Суиши

Глава 19

В лечебницата на замъка Едо прислужницата Суйрен лежеше на леглото безжизнена и крехка под завивките. Очите й бяха хлътнали дълбоко в тъмните орбити, а скулите й се бяха изострили под бледата кожа. Сано бе коленичил от едната страна на леглото, а доктор Китано — от другата. Двамата наблюдаваха едва доловимия дъх, който излизаше през напуканите й безцветни устни. Над нея се виеше дим от тамян; магьосницата продължаваше да бие тамбурината, а свещеникът да реди целителни заклинания. Помещението бе замъглено от изпаренията на къкреща върху огъня билкова отвара.

— Има ли някакво подобрение в състоянието й? — попита Сано, изпълнен със съмнение. Бе дошъл да посети Суйрен, защото тази важна свидетелка на престъплението бе забравена заради неочаквания обрат на събитията, причинен от писмото с исканията на похитителите. Бе възнамерявал да последва опита на полицейския началник Хошина и да разпита единствената оцеляла при клането на Токайдо, но само един поглед към Суйрен бе разбил надеждите му, че тя би могла да му предостави каквато и да било информация.

— Няма промяна — отвърна доктор Китано. — Суйрен притежава невероятно здрав организъм и силна воля за живот, но все още съществува сериозна опасност за живота й.

— Дойде ли в съзнание?

— Не и откакто Хошина сан ме принуди да я свестя — строгото лице на доктор Китано изразяваше неодобрение. — Той държеше да се опита да изтръгне от нея някаква информация за засадата, макар че тя бе твърде немощна и замаяна. Ако не бях го спрял, грубото му отношение можеше да я убие.

Научавайки как Хошина бе застрашил живота на Суйрен и бе изложил на риск разследването, Сано бе обзет от гняв. Макар и способен детектив, Хошина твърде много залагаше на грубата сила. Сано изпита искрено съжаление, че Хошина изобщо бе дошъл в Едо. Този човек бе причинил зло на толкова много хора — не само на дъщерята на Нарая или на останалите в списъка на смъртните случаи, които се свързваха с него. Масовото клане и похищението също бяха причинени от някакво зло, което бе сторил Хошина. Ако Рейко, Мидори, Кейшо и госпожа Янагисава бъдеха убити, отчасти смъртта им щеше да бъде по негова вина. Сано си помисли, че единственото добро в създаденото положение бе, че Хошина е затворен и не може вече да навреди на когото и да било.

— Суйрен каза ли нещо в съня си?

— Не.

— Наблюдавайте я непрестанно — нареди Сано. — Ако доловите някакви думи, запишете ги. Веднага щом дойде в съзнание, пратете съобщение в личното ми имение.

— Да, сосакан сама — отвърна доктор Китано.

След един последен поглед към Суйрен и безмълвна молитва за възстановяването й Сано напусна лечебницата, за да довърши разследването на Хошина, свързано с всякакви подробности около личната прислужничка на Кейшо. Питаше се какви ли още грешки на полицейския началник му предстоеше да открие.

Жилищните помещения за жените в замъка Едо заемаха една уединена част в двореца, известна като „вътрешното крило“. Там живееха майката на шогуна, съпругата му, неговите двеста наложници, техните прислужнички и женският обслужващ персонал — общо към хиляда жени. Сано се представи при портата — изработена от обкован с желязо дъбов материал, украсен с издълбани в дървото цветя, — която се охраняваше от двама войници. Достъпът във вътрешното крило бе забранен за мъже, с изключение на няколко доверени стражи, лекари, служители и вестоносци. Дори високият ранг на Сано не му позволяваше да влиза там по право.

— Искам да се срещна с мадам Чизуру — заяви той на стражите.

Те пратиха човек във вътрешността, който да доведе мадам Чизуру отошийори. Нейните задължения включваха да бди пред спалнята на шогуна, докато върховният господар спеше с някоя от наложниците си; нейна бе и отговорността за приличното им поведение. Освен това поддържаше реда в женските жилищни помещения. Сано бе наясно с репутацията й на интелигентна и способна надзирателка, която познаваше всички във вътрешното крило и рядко пропускаше каквото и да било от случващото се в него. Не след дълго мадам Чизуру се появи на прага.

