Суиши

Глава 1

Едо4, период Генроку5, година VII, месец V

(т.е. юни 1694 г.)

Могъщата столица Едо бе потънала в летен зной. Синьо зеленикавото небе се отразяваше в каналите, препълнени от дъждовете, които заливаха града почти ежедневно.

Многоцветните платна на лодките за развлечения се издуваха сред шлеповете и фериботите по река Сумида. По булевардите и в градините на храмовете деца пускаха хвърчила с форма на птици. В търговския квартал Нихонбаши отворените прозорци, врати и тавански прозорци на къщи и магазини посрещаха радушно лекия ветрец; по тържищата, изобилстващи от стока, се тълпяха потънали в пот граждани. От уличките, потънали в зловонието на каналите, се издигаха маларични миазми. Остър дим от тамян гонеше бръмчащите комари. Водещи извън града пътища гъмжаха от поклонници, поели към далечни храмове, както и от богати жители, отправили се към летните си вили сред хладината на хълмовете. Слънцето обсипваше с жар керемидените покриви на замъка Едо, но дърветата бяха скрили в сенките си личните покои на Кейшо, майка на шогуна Токугава Цунайоши6 — върховния военен диктатор на Япония. Там, на една от верандите, се бяха събрали три жени.

— Питам се защо ли ни вика господарката Кейшо — каза Рейко, съпруга на сосакан сама на шогуна — почитаемия следовател на събития, ситуации и хора.

Тя отправи поглед над парапета и се взря в малкия си син Масахиро, който си играеше в градината. Момченцето се смееше и тичаше сред избуялата от дъждовете трева край покрито със зеленикава пяна изкуствено езеро сред цветни лехи и обсипани с цветове храсти.

— Каквото и да иска, надявам се, че няма да ни задържи дълго — каза Мидори — бивша придворна дама на Кейшо и близка приятелка на Рейко, която преди шест месеца се бе омъжила за главния васал на Сано. Сега тя събра ръце над корема си, тъй голям и изпъкнал от бременността, че по подозрения на Рейко, Мидори и Хирата бяха заченали детето доста преди сватбата си. — Едва издържам на тази жега. Нямам търпение да се прибера вкъщи и да си легна — хубавото свежо лице на Мидори бе подпухнало; отеклите й нозе едва издържаха на тежестта. Тя се вкопчи в платното, пристягащо корема й под бледоморавото кимоно, за да държи бебето малко и да осигури лесно раждане. — Това нещо изобщо не помага. Станала съм тъй огромна, че детето ми сигурно е великан — проплака тя и клатушкайки се, отиде да седне в един сенчест ъгъл на верандата.

Рейко махна няколкото кичура, които се бяха измъкнали непокорно от вдигнатите й на кок коси и бяха залепнали на влажното й чело. Сгорещена в морско синьото си кимоно, тя също съжаляваше, че не можеше да си отиде у дома. Работеше със своя съпруг Сано, помагаше му в разследванията на престъпленията и не искаше да изпусне евентуален нов случай, който можеше да се появи във всеки един момент. Но господарката Кейшо бе изискала присъствието й и Рейко не можеше да откаже на майката на господаря на своя съпруг, макар че нетърпението й да си тръгне се дължеше на друга причина, по-важна дори от желанието за вълнуваща детективска работа.

Съпругата на дворцовия управител Янагисава — могъщия заместник на шогуна — бе застанала встрани от Рейко и Мидори. Госпожа Янагисава бе мълчалива и мрачна, десетина години по-възрастна от Рейко, която бе на двайсет и четири. Винаги се обличаше в тъмни, строги цветове, сякаш за да не привлича вниманието на околните към външността си, която бе напълно лишена от хубост. Имаше удължено плоско лице с тесни очи, широк нос и месести устни. Фигурата й, без всякакви женски заоблености, завършваше с извити като лък крака. Сега тя се приближи плахо до Рейко.

— Толкова съм признателна, че ме поканиха тук и ми дадоха възможност да ви видя — каза тя с тихия си дрезгав глас.

Погледът й пробяга по Рейко, изпълнен с настоятелност и копнеж. Рейко потисна тръпките на отвращение, които госпожа Янагисава неизменно предизвикваше у нея. Свита и саможива, тази жена рядко дръзваше да се появи в обществото. Не бе имала никакви приятелки до предишната година, когато се бе запознала с Рейко. Госпожа Янагисава се привърза към нея с пламенност, свидетелстваща за самотния й живот и копнежа й за взаимност. Оттогава посещаваше Рейко или я канеше на гости почти ежедневно. Когато семейните задължения или работата на Рейко със Сано изключваха възможността за срещи, госпожа Янагисава пращаше писма. Привързаността й, както и нежеланите й откровения за личния й живот изпълваха Рейко с тревога.

