Спомен, наречен империя

5

Не я затриха безследно.

Пътуването обратно към двореца на пътническа седалка във возилото на слънчевия беше съвсем спокойно в сравнение с цялата сутрин и Махит имаше време да се почувства разтърсена и изтощена от изчерпания адреналин в тялото си. Толкова й се искаше да затвори очи, да опре глава на тънката тапицерия и да престане да мисли или да реагира, или изобщо да се старае упорито. Ако го направеше, този слънчев (и може би всички останали слънчеви, трябваше да разпита за тях Дванайсет азалии или друг колекционер на чудати медицински факти, ако някога имаше шанс) щеше да се досети за състоянието й. Затова седеше с изопнат гръб и гледаше през предното стъкло, докато се издигаха през равнищата на Града. Сградите изтъняваха, ставаха все по-изискани, разположени нагъсто и свързани с преходи от стъкло със златни жилки и стомана, скоро се озоваха в самия дворцов комплекс и Махит беше почти сигурна точно къде се намираха. Не чак толкова, че да му посочи пътя, но може би нямаше да се залута безнадеждно, ако останеше сама.

Нейният слънчев вървеше съвсем близо до нея през два площада и плетеница от коридори в най-голямото здание на Северния сектор — розово-сив полупрозрачен куб, надвиснал като блещукаща крепост, а вътре гъмжеше от тейкскаланци в сиви костюми, преливащи в розово или бяло — знаци, които Махит не успяваше да определи точно без помощта на имагото. Май заслужаваше техните озадачени и любопитни погледи, защото още беше изцапана с кръвта на Петнайсет двигателя. Нито можеше да отгатне, нито я интересуваше какво щеше да си помисли Деветнайсет тесли с нейната съвършена бяла премяна.

Канцеларията на езуазуакат (може би и нейно жилище, както предположи Махит, ако собственият й апартамент беше типичен за Града) започваше с просторно светло помещение зад врата с код в същото розово-сиво, която се отвори тутакси, щом слънчевият съобщи, че Махит Дзмаре е дошла за своята среща. Тя различи ясно присмехулното наблягане върху последната дума. Не можеше да отрече, че хитрината й е съвсем прозрачна… Изтънчеността подхожда на моменти, когато имаш повече време да помислиш. Подът зад вратата беше тъмносив, имаше огромни прозорци с розов оттенък на стъклата, за да не огрява слънцето твърде ярко многобройните холографски екрани в широка дъга около Деветнайсет тесли. Макар че пак носеше само бяло, тя бе оставила жакета си някъде, а ръкавите й бяха навити до средата на предмишниците. Имаше и други тейкскаланци в стаята — прислуга, помощници или чиновници, но тя сияеше сред тях и привличаше погледа. Махит се почуди колко ли млада е била, когато е започнала да се облича така, реши да попита Три стръка морска трева, но си спомни, че асистентката й е в болница някъде из Града. Постара се да стои поизправена въпреки болката от натъртването там, където стената на ресторанта бе затиснала хълбока й.

Деветнайсет тесли премахна три холограми с леко движение на китката: две пълни с текст, една може би с умален модел на Девети площад, гледан отгоре. Светлите петна от тях останаха още малко в зрителното поле на Махит.

— Признателна съм ти — каза езуазуакат на слънчевия, — че доведе невредима посланик Дзмаре за срещата й с мен. На целия ви взвод ще бъде изказана служебна благодарност. Лично ще се погрижа за това. Свободен си.

Той се изниза обратно през вратата, без да възрази, и Махит остана сама в територията на тази езуазуакат. С мрачен професионализъм вдигна ръце за официален поздрав.

— Виж ти — подхвърли Деветнайсет тесли. — Толкова усърдно спазваш правилата и след такава сутрин.

Махит откри, че търпението й се е изчерпало.

— Нима бихте предпочели да се държа грубо?

— Не, разбира се. — Остави на помощниците своите екрани и прозрачни рамки с пълзяща в тях информация и се приближи до Махит. — Добре се справи с идването тук. Първият умен ход след пристигането ти.

Махит настръхна и започна:

— Не дойдох тук да бъда обиждана…

— Нямам такова намерение, посланик. И не се тревожи, за пръв път се прояви като умна, но вече беше хитра неведнъж.

Разликата в смисъла на думите не беше ласкателна, тази дума за „хитрост“ се отнасяше за мошеници и измамници — животинското лукавство.

— Като всяка варварка, така ли? — попита заядливо Махит.

— Не като всяка варварка — уточни Деветнайсет тесли. — И по-добре от някои други младежи, които се появяваха в императорския двор в особено богати на събития моменти. Хайде, отпусни се. Не би ми хрумнало да те разпитвам, докато още имаш чужди телесни течности по себе си, а и ти на практика помоли за убежище.

— Не съм молила.

— Тогава го намери, ако така повече ти харесва. — Окото й помръдна зад замъгленото като от бял дим стъкло на облакохвата и една от помощничките веднага застана до тях. — Пет ахата, би ли завела посланик Дзмаре в някоя баня, намери й дрехи, подходящи за нейния ръст.

— Разбира се. Ваше превъзходителство.

Какво друго й оставаше, освен да се подчини? Поне, каза си Махит, щеше да бъде чиста заложничка.

В банята нямаше разкошна показност. Плочките образуваха успокояващи черно-бели шарки, имаше рафт на стената, пълен с някакви смеси за коса, но Махит не ги докосна — дали бяха на Деветнайсет тесли? Или нейните помощнички използваха банята? Тази езуазуакат май би могла да поиска всички те да живеят при нея… не, това беше литературен шаблон, а и тейкскаланците бяха хора, колкото и да упорстваха в стремежа да не бъдат… а водата беше гореща. Махит стоеше под струите и гледаше как останките от Петнайсет двигателя се стичат по ръцете й и изчезват в канала.

