Споделен живот

Джулия

Връщам се от сутрешния си крос, а Изи седи в стаята.

— Добре ли си? — пита ме.

— Да — отвръщам, развързвам маратонките си, избърсвам потта от челото си. — Защо?

— Защото нормалните хора не излизат да тичат в четири и половина сутринта.

— Имах енергия, която исках да избия.

Отивам в кухнята, но кафемашината „Браун“, която съм програмирала да ми приготви кафе с аромат на лешник, в същия този миг не си е свършила работата. Проверявам кабела на „Ева“ и натискам няколко от бутоните й, но на екрана не се изписва нищо.

— По дяволите! — издърпвам щепсела от контакта. — Не може да се е повредила. Не е толкова стара.

Изи идва до мен и започва да бърника по машината.

— В гаранция ли е?

— Не знам и не ми пука. Известно ми е само, че като платиш за нещо, което би трябвало да ти направи чаша кафе, заслужаваш да получиш шибаната чаша.

Захвърлям празната стъклена чаша в мивката и я счупвам. После се свличам по шкафа и избухвам в плач.

Изи коленичи до мен.

— Какво е направил?

— Съвсем същото, Изи — изхлипвам. — По дяволите, толкова съм глупава!

Тя ме обгръща с ръце.

— Кипящо олио? — предлага. — Отравяне? Кастриране? Ти избираш.

Усмихвам се, макар и леко.

— Наистина ще го направиш.

— Само защото и ти си готова да го направиш заради мен.

Облягам се на рамото на сестра си.

— Мислех, че гърмът не удря два пъти на едно и също място.

— Разбира се, че може — осведомява ме Изи. — Но само ако си достатъчно тъпа да не се отдръпнеш.

Първият, който ме поздравява в съда на следващата сутрин, изобщо не е човек, а Съдия: задава се плахо иззад един ъгъл със свити уши. Несъмнено бяга от повишения тон на собственика си.

— Ей — викам му успокояващо, но кучето не иска успокоение: забива зъби в долната част на сакото ми — сметката за химическото чистене ще я плати Камбъл, кълна се — и започва да ме влачи към мястото на свадата.

Чувам гласа на Камбъл още преди да съм завила по коридора.

— Похабих време и усилия и знаеш ли какво? Това не е най-лошото. Похабих собствената си преценка за един клиент.

— Е, добре, ти не си единственият, преценил грешно — възразява на свой ред Ана. — Наех теб, защото мислех, че имаш поне малко смелост.

В следващия миг тя профучава покрай мен.

— Задник — измърморва под нос.

Тутакси се сещам как се почувствах, когато се събудих сама на лодката: разочарована. Готова да се оставя на произвола на съдбата. Сърдита на самата себе си, задето допуснах да изпадна в това положение.

Защо, по дяволите, не бях сърдита на Камбъл?

Съдия се хвърля върху Камбъл и започва да го дере с лапи по гърдите.

— Долу! — заповядва той, обръща се и ме вижда. — Не трябваше да чуваш всичко това.

— Да, обзалагам се, че е така.

Той тежко се отпуска на един сгъваем стол в съвещателната зала и прокарва ръка по лицето си.

— Отказва да свидетелства.

— За Бога, Камбъл! Тя не смее да се противопостави на майка си в собствената им дневна, а ти искаш да го направи при кръстосан разпит? Какво си очаквал?

Поглежда ме пронизително.

— Какво ще кажеш на Дисалво?

— Заради Ана ли питаш, или защото се боиш да не загубиш делото?

— Дадох съвестта си назаем, благодаря.

— Няма ли да се запиташ, защо едно тринайсетгодишно момиче ти е влязло до такава степен под кожата?

Намръщва се.

— Няма ли да се разкараш, Джулия, и да ми провалиш случая, както възнамеряваше от самото начало?

— Случаят не е твой, а на Ана, макар че определено виждам защо мислиш другояче.

— И какво трябва да означава това?

— Ти си страхливец. Опитваш се с всички сили да избягаш от себе си — отвръщам. — Аз знам какви са последствията, от които се бои Ана. На теб известни ли са ти?

— Не знам за какво говориш.

— Така ли? Къде е поантата? Или е прекалено трудно да се шегуваш за нещо, което е толкова близо до собствения ти проблем? Ти се отдръпваш всеки път, когато някой се опита да се сближи с теб. Ако Ана беше обикновена клиентка, нямаше да има проблем, но в мига, в който започна да те е грижа за нея, разбра, че си в беда. Що се отнася до мен, едно бързо чукане те устройва идеално, но емоционалното обвързване е изключено. Единственото същество, с което поддържаш близост, е кучето ти и дори и това е някаква огромна държавна тайна.

— Много си далеч от истината, Джулия…

— Не, всъщност навярно съм единственият човек, квалифициран да ти обясни какъв негодник си. Но това не е проблем, нали така? Защото, ако всички мислят, че си негодник, никой няма да си направи труда да се приближи прекалено много — взирам се в него миг по-дълго от необходимото. — Сигурно си страшно разочарован да знаеш, че някой може да те види такъв, какъвто си, нали, Камбъл?

Той се изправя с каменно лице.

— Имам случай, с който трябва да се занимая.

— И наистина го правиш — съгласявам се. — Просто положи усилия да разделиш правосъдието от клиента, който има нужда от него. Защото в противен случай, да не дава Господ, може да установиш, че имаш сърце.

Отдалечавам се, преди да се изложа още повече, и чувам зад гърба си гласа на Камбъл:

— Джулия, не е вярно.

Затварям очи и макар да знам, че не трябва, се обръщам.

Той се поколебава.

— Кучето. Аз…

Но каквото и да е на път да ми признае, си остава тайна, защото на вратата се появява Върн.

— Съдия Дисалво е във войнствено настроение — прекъсва ни. — Закъснявате, а в магазинчето няма мляко за кафе.

Поглеждам Камбъл в очите. Чакам го да довърши изречението си.

— Ти си следващият ми свидетел — изрича той с равен тон и мигът изчезва, преди да успея дори да запомня, че е съществувал.

Камбъл

Все по-трудно и по-трудно ми става да си остана копеле.

Влизам в съдебната зала, а ръцете ми треперят. Част от причината, разбира се, е същата както едно време. Но друга част се дължи на факта, че клиентката ми, застанала до мен, проявява реакция горе-долу колкото някоя скала, а жената, по която съм луд, е същата, която съм на път да поставя на свидетелското място. Хвърлям поглед към Джулия, докато съдията влиза; тя подчертано отклонява погледа си.

Химикалката ми се завърта и пада под масата.

— Ана, би ли ми я подала?

— Не знам. Това е разхищение на време и усилия, нали така? — отговаря ми и проклетата химикалка остава на пода.

— Готов ли сте да призовете следващия си свидетел, господин Александър? — пита съдия Дисалво, но преди да успея да изрека името на Джулия, Сара Фицджералд моли за позволение да се приближи до съдията.

Подготвям се за още едно усложнение и както и очаквам, отсрещната страна не ме разочарова.

— Психиатърът, когото помолих да призова като свидетел, има ангажимент в болницата следобед. Ще бъде ли проблем за съда, ако вземем показанията й извън установения ред?

— Господин Александър?

Свивам рамене. Стигнем ли до сърцевината на нещата, за мен е просто отлагане на екзекуцията. Затова сядам до Ана и гледам как дребна мургава жена с прекалено стегнат за лицето й кок заема свидетелското място.

