Суиши

Глава 3

— Извинете сосакан сама, но трябва да станете веднага.

Изтръгнат от съня, благодарение на инстинкти, неизменно отворени към света около него, Сано бе отворил очи още преди да чуе напрегнатия вик на Хирата пред вратата си. Спалнята му тънеше в мрак, но коридорът бе осветен от фенера, който Хирата носеше в ръка, и Сано видя сянката на своя главен васал през хартиената стена. Неволно се пресегна да докосне жена си до себе си, но ръката му опипа само празното място на футона. Макар че Рейко бе заминала преди близо пет дни, отсъствието й го стъписа. Той седна под тънкия чаршаф, който покриваше голото му тяло.

— Влез, Хирата сан — каза Сано. — Какво има?

Докато прекрачваше прага, Хирата отвърна:

— Специален пратеник току-що донесе вест, че шогунът ни вика в двореца.

— За какво? — попита Сано, докато се прозяваше и търкаше очи.

— Пратеникът не знаеше, но е спешно.

Сано и Хирата погледнаха към отворения прозорец. Откъм градината, където в черното небе ярката луна се носеше над борови дървета и обсипваше със сребристи сияния трева и храсти, полъхваше топъл ветрец. Долавяше се тиха песен на щурци, в мрака трепкаха светулки. Тъмната приглушеност на атмосферата говореше за час, еднакво отдалечен от полунощ и зазоряване.

— Щом негово превъзходителство иска да ни види по това време, проблемът сигурно наистина е неотложен.

Сано се облече и двамата с Хирата бързо се отправиха през виещите се, оградени с каменни стени проходи и охранителни постове на крепостта Едо към двореца на шогуна. Постройките му, наполовина изградени от дърво, с островърхи покриви тънеха в сън на лунната светлина. В официалната зала за аудиенция двамата завариха няколко мъже, които ги очакваха.

Покрай стените на дългото помещение, чийто под бе разделен на две нива, имаше стражи. На по-ниското ниво бе коленичил самурай, облечен в синя бронирана туника с отличителния знак на пътния патрул на Токугава. На горното ниво в два реда, коленичили един срещу друг, се бяха наредили членовете на съвета на старейшините — върховния управителен орган на Япония, съставен от петимата възрастни главни съветници на шогуна. Зад тях вдясно от шогуна, който се бе разположил на подиума, стояха дворцовият управител Янагисава и неговият любовник — полицейският началник Хошина. По лицата на всички бе изписана тревога; всички наблюдаваха безмълвно как Сано и Хирата се приближиха и коленичиха на горното ниво на пода отляво на шогуна. Те се поклониха на своя господар и на останалите присъстващи.

— С какво можем да ви бъдем полезни, ваше превъзходителство? — попита Сано.

От устните на Токугава Цунайоши се изтръгнаха нечленоразделни звуци. Финото му лице бе смъртнобледо, а крехкото му слабо тяло трепереше под бялата копринена нощна роба. Обикновено благият му поглед сега искреше трескаво и Сано си даде сметка, че върховният господар бе не само разстроен, но и гневен.

— Ти им кажи, Янагисава сан — промълви накрая шогунът.

Дворцовият управител кимна. В бежово лятно кимоно, изискан и красив както винаги, той отправи загадъчен поглед към Сано и Хирата.

— Това е лейтенант Ибе — Янагисава посочи стража от пътния патрул, — който току-що ни донесе вестта, че почитаемата майка на негово превъзходителство, пътувайки по Токайдо, вчера е била отвлечена заедно с вашите и с моята съпруга.

Сано се вцепени. Съзнанието му отказа да приеме онова, което току-що бе чул. Той само поклати глава, докато от устата на Хирата се изтръгна звук на бурно несъгласие. Но мрачните лица на присъстващите им подсказваха недвусмислено, че е истина.

— Как е станало? — попита Сано, отчаяно опитвайки се да потисне неистовата тревога, която заплашваше да го залее.

