Спомен, наречен империя

11

Градът беше чужд в мрака. Не толкова заради тишината, а заради някакъв витаещ дух: булевардите и разположените ниско цветни лехи в Земния дворцов квартал изглеждаха по-огромни без слънце, всички сгради имаха чудновато органични очертания, сякаш биха могли да дишат или да цъфтят. Малцината тейкскалански минувачи по улиците отбягваха погледите — движеха се като сенки, тръгнали безмълвно по някакви свои задачи на придворни. Махит вървеше след Три стръка морска трева, стараеше се да не вдига глава. Чувстваше се уморена до премала, всичко я болеше: хълбокът, ръката, главата, която почти сигурно я мъчеше заради кръвното налягане, а не заради началото на неврологично увреждане. Почти сигурно.

Стъпките им по мрамора ехтяха. В Лзел никога нямаше неизбежна тъма освен самото пространство отвън: все някой беше буден и на смяна. Общите зони не се различаваха в който и да е момент от индивидуалния цикъл на сън и будуване. Ако искаш мрак, прибираш се в стаята си и изключваш осветлението.

А тук цяла половина от планетата не беше огряна от слънцето, така щеше да бъде още четири часа. Не й пречеше този денонощен цикъл, когато оставаше вътре почти винаги през тъмната му част. Но навън беше различно.

Усещаше тежкото мъждиво небе като налягане, притискаше шията й отзад, влошаваше главоболието. Струваше й се, че тъмнината пренася звук, като го приглушава и разкривява, макар да знаеше, че е невъзможно.

Само златните нишки на опазващия Града изкуствен интелект се виждаха по-добре в този нощен час, отколкото денем. Очертаваха овали и спирали под краката им, пропълзяваха по основите на някои здания чак до втория етаж като натрапчива плесен, блещукаха в здрача. Три стръка морска трева стъпваше по тях толкова предпазливо, че у Махит се прокрадна подозрението да не е уплашена.

Не носеше облакохвата на лицето си. Свали го още щом излязоха от покоите на императора и го прибра в жакета си. „Не сме никъде“, каза тогава и според Махит това означаваше, че ще вървят в Града, без да оставят електронни следи от официалното присъствие на Три стръка морска трева. Сега крачеше подире й в тъмния простор и се питаше дали така отлага някакъв сблъсък с Града, който бе отказал необяснимо да се държи както тя бе поискала от него.

И вместо това я обгори със син огън, сякаш дори не беше гражданка. Сякаш съвършеният алгоритъм, с който Десет бисера се гордееше толкова, я бе обозначил като нещо чуждо, което не бива да допуска. Зараза, която да изпепели със същия онзи син огън.

Такива образи се мяркаха в главата й само защото се промъкваха към Източния дворцов квартал посред нощ, а Три стръка морска трева вероятно би се присмяла, ако ги споделеше с нея. Всичко беше заради срещата с Шест посоки, която я разстрои силно — скрито напрежение, избиващо като въздушни мехурчета по повърхността.

„Гражданска война.“ Градът във война със самия себе си.

Дали императорът не беше прав в желанието си да използва имаго-машина, за да не позволи на този огромен всепоглъщащ звяр, на тази империя да впие зъби в собствената си плът?

Източният дворцов квартал беше по-добре осветен от Земния, но също изглеждаше чудновато: яркото сияние струеше от неонови тръби — червени, сини, оранжеви, които очертаваха посоки през площадите като пътеводители към една или друга правителствена сграда. Три стръка морска трева се подвоуми пред място, където тези указатели на изкуствения интелект се събираха като възел, после раменете й се напрегнаха видимо, тя кривна встрани по осветена в оранжево алея и махна с ръка на Махит да я последва. Белите цветя покрай тротоарите сякаш бяха обгърнати от пламъци.

Явно бе будувала твърде дълго, щом й се привиждаше огън сред картините от цветя. В това беше проблемът — не халюцинации, в липсата на които беше почти убедена, а в недоспиването, в адреналина, който произшествието с отровното цвете и разговорът с Шест посоки бяха изцедили от нея.

И все пак попита тихо:

— Отбягваш Града ли?

Три стръка морска трева не спря.

— Не. Само че няма да рискувам.