Посегна към сапуна — твърд, а не течен както в станциите — и щом зърна ръката си с протегнати пръсти в толкова обикновено движение, вече не беше нейната ръка, а по-загрубяла, по-едра, ноктите подрязани плоско и старателно — ръката на Искандр посягаше към този сапун, в тази баня. Водата се стичаше по-леко по неговите рамене заради десетината сантиметра разлика в ръста. Формата на неговия торс, центърът на тежестта в гръдния кош, а не в ханша надделяха над нейните усещания за тялото й. Имаше такива спомени, когато тепърва започваха да се съчетават, съвсем мимолетни, сякаш възприемаше неговото тяло, а не своето… но защо се е къпал в банята на езуазуакат Деветнайсет тесли?

„Искандр?“ — опита тя отново. Мълчание. Смъдене на мускули, които не бяха нейни, толкова приятна умора.

И вече беше само тя в собственото си тяло, проблясъкът от паметта го нямаше — сама под душа, усещаше единствено натъртеното в хълбока си, без да я обърква формата на другото тяло, мислеше си как Деветнайсет тесли каза „той беше мой приятел“, как докосна мъртвото лице на Искандр с толкова странна нежност.

Много би му подхождало да спи с жена, наричаща се „сияние по острието на нож“. Онзи пламенно амбициозен човек, който се зае всеотдайно с новото си съчетание с Махит Дзмаре, й отговори с „най-вероятно подстрекателство към бунт“ на въпроса в какво може да се е забъркал — да, той би могъл да го направи.

И може би това обясняваше готовността на Деветнайсет тесли да й предложи убежище. Или може би Махит смесваше преживяванията си в момента с неврологични смущения, някакъв електрически сигнал в нейната имаго-машина внушаваше, че тялото й е на Искандр. И може би не биваше да се доверява на нищо, което получаваше от своето имаго, ако двамата бяха увредени (или саботирани — потръпна под душа от тази дума).

Сапуниса ръцете си и ги изми. Цялата баня лъхаше на някаква тъмна дървесина и рози, стори й се, че познава и тази миризма, или поне си я спомняше.

После облече дрехите, които Пет ахата бе оставила за нея, но не пипна бельото: нямаше да носи чужди гащи, щеше да се задоволи със своите, а сутиенът беше с размер за жена, която има по-голяма нужда от сутиен. И панталонът, и блузата бяха меки, бели и с добро качество. Искаше й се да облече собствения си жакет върху тях, но беше безнадеждно изцапан. Налагаше се да излезе от банята боса и с дрехи на самата Деветнайсет тесли, както подозираше.

Заложничка, но поне чиста.

Когато се върна в централния офис, някой бе сложил там сервиз за чай.

Деветнайсет тесли се бе потопила в работното си пространство, пренареждаше холограми и проекции с плавен ритъм, затова Махит се настани до ниската масичка с чая и зачака. В лекия аромат на цветя се примесваше горчива жилка. Имаше само две плитки керамични купички, които се побираха в събрани длани. В Станция Лзел пиенето на чай изобщо не беше толкова церемониално — там използваха пакетчета, обикновени чаши и микровълнови устройства за загряване на водата. Когато се случваше да прибягва до стимуланти, Махит пиеше кафе — преминаваше през същия процес, само че сипваше в чашата разтворимо кафе, вместо да пуска пакетчето чай.

— Ето те и тебе — каза Деветнайсет тесли, седна срещу нея и наля чай в купичките. — По-добре ли си?

— Благодаря ви за гостоприемството — отвърна Махит. — Оценявам жеста.

— Едва ли щеше да е разумно, ако очаквах от тебе да говориш, без да си имала шанс да се опомниш. Ако се съди по новините от Девети централен площад, представям си колко травмираща е била сутринта за тебе. — Деветнайсет тесли взе купичката си и отпи. — Махит, изпий си чая.

— Няма да очерням гостоприемството ви с тревоги за отрови или опиати.

— Добре! Така ми спестяваш времето за уверения, че в чая няма нищо подобно и ако в Лзел не сте променили напълно идеята си за човек, откакто Искандр дойде тук, би трябвало да е напълно безвреден и за тебе от физиологична гледна точка.

— Все още сме хора досущ като вас — увери я Махит и отпи.

Чаят ободряваше с горчиво-сладкия вкус, който се задържа в устата й.

— Съгласна съм, че двайсет години изобщо не стигат за съществени генетични отклонения. А всички други определения са твърде условни и зависят от конкретната култура.

— Убедена съм, че бихте искали да попитам каква е текущата, твърде условна тейкскаланска представа за нечовешкото.

Деветнайсет тесли потупа с показалец купичката, пръстените й тракнаха по порцелана.

— Посланик, аз бях приятелка на твоя предшественик. А той имаше съвсем малко приятели, макар че се надявам догадката ми да не е чак толкова точна. И заради него ти предлагам да поговорим. Но можем и да минем направо към съществената част, ако предпочиташ да не градим нещо, което да ни свързва. — Усмивката й наистина беше като сиянието на острието от епитета към името. — Бих искала да разговарям с Искандр. Или не се преструвай повече на Махит Дзмаре, или му позволи да говори.

„Да, точно като нож“ — мярна се в ума на Махит.

— При цялото ми уважение, езуазуакат, не мога да направя нито едното, нито другото. Първото е невъзможно, защото не се преструвам, че съм аз. Второто е по-сложно, отколкото си представяте.

— Тъй ли било. — Деветнайсет тесли стисна устни. — А ти защо не си Искандр?

— На Лзел вие щяхте да сте философ — подхвърли Махит и тутакси съжали за думите си.

Дори с официално уважителното „вие“, което избра, изреченото от нея на тейкскалански предполагаше твърде голяма близост помежду им… но не знаеше друг начин да го каже, без да подсказва, че е избрала събеседничката като образец за подражание, както Три стръка морска трева явно бе избрала Единайсет грънчарски колела.

— Колко ласкателно — промълви Деветнайсет тесли. — А сега ми обясни, Махит Дзмаре… вярвам ти, че това тяло някога се е наричало така, затова не съм против да те наричам както желаеш… обясни ми защо не си моят приятел.

