Споделен живот

Ана

Когато бях малка, за мен голямата загадка беше не как се правят бебетата, а защо. Механиката я разбирах — по-големият ми брат Джес ме бе просветил, но навремето бях сигурна, че е чул грешно поне половината. Другите деца на моята възраст търсеха в речника думите „пенис“ и „вагина“, когато учителката беше с гръб, но аз обръщах внимание на по-различни подробности: защо някои майки имат само по едно дете, а други семейства сякаш се увеличават пред очите ти. Или как новото момиче в училището, Седона, разказваше на всеки, готов да я слуша, че е наречена на мястото, където родителите й били на почивка, когато я направили. („Добре че не са отишли в Джърси Сити“ — подхвърли баща ми.)

Сега, когато съм тринайсетгодишна, тези различия стават още по-сложни: осмокласничка, която изключиха от училище, защото загазила; съседка, която забременя с надеждата, че съпругът й няма да поиска развод. Казвам ви, ако днес извънземните кацнат на Земята и внимателно се огледат как се раждат бебетата, ще решат, че повечето хора създават деца случайно, или защото са пили прекалено много някоя вечер, или защото методите за предпазване от забременяване не са сто процента сигурни, или поради хиляди други причини, които не са особено ласкателни.

Аз, от друга страна, съм родена със съвсем конкретна цел. Не съм резултат от бутилка евтино вино или пълнолуние, или моментна страст. Родена съм, защото един учен успял да съчетае яйцеклетките на майка ми и спермата на баща ми, за да създаде специфична комбинация безценен генетичен материал. Всъщност, когато Джес ми каза как се правят бебетата и аз, реална неверница, реших да попитам родителите си за истината, получих повече, отколкото очаквах: накараха ме да седна и ми изредиха обичайните приказки — но също така ми обясниха, че избрали малкия ембрион, който впоследствие се превърнал в мен, специално, защото съм можела да спася сестра си Кейт.

— Обичахме те дори още повече — не забрави да каже майка ми, — защото знаехме какво точно получаваме.

Това обаче ме накара да се зачудя какво щеше да се случи, ако Кейт беше здрава. По всяка вероятност все още щях да витая в рая или където там бродят неродените души, и да чакам да ме прикрепят към някое тяло, за да прекарам известно време на земята. Със сигурност нямаше да съм част от това семейство. Разбирате ли, за разлика от останалата част от свободния свят аз не съм дошла по случайност. А когато родителите ти те създават по причина, по-добре причината безспорно да съществува. Защото когато изчезне, изчезваш и ти.

Заложните къщи може да са пълни с боклуци, но са и идеално място за съчиняване на какви ли не истории, мен ако питате. Което не правите. Какво се е случило, за да накара някого да заложи диамантения солитер1, който никога не е носен? Кой е изпитвал толкова отчаяна нужда от пари, та е продал едноокото плюшено мече? Вървя към щанда и се чудя дали някой ще погледне към медальона с капаче, който ще оставя, и ще си зададе същите въпроси.

Мъжът на касата има нос, който прилича на ряпа, а очите му са хлътнали толкова дълбоко, че не мога да си представя как е възможно да вижда достатъчно добре, за да си върши работата.

— Мога ли да ви помогна? — пита той.

Единственото, което мога да направя, е да не се обърна и да изляза, преструвайки се, че съм влязла погрешка.

Спира ме единствено мисълта, че не съм първият човек, застанал тук, пред този щанд, стиснал в ръка единствения предмет, с който е мислил, че никога няма да се раздели.

— Искам да продам нещо — отвръщам.

— Трябва ли да гадая какво е?

— О!

Преглъщам и изваждам медальона от джоба на дънките си. Сърчицето тупва на стъкления щанд сред езерцето, образувано от собствената му верижка.

— Четиринайсеткаратово злато — пояснявам. — Почти не е носен.

Лъжа: до тази сутрин не съм сваляла медальона от шията си цели седем години. Баща ми го подари, когато бях шестгодишна, след като ми взеха костен мозък. Каза, че всеки, който дава на сестра си такъв огромен дар, заслужава свой собствен. Поглеждам го тук, на щанда, и чувствам врата си оголен и зъзнещ.

Собственикът вдига до окото си лупа, която го прави да изглежда с почти нормална големина.

— Давам ти двайсет.

— Долара?

— Не, песос. Какво си мислеше?

— Струва пет пъти повече! — предполагам.

Собственикът свива рамене.

— Не на мен ми трябват пари.

Вземам медальона с намерението да подпечатам сделката, и тогава се случва нещо много странно: ръката ми просто се стяга около него като клещи. Лицето ми почервенява от усилието да разтворя пръстите си. Струва ми се, че минава цял час, преди медальонът най-после да се озове върху протегнатата длан на собственика. Очите му остават приковани в лицето ми, но сега изражението им е по-меко.

— Кажи им, че си го загубила — предлага ми той безплатен съвет.

Ако господин Уебстър бе решил да добави в речника си думата „особнячка“, най-доброто определение, което би могъл да й даде, е „Ана Фицджералд“. Не става въпрос само за външността ми: мършава като дете от бежански лагер, лишена от всякакви наченки на бюст, коса с цвета на пръст, а по бузите — мрежа от лунички, които, нека ви споделя, не се избелват с лимонов сок, слънцезащитен лосион или, още по-лошо, шкурка. Не, Бог очевидно е бил в лошо настроение в деня на раждането ми, защото е решил към забележителната комбинация от физически характеристики да добави и по-голямата картина: семейството, в което съм родена.

Родителите ми се опитваха да направят нещата нормални, но нормалността е относително понятие. Истината е, че никога не съм била дете. За да съм честна, трябва да добавя, че същото важи за Кейт и Джес. Предполагам брат ми вероятно е имал своите славни мигове през четирите си години живот, преди да поставят диагнозата на Кейт, но оттогава сме прекалено заети да хвърляме поглед назад през рамо, за да се устремим с всички сили към порастването. Нали знаете как като малки повечето деца си мислят, че са като героите от анимационните филмчета — ако върху главата им се стовари наковалня, могат да се надигнат от тротоара и да продължат напред? Аз никога не съм го вярвала. Как бих могла, когато на практика бяхме отредили на Смъртта място на масата за вечеря?

Кейт има остра промиелоцитна левкемия. Всъщност не, не е съвсем вярно: точно сега няма, но болестта дреме под кожата й като мечка, докато не реши отново да нададе рев. Поставили са й диагнозата, когато е била двегодишна; сега е на шестнайсет. „Молекулярен релапс“, „гранулоцити“ и „портокат“ — тези думи са част от речника ми, откакто се помня, макар че не ги намирам в никой изпит САТ. Аз съм алогенен донор — сестра със стопроцентово съвпадение. Когато Кейт се нуждае от левкоцити, стволови клетки или костен мозък, за да излъже тялото си да помисли, че е здраво, аз съм тази, която ги осигурява. Почти всеки път, щом Кейт влезе в болница, и аз се озовавам там.

Това, разбира се, не означава нищо, освен че не бива да вярвате на онова, което чувате за мен, най-малко на това, което ще ви кажа самата аз.

Докато се качвам по стълбите, майка ми излиза от стаята си, облечена в поредната бална рокля.

— А — възкликва тя и ми обръща гръб, — точно момичето, което исках да видя.

Закопчавам ципа и я проследявам с поглед как се обръща. Ако се озове прехвърлена по чудо в живота на някой друг, майка ми може да бъде красива. Има дълга тъмна коса и фина ключица като на принцеса, но ъгълчетата на устата й са постоянно извити надолу, сякаш е получила лоши новини. Не разполага с много свободно време, защото календарът може да се промени драстично, ако сестра ми се удари или й потече кръв от носа, но малкото, което все пак има, прекарва в пазаруване по Bluefly.com, поръчвайки абсурдно красиви рокли за места, на които никога няма да отиде.

— Какво мислиш? — пита ме.

Роклята е във всички оттенъци на залеза, ушита от плат, който шумоли, когато майка ми се движи. Няма презрамки, прилича на тоалет, който някоя звезда може да носи, докато се плъзга по червения килим, и със сигурност е абсолютно неподходяща за къща в предградията на Апър Дарби, Род Айлънд. Майка ми събира косата си на кок и я задържа така. На леглото й са прострени още три рокли — една черна и очертаваща фигурата, друга, украсена с мъниста, и трета, която изглежда невъзможно малка.

— Изглеждаш…

„Уморена“. Думата избълбуква под устните ми.

Майка ми застива съвсем неподвижна и се чудя дали не съм го изрекла, без да искам. Протяга ръка, за да ме накара да млъкна, и накланя глава към отворената врата.

— Чу ли това?

— Какво?

— Кейт.

— Нищо не съм чула.

Тя обаче не ми вярва, защото, когато става дума за Кейт, не вярва на никого. Качва се по стълбите и отваря вратата на спалнята ни. Сестра ми ридае истерично на леглото си и светът отново рухва само за миг. Баща ми, любител астроном, се е опитвал да ми обясни за черните дупки, как са толкова тежки, че всмукват всичко, дори светлината, в центъра си. Мигове като този са такъв вакуум: в каквото и да се вкопчиш, не успяваш да устоиш и пак си засмукан.

— Кейт! — майка ми коленичи на пода и глупавата пола образува облак около нея. — Кейт, какво те боли?

