Спомен, наречен империя

10

С чифт еднократни ръкавици на ръцете, каквито Махит би сложила за боравене с отпадъци в Станцията, Седем везни махна цветето ксауитл пред очите й. Чакаше я, докато тя се връщаше към вратата на своята стая и доближи купата с инфоекранчета, сякаш нищо не се бе случило през последния час, само че ръката й беше превързана и я изгаряше знанието какво Искандр е продал на империята. Разликата беше почти невидима.

Седем везни сложи цветето в пластмасова торба, поумува, после пъхна вътре и купата.

— Не съм сигурен дали знам как да я измия правилно — оправда се той.

— А инфоекранчетата? — попита Махит. — Можете ли да измиете тях?

Не би позволила да загуби достъп до оскъдната информация, която изтръгна от Града.

— Може би не?… Но ако си сложите ръкавици, можете да ги отворите и прочетете, преди да се отървем от тях чрез автоклава и пещта.

Необичайна преработка на отпадъци, каза си тя с мрачно веселие.

— Дайте ми вашите. И почакайте отвън, няма да се бавя.

Седем везни смъкна ръкавиците и ги подаде, държеше ги внимателно само с върховете на пръстите.

— Има още ръкавици в кухнята — подсказа той нерешително.

Махит взе изцапаните ръкавици, после хвана с тях инфоекранчетата.

— И тези ми вършат работа. Само минутка. Изчакайте.

Той остана да чака. Това малко я уплаши — дали Деветнайсет тесли го бе взела заради безпрекословното послушание? (Дали той, вездесъщият тук, е донесъл цветето, което сега махаше толкова старателно? За него би било лесно. Никой не би обърнал внимание, ако Седем везни носи цветя. Вероятно го правеше постоянно.)

Махит затвори вратата, за да се отдели от него. Сложи внимателно замърсените ръкавици. Латексът закачи бинта на ръката й и тя трепна, но все пак беше по-добре от усещанията, причинени от сока. Инфоектзанчетата се отвориха лесно в пръстите й, восъчните печати се разчупваха един след друг. Мускулите, сухожилията и нервите по дланта й не бяха увредени. Отровата не бе проникнала до тях. Май трябваше да благодари за това на Деветнайсет тесли и на нейното бързо, интимно милосърдие. На нейното ново решение.

Пръчицата от министерството на информацията разгърна хубава графика, с която се обявяваше за официално съобщение, за да представи на Махит отговор от един-единствен ред на нейния въпрос: само четири символа, два от които бяха титла и име. Тя бе попитала кой е одобрил спешното пристигане на посланик от Лзел.

„Разрешението дадено от имперската сънаследничка Осем примки.“

А това беше… неочаквано. На банкета само Осем примки от тримата предполагаеми наследници на трона прояви пълно безразличие към Махит. За нея знаеше само каквото съобщаваха новинарските канали и биографичните възхвали на императора. Негова посестрима по инкубатор, която преди издигането си била министър на правосъдието. Негова връстница. Тя използваше същия специфичен символ за числовата част от името си, който присъстваше и в името на деветдесетпроцентовия клонинг на императора Осем противоотрови, а това подсказваше нещо за предаността, която Шест посоки й дължеше, но не и за нейното желание в двореца да има колкото може по-скоро посланик на Станция Лзел. Освен ако е знаела какво Искандр е продал на императора и… е искала то да се случи въпреки смъртта на Искандр, а за да го постигне, е имала нужда от следващ посланик на Лзел? Или е искала да го отмени, като замести Искандр с посланик, който има други представи какво може да бъде предложено за размяна на Тейкскалан, дори срещу отклоняването на зейналата имперска паст към някоя друга жертва?

Дори ако Искандр е трябвало да измени на интересите на Лзел, би могъл поне да измисли начин, който да не е толкова ужасяващо тейкскалански. Имагото не е ново въплъщение на някой индивид. Имагото на императора няма да бъде пълно негово повторение. Не е ли знаел?

А всичко това не обясняваше намесата на Осем примки. Само че е била министър на правосъдието, а трупът на Искандр се намираше в тяхната морга, не в която и да е друга из Града — може тя да е уредила това…

Махит разчупи второто инфоекранче — едно от двете в анонимна сива пластмаса. Този път Дванайсет азалии не си бе правил труда да съчинява стихове. Неподписаното съобщение беше просто, като че го е съчинил на някой ъгъл и е пуснал запечатаното инфоекранче в обществена пощенска кутия.

Съобщението гласеше: „Имам каквото поиска. Може би ме видяха на излизане. Не мога да го задържа. Ще бъда пред твоя апартамент утре призори. Чакай ме там“.