— Моля, съобщете за протокола името и адреса си — започва Сара.

— Доктор Беата Но — отговаря психиатърът. — Орик Уей 1250, Уунсокит.

„Доктор Не“. Оглеждам съдебната зала, но очевидно съм единственият фен на Джеймс Бонд в нея. Вземам кочан самозалепящи се листчета и написвам на Ана: „Ако се омъжи за доктор Чанс, ще се казва доктор Но-Чанс“36.

В ъгълчето на устата на Ана потрепва усмивка. Тя вдига падналия химикал и написва: „Ако се разведе и се омъжи за господин Бастър, ще се казва доктор Но-Чанс-Бастър“37.

И двамата избухваме в смях. Съдия Дисалво се прокашля и поглежда към нас.

— Извинете, Ваша чест — казвам.

Ана ми побутва друга бележка: „Все още ти се сърдя“.

Сара се отправя към свидетелката си.

— Докторе, бихте ли ни казали какво точно практикувате?

— Аз съм детски психиатър.

— Как се запознахте с децата ми?

Доктор Но хвърля поглед към Ана.

— Преди около седем години вие доведохте при мен сина си Джес заради поведенчески проблеми. После съм се срещала по различни поводи с всички деца, за да обсъдим възникнали проблеми.

— Докторе, миналата седмица ви се обадих и ви помолих да подготвите доклад с експертното си мнение за психологическите щети, които може да претърпи Ана, ако сестра й умре.

— Да. Дори направих малко проучване. В Мериленд е имало подобен случай: момиче било помолено да стане донор на своята сестра близначка. Психиатърът, който консултирал близначките, установил, че помежду им съществува толкова силна връзка, че ако наистина се стигнело до очаквания успех, ползите за донора щели да бъдат огромни — поглежда към Ана. — Според мен в случая обстоятелствата са много сходни. Ана и Кейт са много близки, и то не само генетично. Те живеят заедно. Прекарват времето си заедно. Прекарали са буквално целия си живот заедно. Ако Ана дари бъбрек, който да спаси живота на сестра й, това ще е огромен дар, и то не само за Кейт. Защото самата Ана ще продължи да бъде част от цялото семейство, според което се определя, вместо на семейство, загубило един от членовете си.

Това са такива психиатрични тъпотии, че едва успявам да ги следя, но за мое стъписване съдията сякаш ги приема много сериозно. Джулия също е наклонила глава и между веждите й се е образувала бръчица. Аз ли съм единственият с работещ мозък в залата?

— Нещо повече — продължава доктор Но, — съществуват няколко проучвания, които показват, че децата, които изпълняват ролята на донори, имат по-високо самочувствие и се чувстват по-важни в семейната структура. Смятат се за супергерои, защото могат да направят нещо, което никой друг не може.

Това е най-нелепото описание на Ана Фицджералд, което съм чувал някога.

— Смятате ли, че Ана е в състояние сама да взема решения, свързани с медицинското й състояние? — пита Сара.

— Категорично не.

Изненада, изненада.

— Каквото и решение да вземе, то ще има последствия за цялото семейство — продължава доктор Но. — Тя ще мисли за това, докато го взема, ето защо то никога няма да бъде изцяло самостоятелно. Още повече е само на тринайсет години, физиологично мозъкът й не е пригоден да гледа толкова напред в бъдещето, затова всяко решение, което ще вземе, ще бъде с оглед на близкото, а не на дългосрочното й бъдеще.

— Доктор Но — прекъсва я съдията, — какво ще препоръчате в случая?

— Ана има нужда от напътствието на някого с повече житейски опит… някой, който има предвид висшия й интерес. Щастлива съм, че мога да работя със семейството, но родителите трябва да бъдат родители — защото децата няма как да бъдат.

Когато Сара ми отстъпва свидетелката, се подготвям да нанеса смъртоносния удар.

— Очаквате от нас да повярваме, че даряването на бъбрек ще донесе на Ана всички тези прекрасни психологически ползи.

— Точно така — отговаря доктор Но.

— Тогава не е ли логично да предположим, че ако дари този бъбрек и сестра й умре в резултат от операцията, Ана ще преживее значителна психологическа травма?

— Вярвам, че родителите й ще й помогнат да я преодолее.

— А какво ще кажете за факта, че Ана казва, че не иска повече да бъде донор? — продължавам. — Това не е ли важно?

— Абсолютно. Но както отбелязах, настоящият мисловен процес на Ана е насочен към краткосрочните последици. Тя не разбира какво наистина ще последва от въпросното решение.

— А кой разбира? — питам. — Госпожа Фицджералд може и да не е на тринайсет години, но живее всеки ден в очакване на някакъв обрат в здравето на Кейт, не мислите ли?

Психиатърът неохотно кимва.

— Може да се каже, че тя определя собствената си способност да бъде добра майка според способността си да опази Кейт здрава. Всъщност, ако действията й помогнат на Кейт да остане жива, самата тя ще се облагодетелства психологически.

— Разбира се.

— Госпожа Фицджералд ще се чувства много по-добре в семейство, от което Кейт е част. Бих казал дори, че решенията, които е вземала през живота си, не са независими, а повлияни от въпроси, свързани с медицинските грижи за Кейт.

— Вероятно.

— Тогава според собствената ви логика — завършвам — не е ли вярно, че Сара Фицджералд изглежда, чувства и действа като донор за Кейт?

— Ами…

— Само дето не предлага собствения си костен мозък и кръв, а тези на Ана.

— Господин Александър! — предупреждава ме съдията.

— И ако Сара съответства на психологическия профил на донор, тясно свързан с реципиента и поради това неспособен да взема самостоятелни решения, какво ви кара да мислите, че е по-способна да вземе това решение от Ана?

С ъгълчето на окото си зървам стъписаното лице на Сара. Чувам как съдията удря с чукчето си.

— Права сте, доктор Но: родителите трябва да бъдат родители — казвам. — Но понякога това не е достатъчно.

Джулия

Съдия Дисалво обявява десетминутна почивка. Оставям на пода раничката си — плетена в Гватемала — и започвам да си мия ръцете, когато вратата на една от кабинките в тоалетната се отваря. От нея излиза Ана и за миг се поколебава, после пуска съседното кранче.

— Здрасти — казвам.

Ана започва да суши ръцете си на автомата. Поради някаква причина въздухът не се раздвижва — не разчита сензора на дланите й. Тя отново размахва пръсти под машината, а после се заглежда в тях, сякаш иска да се увери, че не е невидима. Удря юмрук по метала.

Когато аз се навеждам и размахвам ръка под автомата, в дланта ми задухва струя горещ въздух. Двете споделяме тази топлинка, като скитници край чайник на огъня.

— Камбъл ми казва, че не искаш да даваш показания.

— Не желая да го обсъждам — срязва ме Ана.

— Понякога, за да получиш това, което най-много искаш, трябва да направиш това, което най-малко желаеш.

Тя се обляга на стената и скръства ръце на гърдите си.

— Кой те е направил Конфуций? — извръща се настрана, а после се навежда да вдигне раницата ми. — Харесва ми. Цветовете са прекрасни.

Вземам я и я премятам през рамо.

— Когато бях в Южна Америка, видях как ги плетат възрастните жени. За тази шарка са необходими двайсет чилета вълна.