— Шествието се е натъкнало на засада в един пуст отрязък от пътя между станциите Одавара и Хаконе — отвърна Янагисава.

— Кои са извършителите? — попита Хирата. На лицето му бе изписан ужас за Мидори и нероденото им дете.

— Още не знаем — отвърна Янагисава. — Засега не разполагаме със свидетели.

Във втренчения поглед на Сано проблесна недоумение.

— Но антуражът им включваше доста хора — прислуга, носачи и стражи. Все някой трябва да е видял нещо.

Полицейският началник Хошина и старейшините сведоха глава. Янагисава продължи:

— Имало е засада и всички са били избити.

Безочието и жестокостта на извършеното престъпление поразиха Сано и Хирата и ги накараха да онемеят от ужас. Сано с болка осъзна, че двамата му детективи са мъртви. Янагисава отправи поглед към пътния патрул и продължи:

— Престъплението е било открито от лейтенант Ибе. Той ще ви опише какво е видял.

Лейтенантът бе слаб, но жилав млад мъж под трийсетте. Голите му ръце и крака, както и мрачното му лице бяха нашарени с ивици пот и мръсотия — явно следи от бързото и изтощително препускане до Едо.

— Отрязъкът от пътя и близката гора бяха осеяни с трупове — каза той, а в очите му се четеше ужас от спомена за видяното. — Умрели са от рани от меч. Навсякъде имаше кръв. Багажът изглеждаше непокътнат… Открих ковчежета, пълни с жълтици, но паланкините бяха празни, а четирите дами са изчезнали.

Ужасна мисъл прониза съзнанието на Сано.

— Откъде си сигурен, че са отвлечени, а не… — убити, помисли си той, но не можа да го изрече.

Хирата изпусна неволно приглушено стенание.

— Намерихме писмо в паланкина на уважаемата господарка Кейшо — отвърна патрулът.

Дворцовият управител Янагисава подаде на Сано лист обикновена бяла хартия, нагъната и намачкана, но впоследствие поизгладена. Съобщението, надраскано набързо с туш, бе зацапано с кръв и мръсотия.

Съобщението нямаше подпис. Стъписан от поредния шок, Сано подаде писмото на Хирата, който го прочете и зяпна удивен. Лейтенант Ибе продължи:

— Отведох на мястото на престъплението длъжностни лица от Одавара — последния пропускателен пункт, през който е преминало шествието. Те идентифицираха труповете по имената в списъците, с които разполагаха.

Служителите на тези контролни пунктове проверяваха щателно всички преминаващи през тяхната станция, търсейки скрити оръжия или контрабандна стока. Специално се наемаха жени инспектори, които да обискират преминаващите от женски пол. Тъй като режимът на Токугава ограничаваше движението на жените, за да не могат самурайските кланове да пращат семействата си в провинцията и по този начин, обезпечавайки живота им, да организират бунтове, законът изискваше пътничките да са снабдени със специални пропуски. Служителите на контролните станции преписваха сведенията от всеки пропуск, в който се упоменаваха социалното положение и отличителните белези на притежателката.

— Жените инспектори от пропускателния пункт много добре си спомняха четирите дами — поясни лейтенант Ибе. — Всички други бяха идентифицирани. Те определено не бяха сред мъртвите.

Това бе твърде слабо успокоение за Сано и Хирата, след като съдбата на съпругите им оставаше неизвестна. Двамата си размениха тревожни погледи.

— Намерена е една оцеляла — обади се полицейският началник Хошина. Той бе широкоплещест и атлетичен, с ъгловато красиво лице. С амбиции да се издигне в бакуфу той се възползваше от всяка възможност да привлече върху себе си вниманието на вишестоящите. Сега изложи фактите, които очевидно бе научил от пътния патрул, преди да пристигнат Сано и Хирата: — Служителите са я идентифицирали — това е личната прислужничка на господарката Кейшо; казва се Суйрен. Била е с тежки рани и в безсъзнание. Войници я карат към Едо. Ако не се случи нещо непредвидено, утре ще бъде тук.