Последното носеше лепенката за междупланетна кореспонденция. Можеше да е следващото тайно послание, предупреждение към мъртвец. Отглас от далечни конфликти, трусове в Лзел, които щяха да се случат независимо от лудостта, която кризата с наследяването на трона в Тейкскалан можеше да пробуди… или вече пробуждаше. Махит осъзна, че не се престрашава да го отвори, и затова го разчупи незабавно с такъв натиск, че за малко да разкъса пластмасовото фолио с напечатани познати букви, което бе побрано вътре.

Това съобщение беше по-кратко от предишното и датирано с две тейкскалански денонощия по-късно — 230.3.11. Дълго преди тя да пристигне в Града, но след отпътуването й в „Червената жътва на възхода“. Започваше с „До посланик Агхавн от Декакел Ончу, съветничка от името на пилотите“. Махит го прочете с особено чувство. Все едно подслушваше като дете, промъкнало се незабелязано на разговор, който не бива да чуе.

Кратко и още по-лошо от предишното. Махит копнееше някак да поговори със съветничката Ончу — да й каже, че нейните съобщения не пропадат в безмълвна пустота, че Искандр е мъртъв, но неговата заместница я слуша. Но Ончу не би искала да чуе това от нея. Ако беше жертва на саботаж. Ако беше агент по неволя на Акнел Амнардбат, не просто нейно политическо протеже, а… ако тя е… ако е повредила нейната имаго-машина незнайно как…

Но още не успяваше да проумее защо съветничката от наследството би постъпила така. И с каква цел. А не само си бе въобразила, че Амнардбат я е избрала да заеме длъжността на Искандр, наистина беше така, затова може и да не беше саботаж, може би само… изпълняваше някаква функция, за да постигне Амнардбат нещо в Тейкскалан.

Но ако неизправностите в нейното имаго не се дължаха на саботаж, значи тя беше увредена и вината си оставаше нейна. Кое от възможните обяснения беше най-лошото!

Изведнъж я обзе неопределимо желание да се срещне с Дванайсет азалии и да прибере имаго-машината на мъртвия Искандр. Дори ако всичко друго потръгне зле, Лзел бъде анексирана, а нея натикат в килия на министерството на правосъдието… ако успее да я вземе, би могла да опази поне тази тайна, да съхрани каквото е останало от нейния предшественик. Това можеше да бъде някакво изкупление, ако тя наистина е съсипана и онзи Искандр, който трябваше да бъде в нея, е изгубен завинаги.

Махит изгори фолиото и лесно изтри всичко в инфоекранчетата (такова беше предназначението им), преди пак да отвори вратата на своята стая. Седем везни още стоеше в коридора и държеше торбата за отпадъци, сякаш не бе помръднал през тези десет минути, докато тя четеше. Това я смути. Дори подобаващо безстрастен тейкскаланец не беше толкова безстрастен и покорен, колкото Седем везни можеше да бъде. Ако не знаеше кой е, би се заблудила, че е автомат. Дори изкуственият интелект наглед имаше по-голяма самостоятелност.

— Ето, приключих с тези — подаде му тя празните инфоекранчета.

Той отвори торбата, за да ги пусне вътре.

— Ръкавиците също. Много съжалявам, че ръката ви пострада.

— Добре съм, езуазуакат я обработи.

Ако Седем везни бе донесъл ксауитл за нея, щеше да узнае, че неговата господарка не е позволила цветето да убие Махит… но изражението му изобщо не се промени. Само кимна безгрижно, сякаш беше обичайно Деветнайсет тесли да оказва първа помощ. Може и да го правеше.

— Има ли още нещо? — попита той.

„Трябва да избягам от този много приятен и много опасен за живота ми затвор преди изгрев, за да получа незаконна машина, измъкната от трупа на моя предшественик. Можете ли да ми съдействате в това?“

— Не, благодаря — отговори на глас Махит.

Седем везни кимна.

— Лека нощ, госпожо посланик.

Отдалечи се по коридора, тя го изпроводи с поглед. Когато той се скри зад ъгъла, тя се върна в кабинета. Вратата се затвори зад нея с тихо съскане. Махит се вторачи, претръпнала, в дивана със сгънатото одеяло под прозореца, хрумна й да легне, да затвори очи и да прогони от ума си всякакви мисли за Тейкскалан. Хрумна й също приумицата да излезе през прозореца и да се опита да избяга през градините. Скок от втория етаж. Нищо чудно да си счупи глезен, все едно не й стигат превързаната ръка и синините по хълбока от срутилия се върху нея ресторант.

Още се мъчеше да измисли практичен план как да се върне в Източния дворцов квартал преди изгрев, когато някой потропа на вратата. Минаваше полунощ — и двете луни на Града бяха изгрели, мънички далечни дискове в небето зад прозореца. Махит се бе заблудила, че всички останали спят отдавна.

— Кой е?

— Три стръка морска трева. Махит, отвори вратата, имам добри новини!

Махит не се сещаше каква новина би могла хем да е добра, хем да налага съобщаването й по това време. Докато ставаше да отвори, въобрази си как асистентката й стои отвън сред малък отряд слънчеви, готови да я арестуват, или я придружава Десет бисера, готов да я убие. Какви ли не предателства.