Кейт притиска до корема си възглавница, а сълзите продължават да текат по лицето й. Светлата й коса е полепнала по него на влажни кичури; дишането й е прекалено учестено. Стоя замръзнала на вратата на стаята си и чакам инструкции: „Обади се на баща си. Обади се на 911. Обади се на доктор Чанс“. Майка ми дори разтърсва Кейт, за да получи обяснение.

— Престън! — изхлипва сестра ми. — Напуска Серина завинаги.

Едва тогава забелязваме телевизора. На екрана русокос сладур отправя изпълнен с копнеж поглед към жена, която плаче почти колкото сестра ми, и затръшва вратата.

— Но какво те боли? — пита майка, убедена, че непременно има нещо повече.

— О, Боже! — подсмръква Кейт. — Имаш ли представа колко неща са преживели Серина и Престън? Имаш ли?

Юмрукът, стегнал вътрешностите ми, се отпуска сега, когато знам, че всичко е наред. Нормалността в нашата къща е като одеяло, прекалено късо за някое легло — понякога те покрива точно така, както трябва, а друг път те кара да трепериш от студ. Най-лошото от всичко е, че никога не знаеш кое от двете ще се случи. Сядам на ръба на леглото на Кейт. Макар и само на тринайсет, съм по-висока от нея и от време на време хората решават, че аз съм по-голямата. На различни етапи през лятото тя беше луда по Калахън, Уайът и Лайъм, мъжките звезди от тази сапунка. Предполагам, сега е редът на Престън.

— Онова ужасно отвличане — отговарям й. Всъщност дори съм гледала тази сюжетна линия: Кейт ме накара да й записвам епизодите, докато беше на диализа.

— И как Серина по грешка едва не се омъжи за близнака му — добавя сестра ми.

— Не забравяй, че загина при злополуката с лодката. Поне за два месеца де — включва се в разговора майка ни и си спомням, че и тя гледаше сериала, докато седеше с Кейт в болницата.

Кейт сякаш за пръв път забелязва тоалета на майка ни.

— С какво си облечена?

— О, нещо, което мисля да върна.

Застава пред мен, за да сваля ципа й. При всяка друга майка манията да пазарува по интернет щеше да означава крещяща нужда от терапия; за моята навярно щяха да го сметнат за здравословно разтоварване. Чудя се дали това, което толкова много й харесва, е за известно време да се престори на друг човек, или възможността да изпрати обратно нещо, което не я устройва. Тя поглежда внимателно към Кейт.

— Сигурна ли си, че нищо не те боли?

След излизането на майка ми Кейт сякаш се смалява. Това е единственият начин да го опиша: бързината, с която цветът се оттича от лицето й, как тялото й- изчезва под възглавниците. Когато се влошава, малко по малко избледнява и ме хваща страх, че някой ден ще се събудя и изобщо няма да я забележа.

— Мръдни се — заповядва Кейт. — Закриваш екрана.

Отивам да седна на собственото си легло.

— Това е само „Очаквайте“.

— Е, добре, ако умра тази нощ, искам да знам какво ще изпусна.

Разбухвам възглавниците под главата си. Както обикновено, Кейт ги е сменила, така че при нея са всички меки, а моите са твърди като камъни под врата ми. Уж го заслужава — защото е три години по-голяма от мен, защото е болна или защото луната е в знака на Водолей. Винаги има причина. Хвърлям бърз поглед към телевизора и ми се приисква да можех да започна да превключвам каналите, но съм наясно, че нямам шанс.

— Престън сякаш е направен от пластмаса.

— Тогава защо снощи те чух да шепнеш името му във възглавницата си?

— Млъквай.

— Ти млъквай — отвръща Кейт и ми се усмихва. — Той обаче май наистина е обратен. Колко жалко, като се има предвид, че сестрите Фицджералд са… — потръпва и млъква насред изречението, а аз се завъртам към нея.

— Кейт?

Тя разтрива основата на гърба си.

— Няма нищо.

Знам, че са бъбреците й.

— Да доведа ли мама?

— Още не.

Тя се пресяга между леглата ни, които са точно толкова отдалечени, че да се докоснем, ако и двете се опитаме. И аз протягам ръка. Когато бяхме малки, правехме този мост и проверявахме колко кукли Барби можем да наредим върху него, без да паднат.

Напоследък сънувам кошмари, в които ме режат на толкова много парчета, че не е останало достатъчно, за да ме съберат обратно.

Баща ми твърди, че огънят ще прегори от само себе си, освен ако не отвориш прозорец и не му дадеш гориво. Като се замисля, предполагам, че точно това правя; но татко казва и друго: че когато пламъците ближат петите ти, трябва да събориш стени, ако искаш да се измъкнеш. Затова, когато Кейт се унася от лекарствата си и заспива, вземам кожената папка, която държа между матрака и пружината си, и отивам в банята, за да съм сама. Знам, че Кейт наднича — бях пъхнала между зъбците на спиралата червен конец, за да разбера кой ми бърка в нещата без позволение, но макар че конецът е скъсан, отвътре не липсва нищо. Пускам водата да тече във ваната, за да изглежда, че имам причина да съм там, сядам на пода и започвам да броя.

Ако се сметнат двайсетте долара от заложната къща, разполагам със сто трийсет и шест долара и осемдесет и седем цента. Няма да стигнат, но трябва да има начин да се справя. Когато си купи джипа втора ръка, Джес нямаше две хиляди и деветстотин и банката му отпусна някакъв заем. Разбира се, родителите ми също трябваше да подпишат документите, а като се имат предвид обстоятелствата, не ми се вярва да са готови да го направят за мен. Преброявам парите за втори път, просто в случай, че банкнотите по някакъв загадъчен начин са се размножили, но математиката си е математика и сумата остава същата. А после изчитам изрезките от вестници.

Камбъл Александър. Глупаво име, мен ако питате. Звучи като прекалено скъпо питие в бар или като брокерска фирма. Но не мога да отрека досието му.

За да стигнеш до стаята на брат ми, трябва да излезеш от къщата и на Джес му харесва да е точно така.

Когато навърши шестнайсет, се премести в апартамента над гаража — идеален вариант за всички, защото той не желаеше родителите ни да виждат какво прави, а и те не искаха. Стълбището до жилището му е блокирано от четири зимни гуми, малка стена от картонени кутии и преобърнато дъбово бюро. Понякога си мисля, че Джес сам поставя преградите, за да превърне достъпа ни до него в по-голямо предизвикателство.

Пропълзявам над бъркотията и се изкачвам по стълбите, които се тресат от звука на стереото на Джес. Минават почти пет минути, преди най-накрая да чуе чукането ми.

— Какво? — посреща ме троснато, когато открехва вратата.

— Мога ли да вляза?

Замисля се, а после отстъпва назад, за да ме пусне. Стаята представлява море от мръсни дрехи, списания и кутии с остатъци от китайска храна; мирише като сгорещени хокейни кънки. Единственото чисто място е рафтът, където Джес държи специалната си колекция — сребърен талисман от ягуар, символ на мерцедес, кон на мустанг — украшения за автомобилни брони, за които ми разправя, че ги е намерил, ама не съм толкова глупава да му повярвам.

Не ме разбирайте погрешно, не че родителите ми не ги е грижа за Джес или за поредната беда, в която се е забъркал. Работата е там, че просто нямат време да ги е грижа, защото е проблем, който стои на най-долното стъпало на стълбицата с приоритети.

Джес ми обръща гръб и се връща, към каквото там е правил преди идването ми в отсрещния край на бъркотията си. Вниманието ми е привлечено от електрическата тенджера — онази, която изчезна от кухнята ни преди няколко месеца, а сега седи върху телевизора на Джес с медена тръба, която излиза от капака й и се спуска надолу през пластмасова кана за мляко, пълна с мед, и се изпразва в стъклен буркан „Мейсън“. Джес може да е на ръба да стане престъпник, но поне е гениален престъпник. Точно когато се каня да докосна приспособлението, брат ми се обръща.

— Ей!

Буквално прелита над дивана си и бутва ръката ми.

— Ще прецакаш кондензацията.

— Това, което си мисля, ли е?

На лицето му трепва гадна усмивчица.

— Зависи какво си мислиш — измъква буркана и течността покапва по килима. — Опитай.

За питие, приготвено от слюнка и лепило, има забележително силен вкус на уиски. В стомаха ми моментално пламва такъв огън, че падам на дивана.

— Отвратително! — изстенвам.

Джес се смее и също отпива, но го понася по-лесно.

— И така, какво искаш от мен?

— Откъде знаеш, че искам нещо?

— Защото никой не идва тук само за да ме види — подчертава той и сяда на страничната облегалка на дивана. — Ако беше нещо за Кейт, вече щеше да си ми казала.

— Наистина е за Кейт. Донякъде.

Пъхам вестникарските изрезки в ръката на брат си; те ще му обяснят много по-добре от мен. Поглежда ги набързо, а после ме фиксира право в очите. Неговите са бледо сребристи, така изненадващи, че понякога, когато се взира в теб, можеш напълно да забравиш какво си искал да кажеш.

— Не се опитвай да промениш системата, Ана — казва горчиво той. — Ние всички си имаме роля в сценария. Кейт е Мъченицата. Аз съм Загубената кауза. А ти винаги си била Миротворецът.

Мисли си, че ме познава, но процесът е двупосочен — а когато става въпрос за търкания, Джес е пристрастен. Поглеждам го право в очите.

— Кой го казва?

Джес се съгласява да ме почака на паркинга. Това е един от малкото пъти, в които си спомням да е правил това, което му кажа. Заобикалям сградата и се озовавам пред охранявания й от два водоливника вход.

