са станали толкова скъпи.

— Знаех, че ще кажеш нещо подобно — отвръща дъщеря ни и понечва да се отдалечи сърдито.

— Почакай — спирам я, понадигам се и облягам лакти на коленете си. — Какво искаш да си купиш?

— Какво значение има?

— Ана — обажда се Брайън, — няма да ти дадем шестстотин долара, без да знаем за какво са.

За минута тя обмисля отговора си.

— Нещо от „иБей“.

Десетгодишната ми дъщеря сърфира в електронния магазин „иБей“?

— Добре — въздъхва тя. — Вратарски наколенки.

Поглеждам към Брайън, но и той не разбира.

— За хокей ли?

— Ами, да.

— Ана, ти не играеш хокей — отбелязвам, но когато се изчервява, осъзнавам, че може да не е така.

Брайън настоява за обяснение.

— Преди няколко месеца веригата на колелото ми падна точно пред пързалка за хокей. Там се упражняваха едни момчета, но вратарят им беше болен от мононуклеоза и треньорът обеща да ми даде пет кинта, ако стоя до мрежата и спирам ударите. Взех екипировката на болния и… Не се справих лошо. Хареса ми. Затова продължих да ходя. — Усмихва се срамежливо. — Треньорът ме помоли да се присъединя към отбора, наистина, преди турнира. Аз съм първото момиче в цялата му история. Но трябва да съм със собствена екипировка.

— За шестстотин и четиринайсет долара?

— И деветдесет и шест цента. Но това са само наколенките. Трябва ми предпазна подплата за гърди, ръкавици и каска — изброява и ни гледа с очакване.

— Трябва да го обсъдим — казвам й.

Ана промърморва нещо, което прозвучава като: „Така си и мислех“, и излиза от стаята.

— Знаеше ли, че играе хокей? — пита ме Брайън.

Поклащам глава. Чудя се какво друго крие от мен дъщеря ми.

Тъкмо се каним да тръгнем, за да видим първия мач на Ана, когато Кейт оповестява, че няма да дойде.

— Моля те, мамо — настоява. — Не и след като изглеждам така.

Има яркочервен обрив по бузите, дланите, ходилата и гърдите и кръгло като луна лице благодарение на стероидите, с които са лекували обрива. Кожата й е груба и дебела.

Това са класическите признаци на съпротивление срещу приемника, което Кейт разви след костномозъчната трансплантация. През последните четири години идва и отшумява, когато най-малко го очакваме. Костният мозък е орган и също като сърцето или бъбрека, организмът може да го отхвърли. Случва се и обратното — понякога трансплантираният костен мозък започва да отхвърля организма, в който са го сложили.

Хубавото е, че ако се случи, означава, че и раковите клетки са под обсада — нещо, което доктор Чанс нарича „съпротивление срещу левкемията“. Лошото са симптомите: постоянното разстройство, загубата на подвижност в ставите, раните и втвърдяването на съединителната тъкан. Така съм свикнала, че не се смущавам, но когато съпротивлението даде толкова силни признаци, позволявам на Кейт да не ходи на училище. Тя е тринайсетгодишна и за нея външността е от първостепенно значение. Уважавам суетността й, защото почти не притежава такава.

Но не мога да я оставя сама в къщата, а сме обещали на Ана да я видим как играе.

— Наистина е важно за сестра ти.

Вместо отговор Кейт се просва на дивана и придърпва възглавница върху лицето си.

Без да кажа нито дума повече, отивам до шкафа в коридора и изваждам от чекмеджетата цял куп неща. Подавам на Кейт ръкавиците, нахлузвам на главата й шапката и увивам шала около носа и устата й, така че се виждат само очите й.

— На игрището ще е студено — казвам с глас, който не оставя място за нищо друго, освен примирение.

Едва разпознавам Ана, навлечена, увита и завързана в екипировката, която в крайна сметка взехме назаем от племенника на треньора. Не може да се разпознае, че е единственото момиче на пързалката, няма начин да се разбере, че е с две години по-малка от останалите играчи.

Чудя се дали през каската Ана чува ръкоплясканията или е толкова съсредоточена върху това, което лети към нея, че е изключила всичко отвън, концентрирана само върху шайбата и ударите на стиковете, Джес и Брайън седят на края на местата си; дори Кейт, която толкова не искаше да идва, се увлича в играта. В сравнение с Ана противниковият вратар се движи на забавен кадър. Действието се променя като поток, играта се премества от другата врата към тази на дъщеря ми. Играчът в центъра подава към дясното крило, който се втурва да вкара и стикът му прорязва рева на ликуващата тълпа. Ана излиза напред, разбрала откъде ще дойде шайбата миг преди да долети. Коленете й са свити, лактите — изнесени встрани.

— Невероятно! — казва ми Брайън след втората почивка. — Тя е природен талант. Родена е за вратар.

Това можех да му го кажа и аз. Ана спасява. Всеки път.

Същата нощ Кейт се събужда с кръв, която тече от носа й, от ректума и от очните й ябълки. Никога досега не съм виждала толкова много кръв и докато се опитвам да спра потока, се питам колко ли от нея ще може да понесе да загуби. Стигаме до болницата, когато вече е дезориентирана и раздразнена и най-накрая изпада в безсъзнание. Медицинският екип й влива плазма, кръв и плателети, за да заменят изгубената кръв, но те сякаш изтичат от нея също толкова бързо. Вливат й венозно течности, за да предотвратят хиповолемичен шок, и я интубират. Правят й компютърна томография на мозъка и белите дробове, за да разберат докъде е стигнало кървенето.