Не бяха говорили за случката на Девети централен площад. Нямаше време за това в покоите на Деветнайсет тесли. Или не им се струваше подходящо място под всевиждащите очи на записващите устройства в канцеларията на езуазуакат. Заради мрака или чувството, че губи опора под краката си, или заради развързващо езика съчетание на едното и другото, Махит каза:

— Досега не ти е причинявал такова нещо, нали? Да те сметне за човек, когото трябва да вкара в правия път.

— Не, разбира се.

— Патриций втора класа, стояща над дребните наказания.

— Спазваща законите гражданка на Тейкскалан, госпожо посланик.

Махит трепна. Протегна ръка и докосна леко рамото на Три стръка морска трева.

— Съжалявам.

— Защо?

— Не мога ли да съжалявам, че съм те уязвила морално?

— Можеш, но не мисля, че това е практично запълване на времето. Градът… бях изненадана.

— Ти изпадна в шок, а не беше изненадана.

Три стръка морска трева се закова на място, обърна се и вдигна глава да погледне Махит.

— След това бях изненадана — натърти безпрекословно. — По-късно имах предостатъчно време да съм изненадана. Махит, в болницата няма какво да правиш, след като приключиш с рецитацията на най-трудния политически акростих, който знаеш, за да се увериш, че Градът не е увредил дълговременната ти памет.

— Не биваше да говоря за това.

— Не съм толкова крехка — увери я Три стръка морска трева. — Мога да понеса, ако моята варварка се чуди дали цивилизацията няма да ме подложи на токов удар още веднъж.

— Смяташ, че се чудя за това ли?

— Аз бих се чудила на твое място. — В тъмнината Махит виждаше очите й като черни камъчета без зеници, чужди като небето над главите им. — А, да — и дали е имало подобни инциденти с други хора и при какви обстоятелства. Бих могла да си задам и този въпрос.

— Имало ли е? — подхвърли Махит.

— Повече, отколкото предположих. Осем през последните два месеца. Двама са умрели.

Махит не знаеше какво да каже — със „съжалявам“ не й провървя, а „аз съм виновна“ щеше да бъде натрапчива молба за отрицание, което тя не заслужаваше, защото вероятно беше виновна за това. Или Искандр беше виновен. Или размириците, с които Искандр беше свързан някак. Наближаващото рухване на реда.

— Казах ти, че бях изненадана — съвсем благо промълви Три стръка морска трева. — Хайде, Махит. Трябва да вървим още двайсет минути до твоя апартамент.

И по целия път на Махит й се струваше, че Градът ги наблюдава дори без облакохвати, които да оставят електронните им следи. Долавяше това и си казваше, че пак вижда каквото го няма. Да, беше проблем, че Градът убива или наранява граждани, но може би не я засягаше. И може би тя нямаше никаква вина за това. Нямаше как да е виновна за всичко. Можеше да се откъсне достатъчно от повествувателните склонности на тейкскаланското мислене, за да повярва в това. Можеше.

Мъжът в посланическия апартамент на Махит беше размит силует между високите прозорци: тъмни дрехи, тъмна коса, невидим в сумрака, преди да шавне. Махит го видя първо като проблясък, някакъв инструмент в ръката му отрази светлината от преддверието с бял пламък, после той се стрелна към нея. Тя бе направила две крачки след рамката на прибралата се в стената врата. Три стръка морска трева си сложи отново облакохвата за контакт с вратата, сега стоеше отляво и встрани…

Почувства ужаса като ритник в гръдната кост. Разумен човек би побягнал. Махит открай време си представяше, че ще хукне при пряка физическа заплаха — отпадна от тестовете за бойни заложби в Лзел съвсем рано, нейният инстинкт за самосъхранение се оказа твърде силен, също като уплахата й. Мъжът (имаше нещо страшно познато в лицето му, щом се показа в разсеяната светлина от преддверието) й се нахвърли с острия предмет в лявата ръка. Очерта се като игла, дебела колкото трън, проблясваща мътно от някаква течност по върха, и Махит си помисли „отрова, намазана е с отрова“, докато отскачаше заднешком — загуби равновесие и падна на пода, удари основата на пострадалата си длан. Разтърсващата болка стигна, за да се заблуди, че той я е пробол. Пак тази плашливост.

— Какво, мамицата му… — започна стоящата при вратата Три стръка морска трева.