Може би тя щеше да каже кои са били нападателите, но какво ли щеше да стане с Рейко, Мидори, Кейшо и госпожа Янагисава в това време? Сано потисна чувствата си и наложи на детектива в себе си да извърши щателен разбор на положението.

— Извършен ли е оглед на района около мястото на засадата за някакви следи, които да ни подскажат къде са отведени похитените?

— Когато тръгвах, местните полицаи се бяха отправили натам — отвърна лейтенант Ибе. — Може вече да са открили нещо.

— Охраната на жените и двамата детективи, които изпратихме с тях, биха се сражавали с всеки, дръзнал да устрои засада на шествието — заяви Хирата, треперещ от усилие да овладее ужаса си.

— Имаше признаци, че се е водила битка, но не намерихме никакви трупове, освен на жените от антуража — поясни със съжаление лейтенант Ибе. — Ако от похитителите е имало убити, другарите им са отнесли труповете.

— Убили са придружителите на знатни особи и са изклали цял ескадрон войници на Токугава. Отнесли са труповете на своите и са отвлекли четирите жени. И никой не е видял нищо?

— Този отрязък от Токайдо преминава през планински терен — каза Хошина. — Има места, където пътят от едната страна е ограден с високи скали, а от другата — със стръмна пропаст. На две от тези места са били струпани грамадни дънери. Шествието е било приклещено между тях.

Без да бъде лично засегнат от извършеното престъпление, Хошина сякаш изпитваше някакво удоволствие от случилото се, поради което отдавнашната неприязън на Сано към него се засили още повече.

За пръв път двамата се бяха изправили един срещу друг по време на едно разследване на убийство в Мияко. Откакто дворцовият управител го бе назначил за полицейски началник, Хошина възприемаше Сано като съперник, търсеше всякакви начини да се докаже като по-добър детектив и постоянно подриваше авторитета му. Естествено бе да посрещне със злорадство вестта за нещастието, сполетяло Сано.

— Никой не е минал по време на нападението, тъй като движението е било спряно от преградите и пътуващите са изчаквали пътят да бъде разчистен — завърши Хошина.

„Някой не е пожалил сили и средства да наеме достатъчно хора и да организира засадата“, отбеляза мислено Сано.

— Свободен си — заяви на лейтенант Ибе дворцовият управител. — Ще останеш в казармите на крепостта, в случай че се наложи да отговориш на още въпроси.

Веднага щом един от стражите изведе Ибе от залата, шогунът избухна:

— Не проумявам как всички вие… ъ-ъ… можете да си седите тук и да си бъбрите, докато майка ми е… ъ-ъ… оставена на милостта на такива жестоки злодеи! Толкова ли сте безсърдечни?

— Трябва да запазим спокойствие и трезво да обмислим фактите, за да решим как да действаме — каза Янагисава.

Токугава Цунайоши го прониза с гневен поглед.

— Много ти е лесно да си спокоен. Всички знаем, че си студен и себичен грубиян, комуто е все едно дори и ако жена ти… ъ-ъ… изчезне от лицето на земята!

Шогунът бе много привързан към Янагисава, почти никога не го критикуваше и сякаш не забелязваше грешките му, но сега тревогата бе изострила ума и езика му. Старейшините потрепериха при тази лична обида, но Янагисава остана привидно невъзмутим.

— Аз съм силно обезпокоен за безопасността на съпругата си — възрази той.

Макар че не беше влюбен в жена си, тя бе роднина на Токугава и по тази причина представляваше ценна собственост, осъществяваща семейната му връзка с режима, и Сано бе наясно с това. А тежко на всеки, който посмееше да открадне каквото и да било, което принадлежеше на Янагисава.

Шогунът непохватно се изправи на крака. Задъхан от гняв, той заяви:

— Ще изпратя цялата армия, ако трябва, да спаси майка ми!