— Истината е такава — казва Ана или поне си мисля, че го казва, но не мога да я попитам, защото вече е излязла от тоалетната.

Наблюдавам ръцете на Камбъл. Докато говори, ги движи много, почти така, сякаш ги използва да подчертае думите си. Но тези ръце също така и треперят леко; предполагам, дължи се на факта, че няма представа какво ще кажа.

— Като особен представител — пита той — какво ще препоръчате по случая?

Поемам си дълбоко дъх и поглеждам към Ана.

— В този случай виждам млада жена, прекарала целия си живот под бремето на огромна отговорност за доброто на сестра си. Всъщност известно й е, че е дошла на този свят, за да поеме тази отговорност.

Хвърлям поглед към Сара, която седи на масата си.

— Мисля, че когато са създали Ана, родителите й са имали най-добри намерения. Искали са да спасят по-голямата си дъщеря; вярвали са, че Ана ще е добре дошло попълнение в семейството — не само заради това, което е щяла да им даде генетично, а и защото са искали да я обичат и да се погрижат да израсне щастлива.

После се обръщам към Камбъл:

— Напълно разбирам и друго: за семейството е станало жизненоважно да направят всичко в границите на човешките възможности, за да спасят Кейт. Обичаш ли някого, готов си на всичко, за да го задържиш.

Като малка се будех посред нощ и си спомнях най-дръзките си сънища: летя; заключена съм в шоколадова фабрика; кралица съм на карибски остров. Събуждах се с аромат на франджипани в косата си или облаци в подгъва на нощницата си, преди да осъзная, че се намирам на друго място. И колкото и да се опитвах, дори и да успеех да заспя отново, никога не се озовах в нишките на предишния сън.

Веднъж, през нощта, която с Камбъл прекарахме заедно, се събудих в ръцете му, а той все още спеше. Проследих географията на лицето му: от скалата на скулата му до водовъртежа на ухото му и линиите от смях край устата му. После затворих очи и за пръв път в живота си се озовах обратно в съня, от същото място, на което го бях напуснала.

— За съжаление — обръщам се към съда, — има и един момент, в който трябва да се отдръпнеш и да си кажеш, че е време да спреш.

В продължение на цял месец след като Камбъл ме заряза, не станах от леглото, освен когато ме караха да отида на литургия или да вечерям със семейството. Престанах да си мия косата. Под очите ми се образуваха черни кръгове. На пръв поглед с Изи изглеждахме съвсем различни.

В деня, в който събрах смелост да стана от леглото по собствена воля, отидох в „Уийлър“ и се завъртях около навеса за лодки. Внимавах да не ме видят, докато не съгледах момче от гребния отбор — ученик за летни изпити, — който пускаше във водата една от леките лодки на училището. Беше русокос и не приличаше на тъмнокосия Камбъл. Беше набит, а не висок и слаб. Престорих се, че се нуждая от някого да ме закара вкъщи.

След по-малко от час го бях изчукала на задната седалка на хондата му.

Направих го, защото ако намерех друг, нямаше да усещам аромата на Камбъл по кожата си и вкуса му по устните си. Направих го, защото се чувствах толкова празна, че се боях да не се понеса нанякъде, като балон с хелий, който се издига високо-високо и не виждаш дори и късче от него.

Усещах как момчето, чието име не си направих труда да запомня, сумти и се изпразва в мен; чувствах се толкова празна и така далеч. И неочаквано проумях какво става с изгубените балони: те бяха любовите, които се изплъзват от ръцете ни; празните очи, които изгряват всяка нощ на небето.

— Когато преди две седмици ми възложихте задачата — обръщам се към съдията — и започнах да проучвам живота и навиците на семейството, ми се струваше, че медицинската еманципация е в интерес на Ана. Но после осъзнах, че правя преценките си по начина, по който го вършат членовете на това семейство — въз основа единствено на физиологичните последствия вместо на психологическите. Лесната част на тази преценка беше да разбера кое е правилно за Ана от медицинска гледна точка. Най-важното е, че не е в неин интерес да дарява органи и кръв чрез процедури, които не й носят медицинска полза, а удължават живота на сестра й.

Виждам как очите на Камбъл блесват: думите ми го изненадват.

— Но е трудно да се стигне до разрешение — продължавам, — защото, макар че да бъде донор на сестра си може да не е съобразено с върховния интерес на Ана, нейното семейство е неспособно да вземе информирано решение в тази ситуация. Ако възприемем болестта на Кейт като влак, излязъл от релсите, тогава всички реагират само на настоящата криза, без да измислят по какъв начин да го върнат в гарата. И за да използваме същата аналогия, натискът от страна на родителите й е стрелка на релсите: Ана не е достатъчно силна душевно или физически, за да направлява собствените си решения, когато знае какви са техните желания.

Кучето на Камбъл става и започва да вие. Стресната, се обръщам по посока на шума. Без да сваля поглед от мен, Камбъл избутва настрана муцуната на Съдия.

— Когато гледам семейство Фицджералд, не виждам сред членовете му нито един, който да е в състояние да взема непредубедени решения за здравословното състояние и медицинските процедури на Ана — признавам. — Нито родителите й, нито самата тя.

Съдия Дисалво поглежда към мен и се намръщва.

— Тогава, госпожице Романо — пита той, — какво ще препоръчате на съда?

Камбъл

„Няма да препоръча отхвърляне на молбата ни“.

Това е първата невероятна мисъл, която минава през главата ми — делото ми все още не е загубено, дори след показанията на Джулия. Втората ми мисъл е, че Джулия е също така раздвоена за случая и за това, което е причинено на Ана, колкото съм аз, само че тя го е изложила открито, за да го видят всички.

Съдия избира точно този миг, за да започне да ми досажда по уникално отвратителен начин: забива зъби в сакото ми и започва да ме дърпа, но проклет да съм, ако изляза, преди да съм чул докрай какво ще каже Джулия.

— Госпожице Романо — пита Дисалво, — какво ще препоръчате на съда?

— Не знам — признава тихо тя. — Съжалявам. За пръв път, откакто станах особен представител, не успявам да стигна до решение и съзнавам, че това е неприемливо. Но от една страна, мисля за Брайън и Сара Фицджералд, които не са направили нищо друго, освен да вземат решения през целия живот на дъщерите си — решения, основани на обич. Ако го погледнем по този начин, тези решения определено не изглеждат погрешни — дори и ако вече не са правилни и за двете им дъщери.

Тя се обръща към Ана; усещам как клиентката ми, седнала до мен, се надига малко по-изправена, по-горда.

— От друга страна, мисля за Ана, която след тринайсет години най-после иска да бъде самата себе си, дори това да означава да загуби сестрата, която обича — поклаща глава. — Соломоново решение, Ваша чест. Но вие не ме молите да разрежа бебето. Молите ме да разделя семейство.

Някой отново ме дръпва за ръката. Понечвам пак да перна кучето, но осъзнавам, че този път не е Съдия, а Ана.

— Добре — прошепва тя.

Съдия Дисалво позволява на Джулия да напусне свидетелското място.

— „Добре“ какво? — прошепвам в отговор.

— Добре, ще говоря — казва Ана.

Взирам се в нея, без да вярвам на ушите си. Съдия вече вие и бута с нос бедрото ми, но не мога да помоля за почивка. Ана може да промени решението си за част от секундата.

