Суиши

Глава 11

— Негово превъзходителство заповяда никой да не го безпокои — каза стражът, застанал пред вратата на личните покои на шогуна. Сано, дворцовият управител Янагисава и полицейският началник Хошина бяха дошли да докладват на своя господар за хода на разследването си. Тримата си размениха учудени погледи. Те си мислеха, че шогунът изгаря от нетърпение да чуе някакви вести, и изобщо не бяха предполагали, че ще откаже да ги приеме.

— Какво става там вътре? — лицето на дворцовия управител потъмня от обида, че техният господар, при когото обикновено можеше да влиза свободно, сега му отказваше достъп.

— Негово превъзходителство има личен разговор — отвърна стражът.

— С кого? — попита рязко Янагисава.

В този момент прозвуча пискливият глас на шогуна:

— Влизайте!

Пазачът отвори вратата и Янагисава влезе, изпреварвайки Хошина и Сано. Украсен с богати орнаменти метален фенер, висящ от декоративен таван, осветяваше нисък подиум. На него, облегнат върху струпани копринени възглавнички, седеше Токугава Цунайоши с характерната за върховния му пост черна цилиндрична шапка, облечен в нефритенозелен сатенен халат. До него пред подиума бе коленичил будистки свещеник в шафранова роба.

Янагисава замръзна на място. От двете му страни Сано и Хошина сториха същото. Тримата втренчиха смаяни погледи в свещеника, който им отвърна с предизвикателен поглед. Това бе Рюко, духовен съветник и любовник на господарката Кейшо. Прехвърлил четирийсетте, със своя удължен бръснат скалп, дълъг нос, дълбоко разположени очи и чувствени устни, той имаше вид на статуя на Буда. Златист брокатен епитрахил обгръщаше широките му рамене и проблясваше на светлината на фенера. Присъствието му в интимната компания на шогуна изпълни Сано с предчувствие за беда.

— Добре сте дошли — заекна Токугава Цунайоши с лице, озарено от нетърпеливо очакване, и подкани с жест Янагисава, Сано и Хошина да се приближат.

Възвърнал самообладанието си, Янагисава пристъпи напред и коленичи на обичайното си почетно място от дясната страна на шогуна. Сано и Хошина коленичиха близо до подиума срещу своя господар. Всички го поздравиха с поклон.

— Открихте ли почитаемата господарка Кейшо? — попита Токугава Цунайоши и се озърна, все едно очакваше да я види.

Последва миг на неловко мълчание, след което Янагисава каза:

— Със съжаление трябва да ви дам отрицателен отговор.

Лицето на шогуна помръкна от разочарование. Янагисава се обърна към свещеник Рюко:

— Драго ми е да ви видя. Какво ви води насам?

Тонът му извика в съзнанието на Сано образа на стоманен бръснач, обвит в коприна. Не беше тайна, че Янагисава презираше свещеника. Рюко хранеше амбиции за власт, равни по сила на амбициите на дворцовия управител. Отдавнашната му връзка с господарката Кейшо го бе издигнала на поста върховен духовен глава на Япония и негласен съветник на шогуна. Влиянието му върху Токугава Цунайоши и хилядното духовенство по храмовете из цялата страна представляваше сериозна заплаха за господството на Янагисава.

— Дойдох да вдъхна духовен покой на негово превъзходителство във времена на беда — отвърна свещеник Рюко с благ тон, който не бе в състояние да скрие омразата му към дворцовия управител, водещ скрита, но яростна кампания да го изхвърли от двора.

— Разбирам.

Върху лицето на Янагисава се изписа скептицизъм, който Сано споделяше напълно. Свещеник Рюко явно съзираше в похищението шанс да спечели благоволението на своя господар по причини, съвсем явни за всички присъстващи, с изключение на Токугава Цунайоши. Свещеникът знаеше, че положението му в двора зависеше от господарката Кейшо и ако тя се поминеше, той щеше да загуби властта си… в случай че не успееше да си подсигури подкрепата на шогуна. Недоверието, което Сано изпитваше към Рюко, сега се подсили от откровена неприязън. Този човек се вълнуваше повече от личните си интереси, отколкото от съдбата на Кейшо, Рейко или останалите жени.

