Суиши

Глава 6

На пода в приемната на имението на Сано в редици бяха коленичили сто детективи и воини, а седнал пред тях на подиума, сосакан сама им разказваше за похищението.

— Този случай е от първостепенна важност — заяви той. — Засега всички други задачи остават на заден план — разследванията на един свещеник от замъка Уено и на една кражба от хазната на Токугава можеха да почакат. — Нищо чудно похищението да се окаже дело на сектата „Черният лотос“. Трябва да разпитаме колкото се може повече членове и да установим какво знаят за престъплението. Детективи Иноуе и Араи, вие ще действате с мен — продължи Сано. Споменатите самураи — единият нисък и мускулест, другият висок и слаб, се поклониха. Сано раздели останалите на екипи. — Обиколете параклиси, чайни, игрални домове и всички останали места, за които се знае, че тези престъпници ги посещават. Разпитайте информаторите си за тайни храмове. Използвайте всички средства, за да се сдобиете с някакви сведения, кои са похитителите и къде държат жените.

Той отпрати хората си. Беше доволен, че предприема някакви стъпки за спасяването на Рейко, но страхът за съпругата му заплашваше да срине привидното му самообладание. Нареди на Иноуе и Араи да го чакат при портите и се отправи към детската стая в крилото с личните помещения.

Утринното слънце сияеше през отворените към градината врати. Масахиро седеше на столчето си с малка масичка и ядеше оризова каша. Три бавачки му бършеха устата и това, което разсипваше, и му приказваха. Когато видяха застаналия на прага Сано, бавачките се поклониха, а Масахиро се усмихна с налапано с каша лице и искрящи очи.

— Тати! — възкликна той.

Сано усети прилив на такава любов към малкото момче, че сърцето му се сви от мъка. Синът им бе въплъщение на щастието, което Сано споделяше с Рейко… и което всеки миг можеше да изгуби завинаги. Все пак успя да поздрави ведро сина си и после направи знак на най-възрастната бавачка.

— Трябва да поговорим, Осуги.

Жената го последва навън в градината; там Сано й разказа за отвличането. Устните й се раздалечиха в безмълвно възклицание, а очите й се изпълниха със сълзи. Тя бе бавачка на Рейко от детските й години. Сано трябваше да отмести поглед, за да не гледа мъката й, която заплашваше да срине собственото му самообладание.

— Моля те, кажи на прислугата какво се е случило, но Масахиро не бива да знае. Забранявам да се говори за това, когато той е наоколо. Не искам да се разстройва.

— Да, господарю — прошепна Осуги.

Сано се върна в детската стая. Вдигна Масахиро и го прегърна силно.

— Вчера нарисувах картинка — заяви Масахиро със сериозен тон. — Мама ще си дойде ли да види?

Щом докосна лице до нежната бузка на Масахиро, Сано усети как всеки момент от очите му ще бликнат сълзи.

— Да, разбира се — отвърна той и мислено се закле, че синът им няма да загуби майка си. После пусна Масахиро на пода. — Трябва да тръгвам. Да слушаш.

— Ти къде отиваш? — попита Масахиро.

— Да се видя с дядо ти — отвърна Сано.

Както винаги любопитен, Масахиро склони главица.

— Защо?

— Защото се нуждая от помощта му за една важна работа — и защото трябваше да съобщи вестта за отвличането на Рейко на човека, на когото най-много се страхуваше да каже.

Сано и двамата му детективи яхнаха конете и се отправиха към административния квартал Хибия, южно от крепостта Едо, където бащата на Рейко служеше като един от двамата магистрати, които отговаряха за поддържане на законността и реда в големия град. Кирпичени стени ограждаха наполовина дървените постройки с керемидени покриви, в които се намираха кабинети и жилищни помещения. Вестоносци, чиновници и сановници изпълваха тесните улици, като се сбираха на развълнувани групи. Сано долови откъслечни разговори и си даде сметка, колко бързо се разпространяваше вестта за похищението. Нищо в Едо не оставаше скрито за дълго.

