Суиши

Глава 25

Детектив Маруме влачеше събрани накуп тънки дълги трупи към сечището, където заедно с Хирата и Фукида строяха сала, с който възнамеряваха да прекосят езерото и да превозят обратно жените. Беше минал един ден, откакто тримата бяха пристигнали на полуостров Изу, но все още не бяха готови да щурмуват острова на похитителите. Въздухът бе хладен и имаше постоянна мъгла, а слънцето се криеше зад пластове от сиви и бели облаци, но Маруме бе плувнал в пот от тежката работа да сече и да влачи дървен материал. Хвърлил дрехите си и останал само по препаска и сандали, с нож, стиснат между зъбите, той изглеждаше като дивак. Маруме стовари трупите до Хирата.

— Трябват ли ви още дървета? — попита той господаря си, дишайки тежко.

Хирата подреди стволовете до останалите и ги завърза заедно с оплетена тръстика. После избърса с ръкав течащия си нос.

— Май повече няма нужда — той сведе поглед към ръцете си — мръсни и осеяни с кървави резки, а след това към сала. — Достатъчно голям е, нали?

Импровизираният сал представляваше квадратна платформа със страна, приблизително два пъти по-дълга от ръста на Хирата. Грапави трупи с различна дебелина и окастрени клони бяха свързани едни с други с грубо оплетени тръстикови стъбла. Втренчен в произведението си, Хирата бе по-скоро унил, отколкото горд от работата си. Фукида донесе греблата, които бе пригодил от два чаталести клона, чиито разклонения бе свързал с рехава плетеница от пръчки и тръстика. Метна ги върху сала и отправи към Хирата извинителен поглед. Тримата се взряха неуверено в плода на своите усилия.

— Дали ще се задържи на повърхността? — попита Маруме, изричайки гласно мисълта, която вълнуваше всички.

— Трябва! — отсече твърдо Хирата. Бяха започнали предишния ден следобеда, бяха работили цяла вечер и цяла сутрин заради решението му да се опитат да спасят жените, вместо да се отправят обратно към Едо. Построяването на сала бе отнело повече време, отколкото бе очаквал. Първо трябваше да се оттеглят от езерото и да си построят лагер на уединено място встрани от пътя, където похитителите, ако по някаква причина напуснеха острова нямаше да ги забележат. Диренето на подходящ дървен материал, както и усилията да отрежат нужния размер бяха отнели няколко часа. Докато си измислиха начин, как да строят бързо и да направят весла, се мръкна и бяха принудени да преустановят работата до изгрев-слънце. Прекараха студена, изпълнена с неудобства нощ, опитвайки се да спят на земята, а Хирата не бе успял да мигне заради разгорещения спор, който течеше неспирно в мислите му.

Беше ли взел правилното решение? Какво щеше да стане, когато Сано разбереше, че главният му васал бе нарушил заповедта му? Беше ли построяването на сала загуба на ценно време, което трябваше да използват, за да се приберат в Едо и да докладват, че са открили похитителите и заложничките? Тревожеше се и за Мидори. Питаше се дали с Маруме и Фукида щяха да проведат успешно спасителната мисия. Но нежеланието му да напусне района, където се намираше съпругата му, бе затвърдило решимостта му. Трябваше да измъкне Мидори от похитителите. Не можеше да я остави на милостта на владетеля Ниу или в ръцете на някой друг ненормален злодей, който и да бе той.

— Ще изчакаме да настъпи нощта. Тогава ще поемем към острова.

Придружен от трийсет свои детективи и войници, Сано и дворцовият управител Янагисава влязоха на коне в банчо. Следобедното слънце, преследвано от сгъстяващи се буреносни облаци, хвърляше шарени отблясъци от светлина и сянка върху малките запуснати имения, оградени от жив бамбуков плет. Уличките бяха тесни, кални, осеяни с конски тор и гъмжаха от самураи на коне. Над рововете, пълни с нечистотии, кръжаха мухи. Васалите живееха в мизерия, защото в мирно време режимът можеше да си позволи само оскъдна издръжка за многобройната военна класа.

Сано и Янагисава вече бяха докладвали на шогуна за разкритието си, че кралят дракон е Даношин Минору, инспектор към министерството на храмовете и светилищата. Шогунът им бе наредил до края на деня да установят дали това наистина бе така, и да разберат къде похитителят криеше заложничките. Върховният им господар ги бе предупредил, че ако не изпълнят заповедта му, ще екзекутира и тях, и полицейския началник Хошина. Сега отрядът на Сано пристигна в имението на Даношин.

Със сламения покрив и с непретенциозната си, наполовина дървена конструкция къщата наподобяваше останалите, разположени нагъсто една до друга в приличното на лабиринт банчо, и се отличаваше единствено по името на Даношин, изписано на портата. След като слязоха от конете си отпред, Сано и детективите му последваха Янагисава и хората му в застлан с чакъл двор, скрит под сянката на бамбукови дръвчета. От къщата излезе възрастен човек, облечен в избеляло индигово кимоно, и забърза към тях.

— Кои сте вие? — попита той стреснат, че вижда в двора си толкова самураи с герба на Токугава върху одеждите им. Отстъпи назад разтревожен и чак тогава се поклони. — С какво мога да ви бъда полезен, господари?

— Търсим Даношин Минору — каза дворцовият управител Янагисава. — Кажи ни къде е.

— Не е у дома — отвърна старецът.

Съпроводен от войниците си, Янагисава тръгна и напред по покритата с плочи пътека.

— Къде е отишъл?

