Суиши

Глава 22

— Не можех да разкажа на Мидори или на господарката Кейшо всичко, което стори кралят дракон, защото не исках да ги плаша — прошепна Рейко на госпожа Янагисава. — Но ще обясня на вас… ако имате достатъчно смелост да понесете лошата вест.

— Да, имам — отвърна госпожа Янагисава с нетърпение, доволна, че Рейко щеше да й се довери, което правеше твърде рядко.

Беше привечер и хладният въздух вече проникваше в помещението на затворничките. В златистата светлина на залеза, навяваща тъга, Рейко и госпожа Янагисава седяха заедно в един ъгъл и разговаряха приглушено, а Мидори и Кейшо спяха на дюшеците, сгушени под завивките. Откъм стражите, охраняващи постройката, долитаха неясни шумове. В клоните на дърветата се носеше грачене на птици и диво пърхане на крила; цикадите и щурците бяха подхванали своята нощна погребална песен. Усилващият се бриз плискаше вълните в основата на кулата.

— Помолих краля дракон да ни пусне — прошепна Рейко, — но той отказа. Дори не пожела да ми каже къде се намираме. Когато го попитах защо ни държи затворени тук, той ми заяви, че търсел възмездие… от човек, когото не назова по някаква своя причина… не разбрах каква. Попитах го дали смята да ни убие, и той ми отвърна, че се надявал да не се стигне дотам.

— Какво е имал предвид? — попита госпожа Янагисава.

Рейко се засмя горчиво.

— Предполагам, че дали ще живеем, или ще умрем, зависи от прищявката му.

Госпожа Янагисава усети как надеждата й за оцеляване се стопява, но възроденото им приятелство облекчаваше мъката й. Тя стисна ръцете на Рейко в своите.

— Ако трябва да умрем, поне ще умрем заедно. Тя почувства как Рейко трепна, и се досети, че приятелката й крие още някаква информация. — Има ли още нещо, което ви безпокои? — попита госпожа Янагисава не само защото искаше да знае и какво се бе случило между Рейко и мъжа, който наричаше себе си краля дракон.

Откакто бе забелязала Рейко за първи път преди близо четири години, тя искаше да знае всичко за нея. Рейко въплъщаваше онова, което госпожа Янагисава не притежаваше. Тя се отличаваше с хубост, която липсваше на госпожа Янагисава. Рейко имаше съпруг, който я обожаваше; госпожа Янагисава се измъчваше от несподелена любов към дворцовия управител, който рядко си даваше сметка, че тя съществува. Рейко имаше дете, което бе толкова съвършено, колкото, Кикуко бе увредена. Завистта бе превърнала интереса на госпожа Янагисава към Рейко в обсебване.

Тя бе поръчала на слугите си да научат от прислугата на Рейко всичко, което тя правеше. Щом Рейко излезеше, госпожа Янагисава я следваше от разстояние. Предишната зима бе уредила запознанството си с Рейко, което й даваше повече възможности да получава нужната информация. Когато ходеше на гости у тях, се промъкваше тайно в различни помещения в къщата и тършуваше из нещата й. Бе запомнила всяка изречена от Рейко дума. Обичаше я с пламенност, почти равна на любовта й към съпруга и дъщеря й.

Но някъде дълбоко в нея димеше вулкан от ревност, подклаждана от гнева, че Рейко може да притежава толкова много, а тя тъй малко. Осъзнаваше, че Рейко не цени тяхното приятелство като нея, и това я изпълваше с ненавист; в същото време хранеше смътна надежда, че ако двете се сближат достатъчно, част от щастието на Рейко като с магия ще се прелее в собствения й живот.

— Кралят дракон се държа толкова странно — продължи Рейко, потръпвайки. Тя разказа как той я бе пронизвал с поглед, как бе обикалял около нея, как бе говорил със загадки. — Това, че не го разбирам, ме плаши толкова, колкото и фактът, че той и хората му избиха целия ни антураж. Доколкото изобщо мога да преценя, причината да ни отвлече по някакъв начин е свързана с жена, която преди време е заемала важно място в живота му. Изглежда, се е казвала Анемона и аз приличам на нея.

Докато разправяше как й бе устроил угощение, как й се бе разгневил и как й бе рецитирал еротична поезия, Рейко дръпна ръцете си, които госпожа Янагисава стискаше в своите, и ги сплете трескаво. После сведе поглед и гърлото й се скова.

— Накрая взе да ми прави неприлични намеци.

Тонът и изражението й издаваха страха, отвращението и гнева на жена, заплашена от насилие над добродетелта, която обществото изискваше от нея. Госпожа Янагисава бе обзета от неистово възмущение към краля дракон. Но макар че й се прииска да го убие, задето бе разстроил приятелката й, някакви сили вътре в нея се разместиха, предизвиквайки особено чувство на неудовлетвореност, сякаш внезапно се бе завъртяла и бе видяла нещата от друг ъгъл.