— С какво мога да ви услужа? — тя се поклони на Сано.

Около петдесетгодишната някогашна наложница на предишния шогун имаше посивели коси, събрани на висок кок отзад на темето й. Семпло сиво кимоно обгръщаше строгата й стегната фигура. С квадратното си лице, гъсти необръснати вежди и тъмни косъмчета на горната си устна тя приличаше по-скоро на мъж. Но плътният й глас бе мелодичен, а деликатните й устни — изящни и женствени.

— Бих искал да ми дадете информация за Суйрен и да ми покажете жилището й — каза Сано.

— Както желаете.

Чизуру отстъпи встрани и го пусна да влезе във вътрешното крило. Двамата минаха по коридори с лакирани подове от кипарисово дърво, през лабиринт от стаи, отделени с дървени решетки и хартиени стени. Вътре се бяха излегнали красиви млади жени, а около тях прислужнички им вееха за прохлада. Вратите към градината бяха отворени, а отвън други жени си почиваха под сянката на дърветата. Сано вдъхна ароматите на парфюм и масло за коса, както и миризмата на твърде много хора, събрани заедно на твърде тясно пространство. Носеше се звън на разклащани от вятъра камбанки; звучаха пискливи гласове. Похищението на майката на техния господар не бе уталожило суматохата около тези жени, които бяха като затворнички и нямаха какво друго да правят, освен да убиват времето си.

— Полицейският началник Хошина вече разпита ли ви? — обърна се Сано към Чизуру.

— Да — отвърна тя и сви устни в неодобрение. — Той обвини Суйрен, че е участвала в заговора за похищението.

— А вие не смятате така? — попита Сано.

— Не е моя работа да изразявам несъгласие с вишестоящите — отвърна сухо Чизуру.

Но Сано бе сигурен, че зад външната й сдържаност се криеше горда и независима мисъл.

— Предполагам, че познавате жените тук по-добре от Хошина или от когото и да било. Кажете ми какво смятате по въпроса.

Насърчена от думите му, Чизуру каза:

— Суйрен прислужва на господарката Кейшо от доста време. Привързана е към нея. Освен това е мила и почтена жена. Твърдението, че е помогнала на престъпници да убият другарките й и да отвлекат, когото и да било, е абсурдно — Чизуру говореше с нескрито възмущение.

Сано се доверяваше повече на нейното мнение, отколкото на мнението на Хошина. Теорията, че Суйрен бе казала на краля дракон за пътешествието, в отплата той бе пощадил живота й, не му се струваше убедителна. Беше изцяло в стила на Хошина да набеди човек, който не може да се изкаже в своя защита, въпреки липсата на доказателства срещу него, само и само да изглежда така, че напредва в разследването си!

— Ето къде живее Суйрен — каза Чизуру и въведе Сано в малка стая непосредствено до покоите на господарката Кейшо.

Помещението бе обзаведено оскъдно с фенер, шкаф и ниска масичка, върху която бе поставен буцудан. Около олтара стояха кадилници и молитвеници. — Много е религиозна — каза Чизуру. — Възнамерява да отиде в метох, когато остарее толкова, че да не може да работи повече.

Сано отвори шкафа и огледа съдържанието му. Вътре имаше завивки, гребен и четка, евтин калъф с пособия за писане и дрехи, обикновени и строги като одежди на монахиня. Не откри нищо, което би могло да урони добрата репутация на Суйрен.

— Да сте забелязали нещо необичайно около нея преди пътуването? — попита той, докато затваряше вратичката на шкафа.

— Беше си както винаги — спокойна, ведра и изпълнителна — отвърна Чизуру, — макар че трябваше да надзирава подготвянето на багажа на Кейшо, а това внезапно пътешествие създаде голяма суматоха.

— Да е излизала, за да се види с някого или да изпрати някакво съобщение, преди да напуснат Едо?

