Суиши

Глава 27

Кралят дракон огледа Рейко със строго неодобрение.

— Имаш кръв по дрехите си — отбеляза той. Беше пратил за пореден път да я доведат от помещението, където Кейшо и госпожа Янагисава къпеха бебето, а Мидори спеше. Рейко предположи, че я вика в покоите си, за да я накара да удовлетвори страстта, която бе възбудила у него по-рано. В усилие да събере кураж за поредния си опит да го надхитри и да потисне страха си тя сведе поглед към полите на кимоното си и кървавите петна от раждането на бебето.

— Трябва да се измиеш — каза кралят дракон. — Ела с мен.

Той отведе Рейко на долния етаж, в една стая, пропита с миризма на гнило, в която имаше вана, закрепена в застлан с дървени летви под. По закритите с дървени решетки прозорци се виеха лози и добавяха неясен зеленикав нюанс на вечерната светлина. Дъсчените стени бяха осеяни с мухъл.

— Свали си дрехите — нареди кралят дракон. Рейко се ужаси при самата мисъл за това, но си даде сметка, че ако го ядосаше, можеше да я нарани. А не му ли покажеше готовността си да се подчини, никога нямаше да преодолее недоверието му и планът й да спаси себе си и приятелките си щеше да претърпи пълен провал. Тя се обърна с гръб към него, развърза пояса си и свали горното си кимоно.

Той не каза нито дума, но Рейко долови как дишането му стана по-отривисто. Тя с неохота съблече бялата си долна роба и остана гола в обсега на осезателната му похот. Плътта й настръхна, мускулите й се сковаха; духът й се сгърчи само при мисълта за Сано, заля я възмущение, че този мъж виждаше онова, което по право можеше да съзерцава единствено съпругът й.

— Изящна — промълви кралят дракон, прокарвайки пръсти по гърба й, надолу към ханша.

Неволно стягайки се, Рейко трепна и се подготви да понесе насилието, което я изпълваше с ужас от мига, в който бе видяла този човек. Гърлото й се сви така, че тя почти се задави.

Кралят дракон отдръпна ръката си.

— Иди и се измий — нареди й той с тих глас. — На рафта има сапун и кофа. Извини ме.

Рейко чу как той напусна помещението. Страхът й намаля, макар й незначително. По някаква причина той постоянно стигаше до състоянието, в което бе готов да я обладае, след което се оттегляше, но това можеше да бъде последната отсрочка, преди да се поддадеше на лъстта си. Забеляза, че бе взел дрехите й. Щеше да избяга и чисто гола, ако не бяха стражите, които чуваше отвън, както и пленените й приятелки. Рейко напълни кофата от коритото с вода, което миришеше на езерото. Изля водата върху себе си, после изтърка тялото си и косата си с платнената кесия със сапун от оризови трици. Въпреки обстоятелствата почувства искрено облекчение да се измие след толкова дни без баня. Изплакна се и после се потопи във ваната.

Кралят дракон се появи на вратата. Носеше в ръка платнен вързоп.

— Ето кърпи да се избършеш и чисти дрехи да се преоблечеш — каза той.

— Благодаря — промълви Рейко, треперейки в хладната вода, докато той се взираше в тялото й под повърхността.

— Харесва ли ти новото помещение? — попита той.

— Да, много — плъзгащите се врати и дървените прегради бяха солидни и добре залостени с отвесни колове, минаващи през резетата и пода отвън; но Рейко бе установила, че дървените пречки на прозореца бяха прогнили и чупливи.

— Мисля си за онова, което ми каза по-рано — клекнал при ръба на ваната, кралят дракон говореше с тих заговорнически тон. — Оттук нататък, когато не си с мен, ще те пази единствено Ота, на когото имам пълно доверие. Останалите няма да те приближават.

— Искрени благодарности — каза Рейко, радостна, че бе намалил бдителността към нея. — Сега се чувствам много по-защитена.