Офисът на Камбъл Александър, ескуайър2, се намира на третия етаж. Стените са покрити с дървена ламперия с цвета на козината на кафява кобила, а когато стъпвам на дебелия ориенталски килим, маратонките ми потъват с няколко сантиметра. Секретарката носи черни лачени обувки, толкова блестящи, че мога да видя в тях собственото си лице. Поглеждам надолу към отрязаните си дънки и маратонките „Кедс“, които украсих с „Меджик Маркърс“ миналата седмица, когато бях отегчена.

Кожата на секретарката е съвършена, веждите — също, както и пълните устни, които използва, за да крещи пронизително на човека от другия край на телефонната линия:

— Не можеш да очакваш от мен да кажа подобно нещо на съдия. Само защото ти не искаш да слушаш как Клемън беснее, не означава, че аз трябва да… не, всъщност онази заплата беше за допълнителната работа, която върша, и за дивотиите, с които се примирявам всеки ден. И след като сме на тази тема… — отдръпва телефона от ухото си; дочувам шума от сигнал. — Копеле — промърморва тя, а после, изглежда, осъзнава, че стоя на един метър от нея. — Мога ли да ви помогна?

Оглежда ме от глава до пети, преценява къде се позиционирам на скалата на първоначалните впечатления и решава, че съм ужасно незадоволителна. Повдигам брадичка и се преструвам на далеч по-спокойна, отколкото съм в действителност.

— Имам среща с господин Александър. В четири часа.

— Гласът ви — казва тя. — По телефона не ми се сторихте толкова…

„Млада?“ Тя се усмихва неловко.

— По принцип не се занимаваме със случаи на малолетни. Ако искате, мога да ви предложа имената на няколко практикуващи адвокати, които…

Поемам си дълбоко дъх.

— Всъщност — прекъсвам я, — грешите. В случаите „Смит срещу Уейтли“, „Едмъндс срещу Женската болница“ и „Джером срещу окръг Провидънс“ всички тъжители са били на възраст под осемнайсет. И трите дела са приключили с решения в полза на клиентите на господин Александър. При това трите случая са само от последната година.

Секретарката примигва, а по лицето й плъзва бавна усмивка, все едно е решила, че все пак може и да ме хареса.

— Като се замисля, защо не почакате в кабинета му? — предлага тя и става, за да ми покаже пътя.

Дори и да прекарам всяка минута от остатъка от живота си в четене, не вярвам да успея да изчета думите, покрили стените на кабинета на Камбъл Александър, ескуайър. Пресмятам: ако на всяка страница има по четиристотин думи или някъде толкова, а всеки от юридическите томове е около четиристотин страници, и са по двайсет на всеки рафт и по шест рафта в библиотека — е, говорим за деветнайсет милиона думи, при това покрили само част от отсрещната стена.

Оставам сама в кабинета достатъчно дълго, за да забележа как бюрото му е толкова чисто, та можеш да играеш китайски футбол на бележника му, няма нито една снимка на жена, дете или дори на самия него; и въпреки факта, че стаята е безупречно чиста, на пода се мъдри кана с вода.

Установявам, че съм започнала да си измислям обяснения: плувен басейн за армия от мравки. Някакъв примитивен овлажнител. Фата моргана.

Почти успявам да се убедя в последното и се навеждам, за да го докосна и да разбера дали е истински, когато вратата се отваря със замах. Практически падам от стола си и това ме поставя лице в лице с немска овчарка, която ме пронизва с поглед, а после отива до каната и започва да пие.

Камбъл Александър също влиза. Чернокос е и висок поне колкото баща ми — метър и осемдесет, — с ъгловата челюст и очи, които изглеждат замръзнали. Свива рамене, за да свали сакото си, и го закача спретнато отзад на вратата, след което изважда папка от един шкаф, преди да се отправи към бюрото си. Внимава да не срещне погледа ми, но все пак започва да говори.

— Не искам бисквити от „Гърл скаут“ — започва той. — Макар че получаваш точки за упоритост. Ха! — усмихва се на собствената си шега.

— Не съм дошла да продавам нищо.

Поглежда ме любопитно и натиска бутон на телефона си.

— Кери — казва, когато секретарката вдига, — какво прави тя в кабинета ми?

— Тук съм, за да ви наема — информирам го.

Адвокатът вдига пръст от интеркома.

— Не мисля.

— Дори не знаете дали ви предлагам истински случай.

Правя крачка напред; кучето също. За пръв път осъзнавам, че е облечено с една от жилетките с червен кръст, като санбернар, който може да носи ром нагоре по заснежена планина. Автоматично посягам да го погаля.

— Недей — предупреждава ме Александър. — Съдия е куче помощник.

Ръката ми се връща обратно до тялото.

— Но вие не сте сляп.

— Благодаря, че ме осведоми.

— Какъв ви е проблемът?

В мига, в който го изричам, искам да го върна обратно. Не съм ли виждала Кейт да задава този въпрос на стотици груби хора?

— Имам железен бял дроб3 — отговаря кратко Камбъл Александър — и това куче ме предпазва да не се приближавам прекалено много до магнити. А сега, ако ми окажеш височайшата чест да напуснеш, секретарката ми може да ти намери името на някого, който…

Но аз все още не мога да си тръгна.

— Наистина ли сте съдили Бог? — изваждам всички изрезки и ги подреждам на голото му бюро.

На бузата му заиграва мускулен тик. Взема най-горната статия.

— Съдих окръг Провидънс от името на дете в едно от сиропиталищата им, което се нуждаеше от експериментално лечение, включващо фекална тъкан, което според тях нарушавало принципите на Втория ватикански събор. Само дето се получава далеч по-привлекателно заглавие, ако напишеш, че деветгодишно момче съди Бог, задето е изтеглило късата сламка в играта на живота.

Просто се втренчвам в него.

— Дилън Джером — признава адвокатът — искаше да съди Бог, задето не го било грижа достатъчно за него.

В средата на огромното махагоново бюро спокойно можеше да се отвори пукнатина за някоя дъга.

— Господин Александър — казвам, — сестра ми има левкемия.

— Съжалявам да го чуя. Но дори да бях готов отново да съдя Бог — а аз не съм, — не можеш да заведеш дело от името на някой друг.

Обясненията са прекалено много: моята собствена кръв, течаща във вените на сестра ми; как сестрите ме държаха, за да ме надупчат с игли за белите кръвни телца, които да дадат на Кейт; как лекарят каза, че първия път не били взели достатъчно. Подутините и дълбоката болка в костите, след като дарих костния си мозък; инжекциите, които предизвикаха създаването на още бели кръвни телца вътре в мен, за да има допълнително за сестра ми. Фактът, че не съм болна, а все едно, че съм. Това, че единствената причина да бъда родена, е нуждата на Кейт от реколта, фактът, че дори и сега вземат безкрайно важно решение, свързано с мен, а никой не си дава труд да попита човека, който най-много от всички заслужава правото да изрази мнението си.

Прекалено много неща има за обясняване, затова правя най-доброто по силите си.

— Не Бог — отвръщам. — Просто родителите ми. — И добавям: — Искам да ги съдя за правата над собственото си тяло.

Камбъл

Когато имаш само чук, всичко ти прилича на гвоздей.

Това е нещо, което навремето често повтаряше баща ми, първият Камбъл Александър; според мен това е крайъгълният камък на американската гражданска съдебна система. Накратко, хората, които са били притиснати в ъгъла, ще направят всичко по силите си отново да си проправят път до центъра. За някои това означава непрекъснато раздаване на удари. За други — възбуждане на съдебно дело. За което съм особено благодарен.

На периферията на бюрото ми Кери е подредила съобщенията ми така, както обичам — спешните на зелени бележки, по-малко неотложните — на жълти, подредени на спретнати колонки като двоен пасианс. Един телефонен номер привлича вниманието ми; намръщвам се и побутвам зеленото листче към жълтата страна. „Майка ти звъня четири пъти!!!“ — пише Кели. Замислям се отново, скъсвам листчето и го мятам в кошчето за боклук.

Момичето срещу мен очаква отговор — отговор, който аз преднамерено бавя. Казва, че иска да съди родителите си, също като всеки друг тийнейджър на тази планета. Само че то иска да ги съди за правата над собственото си тяло. Точно такива случаи отбягвам като чума — случаи, които изискват прекалено много усилие и оказване на детегледачески услуги на клиента. Въздъхвам и се изправям.

— Как каза, че ти е името?

— Не съм го казала — сяда малко по-изправена. — Ана Фицджералд.

Отварям вратата и изревавам на секретарката:

— Кери! Може ли да дадеш номера на „Планирано родителство“ за госпожица Фицджералд?

— Моля?!… — обръщам се и виждам, че хлапето е скочило на крака. — „Планирано родителство?“

— Виж, Ана, ще ти предложа един съвет. Да възбудиш съдебно дело само защото родителите ти не ти позволяват да си купиш противозачатъчни или да отидеш в клиника за аборти, е като да размахаш ковашки чук, за да убиеш комар. Спести си парите и иди при „Планирано родителство“, те са много по-добре подготвени от мен да се справят с проблема ти.

За пръв път, откакто съм влязъл в кабинета си, я поглеждам — наистина я поглеждам. От хлапето се излъчва гняв, сякаш гори като електричество.

— Сестра ми умира, а майка ми иска да й даря един от бъбреците си! — извиква разпалено Ана. — Някак си не мисля, че въпросът ще се уреди с шепа безплатни презервативи!