Втурвали сме се към спешното отделение безброй пъти посред нощ, винаги когато Кейт изпада в релапс с внезапни симптоми, но и аз, и Брайън знаем, че никога досега не е било толкова лошо. Едно е кървене от носа; друго е отказ на системата. Два пъти досега е получавала сърдечна аритмия. Кръвоизливите пречат на мозъка, сърцето, на черния дроб, белите дробове и бъбреците да получат потока от кръв, необходим за работата им.

Доктор Чанс ни завежда в малката чакалня в края на педиатричното спешно отделение. Стените са изрисувани с маргаритки, подобни на усмихнати лица. На една от тях има таблица на растежа, мерилка, висока един метър и двайсет сантиметра с надпис: „Колко мога да порасна?“.

С Брайън седим неподвижно, сякаш ще ни възнаградят за добро поведение.

— Арсеник? — повтаря Брайън. — Отрова?

— Терапията е съвсем нова — обяснява доктор Чанс. — Лекарствата се вливат интравенозно, между двайсет и пет и шейсет дни. До момента не сме я прилагали, което не означава, че занапред няма да ни се случи, но за момента нямаме наблюдения дори пет години след провеждането й — ето колко е нова. В момента Кейт е изпробвала кръв от пъпна връв, алогенна трансплантация, облъчване, химиотерапия и изцяло трансретинолова киселина. Живя десет години повече, отколкото бихме могли да очакваме и в най-смелите си предвиждания.

Усещам, че кимам.

— Направете го — казвам, а Брайън поглежда надолу към ботушите си.

— Можем да опитаме, но по всяка вероятност кръвоизливът ще изтласка арсеника от тялото й — предупреждава ни доктор Чанс.

Взирам се в таблицата за растеж на стената. Снощи, преди да сложа Кейт в леглото, казах ли й, че я обичам? Не помня. Изобщо не съм в състояние да си спомня.

Малко след два часа сутринта загубвам Брайън. Измъква се, докато заспивам до леглото на Кейт, и се връща чак след час. Питам за него на бюрото на сестрите; търся го в закусвалнята и в мъжката тоалетна, но и двете са празни. Най-после го зървам в края на коридора в малко преддверие, наречено в чест на някое нещастно мъртво дете — стая, изпълнена със светлина, въздух и пластмасови растения, на които пациент с неутропения може да се радва. Седи на диван с грозна калъфка от кафяво рипсено кадифе и енергично пише нещо със син молив на късче хартия.

— Ей — викам го тихо и си спомням как децата оцветяваха заедно на пода на кухнята и пастелите лежаха разпилени помежду им като диви цветя. — Ще ти дам един жълт, ако ми дадеш твоя синия.

Брайън стреснато вдига поглед.

— Тя…

— Кейт е добре. Е, все така е. Стеф, сестрата, вече й е дала първата доза арсеник. Освен това й е направила две кръвопреливания, за да замени загубената кръв.

— Може би трябва да я заведем у дома — казва Брайън.

— Да, разбира се, че…

— Имам предвид сега — той допира дланите си една до друга. — Мисля, че ще иска да умре в собственото си легло.

Думата избухва помежду ни като граната.

— Тя няма да…

— Да, ще — поглежда към мен с разкривено от болка лице. — Тя умира, Сара. Ще умре днес или утре, или може би след година, ако извадим късмет. Чу какво каза доктор Чанс. Арсеникът не е лекарство. Просто отлага неизбежното.

Очите ми се наливат със сълзи.

— Но аз я обичам — изричам, защото е достатъчна причина.

— Аз също. Обичам я прекалено много, за да продължа с това.

Листчето, на което е драскал допреди малко, пада от ръцете му и каца в краката ми; преди да успее да се наведе, аз го вдигам. Пълен е с петна от сълзи и думи, написани накръст. „Тя обичаше аромата на пролетта“ — прочитам. „Можеше да победи всекиго на джин руми. Можеше да танцува дори и без музика“. И отстрани има бележки: „Любим цвят: розово. Любимо време на деня: здрач. Четеше «Където са дивите неща»32 отново и отново и все още я знае наизуст“.

Косъмчетата на врата ми настръхват.

— Това… това прощално слово ли е?

Брайън също плаче.

— Ако не го направя сега, няма да мога да го направя, когато наистина дойде времето.

Поклащам глава.

— Сега не е времето.

Обаждам се на сестра си в три и половина сутринта.

— Събудих те — казвам, защото в мига, в който Зан вдига слушалката, осъзнавам, че за нея, за всички нормални хора в момента е посред нощ.

— Кейт ли е?

Кимвам, макар че тя не може да ме види.

— Зан?

— Да?

Затварям очи и усещам как сълзите се процеждат през тях.

— Сара, какво има? Искаш ли да дойда?

Трудно ми е да говоря през огромната буца в гърлото си; истината нараства и се разширява, докато усещам, че ме задушава. Когато бяхме деца, моята спалня и тази на Зан имаха един коридор и постоянно се карахме дали нощем да оставяме лампата светната. „Пъхни си главата под възглавницата — казвах й. — Ти можеш да си направиш тъмно, но аз не мога да си направя светло“.