Махит видя как мъжът се огледа, смръзна се в миг от промяната в положението… и тогава го позна по същото изражение на изненада и потрес, нали го бе зърнала да гледа така, когато Трийсет делфиниума го дръпна от нея в коридорите на Земния дворец. Не можеше да си спомни името му. Той се опита да я привлече за каузата на Една мълния, а Трийсет делфиниума го заплаши… и ето го в апартамента й, вдигна ужасната си игла, за да замахне към Три стръка морска трева. Махит се сети за ксауитл — контактната отрова, после и за инжектираните, в главата й се изредиха всички невротоксини, които познаваше, всички до един гадни… нападателят беше бърз… и беше немислимо Три стръка морска трева, още страдаща от токовия удар на Града, да се отърве, ако той я прободе.

Махит се търкулна и заби рамо отстрани в коляното му с цялата сила, която успя да събере. Сграбчи глезена му, вдигна го рязко от пода, вкопчила двете си ръце в кожата на обувката, и усети поразителна болка — мехурите под бинта сигурно се бяха спукали. Всичко под лакътя й сякаш се превърна в течен огън, стичащ се на разтопени капки. Мъжът падна. Все още ужасена, тя освирепя, адреналинът почти заличи всичко наоколо в някаква особено блаженство — издрапа върху него, възползва се докрай от своя варварски ръст и дължината на своите нетейкскалански ръце.

Той изпсува и я преобърна — оказа се силен, нали бил служил във флота, в Осемнайсети легион под личното командване на Една мълния, трябваше да е силен, — но здравата й ръка се вкопчи в яката на ризата, единият й глезен обви като кука бедрото му и мъжът се превъртя заедно с нея, озова се отгоре. Върхът на иглата доближаваше шията й. Щеше да опре в нея, да я потопи в парализа и задушаване, да се излее в мозъка й, да заличи и нея, и Искандр, и всичко, което представляваха заедно. Тя посегна отчаяно към китката му с омотаната си в бинт ръка. Стискаше въпреки безмълвния писък на болката от спуканите мехури.

— Не очаквах съпротива от тебе, мръсна варварка… — изплю думите той.

Но май му беше все едно дали е варварка, когато я убеждаваше да се присъедини към тейкскалански легион.

Махит изви китката му назад колкото можа, избута ръката му обратно към неговата шия. Краят на иглата одраска гърлото му, остави дълга резка там, избиха капчици кръв… плътта се поду мигновено… и стана лилава, мамка му, какво имаше в тази отрова? От мъжа се изтръгна утробен задавен звук. Тя усети как тялото му се вдърви… сгърчи се… и се разтресе в безсмислено, страшно мятане. Иглата падна от изтръпналите пръсти и тупна на пода до главата на Махит.

Тя го изтласка настрана, измъкна се назад, подпряна на задник и лакти. Мина времето за крясъци. Сега беше съвсем тихо, чуваше само хриптенето си.

След може би най-дългата минута в живота й чу съскането на затварящата се външна врата, щракнаха включените лампи горе. И Три стръка морска трева дойде да седне при нея. И двете опряха гръб на стената. В толкова нормалната светлина тялото на нападателя изглеждаше дребно, нелепо, изобщо не приличаше на нещо, което се бе движило, дишало и би могло да я убие. Иглата лежеше до него като замряла змия. С успокояването на дишането в паметта й изплува неговото име. Единайсет шишарки. Човек. Вече мъртъв.

— Ами… — подхвана пресекливо Три стръка морска трева — … несъмнено затънахме в нови проблеми. Ти добре ли си?

— Не пострадах — отвърна Махит.

Струваше й се най-благоразумно да каже само това. Три стръка морска трева кимна, Махит долови движението с ъгълчето на окото си. Не можеше да откъсне поглед от трупа.

— Хм… — изсумтя Три стръка морска трева. — Добре. Правила ли си това и друг път?

— За кое питаш — дали съм убивала ли?

Тъкмо това направи, нали? Повръщаше й се.

— Има основателни доводи, че беше самозащита, но може и така да го наречем, ако искаш. Е, убивала ли си?

— Не.

Три стръка морска трева протегна ръка и я потупа по рамото — колебливо движение като докосване на перце.