— А защо все още не сте спасили… ъ-ъ… моята майка? — попита шогунът, без да си даваше сметка за скритите емоции, които насищаха атмосферата.

— Моля, позволете да напомня на ваше превъзходителство, че откакто научихме за похищението на господарката Кейшр, не е минал и един ден — отбеляза Хошина с предпазлива вежливост. — Разследването изисква време.

— Разполагахте с предостатъчно време. Сторихте ли нещо повече от това… ъ-ъ… да го пропилеете? — обладан от опасна сприхавост, шогунът се наклони напред и впери гневен поглед в тримата. Точно както се бе опасявал Сано, господарят им очакваше незабавни резултати. — Какъв… ъ-ъ… напредък имате и кога ще доведете майка ми?

Скрито доволство изви сочните устни на Рюко, който с интерес наблюдаваше размяната на реплики. Навъсен, Хошина изгледа ядно свещеника. Янагисава отвърна:

— Днес проследихме няколко надеждни улики. Сосакан сама ще ви докладва какво е открил.

„Винаги може да се разчита на Янагисава да те принуди да говориш пръв и да те хвърли в пламъците на гнева на шогуна, все едно излива вода върху горяща къща“, помисли си Сано.

— Тази сутрин разпитах двама престъпници, членове на „Черния лотос“ — започна той. — Те ми споменаха за свещеника Проникновена мъдрост, който е заема висок пост сред водачите на сектата. Казаха ми, че „Черният лотос“ подготвя голяма атака срещу режима на Токугава. Съществува вероятност това да е похищението и то да е организирано от Проникновена мъдрост. Той е напуснал тайния си храм, но аз и хората ми претърсихме целия град и задържахме четирийсет и осем членове на сектата. Ще ги разпитам в затвора на Едо. Все някой от тях ще ми каже, къде се намира свещеникът.

Шогунът кимна укротен. Дворцовият управител запази невъзмутимо изражение, а Хошина си отдъхна. После Рюко попита:

— Имате ли основателна причина да смятате, че жените са отвлечени от „Черния лотос“?

— Духовните водачи на „Черния лотос“ и последователите им са достатъчно безумни и нагли да извършат подобно престъпление — отвърна Сано.

Свещеникът отправи към него язвителна усмивка:

— Но вие не разполагате с реални доказателства, че сектата е замесена в похищението.

— Дългогодишният опит, който имам в разследването на престъпления, ми подсказва, че това е така — Сано вече се досещаше какво целеше Рюко, и кроежите на свещеника го изпълниха с гняв.

— Изглежда, сосакан сама е прекарал деня в преследване на хора, без да разполага с явни доказателства за вината им — отбеляза Рюко, а в гласа му прозвуча странна смесица от горчивина и доволство. — Почвам да си мисля, че той предпочита да гони стари врагове, вместо да дири истинските виновници.

— Това не е истина! — възкликна Сано, възмутен от несправедливото обвинение.

Без да обръща внимание на възражението му, шогунът се втренчи в него обиден и слисан.

— Как си позволяваш да злоупотребяваш с доверието ми? — възкликна той. — След всичко, което съм… ъ-ъ… ти дал?

Преди Сано да успее да се защити, Рюко се намеси:

— Поведението на сосакан сама е твърде жалко, но аз съм разтревожен от по-сериозен въпрос. Ваше превъзходителство, опасявам се, че разследването се води в погрешна посока.

И той отмести изпълнен с неодобрение поглед към Янагисава и Хошина. Сано видя как и двамата полагаха усилие да прикрият тревогата си — те също бяха наясно с мотивите на Рюко. Свещеникът искаше господарката Кейшо да се върне, защото тя бе източникът на неговата власт, и по тази причина държеше всички да положат повече усилия за спасяването й. Но в случай на неуспех Рюко щеше да бъде принуден да се брани сам от хора, които желаеха унищожаването му. Ето защо целта му бе да злепостави Сано, Янагисава и Хошина пред шогуна.