— Полицейският началник ми зададе този въпрос и аз ще ви отговоря така, както отговорих и на него. Суйрен не е излизала никъде. Беше твърде заета. И не е изпращала никакви съобщения. Знам, защото преглеждам всяка дума, която се праща от вътрешното крило.

Очевидно Суйрен не бе имала възможност да се свърже с похитителите, но Сано бе длъжен да разследва всяка страна от живота й, преди да заяви невинността й.

— Кое е семейството й?

Мадам Чизуру назова един клан, който служеше на Токугава от поколения и живееше в едно от отдалечените имения на шогуна.

— Тя не се вижда със семейството си. Задълженията й винаги са изисквали присъствието й в Едо.

— Има ли някакви приятелки в града? — Сано все още обмисляше възможността прислужничката по някакъв начин да се е забъркала с неизвестен престъпник, който да я е принудил да му дава сведения за движението на Кейшо и после да е отвлякъл жените.

— Не, доколкото знам. Целият й живот е преминал тук — Чизуру посочи с жест вътрешното крило. — Дори се съмнявам, че познава някого извън двореца.

Сано си помисли, че изглеждаше все по-малко вероятно Суйрен да е била съучастничка в престъплението. Възможно бе изобщо да не е имало човек, изнесъл вътрешна информация, и кралят дракон да е научил за пътуването или от клюки, или едва когато е видял самото шествие. Но въпреки това не можеше да отхвърли теорията за съучастничеството само защото разследването на един заподозрян не бе довело до нищо и защото нямаше доверие на изградилия тази теория. Съучастникът би могъл да бъде дворцов служител, пазач или слуга — един от стотиците, които са знаели за пътуването, преди жените да напуснат Едо. Можеше дори да е някой от домакинството на Сано, където всички бяха научили, че Рейко и Мидори заминават за планината Фуджи заедно с господарката Кейшо. Сано бе обезпокоен от мисълта, че бе възможно някой от неговите васали или слуги да е измамил доверието му. Перспективата да разпитва всички му се струваше твърде обезкуражителна най-вече защото въпросният съучастник можеше изобщо да не съществува. Но коя посока на разследването до този момент не го бе отвела в задънена улица? Нямаше да разбере дали някой от клана Кий не бе по-убедителен заподозрян от търговеца Нарая, докато дворцовият управител не го уведомеше. Можеше да продължи да дири евентуален съучастник. Със същия успех можеше да продължи разследването си тук, във вътрешното крило, като се заемеше с останалите, които бяха придружавали майката на шогуна.

— Покажете ми стаите на всички жени от антуража на господарката Кейшо — обърна се Сано към мадам Чизуру.

Започнаха с придворните дами. Може Суйрен да бе живяла като монахиня, но Сано откри, че тези жени далеч не бяха като нея. В стаите им намери пищни одежди, украшения за коса, грим, лули за тютюн, карти за игра, музикални инструменти и стъкленици за саке. Попадна на еротични картини и гравирани фалоси от нефрит, очевидно използвани за собствено удоволствие. Сано изпита срам, че разкрива тайните на мъртви жени, особено след като мадам Чизуру бе гарантирала за почтеността на всяка от тях. Но не откри нищо, което да подсказваше, че са сътрудничили на престъпника, отвлякъл господарката им. Вярваше, че всички те бяха невинни жертви, и убеждението му, че теорията на Хошина е погрешна, се засили. След като върна вещите им по шкафовете, той се обърна към Чизуру:

— Сега искам да огледам помещенията на прислугата.

Слугините живееха натъпкани в общо помещение в отделна част на вътрешното крило. Чизуру остана на прага, откъдето следеше действията му, а Сано огледа набързо няколкото евтини дрехи и дрънкулки, които бяха оставили избитите при похищението прислужнички в най-прости дървени шкафове. Когато дръпна от поредното чекмедже едно семпло кимоно на сини и бели райета, вътре нещо издаде лек звън. Той опипа ръкава и откри в него завързана платнена кесия. Изсипа съдържанието й в ръката си. Върху дланта му засияха пет златни монети.