В имението на съдията Уеда пазачите при портите го пуснаха с хората му във вътрешния двор, където гражданите се събираха да водят диспути пред съдията и където служители на реда охраняваха окованите затворници, които трябваше да се изправят пред съда. Сано нареди на детективите си да го изчакат и влезе в къщата.

— Добре си дошъл, Сано сан — поздрави го магистратът.

Самурай на средна възраст, той бе добре сложен, с едри черти и с посивели коси, събрани на темето му в стегнат кок. Носеше черна роба, украсена със златен герб. След като двамата си размениха поклони, той каза:

— Радвам се да те видя, но след малко имам дело.

— Извинете, че ви задържам, но трябва да поговорим.

Съдията се намръщи, усещайки, че нещо не е наред. Тревога изостри погледа му.

— Какво се е случило?

Сано хвърли поглед към стражите при вратата на съдебната зала и към чиновниците, потънали в работа в своите отделения.

— Може ли да отидем в кабинета ви?

Там съдията Уеда се настани зад бюрото си. Сано коленичи срещу него и каза:

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но дъщеря ви е жертва на похищение.

Докато Сано описваше обстоятелствата около престъплението, лицето на съдията Уеда остана безизразно. Ако човек не го познаваше добре, би си помислил, че е безразличен към тежкото положение на дъщеря си. Но Сано знаеше какъв шок и тревога изпитваше тъстът му. Съдията Уеда нямаше други деца и обичаше безкрайно дъщеря си — за него тя бе единственото, останало му от любимата му съпруга, която бе починала, докато Рейко бе още бебе. Той й бе дал образование и бе направил необходимото да усвои умения по бойни изкуства, което обикновено се правеше за сина в семейството. Единствено самурайската дисциплина, на която бе подчинен целият му живот, сега му позволяваше да скрие чувствата си.

— Ако има нещо, с което мога да ти помогна да спасиш жените и да заловиш извършителите, само ми кажи — заяви своята готовност за съдействие съдията Уеда.

— Благодаря ви, уважаеми тъсте — Сано се поклони и сподели подозренията си относно „Черния лотос“. — Нужно ми е да знам дали понастоящем има арестувани членове на сектата.

— Двама от тях, задържани вчера от силите на реда, в момента се намират в моята съдебна зала и очакват процес — отвърна съдията Уеда.

— Може ли да ги разпитам, след като приключите? — попита Сано.

— Разбира се — съгласи се съдията Уеда.

Двамата влязоха в съдебната зала — дълго помещение, в което присъстващите бяха коленичили в редици на пода в очакване на началото на процеса. При вратите стояха стражи. През отворените прозорци нахлуваха слънчеви лъчи, прорязвайки наситения с прах въздух. Хората вътре си вееха с хартиени ветрила.

Двамата обвиняеми бяха коленичили на ширасу. Бяха облечени в сиви затворнически роби; китките и глезените им бяха оковани с вериги. Сано коленичи в задната половина на залата. Съдията Уеда се настани на подиума между съдебните секретари. Всички му се поклониха почтително.

Един от секретарите обяви:

— Обвиняеми в този процес са Юн и Гоза от област Хонджо. Те са обвинени в палеж и в принадлежност към забранена от закона религиозна секта.

Двамата мъже бяха мускулести представители на простолюдието, наближаващи трийсетте. Юн бе с ниско подстригани коси и лице, което би могло да се нарече красиво, ако не бяха твърде широките устни, присвити в начумерена гримаса. Гоза бе с обръсната глава, а малките гневни очички, вирнатият нос и брадясалите страни му придаваха вид на диво прасе.

— Сега съдът ще изслуша свидетелските показания — съобщи секретарят.

Той призова първите свидетели — един майстор на сандали и съпругата му. Те излязоха отпред и коленичиха близо до ширасу.