Години наред откакто заемаше поста сосакан сама, Сано бе чест обект на прицел от страна на клеветници, участващи в подобни събрания; до този момент обаче никога не бе споделял тази съмнителна чест с Янагисава и Хошина.

— Може би не нашите разследвания, а вие сте поели в погрешна посока — отбеляза Янагисава. Той хвърли жлъчен поглед към Рюко, но се въздържа да го атакува открито.

— Освен „Черния лотос“ разполагаме и с други обекти на разследване — обади се и Хошина. Войнственото му изражение предизвикваше Рюко да го обори. — Аз видях Суйрен — прислужничката, оцеляла след клането. Но онзи глупак, докторът, й попречи да разговаря с мен, затова сега разпитвам какво знаят за нея жените от двореца. Ако е била съучастничка в престъплението, чрез нея много скоро ще открия истинските извършители.

— Ако е била съучастница… — отбеляза Рюко с презрение. — Вие, изглежда, не разполагате с повече, доказателства за вината на Суйрен, отколкото сосакан сама за „Черния лотос“.

— А вие имате ли по-добри идеи? — попита Хошина, стиснал юмруци; очите му, вперени в Рюко, святкаха гневно. — Непрестанните упреци само пречат на хората да си вършат работата.

Свещеникът посрещна думите му с презрителна физиономия, след което се обърна към шогуна:

— Мой дълг е не да разкрия престъплението, а да посоча на ваше превъзходителство, че сосакан сама и полицейският началник са допуснали сериозни грешки в преценките си.

Сано и Хошина се спогледаха, поразени от наглостта на свещеника. После избухнаха в гневен протест, но шогунът с ядно махване на ръка ги накара да млъкнат.

— Да, така е, допуснали сте… ъ-ъ… непростими грешки — отбеляза той. — Толкова сте заслепени от… ъ-ъ… предразсъдъци, че ще бъде цяло чудо, ако хванете и рибка в кофа вода! — от устата му се разхвърча слюнка. Той отправи умолителен поглед към Янагисава: — Поне на теб мога ли да разчитам да спасиш обичната ми майка?

— Разбира се, ваше превъзходителство — отвърна Янагисава с овладян тон, макар че Сано усети тревогата му. — Вече съм набелязал няколко заподозрени. Вероятно единият от тях е замислил престъплението. Очаквам резултати в най-скоро време.

Шогунът изглеждаше смутен от този успокоителен и в същото време неясен отговор. Сано бе чест свидетел на майсторството, с което дворцовият управител се възползваше от страха на шогуна да не изглежда глупав, за да предотврати евентуален натиск от негова страна за повече информация, отколкото Янагисава желаеше да му даде. Сано предполагаше, че споменатите от дворцовия управител заподозрени включваха владетеля Мацудайра и още няколко роднини от клана Токугава. Съществуваше вероятност те да са отвлекли господарката Кейшо като средство да принудят шогуна да отстрани Янагисава от управлението. Очевидно Янагисава не разполагаше със солидни доказателства срещу роднините на шогуна и затова се въздържаше да ги обвини открито.

В очите на Рюко просветна разбиране, което подсказваше, че бе наясно с всичко това. Плътните му устни се разтегнаха в лукава усмивка.

— И кои са тези мистериозни заподозрени? — попита той Янагисава.

Думите му разпънаха над тях зловещата мрежа на заплахата. Сърцето на Сано се сви. Хошина пое рязко въздух. Янагисава замръзна с втренчен поглед, разгневен, защото съзираше поставения от Рюко капан, но не бе способен да го избегне.