Нали знаете как понякога човек преживява момент, когато целият му живот се простира пред него като раздвоен път и дори да избере едната пътека, не изпуска от очи другата, убеден, че допуска грешка? Кери се приближава с късче хартия с номера, за който я помолих, но аз затварям вратата, без да го взема, и се връщам обратно при бюрото си.

— Никой не може да те накара да дариш орган, ако не искаш.

— О, наистина ли? — тя се привежда напред и започва да отмята на пръсти. — Когато за пръв път съм дарила нещо на сестра си, е било кръв от пъпната връв и съм била току-що родена. Има левкемия — остра промиелоцитна левкемия — и моите клетки я връщат към ремисия. При следващия й релапс бях на пет и ми извадиха лимфоцити — три пъти, защото докторите първия път така и не успяха да вземат достатъчно. Когато това престана да действа, взеха костен мозък за трансплантация. Когато Кейт получаваше инфекции, аз трябваше да й дарявам гранулоцити. Когато отново настъпи релапс, трябваше да й даря периферни стволови клетки.

Медицинският речник на това момиче може да засрами някой от платените ми експерти. Изваждам бележник от едно чекмедже.

— Очевидно ти си се съгласила да бъдеш донор на сестра си.

Тя се поколебава, а после поклаща глава.

— Никой не ме е питал.

— Каза ли на родителите си, че не искаш да дариш бъбрек?

— Те не ме слушат.

— Може, ако им споменеш за това.

Тя поглежда надолу, така че косата покрива лицето й.

— Те не ми обръщат внимание, освен когато им трябва кръвта ми или нещо друго. Ако Кейт не беше болна, нямаше дори да се родя.

Наследник и резерва: обичай, който води назад до моите прадеди в Англия. Звучи грубо — да създадеш второ дете за всеки случай, ако първото умре, — но е забележително практично. Хлапето може и да не е доволно, че е само добавка, но истината е, че всеки ден се зачеват деца по причини, които съвсем не са достойни за възхищение: за скрепяване на неуспешен брак; за продължаване на фамилното име; за оформянето им по образ и подобие на родителя.

— Създали са ме, за да могат да спасят Кейт — обяснява момичето. — Отишли са при лекари, специалисти, и така нататък, и са избрали ембриона, който представлявал идеално генетично съвпадение.

В юридическото училище имаше курсове по етика, но като цяло ги смятаха или за лигавщина, или за оксиморон и аз обикновено ги пропусках. Но все пак всеки, който от време на време си пуска Си Ен Ен, знае за противоречията, породени от изследванията на стволовите клетки. Бебета, родени, за да служат за резервни части, програмирани бебета, утрешната наука, за да спаси децата на днешния ден.

Почуквам с химикалката си по бюрото и Съдия — кучето ми — се примъква по-близо.

— Какво ще се случи, ако не дариш бъбрек на сестра си?

— Ще умре.

— И това не те притеснява?

Устата на Ана се стяга в тънка линия.

— Тук съм, нали?

— Да, така е. Просто се опитвам да разбера какво те е накарало да поискаш да тропнеш с крак точно сега, след толкова време.

Тя поглежда към рафта с книги.

— Защото — отговаря простичко, — това няма край.

Внезапно се сеща за нещо. Бръква в джоба си и слага на бюрото ми пачка измачкани банкноти и монети.

— Не се тревожете за хонорара си. Тук са сто трийсет и шест долара и осемдесет и седем цента. Знам, че не е достатъчно, но ще намеря начин да набавя още.

— Вземам по двеста на час.

— Долара?

— Мидите не се побират в отвора на АТМ устройствата — отвръщам.

— Може би бих могла да разхождам кучето ви или нещо друго.

— Кучетата помощници ги разхождат само собствениците им — свивам рамене. — Ще измислим нещо.

— Не може да сте ми адвокат безплатно — настоява тя.

— Добре тогава. Можеш да лъскаш бравите на вратите ми.

Не става въпрос, че съм особено щедър по природа, а за това, че в юридическо отношение този случай ми е в кърпа вързан: тя не иска да дари бъбрек; никой съдия с ума си няма да я накара насила; не е необходимо да правя никакво юридическо разследване; родителите ще отстъпят, преди да се е стигнало до процес, и ето ти го краят. Още повече случаят ще ми осигури голяма публичност и ще ми стигне като работа на доброволни начала за цялото проклето десетилетие.

— Ще подам молба от твое име в семейния съд: юридическа еманципация за медицински цели — казвам.

— А после какво?

— После ще има изслушване и съдията ще ти назначи особен представител, което означава…

— … човек, обучен да работи с деца в семейния съд, който определя кое представлява висшите интереси на детето — рецитира Ана. — Или с други думи, още един възрастен, определящ кое е добро за мен.

— Ами, така работи законът и няма как да го заобиколим. Но съответният представител теоретически ще се грижи само за теб, не за сестра ти или родителите ти.

Тя ме наблюдава как вземам бележника и нахвърлям няколко бележки.

— Не се ли притеснявате, че името ви е обърнато?

— Какво? — спирам да пиша и се втренчвам в нея.

— Камбъл Александър, фамилното ви име е малко име, а малкото ви — фамилно. — Тя прави пауза. — Или супа.

— И какво общо има това с твоя случай?

— Нищо — признава Ана. — Казвам просто, че родителите ви са взели лошо решение за вас.

Пресягам се през бюрото и й подавам визитна картичка.

— Ако имаш въпроси, обади ми се.

Тя я взема и прокарва пръсти по издадените букви на името ми. Обратното ми име. За Бога! А после се обляга на бюрото, грабва тефтерчето ми и откъсва долната част на листа. Взема химикала ми, написва нещо и ми го връща. Свеждам поглед към бележката в ръката си.

Ана 555-3211♥

— В случай че вие имате някакви въпроси — подчертава тя.

Излизам в чакалнята, Ана си е тръгнала, а Кери седи на бюрото си и пред нея е проснат отворен каталог.

— Знаеш ли, че са използвали онези платнени чанти на „Л. Л. Бийн“, за да пренасят лед?

— Да — а също така и смес от водка и „Блъди Мери“. Мъкнех ги от къщата до плажа всяка събота сутрин. Което ми напомня за обаждането на майка ми.

Кери има леля, която си изкарва прехраната като врачка и от време на време наследственото предразположение се обажда. Или може би просто е работила за мен достатъчно дълго, за да знае повечето от тайните ми. Във всеки случай знае какво си мисля.

— Разправя, че баща ти се бил хванал със седемнайсетгодишно момиче и думата „дискретност“ му била непозната. И ще се регистрира в „Дъ Пайнс“, освен ако не й се обадиш до… — поглежда часовника си. — Ох!

— Колко пъти заплашва да се самоубие тази седмица? — осведомявам се.

— Само три.

— Значи под средното — облягам се на бюрото и затварям каталога. — Време е да си заслужите заплатата, госпожице Донатели.

— Какво става?

— Това момиче, Ана Фицджералд…

— „Планирано родителство“?

— Не точно — отвръщам. — Ще я представляваме. Трябва да попълня молба за медицинска еманципация, за да я подадеш утре.

— Стига бе! Наистина ли ще я представляваш?

Слагам ръка на сърцето си.

— Наранен съм, че имаш толкова ниско мнение за мен.

— Всъщност мислех за портфейла ти. Родителите й знаят ли?

— До утре ще разберат.

— Ти абсолютен кретен ли си?

— Моля?

Кери поклаща глава.

— Къде ще живее?

Тези думи ме спират. Изобщо не съм се замислял за това. Но момиче, което завежда дело срещу родителите си, няма да се чувства особено уютно да живее под един и същ покрив с тях, след като им връчат призовката.

Внезапно Съдия се озовава до мен: бута ме с нос по бедрото. Поклащам раздразнено глава. Изчисляването на времето е всичко.

— Дай ми петнайсет минути — обръщам се към Кери. — Щом съм готов, ще ти се обадя.

— Камбъл — продължава да ме притиска безжалостно тя, — не можеш да очакваш от едно дете да се грижи само за себе си.

Връщам се в кабинета си. Съдия ме следва, като спира за миг от вътрешната страна на прага.

— Това не е мой проблем — заявявам, затварям вратата, заключвам я и започвам да чакам.

Сара 1990 г.

Посинялото място е с размера и формата на четирилистна детелина, точно между лопатките на Кейт. Джес е този, който го открива, когато и двамата са във ваната.

— Мамо — пита той, — това означава ли, че Кейт е щастливка?

Отначало се опитвам да го измия, защото решавам, че е мръсно, но не успявам. Двегодишната Кейт, предметът на този оглед, се взира в мен с порцелановите си сини очи.

— Боли ли? — питам я и тя поклаща глава.

Някъде в коридора зад гърба ми Брайън ми разказва как е минал денят му. От него се излъчва слаб мирис на дим.

— Значи, онзи си купил кутия скъпи пури — не спира той — и ги застраховал за петнайсет хиляди долара срещу изгаряне. В следващия момент застрахователната компания получава иск, в който пише, че всички пури са били загубени в поредица от малки пожари.

— Изпушил ги е? — питам, докато изплаквам сапуна от косата на Джес.

Брайън се обляга на касата на вратата.

— Да. Но съдията решил, че компанията е застраховала пурите срещу огън, без да определи кое е приемлив огън.

— Ей, Кейт, сега боли ли? — пита Джес и притиска силно палеца си върху посинялото място върху гръбнака на сестра си.