Но зад вратата беше само Три стръка морска трева с хлътнали очи, изтощена и наежена, като че не бе преставала да се налива с кафе. Или с нещо по-силно. Може и да беше точно така.

Тя се шмугна вътре под мишницата й, без да попита може ли да влезе, и затвори вратата със замах.

— Ти искаше частна аудиенция с Негово сияйно величество, нали?

— Да? — отрони Махит неуверено.

— Имаш ли тук по-свестни дрехи? Но пък срещата е тайна и май не бива да се държим като на истинска официална аудиенция. И все пак… Нещо по-добро! Но само ако ти е подръка, нямаме много време.

— Защо императорът иска да говори с мен посред нощ?

— Не съм всезнаеща, не мога да ти дам точен отговор — самодоволно каза Три стръка морска трева, — затова пък съм онази, която четиринайсет часа поред се преборва с бюрократи и патриции трета, втора и първа класа, за да стигна накрая до личен разговор с Пазителя на имперската мастилница, а той ми заяви, че Негово сияйно величество всъщност има силно желание да се срещне с посланичката на Лзел, разбира необходимостта да действаме бързо и дискретно, затова ни моли да отидем още сега.

— Ще приема, че тази имперска повеля е както необикновена, така и абсолютно задължаваща — отвърна Махит.

Само допреди няколко часа не би помислила, че ще види в срещата с императора на Тейкскалан преди всичко шанса да избяга. Но ако успееше да се измъкне в Града, преди да се върне в канцеларията на Деветнайсет тесли, да се срещне с Дванайсет азалии и после да се прибере, преди някой да се усети, че я няма… Трябваше да сподели плана с Три стръка морска трева. Иначе нищо нямаше да постигне. (А и не беше уверена ще налучка ли пътя за връщане в Източния дворцов квартал без нея.)

— Вярно е и едното, и другото — каза Три стръка морска трева. “Деветнайсет тесли вече знае… мисля, че тя ще ни придружи, за да влезем. Махит, не съм сигурна кой урежда заблудата на такова равнище… щом прикритието ни е, че отиваме в двореца като свита на езуазуакат…

— Разбира се, приемаме поканата — прекъсна я Махит. — Дори ако срещата е тайна… може би тъкмо защото е тайна…

— Учеха ли те на интриги? Питам за Лзел.

Три стръка морска трева се усмихваше, но Махит беше убедена, че изрече думите сериозно, и то с мек укор.

— Само почакай да ти обясня какво ще правим, след като се видим с Негово сияйно величество — каза Махит. — Тогава наистина ще помислиш, че са ме учили на коварство заедно с езиците и дипломатическия протокол.

Императорските покои й напомняха по-скоро за канцеларията на Деветнайсет тесли, отколкото за звездния блясък на балната зала, където се състоя състезанието по ораторско майсторство: попаднаха в лабиринт от бял мрамор със златни жилки, приличащи на порутени или фантастични градски пейзажи под осветени от мълнии небеса. Деветнайсет тесли познаваше мястото достатъчно, за да си разменя усмивки и любезности с повечето хора, които подминаваха. Дрехите й бяха в същия цвят като мрамора, а тук-там нейният жакет се открояваше с по-светла, дори студена белота. Махит и Три стръка морска трева вървяха с невзрачен вид след нея. Ако Деветнайсет тесли имаше свое мнение за желанието на императора да се срещне насаме с Махит, тя предпочете да не го сподели. Само нахлузи ботушите си на бос крак, огледа я, като че оценяваше по съвсем различен начин дали е подходящо облечена (в този изпитателен поглед имаше нескрита близост, която според Махит се бе зародила в миговете след като изникна желанието й да протегне ръка към Деветнайсет тесли в банята и преди да потисне този подтик), и после ги замъкна в недрата на Земния дворцов квартал.

Струваше й се, че се спускат в сърцето на света: камери се отваряха като клапани между атриуми и се затваряха плътно, щом минеха през тях. И след полунощ в най-вътрешните части на двореца пулсираше задъхан устрем, чуваха приглушени стъпки на меки подметки, дрехи на някой патриций шумоляха зад ъгъла. Далечни тихи гласове. Махит се чудеше дали императорът спи понякога. Може би спеше на пресекулки. И се будеше през три часа, за да поработи още час, да прочете натрупаните през нощта доклади от целия огромен Тейкскалан.

Пазителят на имперската мастилница посрещна трите жени в преддверие, където вместо мраморни стени имаше привидно старинни златни гоблени. Той беше нисък също като Три стръка морска трева, която едва стигаше до рамото на Махит, имаше слабо лице и спусната по модата коса на челото. Той и Деветнайсет тесли извиха вежди един срещу друг като противници от двете страни на позната игрална дъска.

— Значи все пак я държиш в канцеларията си — отбеляза той.