— Да — промълвявам. Сега вече плача, без да се опитвам да се спра. — Моля те.

Противно на всички очаквания Кейт преживява десет дни интензивни кръвопреливания и арсеникова терапия. На единайсетия ден от хоспитализирането си изпада в кома. Решавам да не се отделям от леглото й, докато не се събуди. И оставам там точно четирийсет и пет минути, защото тогава ми се обажда директорът на училището на Джес.

Изглежда, в лабораторията по химия на гимназията държат натрий в малки контейнерчета за бензин заради силната му реакция с въздуха. Изглежда, реагира и при контакт с вода и отделя водород и топлина. И изглежда, моят син, който е в девети клас, е бил достатъчно умен да го осъзнае, поради което е откраднал едно бурканче, пуснал го е в тоалетната чиния и е взривил септичния резервоар на училището.

Получава наказание — отстраняване за три седмици — от директора, който е достатъчно учтив да попита как е Кейт, докато на практика ме уведомява, че най-голямото ми дете е орисано да попадне в изправителен дом. После с Джес се качваме в колата и отиваме в болницата.

— Няма нужда да ти казвам, че ти е забранено да излизаш от къщи.

— Хубаво.

— Докато навършиш четирийсет.

Джес се смъква по-надолу на седалката и ако изобщо е възможно, се намръщва още повече. Чудя се кога точно съм се отказала от него. Чудя се защо, след като историята на Джес съвсем не е толкова разочароваща, колкото тази на сестра му.

— Директорът е тъпанар.

— Знаеш ли какво, Джес? Светът е пълен с тъпанари. Винаги ще се налага да се бориш с някого. С нещо.

Той ме поглежда гневно.

— Ти си в състояние да водиш разговор за шибаните „Ред Сокс“ и някак си да го насочиш към Кейт.

Спираме на паркинга на болницата, но не изключвам двигателя. Предното стъкло е замъглено от дъжд.

— Всички нас ни бива в това. Или си вдигнал във въздуха септичния резервоар поради някаква друга причина?

— Нямаш представа какво е да си момчето, чиято сестра умира от рак.

— Имам много добра представа, понеже съм майката на момичето, което умира от рак. Абсолютно си прав, гадно е. И понякога и на мен ми се иска да вдигна нещо във въздуха, просто за да се отърва от чувството, че ще избухна всеки момент. Поглеждам надолу и забелязвам синина с големината на монета точно в сгъвката на лакътя му. От другата страна има същото. Предполагам, показателен е фактът, че мисълта ми незабавно се насочва към хероин вместо към левкемия, както би било със сестрите му.

— Какво е това?

Той скръства ръце на гърдите си.

— Нищо.

— Какво е?

— Не е твоя работа.

— Моя е — дръпвам ръката му надолу. — Това убождане от игла ли е?

Той вдига глава. Очите му горят.

— Да, мамо. Боцкам се на всеки три дни. Само дето не е заради дрога. Вземат ми кръв тук, на третия етаж — взира се в мен. — Не си ли се питала откъде идват плателетите за Кейт?

Излиза от колата, преди да успея да го спра, и ме оставя да се взирам в предното стъкло, през което вече нищо не се вижда ясно.

Две седмици след влизането на Кейт в болницата сестрите ме убеждават да си почина един ден навън. Прибирам се у дома и се изкъпвам в собствената си баня вместо в тази на медицинския персонал. Плащам просрочени сметки. Зан, която все още е с нас, ми прави кафе; то ме чака, готово и прясно, когато слизам по стълбите с мокра и сресана коса.

— Някой да се е обаждал?

— Ако под „някой“ имаш предвид болницата, не — прелиства страница от готварската си книга. — Това са абсолютни глупости — отсича. — Готвенето не е никакво удоволствие.

Входната врата се отваря и затваря с трясък. Ана се втурва тичешком в кухнята и се заковава на място, когато ме вижда.

— Какво правиш тук? — пита.

— Тук живея.

Зан прочиства гърлото си.

— Дори и на пръв поглед да не изглежда така.

Но Ана не я чува или може би не иска да я чуе. На лицето й е изписана усмивка, широка колкото каньон, а в ръката си държи лист, който размахва пред мен.

— Изпратили са го на треньора Урлихт. Прочети го, прочети го, прочети го!

Приключвам с четенето.

— Когато Кейт беше на моята възраст, й позволихте да отиде на лагер — онзи за деца с левкемия — напомня ми по-малката дъщеря. — Знаеш ли коя е Сара Тойтинг? Тя е вратар на националния отбор и няма просто да се запозная с нея — тя ще ми покаже къде греша. Треньорът ми издейства пълна стипендия и няма да плащате дори цент. Ще ме качат на самолета и ще ме настанят в обща спалня, а никой никога не получава такъв шанс, никога…

— Скъпа — прекъсвам я внимателно, — не можеш да го направиш.

Тя поклаща глава, сякаш се опитва да намести думите ми.

— Но това няма да е сега или нещо… Чак другото лято.

Тогава Кейт може вече да е мъртва.