— На този етап разкриването на имената на заподозрените би изложило на риск самото разследване — заяви Янагисава с тон, достатъчно смразяващ да превърне огнени пламъци в лед. — Не бива да провокираме бдителността на похитителите, нито да ги стряскаме, защото това може да ги накара да причинят зло на заложничките си.

Свещеник Рюко се изкиска, съзирайки истината в усукването на Янагисава.

— Едва ли има голяма опасност от нещо подобно, тъй като очевидно вие изобщо не разполагате със заподозрени. Не можете да ги назовете, защото те просто не съществуват.

Сано си даваше сметка, че дворцовият управител наистина не можеше да посочи имена, нито бе в и състояние да защити своята вещина, защото, ако оклеветеше враговете си от клана Токугава, щеше да постави под съмнение лоялността си към шогуна. Върху челюстта на Янагисава потръпна мускул, а в тъмните му очи изригна гняв, подобен на огнена лава.

Рядкото изживяване да наблюдава как някой печели превъзходство над Янагисава и интригата не достави никакво удоволствие на Сано, защото този път те бяха от една и съща страна. Янагисава рече предпазливо:

— Ваше превъзходителство…

— Млъкни! — изкрещя шогунът.

Изпълнено с удивление мълчание скова присъстващите. Янагисава изглеждаше смаян, че шогунът му говори по този начин. Хошина застина с увиснала челюст и поглед, в който се четеше изумление. Сано предполагаше, че собственото му изражение не бе много по-различно. По устните на Рюко плъзна самодоволна усмивка.

— От теб нито дума повече! — шогунът посочи с пръст Янагисава, а гласът и ръката му трепереха от гняв. После заби пръст в Сано и Хошина. — И от вас също! Вие всички ме… ъ-ъ… разочаровахте. Не заслужавате да бъдете изслушани!

Сано, Янагисава и Хошина застинаха безмълвни, без да смеят да помръднат. Шогунът управляваше силата на живота и смъртта за всички и нито годините вярна служба, нито дори сексуалната отдаденост можеха да спасят васала, предизвикал гнева му. Той бе екзекутирал хора и за по-малки прегрешения и в сегашното си лошо настроение спокойно можеше да осъди дворцовия управител, полицейския началник и сосакан сама за това, че се обаждат без позволение. Обзет от дълбоко отчаяние, Сано внезапно изпита неистов порив да прихне. Колкото и невероятни да бяха уменията на Янагисава да манипулира шогуна, нито едно от тях нямаше да им свърши работа, след като му бе забранено да говори.

Шогунът се обърна към свещеника:

— Хората, на които разчитах, ме подведоха — изплака той. — А ти ще ми помогнеш ли?

Гордата и сериозна осанка на Рюко не успя да скрие задоволството му.

— Ще направя всичко, което е в скромните ми възможности, ваше превъзходителство.

Той погледна крадешком Янагисава, чието лице бе смъртнобледо от едва сдържан убийствен гняв.

— Тогава ми кажи как мога да спася майка си — рече шогунът, готов да предостави на Рюко доверието, което бе изгубил в лицето на Сано, Янагисава и Хошина.

— С ваше позволение ще отгатна отговора с помощта на оракулските кости — отвърна свещеникът.

Той повика трима монаси и шепнешком им нареди нещо. Те донесоха един мангал, пълен с горещи въглени, и маса от черно лакирано дърво с няколко кандила, свещи, чашка със саке, плодове, купичка сварен ориз, пръчки от черешово дърво и пет почистени и лакирани от вътрешната страна черупки от костенурка. Монасите запалиха кандилата и свещите. Единият от тях постави в ръцете на Рюко една черупка, а останалите нагорещиха пръчките в жаравата.

— О, божества на съдбата, умолявам ви най-покорно да ни кажете къде е уважаемата господарка Кейшо? — изрече Рюко.