— Двайсет и девет моста, погрижи се да я върнеш, след като Негово сиятелство приключи с нея — отговори Деветнайсет тесли и посочи на Махит да мине напред, преди тя да обяви учтиво, че е дошла по свое желание със своята асистентка.

Три стръка морска трева изрече в съвършен ритъм:

— Двайсет и девет моста, честта да се срещна с вас е като намирането на бистър извор в планината.

Това непременно беше някаква алюзия, ако не и точен цитат.

Двайсет и девет моста се засмя, все едно тя му връчи подарък.

— Асекрета, поседни при мен, докато твоята посланичка провежда срещата си. Трябва да ми разкажеш как успя да победиш всички мои помощници в един-единствен ден.

— Внимавай, тя е лукава — предупреди го Деветнайсет тесли.

— Сериозно ли се опитваш да ме предпазиш? — Веждите на Двайсет и девет моста опряха в косата му. — В името на звездната светлина, какво ли ти е направило това дете?

— Ще научиш — заяви Деветнайсет тесли със самодоволството на котка. Обърна се към Махит и докосна китката й точно над края на превръзката, която й бе направила. — Не си длъжна да правиш всичко, което той поиска.

Завъртя се на пета и се отдалечи стремглаво, преди Махит да се почуди дали „той“ се отнася за Пазителя на имперската мастилница, или за самия Шест посоки.

— Ценя вашата помощ в организирането на тази среща — каза тя на Двайсет и девет моста в опит да контролира поне отчасти случващото се. — И се надявам да не сме нарушили отдиха ви.

Пазителят разпери всичките си пръсти до хълбоците, Махит изтълкува този тейкскалански жест като израз на невъзмутимост.

— Не е за пръв път — и за посланик на Лзел, и особено за мен. Влезте, посланик Дзмаре. Той отдели половин час само за вас.

Разбира се, Искандр е идвал тук преди нея. Обещавал е вечен живот и приемственост на паметта. Тя си даде сметка, че може би й се иска да не познава Искандр толкова добре. И да не отгатва толкова ясно как той би могъл да направи избора си. Но носителите на имаго се подбираха по психична съвместимост с предшествениците им, а тя и Искандр (ех, да бяха имали достатъчно време!) се съчетаваха с такава лекота в началото на своето партньорство. Разбираше го.

Но тя беше сама, за което той беше виновен. И двамата: мъртвецът и изчезналото имаго. Ако ще да е имало саботаж на Лзел. Махит склони глава ниско, остави Двайсет и девет моста да забавлява асистентката й със светски разговор (или да бъде разпитвана) и мина през последната врата, която я отделяше от император Шест посоки.

Чак когато примижа от промяната в осветлението — мъждиво в преддверието заради късния час, но приемната зала на императора беше огряна ярко от лампи, чиято светлина наподобяваше зората, — тя си припомни с каква сила реагира на императора нейната лимбична система, повлияна от имагото, по време на банкета с рецитации. Нервите й сякаш звъняха, сякаш й предстоеше явяване пред изпитна комисия или среща с любовник. Още една причина да й се иска да не познава Искандр, да няма ехтящи в нея отгласи от неговата неврохимична памет.

Императорът седеше на диван като простосмъртен. Като старец, който още будува посред нощ, раменете му бяха по-превити, отколкото на банкета, лицето изпито и рязко очертано. Прозирната му кожа сивееше. Махит се питаше колко е болен… и от какво, дали е поредната вълна дребни болежки, белязващи старостта, или е нещо по-дълбоко и по-лошо, тумор или някаква органна недостатъчност. Видът му подсказваше, че второто е по-вероятно. Лампите вероятно поддържаха бодростта му — пълноспектърната дневна светлина има такова въздействие върху чувствителните хора, — но освен това го обгръщаха в ореол от слънчево сияние и според Махит то напомняше нарочно за императорския трон с лъчи като копия.

— Посланик Дзмаре — кимна й той и я подкани с два пръста да го доближи.

— Ваше императорско величество.

Чудеше се дали да опре колене в пода и да се преклони, да остави отново протегнатите си китки в горещата хватка на императора. Искаше да го направи и това беше достатъчна причина да потисне желанието. Изопна рамене и попита:

— Може ли да седна?

— Седни — разреши Шест посоки. — И ти като Искандр си прекалено висока, за да те гледам от долу нагоре.

— Аз не съм Искандр — промълви Махит.

Настани се на стол, сложен пред дивана. Някои лампи доловиха присъствието на още един дишащ човек в стаята и се завъртяха услужливо да я осветят.

— Моята езуазуакат предвиди, че ще кажеш това.

— Не лъжа. Ваше величество.

— Да, не лъжеш. Искандр нямаше да бъде придружаван дотук от бюрократи.

Махит избра дързостта като лек срещу чувството, че малко остава да се удави:

— Моля да ми простите. Сигурно е трудно да се срещнете със заместницата на вашия приятел. В Лзел имаме по-голяма подкрепа при прехода към следващия в имаго-линията.