За пръв път, откакто се помня, чувам Ана дори да загатва, че вижда край на тази времева линия, миг, в който най-после ще е освободена от задължения към сестра си. Преди да настъпи моментът, е изключено да отиде в Минесота — не защото се боя какво може да й се случи там, а защото се боя какво може да се случи на Кейт, докато сестра й я няма. Ако Кейт оцелее след този последен релапс, кой знае колко време ще измине преди следващата криза? И когато тя настъпи, ще имаме нужда от Ана — от кръвта й, от стволовите й клетки, от тъканите й — тук, веднага.

Фактите висят помежду ни като обвита в мъгла завеса. Зан става и обгръща Ана с ръка.

— Знаеш ли какво, малката? Може би с майка ти трябва да поговорите за това някой друг път…

— Не — Ана отказва да отстъпи. — Искам да знам защо не мога да отида.

Прокарвам ръка по лицето си.

— Ана, не ме карай да го правя.

— Какво да правиш, мамо? — пита разпалено тя. — Аз не те карам да правиш нищо!

Смачква писмото и изскача от кухнята. Зан ми се усмихва немощно.

— Добре дошла у дома — въздъхва сестра ми.

Навън Ана взема хокиен стик и започва да запраща шайбата към стената на гаража. Продължава да го прави почти цял час, докато забравям, че е навън, и започвам да си мисля как една къща може да има свой собствен пулс.

Седемнайсет дни след постъпването си в болница Кейт развива инфекция. Тялото й гори от треска. Правят й посявка — кръв, урина, изпражнения и слюнка, за да изолират организмите, — но незабавно я поставят на широкоспектърен антибиотик с надеждата, че каквото и да я поболява, може да реагира.

Стеф, любимата ни сестра, остава до късно някои нощи, за да не ми се налага да преживявам всичко сама. Носи ми списания „Пийпъл“, задигнати от чакалните в хирургията, и води ведри едностранни разговори с безчувствената ми дъщеря. На външен вид представлява истинско въплъщение на решителността и оптимизма, но съм виждала как очите й се замъгляват от сълзи, докато мие Кейт с гъба в миговете, когато си мисли, че не я виждам.

Една сутрин доктор Чанс идва да провери състоянието на Кейт, увива стетоскопа си около врата и сяда на стол срещу мен.

— Исках да получа покана за сватбата й.

— Ще получите — настоявам, но той поклаща глава.

Сърцето ми забива малко по-бързо.

— Можете да й подарите купа за пунш. Рамка за снимки. Или да вдигнете тост.

— Сара — казва доктор Чанс, — трябва да се сбогуваш.

Джес прекарва петнайсет минути зад затворена врата в стаята на Кейт и когато излиза, прилича на бомба, готова да избухне. Хуква по коридора на спешното педиатрично отделение.

— Аз ще отида — казва Брайън и тръгва след него.

Ана седи с гръб към стената. И тя е сърдита.

— Няма да го направя.

Навеждам се към нея.

— Повярвай ми, това е последното нещо на този свят, което ми се иска да те накарам да направиш. Но ако не го сториш, Ана, един ден ще съжаляваш и ще ти се иска да беше.

Ана влиза с войнствена стъпка в стаята на сестра си и сяда на стол. Гърдите на Кейт се надигат и спускат — благодарение на респиратора. Цялата й борбеност изчезва, когато посяга и докосва сестра си по бузата.

— Може ли да ме чуе?

— Със сигурност — отговарям повече на себе си, отколкото на нея.

— Няма да отида в Минесота — прошепва Ана. — Никога няма да отида никъде. — Навежда се над леглото. — Събуди се, Кейт.

И двете зачакваме със затаен дъх, но нищо не се случва.

Никога не съм разбирала защо го наричат „да загубиш дете“. Никой родител не е толкова небрежен. Всички знаем точно къде са синовете и дъщерите ни; просто не искаме да са там.

С Брайън и Кейт образуваме затворена верига. Двамата седим от двете страни на леглото и държим ръцете си, както и една от нейните.

— Беше прав — казвам му. — Трябваше да я заведем у дома.

Брайън поклаща глава.

— Ако не бяхме опитали арсеника, щяхме до края на живота си да се питаме защо. — Отмества настрана светлата коса, обкръжила лицето на Кейт. — Тя е такова добро момиче. Винаги прави това, което й казваш.

Кимвам, неспособна да продумам.

— Точно затова се държи, знаеш ли. Иска да й позволиш да си тръгне.

Навежда се към Кейт. Плаче толкова силно, че не може да си поеме дъх. Слагам ръка на главата му. Не сме първите родители, които загубват дете, но сме първите, които загубват своето дете. И в това е цялата разлика.

Брайън заспива, проснат на долната част на леглото, аз вземам покритата с белези ръка на Кейт между своите. Проследявам овала на ноктите й и си спомням кога ги лакирах за пръв път. Тогава Брайън не можеше да повярва, че го правя на едногодишно дете. Сега, след дванайсет години, обръщам дланта й и ми се приисква да можех да я разчета или нещо още по-хубаво, да можех да поправя линията й на живота.

Придърпвам стола си по-близо до леглото.

— Помниш ли лятото, когато те изпратихме на лагер? И как вечерта, преди да заминеш съобщи, че си си променила решението и искаш да си останеш у дома? Казах ти да седнеш от лявата страна в автобуса, така че когато тръгне, да можеш да се обърнеш и да ме видиш да те чакам там. — Притискам ръката й към бузата си толкова силно, та остава отпечатък. — Ще получиш същото място в рая — място, откъдето да можеш да ме виждаш как те гледам.