Сано и Хирата го погледнаха ужасени. Дворцовият управител Янагисава се навъси, а Хошина наблюдаваше сцената с израза на ревностен любител на театъра, наслаждаващ се на хубава пиеса. Откъм съвета на старейшините се разнесе ропот.

— При цялото ми уважение, ваше превъзходителство, бих ви посъветвал да не изпращате армията след похитителите — обади се главният старейшина Макино. — В писмото изрично се подчертава да не ги преследвате.

Макино бе близък приятел на дворцовия управител и неизменен хулител на Сано. Той имаше съсухрено тяло и грозно, подобно на череп лице.

— Тези злодеи не могат да командват върховния диктатор на Япония! — изкрещя ядно шогунът.

— Но могат да изпълнят заканата си и да убият жените — предупреди го Макино.

— Няма да посмеят!

— Вече са дръзнали да отвлекат майка ви и да убият придружителите й — изтъкна дворцовият управител.

— Дори и да знаехме къде са отишли похитителите, не можем да предприемем нападение, без да изложим на опасност живота на дамите — поясни Сано, а Хирата кимна утвърдително.

— Ъ-ъ… да. Прави сте — печалната констатация сломи шогуна и той изхленчи: — Но все пак трябва да направим нещо!

— Мога ли да предложа друга възможност вместо армията? — попита Янагисава почтително. — Двамата с полицейския началник Хошина сме сформирали елитна част от воини, обучени да изпълняват опасни секретни мисии. Можем да ги изпратим да открият и да спасят жените.

Самата идея за това отврати Сано. Той много добре знаеше, че въпросната обучена част бе сформирана от убийци, наети от Янагисава най-вече за да го държат на власт. Макар че не подценяваше уменията им, той не можеше да им довери живота на жена си.

— Аз ще поведа отряда — обади се Хошина с озарено от нетърпение лице. — Похитителите дори няма да разберат, че сме ги открили. Просто поверете всичко на мен и почитаемата господарка Кейшо ще се върне в Едо в най-скоро време.

Освен това Сано не искаше Янагисава и Хошина да контролират ситуацията. Единствената им цел бе да спасят Кейшо и може би госпожа Янагисава. Нямаше да ги е грижа, ако междувременно убиеха останалите жени. Сано изпита изгаряща омраза към Хошина. Полицейският началник явно възприемаше похищението като своя шанс да уреди живота си. Щеше да се изкатери нагоре във властта, минавайки през труповете на Рейко и Мидори.

Шогунът се разведри, както обикновено готов да повярва на всеки, предложил да реши проблемите му вместо него. Преди да каже каквото и да било, Сано насочи гнева си към дворцовия управител Янагисава.

— Няма да ви позволя да действате без моята намеса! — заяви той.

— Ще сторя онова, което е най-добро за случая — отвърна Янагисава също тъй гневно.

Бушидо — Пътят на воина — изискваше от самурая безпрекословно подчинение на неговия господар и на по-висшите по ранг. Но в настоящото положение Сано бе принуден да пренебрегне кодекса, според който живееше.

— Двамата с Хирата сан няма да оставим съдбата на съпругите си във ваши ръце — заяви той.

— Предполагам, че предпочитате да поверите спасителната операция на вашите безразсъдни аматьори, които наричате разузнавателен отряд? — отбеляза с подигравателен тон полицейският началник Хошина.

Старейшините взеха да се съвещават. Шогунът местеше поглед от човек на човек, като се опитваше да следи спора.

— Ще направим компромис — обяви той, размахвайки ръце, за да усмири събранието. — Ще изпратя войска. Ти ще поведеш своя… ъ-ъ… елитен отряд, а пък ти ще вземеш детективите си — рече той, посочвайки първо към Хошина и после към Сано. — Всички заедно ще открием похитителите и ще спасим майка ми.

Шогунът преливаше от властна гордост. Но Сано забеляза собствената си тревога, отразена върху лицата на останалите, докато си представяха хаоса, който щеше да настъпи в резултат на плана на техния господар.