— Така ли? — отрони императорът не толкова като въпрос, а като покана.

Махит не беше невежа в похватите за извличане на информация. Съзнаваше, че ранена, преуморена, вцепенена от културен шок, чиито граници не можеше и да налучка, разговаряше с човек, който контролира една четвърт от галактиката, ако ще и да умира по мъничко. Искаше да я пропука като яйце и от нея да се процеждат думи. А въпросът дали това се дължи на умението му да я разприказва, или на ехото в лимбичната система от някогашно доверие, направо беше безполезен.

— Имаме дълга традиция в психотерапията — изрече тя и спря насила, сякаш си прехапа езика.

Изречение по изречение.

Императорът се разсмя по-спонтанно, отколкото тя очакваше.

— Предполагам, че се нуждаете от нея.

— Заради впечатленията си от Искандр или от мен?

— Заради общите си впечатления от хората, вие двамата с Искандр сте само интересен частен случай.

Махит понесе думите му с усмивка (прекалено широка, близо до усещането от усмивката на Искандр) и с разперени пръсти край хълбоците — повтори жеста на Двайсет и девет моста.

— И все пак в Тейкскалан няма подобна традиция.

— Ах, посланик Дзмаре, та ти си при нас от само четири дни. Възможно е да не си забелязала.

Махит не се съмняваше, че не е забелязала какво ли не.

— Ваше сиятелство, бих се запознала с особен интерес с тейкскаланските методи за преодоляване на психичните несгоди.

— Не се съмнявам. Но не за това си искала толкова настойчиво тази среща.

— Вярно.

— Добре, започвай — подкани Шест посоки. Сплете пръсти, ставите им бяха подути от старостта и дълбоко набраздени. — Убеди ме накъде трябва да пренасоча своите армии.

— Защо сте сигурен, че съм дошла да моля за това?

— Е, такава беше молбата на Искандр. Толкова ли се различавате, че нещо друго да е по-важно за тебе от вашата станция?

— Само за това ли ви помоли?

— Не, разбира се. Но само на тази молба отговорих с „да“. — Ще отговорите ли и на мен с „да“, ако ви помоля?

Шест посоки я оглеждаше с търпение, което й се струваше неизчерпаемо (нали имаха само половин час, не можеше ли да се махне оттук, мускулите в хълбока й, където падналата стена я натърти, боляха от вдървената поза, усещаше и пулса си в раните по ръката), накрая сви рамене. Движението остана почти скрито в сложните ревери на куртката му.

— Чудя се дали ти представляваш провал, или предупреждение — каза той. — Ще ми бъде от полза да знам това, преди да ти отговоря. Стига да си способна да прецениш.

Той като че я питаше дали тя е провал на имаго-процеса. Дали Искандр го няма в нея нарочно, или поради грешка. И ако е грешка, дали е причинена съзнателно… но императорът знаеше ли за саботажа? Не би могъл. Нямаше как да знае, щом попита дали е провал, или предупреждение. Изведнъж Махит си представи изражението на Шест посоки върху гладкото детско лице на Осем противоотрови. Същата търпелива пресметливост. Момчето беше деветдесетпроцентов клонинг, лицето му щеше да се преобрази в това лице, ако имаше мускулната памет. Представата за това я отвращаваше. Дете не би могло да понесе имаго. То би се удавило в по-старата памет, почти нямаше свое аз, на което да се опре. Тъкмо такова вероятно беше желанието на Шест посоки.

— Ако бях провал — отговори Махит, — пратен тук, за да видите рисковете в пренасянето чрез имаго, ясно е, че не бих ви казала.

„А ако съм предупреждение, дори не знам за това.“ Отблъсна тази идея — пречеше й да мисли тук, но я вбесяваше дори мимолетният досег с нея, примесен с тайните послания на Ончу към мъртвеца. Лзел да я изпрати увредена, за да натякне нещо на Шест посоки — като укор, като нещо счупено… но не биваше да беснее. Не и сега. Тя беше насаме с императора.

А той я питаше:

— Вместо това щеше да ми покажеш, че е така?

— Струва ми се, че не бих имала друг избор — отвърна Махит. — Затова, Ваше сияйно величество, трябва да решите сам какво представлявам.

— Може би ще продължа да наблюдавам какво правиш. — Когато императорът вдигна рамене, дневните лампи около раменете му също се раздвижиха, сякаш мъжът и лампите бяха цялостна машина, много по-голяма система, която реагираше на волята му. — Посланик Дзмаре, кажи ми още нещо, преди да се върнем към преговорите и отговорите. Носиш ли в себе си имагото на Искандр, или имаш спомените на съвсем друг човек?

— Аз съм Махит Дзмаре. — С тези думи като че лъжеше чрез премълчаване, извършваше малко предателство към Лзел. Затова продължи: — И никога не съм носила в себе си друго имаго, освен Искандр Агхавн.