Махит остави купичката на масата и опря длани в белия лен нададения й назаем панталон. Деветнайсет тесли бе разбрала теорията за имагото по смайващо извратен начин: що за представа беше тази, че Искандр ще щъка насам-натам в нейното тяло, а нейното „аз“ ще бъде смазано, заличено или погубено и името й ще се отнася само за плътта? Станцията не прахосваше чедата си така. Гнусеше се от самата идея… която прекалено натрапчиво й напомни онези мигове под душа, когато никак не се чувстваше Махит. Нито съчетаната личност, в която тя и Искандр трябваше да се превърнат.

— Ще ви обясня — поде тя, — но първо ми отговорете на един въпрос: бомбата на Девети централен площад за мен или за Искандр беше предназначена?

— Не ми се вярва, че е била за вас — отговори Деветнайсет тесли. — В най-лошия случай са искали да убият Петнайсет двигателя, но не бих разчитала прекалено и на тази догадка. Жертвите на вътрешния тероризъм в почти всички случаи просто са се оказвали на лошо място в лош момент. Дребни политически прегрешения като връзките на Петнайсет двигателя с въстанието на Одил едва ли са достатъчен мотив за някого да го пръсне на парчета, особено поради факта че местните ни бомбаджии обикновено са привърженици на въстанията.

Махит пропусна въпроса, който се канеше да зададе на Три стръка морска трева сутринта — „Въстание на Одил ли? Какво става там?“, защото почти не се съмняваше, че сановницата се опитва да отклони вниманието й. Но тя не беше готова да отстъпи засега. Можеше да попита за Одил и местните бомбаджии в друг подходящ момент, трябваше да научи какво иска Деветнайсет тесли от нея, преди да се занимава с по-всеобхватните несгода на Града.

Езуазуакат я наблюдаваше и преценяваше мълчанието й. Накрая продължи:

— Знам, че това не отговаря на въпроса ти дали и друг освен мен знае за имаго-машините на вашата Станция.

Тя беше твърде проницателна. И твърде стара. Откога ли е в императорския двор? От десетилетия. По-дълго от престоя на Искандр тук. И поне през половината време е била в опасната група на най-близките довереници на императора. Махит очевидно нямаше да постигне нищо с изтънчено подвеждане и насочващи въпроси.

„Тя е като нож, значи ще бъда огледало.“

— Какво ви е казал за това, което ще се случи след смъртта му?

— Каза, че е немислимо Лзел да изпрати следващия посланик без негово имаго. Защото това щяло да бъде… как се изрази той… „невъобразимо прахосничество“.

— Да, Искандр би казал това — сухо потвърди Махит.

— Подхожда му, нали? Много самонадеян беше. — Деветнайсет тесли пак отпи глътка чай. — Значи го познаваш.

Махит помръдна едното си рамо.

— По-малко, отколкото бих искала. — Вярно си беше, колкото и да заблуждаваха думите й. — А според него какъв трябваше да бъде следващият посланик, който ще пристигне в Града с неговото имаго в себе си?

— Млад. Не много добре осведомен. Ще владее тейкскаланския език в необичайна за варварин степен. Ще се радва да срещне неговите приятели и да се заеме отново с работата.

— Ние бихме казали „с остарели сведения“ — изтъкна Махит. — Искандр, когото аз познавам, не е същият Искандр, когото вие сте познавали.

— Това ли е проблемът ни в момента?

Махит издиша бавно.

— Не. Това е съвсем малка частица от вероятните проблеми, които може би имаме.

— Махит Дзмаре, моята работа всъщност се състои в решаване на проблеми — каза Деветнайсет тесли, — но обикновено ми е по-лесно да я върша, когато знам какви са проблемите.

— Проблемът е, че не ви се доверявам.

— Не, посланик. Това е твоят проблем. А нашият проблем се състои в това, че все още не разговарям с Искандр Агхавн и въпреки явната му смърт все същите размирици, които са продължаващ проблем на моя Град и които се трупаха около него и дори засягаха по-далечните му контакти като Петнайсет двигателя, вече се трупат и около тебе.

— Не знам нищо за други бомбени атентати, ако са се случвали — заяви Махит. — Нито за връзките на Петнайсет двигателя с хора, които биха ги извършили, или с хора, които биха използвали бомба срещу него.

„Същите размирици.“ Какво ли е направил Искандр? Ако знаеше, би могла да се досети и кой го е убил или поне защо е умрял. И дали е нещо, което би предизвикало разплата, която да погуби и мнозина невинни. Той отговори с „подстрекателство към бунт“, когато го попита какво ли може да е направил, преди да изчезне. Но подстрекателство не е същото като безсмислена смърт, а тя не можеше да си представи, че има достатъчна съвместимост с имаго от човек, който би приел безогледния тероризъм като допустимо странично последствие от политическите си действия.

— Според мен бомби в скъпи ресторанти насред центъра на Града показват влошаване — каза Деветнайсет тесли. — Други подобни инциденти досега имаше само във външните провинции. Затова предположих, че Петнайсет двигателя може да се е забъркал с такива хора за своя зла участ и разпарчетосване.

Махит се запита дали току-що чу шега. Не беше лесно да познае, защото такъв хумор беше твърде рязък, ако изобщо го имаше. Направо режещ.

— Махит, ти и той може и да сте били само странични жертви — продължи езуазуакат. — Но аз познавах Искандр и затова още се чудя.

— А аз се чудя — Махит подбираше думите внимателно — от какво се е разгоряло това равнище на вътрешен тероризъм. Говоря за местните размирици. Още колко бомбени атентата имаше?

Деветнайсет тесли не й отговори направо, не че Махит разчиташе твърде много да го направи.

— Питаш, защото имаш „остарели сведения”, така ли?