— Една монахиня от „Черния лотос“ дойде в нашия магазин, просеше милостиня — заяви мъжът. — Когато отказахме да й дадем пари, тя ни прокле.

Сано знаеше, че членовете на „Черния лотос“ често принуждаваха гражданите да им дават пари и си служеха със сила, за да направят заклинанията си по-убедителни.

— Същата нощ полицаи заловиха тези мъже, докато се опитваха да подпалят постройката — добави жената.

Един офицер от полицията даде показания, че, оказвайки съпротива при задържането си, Юн и Гоза са убили един негов цивилен помощник. Сано огледа внимателно обвиняемите и разпозна в тях новия вид последователи на „Черния лотос“. Те не бяха заблудените фанатици, вярващи, че принадлежността към сектата ще им донесе славно просветление. Бяха безскрупулни мъже, привлечени от насилието и богатството, с които се свързваше „Черният лотос“.

— Можете да се изкажете в своя защита — обърна се към престъпниците съдията Уеда.

Юн сви рамене и измърмори навъсено:

— Така беше, признавам всичко.

Гоза повтори самопризнанията. Сано видя, че и двамата си даваха сметка, че няма смисъл да отричат вината си, след като са били хванати на местопрестъплението.

— Обявявам ви за виновни и ви осъждам на екзекуция — обяви съдията Уеда.

После разпусна присъстващите и секретарите. Те си тръгнаха и оставиха него, доверените му стражи и Сано сами с престъпниците, които си размениха погледи и се размърдаха напрегнато. Сано отиде до подиума.

— Сосакан сама на шогуна ще ви разпита — заяви съдията Уеда на двамата осъдени.

Те се втренчиха в Сано с враждебност, която по нищо не отстъпваше на неговата към тях.

— Кой ви нае да подпалите магазина? — попита ги той.

— Един свещеник от „Черния лотос“ — отвърна Юн. Грубото му красиво лице бе лъснало от пот. — Нарича себе си Проникновена мъдрост.

Гоза кимна утвърдително, свеждайки бръснатата си „прасешка“ глава. Очевидно двамата не страдаха от излишна лоялност към своя господар и нямаха нищо против да дадат сведения за него. Сано си спомни, че бе чувал, че този свещеник има многобройни и опасни последователи.

— И къде мога да намеря Проникновена мъдрост? — попита той.

— Той има тайни храмове — отвърна Юн. — Само че не знам къде се намират. Местят се непрекъснато.

За да се отърве от полицията, прецени Сано.

— Как вие и последователите му разбирате къде да го намерите?

— Оставя съобщения в един будистки магазин за утвар, недалеч от моста Нихонбаши. Хората от „Черния лотос“ отиват там и питат за Йоши — това е паролата — и той им казва в кой храм ще се срещнат този ден.

— За какво друго, освен за палежи наема хора като вас?

— Когато някои членове напуснат „Черния лотос“, ние ги заплашваме, за да не ни издадат — обясни Гоза.

— А който го стори, намира смъртта си. Отвличаме жени за свещеника, когато му трябват за разни ритуали.

Сано застана нащрек:

— Какви жени?

Гоза се ухили, оголвайки прогнили зъби:

— Красиви.

На подиума съдията Уеда се навъси и се приведе напред. И той като Сано много добре знаеше какво се случваше по време на жестоките извратени ритуали на „Черния лотос“.

— Да сте чували някога от сектата да са похищавали жени за откуп? — попита Сано.

Мъжете поклатиха глава. Юн свъси вежди озадачен, сякаш се опитваше да прозре намеренията на Сано; Гоза изглеждаше просто отегчен.

— Майката на шогуна и още три знатни дами са били отвлечени вчера — поясни Сано, без да откъсва поглед от престъпниците, докато пристъпваше по-близо до тях. — Какво можете да ми кажете по този въпрос?