Императорът я погледна в очите, като че преценяваше кой се крие зад тях, не й позволяваше да се извърне. „Искандр, няма по-добър момент от този да започнеш да ми говориш…“

Представи си как той казва „Здрасти, Шест посоки“ сухо, с хапливо нехайство, като стар познайник. Знаеше точно как би говорил.

Не произнесе думите.

— Когато обсъждахме родовете от Западната дъга — каза императорът — и какво трябва да се направи относно техните искания за ексклузивни търговски права, какво беше твоето мнение?

Махит нямаше представа какво би измислил Искандр. Нейният Искандр се бе срещал с императора на различни събития, но изобщо не е бил толкова ценен за него, че да обсъждат политиката.

— Това се е случило след записа на моето имаго — измъкна се тя.

Императорът все още я наблюдаваше. Преценяваше я. Очите му бяха толкова тъмнокафяви, че изглеждаха почти черни — облакохватът му представляваше оскъдна мрежичка от едва виждащо се стъкло — и на Махит й идеше да сплете пръсти в скута си, да не им позволява да треперят. Но щеше да я заболи прекалено силно, ако го направеше.

— Искандр — започна императорът и в първия миг тя не знаеше дали говори на имагото, или за нейния предшественик — изтъкна много доводи и предложи различни неща, за да ме разубеди да не продължавам разширяването на империята. Увлекателно беше да следя как толкова добре владеещ нашия език ум се опитва така упорито да ни убеди, че трябва да действаме противно на всички наши успехи през хилядолетията. Прекарахме много часове в тази стая, Махит Дзмаре.

— Каква чест за моя предшественик — промърмори тя.

— Наистина ли го мислиш?

— За мен би било чест.

— Значи поне в това си приличате. Или просто се държиш както подобава на посланик.

— Ваше сиятелство, има ли значение кое е вярно?

Шест посоки се усмихна като човек, комуто са показали как се усмихват в Лзел: набръчканите бузи се извиха нагоре, зъбите лъснаха. Заучен навик, но беше стъписващо познат дори след само четири дни, през които виждаше тейкскалански изражения.

— Ти — заяви императорът — се държиш уклончиво, също като Искандр.

Махит вдигна рамене пресилено. Чудеше се дали малкото дневни лампи около нея реагираха и на нейното движение.

Той се наведе напред. Топлата светлина около него огря краката й до коленете, сякаш треската му беше подвижна и можеше да я докосне.

— Това не върши работа, Махит. Философията и политиките зависят от условията — те са многозначни, променливи. Това, което би било вярно за Тейкскалан в досега с Лзел, същевременно не е вярно за досега на Тейкскалан с друга погранична държава, или за Тейкскалан в изтънчената му форма на съществуване тук, в Града. Империите са многолики.

— Кое не върши работа?

— Молбите да правим изключения — отговори той. — Искандр се опита. Правеше го много изкусно.

— Но вие сте отговорили с, да“ — възрази тя.

— Така е — потвърди Шест посоки. — И ако платиш каквото той обеща, ще кажа същото и на тебе.

Махит имаше нужда го чуе от устата му. За да е сигурна, за да се измъкне от безкрайните цикли на догадките си.

— Какво ви обеща Искандр?

— Устройството на имаго-машините на Лзел — рече императорът толкова небрежно, сякаш обсъждаше цените на електроенергията — и няколко екземпляра, които можем да използваме веднага в Тейкскалан. В замяна на това аз бих гарантирал пълния суверенитет на Станция Лзел, докато моята династия властва в империята. Според мен той успя да сключи много добра сделка.

Наистина беше много добра. Докато моята династия властва в империята.“ Поредица от имаго-императори щяха да бъдат все същата династия — един-единствен човек в безкрайно повторение, ако Шест посоки наистина мислеше, че имаго-процесът е превъплъщение, а не натрупване — и така технологията на Лзел би купила независимостта на Станцията. Нескончаемо. А Шест посоки би избягал от убиващата го болест, за да живее отново в тяло, което не е белязано от остаряването.

„Искандр — опита се тя да стигне до имагото, — трябва да си бил толкова доволен от себе си, когато си уговорил условията.“

— Може би — продължи Шест посоки — ти ще поискаш да добавиш някого от вашите психотерапевти. Предполагам, че техният принос към тейкскаланските теории на съзнанието ще бъде много интересен.

Каква част от Лзел искаше да вземе той? Да вземе, да погълне и да преобрази в нещо, което изобщо няма да е Лзел, а ще бъде Тейкскалан? Ако не беше императорът, може би щеше да го зашлеви.

Ако той не беше императорът, тя може би щеше да се разсмее и да го попита точно какво включва тейкскаланската теория на съзнанието — „Колко широк е обхватът на идеята за аза?“.