— Да. Имагото, което аз получих — ето, Махит пак се занимаваше с подстрекателство, и то втори път за едно денонощие, може би двамата с Искандр си подхождаха напълно, толкова беше лесно… — съхраняваше Искандр какъвто е бил след само пет години като посланик.

— Това наистина е проблем — каза й Деветнайсет тесли с явно съчувствие, което беше още по-лошо.

— Но не е нашият проблем — натърти Махит. — Ваше превъзходителство, не ми се вярва, че разбирате какво представлява имагото.

— Просвети ме.

— Не е пресъздаване. Не е и двойник. То е… можете да го смятате за клонираща съзнанието езикова и протоколна програма.

Искандр се обади като бледа сянка в ума й: „Ще ти се“. „Тук ли си?!“ — помисли трескаво тя.

Нищо. Само мълчание, а езуазуакат говореше отново и Махит не можеше да се разсейва, пък и сигурно си въобрази този шепот, предизвика го сама като призрак или предсказание.

— … процес, който Искандр описа другояче — казваше Деветнайсет тесли.

— Имагото е жива памет — обясни й Махит. — А паметта съществува заедно с личността. Или пък те са едно и също. Установили сме това почти в самото начало. Нашите най-стари имаго-линии обхващаха четиринайсет поколения, когато тръгнах, а може вече да са петнайсет.

— Каква роля си струва да бъде запазвана четиринайсет поколения поред в една миньорска станция? — попита Деветнайсет тесли. — Управници? Невробиолози, за да продължават производството на имаго-машините?

— Пилотите, езуазуакат — каза й Махит, изведнъж обзета от могъща гордост за своята Станция, от напиращ патриотизъм, който дори не смяташе досега за част от чувствата си. — Ние и другите станции в сектора не сме обвързани с планета, откакто сме колонизирали тази област. В нашия сектор няма годни за живот планети, има само планети и астероиди, където добиваме ресурси. Ние сме жители на станциите. И винаги ще се стремим да съхраняваме първо пилотите.

Деветнайсет тесли тръсна глава в нерадостен, очовечаващ я жест, къси тъмни кичури паднаха на челото й и тя ги избута назад със свободната си ръка.

— Разбира се. Пилотите. Трябваше да се досетя. — Тя се запъна, по-скоро показно според Махит — задържан дъх, за да отбележи този миг на радващо взаимно опознаване и после да отхвърли връзката помежду им, която той създаде. — Значи паметта е неразделна от личността. Да приемем, че е така. И става още по-интересен фактът, че още не си ми обяснила защо не говоря с Искандр в момента.

— В идеалния случай двете личности се съчетават.

— В идеалния.

— Да — потвърди Махит.

Деветнайсет тесли протегна ръка над ниската маса и отпусна длан на коляното й. Допирът беше тежък, приковаващ, уверен. Махит си представи, че я притиска цялата маса на планетата, придърпва я гравитационната яма при спускането.

— Но този случай не е идеален — изрече езуазуакат.

Махит завъртя глава. Не беше.

— Кажи ми какво се обърка — продължи Деветнайсет тесли.

Най-лошото беше, че липсваше настойчивост, гласът й се насити с безкрайно, всеобхватно съчувствие. Махит си каза окаяно, че научава още нещо за методите на разпит. Онези, които въздействаха на гневни, изтощени хора в културна изолация.

— Имаше го — отговори тя, тласкана предимно от желанието да приключи с това. — Моя Искандр, не вашия. Бяхме двамата заедно. И после изчезна. Откъсна се от мен, не мога да го достигна. Затова не мога да изпълня желанието ви. Ваше превъзходителство. А сега ми се иска да можех. Щеше да бъде най-лесно, след като научих колко старателно моят предшественик е издавал нашите държавни тайни. Няма смисъл да крия нищо.

— Благодаря ти, Махит, тази информация е ценна за мен.

Деветнайсет тесли отмести ръката си от коляното й, с това движение отклони и вниманието си, целият напор на желанието й се спотаи някъде в нея. Махит се почувства… не можеше да налучка. Облекчена, но и още по-ядосана. Защото на тази маса вече имаше място за облекчение. Вдиша и издиша два пъти с подчертана равномерност.

— Щях да бъда Махит Дзмаре, дори ако моето имаго присъстваше, както бихме желали и двете. Двойката винаги запазва името на най-новия носител.

— Обичаите в културата на станциите подхождат за жители на станциите — отсъди Деветнайсет тесли с най-явното пренебрежение, което Махит бе чувала през живота си.

Опита по друг начин (Огледало. Чиста заложничка.)

— Бих искала да знам защо някой си е помислил, че ликвидирането на Петнайсет двигателя с бомба е подходящото засилване на враждебните действия. Според вашето многоуважавано мнение, езуазуакат.

— Винаги има хора, на които не им харесва да бъдат тейкскаланци — рече Деветнайсет тесли невесело и рязко. — Искат никога да не сме напускали своята планета, да не сме се пресягали през порталите от една звездна система към друга, да сме си останали… ами нещо, което да не е вечна държава, управлявана от човек като Шест посоки под напътствията на сияйните звезди. Биха искали да бъдем република или да престанем да анексираме нови системи, дори ако системите ни молят за това, или… искат всякакви неща, които наглед са разумни, но всъщност не са, ако се взрем в тях отблизо. Някои от тези хора стават министри или си мислят, че могат да бъдат императори и да променят всичко, както те смятат за правилно. Тейкскалан винаги е имал такива проблеми и съм сигурна, че си наясно с това. Ако приличаш толкова на Искандр, колкото според тебе трябва да прилича наследникът му, знаеш цялата ни история.

Така си беше. Махит познаваше хиляди разкази, стихотворения, романи, както и лоши екранизации на поеми — всички те разказваха историите на хора, които се опитвали да узурпират трона на Тейкскалан със слънчевите лъчи копия, повечето се провалили, някои обаче успели и били провъзгласени за императори. Опирали се на успеха си и обявявали предишния император за тиран, лишен от благосклонността на слънцето и другите звезди, недостоен за трона и справедливо заменен от нова версия на владетеля. Империята преживяваше тази смяна на властта и когато императорът не оцеляваше.