— Нищо, господарю — отвърна Юн с привидно искрена изненада. — За първи път чувам — после се засмя. — Привържениците на „Черния лотос“ смятат, че техният върховен свещеник Анраку е възкръснал. Казват, че търсел отмъщение за смъртта си. Може той да е отвлякъл тези жени.

Очевидно Юн не споделяше убежденията на членуващите в сектата и им се надсмиваше. Позволяваше си да се шегува с престъплението и това вбеси Сано. Прииска му се да натика лицето му в белия пясък и да му изтрие мазната усмивчица. В този момент видя, че Гоза бе застинал със зяпнала уста и с мътен поглед във втренчените очи, сякаш го бе осенила внезапна мисъл. Сано бързо приклекна и го сграбчи за раменете.

— „Черният лотос“ ли е отвлякъл жените? — попита той настоятелно.

Лукавство оживи изражението на Гоза, макар че той се дръпна назад, уплашен от Сано.

— Възможно е — отвърна той.

Сано предположи, че осъденият знае нещо, и го разтърси.

— Казвай!

— А ако ви каже, ще ни помилвате ли? — намеси се Юн.

Мисълта да опрости смъртната присъда на убийци изпълни Сано с отвращение.

— Не смей да се пазариш с мен! — отсече той. — Къде са те?

Гневът и нетърпимостта надделяха над омразата му към злоупотребата с властта. Зашлеви силно Гоза по едната, а после и по другата страна. Ако този престъпник скриваше факти, които можеха да спасят Рейко, не заслужаваше никаква милост.

— Няма да постигнете нищо, ако го нараните — отбеляза Юн самодоволно. — Той няма да говори, ако не ни помилвате.

Вбесен, че престъпниците бяха постигнали надмощие, Сано се извърна към Юн, готов да удари и него, но съдията Уеда се намеси тихо:

— Сано сан, чакай! — после се обърна към осъдените: — Кажете ни какво знаете, и аз ще помисля за отмяна на присъдата ви.

Каменното му изражение подсказа на Сано как тъстът му се разкъсваше между дълга си да брани закона и нуждата да спаси дъщеря си. Макар че често проявяваше снизхождение към дребните нарушители, той никога не бе освобождавал виновник в сериозно престъпление.

Гоза издрънча с веригите си.

— Първо ни освободете — каза той, — иначе няма да се спогодим.

— Говорете или поемате към мястото за екзекуции.

Съдията Уеда отправи към осъдените онзи безпощаден поглед, който бе усмирявал не един противник, и махна на стражите. Престъпниците се стреснаха видимо и се спогледаха. Юн кимна на Гоза, който каза:

— Дочух разговор, че „Черният лотос“ планира голямо нападение срещу Токугава. Може да е ставало въпрос за това похищение и да го е организирал Проникновена мъдрост.

Сано отстъпи и изгледа мъжете с подозрение.

— И чие дело е отвличането? Къде може да държат жените?

Гоза сви рамене.

— Казах ви каквото знам.

— Каза ми онова, което според теб ще отърве кожата ви — Сано усети, че кръвта му кипва от гняв и презрение. Тази версия бе възможна, но твърде неясна и колкото и да му се искаше да вярва, че се е сдобил с някаква информация за похитителите, нямаше никакво доверие в източника й. — Смятам, че лъжете.

— Това е самата истина — настоя Гоза, вирнал предизвикателно брадичка.

— Сега можем ли да си вървим? — обърна се Юн към съдията.

Сано отправи бърз поглед към тъста си, за да го предупреди да не се подвежда по думите им. Съдията Уеда се навъси, стисна устни и се обърна към престъпниците:

— Ще забавя присъдата ви, докато установя дали сте ни казали нещо, което може да ни бъде от полза — той махна на стражите. — Отведете ги в затвора Едо. Затворете ги в самостоятелна килия и се погрижете да са в безопасност.

Осъдените се разкрещяха в знак на протест, когато стражите ги повлякоха навън от съдебната зала. Сано й съдията Уеда въздъхнаха тежко.