Кралят дракон кимна разсеяно, наблюдавайки я.

— Изглежда ти е студено. По-добре излизай.

Той отстъпи от ваната и зачака. Рейко се извърна от него, след като се изправи и излезе от водата. Бързо се избърса и облече дрехите, които й бе донесъл — бяла долна роба и копринено кимоно на бели цветя. Завърза синьо-зеления пояс, като се питаше откъде ли се бе сдобил с женски дрехи. Докато сресваше мокрите си коси с пръсти, цветята върху кимоното, привлякоха погледа й. Бяха анемони.

Дрехите, които кралят дракон й бе дал, бяха принадлежали на мъртвата му любима. Рейко се смрази, когато си даде сметка, че той вероятно ги бе пазил през тези дванайсет години, откакто Анемона бе умряла. Долови по робата застоял дъх на парфюм и мирис на тяло — явно не бяха прани, откакто Анемона ги бе носила за последен път. Рейко си представи как кралят дракон гали дрехите, вдъхва мириса им и се възбужда. Осъзна, че като я обличаше по този начин, той поддържаше илюзията, че тя е въплъщение на Анемона. Отвратена, Рейко се обърна с лице към него.

Странните му черти се озариха от възхищение. Той произнесе напевно:

— Бледият двойник на твоя дух напусна своето безжизнено тяло. Ти се рееше в омаен сън надолу към безкрайни дълбини, през водни канали, към двореца, където се събрахме отново — той я докосна по мокрите коси. — Ела, трябва да ти покажа нещо.

Той я отведе горе в стаята си и зад плъзгащата се преграда. Там, в друга, по-малка стая Рейко видя източника на мириса на тамян, с който бе пропит дворецът и който обгръщаше краля дракон. В месингова купичка върху метално ковчеже димяха кафяви пръчици. До тях около нарисуван цветен портрет на млада жена горяха свещи.

— Това си ти в най-прекрасните си години, Анемона — каза й кралят дракон. — Сега си тъй красива, както тогава.

Рейко откри бегла прилика между себе си и образа на стилизирания портрет.

— Пазя погребалния ти олтар от деня на смъртта ти — продължи той. — Моята вярност те съживи.

Рейко се огледа из стаята и видя завивките му, навити в един ъгъл. Това бе мрачно доказателство, че той спеше до олтара и боготвореше мъртвата.

— Коя е била тя? — попита тя, тласкана от любопитство да изложи на риск тази игра, в която й бе отредена ролята на Анемона.

Кралят дракон се втренчи в портрета:

— Моята майка.

— Вашата майка? — попита изненадана Рейко, тъй като поведението му към нея най-малкото не бе синовно. — Но аз мислех, че…

— Че е била моя любовница? — кралят дракон се усмихна на реакцията й. — Наистина беше такава — сега той вече не й говореше като на Анемона, а като на непознатата, в която според него се бе превъплътил духът на Анемона. — Ние бяхме много по-близки, отколкото е обичайно за майка и син.

Бе влязъл в плътски отношения със собствената си майка! Рейко млъкна слисана. Спомни си как кралят дракон й бе разказал за съня си, в който Анемона го бе обучавала на калиграфия. Образът на тази сцена в съзнанието й претърпя внезапна промяна. Вместо двойка възрастни, отдадени с наслада на любовна игра, Рейко видя майка, галеща своя син юноша, въвличайки го в забранен секс. А сега синът, превърнал се в този озлобен измъчен мъж, искаше да пресъздаде — противното си минало с нея. Силата на неговата извратеност и безумие я ужаси.

— Анемона е единствената жена, която съм обичал — заяви кралят дракон, без да обръща внимание на смущението й. — Не се ожених, защото не можах да я забравя.

„Ето защо няма деца и обвинява за това Анемона“, помисли си Рейко.

Болезнена усмивка изкриви лицето на краля дракон.

— Но тя не бе толкова вярна, колкото аз. Дари с любовта си друг.