Макар и затворена незнайно къде, Рейко продължаваше да бъде специална. Красотата й я правеше различна от останалите жени. Тя бе привлякла краля дракон, който впоследствие заради нея бе проявил по-добро отношение към затворничките. Той не се интересуваше от госпожа Янагисава, не бе повикал нея, макар че в обществената йерархия тя стоеше по-високо от Рейко. Не че искаше това, но някаква извратена неприязън прониза гордостта й. Никога ли нямаше да може да забрави, че мъжете желаеха Рейко, а нея не? Нима винаги обстоятелствата щяха да я принуждават да помни, че Рейко, а не тя, притежава качествата, способни да спечелят любовта на един съпруг?

Дори сега, въпреки смъртната заплаха, надвиснала над главите им, ревността й към Рейко отново и пламна в гърдите й изпепеляваща и бурна. Тя сведе в глава, притисна с ръце слепоочията си и почувства как о кръвта й пулсира неистово под пръстите.

— Изобщо не съм очаквала нещо подобно — изрече тя глухо.

— И аз — каза Рейко, очевидно възприемайки коментара й като реакция на разказа си, без да подозира в каква посока бяха поели мислите на госпожа Янагисава. — Кралят дракон замалко не ме насили — продължи тя. — Сега се отървах, но следващия път? Ако никой не ни се притече на помощ, тогава какво? Рейко закрачи из помещението, кършейки ръце. — Ще ме обладае, докато хората му гледат. Ако се съпротивявам, ще ме убие… и ще накаже вас, Мидори и господарката Кейшо — в очите й пламна гняв. — Ненавиждам да съм толкова безпомощна!

Госпожа Янагисава изпита жалост към Рейко, която уталожи емоциите й. Тя стана, отиде зад нея и сложи ръка на рамото й, опитвайки се да я успокои.

— Трябва да има нещо, което можем да сторим, за да избягаме.

Рейко се извърна рязко и впери гневен поглед в госпожа Янагисава.

— Какво например? — попита тя. Госпожа Янагисава замръзна безмълвна, без да може да предложи някакъв отговор, а Рейко продължи: — Да разбием вратата и да надвием стражите с голи ръце ли? — тя изобрази с жестове въображаемата сцена. — Или да прекосим езерото и да се върнем пеша до замъка Едо, преди войниците на краля дракон да са ни заловили?

Госпожа Янагисава се отдръпна, уязвена от сарказма на Рейко.

— Не знам какво да предложа — изрече тя тихо. — Ще ми се да можех — почувства се оскърбена, че приятелката й, която обичаше толкова, се бе нахвърлила така върху нея; отприщена от обидата, вълната на ревността я заля отново. Въпреки това побърза да успокои Рейко, ужасена, че може да загуби приятелството й. — Съжалявам, ако съм ви разстроила. Моля, простете ми.

— Аз трябва да ви се извиня — Рейко също бе обзета от угризения. Мидори се размърда, Кейшо измърмори нещо в съня си и Рейко сниши глас: — Не биваше да си изливам гнева върху вас.

Те си стиснаха ръцете. Госпожа Янагисава се опита да повярва, че Рейко искаше да я успокои, защото двете имаха нужда една от друга, но споменът за децата им и за случката при езерото в градината на Рейко един ден миналата зима разпали ревността й. Нима Рейко бе забравила, че госпожа Янагисава притежава силата да й навреди?

— Отчаянието не е извинение за грубостта — каза Рейко. — Никой няма интерес да се караме помежду си — тя въздъхна, разтърка чело, сякаш я болеше глава, и отново закрачи из помещението. — Но как бих могла да се защитя от краля дракон? Той има мечове, а аз съм с голи ръце. Той има войници, а ние сме четири беззащитни жени. Цялата сила е на негова страна, а слабостта — на моя.

— Но вие сте толкова умна — възрази тихо госпожа Янагисава. Тя знаеше, че Рейко помага на Сано в работата му, което го привличаше към нея не по-малко от красотата и чара й или от съвършеното дете, което му бе родила. — Със сигурност можете да надхитрите краля дракон.

Внезапно Рейко се закова на място и присви очи, разсъждавайки над нещо. Лъч гаснеща слънчева светлина, която струеше през разбития покрив, освети чертите й. Тя махна на госпожа Янагисава да я последва в онази част на помещението, която бе най-отдалечена от вратата.

— Кралят дракон наистина има едно слабо място — прошепна Рейко, за да не я чуят пазачите. — Копнежът по жена може да направи един мъж уязвим и небрежен. Може би ще успея да използвам чувствата му към мен като оръжие срещу самия него — оживена от надежда, тя продължи: — Може да успея да го измамя и да го накарам да ни освободи.

Госпожа Янагисава сплете ръце под брадичката си, вперила поглед в Рейко и преливаща от обожание към нея и вяра във възможностите й.

— О, да! — възкликна тя, задъхана от вълнение. За първи път, откакто опитът за бягство се бе провалил, госпожа Янагисава си помисли, че може скоро да си бъдат у дома. Може би щеше отново да види дъщеря си и съпруга си. Рейко щеше да ги освободи от този кошмар.