Кейт надава вой, люшва се и ме залива цялата с вода. Изваждам я от ваната — хлъзгава е като риба — и я подавам на Брайън. Притиснали русите си рошави глави една до друга, двамата много си приличат. Джес прилича повече на мен — слаб, мургав, мозъчен тип. Според Брайън така знаем, че семейството ни е пълно: и той, и аз си имаме свой клонинг.

— Излизай от ваната на мига — обръщам се към Джес.

Той се изправя — хлъзгаво четиригодишно момче — и успява да се препъне, докато се опитва да се прехвърли през широкия ръб на ваната. Удря си силно коляното и избухва в плач.

Увивам го в хавлия и го успокоявам, докато се опитвам да продължа разговора със съпруга си. Това е езикът на брака: морзова азбука, прекъсвана от къпане, вечери и приказки преди лягане.

— И така, кой те призова? — питам Брайън. — Защитата ли?

— Обвинението. Застрахователната компания платила парите, а после накарала да го арестуват за двайсет и четири палежа. Аз бях техният експерт.

Брайън, професионален пожарникар, може да влезе в някоя сграда, която е цялата почерняла, и да намери мястото, откъдето са тръгнали пламъците: овъглен цигарен фас, оголена жица. Всеки холокост започва с въглен. Просто трябва да си наясно какво да търсиш.

— Съдията е прекратил делото, нали така?

— Съдията му издаде двайсет и четири последователни присъди — оповестява Брайън, оставя Кейт на пода и започва да й облича пижамата.

В предишния си живот бях адвокат по граждански дела. В един момент наистина вярвах, че искам да бъда такава — но това беше преди едно едва проходило дете да ми подари шепа смачкани теменужки. Преди да разбера, че детската усмивка представлява татуировка: неизличимо произведение на изкуството.

Това влудява сестра ми Сузан. Тя е финансова вихрушка, която помете стъкления покрив на Банка Бостън, а според нея аз съм пилеене на еволюцията на мозъка. Според мен обаче половината от битката е да разбереш кое е добре за теб, а аз съм много по-добра като майка, отколкото щях да бъда като адвокат. Понякога се чудя дали само с мен е така, или има и други жени, които разбират къде трябва да бъдат, като не отиват никъде.

Вдигам поглед от Джес, когото подсушавам в момента, и виждам, че Брайън ме гледа.

— Не ти ли липсва, Сара? — пита тихо той.

Увивам сина ни в хавлията и го целувам по темето.

— Колкото някоя клоака — отвръщам.

Когато се събуждам на следващата сутрин, Брайън вече е тръгнал за работа. Работи два дни, после две нощи и почива четири дни и нощи, а после цикълът се повтаря. Поглеждам към часовника и осъзнавам, че вече е минало девет. Невероятно, но децата не са ме събудили. Навличам хавлията си и се втурвам по стълбите към долния етаж, където заварвам Джес да си играе на пода с кубчета.

— Ядох закуска — осведомява ме. — Направих и на теб.

Вярно, цялата кухненска маса е покрита с разпилени овесени ядки, а един плашещо нестабилен стол е поставен под шкафа със зърнените закуски. Ивица от мляко води от хладилника към купата.

— Къде е Кейт?

— Спи — отвръща Джес. — Опитах се да я побутна и всичко.

Децата ми са като будилници; новината, че Кейт спи до толкова късно, ме кара да си спомня, че напоследък е хремава, и се питам дали затова беше толкова уморена миналата вечер. Качвам се по стълбите и извиквам името й. В стаята си тя се завърта към мен и изплува от тъмнината, за да се фокусира върху лицето ми.

— Стани и ми дай усмивка!

Дръпвам щорите и слънцето се излива върху одеялата й. Вдигам я да седне и разтривам гърба й.

— Хайде да те облечем — казвам и изхлузвам горнището на пижамката през главата й.

По гръбначния й стълб като редица от малки сини скъпоценни камъни виждам низ от синини.

— Анемия е, нали? — обръщам се към педиатъра. — Децата на нейната възраст не се разболяват от инфекциозна мононуклеоза, нали?

Доктор Уейн отдръпва стетоскопа си от тесните гърдички на Кейт и дръпва надолу розовата й блузка.

— Възможно е да е вирус. Искам да й взема кръв и да пусна едно-две изследвания.

Тази новина кара Джес, който до момента търпеливо си е играл с войник без глава, да наостри уши.

— Знаеш ли как вземат кръв, Кейт?

— С моливи?

— С игли. Големи дълги игли и те набучват, сякаш те стрелят…

— Джес! — обаждам се предупредително.

— Стрелят? — изписква Кейт. — Ох!

Дъщеря ми, която ми има доверие да й кажа кога е безопасно да пресече улицата, да режа месото й на малки късчета и да я защитавам от всякакви ужасни неща като големи кучета, тъмнина и шумни фишеци, ме гледа с очакване.

— Само една малка игличка — уверявам я.

Медицинската сестра влиза с подноса си, спринцовката, шишенцата и гумения турникет и Кейт започва да пищи. Поемам си дълбоко дъх.

— Кейт, погледни ме.

Виковете й затихват до тихи хълцания.

— Ще е само леко боцване.

— Лъжкиня! — прошепва Джес.

Кейт се отпуска съвсем лекичко. Сестрата я слага на кушетката и ме моли да я държа за раменете. Гледам как иглата се забива в бялата кожа на ръката на дъщеря ми, чувам внезапния писък, но не потича никаква кръв.

— Съжалявам, захарче — казва сестрата, трябва да опитам пак.

Изважда иглата и отново убожда Кейт, която надава още по-висок вик.

При пълненето на първото и второто шишенце Кейт се съпротивлява с всички сили. Когато идва ред на третото, вече е съвсем отпусната. Не знам кое от двете е по-лошо.

Чакаме резултатите от кръвната проба. Джес лежи по корем на килима в чакалнята и прихваща само Бог знае какви микроби от всички болни деца, които минават през кабинета. Искам педиатърът да излезе, да ми каже да заведа Кейт у дома и да я накарам да пие портокалов сок и да размаха пред носа ми рецепта на „Циклор“ като вълшебна пръчка.

Минава цял час, преди доктор Уейн отново да ни повика в кабинета си.

— Има малък проблем с резултатите — казва той. — По-точно, с броя на белите й кръвни телца. Малко по-нисък е от обичайното.

— Какво означава? — на мига се проклинам, задето съм постъпила в юридическо училище, а не в медицинско. Опитвам се да си припомня какво изобщо правят белите кръвни телца.

— Възможно е да има автоимунна недостатъчност. Или просто да е станала грешка в лабораторията — докосва косата на Кейт. — За да сме сигурни, искам да ви изпратя при хематолог в болницата, за да повтори теста.

Мисля си: „Сигурно се шегувате!“. Но вместо това виждам как ръката ми се протяга по своя собствена воля и поема късчето хартия, което ми подава доктор Уейн. Не рецепта, както се надявах, а име. „Илиана Фаркард, болница «Провидънс», Хематология/Онкология“.

— Онкология — повтарям. — Но това е рак.

Зачаквам доктор Уайн да ме увери, че е само част от специалността на лекарката, че лабораторията за кръвни проби и раковото отделение просто са разположени на едно и също място и нищо повече.

Той не го прави.

Диспечерът от противопожарната служба ми съобщава, че Брайън се е отзовал на медицински сигнал. Тръгнал е със спасителния автомобил преди двайсет минути. Поколебавам се и поглеждам към Кейт, отпусната на един от пластмасовите столове в чакалнята в болницата. Медицински сигнал.

Мисля, че в живота ни има кръстопътища, когато вземаме огромни радикални решения, без дори да го осъзнаваме — както когато преглеждаме заглавията във вестника, докато чакаме на червения светофар, и не забелязваме вана, който предизвиква злополука. Както когато влизаме в магазинче за кафе съвсем случайно и срещаме мъжа, за когото ще се омъжим един ден, докато той претърсва джобовете си за дребни пред щанда. Или това: да заръчате да предадат на съпруга ви, че искате да се срещнете, след като часове наред сте се самоубеждавали, че изобщо не е важно.

— Обадете му се по радиото — казвам. — Предайте му, че сме в болницата.

Утешително е да знам, че Брайън е до мен, сякаш сме двама часовои, двойна линия на защита. В болницата „Провидънс“ сме от три часа и с всяка минута ми става все по-трудно да продължавам да се самозаблуждавам, че доктор Уейн е допуснал грешка. Джес спи на пластмасов стол. Кейт е преминала през още едно травмиращо вземане на кръв и рентгенов преглед на гърдите, защото съм споменала, че е с настинка.

— Пет месеца — казва внимателно Брайън на мъжа, седнал пред него с блок за писане в ръка. После поглежда към мен. — Нали тогава се разболя?

— Така мисля.

Лекарят вече ни е разпитал за всичко — от това, с какво сме били облечени в нощта, когато Кейт е била зачената, до деня, в който за пръв път е успяла да хване лъжица в ръка.

— Първата й дума? — пита той.

Брайън се усмихва.

— Тати.

— Имах предвид кога.

— О! — той се смръщва. — Мисля, че малко преди да навърши една.

— Извинете — намесвам се. — Може ли да ми обясните защо всичко това има някакво значение?

— Просто медицинска история, госпожо Фицджералд. Искаме да научим всичко, което можем, за дъщеря ви, за да разберем какво не е наред.

— Господин и госпожо Фицджералд? — към нас се приближава млада жена в лабораторна престилка. — Аз съм флеботомист. Доктор Фаркард иска да направя коагулационен панел на Кейт.