— Олеква ми от това, честно казано. Вече се питах дали хората от Станциите не са и избухливи насилници, освен че имат навика да носят покойници в главите си…

— Как ми се иска поне веднъж — каза Махит с някак безполезен и безсилен гняв — да си представиш, че съм способна да направя нещо просто защото така постъпват хората.

— Махит, повечето хора не…

— … не са причаквани в засада от непознат с ужасно оръжие в собствените им апартаменти, докато се изплъзват от единствената си съюзница, за да проведат тайна среща на чужда планета? Права си. Допускам, че това не се случва на тейкскаланците.

— Не се случва на никого — възрази Три стръка морска трева. — Поне не е обичайно.

Махит опря глава на дланите си и я отметна рязко, щом болната й ръка се плъзна по бузата. Обзе я внезапното, нелепо силното желание да заспи. Преди всичко да е между тесните безопасни стени на стая в Лзел, и то заспала, ако може. Стисна зъби, прехапа си езика отстрани. Това може би помогна. Не знаеше.

— Махит… — по-тихо каза Три стръка морска трева.

Пресегна се към скута й, хвана здравата й ръка, пръстите им се преплетоха. Кожата й беше суха и хладна. Махит изви глава и се вторачи в нея.

Три стръка морска трева вдигна рамене и не пусна ръката й.

— Случва се в историческите творби — промълви Махит глуповато, сякаш се опитваше да превърне думите в подарък: алюзия, поднесена на тейкскаланка. На жена, която хвана ръката й ей така, без причина. — Има го при Псевдо-Тринайсет реки. Не е съвсем същото, но е подобно. Когато яотлек Девет пурпура бил издебнат в засада при границите на изследвания космос…

— Не е толкова зле — отбеляза Три стръка морска трева, но плъзна палец по кокалчетата на юмрука й. — Ти само уби човек, а той несъмнено не е твоят таен побратим-клонинг, минал на страната на неправилните сили в империята. Когато пишат исторически творби, всичко вече изглежда по-лошо, отколкото е било.

Махит се усмихна неволно, въпреки че срещу нея лежеше труп, който бавно се подуваше червеникаволилав. Тя попита:

— Обясняват ли ви това, когато искат от вас да ги учите наизуст?

— Не бих казала — отговори Три стръка морска трева. — По-скоро е извод от собствения ми опит — който и да увековечава историята в писмена, има свой подход, поне наполовина избиващ към драма. Ами че в написаното от Псевдо-Тринайсет реки всеки е ужасно разстроен от сбъркана самоличност и неполучени съобщения, но ако прочетеш труда на Пет диадеми за същата завоевателна кампания, тя все насочва вниманието ти към снабдителната верига, защото неин покровител е бил министърът на икономиката…

— В Лзел нямаме съчиненията на Пет диадеми. Това ли е истинското й име?

— Махит, ако името ти беше Пет шапки и живееше в златната ера на епичната историография, когато всеки друг е пирувал в двореца и е бил привличан като свидетел на военните кампании, ти също щеше да публикуваш трудовете си под псевдоним.

Три стръка морска трева беше толкова искрено сериозна, та Махит не усети как се разсмя на кратки изблици, от които я заболяха гърдите. Може и да беше истеричен пристъп. Твърде вероятно обяснение, а това си беше проблем. Половин минута не успяваше да си поеме дъх. Три стръка морска трева стисна леко пръстите й и тя издиша наведнъж през зъби.

Когато овладя гласа си, Махит каза:

— Сещаш ли се за причина мъж, който се държа грубо с мен на поетичното състезание в двореца, да се опита да ме убие преди малко?

— Това ли било? — Три стръка морска трева пусна ръката й. — Помниш ли името му?

Тя се надигна и пристъпи към трупа с прибрани гнусливо зад гърба ръце, сякаш се боеше да не го пипне случайно. Приклекна и се взря в него. Краищата на жакета й опряха в пода като току-що разгърнали се крилца на новоизлюпено насекомо.

— Шишарки… Струва ми се, че е Единайсет шишарки. Но не бях трезва тогава. И той не беше.

— Разкажи ми как се срещнахте — поиска Три стръка морска трева.

Побутна главата на мъжа с върха на обувката си, за да огледа лицето.