— Сигурна ли си?

Не ми отговаря. Вместо това се изправя и привлича към себе си вниманието на всички в залата.

— Съдия Дисалво? — казва тя и си поема дълбоко въздух. — Искам да кажа нещо.

Ана

Нека ви разкажа за първия път, когато трябваше да изнеса доклад в час. Бях в трети клас и трябваше да разкажа за кенгуруто. Много интересно животно, нали разбирате. Имам предвид, не единствено защото живее само в Австралия, като някаква мутантна еволюционна верига — кенгурутата са с очи на елен и безполезните лапи на Тай-Рекс. Не, най-интересното у тях, разбира се, е торбичката. При раждането си бебето на кенгуруто е колкото бацил, успява да пропълзи през ръба и да се намести вътре, докато нищо неподозиращата му майка подскача из Великата австралийска пустош. И тази торбичка не е такава, каквато я изобразяват в съботните анимационни филмчета — не, тя е розова и набръчкана като вътрешната част на устната ти и пълна с важен майчински пълнеж. Обзалагам се, че не знаете, че кенгурутата невинаги носят само по едно малко. От време на време има по още едно, съвсем мъничко, сбръчкано и натикано на дъното, докато по-голямата му сестра протяга огромните си крака и се настанява удобно.

Както виждате, бях си научила урока. Но малко преди да дойде моят ред, точно когато Стивън Скарпинио вдигаше модел на лемур от папиемаше, разбрах, че ще повърна. Отидох при госпожа Кътбърт и й съобщих, че ако се заема с тази задача, никой няма да остане щастлив.

— Ана — посъветва ме тя, — ако си кажеш, че се чувстваш добре, наистина ще се почувстваш така.

Затова, когато Стивън свърши, се изправих. Поех си дълбоко въздух и започнах:

— Кенгуруто е двуутробно животно, което живее само в Австралия.

След което повърнах върху четири деца, които извадиха лошия късмет да седят на предния ред.

Чак до края на годините ме наричаха „Кенга Ралф“. От време на време някое от децата отиваше на ваканция със самолет и аз намирах залепена на вълнения пуловер в шкафчето си торбичка за повръщане — саморъчно измайсторена торбичка на двуутробно. Превърнах се в най-големия майтап за училището до деня, в който Дарън Хонг се хвърли да плени знамето във физкултурния салон и случайно дръпна полата на Ориана Бъртхайм.

Разказвам ви го, за да ви обясня защо не обичам да говоря пред публика.

Но сега, на свидетелското място, има причини да съм още по-притеснена, отколкото в трети клас. Не че съм нервна, както си мисли Камбъл. Не се боя, да не би да не успея да обеля дума. Не, страхувам се, че може да се разбъбря прекалено много.

Оглеждам се в съдебната зала и виждам майка си на адвокатската й маса, а после и баща си, който ми се усмихва едва забележимо. И внезапно не си представям как изобщо съм си помислила, че ще съм в състояние да го направя. Премествам се на ръба на мястото си, готова да се извиня на всички, задето съм им загубила времето, и да изхвърча навън — но после осъзнавам, че Камбъл изглежда ужасно. Облян е в пот, а зениците му са изключително разширени и изглеждат като монети, забити дълбоко в лицето му.

— Ана — пита Камбъл, — искаш ли вода?

Поглеждам към него и си помислям: „А ти?“.

Това, което искам, е да си отида у дома. Искам да избягам на място, където никой не знае името ми, и да се престоря, че съм осиновената дъщеря на някой милионер, наследница на производствено царство за пасти за зъби, японска попзвезда.

Камбъл се обръща към съдията:

— Може ли за миг да поговоря с клиентката си?

— Моля — отвръща съдия Дисалво.

Камбъл се приближава към свидетелското място и се навежда съвсем близо, та да го чуя само аз.

— Като дете имах приятел, казва се Джоузеф Балц — прошепва той. — Представяш ли си, ако доктор Но се беше омъжила за него?

Той се отдръпва, а аз се усмихвам и си мисля, че навярно, просто може би, ще успея да понеса още две-три минути тук.

Кучето на Камбъл вече полудява — изглежда то се нуждае от вода или от нещо друго. И аз не съм единствената, която го забелязва.

— Господин Александър — обръща се съдия Дисалво към адвоката ми, — моля ви, укротете животното си.

— Не, Съдия.

— Моля?!…

Камбъл се изчервява като домат.

— Говорех на кучето, Ваша чест, както заповядахте.

После се обръща към мен:

— Ана, защо поиска да подадеш тази молба?

Както навярно знаете, лъжата има собствен вкус — солиден, горчив и никога съвсем правилен, както когато пъхаш в устата си парче шоколад, очаквайки да усетиш вкуса на карамелов пълнеж, а в замяна получаваш лимон.

— Тя помоли — казвам — първите две думи, които ще се превърнат в лавина.

— Кой помоли за какво?

— Майка ми — казвам, загледана в обувките на Камбъл. — За бъбрек.

Поглеждам към полата си и задърпвам един конец. Може би, единствено евентуално ще успея да я разшия цялата.

Преди около два месеца Кейт беше диагностицирана с бъбречна недостатъчност. Лесно се уморяваше, отслабна, задържаше вода и постоянно повръщаше. Вината за това бе приписана на цял куп различни неща: генетични отклонения, гранулоцитномакрофаген колониистимулиращ фактор — хормон на растежа, който Кейт някога беше вземала, за да ускори производството на костен мозък, стрес от предишните лечения. Поставиха я на диализа, за да я освободят от токсините, които задръстваха кръвния й поток. После диализата спря да действа.

Една вечер майка ми влезе в стаята ни, докато с Кейт просто си убивахме времето. С нея беше и баща ми, което означаваше, че ни предстои по-сериозен разговор от „Кой е забравил кранчето да тече?“.

— Направих някои проучвания по интернет — започна майка ми. — Възстановяването от трансплантация на обикновени органи е много по-лесно, отколкото от трансплантация на костен мозък.

Кейт погледна към мен и пъхна нов компактдиск в плейъра. И двете знаехме накъде се насочва разговорът.

— Не можеш просто да влезеш в „Кмарт“ и да си избереш бъбрек.

— Известно ми е. Всъщност, необходимо е да съвпадат само два протеина от човешкия левкоцитен антиген, за да станеш донор на бъбрек, не всичките шест. Обадих се на доктор Чанс и го попитах дали мога да ти стана донор и той ми обясни, че в обикновени случаи навярно бих могла.

Кейт чу решаващата дума.

— В обикновени случаи?

— Твоят не е такъв. Доктор Чанс смята, че ще отхвърлиш орган от общата донорска банка, защото организмът ти вече претърпя толкова много — майка ми погледна надолу към килима. — Не препоръчва процедурата, освен ако бъбрекът не е на Ана.

Баща ми поклати глава.

— Това е доста агресивна процедура — произнесе тихо той. — И за двете.

Започнах да мисля за това. Дали ще трябва да вляза в болница? Ще боли ли? Може ли човек да живее само с един бъбрек?

Ами ако моят бъбрек откаже, когато стана на, да речем, седемдесет? Откъде ще получа аз резервен?

Преди да успея да задам някой от въпросите си, Кейт ме изпревари.

— Този път няма да го направя, разбрахте ли? Писна ми. Писна ми от болници, от химиотерапия, от радиация и цялата тази дивотия. Просто ме оставете на мира, става ли?