Но той беше императорът и граматически, и житейски, представяше си всички четиринайсет поколения на имаго-линии в Лзел като нещо, което може да допринесе за Тейкскалан.

Империята, светът. Обозначени с една и съща дума, ще се облагодетелстват еднакво.

Не бе продумвала твърде дълго. Главата й се пълнеше с траекториите на всички онези военни кораби на Тейкскалан, блъскащи се в нейната ярост от внезапното, окаяно чувство, че е хваната в капан. И в болнавото туптене на пострадалата ръка, тласкано от ударите на сърцето й.

— Ваше сиятелство — насили се да каже, — на Искандр са му били необходими години, за да стигне до това решение. Дайте ми повече от една вечер, в която имам честта да се срещна с вас, преди аз да реша.

— Значи искаш да дойдеш отново.

Искаше, разбира се. Седеше на частна аудиенция с императора на цял Тейкскалан, той беше предизвикателство, отнасяше се сериозно към нея както към предшественика й — нима би могла да не го иска? Искаше го въпреки терзанията.

Но само каза:

— Ако пожелаете да ме приемете. Ваше сиятелство. Моят предшественик явно е бил… интересен за вас. Дано и аз ви бъда интересна. Вие проявявате голяма благосклонност към мен, като говорите толкова прямо.

— Прямотата — заяви Шест посоки със същата, толкова типична за Лзел усмивка, от която й се искаше и тя да се ухили заговорнически насреща му — не е достойнство в реториката. Но е много полезна, нали?

— Да.

Тази разговор наистина беше най-откровеният, откакто Махит дойде в Града. Тя вдиша дълбоко, за да се успокои — изправи раменете си, като се опитваше да не наподоби езика на тялото, присъщ за Искандр, и да не бъде отражение на императора — и захапа подхвърлената й словесна примамка.

— Ваше сиятелство, ако позволявате милостиво да не прибягвам до реторика, нека ви попитам: какво ви подтикна да пожелаете нашите имаго-машини? Повечето хора извън Станциите ги смятат за твърде… необясними. И то в най-добрия случай.

Шест посоки затвори очи и пак ги отвори — дълго, бавно примигване.

— Махит, на колко години си?

— На двайсет и шест тейкскалански години.

— Тейкскалан преживя осемдесет мирни години. Три твои живота накуп след последния опит на една част от света да унищожи останалите.

Всяка седмица съобщаваха за стълкновения по границите. Само преди няколко дни бе потушено истинско въстание в системата Одил. Тейкскалан не живееше в мир. Но Махит си мислеше, че разбира разграничението, на което Шест посоки толкова държеше: онези сблъсъци пренасяха войната извън вселената, в нецивилизовани области. Думата за „свят“, която той използва, обозначаваше и „град“. Онази, която произхождаше от глагола за „правилно действие“.

— Дълъг период — съгласи се тя.

— И трябва да продължи — подчерта императорът Шест посоки. — Не мога да допусна да се препънем в този момент. Осемдесет мирни години трябва да бъдат начало, а не да се превърнат в изгубена епоха, когато сме били по-хуманни, по-грижовни, по-справедливи. Разбираш ли?

Махит разбираше. Всичко беше просто, неправилно и ужасяващо: страх не остави света без направляваща го искрена и мъдра ръка.

— Ти видя моите наследници — продължи Шест посоки. — Представи си заедно с мен, посланик Дзмаре, в колко необикновена гражданска война можем да затънем под техните грижи.

Във външната зала не завари никого освен Три стръка морска трева, която се надигна немощно, щом вътрешната врата се разтвори и пропусна Махит.

— Спеше ли? — попита Махит, обзета от желанието да подремне на някой диван, ако ще и само десетина минути.

Три стръка морска трева сви рамене. В мъждивата златиста светлина на преддверието нейната кафява кожа имаше сивкав оттенък.

— Получи ли каквото искаше?

Махит изобщо не знаеше как да отговори на този въпрос. Беше настръхнала, преливаше от отровни тайни. За продаденото от Искандр. За причината Шест посоки да е готов на всичко, за да се съхрани, за да остане император. Нямаше нищо, което беше лесно да обясни.

— Да вървим — подкани тя. — Преди някой да е забелязал, че не сме където ни искат.

Три стръка морска трева изхъмка през зъби замислено. Махит излезе редом с нея през изхода от преддверието. Най-малко от всичко й се искаше да обяснява постъпките си. Не точно сега.

Ако можеше да поспре, за да помисли.

Но нали не правеше нищо друго.

Три стръка морска трева вървеше малко зад лявото й рамо като съвършена сянка, точно както на надпреварата по ораторско майсторство.

— Деветнайсет тесли остави съобщение за тебе — каза тя тъкмо преди да напуснат покоите на императора. — Искаше да ти предам, че няма да те възпира от каквито и да е необмислени постъпки. Че изобщо няма да те възпира.