— Имам някаква представа — съгласи се тя. — А какви са другите? Питам, тъй като вътрешният тероризъм обикновено не се съчетава със славно завръщане към идеалното управление, защото мнозинството от населението няма как да му се радва толкова, че да хареса своя нов император след това.

Деветнайсет тесли се засмя и Махит почувства прекомерно задоволство. Все едно да разсмее тази жена беше победа, и то извоювана трудно, жадувана отдавна, желана всеки път. Може пък Искандр наистина да е бил неин любовник… ако ще Махит да нямаше в момента гласа и паметта му, все пак запазваше реакциите на неговата ендокринна система.

— Другите — отговори Деветнайсет тесли, щом смехът й стихна — не искат власт, те се стремят към унищожаването на съществуващата власт, нищо повече. С тях имаме проблеми само понякога. Но ето че пак ги имаме от години. Напоследък сме много голяма империя, и то мирна, което дава на хората предостатъчно време да умуват какво не им харесва. — Тя се изправи. — Ела при инфограмите, посланик. Работата не може да чака дори заради интересни млади варвари като тебе и нашия Искандр.

„Нашия ли?“ Стреснатата Махит си замълча. Наблюдаваше.

Прислугата на Деветнайсет тесли се появи отново, като че само чакаха сигнал — един отнесе сервиза за чай, друга (Пет ахата, която заведе Махит в банята) вече беше заобиколена от собствена дъга холограми. Пак се заемаше с работата, след като нейната началничка приключи с измъкването на поверителна информация от заложничката.

— Пет ахата, обобщи и ми дай доклада на слънчевите с показанията на оцелелите — нареди езуазуакат.

Пет ахата отвърна с изящно пестелива версия на един от жестовете, изразяващи послушание.

— Махит — продължи Деветнайсет тесли, сякаш и тя беше само една от служителките (или „чираци“ беше поточната дума?), — какви въпроси искаше да зададеш на Петнайсет двигателя? Срещата ви е била най-публичната му поява след неговото оттегляне от служба. Той се премести от дворцовия комплекс и на практика се потули някъде във външните квартали. Изглеждаше, че живее кротко, ако и да е бил недоволен от направлението, в което ни водеше Негово сиятелство императорът.

Явно за това е мислила, когато спомена Одил преди малко — Петнайсет двигателя е бил недоволен от действията спрямо въстанието там.

— Имах намерение да го попитам как е умрял Искандр — призна Махит.

— От анафилактичен шок поради алергична реакция.

— Нима? — отрони Махит.

— Недоверчивостта несъмнено ще ти послужи добре в императорския двор — отбеляза езуазуакат, а лицето й остана идеално безизразно.

Пет ахата май се подхилваше зад променливите си екрани.

— Досега бяхме толкова прями помежду си — позволи си Махит лека дързост. — Трябваше да опитам.

Деветнайсет тесли помръдна китката си, премахна група холограми и отвори нова.

— Не знам точно какъв физиологичен процес го е убил. В доклада на онзи икспланатл бяха посочени „алергични реакции“.

— Ваше превъзходителство, бих очаквала от човек с вашата великолепна кариера в императорския двор да е по-недоверчив.

Деветнайсет тесли прихна.

— Харесвам те, посланик. Мисля, че и Искандр би те харесал.

Това я наскърби по неочакван начин. Загуба, която дори не би й хрумнало да очаква, заедно с тъгата по онзи Искандр, когото познаваше. Не всеки, който ставаше поредната брънка във веригата от имаго, познаваше лично предшественика си, но познанството винаги се смяташе за чест — бил си избран, а не само си проявил пълна съвместимост в тестовете и изпитите. Досега си представяше, че й е все едно: нали щеше да бъде посланичка, важна и необходима особа, то се знаеше, че нямаше да го приема лично, а и почти никой не се връщаше от Тейкскалан в Лзел, а бе насочила всички свои способности към отпътуването в Града дори преди да знае чие имаго би получила и дали изобщо ще заслужи имаго.

И въпреки всичко й се искаше да бе срещнала онзи Искандр, който е присъствал телесно тук, чийто труп й показаха. Домът също й липсваше, появата на планетата в илюминаторите на Станцията, също и времето, когато беше умна и амбициозна, но все още необременена с отговорности, разговорите със Срджа Торел и другите приятели в баровете на девето ниво, фантазиите какво биха могли да правят, без да се налага да го правят наистина.

Но тя само каза:

— Да, подбират ни много грижливо по съвместимост с нашите предшественици.

— А Петнайсет двигателя хареса ли те, щом си толкова съвместима? — поинтересува се Деветнайсет тесли.

На Махит й се стори, че езуазуакат се забавляваше, или любопитството й беше на практика неразличимо от забавлението.

— Не — отвърна. — Зададох прекалено много въпроси, а същевременно не се оказах онзи човек, с когото той е работил преди двайсет години. Вие харесвахте ли Петнайсет двигателя?

— Той беше потаен, опърничав и имаше близки връзки с няколко рода на патриции, които не ме понасят добре. По време на службата си в министерството на информацията беше като трън, който често се забиваше в пръста ми. Радвах се, когато се оттегли, макар да ми се струва подозрително до ден днешен… но той си кротуваше след напускането на службата. Поне привидно. Ще присъствам на помена от уважение към добър противник, отдавнашен компаньон на маса и някогашен приятел на мой приятел, предишния посланик на Лзел. — Тя помълча, вперила в Махит безстрастен поглед като стена от тъмно стъкло. Облакохватът й просветваше пред окото. — В Лзел това смята ли се за „харесвам“?

— Достатъчно близо е — каза Махит. Разбира се, на Искандр му е стигало обаянието да натрупа приятели и по служба, и по симпатия, без да се стига до конфликти, ако едните не са харесвали другите. — Езуазуакат, кой има полза от смъртта на Петнайсет двигателя?