— Търсеше каквито ще да са хора, които още не са станали поддръжници на Една мълния — започна Махит. — А после аз го обидих. И той се опита да ме… сграбчи? Причини ми болка. Тогава Трийсет делфиниума го накара да ме пусне…

— Не бива да се шляеш без мен — каза Три стръка морска трева, но не прозвуча като упрек. — Значи той те е познавал. Поне отскоро. Колкото да му станеш неприятна. Така… аз не го познавам, а той не носи ничии цветове или символи… не че убиец би ги носил, каквото и да им приписват в поезията или историческите творби…

— Значи допускаш, че е убиец.

Три стръка морска трева се изправи.

— Имаш ли други догадки?

Махит сви рамене.

— Отвличане, кражба… може би някой е искал да попречи на срещата, макар да не се сещам кой би могъл да научи…

— Освен мен — вметна Три стръка морска трева, гласът й само загатваше ехидство. — И Дванайсет азалии, който те помоли да се срещнете тук.

— Ако започна да предполагам, че ти се опитваш да ме убиеш…

Три стръка морска трева махна с ръка в нехайно отрицание.

— Предположи, че не се опитвам. Не се ли споразумяхме още през първия ти ден тук? Не се опитвам да те саботирам, а ти не си идиотка. Убийството също е вид саботаж.

След онзи разговор — в същата стая! — сякаш се изнизаха месеци, макар Махит да съзнаваше ясно, че са минали само четири дни. Пет, защото слънцето щеше да изгрее ей сега.

— Значи приемаме, че не си ти, за да опростим нещата. Остава Дванайсет азалии и… всеки, който може да е прехванал съобщението, преди да стигне до мен. Нали той спомена, че го следят.

— Онзи, който може да прехване съобщение в инфоекранче, или трябва да е бил там, когато той го е изпращал, или да е от министерството на информацията, за да махне печата, а после да сложи нов.

— Министерството на информацията… значи пак ти или Дванайсет азалии.

Три стръка морска трева се вгледа задълго в нея и въздъхна.

— Има много асекрети. Някои от нас вероятно работят за незнайния човек, който е искал смъртта на Искандр или твоята, или на Дванайсет азалии…

— Ами ако не е прехванато съобщение? — прекъсна я Махит. — Преди той… преди аз да го… съдя по думите му… той каза „не очаквах съпротива от тебе“, според мен е искал да ме заплаши, да ме накара да му дам нещо. Не мисля, че изобщо имаше намерение да ме убие. Мисля, че искаше онова, което е у Дванайсет азалии — имаго-машината, искал е да му я дам. Може да са го изпратили.

— Кой би го изпратил?

Махит щеше да каже „Една мълния“, но това би означавало, че всеки знае за имаго-машините — всеки в Тейкскалан, не само в двореца. Една мълния беше във флагмански кораб някъде из тейкскаланския космос… кога би могъл да чуе за това?

Затова предположи:

— Трийсет делфиниума? Ако се е възползвал от поведението на Единайсет шишарки към мен. Той му натякна нарочно, че е извършил посегателство и ще си поговорят за това по-късно…

— И Трийсет делфиниума би искал да вземе имаго-машина? Толкова е искал, че е изнудил придворен? Ами… Според мен не е изключено. — На лицето на Три стръка морска трева се мярна особено изражение — някак разсеяно и леко печално. — Махит, вашите имаго-машини са проблем.

— За нас не са.

„Само за Тейкскалан, който ги иска с такова настървение. Или иска да ги няма със същото настървение.“

— Не. — Три стръка морска трева се отдръпна от трупа, върна се при Махит и протегна ръка, за да я вдигне от пода. — Мисля, че са проблем и за вас… или поне ти имаш проблем, защото вече си казала за тях на някои от нас.

Махит хвана ръката й, въпреки че беше много по-висока от нея и нямаше голяма полза от помощта.

— Не бях аз — възрази, когато стана. — Искандр е казал, а аз никога не съм познавала онзи Искандр, който го е направил.

— Какво е да бъдеш не само един човек?

Толкова неприкрит въпрос — най-прямият, откакто Махит се озова на тази планета, — че я свари неподготвена. Стоеше на място и се опитваше да си изясни дори възможен ли е някакъв отговор, сплела пръсти с Три стръка морска трева, когато вратата звънна жално със своя дразнещ неблагозвучен акорд.