Махит потръпна — знаеше, че са я оставили на произвола на съдбата, но въпреки това изпитваше жалка благодарност и към Деветнайсет тесли, и към Три стръка морска трева.

Имаго-машината е малка: максималната й дължина е колкото на най-малката става в човешки палец. Дори в станция с трийсет хиляди души и десет хиляди запазени имаго-линии освен тях и в самите тях, за съхранението на машините е достатъчно неголямо сферично и стерилно помещение. Сгушило се е близо до туптящото енергийно сърце на Лзел, защитено колкото може по-добре от превратности заради ударите на космически отломки или лъчи, или случайни пробиви: както е отбелязвала Акнел Амнардбат, това е най-сигурното място в станцията. Приютява всички жители на Станцията — тук мъртвите намират временен покой, преди да излязат отново пресътворени.

Амнардбат стои в самия център на стаята. По всяка повърхност освен малката площ на пода под краката й и пътеката до вратата има херметични отделения с номера. Тук-там и имена на контейнерите за най-старите или най-важните имаго-линии. Ако се огледа през рамо, тя може да види отделението с надпис „Наследство“, от което някога получи своето имаго и където ще бъде прибрано имагото, в което тя ще се превърне.

Доскоро тази стая беше като балсам за душата й: пълно спокойствие, съвършено напомняне, че цялата Лзел е под нейни грижи, простиращи се и назад в миналото, и напред в бъдещето. Акнел Амнардбат се смята за архивар — ако живееше на зелена планета, би се нарекла градинар. Нейната задача е да присажда растение към растение, съзнание към съзнание, да запазва, да планира и да не позволява нищо от Лзел да бъде изгубено.

Доскоро тази стая беше като балсам за душата й.

Неотдавна — преди шест седмици по тейкскаланското летоброене, което Станцията бе започнала да използва още преди раждането на Амнардбат, така се поглъща култура с малки стъпки, тя дори не се замисляше, че „седмицата“ няма никакво съответствие с въртенето на Лзел около оста си спрямо своето слънце, — неотдавна тя бе застанала тук и с правото си на достъп като съветничка по наследството накара едно от малките отделения да изсипе съдържанието си в нейните подложени ръце.

Малко преди това бе почистила ноктите си с разтворител. Почисти ги, изостри ги, за да имат необичайни върхове.

Машината в ръцете й бе взета от контейнер с надпис П-П (Т. 2). На жаргона за имаго-машините в наследството това означаваше „Политика-Преговори“ (обозначение за специализация, за тип), след това „Тейкскалан“ за имаго-линията на политиците-преговарящи, изпращани за взаимодействие с империята, а 2 за втория в поредицата. Тази имаго-машина съдържаше записа на Искандр Агхавн, остарял с петнайсет години повече, отколкото трябваше да бъде.

Амнардбат я държеше внимателно, обърна я в меката светлина, металите и керемидите заблещукаха — крехките контактни повърхности, които щяха да се наместят в гнездото за машината в мозъчния ствол на носителя. И мислеше с най-свирепата ярост в живота си: „Ти си покварен като подпалвач, като имаго-линия, готова да пръсне черупката на станцията с бомба. По-лош си и от едните, и от другите, Искандр Агхавн, ти искаш да вкараш Тейкскалан тук. Говориш в стихове и изпращаш купища литература, всяка година все повече деца се явяват на тестовете за съвместимост с империята и ни напускат. Лишават ни от това, което можеха да бъдат. Ти си разяждаща отрова и праведен човек би стъпкал с крак тази машина“.

Тя не стъпка машината на късчета.

Вместо това драсна с наострените си нокти — лекичко, толкова лекичко, не й се вярваше, че прави това, извършваше собствено предателство към паметта, към самата идея за наследството въпреки пристъпа на гадене от ужаса в собственото й имаго (шест поколения съветници по наследството, всички те уплашени и замаяни до полуда) — по всеки от тези крехки контакти. Отслаби ги. За да се повредят при претоварване.

После върна машината на мястото й, отиде да препоръча Махит Дзмаре за следващата посланичка на Лзел и седмици наред се чувстваше… добре. Праведна.

Но сега стои насред своята стая на паметта, нейното умиротворяващо душата хранилище, пулсът й е забързан, усеща вкус на адреналин и олово в устата си заради недоволството на собственото си имаго, което никога не би си позволило да увреди която и да е имаго-линия, ако не го прави официално, пред Съвета, с единодушното му одобрение. „Какво друго бих могла да докосна“ — умува Акнел Амнардбат. Още какво би могла да промени.

И дали би имало дори нищожно значение сега, когато тейкскалански бойни кораби са се насочили към техния сектор?

Дори тази защитена стая би се пръснала, за да се зарее сред отломките, ако кораб като „Червената жътва на възхода“ реши, че е по-добре точката на Лагранж, в която е разположена Лзел, да бъде празна. Цялата й намеса в паметта, цялото изчегъртване на отровата ще бъде безполезно. Закъсня твърде много.