— Ако този тип казва истината и получената информация ни помогне да спасим майката на шогуна, негово превъзходителство ще ме похвали за находчивостта — заяви съдията Уеда. — Но ако се окаже изпечен лъжец, ще стана за посмешище като пълен глупак и ще бъда порицан за уронване на справедливостта — после добави с мрачна откровеност: — Но изобщо не ме е грижа какво ще стане с мен. Единственото, което искам, е да спасим дъщеря ми.

Сано не си позволи да прояви съчувствие, което само щеше да притесни тъста му.

— Може би този свещеник ще ни отведе до Рейко.

Незабавно ще тръгна с хората си да го издиря.

Улицата бе една от многото, които се разклоняваха като извити ребра от главния булевард недалеч от подножието на моста Нихонбаши — мястото, официално прието за начало на Токайдо.

Магазинчето за будистка утвар заемаше предната част на постройка, разположена по средата между две пресечки. Входът бе закрит със синя завеса, а зад един щанд насред висящи от ниския таван мънистени броеници и отрупани със статуетки на Буда и кутийки с тамян лавици стоеше беловлас мъж. Сано и детектив Араи крачеха отвън, докато детектив Иноуе, предрешен в евтина памучна роба, набързо купена за целта, влезе в магазина и се приближи до собственика.

— Търся Йоши — каза той, следвайки инструкциите на Сано.

Собственикът го изгледа внимателно и върху набразденото му от бръчки лице се изписа подозрение.

— Съжалявам, господарю, но тук няма човек с такова име.

Сано бе разочарован, защото очевидно собственикът се бе досетил, че детективът не е истински член на сектата „Черният лотос“. Освен това бе усетил в появата на Иноуе заплаха, защото се спусна към закрития със завеса изход зад щанда. Иноуе се прехвърли през тезгяха и успя да го хване. Когато Сано и Араи се втурнаха в магазина, Иноуе бе сграбчил собственика за ръцете.

— Моля ви, господарю, не ме наранявайте! — извика старецът.

— Няма, ако ми кажеш къде е храмът на „Черния лотос“ — отвърна Сано.

— Ами че аз не знам!

Собственикът избухна в нервен кикот, който премина в писък, когато Сано измъкна меча си от ножницата.

— Къде е храмът? — попита настоятелно той.

Изпитваше срам, че му се налага да сплашва безпомощен възрастен човек, макар че жертвата му съдействаше на „Черния лотос“ — престъпление, което се наказваше със смърт. Но похищението недвусмислено показваше на Сано, че принципите му си имаха граници. Бе готов да направи всичко, за да открие кой бе отвлякъл Рейко, а спасяването на майката на господаря му превъзхождаше по важност личните идеали.

— Добре… Ще ви кажа. Намира се в чайната до параклиса Инари, в северния край на зеленчуковия пазар Канда — после собственикът довърши умолително: — Моля ви, не ме убивайте!

Сано прибра меча си в ножницата. Детектив Иноуе разхлаби хватката си и старецът въздъхна с облекчение.

— Хубаво ме чуй какво ще ти кажа — заяви Сано на възрастния човек. — Продължаваш да си работиш както досега. Нито дума на приятелите ти от „Черния лотос“ за разговора. Ясен ли съм?

Старецът се сви смирено.

— Да, господарю.

— Детектив Араи ще остане тук и ще те държи под око, за да сме сигурни, че ще изпълниш нареждането ми — добави Сано и се обърна към Араи: — Арестувай всеки, който дойде да пита къде се намира храмът.

— Слушам, сосакан сама — отвърна детективът, макар че очевидно се питаше колко ли размирници можеха да се появят и дали щеше да успее да се справи с всичките без чужда помощ.

— Ще ти пратя хора за подкрепление колкото се може по-скоро — обеща Сано. Внезапно детективският корпус му се стори по-малък от обикновено и съвсем недостатъчен, за да успее да хване в мрежата „Черния лотос“. — А ние с детектив Иноуе трябва да открием този храм.