Лицето на майка ми побеля.

— Добре, Кейт. Давай, самоубивай се!

Сестра ми пак си сложи слушалките и пусна музиката невероятно силно, та и аз я чух.

— Не е самоубийство — заключи тя, — когато вече умираш.

— Някога каза ли на някого, че не желаеш да бъдеш донор? — пита ме Камбъл, докато кучето му описва кръгове в предната част на съдебната зала.

— Господин Александър — обажда се пак съдия Дисалво, — ще повикам пристава да изведе… любимеца ви.

Вярно е, кучето е извън всякакъв контрол: лае, скача, обляга предните си лапи върху Камбъл и тича в тесни кръгове. Адвокатът не обръща внимание на нито един от двамата съдии.

— Ана, ти сама ли реши да заведеш това дело?

Наясно съм защо ме пита: иска всички да разберат, че съм способна да вземам трудни решения. И дори съм подготвила лъжата, трептяща като змия между зъбите ми. Но това, което възнамерявам да кажа, не е онова, което излиза.

— Отчасти бях убедена от един човек.

Това, разбира се, е новина за родителите ми, които приковават поглед в мен. Новина е за Джулия, която дори надава тихо възклицание. И определено е новина за Камбъл, който прокарва ръка по лицето си в знак на поражение. Ето защо е по-добре да мълчиш: така имаш по-малко възможности да прецакаш и своя живот, и живота на останалите.

— Ана — пита Камбъл, — кой те убеди?

Чувствам се съвсем дребна на това място, в тази държава, на тази самотна планета. Скръствам ръце и задържам между тях единственото чувство, което съм успяла да спра да не се измъкне от контрола ми: съжаление.

— Кейт.

Залата утихва. Преди да успея да кажа още нещо, гърмът, който очаквах, удря. Потръпвам, но се оказва, че трясъкът, който съм чула, не е от отварянето на земята, за да ме погълне. Не, идва от Камбъл, който е паднал на пода. Кучето му стои наблизо и на лицето му е изписано съвсем човешко изражение, което означава: „Нали ви казах“.

Брайън

Ако пътуваш в Космоса три години и се върнеш, на Земята ще са изминали четиристотин години. Аз съм само любител астроном, но изпитвам странното чувство, че току-що съм се върнал от такова пътуване и съм се озовал в свят, в който няма никаква логика. Мислех, че слушам Джес, но се оказа, че изобщо не съм го чувал. Внимателно бях слушал Ана и все пак, изглежда, съм пропуснал нещо. Опитвам се да си спомня и малкото, което ми е споделяла, проследявам го и се опитвам да намеря смисъл така, както гърците някак си са открили пет звезди в небето и са решили, че изглеждат като женско тяло.

После ме осенява прозрението: търся на грешното място. Австралийските аборигени например поглеждат между съзвездията на гърците и римляните в черния простор на небето и съзират ему, скрит под Южния кръст там, където няма никакви звезди. Тъмните места могат да разказват също толкова истории, колкото и светлите.

Или поне аз си мисля за това, когато адвокатът на дъщеря ми пада на пода и започва да се гърчи в епилептичен припадък.

Дихателен път, дишане, циркулация. За човек, получил голям припадък, дихателният път е най-важен. Прескачам преградата на галерията и започвам да се боря с кучето, за да го отстраня от пътя си: застанало е над гърчещото се тяло на Камбъл Александър като часовой. Адвокатът навлиза в тоничната фаза с вик, докато контракцията на дихателните му мускули изтласква въздуха, и остава да лежи неподвижен на земята. Следва клоничната фаза и мускулите му започват да се гърчат хаотично и постоянно. Обръщам го на една страна в случай, че повърне, и започвам да се оглеждам за нещо, което да пъхна между зъбите му, за да не си прехапе езика. Тогава се случва нещо невероятно: кучето събаря адвокатското куфарче, издърпва нещо, което прилича на гумена кост, но всъщност е играчка за хапане, и я пуска в ръката ми. В периферията на мозъка си осъзнавам, че съдията отцепва залата. Изкрещявам на Върн да повика линейка.

Джулия мигновено се озовава до мен.

— Добре ли е?

— Ще се оправи. Получи припадък.

Тя изглежда така, сякаш всеки момент ще избухне в плач.

— Не можете ли да направите нещо?

— Чакайте — отвръщам.

Тя посяга към Камбъл, но аз отдръпвам ръката й настрана.

— Не разбирам защо се случи.

Нямам представа дали дори самият Камбъл разбира. Наясно съм обаче, че съществуват неща, които се случват без пряка верига от предпоставки.

Преди две хиляди години небето е изглеждало съвсем различно, затова стигнеш ли до сърцевината на нещата, теориите на гърците за звездните знаци като свързани с датата на раждане са ужасно неточни за днешния ден и ера. Нарича се „линия на последователността“: по онова време Слънцето залязвало не в Телец, а в Близнаци. Родените на двайсет и четвърти септември не били Везни, а Дева. Освен това имало и тринайсето зодиакално съзвездие, Змиеносец, което изгрявало между Стрелец и Скорпион само за четири дни.

Защо е изчезнало ли? Ами земната ос се люлее. Животът изобщо не е толкова стабилен, колкото бихме желали.

Камбъл Александър повръща на килима в съдебната зала, после започва да кашля и идва в съзнание в кабинета на съдията.

— Спокойно — успокоявам го и му помагам да седне. — Пристъпът беше лош.

Той хваща главата си с ръце.

— Какво стана?

Амнезията, и преди, и след събитието, се среща често.

— Загубихте съзнание. Стори ми се като голям припадък.

Той поглежда към системата, която сме му сложили с Цезар.

— Това не ми трябва.

— Как ли не — отвръщам. — Ако не вземате лекарства против припадък, за нула време отново ще се озовете на пода.

Той отстъпва, обляга се назад на дивана и се взира в тавана.

— Колко лошо беше?

— Много — признавам.

Адвокатът потупва Съдия по главата — кучето не се е отделяло от него нито за миг.

— Добро момче. Съжалявам, че не те послушах. — После поглежда надолу към панталоните си — мокри и вонящи, друг често срещан ефект от голям припадък. — Мамка му!

— Именно — подавам му една от резервните си униформи; наредил съм на момчетата да я донесат от службата. — Да ви помогна ли?

Избутва ме настрана и се опитва да свали панталона си с една ръка. Без да продумам, посягам и разкопчавам ципа му, помагам му да се преоблече. Правя го, без да се замисля, по същия начин, по който бих повдигнал блузата на жена, която има нужда от изкуствено дишане, но знам, че това го убива.

— Благодаря — казва той и много старателно закопчава ципа си. За миг двамата оставаме неподвижни. — Съдията знае ли?

Не отговарям. Камбъл заравя лице в ръцете си.

— Господи! Пред него ли?

— Колко дълго сте го крили?

— Откакто започна. Бях на осемнайсет. Преживях автомобилна злополука и припадъците започнаха след нея.

— Травма на главата?

Той кимва.

— Така казаха.

Стисвам ръце между коленете си.

— Ана направо откачи.

Камбъл потрива челото си.

— Тя… даваше показания.

— Да — отвръщам. — Да.

Поглежда ме.

— Трябва да се върна там.

— Все още не.