— Вчера гледах своя съпруг, докато пишеше в кабинета си — каза госпожа Янагисава. Тя бе признала на Рейко, че често наблюдава скришом дворцовия управител. — Калиграфията му е тъй елегантна и изискана. Лицето му изглеждаше тъй прекрасно сведено над листа…

Страст обагри бледите й страни.

— Когато мина покрай мен в коридора, ръкавът му се докосна до моя… — госпожа Янагисава погали ръката си, сякаш се наслаждаваше на мимолетната близост. — За миг той спря погледа си върху мен. Очите му разпалиха в мен огън… сърцето ми заби учестено. После той продължи нататък и ме остави сама… — тя въздъхна със съжаление.

Рейко изпита неудобство. Преди време бе проявявала известно любопитство към брака на своята приятелка, но сега знаеше повече, отколкото би й се искало. Знаеше, че дворцовият управител Янагисава, който се бе издигнал до този висш пост благодарение на продължаващата и досега сексуална връзка с шогуна, предпочиташе мъжете пред жените и изобщо не се интересуваше от съпругата си. Госпожа Янагисава го обичаше страстно и въпреки че той я пренебрегваше, тя продължаваше отчаяно да храни надежди, че някой ден съпругът й може да отвърне на любовта й.

— А снощи го наблюдавах в спалнята му с полицейския началник Хошина — продължаваше госпожа Янагисава. Хошина — настоящият любовник на дворцовия управител — живееше в имението му. — Тялото му е тъй силно, мъжествено и красиво — тя се изчерви още повече; гласът й заглъхна от желание. — Как бих желала да ме люби!

Вътрешно Рейко се сви от неудобство, но нямаше как да избегне излиянията на госпожа Янагисава. Дворцовият управител и Сано бяха в дългогодишно съперничество и макар че вече близо три години между тях цареше примирие, каквато и да е обида, насочена към самия него или към член на рода на Янагисава, можеше да го провокира да възобнови нападките си срещу Сано. По тази причина Рейко бе принудена да търпи приятелството на госпожа Янагисава въпреки сериозните си основания да го приключи завинаги.

Госпожа Янагисава внезапно извика:

— Не, недей, Кикуко чан!

Рейко видя как в градината деветгодишната дъщеричка на приятелката й скубеше лилии и ги хвърляше към Масахиро. Красива, но умствено изостанала, Кикуко бе другият обект на любов на госпожа Янагисава. Рейко усети, че я побиват ледени тръпки, докато следеше с поглед как децата събираха откършените цветя. Знаеше колко й завиждаше госпожа Янагисава за красотата й, за любящия съпруг и за нормалното будно дете и колко желаеше злощастието й дори когато я обсипваше с любовта си. Предишната зима госпожа Янагисава бе инсценирала произшествие с участието на Кикуко и за малко не бе убила Масахиро. Оттогава Рейко никога не го оставяше сам в присъствието на госпожа Янагисава или на Кикуко, а когато й се налагаше да отсъства от къщи, наемаше детективи на Сано да го пазят. Неизменно носеше кинжал под ръкава си, когато ходеше на гости при приятелката си; в такива случаи нито пиеше, нито ядеше, за да не я отровят. Имаше постоянна охрана, която не се отделяше от нея, докато спеше или когато бе навън. Подобна бдителност бе изтощителна, но Рейко не смееше да се отдръпне от тази жена, за да не предизвика бурно отмъщение. Само да можеше да стои далеч от госпожа Янагисава!

Вратата на къщата се отвори и от нея с тромава походка излезе господарката Кейшо — дребна пълна жена, прехвърлила шейсетте, с боядисани черни коси, осеяно с бръчки лице и липсващи зъби. Беше облечена в къс халат, разкриващ набраздените й от синкави вени крака. Следваха я прислужнички, които й вееха с големи хартиени ветрила, за да я разхлаждат.

— Ето ви и вас. Всички сте тук, чудесно! — тя се усмихна лъчезарно на Рейко, Мидори и госпожа Янагисава. Те изрекоха приглушено обичайните учтиви поздрави и се поклониха. — Поканила съм ви, за да ви съобщя прекрасната идея, която ми хрумна току-що — лицето й се сбръчка в радостно въодушевление. — Тръгвам към Фуджи7 сан — и тя посочи с широк жест към покрития със сняг връх Фуджи. Почитано като обител на шинтоистките8 божества и порта към будисткия духовен свят, това знаменито, създадено от природата светилище, внушително и неземно, извисяваше снага към небесата далеч отвъд града.

