Пролог

В Тейкскалан тези неща са нескончаеми: звездните карти и слизането от кораб.

Ето го цялото пространство на Тейкскалан, ширнало се в холограмата над стратегическия пулт в бойния кораб, „Червената жътва на възхода“, на пет подпространствени портала и две седмици полет със скорост под светлинната от столичния град-планета. Предстои им завръщане у дома. Такива холограми са като балсам за душите на картографите: „Всички тези ярки искрици са звездни системи и до една са наши“. Представете си сцената — капитан се взира в холографския образ на империята и отвъд очертанията на света, изберете си някоя граница, някоя спица от огромното колело, онагледяващо за тейкскаланците владенията им, и повторете всичко със стотина други капитани и подобни холограми. Всеки от тях е командвал войски, нахлуващи в нова система, понесли целия си набор от отровни дарове: търговски договори и поезия, данъци и обещания за закрила, енергийни оръжия с черни дула и смайващ нов дворец за губернатора около многото лъчи на открития храм на слънцето. И всеки от тези капитани ще го направи отново, ще превърне поредната система в блестяща точка от холограмата на звездната карта.

Този величав замах на ноктестата лапа на цивилизацията, протегнала се през черната пустота между звездите, вдъхва спокойствие у всеки капитан, когато се взира в празното пространство и се надява никой да не отвърне на погледа му оттам. В тези звездни карти вселената се дели на империята и останалото, на света и не-света.

„Червената жътва на възхода“ и нейният капитан трябва да се отбият на още едно място, преди да се отправят по обратния път към средището на своята вселена. В Сектор Парзравантлак се намира Станция Лзел: крехка скъпоценност, тороид с диаметър двайсет километра, въртящ се около централна спица, увиснал в точката на равновесие между удобно разположено слънце и най-близката планета, от която може да се извлече полза. Най-голямата сред цял наниз подобни станции, които запълват тази малка област в пространството, вече е докосната от посягащата ръка на Тейкскалан, но все още не е усетила цялата й тежест.

Совалка се изсулва от спицата на станцията, преодолява за няколко часа разстоянието до чакащото златисто-черно туловище на бойния кораб, оставя товара си — една жена от човешкия род, малко багаж, малко указания — и се завръща невредима. Преди совалката да се е скачила със станцията „Червената жътва на възхода“ се е запътил мудно по вектор към центъра на Тейкскалан, все още зависим от физиката на подсветлинните скорости. От Лзел ще виждат кораба денонощие и половина, ще се превръща бавно в ярка точица и накрая ще угасне.

Дардж Тарац, съветникът от името на миньорите в Лзел, наблюдава този отдалечаващ се силует — огромна притаена заплаха, увиснала тежко и запълваща половината хоризонт отвъд илюминатора в заседателната зала на Съвета. За него това всеобхватно заличаване на познатите му звезди е само поредно свидетелство за глада, който Тейкскалан изпитва към областта на Станциите. Може би скоро ще настъпи ден, когато подобен кораб няма да си тръгне, а ще насочи ослепителния огън на енергийните си оръжия към уязвимата метална черупка, която побира трийсет хиляди живота, включително неговия, и ще ги разпилее в убийствения космически студ като семенца от смазан плод. Тарац вярва, че империя, която никой не е обуздал, се превръща в своеобразна неизбежност.

Няма холограма със звездна карта на масата, около която се настаняват съветниците в Лзел: само гола метална повърхност, излъскана от толкова много лакти. Тарац се замисля отново колко е просто да си представи този отлитащ кораб като все още надвиснала заплаха, после престава да се взира през илюминатора и се връща на мястото си.

Необузданата империя може и да е неизбежност, но у Дардж Тарац се е затаил кротък, решителен и лукав оптимизъм — от известно време тази необузданост не е единственият вариант.

— Е, поне с това приключихме — казва Акнел Амнардбат, съветничката по наследството. — Тя потегли. Нашата нова посланичка в империята, поискана от същата тази империя. Искрено се надявам, че ще успее да я държи настрана от нас.

На Дардж Тарац не му се вярва да успее — тъкмо той изпрати предишния посланик на Лзел в Тейкскалан преди двайсет години, когато още беше на средна възраст и се увличаше по твърде рисковани проекти. С изпращането на нова посланичка нищо не е приключило, ако ще совалката вече да я е откарала и да няма връщане назад. Опира лакти на масата, както правеше през тези двайсет години, и подпира тясната си брадичка на още по-тесните си длани.