Един от монасите му подаде пръчица с тлеещ огненочервен край. Свещеникът притисна върха в дупката, издълбана от вътрешната страна на черупката. Шогунът чакаше с едва сдържано нетърпение, а Сано — със същото неодобрение, което бе изписано върху лицата на Янагисава и Хошина. Макар че различни гадатели бяха изпълнявали подобни ритуали с черупка на костенурка или животински кости още от древни времена, а оракули бяха разкривали свещени в истини и бяха направлявали действията на императори и пълководци, подобно врачуване се използваше и от шарлатани, за да залъгват наивниците.

— Какво трябва да стори негово превъзходителство, за да върне майка си невредима у дома? — продължи напевно Рюко.

Помощниците му разпалиха пръчицата, която се разгоря в черупката. Вонята на горена кост се смеси със сладникавия мирис на тамян. От топлината черупката се разцепи с остър пукот. Свещеникът продължи по същия начин, докато всички пръчици изгоряха почти до основи. Помещението се изпълни с лют дим и всичките пет черупки се набраздиха с многобройни пукнатини.

— Какво казва… ъ-ъ… оракулът? — попита нетърпеливо шогунът.

Рюко подреди черупките на масата. Докато оглеждаше пукнатините, чрез които божествата съобщаваха отговорите на въпросите, изражението му стана сериозно.

— Божествата отказват да съобщят къде се намира господарката Кейшо — отвърна той.

„Нищо чудно“, помисли си Сано; лицето на шогуна помръкна от разочарование, а Хошина и Янагисава реагираха с гримаса на отвращение. Рюко бе твърде умен, за да назове местонахождението на Кейшо и да се изложи на риска да бъде опроверган от събитията.

— Казват, че вие трябва да заслужите това познание — каза той на шогуна.

— Как? Какво трябва да сторя? — Токугава Цунайоши се наклони към Рюко, сбрал молитвено ръце в тревожна надежда.

— Управлението ви е в дисхармония с космоса — отвърна Рюко. — Заобиколен сте от зли влияния, които заплашват бъдещето на клана ви. Трябва да прочистите двора си от тези зли въздействия. Щом възстановите духовното равновесие в двореца, пътят за връщането на господарката Кейшо ще бъде открит.

— А-а, този съвет ми вдъхва спокойствие — миг по-късно облекчението на шогуна премина в объркване. — Но как да разбера… ъ-ъ… кой около мен е въплъщение на злото?

Сано предусети какъв щеше да бъде отговорът на Рюко, и бе обзет от гняв.

— Ще разбера с гадаене имената на злодеите, които трябва да прогоните от двора — отвърна Рюко.

Той хвърли тържествуващ поглед към дворцовия управител и полицейския началник. Сано видя ужаса и паниката, които ги обзеха, след като си дадоха сметка, че Рюко се бе сдобил със солидно влияние над шогуна и можеше твърде лесно да ги лиши от власт с помощта на измислени оракули. Възмущението, което го обзе, надхвърляше страха му да не изгуби поста си. Изпита неистова омраза към свещеника, която обхвана и спътниците му. Рюко, Янагисава и Хошина до един търсеха начин да се възползват от похищението, за да се издигнат по стълбицата на властта. Всички те се вълнуваха единствено от своята политическа кариера, а шогунът се тревожеше за майка си, без да се интересуваше от останалите. Никой от тях не се вълнуваше за съдбата на Рейко или на Мидори, нито съжаляваше за стоте души, посечени при нападението.

Гневът на Сано заплашваше да прехвърли бариерата на самообладанието му. Трябваше да си тръгне, преди да убиеше някого. Той се изправи и другите мъже се втренчиха в него изумени, че си позволяваше да стане, преди шогунът да го бе освободил. Сано се поклони на всички. После за първи път в живота си излезе от помещението без позволението на своя господар. Гневът, бушуващ в гърдите му, заглуши гласа на шогуна, който извика възмутено след него.