При звука на името си Кейт примигва в скута ми, хвърля поглед към бялата престилка и пъха ръце в ръкавите на собствената си блузка.

— Не може ли да й вземете кръв с ланцет от пръста?

— Не, това наистина е най-лесният начин.

Внезапно си спомних как, когато бях бременна с Кейт, тя не спираше да хълца. Коремът ми мърдаше часове наред. Всяко нейно движение, дори и толкова малко, ме принуждаваше да правя нещо, което не можех да контролирам.

— Мислите ли — казвам тихо, — че искам да чуя точно това? Когато отидете в кафенето и си поръчате кафе, дали ще ви хареса, ако някой ви даде кока-кола, защото му е по-лесно да я достигне? Ако искате да платите с кредитна карта, ще ви хареса ли, ако ви кажат, че им създавате прекалено много неприятности, затова е по-добре да платите в брой?

— Сара — гласът на Брайън е като далечен вятър.

— Мислите ли, че на мен ми е лесно да седя тук с детето си и да нямам представа какво става или защо правите всички тези тестове? Мислите ли, че на нея й е лесно? Откога човек има възможност да направи това, което е най-лесно?

— Сара — едва когато ръката на Брайън се отпуска върху рамото ми, осъзнавам колко силно треперя.

Още един миг, и жената се отдалечава гневно. Дървените й подметки се удрят шумно по пода. В мига, в който изчезва от полезрението ми, се отпускам уморено, загубила енергията си.

— Сара — чувам Брайън. — Какво ти става?

— На мен ли? Не знам, Брайън, защото никой не идва да ни каже какво й има на…

Той ме взема в обятията си и Кейт се озовава притисната помежду ни като въздишка.

— Шшшт — казва той. Уверява ме, че всичко ще се оправи, и за пръв път в живота си не му вярвам.

Неочаквано доктор Фаркард, която не сме виждали от часове, влиза в стаята.

— Чух, че има малък проблем с коагулационния панел — придърпва си стол пред нас. — Пълният кръвен тест на Кейт показва някои необичайни резултати. Броят на белите й кръвни телца е много нисък — едно точка три. Хемоглобинът й е седем точка пет, хематокритът — осемнайсет точка четири, плателетите — осемдесет и едно точка три нули, а неутрофилите й — нула точка шест. Подобни цифри понякога означават автоимунно заболяване. Освен това промиелоцитите на Кейт са дванайсет процента, а бластите — пет процента, което индикира наличието на левкемиен синдром.

— Левкемия — повтарям. Думата е течна, хлъзгава, като белтъка на яйце.

Доктор Фаркард кимва.

— Левкемия означава рак на кръвта.

Брайън само се взира в нея, без да мигва.

— Какво означава?

— Представете си костния мозък като детски център за развитие на клетки. Здравите тела произвеждат кръвни клетки, които остават в костния мозък, докато съзреят достатъчно, за да излязат и да се борят с болестта или тромба, да пренасят кислород или каквато и да е функцията им. При хората с левкемия вратите на детския център се отварят прекалено рано и от тях излизат незрели кръвни клетки, неспособни да вършат работата си. Невинаги е странно при пълни кръвни тестове да се видят промиелоцити, но когато проверихме кръвта на Кейт под микроскоп, видяхме особености — тя поглежда първо единия от нас, после другия. — Трябва да направя костномозъчна аспирация, за да го потвърдя, но изглежда, че Кейт има остра промиелоцитна левкемия.

Езикът ми е прикован от тежестта на въпрос, който след миг Брайън успява да изтласка от собственото си гърло:

— Тя… тя ще умре ли?

Искам да разтърся доктор Фаркард. Искам да й кажа, че сама ще извадя кръвта за коагулационния панел от ръцете на Кейт, ако това означава, че ще си вземе думите назад.

— Острата промиелоцитна левкемия е много рядка подгрупа на миелоидната левкемия. Диагнозата се поставя едва на около дванайсет хиляди души годишно. Процентът на оцелелите пациенти е между двайсет и трийсет, ако лечението започне незабавно.

Изтласквам цифрите от главата си и се вкопчвам в последната част на изречението й.

— Значи има лечение — отбелязвам.

— Да. С агресивно лечение миелоидната левкемия води до прогноза за оцеляване от девет месеца до три години.

Миналата седмица стоях на вратата на стаята на Кейт, гледах я как спи, притиснала към себе си атлазеното одеялце — късче плат, от което рядко се отделя. „Помни ми думите — прошепнах на Брайън, — никога няма да се откаже от него. Ще трябва да го зашия в подгъва на сватбената й рокля“.

— Трябва да направим костномозъчна аспирация. Ще я упоим с лек общ анестетик. И можем да извлечем коагулационния панел, докато спи — лекарката се навежда напред и ни поглежда съчувствено. — Трябва да знаете, че децата надвиват всякакви прогнози. Всеки ден.

— Добре — отсича Брайън и стиска ръце една в друга, сякаш се подготвя за футболен мач. — Добре.

Кейт надига глава от блузата ми. Бузките й са зачервени, а изражението — бдително.

Има някаква грешка. Кръвната проба, анализирана от лекарката, е на някой друг клетник. Само погледнете детето ми, блясъка на къдриците му и нежната му като пеперуда усмивка — това съвсем не е лице на умиращ човек.

Познавам го само от две години. Но ако вземете всеки спомен, всеки миг, ако ги разпънете от край до край, ще стигнат до края на вечността.

Навиват чаршаф и го пъхат под корема на Кейт. Завързват я към кушетката с два дълги ремъка. Една сестра гали ръката й дори след като анестетикът е започнал да действа и тя е заспала. Долната част на гърба й е оголена за дългата игла, която ще влезе в слабинната й кост, за да извлече костен мозък.

Когато внимателно обръщат лицето на Кейт на другата страна, тоалетната хартия под бузата й е влажна.

От собствената си дъщеря научавам, че не е необходимо да си буден, за да плачеш.

Докато шофирам обратно към къщи, съм поразена от внезапната мисъл, че светът е надуваем — дървета, трева и къщи, готови да рухнат при едно-единствено убождане. Изпитвам чувството, че ако отклоня колата наляво й пробия оградата на детската площадка, тя ще ни отблъсне назад като гумен дюшек.

Изпреварваме един камион с надпис „Батчълдър Каскет Къмпани“ на каросерията. И „Карайте сигурно“. Това не е ли конфликт на интереси?

Кейт седи на столчето си и яде бисквити с формата на животни.

— Играй — заповядва тя.

В огледалото за обратно виждане лицето й сияе. „Предметите са по-близо, отколкото изглеждат“. Поглеждам я как вдига първата бисквита.

— Какво казва тигърът? — успявам да промълвя.

— Рррррр! — тя отхапва главата му и размахва друга бисквита.

— Какво казва слонът?

Кейт се кикоти и надава рев през носа си.

Питам се дали ще се случи в съня й. Или дали ще плаче. Дали до нея ще има някоя добра сестра, която да й даде нещо за болката. Представям си как детето ми умира, а то е живо и се смее на половин метър зад мен.

— Как казва жирафът? — пита Кейт. — Жирафът?

Гласът й е изпълнен с толкова бъдеще.

— Жирафите не казват нищо — отговарям.

— Защо?

— Защото така са родени — отвръщам и чувствам как гърлото ми се стяга така, че не мога да промълвя нищо повече.

Телефонът иззвънява точно когато се връщам от дома на съседката, след като съм се разбрала с нея да се грижи за Джес, докато ние се грижим за Кейт. Нямаме протокол за тази ситуация. Единствените ни детегледачки са все още в гимназията; и двете баби, и двамата дядовци са мъртви; никога не сме се занимавали с целодневни детски центрове — грижата за децата е моя работа.

Влизам в кухнята, когато Брайън вече е потънал в разговор с обаждащия се. Шнурът на телефона е увит около коленете му като пъпна връв.

— Да — казва той, — не е за вярване. Този сезон не съм ходил на нито една игра… няма смисъл, когато вече го продадоха.

Погледът му среща моя, докато слагам чайника.

— О, Сара е много добре. И децата, да, и те са добре. Хубаво. Поздрави Луси от мен. Благодаря, че се обади, Дон — затваря. — Дон Търман — обяснява. — От противопожарната академия, сещаш ли се? Много е симпатичен.

Докато се взира в мен, искрената усмивка изчезва от лицето му. Чайникът започва да свири, но нито той, нито аз понечваме да го свалим. Поглеждам към Брайън и скръствам ръце.

— Не можах — мълви тихо. — Сара, просто не можах.

Тази нощ в леглото Брайън е като обелиска — само една сянка, очертана на фона на тъмнината. Макар че не сме продумвали от часове, знам, че е също толкова буден, колкото и аз.

Това ни се случва, защото се разкрещях на Джес миналата седмица, вчера, само преди миг. Това ни се случва, защото не купих на Кейт бонбоните „М& М“, които искаше в магазина. Това ни се случва, защото веднъж, само за частица от секундата, се запитах какъв ли щеше да е животът ми, ако никога не бях раждала деца. Това ни се случва, защото не осъзнавах каква късметлийка съм.

— Мислиш ли, че ние сме виновни? — пита Брайън.

— Да сме виновни ли? — обръщам се към него. — Как?

— Заради гените си. Знаеш.

Не отговарям.

— В болницата не знаят нищо — отбелязва пламенно той. — Помниш ли, когато синът на шефа си счупи лявата ръка, а те сложиха гипс на дясната?

Отново впервам поглед в тавана.