Съобщението бе посрещнато със слисано мълчание. Рейко видя безпокойството, изписано върху лицата на Мидори и госпожа Янагисава. Кейшо ги изгледа навъсено, а в изражението й се появи подозрение.

— Направо ме заляхте с неудържимия си ентусиазъм! — отбеляза тя рязко със заядлив глас, дрезгав от прозвучалото в него недоволство. — Не искате ли да ме придружите?

Жените понечиха да заговорят вкупом, тъй като господарката Кейшо имаше огромно влияние върху шогуна, а той наказваше всеки, дръзнал да разочарова майка му.

— Разбира се, че искам — обади се първа Мидори.

— Сърдечни благодарности, че ме поканихте — каза Рейко.

— Вашата покана е чест за нас — добави госпожа Янагисава.

Неискрените им реакции заглъхнаха в неловко мълчание. После Рейко възрази:

— Но според религиозния канон на Фуджи сан не се допускат жени.

— А-а, че на нас защо ни е да се качваме чак на върха — небрежно махна с ръка Кейшо. — Можем да си останем в подножието и да се насладим на величието му.

— Аз май не трябва да пътувам в това положение — обади се хрисимо Мидори.

— Глупости. Промяната ще ти се отрази добре. Пък и нас няма да ни има само десетина дни. Бебето ще изчака да се прибереш у дома.

Устните на Мидори се окръглиха в едно беззвучно „Десетина дни!“, а Рейко видя, че приятелката й си представи как ражда на междуградския път. Госпожа Янагисава впери поглед в Рейко. В очите й се четеше удивлението на човек, току-що получил неочакван дар. Рейко почувства удоволствието на тази жена от съзнанието, че по време на пътуването ще бъдат непрестанно заедно, и сърцето й се сви. После госпожа Янагисава отправи поглед към градината, където Кикуко и Масахиро играеха на топка. Тревога помрачи лицето й.

— Аз не мога да оставя Кикуко чан — каза тя.

— Много му трепериш на това дете — сряза я Кейшо. — В края на краищата тя трябва да се научи да се справя без майка си и колкото по-скоро, толкоз по-добре.

Госпожа Янагисава се вкопчи в парапета на верандата.

— Моят съпруг…

Докато Рейко си мислеше колко много щеше да тъгува госпожа Янагисава, че нямаше да може да шпионира дворцовия управител, Кейшо я прекъсна, проявявайки безцеремонно пренебрежение към чувствата й:

— Изобщо няма да му липсваш!

— Но по време на пътуването ще се срещаме с непознати хора, ще посещаваме непознати места — гласът на госпожа Янагисава трепереше от страх, породен от неестествената й срамежливост.

Кейшо изсумтя презрително в израз на едва сдържано нетърпение.

— Нали точно това е целта на пътуването — да видите неща, които не можете да видите у дома.

Мидори и госпожа Янагисава се обърнаха към Рейко, а на лицата им бе изписана безмълвна молба да ги спаси. Рейко не искаше да оставя Масахиро, нито да се разделя със Сано или да изпусне евентуално ново разследване. Ужасяваше се от десетте дни, в които госпожа Янагисава щеше да се впие в нея като пиявица, както и от вероятността тази жена да я нападне.

Господарката Кейшо пък представляваше друга заплаха. Майката на шогуна притежаваше хищен сексуален апетит, който задоволяваше както с мъже, така и с жени. Преди време Кейшо бе проявила определен интерес към Рейко, отправяйки й недвусмислени намеци. Съпругата на сосакан сама едва бе успяла да ги отклони, без да си навлече гнева на шогуна или да го насочи към Сано. Оттогава живееше в непрекъснат страх, че подобно нещо може да й се случи отново.

Но Рейко не смееше да изрази гласно, което и да е от тези свои егоистични съображения. Единствената й надежда да избегне пътуването бе да се позове на интересите на Кейшо.

— С удоволствие бих ви придружила — заяви тя, — но негово превъзходителство шогунът може да поиска от мен да съдействам на съпруга си в някое разследване.

Кейшо се замисли, знаейки, че детективските умения на Рейко бяха спечелили благоволението на шогуна.

— Ще кажа на сина си да забави всички важни разследвания до завръщането ни — реши тя.

— Но той може да не иска вие да пътувате — възрази Рейко с нарастващо безпокойство. — Как ще се справи без вашите съвети?

Кейшо сви устни в пристъп на моментна нерешителност. Госпожа Янагисава и Мидори я наблюдаваха, изпълнени с надежда и тревога.

— Няма ли да ви липсва? — попита Рейко. — Няма ли да тъгувате за свещеник Рюко? — свещеникът бе духовният съветник и любовник на Кейшо.