— Още убийци? — подхвърли Три стръка морска трева с излишно оживление.

— Дванайсет азалии, надявам се — каза Махит. — Ще отвориш ли?

Три стръка морска трева я послуша. Отмести се пъргаво встрани, докато даваше команда на вратата, сякаш ако не можеше да бъде видяна веднага, щеше да се опази от онова, което се канеше да нахълта. Но когато вратата се прибра в стената, отвън стоеше не някой друг, а Дванайсет азалии. Махит проследи как той осъзнаваше гледката: труп с лилаво лице на килима, светлината на утрото струи през прозорците, а те двете застанали като деца, които са счупили неволно безценна творба.

Тейкскаланската безизразност явно можеше да устои и на прозрението, че наскоро е извършено убийство. Може би имаше принос и фактът, че Дванайсет азалии също имаше вид на човек, преживял не по-малко премеждия тази нощ. По костюма от министерството на информацията личаха мокри петна, оранжевите маншети бяха вкоравени и зацапани. На едната му буза се виждаше кал, а косата му почти се беше измъкнала от опашката.

— Цветче, изглеждаш ужасно — отбеляза Три стръка морска трева.

— Тръстико, на твоя килим има мъртвец, няма значение как изглеждам аз.

— Всъщност килимът е мой — поправи го Махит. — А сега би ли влязъл, за да затворим вратата?

Щом вратата се заключи безопасно зад него (и тримата се озоваха вътре при покойника, малка тайна, добавена към всички огромни тайни на Махит), Дванайсет азалии бръкна под куртката си и извади нещо, увито в плат. Приличаше на покривало от моргата, сгънато прилежно в пакет. Подаде го на Махит.

— Госпожо посланик, вече ми дължиш услуга. Шест часа ме следяха, още три часа се крия в яма на градина с недостатъчен дренаж. Цялата тази история беше голямо развлечение, докато си разменяхме кодирани съобщения, но вече никак не е забавна. Да не споменавам и че си се сдобила с още един труп, докато вниманието ми беше насочено другаде… някой обади ли се на слънчевите, така ли ще си стоите бездейно?

— Цветче, тъкмо се канехме да го направим — неочаквано за Махит отговори Три стръка морска трева.

Махит разгъна плата. В средата беше малката стоманено-керамидна мрежа на имаго-машината на Искандр. Прецени, че е била изрязана много внимателно със скалпел: простиращите се фрактални краища на мрежата, където машината се сливаше с невроните, бяха запазени до пълното им изтъняване и отрязани чак там, където острието се е оказало твърде грубо за работа на микроскопично равнище. Дванайсет азалии не е знаел как да отдели фракталната мрежа — онази част от машината, която беше нейна обвивка и интерфейс — от ядрото, което съдържаше Искандр. Махит си каза, че то е непокътнато, недокоснато и от тънкото острие на скалпела. Машината може би още беше готова за употреба. (За какво? Да записва друг? Или да се опита да стигне до онзи Искандр, мъртвия посланик? Каквото е останало от него. Подвоуми се и реши засега да не споменава тази идея пред никого.)

Взе машината от плата, в който Дванайсет азалии я бе загърнал — не по-дълга от последната става на палеца й, — и я пусна във вътрешния джоб на жакета си.

— Мислех — каза тя, — че можем да почакаме, докато дойдеш и ми донесеш незаконно извлечената машина, заради която те помолих да оскверниш трупа на моя предшественик. Преди да повикаме когото и да било.

Щом Три стръка морска трева беше готова заради своята приятелка да излъже за обаждането в полицията, защо Махит да не помогне. Така май беше най-лесно. И може би дори беше най-лесно да повикат слънчевите, да съобщят за… инцидента — още преживяваше замайващ ужас от мисълта да го нарече убийство, от спомена как усети, че Единайсет шишарки се превръща в труп върху нея, — да разкажат точно какво се случи. Мъж бе влязъл с взлом в апартамента на посланичката, последва схватка, при която той беше убит със собственото му оръжие.