— Всеки, който не би искал да опознаеш старите приятели на Искандр. — Деветнайсет тесли отвори нова инфограма и я анотира с бързи леки движения на пръстите си, подреди списък от думи знаци във въздуха. — Но по-вероятният отговор гласи: всеки, който иска да млъкнат тихите гласове срещу имперските методи за потушаване на въстания. Или някой, който се опитва да всее в обществото страх, който е силен напоследък, разпалван от такива инциденти и от антиимперските активисти, поемащи отговорността за тях. „Кой има полза“… интересно се изрази, Махит. Добави половината езуазуакати, особено Трийсет делфиниума, който би искал да спре всякаква търговия, ако не е свързана със звездна система, където неговият род има икономически интереси, и охотно ще си послужи с ксенофобията като оправдание, ксенофобията пък се раздухва лесно, когато бомби пръскат на парчета обядващи тейкскаланци…

— Не съм заложила аз онази бомба — възрази Махит, докато се стараеше да намести в паметта си Одил, Трийсет делфиниума, страха в обществото, за да оглежда по-късно цялата бъркотия в ума си, да я завърта и обръща, да търси как да я нареди.

— Махит, аз казах ли, че ти си го направила?

Деветнайсет тесли пак насочи цялото си внимание към нея, подсказващо съчувствена пълна близост. Махит си я представи в леглото с Искандр, проблясък на възможен спомен, който може би се дължеше само на желанието. Допир на кожа в кожа. Нещо повече от политическо приятелство. (Какво значение би имало, ако беше вярно? Самата Махит нямаше намерение да… Не че би отказала. Деветнайсет тесли беше…)

— Ваше превъзходителство, позволете да ви прекъсна — намеси се Пет ахата за голямо облекчение на Махит. — Но би трябвало да видите какво излъчват от Седми централен площад.

И двете вежди на езуазуакат се извиха.

— Ами избутай го насам.

Пет ахата изпълни желанието й с широк замах на дланта — подхвана края на инфограмата и я запрати към работното пространство на Деветнайсет тесли, която я улови с поредица от жестове и движения на очите, намести я и разшири рамките, за да увисне като прозорец във въздуха. Махит застана до левия лакът на Деветнайсет тесли, а Пет ахата стоеше до десния.

В прозрачния екран се появи Седми централен площад, показан от разположена високо камера. (Пратена там от агенти на Деветнайсет тесли? От императора? От слънчевите? Или Градът сам се наблюдаваше?) Много приличаше на Девети централен площад, макар и видимо да му липсваше неговата величавост. Притежаваше същата форма на разцъфнало цвете, за която Махит вече знаеше как се превръща в преградни стени, и беше обрамчен от магазини, ресторанти и може би правителствена сграда или театър, ако се съдеше по размерите и разположените отпред статуи. И беше препълнен с тейкскаланци.

Някои носеха плакати.

Викаха. Сигналът стигаше до тях като далечен смътен рев.

— Можете ли… — започна Махит.

— Да засиля звука ли? Да — отвърна Пет ахата. — Малко. Зависи какво викат и колко е ясно…

— Викат „Една мълния“ — уточни Деветнайсет тесли. — Пет ахата, ще ти купя нов тоалет за императорския банкет тази седмица, ако греша. Хайде, засили го.

Наистина викаха „Една мълния“ — името на онзи яотлек, когото слънчевите споменаха, когато се опитаха да я арестуват. Същият яотлек, който командваше флота, разположен в момента най-близо до Града. Викаха името му и четири строфи от бездарно стихоплетство в ямбична стъпка, в което Махит различи предимно ритъма и развълнуваното повторение „Тейкскалан! Тейкскалан! Тейкскаланци!“ накрая.

— Опитват се да го прославят, без да има военен триумф, така ли? — учудено промълви Пет ахата.

— Засега не — каза Деветнайсет тесли.

Тя разпери пръсти като слънчево изригване и камерата показа отблизо лицата на демонстрантите. Някои бяха нанесли хоризонтални червени линии на челата си. Махит си спомни жертвените корони, които завръщащите се тейкскалански пълководци носеха в поетичните епоси: не боя, а собствената им кръв, смесена с кръвта на победените. Но това вече беше съвсем символично в епохата на междупланетните завоевания.

— Аз бях останала с впечатление, че тези неща са незаконни — обади се тя.

— Безполезни са, а не незаконни — поправи я Деветнайсет тесли. — Пет ахата, моля те, обясни на посланичката целта на военната прослава.

Пет ахата се прокашля и погледна Махит с ъгълчето на окото, като че беше леко смутена.

— За да бъде придадена легитимност на претендента за император, който не заема трона по кръвно родство или по волята на предишния император, военната прослава е публично утвърждаване на неговите достойнства, тоест публично утвърждаване на благосклонността на вечно пламтящите звезди.

— И как се изразява тази благосклонност? — подсказа Деветнайсет тесли.

— По традиция — чрез голяма военна победа. Желателно е да има много такива победи.

Езуазуакат кимна.

— Точно така. Големият брой победи е доказателството, всичко останало се свежда до крясъци, а работещата бюрокрация или поне минимално умните граждани — благословени сме и с едното, и с другото — могат да отрекат всякаква легитимност на кресльовците.

— Искате да попитам защо въпреки това те викат в подкрепа на Една мълния — подхвърли Махит, — щом той няма военните постижения, които биха го направили достоен император. Или поне в далечните и неосведомени области като Станция Лзел не сме научили за такива постижения.

Изражението на Пет ахата стана едва доловимо стъписано и съвсем доловимо любопитно.

— Той е амбициозен — започна тя, Деветнайсет тесли й кимна и момичето продължи: — От онези амбициозни хора, които търсят шансове. Побеждавал е в сблъсъци из по-дивите сектори, има и една-две малки кампании за потушаване на местни безредици или отблъскване на набези от сили извън империята… а за бойния дух на неговите подчинени отзивите са само блестящи. Не е участвал на Одил, но е обучил командващата, която е там — Три стръка смрадлика, и тя не пропуска да му благодари всеки път, когато я показват по новините. Той се стреми към големи военни успехи и разполага с достатъчна подкрепа, за да увери войниците си, че ще получат шанса за победи под негово командване.