Чайната се намираше насред ред запуснати ниски постройки, над които се извисяваше портата на светилището, посветено на Инари — шинтоисткия бог на ориза. Гонгът биеше, от портата се стичаха селяни. Сано и детектив Иноуе завързаха конете си на един близък стълб. Слънцето се издигаше все по-високо към пладне, сенките се отдръпваха, а уличните кучета лежаха под стрехите, дишайки тежко.

Сано даде знак на Иноуе да изчака и се отправи към плъзгащата се врата, която бе оставена отворена само колкото през нея да се промъкне човек. Опря гръб в стената на постройката и извръщайки глава, надникна в малко помещение, необзаведено и празно, в дъното на което се виждаше затворена врата. Той повика с жест Иноуе, който се промъкна след него в чайната. Двамата опряха ухо на вратата и доловиха слаби гласове, които припяваха. Сано усети, че сърцето му заби учестено както от вълнение, така и от тревога, защото бе сигурен, че е попаднал на ритуална церемония на „Черния лотос“. Измъкна меча си, уверен, че свещениците, сестрите и поклонниците от сектата щяха да се сражават до смърт и нямаше да допуснат да бъдат заловени. После кимна на Иноуе.

Детективът успя да отвори вратата, след като я бе напънал с всичка сила, докато поддаде и се открехна с тежко скърцане на дърво. Сано изкрещя:

— Не мърдайте! В името на шогуна ви заповядвам да се предадете!

Двамата с Иноуе се втурнаха в дълго тясно помещение. От дебелите греди на тавана висяха незапалени фенери, които се полюшваха. При стената в отсрещния край имаше маса, върху която бяха поставени запалени свещи. Пространството пред олтара, където трябваше да коленичат поклонници, бе празно. Сано се закова намясто и отпусна меч, слисан от очакващото ги разочарование. Но припяването продължи и сега вече звучеше по-силно. Двамата с Иноуе се смръщиха озадачени. После погледът на Сано бе привлечен от тънък отвесен правоъгълник от слънчева светлина на ръба на задната врата. Двамата с Иноуе се спуснаха към нея, отвориха я рязко и погледнаха навън.

До отсрещната къща на пустата уличка бяха клекнали в кръг четири момиченца и си пееха, потънали в някаква детска игра. Сано и Иноуе поклатиха глава. Унил от поредното разочарование, Сано изрече очевидното:

— Членовете на сектата са напуснали и този храм.

Членовете на „Черния лотос“ притежаваха някаква свръхестествена способност да предусещат наближаващата опасност и да се измъкват точно навреме. Сано вече си представяше дългите часове на преследване. И още по-лошо — не разполагаше с доказателства, че диренето ще го отведе до Рейко. Разчиташе единствено на думата на един престъпник… и на собствените си инстинкти, които също можеха да го подведат жестоко. Може би бе убеден във вината на „Черния лотос“, защото не можеше да понесе мисълта, че просто си губеше времето, докато пристигнеше писмото с исканията на похитителите. При все това предпочиташе да се вкопчи в това свое убеждение, вместо да признаеше собственото си безсилие.

— Ще разпитаме съседите дали не знаят къде са отишли Проникновена мъдрост и последователите му — каза Сано на Иноуе. — Ако не могат да ни кажат нищо, знам няколко тайни убежища на „Черния лотос“, които трябва да проверим.

Макар и убеждението, че следва правилната посока, да представляваше някаква утеха, той се надяваше да греши в предположенията си за „Черния лотос“ и искаше да вярва, че Рейко не бе тяхна пленница. Жестокостта на сектата към жертвите й беше безгранична. А и го терзаеше една мисъл, която му се струваше единственият сигурен факт — който и да бе похитителят на Рейко, колкото повече се проточваше пленничеството й, толкова повече намаляваха шансовете й за оцеляване.