— Чие е това? — попита той, вдигайки кимоното така, че Чизуру да може да го огледа.

— Принадлежеше на най-младата прислужничка на Кейшо — отвърна Чизуру. — Името й е Марико — в тона й прозвучаха любопитство и скрита тревога. — Какво открихте?

Сано й показа монетите.

— Не знам… — върху лицето й се изписа безпокойство. — Отплатата на прислугата е в медни монети, не в златни. Марико би трябвало да е работила години, за да спечели толкова пари, а тя е тук само от шест месеца.

— А откъде може да се е сдобила с тези монети? — попита Сано.

Чизуру поклати глава.

— Марико произхожда от бедно семейство.

Сано усети тръпки на възбуда — теорията на Хошина отново започваше да изглежда достоверна. Предположи, че парите са подкуп от краля дракон, че Марико е шпионирала за него и накрая го е уведомила за пътуването на Кейшо. Вероятно бе скрила монетите преди тръгването, защото не е искала да рискува да ги изгуби или някой да й ги открадне на междуградския път. Може би кралят дракон я бе убил заедно с всички останали, за да не й позволи да го издаде.

Възможно бе Марико да не е знаела как е възнамерявал да използва получената от нея информация; може би изобщо не е смятала да се върне, за да похарчи своите кървави пари. Теорията на Хошина можеше да се окаже вярна, макар че бе допуснал грешка в определянето на истинската съучастничка. Може би Сано дължеше на Хошина повече уважение, отколкото бе проявявал към него.

— Марико напускала ли е замъка, след като господарката Кейшо оповести намерението си да пътува? — попита Сано.

— Всъщност да — отвърна Чизуру колебливо на Сано — преди пътуването усети, че мислите й следват неговите. — Помоли за разрешение да отсъства вечерта и аз й позволих.

— Защо? — Сано знаеше, че обикновено на прислужничките им бяха позволени два почивни дни в годината — единия след осмия месец и другия след дванайсетия. Вечерта преди пътуването не съвпадаше с никой от тях.

— Каза, че искала да посети майка си, която била много болна и можела да умре по време на отсъствието й — обясни Чизуру. — Съжалих я и я пуснах — в интелигентните й очи пробяга ужасът. — Мислите ли, че не е отишла при майка си, а при похитителите, за да им каже за пътешествието? Тя беше честно и изпълнително момиче. Нямах основание да смятам, че ме лъже. Ако имах някакви подозрения, никога не бих я пуснала — при мисълта, че по недоглеждане бе съдействала на престъпниците, Чизуру загуби самоувереността си. Сега тя изглеждаше притеснена и нещастна.

— Може да не е излъгала и да е невинна — каза Сано, опитвайки се да разсее подозренията си, че Марико бе сторила точно онова, което бе предположила Чизуру.

— Но аз трябва да разбера къде другаде може да е отишла, освен у майка си.

Чизуру направи жест, който показваше готовността й да стори всичко възможно, за да изкупи грешката, която се страхуваше, че бе допуснала.

— Ако ме придружите, мога да ви покажа сведенията.

Тя отведе Сано в малко помещение до двора на пералнята и отвори една книга, която съдържаше досиетата на всички, които обитаваха вътрешното крило.

— Странно — рече слисана Чизуру, след като проследи с пръст това, което пишеше под името на Марико. — Мецуке обикновено проучват цялата прислуга в двореца и съставят списък на хората, гарантирали за тях. Но единствената информация за Марико са името на майка й и адресът: Юка, улица „Майсторът на чадъри“, Нихонбаши.

Подозренията на Сано по отношение на прислужничката се засилиха. Как бе получила работа тук без препоръки? Как бе успял кралят дракон да внедри шпионин в самото сърце на режима на Токугава? Една смущаваща възможност, която се спотайваше някъде дълбоко в съзнанието на Сано, сега излезе на преден план. Беше ли кралят дракон човек от управлението, който можеше да пренебрегне разпоредбите, докато крои заговор срещу шогуна? Инстинктивна предпазливост предупреди Сано да не прибързва със заключенията и да не изрича на глас предположението, което щеше да създаде хаос в двора. Първо трябваше да изясни дали Марико наистина бе съучастничка на похитителите.