Заравям лице в одеялата и казвам на дъщеря си колко я обичам. Стисвам ръката й за последен път.

И усещам съвсем, съвсем слаб пулс, почти недоловимо стискане, немощната хватка на пръстите на Кейт, докато тя си проправя със зъби и нокти път обратно към този свят.

Ана

Ето какъв е въпросът ми: на каква възраст попадаш в рая? Имам предвид, ако наистина си в рая, трябва да изглеждаш така, както в най-добрите си години, и се съмнявам, че умрелите от старост бродят из небесните селения беззъби и плешиви. Така отварям вратата за допълнителен порой въпроси: ако се обесиш, ще се озовеш в рая подпухнал, син и с изплезен език ли? Ако те убият във война, как ще прекараш вечността — без крака, откъснат от мината?

Предполагам, има избор. Попълваш приложенията, които те питат дали искаш да имаш изглед към звездите или към облаците, дали желаеш за вечеря пиле, риба или манна небесна и на каква възраст искаш да те виждат останалите. Аз например може да избера седемнайсет — надявам се дотогава да са ми пораснали цици и въпреки че в момента на смъртта си може да съм съсухрена столетница, в рая ще съм млада и красива.

Веднъж на едно обедно парти чух баща ми да разправя, че макар да бил стар и древен, в сърцето си все още бил на двайсет и една. Вероятно в живота ти има място, което изхабяваш като бразда или още по-добре, като мекото място на дивана. И каквото и да ти се случи, се връщаш обратно там.

Струва ми се проблемът е в това, че всички сме различни. Какво ще се случи в рая, когато хората се опитват да се намерят след толкова години раздяла? Да кажем умреш и започваш да търсиш съпруга си, умрял преди пет години. Какво ще стане, ако си го представяш на седемдесет, а той е избрал седемнайсет, скита насам-натам и се умилква на мацките?

Или ако си Кейт и умреш на шестнайсет, но в рая избереш да изглеждаш на трийсет и пет — възраст, до която не си доживял на земята? Как изобщо някой ще успее да те намери някога?

Камбъл се обажда на баща ми в пожарната, докато обядваме, и съобщава, че отсрещната страна иска да говорим за случая — определено глупав начин на изразяване, защото всички сме наясно, че има предвид майка ми. Трябвало да се срещнем в три часа в кабинета му, макар да е неделя.

Сядам на пода и слагам главата на Съдия в скута си. Камбъл е толкова зает, че дори не ме предупреждава да не го правя. Майка ми пристига, точна до минутата и (секретарката Кери днес не е на работа), влиза сама. Положила е специално усилие да прибере косата си на кок. Гримирала се е. За разлика от Камбъл, за когото стаята е естествена като палто, което може да свали и облече с лекота, майка ми изглежда съвсем не на място в юридическа фирма. Трудно ми е да повярвам, че някога си е вадила хляба с това. Допускам, че тогава е била някой друг. Сигурно всички ние сме били други.

— Здравейте — поздравява ни тихо.

— Госпожо Фицджералд — отговаря Камбъл с леден глас.

Погледът на майка ми се премества от баща ми, седнал на съвещателната маса, към мен на пода.

— Здравей — специално за мен е. Пристъпва напред, все едно иска да ме прегърне, но се спира.

— Вие поискахте тази среща, госпожо адвокат — подканва я Камбъл да говори.

Майка ми сяда.

— Знам. Исках… е, добре, надявах се, ще успеем да го уредим. Искам заедно да вземем решение.

Камбъл потропва с пръсти по масата.

— Сделка ли ни предлагате?

От неговата уста звучи толкова делово. Майка ми го поглежда и примигва.

— Да, предполагам.

Обръща стола си към мен, сякаш в стаята няма никой друг, освен нас двете.

— Ана, знам колко много си направила за Кейт. Наясно съм, че не са й останали много шансове… но може да й е останал този.

— Не се опитвайте да принуждавате клиентката ми…

— Всичко е наред, Камбъл — казвам. — Остави я да говори.

— Ако ракът се върне, ако тази трансплантация не помогне, ако нещата не завършат така, както искаме всички ние… е, добре, никога повече няма да те моля отново да помогнеш на сестра си… но, Ана, ще направиш ли това последно нещо?

Завършва думите си и изглежда много мъничка, по-дребна дори от мен, все едно аз съм родителят, а тя — детето. Чудя се как е възможна подобна оптическа илюзия, щом никоя от нас не е помръднала.

Поглеждам към баща си, но той е неподвижен като скала и май прави всичко възможно да проследи нишките на дървото на заседателната маса, вместо да се забърква.

— Искате да кажете, че ако клиентката ми доброволно дари бъбрек, ще бъде освободена от всички други медицински процедури, които може да са необходими в бъдеще за удължаване живота на Кейт? — уточнява Камбъл.

Майка ми дълбоко си поема въздух.

— Да.

— Разбира се, трябва да го обсъдим.

Бях седемгодишна, когато Джес направи всичко по силите си, за да се увери, че не съм толкова глупава да вярвам в Дядо Коледа. „Това са мама и татко“ — обясни ми, а аз бурно възразявах през цялото време. Реших да изпробвам теорията му: преди Коледа писах на Дядо Коледа и го помолих за хамстер — това, което исках най-много на света. Лично пуснах писмото в пощенската кутия на секретарката на училището. И така и не казах на родителите си, макар че намекнах за други играчки, които се надявах да получа тази година.