Това обясняваше гнева, който бе излял върху Рейко, наричайки я уличница.

— Но не мога да обвинявам само нея — добави той. — Жените са слаби и уязвими за мошеници, склонни на прелъстяване. Когато онзи мъж се появи, тя нямаше сили да му устои.

Рейко слушаше, заинтригувана и ужасена, но сигурна, че останалата част от историята на краля дракон не може да надхвърли досегашното му разкритие.

— Този мъж първо бе любовник на баща ми — продължи кралят дракон. — Той обаче не се задоволи само с едно завоевание в нашето семейство. Идваше на посещение при баща ми, но скришом хвърляше прелъстителни погледи към Анемона. Правеше й комплименти. А когато им сервираше чай, докосваше ръката й, докато поемаше купичката, и я гледаше настоятелно в очите. Баща ми не забелязваше, но аз го виждах — върху лицето на краля дракон се изписа ненавист. — Виждах как този човек се опитваше да спечели чувствата на Анемона. Виждах как тя се изчервяваше и се усмихваше. Виждах как след време тайно го превеждаше през градината посред нощ и се любеше с него в лятната ни къща…

„Тя е подценила краля дракон“, помисли си Рейко, обзета от нов шок, че историята включваше разнопосочен любовен триъгълник, както и кръвосмешение.

— Анемона се подлъга по страстта на този човек, но аз знаех, че не е искрен. Опитах се да й кажа, че си играе с нея, за да удовлетвори собствената си суета. Предупреждавах я, че връзката им ще завърши зле. Но Анемона не щеше и да чуе. Никога повече не си легнахме заедно, тя ме изостави заради него — стиснал юмруци, кралят дракон избухна в негодувание: — Напусна ме, мен, собствения й син, който я обичаше така, както този човек никога не би могъл!

— Какво се случи с Анемона? — попита Рейко, убедена, че тези събития по някакъв начин бяха довели до печалния край на жената.

— Баща ми научи за връзката между своята съпруга и любовника си — отвърна кралят дракон с глас, дрезгав от усилието да овладее емоциите си. — Една вечер той изведе Анемона в езерото Бива с излетната лодка. Удави я и после се самоуби.

Рейко едва сподави възклицанието си на ужас.

— Онзи човек не само открадна моята любима — каза кралят дракон, — той стана причина за смъртта й, както и за смъртта на баща ми — омраза изкриви чертите му. — Той съсипа семейството ми.

Рейко изпита неочаквана жалост към краля дракон, измъчван от спомените си, пленник на собствените си терзания. След известно мълчание той добави:

— Ако не беше Хошина, майка ми щеше да е още жива. Анемона и аз щяхме да бъдем заедно.

Познатото име стресна Рейко.

— Значи любовникът на Анемона е бил Хошина сан? Искате да кажете полицейския началник на Едо?

— Да — отвърна кралят дракон. От него се излъчваше ожесточеност, струеше подобно на отрова от порите му. — Хошина не понесе никакво наказание въпреки ролята си в смъртта на Анемона. Всички обвиняваха нея, защото тя бе прелюбодейката, заслужила да умре, както и баща ми, защото я бе убил. Хошина не само че се измъкна невредим… Той постигна благоденствие.

Кралят дракон изскърца със зъби, обладан от ярост. Рейко се удиви, че Хошина — човек, когото познаваше, бе мъжът, застанал между краля дракон и Анемона, бе ги лишил от принадлежността им един на друг и дори бе станал причина тя да изгуби живота си.

— През тези дванайсет години наблюдавах как Хошина се издига в бакуфу — продължи кралят дракон. — Гледах го как трупа богатство, влияние и власт, докато аз скърбях за Анемона. Заклех се, че някой ден ще го накарам да си плати за всичко.

— Защо сте чакали толкова дълго? — попита Рейко, озадачена.