Гласът на Джулия кара и двама ни да се обърнем. Стои на прага и се взира в Камбъл така, сякаш никога досега не го е виждала. Предполагам, че наистина е така — поне не такъв.

— Аз, ъъъ, ще отида да видя дали момчетата са готови с доклада — промърморвам и ги оставям.

Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Някои звезди например приличат на блестящи точкови отвори, но когато ги погледнеш през телескоп, установяваш, че се взираш в глобуларен куп — милиони звезди, които за нас са едно-единствено звездно тяло. Не толкова драматичен е случаят с тройните звезди, като Алфа Кентавър, която отблизо се оказва двойна звезда и червено джудже съвсем близо до нея.

В Африка живее туземно племе, което разказва, че животът се е зародил на втората звезда на Алфа Кентавър — същата, която никой не може да види без мощен обсерваторен телескоп. Като се замисля, гърците, аборигените и индианците, които живеят на различни континенти, независимо едни от други са погледнали към звездния куп, известен като Плеядите, и са вярвали, че са седем млади момичета, побегнали от нещо, което заплашва да ги нарани.

Каквото искате, това си мислете.

Камбъл

Единственото, което може да се сравни с ефекта непосредствено след голям епилептичен припадък, е да се събудиш на тротоара с махмурлук от най-великото студентско парти на света и тутакси да те сгази камион. Не, като се замисля, може би големият епилептичен припадък е по-лош. Покрит съм в собствените си нечистотии, закачен за система и се разпадам, когато Джулия се приближава към мен.

— Кучето е за припадъци — уточнявам.

— Без майтап? — Джулия протяга ръка към Съдия да я подуши и посочва към дивана до мен. — Може ли да седна?

— Не е заразно, ако това имаш предвид.

— Нямах — Джулия сяда достатъчно близо до мен, за да почувствам топлината на рамото й, само на сантиметри от моето. — Защо не ми каза, Камбъл?

— Господи, Джулия! Не съм казал дори на родителите си — опитвам се да надникна над рамото й в коридора. — Къде е Ана?

— Откога продължава?

Опитвам се да стана и успявам да се надигна с един сантиметър, преди силите ми да се изчерпат.

— Трябва да се върна там.

— Камбъл.

Въздъхвам.

— От известно време.

— От известно време? Имаш предвид седмица?

Поклащам глава.

— Не, имам предвид два дни преди да завършим „Уийлър“ — поглеждам към нея. — В деня, в който те заведох у вас, исках само да бъда с теб. Родителите ми обаче ми заявиха, че непременно трябва да присъствам на глупавата вечеря в клуба, тръгнах със собствената си кола, за да мога да се измъкна — смятах да дойда до къщата ти по-късно вечерта. Докато карах към клуба, катастрофирах. Имах няколко натъртвания. Същата нощ получих първия припадък. Оттогава досега ми направиха трийсет компютърни томографии, но все още не установяват причината. Обясниха ми обаче пределно ясно, че се налага да живея с това до края на живота си — поемам си дълбоко въздух. — Което ме накара да осъзная, че никой друг не бива да го прави.

— Какво?

— Какво искаш да кажа, Джулия? Не бях достатъчно добър за теб. Заслужаваше нещо по-добро от особняк, който всеки момент ще започне да се гърчи на пода с пяна на устата.

Джулия застива съвсем неподвижна.

— Можеше да ми позволиш сама да реша.

— И какво щеше да промени? Сигурно щеше много да ти хареса да ме пазиш, както ме пази Съдия, да чистиш след мен и да живееш в периферията на живота ми — поклащам глава. — Ти беше толкова невероятно независима. Истински свободен дух. Не исках да ти го отнемам.

— Ако ми беше дал избор, може би нямаше да прекарам последните петнайсет години, като си мисля, че нещо не е било наред с мен.

— С теб ли? — разсмивам се. — Погледни се. Изглеждаш страхотно. По-умна си от мен. Кариерата ти напредва, ориентирана си към семейството и може би дори умееш да балансираш чековата си книжка.

— Освен това съм самотна, Камбъл — добавя Джулия. — Защо според теб трябваше да се правя на толкова независима? Още повече кипвам бързо, крада завивките, а вторият пръст на крака ми е по-дълъг от големия. Косата ми си има собствено мнение за растеж. А и съм доказано луда, когато съм в превозно средство. Човек не обича някого, защото е идеален. Обича го въпреки факта, че не е.

Нямам представа какво да й отговоря; чувствам се така, сякаш след трийсет и пет години, през които съм виждал небето като блестящосиньо, ме уверяват, че всъщност е зелено.

— И още нещо: този път няма ти да ме напуснеш. Ще те напусна аз.

Ако изобщо е възможно, това само ме кара да се почувствам още по-зле. Опитвам се да се престоря, че не боли, но нямам сила.

— Добре, тръгвай си.

Джулия се сгушва до мен.

— Ще си тръгна — уверява ме. — След петдесет или шейсет години.

Ана

Почуквам на вратата на мъжката тоалетна и влизам. На едната стена има много дълъг и грозен писоар. Камбъл стои до другата и си мие ръцете над една мивка. Носи от униформените панталони на баща ми. Изглежда различен, все едно правите линии, с които е било нарисувано лицето му, са размазани.

— Джулия каза, че си искал да дойда — обаждам се.

— Да, исках да говоря с теб насаме, а всички съвещателни зали са на горния етаж. Според баща ти все още не трябва да се опитвам да се качвам по стълбите — избърсва ръцете си с кърпа. — Съжалявам за случилото се.

Дори не знам съществува ли подходящ отговор. Прехапвам долната си устна.

— Затова ли не ми даваше да погаля кучето?

— Да.

— Откъде знае какво да прави?

Камбъл свива рамене.

— Казаха, че било заради миризмата или електрическите импулси, които животните можели да усещат преди хората. Но аз смятам, че се дължи на доброто ни познанство — потупва Съдия по врата. — Завежда ме на някое безопасно място, преди да се случи. Обикновено имам двайсет минути преднина.

— Хм — измърморвам и внезапно изпитвам смущение. Била съм заедно с Кейт, когато се разболее много, наистина много, но това е различно. Изобщо не го очаквах от Камбъл. — Затова ли пое случая ми?

— За да получа припадък на обществено място? Съвсем не, повярвай ми.

— Нямам това предвид — отклонявам погледа си. — Защото ти е известно какво е да нямаш контрол над тялото си.

— Може би — отвръща замислено Камбъл, — но така или иначе, топките на вратите ми се нуждаеха от излъскване.

Ако се опитва да ме накара да се почувствам по-добре, не успява.

— Казах ти, че идеята да давам показания не е добра.

Той слага ръце на раменете ми.

— Стига, Ана. Щом аз мога да се върна в залата след изнесеното представление, значи и ти можеш да поседиш на критичното място още малко и да изтърпиш още няколко въпроса.

Как да се противопоставя на тази логика? Тръгвам след Камбъл обратно към съдебната зала, където нищо не е такова, каквото беше само преди един час. Под всички погледи — гледат го така, сякаш е бомба, която всеки момент ще избухне — Камбъл се отправя към съдията и се обръща към съда като цяло.

— Много съжалявам за случилото се, господин съдия — извинява се той. — Май съм готов на всичко, за да получа десет минути почивка, а?

Как може да се шегува с нещо такова? После осъзнавам, че и Кейт прави същото. Може би, когато Бог ти дава някакъв недъг, ти добавя и чувство за хумор, за да притъпиш последствията.