Сутринта на Коледа получих шейната, компютърната игра и цветния юрган, за които бях споменала на майка си, но не и хамстера, защото тя не знаеше за него. През онази година научих две неща: че нито Дядо Коледа, нито родителите ми са такива, каквито исках да бъдат.

Вероятно Камбъл си мисли, че делото е свързано със закона, но всъщност е свързано с майка ми. Ставам от стола си и се хвърлям в ръцете й, които малко приличат на онова място в живота, за което говорих преди малко — мястото, което е толкова познато, че се плъзгаш там, където ти е удобно. Гърлото ме заболява, всички тези сълзи, които съм сдържала досега, излизат от скривалището си.

— О, Ана! — възкликва тя в косата ми. — Слава богу! Слава богу!

Прегръщам я два пъти по-силно от обикновено, опитвайки се да задържа този миг така, както обичам да рисувам скосената светлина на лятото на задната стена на мозъка си — фреска, в която да се взирам през зимата. Допирам устни до ухото й и дори докато изричам думите, ми се иска да ги премълча.

— Не мога.

Тялото на майка ми се сковава. Тя се отдръпва от мен, взира се в лицето ми. После изписва усмивка на устните си, напукани на няколко места. Докосва ме по косата. Това е всичко. Изправя се, оправя сакото си и излиза от кабинета.

Камбъл също става от мястото си, прикляква пред мен на мястото, където допреди малко беше майка ми. Гледаме се очи в очи. Никога досега не съм го виждала толкова сериозен.

— Ана, наистина ли го искаш?

Отварям уста. И намирам отговор.

Джулия

— Според теб дали харесвам Камбъл, защото е задник — питам сестра си — или въпреки това?

От дивана Изи ми изшътква. Гледа „Такива, каквито бяхме“ — филм, който е гледала един милион пъти. Той е в списъка й на филми, които не можеш да пропуснеш, редом с „Хубава жена“, „Призрак“ и „Мръсни танци“.

— Ако заради теб пропусна края, Джулия, ще те убия.

— „Доскоро, Кейт — цитирам й. — Доскоро, Хъбъл“.

Тя хвърля по мен възглавница и избърсва очите си, насълзени от мелодията.

— Барбара Стрейзънд — оповестява Изи — е бомба.

— Мислех, че това е стереотип за обратните мъже.

Поглеждам към масата, покрита с вестници, които проучвам като част от подготовката за утрешното изслушване. Това е решението, което ще представя на съдията, основано на висшия интерес на Ана. Проблемът е, че няма значение дали ще реша в нейна полза или срещу нея. И в двата случая ще разруша живота й.

— Мислех, че говорим за Камбъл — казва Изи.

— Не, аз говорех за Камбъл. На теб ти течаха лигите — разтърквам слепоочията си. — Мислех си, че може да проявиш съчувствие.

— Във връзка с Камбъл Александър? Никакво съчувствие. Безчувствие.

— Права си. За теб са типични точно такива чувства.

— Виж, Джулия, може би е нещо наследствено — започва да разсъждава Изи, става и разтрива мускулите на врата ми. — Може би си наследила ген, който те кара да се чувстваш привлечена от абсолютни говеда.

— В такъв случай и ти го имаш.

— Е — смее се тя, — признавам, имаш право.

— Знаеш ли, наистина искам да го ненавиждам. Да се отбележи.

Изи посяга над рамото ми, взема кока-колата ми и я допива.

— Нали уж всичко беше строго професионално?

— Така е. В ума ми просто има едно много гласовито малцинство, което желае да не беше така.

Изи сяда обратно на дивана.

— Знаеш ли, проблемът е, че първият никога не се забравя. И дори умът ти да демонстрира интелигентност по въпроса, тялото ти притежава коефициент на интелигентност колкото на плодова мушица.

— С него просто се чувствам толкова удобно, Из. Сякаш продължаваме от там, където спряхме. Вече знам всичко необходимо за него и той знае всичко необходимо за мен — поглеждам я. — Възможно ли е човек да се влюби в някого от мързел?

— Защо просто не го изчукаш и не изтласкаш цялата история от системата си?

— Защото — отвръщам, — веднага щом свърши, ще има още едно късче от миналото, от което няма да мога да се отърва.

— Мога да те уредя с някоя от приятелките си — предлага Изи.

— Всички те имат вагини.

— Виж, гледаш на нещата от погрешен ъгъл, Джулия. Трябва да се чувстваш привлечена от някого заради това, което носи в себе си, а не заради обвивката. Камбъл Александър може да е страхотно привлекателен, но е като марципанена заливка върху сардина.

— Мислиш, че е страхотно привлекателен?

Изи завърта очи.

— Ти — оповестява тя — си обречена.

На вратата се звъни и Изи отива да погледне през шпионката.

— Като говорим за дявола…

— Камбъл ли е? — прошепвам. — Кажи му, че ме няма.

Изи открехва вратата с няколко сантиметра.

— Джулия казва, че я няма.

— Ще те убия — промърморвам и излизам зад нея. Избутвам я настрана, свалям веригата и пускам Камбъл и кучето му вътре.

— Тук ме посрещат все по-топло и по-сърдечно — отбелязва той.