— Когато Анемона си отиде, аз бях още момче, а Хошина вече бе служител от силите на реда в Мияко — отвърна кралят дракон. — Имаше могъщ покровител и високопоставени приятели, а аз нямах нищо. По онова време бях неспособен да сторя каквото и да било, за да му навредя, тъй че се наложи да изчакам да настъпи моето време. Не преставах да го наблюдавам. Девет години изминаха без нито една благоприятна възможност за действие. После Хошина се премести в Едо. Аз го последвах и там най-накрая съставих своя план. Един ден, докато яздех през града, видях господарката Кейшо да пътува в своя паланкин. Запитах се: „Какво е онова, което шогунът цени достатъчно и за което, ако му бъде откраднато, ще е готов на всичко, за да си го върне?“ Отговорът бе пред очите ми. Реших да отвлека господарката Кейшо и да поискам като откуп шогунът да екзекутира Хошина за убийство. Така и сторих.

Кралят дракон бе обзет от злорадство; пламъчетата на свещите върху олтара се отразяваха в очите му. Рейко бе смятала, че няма какво повече да я изненада, но поредното му разкритие я стъписа повече от всичко чуто до този момент.

— Искате да кажете, че ни отвлякохте заради Хошина?

— Разбира се — отвърна кралят дракон, сякаш това бе най-разумното действие на света.

Най-накрая Рейко проумя причината, която се криеше зад всичките му престъпления. До каква крайност бе стигнал, за да удовлетвори една стара ненавист. Каква жестокост бе проявил заради целта си да унищожи един-единствен човек!

— Как сте могли да убиете толкова хора само за да накажете Хошина? — извика тя. — Как сте могли да отвлечете майката на шогуна и нас, след като не сме ви сторили нищо? Защо трябва да страдаме заради делата на Хошина?

— Отмъщението оправдава всякакви крайни действия — поясни кралят дракон. — Смъртта на прислугата и ескорта ви бе нужната жертва. Жалко, че трябва да страдате, но е неизбежно. Само по този начин бих могъл да унищожа Хошина.

Изглеждаше тъй горд от онова, което бе сторил, тъй нетърпелив да се похвали, че нямаше нищо против да й се изповяда. Или бе достатъчно луд, за да не го бе грижа какво знаеше тя, или смяташе, че изобщо нямаше да й се удаде възможност да разкаже на когото и да било. Грандиозният мащаб на заговора му сащиса Рейко, както и вярата му, че това бе единственият начин да се постигне възмездие.

— Защо просто не казахте на всички как Хошина е причинил смъртта на родителите ви и не съсипахте репутацията му? — попита тя. — Защо не отидохте при съдията, не подадохте официално оплакване срещу Хошина и не изискахте обезщетение?

— Хошина е важна фигура. Ако кажех нещо срещу него, никой нямаше да ме чуе. Никой съдия нямаше да вземе моята страна при евентуален диспут.

— Тогава защо не предизвикахте Хошина на дуел? — попита Рейко. — Нямаше ли да е по-лесно да го убиете със собствените си ръце, вместо да карате шогуна да го екзекутира?

Дуелите бяха разпространен начин, по който самураите често разрешаваха споровете помежду си, без да намесват закона.

— Аз не целя просто неговата смърт — отвърна кралят дракон в опит да се защити. — Държа публично да бъде заклеймен като убиец, да бъде лишен и от ранга и привилегиите му и да бъде екзекутиран като най-обикновен престъпник. Искам да бъде обезчестен, а трупът му да бъде изложен на публично обругаване, каквото заслужава. Ето какво целя със своя замисъл.

При все това Рейко прозря истината, която бе в основата на самодоволните изявления на краля дракон. Той не желаеше да предизвика Хошина на дуел, защото вероятно Хошина щеше да победи, а той не искаше да умира. Нито би избрал открито да обвини Хошина, защото се страхуваше, че неговият силен враг може да му отмъсти. Искаше да нападне Хошина, без да рискува собствената си кожа; търсеше възмездие без последствия за себе си. Смяташе, че може да отвлече майката на шогуна, да наложи екзекуцията на Хошина и после да се измъкне невредим, за да се наслади на собствения си триумф.