— Само за твоя информация — казвам по-високо, отколкото съм възнамерявала, — няма да допусна Кейт да умре.

До мен се разнася ужасен звук — като вой на ранено животно, като стон на удавник. А после Брайън притиска лице към рамото ми и се разридава в кожата ми. Обгръща ме с ръце и ме стиска така, сякаш губи равновесие.

— Няма да допусна — повтарям, но дори и в собствените си уши звуча така, сякаш се заричам твърде много.

Брайън

С всяко увеличаване на горещината на пожара с деветнайсет градуса огънят става два пъти по-голям. Точно това си мисля, докато наблюдавам как от комина излитат искри — хиляди нови звезди. Деканът на Медицинското училище към университета „Браун“ стои до мен и кърши ръце. Самият аз се потя в тежкото си палто.

Докарали сме машина, стълба и спасителен автомобил. Заобиколили сме сградата от четирите краища. Потвърдили сме, че вътре няма никого. Е, с изключение на тялото, заклещило се в комина и станало причина за пожара.

— Беше едър човек — отбелязва деканът. — Винаги постъпваме така с телата след края на часовете по анатомия.

— Ей, капитане! — виква Поли. Днес той е главният ми оператор на помпата. — Ред е приготвил крана. Да отворя ли струята?

Все още не съм сигурен, че искам да насочим маркуча нагоре. Тази пещ е предвидена да поглъща останки на температура 1600 градуса по Фаренхайт. Над и под тялото гори огън.

— Е? — пита деканът. — Няма ли да направите нещо?

Това е най-голямата грешка на новобранците: предположението, че борбата с огъня непременно означава изливането на потоци вода. Понякога влошава нещата още повече. В този случай би разпръснало опасни биологически отпадъци из цялото място. Мисля, че трябва да задържим пещта затворена и да се погрижим огънят да не излезе извън комина. Никой пожар не може да гори вечно. В крайна сметка винаги се самоунищожава.

— Да — отвръщам. — Ще изчакам.

Когато работя нощни смени, вечерям два пъти. Първия път е рано, със семейството си, за да можем всички да седнем заедно на масата. Тази вечер Сара приготвя ростбиф. Телешкото лежи на масата като заспало бебе, докато тя ни вика да сядаме.

Кейт е първата, която се отпуска на стола си.

— Здравей, скъпа — казвам и стискам ръката й. Тя ми се усмихва, но усмивката не стига до очите й. — Какво правиш?

Тя започва да бута бобчетата по чинията си.

— Спасявам страни от Третия свят, разделям нови атоми и довършвам Великия американски роман. Разбира се, между диализите.

— Разбира се.

Сара се обръща към нас, размахала нож.

— Каквото и да съм направил — казвам и се отдръпвам назад, — съжалявам.

Тя не ми обръща внимание.

— Ще нарежеш ли месото?

Вземам ножовете и започвам да режа точно когато Джес се домъква в кухнята. Позволяваме му да живее над гаража, но настояваме да се храни с нас — част от уговорката. Очите му са ужасно зачервени, дрехите му миришат на дим.

— Само погледни това — въздъхва Сара, но когато се обръщам, тя се взира в телешкото. — Прекалено е сурово.

Вдига тавата с голи ръце, сякаш кожата й е намазана с азбест, и я пъха обратно във фурната.

Джес посяга към купа картофено пюре и започва да пълни чинията си. Още, още, пак.

— Вониш — казва Кейт и размахва ръка пред лицето си.

Джес не й обръща внимание, опитва пюрето. Чудя се какво ли говори за мен фактът, че съм на седмото небе, задето мога да кажа поне едно от веществата, които преминават през системата му, за разлика от някои от другите — хапчета екстази, хероин и Бог знае какво още, — които оставят много по-малко следи.

— Не всички обичаме одеколон „Надрусан“ — промърморва Кейт.

— Не всички можем да поемаме наркотиците си през портокат — отговаря Джес.

Сара вдига ръце.

— Моля ви, не може ли просто… да не?

— Къде е Ана? — пита Кейт.

— Не беше ли в стаята ти?

— Беше сутринта.

Сара подава глава през кухненската врата.

— Ана! Вечеря!

— Виж какво си купих днес — казва Кейт и дръпва напред тениската си — кошмарна смесица от ярки цветове с рак отпред и надпис „Рак“. — Схващаш ли?

— Ти си лъв — Сара сякаш всеки момент ще се разплаче.

— Какво става с телешкото? — питам, за да отвлека вниманието й.

Точно в този миг Ана влиза в кухнята, хвърля се на стола си и навежда глава.

— Къде беше? — пита Кейт.

— Тук-там — Ана поглежда надолу към чинията си, но не се опитва да си сервира.

Не е типично за нея. Свикнал съм да се боря с Джес, да облекчавам бремето на Кейт, но Ана е константата в нашето семейство. Ана винаги е усмихната. Ана ни разказва за червеношийката, която е намерила със счупено крило и червено петно от едната страна на главичката; или за майката, която видяла в „Уолмарт“ и била не с един, а с два чифта близнаци. Ана ни дава ритъм и когато я виждам да седи и да мълчи, осъзнавам, че тишината представлява звук.

— Случи ли се нещо днес? — питам.

Тя поглежда към Кейт, предполагайки, че въпросът е отправен към сестра й, а после се стряска, щом осъзнава, че говоря на нея.

— Не.

— Добре ли се чувстваш?

Ана пак се стряска; въпросът обикновено е отправян към Кейт.

— Добре.

— Защото не се храниш.

Ана поглежда към чинията си, забелязва, че е празна, и я препълва с храна. Натъпква в устата си две вилици зелен боб една след друга.

Неочаквано си спомням времето, когато децата бяха малки, наблъскани на задната седалка на колата като пури в кутия, а аз им пеех „Ана банана, Ана банана…“ („Чък! — викаше Джес. — Дай Чък!“)

— Ей — посочва Кейт към врата на Ана. — Медальонът ти го няма.

Става въпрос за медальона, който й подарих преди години. Ръката на Ана се вдига към ключицата й.

— Да не си го загубила? — питам я.

Тя свива рамене.

— Може просто да не съм в настроение да го нося.

Доколкото знам, никога не го е сваляла. Сара изважда ростбифа от печката и го слага на масата. Докато взема ножа за рязане, тя поглежда към Кейт.

— Като говорим за неща, които не сме в настроение да носим, облечи си друга тениска.

— Защо?

— Защото аз така казвам.

— Това не е причина.

Сара набожда телешкото с ножа.

— Защото ми се струва неприлично да я носиш на масата за вечеря.

— Не е по-неприлично от тениските на Джес с разни метъли. Какво пишеше на вчерашната? „Алабама Тъндър Пуси?“4

Джес я поглежда и обръща очи — изражение, което ми е познато, като на окуцял кон в някой уестърн в мига, преди да го застрелят от милосърдие.

Сара реже месото. Преди розово, сега то прилича на корав дънер.

— Погледни! — извиква тя. — Съсипано е.

— Много е хубаво — вземам единственото парче, което е успяла да отдели, и си отрязвам по-малка хапка. Все едно дъвча кожа. — Прекрасно. Ей сега ще изтичам до службата и ще взема горелка, за да можем да сервираме на другите.

Сара примигва, а после от устата й избликва смях. Кейт се кикоти. Дори и Джес се ухилва.

Точно в този миг осъзнавам, че Ана вече е станала от масата и — което е още по-важно, — никой не е забелязал.

В пожарната сме четирима и седим в кухнята. Ред вари на печката някакъв сос, Поли чете „Про Джо“, а Цезар пише писмо до тазседмичния обект на страстта си. Ред го гледа и клати глава.

— Трябва да го запишеш на диск и да разпечатваш по няколко копия едновременно.

„Цезар“ е просто прякор. Поли го измисли преди години, защото очите на колегата ни постоянно шарят.

— Тази е различна — отвръща Цезар.

— Точно така. Изкара цели два дни. — Ред изсипва спагетите в гевгира в мивката и около лицето му се издига пара. — Фиц, дай на момчето малко напътствия, става ли?

— Защо аз?

Поли вдига поглед над ръба на вестника.

— По подразбиране — отговаря той и е прав.

Жена му го напусна преди две години заради виолончелист, който минаваше през Провидънс на турне със симфоничния оркестър; Ред е толкова заклет ерген, че няма да разпознае една дама дори и под носа си. От друга страна със Сара сме женени от двайсет години.

Ред поставя пред мен чиния, а аз започвам да говоря.

— Жените — подхващам — не са чак толкова различни от голям огън на открито.

Поли захвърля вестника и издюдюква.

— Ето го: таото на капитан Фиццжералд.

Не му обръщам внимание.

— Огънят е красив, нали? Когато гори, не можеш да откъснеш поглед от него. Съумееш ли да го овладееш, ще ти дава светлина и топлина. Само ако го изпуснеш от контрол, ще трябва да минеш в офанзива.

— Това, което се опитва да ти каже капитанът — помага ми Поли — е, че трябва да държиш гаджето си далеч от насрещния вятър. Хей, Ред, имаш ли пармезан?

Сядаме на втората ми вечеря, което обикновено означава, че звънците ще забият след минути. Борбата с огъня е свят, управляван от закона на Мърфи: кризата възниква, когато най-малко можеш да си я позволиш.

— Хей, Фиц, спомняш ли си последния мъртвец, дето се заклещи? — пита Поли. — Когато бяхме доброволци?