— Но преди да го надхитря, трябва да спечеля доверието му — продължи Рейко и мислено си представи развитието на събитията. — А за да го постигна, трябва да се престоря, че го желая. Ще трябва да го прелъстя и да приспя бдителността му — въодушевлението я напусна. — Ще трябва да приема да ме люби и да го оставя да прави с мен каквото пожелае, докато успея да намеря начин да избягаме.

Явно бе обезпокоена от съзнанието, че цената, която трябваше да плати за успеха на плана си, щеше да бъде нейното целомъдрие. Госпожа Янагисава бе обзета от паника. Въпреки че бе против това Рейко да се излага на опасност, нейният план бе единствената им надежда за оцеляване.

— Вероятно ще успеете да го залъжете така, че да избягаме, преди да ви се наложи да… преди той да… — непривикнала да говори за секс, госпожа Янагисава можеше само да намекне за ужасното падение, което застрашаваше приятелката й.

— Как бих могла да контролирам поведението на един безумец? — прошепна Рейко с недоверие. — Ами ако планът не проработи? Напразно ще съм се принесла в жертва — тя се извърна към стената със сковани рамене. — Не, мисля, че не съм способна да сторя това — глухият й глас бе мъчителна молитва за пощада.

За първи път в живота си госпожа Янагисава изпита задоволство, че е грозна, защото не би могла да разпали желанието на краля дракон, а и за нищо на света не би се сменила с Рейко. Но въпреки това завиждаше на Рейко за красотата, която сега бе техният единствен път към свободата, както и към любовта и семейното щастие. Щеше й се самата тя да притежаваше силата да подчини един мъж на волята си, така както според нея Рейко можеше да стори с краля дракон. Ако разполагаше с тази сила, можеше да накара съпруга си да я обича. Ревността й все повече растеше и отравяше привързаността й към Рейко. Сякаш прекрасните качества на Рейко нямаха край. Госпожа Янагисава ненавиждаше своята зависимост от нея, макар че разчиташе на приятелката си.

Рейко се обърна несигурно, с помръкнало от болка и тревога лице и с блеснали от сълзи очи.

— Но каква друга възможност имам, освен да се опитам да го изиграя? Той ще ме обладае, каквото и да става. Разбрах го от начина, по който ме гледаше, от начина, по който ме докосваше. Позорът ми е неизбежен.

Тя отпусна тяло примирена. После отново изпъна рамене, сякаш отхвърлила страха и отчаянието си.

— Може пък да се опитам да се възползвам от създаденото положение, вместо да се предавам без бой. Ще направя каквото е необходимо, и ще понеса каквото трябва, за да ви спася!

Рейко придоби смелия и решителен вид на воин, готов да се хвърли в битка. Изгледа последователно госпожа Янагисава, Мидори и Кейшо. — Ние всички ще ви бъдем искрено признателни — макар че казваше истината, госпожа Янагисава почувства пореден прилив на гняв и ревност. Рейко не бе само красива, тя бе тъй благородна, че бе готова да жертва себе си заради другите. Докато гледаше приятелката си, търпимостта й към съвършенството й изведнъж изчезна подобно на лед, сковал езеро, чиито води внезапно се бяха сгорещили до точката на кипене. Стисна ръце тъй силно, че ноктите й се врязаха болезнено в плътта, оставяйки кървави полумесеци върху дланите й.

Дори тук, в този окаян затвор, Рейко сияеше като ярък пламък, а госпожа Янагисава бе просто мрачна сянка. Тя не можеше да понесе контраста помежду им. Сега мъката й я тласна в противоположния полюс на любовта й към Рейко. Изгаряйки от омраза, тя закопня да види Рейко унизена, съвършенството й — потъпкано, съпругът и детето й, цялата благодат, която я обкръжаваше — отнети завинаги. Госпожа Янагисава знаеше, че желанието й да разруши онова, което не можеше да притежава, беше безсмислено; съсипването на изпълнения с щастие живот на Рейко нямаше да облекчи собствената й съдба. Тя вече го бе пробвала веднъж и бе осъзнала грешката си. Но въпреки това дълбоко в сърцето си продължаваше да смята, че сполуката във вселената е ограничена и че Рейко бе получила повече от самата нея. Вкопчи се в идеята, че като предприеме действия срещу Рейко, би могла да промени равновесието на космичните сили в своя полза и да спечели щастието, което й принадлежеше по право.

Но как би могла да се опълчи срещу Рейко, когато те трябваше да останат единни срещу общия си враг? Как би могла да откликне на поривите си, без да изложеше на риск собствения си шанс за освобождение?

— Никога не съм вършила нещо подобно — лицето на Рейко бе изопнато от тревога. — Как да действам сега?

— Когато часът настъпи, ще знаете какво да сторите — отвърна госпожа Янагисава на глас, а наум довърши: Аз също!