— Ще разпитаме другите жени дали знаят къде е ходила Марико онази нощ — каза Сано.

Но след като разговаряха с останалите прислужнички, наложнички и придворни дами, Сано и Чизуру установиха, че Марико не бе споделила плановете си с никого. Всички, които знаеха, че тя бе получила разрешение да отсъства от замъка, бяха повярвали на нейната история за болната й майка.

— Съжалявам, че не успях да ви помогна — изрече унило Чизуру, докато провеждаше Сано вън от вътрешното крило.

— Помогнахте ми. Посочихте ми къде трябва да отида от тук. Майката на Марико може да има информация за дъщеря си, която да ме отведе до похитителите.

Вратата на затвора в кулата се отвори със скърцане и в помещението влязоха двама пазачи. Кейшо и я госпожа Янагисава възкликнаха стреснато, Мидори изпищя. Рейко бе връхлетяна от смразяващото убеждение, че мъжете отново са дошли за нея, както бе очаквала, че ще стане, след като я бяха върнали от двореца на краля дракон преди повече от час. Жените се свиха една до друга, подготвяйки се да понесат следващия ужас.

Но мъжете просто ги принудиха да се скупчат в един ъгъл и застанаха до тях да ги пазят. Пристигнаха още шестима пазачи. Те почистиха пода, изнесоха преливащите от нечистотии кофи и ги върнаха опразнени и измити под удивените погледи на жените. Донесоха им завивки, татами за пода, гореща вода в един леген и кърпи. Оставиха на пода купички със сушена риба, мариновани зеленчуци, плодове и яйца, съдини с ориз и чай и напуснаха помещението, залоствайки вратата след себе си.

Кейшо незабавно се нахвърли върху храната и взе да гълта лакомо, мляскайки ненаситно.

— Най-накрая решиха да проявят към мен нужното уважение — каза тя. — Крайно време беше.

— Мисля, че има друга причина за щедростта им — обади се Мидори, усмихвайки се на Рейко. — Сигурно си направила добро впечатление на господаря им.

Госпожа Янагисава само изгледа Рейко в умозрително мълчание. Рейко се извърна, наведе се над легена и наплиска с вода лицето си с желанието да можеше да отмие ужасяващото впечатление, което похитителят бе оставил у нея. Другите жени не знаеха какво се бе случило между нея и господаря на похитителите, защото не им бе казала. Не искаше да разстройва Мидори или да подтикне Кейшо към нов изблик на ярост. Единственото, което им спомена, бе, че мъжът, който наричаше себе си краля дракон, й бе поднесъл храна, без да й стори никакво зло. Беше ги уверила, че не ги заплашва непосредствена опасност, макар че истината бе друга — срещата с краля дракон бе влошила собственото й положение.

Рейко огледа почистената стая, вещите и храната, които бяха донесли пазачите. Кралят дракон я ухажваше, предоставяйки им удобства. Представи си каква отплата очакваше от нея. Потръпна и притисна една от кърпите към лицето си. Но колкото и да й бе отвратително, че бе привлякла един зъл нежелан обожател, започна да схваща, че чувството на краля дракон към нея бе уязвимост, от която вероятно би могла да се възползва.

Стресна я леко докосване по ръката. Рейко се обърна и видя госпожа Янагисава, която коленичи до нея.

— Това не е всичко, което се е случило между вас и краля дракон… нали? — прошепна тя.

Рейко не искаше да сподели с нея тайната си и да насърчава някаква по-специална близост помежду им. Но бе длъжница на госпожа Янагисава, тъй като тя й бе съдействала в опита за бягство, и то с риск за живота си. А и имаше нужда да обсъди страховете и плановете си с някого.

Тя хвърли поглед към другите две жени, кимна скришом на госпожа Янагисава и прошепна в отговор:

— Ще ви кажа по-късно, когато заспят.