— Това е блестяща идея, ваше превъзходителство — заяви дворцовият управител Янагисава със сърдечния, изпълнен с възхищение тон, който използваше, когато не бе съгласен с шогуна и възнамеряваше да прокара собствените си намерения.

— Но… — подхвана предпазливо полицейският началник Хошина.

Сано нямаше търпение да изслуша тази поредна манипулация, целяща да промени решението на шогуна.

— Извинете ме, ваше превъзходителство — каза той, — но ние все още не знаем кои са похитителите, нито къде се намират. Единственото, което ни е известно за тях, е, че вече са убили стотина души. При това положение да се организира нападение, е твърде голям риск за нашите жени.

— Ти си просто един страхливец, който се плаши да поеме какъвто и да било риск, а и твърде некомпетентен, за да имаш право да участваш в решаването на този проблем. Не го слушайте, ваше превъзходителство! — възкликна Хошина, скачайки, за да защити собствения си план и да злепостави Сано.

— Не смейте да обиждате господаря ми! — извика Хирата, втренчил свиреп поглед в полицейския началник.

С огромно усилие Сано подмина думите на Хошина и се обърна към шогуна:

— Трябва да се подчиним на изискванията на похитителите.

Думите му бяха посрещнати с бурни възгласи на протест.

— Но ако… ъ-ъ… решим да чакаме другото писмо, кой знае какво могат да сторят на майка ми през това време тези… ъ-ъ… престъпници! — изхленчи шогунът.

— Без съмнение не очакваш от нас да предоставим на похитителите онова, което искат срещу освобождаването на жените! — възкликна дворцовият управител с гневно презрение.

— Или да ги оставим да се измъкнат безнаказано след такова престъпление! — добави Хошина в тон със своя любовник.

— Ако склоним глава пред похитителите, това би представило режима на Токугава като слаб и уязвим — отбеляза главният старейшина Макино, а останалите членове на съвета закимаха в съгласие.

Хирата отправи обиден поглед към Сано, сякаш детективът го бе предал:

— Не можем да не предприемем нищо. Нека свикаме нашите детективи и да потегляме!

Сано се почувства неловко, че трябва да отхвърли желанието на Хирата. Не му харесваше, че губи време, когато Рейко и Мидори бяха в опасност, но бе длъжен да убеди събранието, че нямат друг разумен избор, освен да изчакат.

— Жените са застраховката на похитителите срещу възможни действия от наша страна — каза той. — Престъпници, достатъчно интелигентни да планират и да осъществят подобна засада, са предвидили по-добър ход от това просто да убият заложниците. Те няма да сторят нищо лошо на жените, докато смятат, че могат да получат онова, което искат.

Съзирайки скептицизма на останалите, Сано усети потребност от повече вяра в собствените си аргументи, но продължи:

— Каквато и цена да поискат похитителите, тя ще бъде нищожна в сравнение с онова, което струва завръщането на почитаемата господарка Кейшо.

Янагисава и Хошина присвиха очи в безмълвна неприязън, но шогунът коленичи; решителността му видимо намаля.

— Така е — съгласи се той.

— Можем да проследим и да накажем похитителите, след като жените бъдат в безопасност — добави Сано и се обърна към старейшините: — Фактът, че шествието стана обект на засада, че войниците са убити, а жените — отвлечени, вече е доказателство за уязвимостта на режима. Неразумно е в този момент да го отричаме. Вестта ще се разпространи из страната, преди да бъдем в състояние да я спрем. Един бърз и необмислен опит за спасяване е обречен на провал, след който положението на бакуфу ще се усложни още повече.

Макино кимна с неохота; другите старейшини сториха същото. Дворцовият управител Янагисава изрази съгласие с лека гримаса, а шогунът каза:

— Сано сан е прав. Ще изчакаме… ъ-ъ… да чуем искането им за откуп.

— И междувременно няма да предприемаме нищо — каза Хошина, отправяйки сърдит поглед към Сано.

Хошина бе очевидно бесен, че е пропуснал своя голям шанс да стане герой.