Кралят дракон беше страхливец.

— И сега, когато замисълът ми е в ход — каза той, — чакам само шпионите ми в Едо да ми донесат вестта, че Хошина е екзекутиран. Щом видя трупа му изложен край моста Нихонбаши, ще съм постигнал своето възмездие.

Освен това беше глупак, ако се надяваше, че планът му ще проработи, заключи Рейко. Нима не знаеше, че Хошина е любовник на главния заместник на шогуна? Дворцовият управител Янагисава нямаше да допусне екзекуцията на Хошина. Но дори и да го стореше, полицейският началник бе тъй хитър и изобретателен, че щеше да намери начин да избегне смъртта. Планът на краля дракон щеше да се провали. Рейко усети, че я побиват тръпки.

— Какво ще сторите, ако шогунът не изпълни изискванията ви?

— Ще ги изпълни — в гласа на краля дракон прозвуча самодоволна увереност. — Защото съм го предупредил, че ако не го стори, ще убия и майка му, и приятелките й.

Рейко най-накрая разбра какво бе имал предвид, когато й бе казал преди време, че се надява да не я убива. Предпочиташе планът му да успее, постигайки смъртта на Хошина, отколкото да изпълни заканата си и да убие заложничките. Но обзета от трескав ужас, тя си даде сметка, че самата тя, господарката Кейшо, Мидори и госпожа Янагисава бяха обречени от самото начало. Нямаше никакъв шанс кралят дракон да ги освободи. Той напразно щеше да очаква вести за смъртта на Хошина. И когато осъзнаеше, че опитът му за отмъщение бе претърпял провал…

Обзета от паника, Рейко се запита колко ли време им оставаше, докато кралят дракон загубеше надежда. Може би тези дванайсет години на чакане бяха изчерпали търпението му. Тя не можеше да си позволи да залага безразсъдно на възможността той да чака още дълго. Трябваше да пристъпи към осъществяване на собствения си план въпреки опасенията си, че можеше да се окаже прибързан.

— Скъпи — промълви тя, галейки ръцете му. — Толкова се страхувам, че нещо ще се обърка. А това място никак не ми харесва. Защо да не заминем… само ние двамата?

Ако успееше да го накара да я отведе от острова, далеч от хората си, за нея щеше да има някакъв шанс да се освободи. Той нямаше да може да я наблюдава през цялото време. Можеше да се измъкне, да намери някой гарнизон на Токугава и да прати войници, които да спасят приятелките й. Хората му нямаше да останат, след като откриеха, че господарят им си е отишъл; по-скоро щяха да си дадат сметка, че ги е изоставил със заложничките, за да понесат вината за отвличането. Те щяха да избягат, да изоставят Мидори, бебето, Кейшо и госпожа Янагисава, които щяха ида се озоват в безопасност, докато дойдеше помощта.

— Можем да отидем заедно на някое приятно място — продължи Рейко с привидно нетърпение. — Дори не е нужно да казваме на някого.

Кралят дракон я изгледа вцепенен от ужас.

— Не можем да тръгнем, не и преди екзекуцията на Хошина.

— А защо просто не го забравим? Нима отмъщението вече има някакво значение? — настоя Рейко, престорено ласкава. — Отново сме заедно и нищо друго не трябва да ни интересува.

— Дванайсет години чакам Хошина да си получи заслуженото — ръката му в дланите на Рейко бе твърда и непоколебима. — Няма да се откажа от победата си над него дори и заради теб. Няма да имам покой, преди той да престане да мърси този свят!

— Но аз се боя ужасно, че ще си навлечете неприятности — възрази Рейко. — Наказанието на Хошина не струва колкото живота ви. Не мога да понеса мисълта да ви загубя — ридаейки в неподправено отчаяние, тя вдигна ръце и погали страната му. Наболата му брада одраска пръстите й. — Моля ви, отведете ме от тук още сега!