— Защо не си починете за останалата част от деня, господин адвокат? — предлага съдия Дисалво.

— Не, вече съм добре. И мисля, че е важно да стигнем до дъното на историята — обръща се към съдебната чиновничка: — Имате ли нещо против да, ъъъ, освежите паметта ми?

Тя прочита записа и Камбъл кимва, но се държи така, сякаш чува думите ми за първи път.

— Добре, Ана, значи твърдиш, че Кейт те е помолила да заведеш делото за медицинска еманципация?

Отново се размърдвам неспокойно на мястото си.

— Не точно.

— Би ли обяснила?

— Не ме е молила да заведа делото.

— Тогава какво те помоли?

Хвърлям крадешком поглед към майка си. Тя знае; трябва да знае. „Не ме карай да го изричам на глас…“

— Ана — не отстъпва Камбъл, — какво те помоли Кейт?

Поклащам глава, стискам устни. Съдия Дисалво се навежда към мен.

— Ана, длъжна си да отговориш на въпроса.

— Добре — истината се излива от мен като полудяла река сега, когато бентът се е срутил. — Помоли ме да я убия.

Първото, което ме светна, че нещо не е наред, беше, че Кейт бе заключила вратата на стаята ни, която нямаше ключалка. Значи или е избутала някаква мебел, или я е залостила някак.

— Кейт — изкрещях и заблъсках по вратата, защото бях потна и мръсна от тренировката по хокей и исках да се изкъпя и преоблека. — Кейт, не е честно!

Сигурно съм вдигнала достатъчно шум, защото тя отвори. И тогава видях второто: в стаята просто нещо не беше наред. Огледах се наоколо, но всичко сякаш беше на мястото си — най-важното, нещата ми бяха недокоснати, — но Кейт изглеждаше така, все едно пази тайна.

— Какво ти става? — попитах.

Отидох в банята, пуснах душа и тогава я усетих — сладка и почти гневна миризма, същият мирис на алкохол, който витаеше в апартамента на Джес. Започнах да отварям шкафовете, да ровя сред кърпите и да се старая да намеря доказателството — не се опитвам да се правя на духовита — и наистина, зад кутиите тампони беше скрита полупразна бутилка от уиски.

— Виж какво си имаме тук… — казах, размахах я и се върнах в стаята с мисълта, че имам голямо оръжие за изнудване, което за дълго ще работи в моя полза. После съгледах хапчетата, които държеше Кейт.

— Какво правиш?

Кейт се обърна на другата страна в леглото си.

— Остави ме на мира, Ана.

— Да не си се побъркала?

— Не — отвърна Кейт. — Просто ми писна да чакам нещо, което няма да се случи. Мисля, че достатъчно дълго съм обърквала живота на всички. Не смяташ ли и ти така?

— Но всички полагаме невероятни усилия да те опазим жива. Не можеш да се самоубиеш.

Ненадейно Кейт избухна в плач.

— Знам, не мога.

Изминаха няколко секунди, преди да осъзная какво означава: вече се е опитала.

Майка ми бавно става от мястото си.

— Не е вярно — заявява тя. Гласът й е крехък като стъкло. — Ана, нямам представа защо го казваш.

Очите ми се наливат със сълзи.

— И защо да си го измислям?

Тя се приближава към мен.

— Може би не си разбрала. Може би Кейт просто е имала лош ден или се е правила на драматична — усмихва се с напрегнатата усмивка на човек, който иска да заплаче. — Ако е била толкова разстроена, щеше да ми каже.

— Не можеше да ти каже — отговарям. — Страхуваше се, че ако се самоубие, ще убие и теб.

Не успявам да си поема дъх. Потъвам в черна дупка; тичам, а земята под краката ми е изчезнала. Камбъл моли съдията за няколко минути почивка, за да се съвзема, но дори съдия Дисалво да я е разрешил, плача толкова силно, че не чувам думите му.

— Не искам Кейт да умре, но знам, че не иска повече да живее така, а аз съм тази, която може да й даде това, което иска — приковавам поглед в майка си дори когато лицето й се размива и изчезва от погледа ми. — Аз винаги съм била тази, която може да й даде това, което иска.

Следващия път, когато говорим за това, е след като мама и татко идват в стаята ни да обсъдим даряването на бъбрек.

— Не го прави — настоява Кейт, след като родителите ни излязоха.

Погледнах я.

— Какви ги разправяш? Разбира се, че ще го направя. Събличахме се и забелязах, че сме избрали едни и същи пижами — от блестящ атлаз с щампа на черешки. Докато си лягахме, си мислех, че изглеждаме така, както някога, като малки, когато ни обличаха еднакво, защото смятаха, че е много сладко.

— Мислиш ли, че ще подейства? — попитах. — Трансплантацията.

Кейт ме погледна.

— Възможно е и да подейства.

Наведе се с ръка на ключа на лампата.

— Не го прави — повтори и едва когато я чух за втори път, разбрах какво всъщност ми казва.

Майка ми е само на един дъх разстояние от мен. В очите й се четат всички грешки, които е допуснала някога. Баща ми се приближава и обгръща раменете й с ръка.

— Ела, седни — прошепва в косата й.

— Ваша чест — казва Камбъл и се изправя. — Може ли? Приближава се към мен със Съдия до себе си. Треперя също толкова силно, колкото и той. Помислям си как се държеше това куче само преди един час. Откъде знаеше със сигурност от какво има нужда Камбъл и кога?

— Ана, обичаш ли сестра си?

— Разбира се.

— Но си готова да предприемеш действие, което може да я убие?

Нещо в мен припламва.

— Да, за да не трябва отново да изтърпява всичко. Смятах, че това е нейното желание.

Той не казва нищо и на мига осъзнавам: той знае.

Нещо в мен се пречупва.

— А и… а и аз го исках.

Бяхме в кухнята, миехме съдове и ги подсушавахме.

— Ти мразиш да ходиш в болницата — каза Кейт.

— Пфу! Да — прибрах чистите вилици и лъжици в чекмеджето.

— Знам, че си готова на всичко, за да не се налага повече да ходиш там.

Хвърлям поглед към нея.

— Разбира се, защото ще означава, че си оздравяла.

— Или мъртва — отвръща Кейт, потапя ръце в сапунената вода и се старае да не ме поглежда. — Само си помисли, Ана. Ще ходиш на тези твои лагери за хокей. Ще отидеш в колеж в някоя друга страна. Ще правиш всичко, което пожелаеш, без да е необходимо да се тревожиш за мен.

Вадеше примерите направо от главата ми; почувствах как се изчервявам, засрамена, че изобщо са там, за да ги извади. Ако Кейт се чувстваше виновна, че е бреме за мен, аз се чувствах два пъти по-виновна, задето знаех, че тя се чувства така. Задето знаех, че аз се чувствам така.

След това не си казахме нищо. Подсушавах съдовете, които ми подаваше, и двете се опитвахме да се престорим, че не знаем истината: освен онази част от мен, която винаги е искала Кейт да живее, има и друга, ужасна част, която понякога си пожелава да бях свободна.