— Възхвала, опираща се на вяра в бъдещето — сухо подчерта Махит. „Възхвала, опираща се на необходимостта от война.“ — Желая му възможно най-големи лични успехи. Защото явно му липсват значими военни постижения, освен ако не желае да си припише заслугата, че днес на Девети централен площад не избухнаха още бомби.

— Посланик, някой би могъл да те заподозре, че си дипломат — вметна Деветнайсет тесли.

— Да, би могъл.

— И ще бъде прав. Но има един значим фактор, който пропускаш, ако ще да си дипломат… и то само защото първите ти две денонощия тук бяха пренаситени със събития.

Махит се двоумеше дали е обидена, или развеселена, но отвърна с язвителен присмех.

— Просветете ме, езуазуакат. Ако това не ви затруднява, говорете направо и по същество.

След казаното, докато посръбваха чай, не би трябвало да е способна на сарказъм… но може би и в това беше разковничето за разбирането на Деветнайсет тесли: искрящата, винаги имаща отговор политическа фигура, която ти вдъхваше желание да си разменяш остроумия с нея, беше същата жена, която можеше да разпарчетоса разговора и да те разплаче, защото те разбира.

Пак й се искаше Три стръка морска трева да е тук, да има поне някой, който да отвлича вниманието или да послужи за прикритие. Приятел. Неин приятел, а не приятел на призрачния Искандр.

Деветнайсет тесли бе върнала камерата на панорама отвисоко. Цялото гъмжило от надаващи възторжени викове тейкскаланци висеше във въздуха между тях и се въртеше бавно, когато тя помръдваше китката си.

— Императорът Шест посоки, нашият светоносен и звездоподобен владетел, по-бляскав от скъпоценни камъни и всеблаг, на когото съм се заклела във вярност и заради когото ще източа и последната си капка кръв, е на осемдесет и четири години и няма свой биологичен потомък. Ето какво пропускаш, посланик.

— Имате проблем с наследяването на трона — рече Махит, защото не можеше да каже: „Толкова съжалявам, че скоро ще загубите своя приятел“.

Това изглеждаше… неучтиво. Ненужно. Неуместно. А и как да знае дали една езуазуакат е искрена приятелка на императора, или само символична? Не беше лесно в общество, което маниакално пресъздаваше своята класическа литература. Колко съжаляваше, че не можеше да обясни това на самата себе си преди две седмици. Нито да го обсъди с Искандр. Знаеше си, че той би имал какво да й каже.

— Викащите в подкрепа на Една мълния несъмнено смятат, че имаме такъв проблем — продължи Деветнайсет тесли, отпъди екрана с ръка, той се сви в точка и изчезна. — Аз се въздържам от мнение. Но ти, посланик, избра изключителен момент за пристигането си в императорския двор.

— Не съм го избирала. Бях повикана.

Деветнайсет тесли склони глава встрани.

— Настойчиво ли?

— И то неприлично настойчиво — натърти Махит, замислена за себе си и Искандр, събрани набързо и опиращи се само на надеждата и три месеца медитация, за да се превърнат в цялостен пратеник на Станцията.

— На твое място бих открила кой е одобрил входната ти виза. Подозирам, че отговорът ще ти разкрие много неща.

Побутваше я в желана посока ли? Опитваше ли се да вкара Махит в трудно проучване само за да узнае накрая, че тъкмо езуазуакат Деветнайсет тесли е търсеният човек? Не й се вярваше — Деветнайсет тесли беше прекалено веща в играта, за да гледа как Махит щъка насам-натам на дълъг повод. Такива гадни номера подхождаха на шаблонни злодеи от мелодрами, а дори тейкскаланското увлечение по разказаните истории се ограничаваше предимно с добре разказаните. Това беше по-лошо: Деветнайсет тесли й поставяше задача както на своите слуги. „Иди да научиш и ми кажи какво знаеш.“ Все едно Махит й принадлежеше. (Все едно и Искандр й е принадлежал, но вече започваше да се досеща, че не е било точно така, ако и да са спали заедно… и проблемът между тях двете се дължеше отчасти и на това.)

— Интересна идея — отбеляза Махит. — Когато се върна на собственото си работно място в своето жилище, непременно ще проуча този въпрос.

— Не протакай толкова — възрази езуазуакат. — След такива усилия да попаднеш на относително безопасно място нима си въобразяваш, че ще те отпратя сама в императорския двор? Докато още не сме открили кой е готов да убива с бомби невинни граждани, седящи до тебе?

Махит се опита да напомни, че няма да е сама:

— Моята културна асистентка…

— Ще бъде изписана от болницата скоро. Махит, разполагам с предостатъчно инфографи, мога да отделя един. Седем везни ще ти подготви временен кабинет.

„Тук, където не съм на дипломатическа територия на Лзел.“ Но Махит застави ръцете си да направят един от жестовете за официална благодарност… и когато младият мъж, който отнесе сервиза за чай, дойде да я отведе навътре в територията на Деветнайсет тесли, тя тръгна с него.

Кабинетът (Махит упорито отбягваше представата за него като за затворническа килия и почти успяваше) беше огрян ярко от светлината на късния следобед, порозовяла през еркерния прозорец. В извивката му беше сгушен нисък и широк диван. Седем везни й показа как да отвори собствен инфограф и й връчи купчинка празни инфоекранчета в неутрално и безлично сиво. Той се държеше невъзмутимо, равнодушно и делово, поведението му й донесе облекчение след компанията на Деветнайсет тесли. Може би нарочно. Деветнайсет тесли предлагаше спокойствие и лишаваше от него като изкусен майстор на разпита, Махит се чувстваше мъчително уморена от емоционалното люшкане. Когато Седем везни излезе и затвори вратата, тя се излегна на дивана, обърна лице към стената под перваза на прозореца и присви колене към гърдите си до болка в натъртения хълбок.