Сано не изпита тържество от тази победа, защото действителните му врагове бяха похитителите, срещу които се чувстваше безпомощен засега.

— Напротив. Трябва да обединим усилията си и да разберем кой стои зад това престъпление, за да можем да го открием и заловим, когато настъпи подходящият момент.

В критичен момент единомислието е задължително. Токугава Цунайоши кимна одобрително, вече по-спокоен, след като спорът бе приключил и Сано бе свел бедствието до един разрешим проблем. Възцари се неловко единодушие. Атмосферата в помещението бе тягостна и задушна, наситена с лют дим и резливия мирис на опънати нерви.

— Предлагам да започнем разследването, като определим възможните заподозрени — каза Сано.

— Главатарят на похитителите трябва да е човек, който разполага с достатъчно войска, за да подложи на сеч охранявано шествие, или да има достатъчно пари, за да плати на наемници — макар и открито против стратегията на Сано, Хирата бе длъжен да подкрепи своя господар.

— Трябва да е разполагал с предварителни сведения за пътуването на жените, за да устрои засадата на точно това място и да ги причака — каза Хошина. — И тъй като самото пътуване е било внезапен порив на господарката Кейшо, а времето — твърде кратко, за да може вестта за него да стигне далеч, най-вероятно престъпникът живее или в Едо, или някъде в околността.

Сано отбеляза на ум колко бързо полицейският началник бе превърнал разследването във възможност да прояви таланта си на детектив. Самият Сано имаше необосновано, но натрапчиво усещане, че престъплението не е толкова недвусмислено, колкото изглеждаше.

— Питам се коя всъщност е действителната цел на това похищение — каза той.

Присъстващите повдигнаха вежди изненадано. Шогунът каза:

— Как може да има съмнение, че… ъ-ъ… че аз съм мишената и че отвличането е акт, целящ война срещу мен?

— Похитителят вероятно е враг на режима, а целта му е да унижи негово превъзходителство и да измъкне солиден откуп от хазната — заяви главният старейшина Макино.

Предполагаемите извършители можеше да бъдат граждани, негодуващи срещу строгите закони на бакуфу, или даймио — феодалите, потискани от режима на Токугава. Ронин — самураите без господари — бяха вечно недоволни и представляваха неизменен източник на неприятности, но Сано съзираше и други възможности.

— Може би похитителите целят нещо повече от това да нанесат удар върху режима или да получат пари срещу освобождаването на заложниците — предположи дворцовият управител Янагисава.

Докато изразяваше гласно предположенията на Сано, той придоби замислено изражение.

— Фактът, че не са си направили труда да плячкосат багажа и да откраднат златото, показва, че богатствата не са били основната им цел — отбеляза Хошина.

— Може би зад това престъпление се крие по-личен мотив — Янагисава отправи поглед първо към Сано, после към Хирата и накрая към шогуна. — Ваше превъзходителство не е единственият сред нас с врагове, които биха могли да ни атакуват чрез съпругите ни.

Сано знаеше отлично, че единици сред живите можеха да се похвалят с толкова врагове, колкото Янагисава. Дългият списък включваше люде, които дворцовият управител бе отстранил от властта, родственици на съперници, които бе понижил, екзекутирал или премахнал, както и любовници, използвани и впоследствие отритнати от него. Зловеща решимост помрачи погледа на Янагисава.

— Имам предвид някои хора, които трябва да бъдат проверени — заяви той.

Хирата застина на мястото си с отворени уста, сякаш ударен от гръм от внезапното прозрение. В гласа му прозвуча ожесточена омраза:

— Владетелят Ниу.

— Твоят свекър, даймио на провинция Сацума — уточни Хошина. — Вие двамата сте във вражда, откакто ти се ожени за Мидори.

Парадирайки гордо с осведомеността си, полицейският началник добави:

— Възможно е похищението да е неговият начин да си върне дъщерята.

— Ако зад всичко това стои той, ще го убия! — възкликна Хирата.