Той се навъси и се отдръпна, избягвайки ласката й.

— Планът ми е сигурен. Няма да има усложнения — непреклонният му тон говореше за убедеността му в успеха на безумния му замисъл. — Ще останем тук, докато науча, че Хошина е изобличен и екзекутиран.

Решението ми е окончателно!

Хирата, Маруме и Фукида изнесоха готовия сал от гората. Залитайки под тежестта му, го оставиха на брега на езерото. Небето бе кобалтовосин купол, осеян с искрящи звезди. Пълната луна блестеше през рехавите, подобни на стелещ се дим облаци. Отраженията на светлините трепкаха по черната водна повърхност. Хладен вятър изтръгваше шепот от гората, в която звучеше приглушеният хор на насекомите. Хирата и другарите му избутаха сала във водата. Бяха затаили дъх от напрежение и никой не отронваше нито дума.

Салът се разлюля върху неспокойната повърхност, но не потъна.

— Слава на божествата — промълви Хирата в трескаво облекчение.

Той и Фукида донесоха греблата и предпазливо изпълзяха върху неустойчивата повърхност на сала. Маруме го избута навътре от брега и след като навлезе достатъчно в езерото, се покатери при тях. Салът поддаде под него и взе да потъва, но останалите бързо се преместиха, за да уравновесят с тежестта си. После започнаха да гребат. Водата заливаше сала, избликваше от празнините между трупите, но въпреки това се държаха на повърхността и сантиметър по сантиметър се приближаваха към отсрещния бряг. Хирата се боеше, че някой случаен плисък от греблата ще достигне до похитителите, предупреждавайки ги, че приближават неканени гости. Въпреки това гребеше и наблюдаваше острова.

Мракът сливаше околността и замъка в черна, непроницаема маса. Макар че островът изглеждаше обезлюден и безжизнен, Хирата се боеше, че обитателите му ще ги забележат върху откритата водна повърхност. Прониза го мъчително съмнение. Въпреки решимостта си да спаси Мидори се питаше дали бе взел правилното решение. Не трябваше ли въпреки всичко да се подчини на заповедите на Сано? Тръпнещ от умора и тревога, той плъзгаше греблото с ръце, все още протрити и разранени от строежа на сала. От време на време подсмърчаше, ядосан, че бе пипнал тази настинка. Накрая си каза, че вече бе твърде късно да променя решението си. Страхуваше се за безопасността на Мидори и искаше да я освободи сега, а не след завръщането си от Едо.

Островът срещу тях все повече нарастваше. Скоро салът се блъсна в плитчините и спря в единия му край, точно срещу пристана. Хирата зърна стръмния бряг и гъстите дървета, които се открояваха на лунната светлина, както и ярките отражения, които секваха при бреговата ивица.

Детективите слязоха от сала и се озоваха до прасци в студената вода. Сандалите им затъваха в тинята, докато пристъпваха с усилие към брега. Тримата издърпаха сала, от който се стичаше вода, продължиха навътре до гората и там го изправиха и го опряха на едно дърво. Закриха го с клони от околните храсти и затрупаха веслата с опадали листа. После поеха предпазливо към замъка.