Озовал се извън двореца, Сано хукна в здрача покрай оградения със стени проход. Не обръщаше внимание на стражите при пропускателните пунктове, които му викаха да спре за проверка. Останал без дъх и потънал в пот, най-накрая пристигна в собственото си имение. Стражите му отвориха портата, той влезе и се спря насред двора. Приведе се задъхан и внезапно съзнанието за онова, което бе сторил току-що, тутакси потуши гнева му.

Беше си тръгнал без позволението на шогуна и това само влошаваше и бездруго тежкото положение, в което се намираше Рейко. Върховният му господар можеше да го отстрани от разследването на похищението — в случай че свещеник Рюко вече не го бе убедил да го прати в изгнание или да го екзекутира. А тогава кой щеше да спаси съпругата му? Сано си помисли за Хирата. Шансът той и Маруме и Фукида да открият жените, изглеждаше нищожен, а Сано мислено се наруга за проявеното безразсъдство. Смрачаващото се небе и хладният въздух на настъпващата вечер бяха в унисон със страховете му, че Рейко бе погубена завинаги и че собственият му свят рухваше.

Изпита потребност да стори нещо — каквото и да е, — за да не се поддаде на отчаянието, и тогава се сети, че има да разпитва куп затворници — членове на сектата „Черният лотос“. По пътя към казармите, където щеше да събере отряд детективи, се бореше със съмнението, че виновниците за похищението нямаха нищо общо с „Черния лотос“ и че той само си губеше времето. Освен това в душата му се загнезди и друг страх за Рейко.

Съпругата му не бе склонна да седи безропотно и да търпи онова, което й поднасяше съдбата. Сано беше сигурен, че тя щеше да се опита да отвърне на удара с удар и да избяга от похитителите си. Щеше ли да успее? Или безстрашието й щеше да стане причина за собствената й смърт?

Рейко вдигна високо ръце и ги протегна към дебелите греди на тавана на техния затвор. Бе завързала полите си около бедрата, а с обутите си в къси чорапи нозе бе стъпила върху раменете на госпожа Янагисава. Приятелката й бе стиснала здраво глезените й и се олюляваше под тежестта й. В един момент тя се наклони застрашително и Рейко размаха ръце, за да запази равновесие.

— Внимавай, Рейко сан — заповяда й господарката Кейшо. — А пък ти, глупачке, гледай да не я изпуснеш!

Мидори ги наблюдаваше със зяпнала уста и с отворени от страх очи. Госпожа Янагисава с усилие успя да се закрепи на едно място. Рейко се протегна и се хвана за един мертек. Дупката в тавана й позволи да сключи ръце около гредата. Беше грапава и износена от дъжд и пек, а на няколко места имаше дори пукнатини. Рейко я дръпна силно, но гредата не помръдна.

— Дърпай по-здраво — нареди й Кейшо, а госпожа Янагисава отново се олюля под тежестта на Рейко.

Рейко си помисли, че щеше да е по-добре, ако Кейшо си мълчеше, и увисна, вкопчвайки се в гредата. Върху брадичката й кацна комар, но тя не обърна внимание на ужилването. Изведнъж гредата се сцепи с рязък пукот. Поради преместването на тежестта Рейко бе отхвърлена назад. Под нея госпожа Янагисава се свлече подобно на планина, която се срива от земетресение, и пусна глезените на Рейко. Всичко се случи толкова бързо, че Рейко нямаше време да изпита страх, нито да предотврати падането си и рухна на пода по гръб.

Ударът в земята разтърси костите й и изкара дъха й. Мидори изпищя. Кейшо взе да се кара на госпожа Янагисава, която бе паднала близо до Рейко и сега се бе надвесила тревожно над нея.

— Рейко сан, съжалявам, че не можах да ви удържа там горе — каза тя. — Добре ли сте?

Замаяна и задъхана, със сърце, което блъскаше в гърдите й от закъснял страх, Рейко седна на пода. Усещаше болка, където се беше ударила, но по всяка вероятност нямаше нищо счупено.