Скръствам ръце на гърдите си.

— Какво искаш? Работя.

— Хубаво. Сара Фицджералд току-що ни предложи сделка. Излез на вечеря с мен и ще ти разкажа всичко.

— Няма да ходя на вечеря с теб — отсичам.

— Да, ще дойдеш — той свива рамене. — Познавам те. Накрая ще се предадеш, защото колкото и да не желаеш да бъдеш с мен, искаш да разбереш какво е предложила майката на Ана. Няма ли как просто да не си губим времето?

Изи избухва в смях.

— Наистина те познава, Джулия.

— Ако не дойдеш доброволно — продължава Камбъл, — нямам скрупули да проявя физическа сила. Макар че ще ти е значително по-трудно да си режеш филе миньон със завързани на гърба ръце.

Обръщам се към сестра си.

— Направи нещо, моля те.

Тя ми махва за сбогом.

— Доскоро, Кейт.

— Доскоро, Хъбъл — отговаря Камбъл. — Страхотен филм.

Изи го поглежда замислено.

— Май има надежда — решава тя.

— Правило номер едно — обръщам се към него. — Ще говорим само за процеса и за нищо друго.

— Бог да ми помага — отвръща Камбъл. — Не може ли само да ти кажа, че изглеждаш много красива?

— Виждаш ли, вече наруши правилото.

Той спира на паркинг край брега и угася двигателя. Излиза от колата и я заобикаля, за да ми помогне да сляза. Оглеждам се, но не виждам нищо, което да прилича на ресторант. Намираме се на пристана на яхтклуб, пълен с лодки и яхти. Медноцветните им палуби блестят на залязващото слънце.

— Свали си маратонките — заповядва Камбъл.

— Не.

— За Бога, Джулия, това не ти е викторианската епоха; няма да ти се нахвърля само защото съм зърнал глезена ти. Просто го направи, става ли?

— Защо?

— Защото точно в момента имаш огромен кол в задника и това е единственият благопристоен начин, за който се сещам, за да те накарам да се отпуснеш.

Сваля собствените си обувки и заравя крака в тревата покрай паркинга.

— Ааах! — въздъхва и разперва ръце. — Хайде, Джуъл. Улови мига. Лятото почти свърши, наслади му се, докато можеш.

— Каква сделка…

— Това, което ни каза Сара, ще си остане същото, независимо дали ще дойдеш боса или не.

Все още не съм наясно дали е поел случая, защото преследва славата, понеже гони пиар, или просто желае да помогне на Ана. Каквато съм глупачка, ще ми се да повярвам, че е последното. Камбъл чака търпеливо с кучето до себе си. Най-накрая развързвам маратонките си и ги събувам. Стъпвам на тревната площ.

Мисля си, че лятото се отличава с колективна несъзнателност. Всички сме чували песента за сладоледаджията, всички познаваме усещането да опърлим бедрата си на детска пързалка, нажежена като пъхнат в огън нож; всички сме лежали по гръб със затворени очи и лудо биещи сърца през повърхността на миглите ни, надявайки се, че денят ще се удължи поне малко повече от предишния, когато всъщност всичко се движи в обратната посока. Камбъл сяда на тревата.

— Какво е правило номер две?

— Че аз определям всички правила — отвръщам.

Когато ми се усмихва, усещам, че съм загубена.

Предишната вечер барманът Севън пъхна мартини в очакващата ми ръка и ме попита от какво се крия.

Преди да отговоря, отпих глътка и си припомних защо мразя мартинито — чист горчив алкохол, което, разбира се, е смисълът на цялото мероприятие, но има и вкус на такъв, което обикновено донякъде е разочароващо.

— Не се крия — отвърнах. — Тук съм, нали така?

Беше рано, още беше време за вечеря. Отбих се тук, докато се връщах от пожарната, където бях с Ана. Двама мъже се натискаха в сепаре в ъгъла, а един трети, сам, седеше на другия край на бара.

— Не може ли да сменим канала? — махна към телевизора и вечерните новини. — Дженингс е далеч по-интересен от Брокоу.

Севън щракна с дистанционното и пак се обърна към мен:

— Не се криеш, но седиш в бар за гейове по време за вечеря. Не се криеш, но носиш костюма като броня.

— Да, естествено ще приема съвет за модата от пич с пиърсинг на езика.

Севън вдигна вежда.

— Още едно мартини и ще те убедя да отидеш при моя човек Джонстън да си направиш и ти. Розовата коса може и да се боядиса, но корените никога не изчезват.

Следваща глътка мартини.

— Изобщо не ме познаваш.

В другия край на бара клиентът вдигна лице към Питър Дженингс и се усмихна.

— Може и да е така — съгласи се Севън, — но и ти не се познаваш.

Вечерята се оказва хляб и сирене — е, багета и грюер — на борда на деветметрова лодка. Камбъл навива крачолите на панталона си като корабокрушенец, намества такелажа, вдига котва и хваща вятъра. Навлизаме навътре, докато брегът на Провидънс се превръща само в ивица от цвят — далечна огърлица от скъпоценни камъни.

След известно време, когато ми става ясно, че каквато и информация да възнамерява да ми даде Камбъл, няма да го направи преди десерта, се отказвам. Лягам по гръб и премятам ръка върху заспалото куче. Наблюдавам как сега освободеното платно плющи като огромно крило на пеликан. Камбъл идва от каютата, където е отишъл да потърси тирбушон, с две чаши червено вино в ръце. Сяда от другата страна на Съдия и го почесва зад ушите.