Светлината от звездите и луната едва проникваше през гъстите сенки на дърветата. Движеха се почти пипнешком, като внимаваха да не се блъснат в някое дърво или пън. Страхът да не бъдат заловени усилваше до грохот всяко пукане на клонка под краката им, всяко изшумоляване на листак. Във въздуха се долавяше присъствието на намиращи се наблизо хора. Внезапно чувство за опасност и зла воля напрегна нервите на Хирата. В същия миг той долови мирис на горящо масло и мярна трепкаща светлинка недалеч пред себе си. Хирата замръзна намясто и рязко вдигна ръка, за да спре Маруме и Фукида зад гърба си. Тримата бързо приклекнаха в храстите, доловили нечии тежки стъпки, които бързо се приближаваха. Светлинката идваше от мъждив пламък на метален фенер — носеше го самурай със свирепо изражение. Лицето му, странно осветено от фенера, ту изчезваше, ту отново се появяваше между дърветата. Хирата притаи дъх, докато самураят отмина. Сърцето му заблъска в гърдите от тази внезапна среща. После тримата се изправиха предпазливо и продължиха напред още двайсетина крачки, докато зърнаха нови светлини, очертаващи острова в различни посоки. Спираха и продължаваха напред, после отново спираха, за да се скрият, когато други самураи минаваха покрай тях. Хирата бе обезкуражен, че толкова много похитители стояха на пост дори през нощта, когато се бе надявал да спят. Дали щеше да успее да открие Мидори, преди те да откриеха него?

Имаше чувството, че минаха часове, докато тримата се промъкваха през острова. Най-накрая мракът пред тях изсветля, което бе сигнал, че са стигнали до открито пространство. Хирата, Фукида и Маруме спряха в края на гората и отправиха погледи към замъка отсреща. Бледата лунна светлина очертаваше силуетите на постройки, наподобяващи мавзолей в гробища. Разбитите им покриви бяха устремили назъбени краища към небето. На известно разстояние покрай порутените, обрасли с лози стени бяха разположени стражи, охраняващи двореца. От време на време на фона на далечния плисък на вълни се долавяше приглушен говор.

Хирата подкани с жест Маруме и Фукида да го последват и тръгна да заобикаля замъка, без да излиза от прикритието на гората. Видя срутени постройки, беседка в обрасла с бурени градина и още стражи. Вече му се струваше невъзможно да пробие охраната на похитителите и да изведе жените невредими. Фукида се наклони към Хирата и прошепна в ухото му:

— Ако отидем до Едо, ще доведем още войници. Идеята вече бе хрумнала на Хирата, но той не можеше да понесе мисълта за отстъпление, след като вече бе стигнал дотук.

— Още не — прошепна той в отговор. Продължиха да вървят покрай замъка. Навън при едно крило, свързано с главния дворец посредством закрит пасаж, на открита веранда бе клекнал един-единствен самурай с двата си меча на кръста. Облаците се преместиха, откривайки доскоро забулената луна, която освети олющената гипсова стена зад гърба му. Над него вдясно се открои правоъгълен прозорец с отвесни решетки, които се редуваха с отрязъци от черното пространство на помещението. Хирата продължи да се промъква нататък, дирейки някакъв достъп до замъка. В един момент към рамката на прозореца се приближи бледа фигура.

Беше жена — лицето й бе очертано от дълги коси, които се спускаха върху раменете. Луната освети чертите й. Сърцето на Хирата заблъска в гърдите му.

Той се закова намясто тъй рязко, че Фукида и Маруме се блъснаха в него.

— Мидори! — прошепна той, залят от едва потиснат възторг.

Беше намерил съпругата си! Замаян от облекчение, се вкопчи в ствола на едно дърво и се втренчи в нея.

Мидори гледаше навън от прозореца, а изражението й бе замислено и скръбно. Хирата беше сигурен, че мислеше за него изпълнена с копнеж. Едва успя да потисне порива си да изкрещи името й и да се втурне към нея. После Мидори се обърна и се отдалечи от прозореца. Хирата протегна ръка да я спре, но тя изчезна в мрака на помещението. Обзеха го тревога и отчаяние. Макар че тримата лесно можеха да отстранят този пазач, шумът щеше да привлече вниманието на другите и те щяха да дотичат за броени секунди. Не трябваше да започва битка, която със сигурност щеше да загуби, защото врагът ги превъзхождаше многократно.

— Трябва да намерим някакъв начин да проникнем в замъка и да изведем незабелязано Мидори и останалите жени — прошепна Хирата на другарите си.