Проточи се един дълъг миг, в който Кейшо се мръщеше и колебаеше. Накрая тя обяви:

— Да, ще тъгувам за моя скъп Рюко сан, но раздялата ще засили обичта ни. А довечера ще дам на сина си достатъчно съвети, та да му стигнат за известно време.

— Пътуването ще бъде трудно и свързано с много неудобства — отбеляза Рейко отчаяно.

— По пътищата ще е още по-горещо, отколкото тук — добави Мидори разпалено.

— Ще трябва да отсядаме в странноприемници, пълни с невъзпитани и шумни люде — потръпна госпожа Янагисава.

— Може да ни нападнат разбойници, които вилнеят по пътищата — добави Рейко.

Кейшо размаха ръце, отхвърляйки зловещите предсказания.

— Ще си вземем солидна охрана. Оценявам загрижеността ви към мен, но едно религиозно поклонение до Фуджи сан си струва опасностите.

Тя се обърна към прислужничките си.

— Вървете и кажете на дворцовите служители да издадат разрешителни за пътуване на всички и подгответе ескорта — коне, паланкини9 и провизии за из път. Побързайте, защото искам да тръгна утре сутринта — после се обърна към Рейко, Мидори и госпожа Янагисава: — Не стоите тук като някакви лениви глупачки. Елате и ми помогнете да подбера дрехи за пътуването.

Жените си размениха ужасени погледи, предвкусвайки „удоволствието“ от пътуването с господарката Кейшо. После въздъхнаха в хор в израз на примирение.

В прохладата на зората на следващото утро слугите изнесоха от къщата на Сано няколко сандъка и ги оставиха в двора. Два паланкина бяха приготвени за Рейко и Мидори, а носачите чакаха, за да отнесат жените в закритите им дървени столове до връх Фуджи. Сано и Масахиро стояха заедно с Рейко при нейния паланкин.

— Ще ми се да можех да отменя това пътуване — каза Сано.

Той не искаше Рейко да заминава, но дългът му към шогуна се разпростираше върху целия клан Токугава и не му позволяваше да осуетява желанията на Кейшо. Нежното красиво лице на Рейко бе напрегнато, но тя намери сили да се усмихне.

— Може и да не се окаже чак толкова лошо, колкото ни изглежда.

Възхищавайки се на смелия й опит да се справи възможно най-добре в една далеч не лека ситуация, Сано вече тъгуваше за съпругата си. Те не бяха просто партньори, разследващи престъпления, или двойка съпрузи в един брак, сключен по ред социални, икономически и политически причини. Работата им, детето им, както и страстната им любов — всичко ги обвързваше в духовен съюз. А това пътуване щеше да бъде най-дългата им раздяла през четиригодишния им съвместен живот.

Рейко клекна, сложи ръце върху раменете на Масахиро и се взря в сериозното му личице:

— Обещаваш ли да си послушен, докато ме няма?

— Да, мамо — макар че брадичката му трепереше, малкото момче изрече думите смело, като истински самурай.

До другия паланкин Мидори и Хирата се прегърнаха.

— Толкова ме е страх, че ще се случи нещо лошо и повече никога няма да се видим! — възкликна тревожно Мидори.

— Бъди спокойна, всичко ще бъде наред — успокои я Хирата, но широкото му младежко лице излъчваше тревога, защото той не искаше бременната му съпруга да заминава.

Откъм казармите, заобикалящи къщата, дойдоха двама самураи детективи и доведоха коне с претъпкани дисаги. Сано бе наредил на мъжете — и двамата верни васали и изкусни бойци — да придружават и да защитават Рейко и Мидори. Щеше му се да можеха да тръгнат с Хирата, но шогунът изискваше присъствието им в Едо.

— Грижете се добре за тях — нареди Сано на детективите.

— Непременно, сосакан сама — отвърнаха с поклон хората му.

— Господарката Кейшо и госпожа Янагисава ще ни чакат с целия антураж пред главните порти на крепостта. По-добре да тръгваме — каза Рейко.

Сано вдигна Масахиро и тримата се прегърнаха. Прозвучаха последни прощални слова. После Рейко и Мидори с неохота се качиха в паланкините си.

Носачите сложиха прътовете на раменете си; слугите вдигнаха сандъците. Сано притисна Масахиро до свитото си сърце. Докато шествието минаваше през портата, Рейко надзърна през прозорчето, погледна назад и впери тъжен поглед в Сано и Масахиро. Те й помахаха, а Сано се усмихна.

— Мамо, пази се — провикна се Масахиро. — И бързо се връщай у дома!