— Жалко — казва той, — че не можехме да я изпратим с имаго, което не е остаряло с петнайсет години. Щеше да бъде по-добре и за нея, и за нас.

Собствената имаго-машина на съветничката Амнардбат — прецизно калибриран имплант в нервната система — й дава възможност да поддържа в съзнанието си записаните спомени на шестима предишни съветници по наследството. Те са предавани от една имаго-машина на друга и Амнардбат дори не иска да си представи как би се опълчила на човек като Дардж Тарац, без да се възползва от последните петнайсет години натрупан опит. Ако беше отскоро в Съвета, а тези години липсваха, щеше да се чувства саката. Тя обаче свива рамене, защото не може да се твърди, че й е неприятно лишаването на новата посланичка от това житейско предимство.

— Това е твой проблем — казва тя. — Ти изпрати там посланик Агхавн, който благоволи да се върне само веднъж през двайсетгодишната си служба, за да обновим неговия имаго-запис. И ето че сега изпратихме посланичката Дзмаре само с онова, което той ни остави преди петнайсет години, защото Тейкскалан настоя да…

— Агхавн си свърши работата — отвръща съветникът Тарац и съветникът по хидропониката и съветникът от името на пилотите около масата кимат одобрително.

Посланикът Агхавн се бе постарал Станция Лзел и останалите малки станции в техния сектор да не станат лесни жертви на неспирния устрем в разрастването на Тейкскалан, затова те са стигнали до общото съгласие да не обръщат внимание на недостатъците му. От Тейкскалан настояха ненадейно за изпращането на нов посланик без обяснение какво е сполетяло досегашния, но повечето съветници не прибързват с обобщенията за лошите страни на Агхавн, докато не научат дали е умрял, или се е опозорил, или просто е станал жертва на някакви обрати във вътрешните политически ежби на империята. Дардж Дарац винаги го е защитавал, защото Агхавн е негово протеже. А като съветник от името на миньорите той е най-видният сред иначе равните шестима членове на Съвета.

— И Дзмаре ще свърши своята работа — казва съветничката Амнардбат.

Тя избра Махит Дзмаре сред набелязаните кандидати за нов посланик: смяташе, че подхожда напълно за твърде остарялото имаго, което носи в себе си. Същите способности. Същата нагласа. Същото ксенофилско влечение към наследство, което не съвпадаше с наследството, съхранявано от Амнардбат — установено и документирано прехласване по тейкскаланската литература и език. Тъкмо Махит е идеалната кандидатка да бъде отпратена надалеч с единственото копие от имагото на посланик Агхавн, което имаха. И да отнесе тази несъвършена и покваряваща поредица на имаго-образи от Лзел, може би завинаги. Ако Амнардбат бе успяла в замисъла си.

— Убедена съм, че Дзмаре ще се справи добре — казва съветничката от името на пилотите Декакел Ончу, — а сега може ли да се заемем с неотложния проблем, разглеждан от този Съвет — какво ще правим с възникналата ситуация около портала Анхамемат?

Декакел Ончу е много загрижена за Анхамемат, по-далечния от двата подпространствени портала, през който се стига до все още незавладени от Тейкскалан сектори в космоса. Напоследък е загубила не само един разузнавателен кораб (което би могло да е случайност), а цели два във все същата област от черна пустота. И ги загуби заради нещо, с което няма как да разговаря. Получените съобщения преди прекъсването на връзката са неясни заради радиационни смущения и не могат да ги разгадаят. Още по-лошо е, че загуби не само пилотите на тези кораби, но и дългите имаго-линии на съхранена памет, към които те принадлежаха. Съчетаните съзнания на пилотите и техните имаго-линии няма как да бъдат продължени в съзнанията на нови пилоти, без да бъдат намерени труповете и техните имаго-машини. Невъзможно е.

Другите в Съвета не са толкова угрижени засега, но и това им предстои до края на срещата, след като Ончу ги запознае с откъслечните съобщения. Но не и Дардж Тарац — вместо тревога той чувства страховита надежда.

„Най-после — казва си той — може би се натъкнахме на империя по-голяма от онази, която ни поглъща мръвчица по мръвчица. И може би тя вече напира. И може би вече не се налага само да изчаквам.“

Но той не споделя мислите си с останалите.

Загрузка...