Сано не беше готов да насочи разследването към владетеля Ниу, нито към политическите врагове на Янагисава.

— Нека не забравяме „Черния лотос“10 — каза той.

Споменаването само на името сякаш насити въздуха с отрова. Старейшините отместиха поглед и стиснаха устни под въздействието на отвратителния спомен. Хирата кимна мрачно. Янагисава и Хошина се напрегнаха в зле прикрит интерес, а шогунът придоби озадачен вид, без да разбира какво общо можеше да има с престъплението една вече несъществуваща будистка секта.

— Сектата е забранена, откакто организираното от тях въстание бе потушено преди осем месеца — продължи Сано, — и макар че повечето свещеници, монахини и последователи бяха заловени и екзекутирани за опита им да унищожат Япония, някои от тях все още са на свобода и понастоящем набират нови членове. Те ме ненавиждат заради участието ми в унищожаването на сектата, а жена ми — за убийството на техния водач. Заклеха се да отмъстят…

През последните десет години членовете на „Черния лотос“ бяха подложили на мъчения и убили безброй люде, които по някакъв начин се бяха изпречили на пътя им. Фанатичните привърженици, отговорни за огромния пожар, в който бяха загинали над седемстотин души, бяха способни да изтребят едно шествие, жертвайки собствения си живот. Мисълта, че не бе изключено Рейко да е тяхна пленница, изпълни Сано с паника. Възможно беше да са й подготвили съдба, много по-страшна от смъртта.

— Както изглежда, разполагаме с предостатъчно заподозрени, които да разследваме — отбеляза Янагисава.

— Ами тогава… ъ-ъ… ви нареждам да се заловите за работа незабавно, да върнете майка ми и да екзекутирате нейните похитители по най-бързия начин — шогунът махна към присъстващите. — Свободни сте.

Сано и Хирата напуснаха двореца. Хирата бе потънал в мрачни мисли и не промълви нито дума, докато не влязоха в ограденото с каменни стени имение на Сано. После изведнъж избухна:

— Простете, че говоря тъй дръзко, но не смятам, че правим всичко, за да спасим жените. Ограничаването на действията ни само в Едо и разследването на собствените ни врагове може и да се окажат грешка. Освен това, каквито и улики да са оставили похитителите, те са там, на Токайдо, твърде далеч от тук.

— Прав си — призна Сано. — Затова ще ти възложа тайно поръчение.

Чертите на Хирата, озарени от факлите, осветяващи двора, се изостриха от едва сдържана надежда.

— Ще отидеш на мястото на похищението — продължи Сано. — Вземи със себе си детективите Маруме и Фукида. Предрешете си и пътувайте под чужди имена. Никой не трябва да знае, че разследвате престъпление, защото не искаме похитителите да разберат, че сме по дирите им, пренебрегвайки исканията им. Огледайте внимателно терена, потърсете очевидци и се опитайте да откриете някакви следи от похитителите.

— Да, сосакан сама — каза Хирата с пламенна признателност.

— Докладвай ми за всички улики, които намериш — продължи Сано. — Но ми обещай, че няма да се приближаваш до похитителите и няма да предприемаш никакви действия, които биха могли да застрашат жените.

— Обещавам! — плащът на страха и безсилието се свлече от плещите на Хирата; лицето му се проясни и вече излъчваше увереност. — Ще бъдем готови да тръгнем на разсъмване. Давам ви дума, че ще открием похитителите!

Хирата се втурна към казармите. Сано остана сам насред двора заслушан в жуженето на цикадите11, в лая на кучетата и в тропота на конните стражи, които охраняваха в нощта, разгърнала черна пелена около него. Мислите му, изпълнени с копнеж, се устремиха към Рейко.

Къде ли бе тя? Гърдите му бяха сковани от мъчителна тревога, но въпреки това се надяваше да е невредима. Помоли се съпругата му и останалите жени скоро да се приберат у дома живи и здрави, а съдбата, подпомогната от усилената им работа, да опровергае предчувствието за бедствие, което го смразяваше.