— Добре съм — отвърна тя. И все пак може би бе сторила грешка, връщайки госпожа Янагисава към живот. Дали нарочно не я бе оставила да падне? Можеше ли да й се довери и да очаква от нея да й помогне, а не да й причини зло? Как й се щеше похитителите да бяха единствената й грижа! В ръцете й обаче бе счупената дъска — дебела, тежка и дълга колкото крака й.

— Сдобихме се с оръжието, от което се нуждаехме — каза тя и победоносно вдигна парчето дърво.

Мидори се усмихна. Кейшо изръкопляска.

— Сега ще изчакаме мъжете да отворят вратата и да влязат отново — Рейко се обърна към госпожа Янагисава, но тя сякаш избягваше да срещне погледа й, с което засили подозренията към себе си. — Вие ще отвлечете вниманието им, както се уговорихме. После… — Рейко замахна с дъската срещу въображаемия противник. Надяваше се, че планът й ще проработи и че госпожа Янагисава ще държи под контрол убийствените си пориви в името на оцеляването им. — Щом мъжете паднат в безсъзнание, ще избягаме.

— Аз май няма да се справя — каза Мидори с изтънял от отчаяние глас. Тя се изправи тежко на крака и залитайки, направи няколко крачки. Огромен и смъкнат ниско, коремът й се заклати. — Та аз едва ходя — завърши тя и се свлече на пода.

Рейко бе обзета от тревога.

— Трябва да опиташ. Аз ще ти помогна.

— И аз не мога да ходя, коленете ми са като сковани — обади се Кейшо, повдигайки поли, за да покаже на Рейко отеклите си стави. — Ще трябва да ме носите.

Рейко се обърна към госпожа Янагисава, която отвърна на погледа й със стаен в очите ужас. Двете не можеха да носят майката на шогуна и едновременно с това да помагат на Мидори.

— Моля ви, вървете без мен. Аз ще изостана. Трябва да спасявате себе си — Мидори говореше с привидна храброст, готова на саможертва заради приятелките си.

— Няма да те оставя тук — отсече Рейко, ужасена от подобна мисъл.

Ако те с госпожа Янагисава и господарката Кейшо успееха да избягат, похитителите скоро щяха да разберат какво се бе случило. Тя потръпна само като си представи Мидори, принудена да понесе гнева им сам-самичка. При все това обаче нямаше начин да успее да отведе в безопасност и Мидори, и Кейшо. Тяхната немощ щеше да намали шансовете им за успешно бягство. А заловяха ли ги, това щеше да изложи на риск живота им. Въпреки всичко Рейко смяташе, че при създадените обстоятелства бездействието би било фатално.

— Господарката Кейшо и Мидори ще чакат тук — обясни тя на госпожа Янагисава. — Аз ще остана с тях да ги пазя, а вие ще отидете и ще доведете някого да ни спаси.

Мидори се усмихна, просълзена от признателност, че няма да бъде изоставена. Кейшо се навъси, сякаш не знаеше дали да възрази. Госпожа Янагисава изгледа Рейко с ужас.

— Не мога! Не знам накъде да вървя. Ще се изгубя — лицето й пребледня от ужас, който я задави и превърна гласа й в шепот. — Да разговарям с непознати и да моля за помощта им… — госпожа Янагисава поклати глава: — Не мога!

— Трябва! — настоя Рейко.

— Не, няма да се справя. Моля ви, не ме карайте! — госпожа Янагисава потръпна и се сви; очите й се затвориха.

Рейко си даде сметка, че онова, което бе поискала от нея, наистина надхвърляше възможностите й.

— Тогава ще трябва да отида аз — рече тя. Измъчваха я съмнения, но тя ги потисна, защото опасенията и страхът само щяха да провалят възможността да спаси приятелките си. Сгъстяващи се сенки изпълниха затвора им с мрак. Рейко вдигна поглед към късчетата небе, които се виждаха през пробития покрив. В бледоморавото сияние на настъпилия залез затрепкаха звезди. Тя отиде до вратата. Седна там, стиснала дъската в скута си, и зачака похитителите.