— Някога мислила ли си си какво животно щеше да бъдеш?

— В преносен смисъл ли? Или буквално?

— Реторично — отвръща. — Ако не се беше родила човек.

Замислям се.

— Някакъв подвеждащ въпрос ли е? Ако се определя като „кит убиец“, ще помислиш, че съм безмилостна, студенокръвна риба, която се храни на дъното на морето?

— Те са бозайници — отбелязва Камбъл. — И не, просто ти зададох въпрос, за да поддържам разговора.

Обръщам глава.

— Ти какво животно щеше да бъдеш?

— Аз пръв те попитах.

Е, добре, изключено е да стана птица — прекалено много се боя от височини. Не мисля, че характерът ми е подходящ за котка. А съм прекалено голям самотник, за да се вместя в глутница вълци или кучета. Мисля дали да не изтърся нещо като „лемур“ само за да се изперча, но той ще попита какво, по дяволите, е това, а аз не помня дали е гризач или гущер.

— Гъска — решавам накрая.

Камбъл избухва в смях.

— Като мама Гъска? Или като глупавата гъска?

Не, защото гъските си избират един партньор за цял живот, но предпочитам да падна през борда, отколкото да му го призная.

— Ами ти?

Не ми отговаря пряко.

— Зададох въпроса и на Ана, отговори ми, че иска да бъде феникс.

Пред очите ми проблясва образът на митичното създание, възкръснало от пепелта.

— Фениксът не съществува.

Камбъл поглажда главата на кучето.

— Според нея зависи от това, дали има някой, който може да го види — поглежда ме. — А ти как си я представяш, Джулия?

Виното, което пия, изведнъж ми загорчава. Нима всичко това — чарът, пикникът, платното и залезът — е нагласено, за да ме накара да дам заключение в негова полза на утрешния процес? Моята препоръка като особен представител ще е с голяма тежест за решението на съдия Дисалво и Камбъл е наясно.

До мига не съм осъзнала, че някой може да разбие сърцето ти два пъти с едни и същи лъжи.

— Няма да ти кажа какво е решението ми — заявявам сковано. — Ще почакаш да го чуеш, когато ме призовеш като свидетел. — Грабвам котвата и се опитвам да я пусна. — А сега, ако обичаш, искам да се връщаме.

Камбъл изтръгва котвата от ръката ми.

— Вече ми каза, че според теб не е в интерес на Ана да дари бъбрек на сестра си.

— Освен това ти казах, че не е в състояние да вземе сама това решение.

— Баща й се е изнесъл от къщата заедно с нея. Може да е нейният морален компас.

— И докога? Ами следващия път?

Бясна съм на самата себе си, задето се хванах, че се съгласих да изляза с него на вечеря и си позволих да повярвам, че Камбъл може да иска да бъде с мен, вместо да ме използва. Всичко — от комплиментите му за външността ми до виното на палубата помежду ни — е хладнокръвно пресметнато, за да му помогне да спечели делото.

— Сара Фицджералд ни предложи сделка — продължава Камбъл. — Заяви, че ако Ана дари бъбрек, никога повече няма да я помоли да направи нещо за сестра си. Ана отхвърли предложението.

— Знаеш ли, мога да накарам съдията да те хвърли в затвора за това. Абсолютно неетично е да се опитваш да ме съблазниш, за да ме накараш да променя мнението си.

— Да те съблазня ли? Единственото, което направих, беше да сложа картите на масата. Направих твоята работа по-лесна.

— О, да. Извинявай — отговарям саркастично. — Няма нищо общо с теб. Нищо общо с желанието ти да ме накараш да напиша доклада си с подчертан уклон към молбата на клиентката ти. Ако беше животно, Камбъл, знаеш ли какво щеше да си? Жаба. Не, всъщност не. Щеше да бъдеш паразит на корема на някоя жаба. Нещо, което взема това, от което има нужда, без да връща нищо в замяна.

На слепоочието му запулсира синя вена.

— Свърши ли?

— Не. От устата ти някога излизала ли е дори една-единствена искрена дума?

— Не съм те лъгал.

— Така ли? За какво ти е кучето, Камбъл?

— Боже Господи, няма ли вече да млъкнеш? — възкликва Камбъл, привлича ме в обятията си и ме целува.

Устата му се движи като безмълвна история; вкусът му е на сол и вино. Няма миг на повторно опознаване, на подреждане на нишките от последните петнайсет години: телата ни си спомнят накъде да се движат. Прошепва името ми с устни, които се движат надолу по врата ми. Притиска се към мен невероятно силно и всяка болка, останала на повърхността помежду ни, изтънява, превръща се във връзка, вместо в граница.

Откъсваме се един от друг, за да си поемем дъх, и Камбъл се взира в мен.

— Въпреки всичко съм права — прошепвам.

Струва ми се най-естественото нещо на света, когато Камбъл издърпва стария ми пуловер през главата и отваря закопчалката на сутиена ми, когато коленичи пред мен с глава на сърцето ми, когато усещам как водата полюшва корпуса на яхтата, си помислям, че може би мястото е точно за нас. Навярно съществуват цели светове без прегради, където чувствата те носят като прилив.