— Е, сега я имаш — казваше Дванайсет азалии през това време — и можеш да си я задържиш — следяха ме още от мига, когато излязох от моргата на министерството на правосъдието, госпожо посланик. И то хора от собствения разследващ отдел на министерството — шибаните мъгливи тръгнаха подире ми, онези призраци в сиви дрехи. Стори ми се, че се отървах от тях, когато прекарах цял час във водна градина, но може и да не съм успял… или моето съобщение е било прехванато, когато ти писах за срещата тук. Някой много добре осведомен държеше под око тялото на твоя предшественик, а аз трябваше да използвам общодостъпен терминал, за да запиша инфоекранчето и да ти го изпратя.

Може да е била Деветнайсет тесли. Махит си спомни колко бързо дойде тя в моргата, малко след като бе предложила изгарянето на трупа на Искандр по подобаващия ритуал на Станциите. Но можеше да бъде и още кой ли не, особено Осем примки, ако специалната полиция на министерството на правосъдието наистина е проследила Дванайсет азалии. В това беше проблемът с цялата бъркотия — твърде много хора проявяваха интерес към Искандр. И много повече хора проявяваха интерес към самата Махит: постигна го съзнателно, превърна се в обект на вниманието им с надеждата да научи кой е убил предшественика й, а сега не можеше да се измъкне от положението, дори да опитваше.

Дори ако не бе правила нищо, а си седеше в апартамента, за да върши работата, за която бе дошла тук, щяха да проявяват прекалено силен интерес към нея: Осем примки нарочно бе повикала твърде показно нова посланичка на Лзел. Не би имала шанс да остане неутрална, каквото и да направеше.

— Още ли те следят? — попита Махит.

Дванайсет азалии въздъхна.

— Не знам. Не си падам по практическите занимания с шпионаж.

— Само по непрактичните — изтърси Три стръка морска трева.

Дванайсет азалии изви очи от досада, а тя вдигна рамене, което като че го успокои.

— Май ще научим тъй или иначе — каза Махит. — Ако някой се опита да убие и тебе също като мен.

— Убийци и преследвачи — промърмори Дванайсет азалии. — Тъкмо каквото ми трябваше. Ако бях благоразумен човек, госпожо посланик, не само щях да повикам слънчевите, а и да им подскажа, че си ме изнудила да извърша… уф, трябва да има някаква дефиниция за престъпление при кражба от покойник. Тръстико, има ли такова престъпление в закона?

— Нарича се плагиат — отвърна Три стръка морска трева, — но е трудно доказуемо в съда.

— Не е смешно.

— Смешно е, Цветче, но само защото е страшно.

Махит им завидя за тази лекота в общуването между приятели. Щеше да бъде много по-лесно, ако…

За нея нямаше нищо лесно. Имаше имаго-машината на Искандр, труп и предложението на императора, надвиснало като тежест, окачена на въже: да сподели с него технологията на имаго, за да отклони флота, насочил се към Лзел, и да предаде на Тейкскалан всичко, което нейната Станция бе съхранявала през четиринайсет поколения. Изведнъж се сети за по-малкия си брат, представи си как му отказват имагото, към което го насочват неговите способности, представи си го отведен от Станцията и отгледан на някоя тейкскаланска планета… той беше на девет години, твърде малък да разбере нещо освен романтичната привлекателност на идеята… не че тя се справяше много по-добре.

„Искандр, защо си се съгласил?“ Попита го с интимното „ти“ в езика на Станциите, тихо в пустотата на главата си, където трябваше да чува неговия глас, глас на човека, в когото двамата трябваше да се превърнат с всички негови знания и целия неин кръгозор.

„Нямам представа — отговори й Искандр ясно като камбанен звън, — но мога да си представя, че вече не съм имал по-добри възможности за избор.“

Боцкане във всички нерви на ръцете й и нагоре от петите. Все едно мъртвецът бе успял да я убоде с отровната си игла. Махит се тръшна на дивана. Ако Искандр се връщаше… може би стигаха количествата адреналин при пряка заплаха за живота, за да преодолеят повредата при тях двамата. Безсмислица от физиологична гледна точка, но само за това успя да се сети.

„Ти ни насади в забележителен куп неприятности, нали…“

И само шум. Прекъсване. Усещането беше като от късо съединение в нейния мозък. Колкото и да се опитваше да стигне до него, Искандр изчезна както преди да се обади, а на Махит й се виеше свят, сякаш пропадаше през дупка в съзнанието си в бездънната яма, където трябваше да бъде връзката между нея и имагото й.