Ако зяпаше равномерно бялата повърхност и протегнеше ръка над главата си, за да докосне извивката на перваза над дивана, можеше да си въобрази, че е в своята стая в Станцията. Сигурният цилиндър три на три на девет, благата извивка на стените като в яйчена черупка: мъничка, непристъпна и нейна, увиснала сред редиците от стаи на другите наоколо. Звукоизолирана. Заключваща се. Можеше да се сгуши гръб в гръб с приятелка или корем в корем с любовник, или… Затворена. В безопасност.

Принуди се да седне. Зад прозореца двор от Северния дворцов квартал предлагаше буйство на сини лотоси в езерца и алеи като звездни лъчи, по които крачеха тейкскаланци, тръгнали по своя тейкскаланска работа. Замисли се над първото си хрумване да се измъкне през прозореца и над също толкова неуместното второ хрумване да опита съчиняване на строфи от петнайсет срички за чувствата си.

„Ей, Искандр — помисли, сякаш метна камък в тъмната вода на някое езерце отвън, — какво в родината ти липсваше най-много?“

После включи инфографа и се регистрира, както й бе обяснено. И проумя, че за пръв път се възползва от свое подобие на облакохват, вместо Три стръка морска трева да отваря врати вместо нея. Толкова странно беше да има свободата, която изискваше в своето жилище — на своята дипломатическа територия, но да я получи тук, където попадна в много оплетеното положение на затворничка. Докато се захващаше с работата, осъзнаваше ясно, че Деветнайсет тесли почти сигурно записва всяко нейно действие.

Не се опитваше да разгадае как функционира комуникацията, но интерфейсът се оказа по-интуитивен, отколкото очакваше. Инфографът откликваше на жестовете й — с разперване на пръстите и завъртане на китките създаваше множества прозрачни работни екрани, можеше да се обкръжи със собствен ореол от информация. Намери настроените от Деветнайсет тесли камери и отвори екран за онази, която още показваше демонстрацията в подкрепа на Една мълния (езуазуакат да си мисли каквото ще за упорития й интерес към събитието), остави го да предава изображението отдясно. Над лявото си рамо постави екран с поток от заглавия в жълтите медии и се зарече да обогати своя запас от разговорни и обидни изрази… може би и да научи повече за настроените срещу империята активисти или за Трийсет делфиниума, или за мнението на тейкскаланските жълти медии за бомбените атентати в ресторанти. По средата нагласи просто приложение за въвеждане на текст и започна да пише съобщения, като ги насочваше през своите канали за достъп като посланик на Лзел.

Вероятно трябваше да ги криптира с онази поетична възхвала. Ако искаше да я възприемат сериозно…

Не. Ще ги остави без орнаменти. Нецивилизовани. Писани с неуместната припряност на жена, която е извън своя офис (сети се с нелеп копнеж за кошницата с чакащи отговор инфоекранчета, която вероятно се препълваше в момента) и е чужденка в Града. Огледалото може да отразява какво ли не — тя беше нож, докато отразяваше Деветнайсет тесли. Сега ще бъде необработен камък: неизбежен, груб, варварски. Това очакваха от нея всички, освен хората, които бяха очаквали тя да е Искандр, и я да видим дали няма да открие кои са те?

С прости изрази, от които се отказа още след първото си провиране в дебрите на изпитите по тейкскалански език, тя съчини писмо до последния човек, който бе видял Искандр жив — министъра на науката Десет бисера. Помоли го за среща. Изрази желание за нормализиране на отношенията… но заличи „нормализиране“ и вмъкна „надявам се нашите служби да поддържат добри отношения занапред“, защото такива пожелания не изискваха никакви граматически особености освен бъдеще време, а „нормализирам се“ беше възвратен глагол и изискваше от употребяващия го задълбочено познаване на съгласуването на времената и подчинителното наклонение.

Тейкскаланският език беше ужасен понякога, колкото и красиво да звучеше в строфи от петнайсет срички. Но в писмото нищо не подсказваше, че тя е настроена да разследва смъртта на своя предшественик, дори нищо не загатваше, че тя е минимално компетентна в политическите интриги.

Само как е затънала в проблеми тази нова посланичка на Лзел. Чухте ли вече? Наложило се да моли Нейно превъзходителство Деветнайсет тесли да я спасява от арест.

Махит се подхилваше. Звучеше доста силно в стаята въпреки приглушения рев от камерата над площада. Тя застави лицето си да изразява имперска сдържаност, сякаш я бяха заварили в неприлична поза.

Съчини по-лесно другите съобщения. Едно до Дванайсет азалии с молба да провери как е Три стръка морска трева — непременно щеше да обърне внимание на новината, че неговата приятелка Тръстиката е попаднала в болница, и може би дори щеше да осведоми Махит дали нейната асистентка ще се възстанови от посегателството срещу нервната й система. Едно до самата себе си, в което копира предишните две писма, за да ги има в относителната физическа безопасност на дипломатическата територия на Лзел, а не само в ограничената сигурност на електронния достъп. И последното беше писмо до министерството на информацията без посочен получател със запитване кой е одобрил нейната входна виза.

И нека Деветнайсет тесли я наблюдава какво върши.

След като записа съобщенията в инфоекранчета, каквито й осигуриха, и провери дали всяко ще покаже съдържанието си след отварянето, тя ги запечата с горещ восък. Откри го в комплект на шкафчето до вратата на кабинета, трябваше да бъде разтопен с държана в ръка запалка с етилов спирт. Махит си опари палеца, докато го лееше. Толкова присъщо за империята — имат съобщения от светлина, криптирани с поезия, но е задължителен и материален обект в името на приличието.

Какво прахосване на ресурси. На време, на енергия и на материали.

Почти й се искаше да не изпитва удоволствие от това.