Господи, да. Двеста и петдесет килограмов мъж, издъхнал от сърдечна недостатъчност в леглото си. От погребалния дом не успяха да свалят тялото по стълбите и повикаха пожарникарите.

— Въжета и скрипци — припомням си на глас.

— Трябваше да го кремират, но беше прекалено огромен… — ухилва се Поли. — Кълна се в Бога и в душата на майка си в рая, вместо това трябваше да го занесат при ветеринарите.

Цезар го поглежда и примигва.

— Защо?

— Как според теб се отървават от мъртвите коне, Айнщайн?

Цезар събира две и две и очите му се разширяват.

— Без майтап? — пита, замисля се и бутва настрана чинията със спагети с болонски сос на Ред.

— Кого смятате, че ще помолят да почисти комина на медицинското училище? — пита Ред.

— Нещастните копелета от Администрацията на сигурността и здравето — отвръща Поли.

— Десет кинта, че ще позвънят тук и ще ни кажат, че е наша работа.

— Никъде няма да се обадят — намесвам се, — защото няма да има какво да се разчиства. Огънят гореше прекалено силно.

— Е, добре, поне знаем, че този път не става дума за палеж — измърморва Поли.

През последния месец имаме серия от пожари, подпалени умишлено. Винаги се разбира — има или следи от разливане на запалителна течност, или многобройни точки на избухване, или дим, който е черен, или необичайно съсредоточаване на огъня на едно място. Който и да го прави, е умен — на няколко места причинителите на пожара са сложени под стълбите, за да ни отрежат достъпа до пламъците. Предумишлените пожари са опасни, защото не следват техниката, която използваме, за да се борим с тях. Предумишлените палежи са в сгради, които е най-вероятно да се срутят, докато сме в тях и се борим с пламъците.

Цезар изсумтява.

— Може и да е било палеж. Онзи дебелак може наистина да е бил подпалвач с желание за самоубийство. Може да е пропълзял в комина и сам да се е подпалил — добавя Поли и другите двама се ухилват.

— Достатъчно — отсичам.

— Фиц, трябва да признаеш, че наистина е смешно…

— Не и за родителите на човека. Не и за семейството му.

Следва неловко мълчание, докато другите трима проумяват смисъла на думите ми. Най-после Поли, който ме познава най-отдавна, проговаря:

— Пак ли нещо с Кейт, Фиц?

Винаги има нещо с по-голямата ми дъщеря; проблемът е, че няма край. Ставам от масата и оставям чинията си в мивката.

— Ще се кача на покрива.

Всички си имаме хобита — Цезар своите момичета, Поли — своите гайди, Ред — своето готвене, а аз — своя телескоп. Още преди години го разположих на покрива на противопожарната служба, откъдето най-добре мога да виждам нощното небе.

Ако не бях пожарникар, щях да стана астроном. Наясно съм, че за това се изисква прекалено много математика за мозък като моя, но в наблюдаването на звездите винаги е имало нещо, което ме привлича. В наистина тъмна нощ можеш да видиш някъде между хиляда и хиляда и петстотин звезди, а има и милиони други, които все още не са открити. Толкова е лесно да мислиш, че светът се върти около теб, но трябва само да се взреш в небето, за да осъзнаеш, че съвсем не е така.

Истинското име на Ана е Андромеда. Пише го на акта й за раждане, кълна се в Бог. Съзвездието, на което е наречена, е посветено на принцеса, която била прикована към скала като жертва, принесена на морско чудовище — наказание за майка й Касиопея, която се била похвалила пред Посейдон с красотата си. Героят Персей, който прелетял оттам, се влюбил в Андромеда и я спасил. В небето тя е изобразена с протегнати ръце с окови на тях.

Според мен историята завършва щастливо. Кой не би го пожелал за детето си?

При раждането на Кейт си представях колко ще е красива в деня на сватбата си. После я диагностицираха с остра промиелоцитна левкемия и вместо това започнах да си я представям как се изкачва на сцената, за да получи дипломата си от гимназията. Когато се влоши, и тази представа се разпадна: представях си я как оживява до тържеството за петия си рожден ден. Днес вече нямам очаквания и така тя ги надминава всичките.

Кейт ще умре. Необходимо ми бе много време, за да успея да го изрека. Като се замислим, всички ще умрем един ден, но не трябва да стане по този начин. Кейт трябва да е тази, която да се сбогува с мен.

Струва ми се почти като измама, че след годините, през които опровергаваше всички прогнози, не левкемията ще я убие. Но всъщност доктор Чанс отдавна ни каза, че обикновено става точно така: тялото на пациента просто се износва, уморено от битката. Лека-полека късчета от него започват да поддават. В случая на Кейт се предават бъбреците й.

Обръщам телескопа си към Извивката на Барнард и М42, които блестят ярко на меча на Орион. Звездите са огньове, които горят хиляди години. Някои от тях горят бавно и продължително, като червени джуджета. Други — сини гиганти — изгарят горивото си толкова бързо, че блестят през огромни разстояния и са лесни за виждане. Щом горивото им започва да свършва, от тях се отделя хелий, те стават още по-горещи и избухват в супернова. Супернова е нещо по-ярко и от най-ярките галактики. Звездите умират, но всички наблюдават залеза им.

По-рано, след като вечеряхме, помогнах на Сара да разчисти кухнята.

— Не мислиш ли, че става нещо с Ана? — попитах, докато прибирах кетчупа в хладилника.

— Защото е свалила медальона си?

— Не — свивам рамене. — Просто като цяло.

— В сравнение с бъбреците на Кейт и социопатията на Джес мисля, че се справя добре.

— Искаше вечерята да свърши още преди да е започнала.

Сара се обръща, както е застанала пред мивката.

— Какво мислиш, че е?

— Ъъъ… някое момче?

Сара хвърля поглед към мен.

— Не се среща с никого.

„Слава Богу“.

— Може би някоя от приятелките й е казала нещо, което я е разстроило.

— Защо питаш мен. Какво, по дяволите, знам аз за настроенията на тринайсетгодишните момичета?

Сара избърсва ръцете си в кърпата и включва съдомиялната.

— Може би е просто от периода. Тийнейджърка е.

Опитах се да се сетя каква беше Кейт на тринайсет, но си спомням само за завръщането на болестта и трансплантацията на стволови клетки. Обичайният начин на живот на Кейт избледнява, засенчен от периодите, когато е болна.

— Утре трябва да заведа Кейт на диализа — каза Сара. — Кога ще се върнеш?

— Към осем. Но съм на повикване и няма да се изненадам, ако нашият подпалвач нанесе нов удар.

— Брайън? — попита тя. — Как ти се стори Кейт?

„По-добре от Ана“ — помислих си, но не това ме питаше. Искаше да преценя жълтеникавия оттенък на кожата на Кейт днес в сравнение с вчера; да разчета начина, по който се облягаше с лакти на масата, прекалено уморена, за да задържи тялото си изправено.

— Изглежда страхотно — излъгах, защото редовно го правим един за друг.

— Не забравяй да им пожелаеш „лека нощ“, преди да тръгнеш — напомня ми Сара и се обърна да вземе хапчетата, които Кейт пие преди лягане.

Тази вечер е спокойно. Седмиците притежават собствен ритъм и лудостта на петъчните или съботните нощни смени рязко контрастира със скуката на неделите и понеделниците. Отсега знам: това ще е една от нощите, когато си лягам и наистина имам възможност да поспя.

— Татко?

Люкът към покрива се отваря и от него изпълзява Ана.

— Ред ми каза, че си тук.

Застивам на мястото си. Часът е десет през нощта.

— Какво има?

— Нищо. Просто… исках да ти дойда на гости.

Когато децата бяха малки, Сара се отбиваше с тях през цялото време. Те играеха в нишите край огромните заспали машини; заспиваха в койката ми. Понякога, през най-топлите летни вечери, Сара носеше старо одеяло и го разпъвахме тук, на покрива. Лягахме с децата помежду ни и гледахме как пада нощта.

— Мама знае ли къде си?

— Тя ме докара — отвръща Ана и предпазливо прекосява покрива. Височините никога не са й понасяли особено, а перилото край бетона няма и един метър. Тя присвива очи и се навежда към телескопа. — Какво виждаш?

— Бета — отвръщам.

Поглеждам внимателно Ана — нещо, което не съм правил от доста дреме. Вече не е слаба като клечка, започва да придобива наченки на извивки. Дори движенията й — начинът, по който прибира косата си зад ухото, начинът, по който надниква в телескопа — притежават грация, която свързвам с порасналите жени.

— Има нещо, което искаш да ми кажеш ли?

Зъбите й захапват долната устна, а очите й се свеждат към маратонките.

— Може би вместо това може ти да поговориш на мен — предлага тя.

Настанявам я да седне върху якето ми и посочвам към звездите. Разказвам й, че Бета е част от Лира — лирата, която някога е принадлежала на Орфей. Не ме бива в разказването на истории, но си спомням тези, които са свързани със съзвездията. Разказвам й за сина на бога на слънцето, чиято музика очаровала животните и размеквала скалите — човек, който обичал жена си Евридика толкова много, че не искал да позволи на Смъртта да му я отнеме.

Когато свършвам, и двамата лежим по гръб.

— Може ли да остана тук с теб? — пита Ана.

Целувам я по темето.

— Разбира се.

— Татко — прошепва Ана, когато вече съм сигурен, че е заспала, — подействало ли е?

Трябва ми миг, преди да разбера, че говори за Орфей и Евридика.

— Не — признавам.

Тя въздъхва.

— Така и предположих.