Ето, сега разбират: аз съм чудовище. Започнах делото поради причини, с които се гордея, и много, с които не се гордея. Сега Камбъл ще разбере защо не можех да свидетелствам — не защото се боях да говоря пред присъстващите, а заради ужасните чувства, някои от които прекалено ужасни, за да ги изрека на глас. Искам Кейт да живее, но желая и да бъда самата себе си, а не част от нея. Искам да имам възможност да порасна, дори и Кейт да не успее. Смъртта й ще е най-ужасното нещо, което може да ми се случи… а също така и най-хубавото.

Понякога, когато разсъждавам над всичко това, се ненавиждам и ми се ще просто да изпълзя обратно там, където бях, да стана човекът, когото останалите очакват да бъда.

Сега всички в съдебната зала ме гледат и съм сигурна, че свидетелската ложа или кожата ми, а вероятно и двете, ще се пръснат. Под увеличителното стъкло се вижда всичко, чак до гнилата ми сърцевина. Навярно, ако продължат да ме гледат, ще се разпадна сред горчив син дим. Сигурно ще изчезна без следа.

— Ана — пита тихо Камбъл, — какво те накара да помислиш, че Кейт иска да умре?

— Тя ми заяви, че е готова.

Той се приближава, застава точно пред мен.

— Не е ли възможно да е същата причина, поради която те е помолила да й помогнеш?

Бавно вдигам поглед и развивам подаръка, поднесен ми от Камбъл. Ами ако Кейт иска да умре, за да мога аз да живея? Ами ако след всичките години, през които я спасявах, тя просто се опитва да направи същото за мен?

— Каза ли на Кейт, че искаш да спреш да бъдеш донор?

— Да — прошепвам.

— Кога?

— Вечерта, преди да ви наема.

— Ана, какво отговори Кейт?

До този момент не съм се замисляла за това, но Камбъл извиква в паметта ми спомена. Сестра ми утихна така, че се запитах дали не е заспала. А после се обърна към мен. Очите й ми казваха всичко, а усмивката й се пречупи като фаул линия.

Вдигам поглед към Камбъл.

— Каза „благодаря“.

Сара

Съдия Дисалво решава да предприеме нещо като полево изследване, за да поговори с Кейт. Всички отиваме в болницата и я заварваме седнала в леглото, вперила разсеян поглед в телевизионния екран, докато Джес с дистанционното прещраква каналите. Слаба е, кожата й е с жълтеникав оттенък, но е в съзнание.

— Магьосникът от Оз — пита Джес — или бостанското плашило?

— Бостанското плашило накрая свършва изкормено — отвръща Кейт. — Чайна Дол или Ловецът на крокодили?

Джес изсумтява.

— Пичът с крокодилите. Всички са наясно, че циците на Чайна Дол са изкуствени — хвърля й поглед. — Ганди или Мартин Лутер Кинг-младши?

— Не искат да се откажат от претенциите си.

— Говорим за „Селебрити Боксинг“ по „Фокс“, скъпа — напомня й Джес. — Защо си мислиш, че ще си направят труда да се занимават с отказ от претенции?

Кейт се ухилва.

— Единият ще седне на ринга, а другият няма дори да си сложи предпазителя за уста.

Точно тогава влизам в стаята.

— Хей, мамо — пита Кейт, — кой според теб ще спечели в едно хипотетично предаване на „Селебрити Боксинг“ — Марша или Ян Брейди?

После забелязва, че не съм сама. Наблюдава как в стаята й се изсипва цяла тълпа, очите й се разширяват и придърпва завивките по-нагоре. Поглежда право към Ана, но сестра й избягва погледа й.

— Какво става?

Съдията пристъпва напред и ме хваща за ръката.

— Знам, че искаш да говориш с нея, Сара, но е важно аз да говоря с нея.

Пристъпва и протяга ръка.

— Здравей, Кейт. Аз съм съдия Дисалво. Чудех се дали ще можем да поговорим за няколко минути? Насаме — добавя и един по един всички излизаме от стаята.

Аз съм последна. Гледам как Кейт се обляга на възглавниците, внезапно отново уморена.

— Имах чувството, че ще дойдете — обръща се тя към съдията.

— Защо?

— Защото — отговаря му, — накрая винаги всичко се връща към мен.

Преди пет години едно семейство купи къщата от другата страна на улицата и я събори, понеже искаше да построи нещо по-различно. Бяха им необходими единствено булдозер и пет-шест контейнера за боклук; преди да е станало обед, сградата, която виждахме всеки път, когато минехме по улицата, се бе превърнала в купчина отломки. Човек би си помислил, че една къща трябва да оцелее цяла вечност, но истината е, че един силен вятър и една метателна топка спокойно могат да я съборят. Семейството вътре не е по-различно.

Сега почти не си спомням как изглеждаше старата къща. Излизам на улицата и дори не се сещам за месеците, когато минавах покрай празното място, което зееше като отсъствие, като паднал зъб. Нали разбирате, отне им известно време, но новите собственици наистина построиха нещо различно.

Съдия Дисалво излезе от стаята, мрачен и неспокоен. С Камбъл и Брайън се изправихме.

— Утре — обяви той. — Последното заседание е в девет часа сутринта.

Кимва на Върн да го последва и се отдалечава по коридора.

— Хайде — обръща се Джулия към Камбъл. — Сега си оставен на моята милост и под мое придружение.

— Това не е истинска дума — но вместо да я последва, тръгва към мен. — Сара — казва просто, — съжалявам. — След което ми прави още един подарък: — Ще заведеш ли Ана у дома?

В мига, в който си тръгват, Ана се обръща към мен:

— Трябва да видя Кейт.

Обгръщам я с ръка.

— Разбира се.

Влизаме вътре — само семейството ни — и Ана сяда на ръба на леглото на Кейт.

— Здрасти — прошепва Кейт и отваря очи.

Ана поклаща глава; минава един миг, преди да намери подходящите думи.

— Опитах се — казва най-после тя. Гласът й се раздира като памук на трън, щом Кейт стисва ръката й.

Джес сяда от другата страна. Тримата заедно; спомням си снимките за коледни картички, които правехме всеки октомври: нареждахме ги по височина в клоните на клен или до каменна стена — един уловен миг, с който всички да ги помнят винаги.

— Ал или господин Ед — казва Джес.

Ъгълчетата на устата на Кейт потръпват.

— Кон. Осми рунд.

— Готово.

Най-после Брайън се навежда и целува Кейт по челото.

— Скъпа, трябва да поспиш.

Докато Ана и Джес излизат в коридора, той целува и мен за „довиждане“.

— Обади ми се — прошепва.

А после, след като всички си тръгват, сядам до дъщеря си. Ръцете й са невероятно слаби и виждам как костите й помръдват при всяко движение; очите й сякаш са по-стари от моите.

— Предполагам, имаш въпроси — обажда се Кейт.

— Може би по-късно — отговарям за своя изненада. Сядам на леглото и я вземам в прегръдките си.

Осъзнавам, че хората всъщност никога нямат деца, а ги получават. И понякога не е за толкова дълго, колкото сме очаквали или сме се надявали. Но все пак е по-добре, отколкото изобщо да не сме ги имали.

— Кейт — промълвявам, — съжалявам.

Тя се отдръпва от мен, докато може да ме погледне в очите.

— Недей — отговаря пламенно. — Защото аз не съжалявам. — Опитва да се усмихне, о, как се опитва! — Беше хубаво, мамо, нали?

Прехапвам долната си устна и усещам как очите ми натежават от сълзи.

— Най-хубавото — отговарям.