— Не знам. Не ми каза. Аз съм само негов слуга.

— Тогава ще огледаме наоколо — заяви Янагисава.

Той и хората му нахълтаха в къщата, а Сано отиде при стареца, който се бе свил боязливо на верандата.

— Кога замина господарят ти? — попита Сано.

— Преди седмица — обзет от желание да ги умилостиви, слугата продължи сам: — Предишната нощ тук дойде някакво момиче. Двамата с господаря говориха нещо и след като тя си замина, той ми каза да му приготвя дрехи и провизии за из път.

Момичето е било Марико, заключи Сано. Тя е донесла вестта за предстоящото заминаване на господарката Кейшо. После Даношин се е подготвил, за да я изпревари и да й устрои засада, като за целта е събрал наемници от „Черния лотос“. След похищението някой от тях вероятно е отишъл до Едо и е оставил писмото за откуп на стената на крепостта, а после е изчезнал незабелязан от никого.

Сано влезе с детективите си в къщата. Хората на Янагисава бяха изпълнили коридора, отваряха врати в преградите от хартия и дърво, обикаляха стаите и търсеха някакви обитатели. Въздухът бе пропит с миризма на тамян. Вътрешността на къщата бе запусната, обзавеждането бе оскъдно. Сано предположи, че Даношин е пестил парите си, за да обезпечи отмъщението си срещу Хошина и да плати на наемниците от „Черния лотос“. Но бе възможно да са му съдействали, защото в противен случай той можеше да ги издаде на полицията.

Някъде от дъното на къщата Янагисава извика:

— Сосакан Сано!

— Идете и помогнете в претърсването на помещенията — нареди Сано на хората си.

Той си проправи път между войниците и откри Янагисава в една стая застанал пред маса от тиково дърво. Върху нея бяха поставени свещи с почернели фитили, кадилници за тамян, пълни с пепел, и богато украсено с дърворезба сандъче от черно лаково дърво.

— Погребален олтар — каза Янагисава.

Според обичая в сандъчето трябваше да има портрет на починалия, но това беше празно. Сано докосна изрязаните в дървото цветя.

— Това са анемони — поясни той. — Явно Даношин е направил олтара в памет на убитата си майка.

— Сигурно е взел портрета й със себе си — предположи Янагисава.

Сано вдъхна мириса на тамян, пропил стените и сламените рогозки. Нетърпелив да научи нещо повече за характера на краля дракон, както и за местонахождението му, отвори един шкаф. Намери вътре завивки и футон. Вероятно Даношин бе спал тук, превърнал стаята в светилище на майка си. Сигурно бе оказвал почит на духа и в продължение на дванайсет години, подхранвайки неистова, убийствена потребност от отмъщение. Сано пристъпи към кабинета му в един ъгъл, където имаше полици с книги. Върху бюрото лежаха два листа, изписани с черни йероглифи. Сано ги взе, а Янагисава зачете, надничайки над е рамото му:

— Това е чернова на поемата от писмото за откупа — възкликна Янагисава.

— И доказателство, че Даношин наистина е кралят дракон — добави Сано и след като погледна втория лист, каза: — Чуйте това:

— Вече няма съмнение, че Даношин е тръгнал да се разплати с Хошина — каза Сано.

Войниците на Янагисава нахлуха в стаята, водейки три жени. Едната бе възрастна, с посивели коси, а другите две — девойки. Всички хлипаха от ужас.

— Намерихме икономката и тези две слугини — каза един войник. — Твърдят, че не знаят къде е отишъл господарят им.

Детективите на Сано се появиха на прага.

— Казармите зад къщата са празни — докладва детектив Иноуе. — Конюшните също. Изглежда, Даношин е взел със себе си всички свои васали. Тук няма никого.

Янагисава изруга под нос. Сърцето на Сано се сви от тревога и отчаяние. Да проследят краля дракон до собствения му дом само за да спрат дотук, бе смазващо разочарование. Сано и Янагисава претърсиха кабинета, преровиха всички чекмеджета, книжа и свитъци, търсейки някаква следа, която да им подскажеше къде бе в този момент кралят дракон. Детективите и войниците претърсиха останалата част от имението. Накрая се събраха отново в двора с празни ръце.

— Дали великият сосакан сама няма някоя блестяща идея? — попита подигравателно Янагисава, но в тона му прозвуча зле прикрито отчаяние.

Споменът внезапно върна Сано назад във времето, докато работеше на място, където можеше да се сдобие с нужната информация.

— Всъщност имам — отвърна Сано. — Елате с мен.

И той поведе останалите навън от портите, където всички отново яхнаха конете си.

Мидори се сгърчи в пореден мъчителен спазъм и от устата й се изтръгна дълго и пронизително стенание. Гърбът й се изви; тялото й се надигна от футона. От болката стисна очи и оголи зъби. Пръстите й се вкопчиха в завивките. Лицето й бе плувнало в пот, по страните й се стичаха сълзи. Госпожа Янагисава бе коленичила от едната й страна и попиваше челото й с кърпа. От другата й страна бе клекнала Кейшо.

— Болките зачестяват. Бебето е на път — заяви тя със самодоволната нотка на безспорен познавач.

Рейко заблъска по вратата за кой ли път, откакто водите на Мидори бяха изтекли.

— Помощ! — изкрещя тя към пазачите. Вероятно бе превалило пладне и гласът й бе пресипнал от викане, а тревогата й вече преминаваше в паника. — Приятелката ми има нужда от акушерка. Моля ви, незабавно и доведете жена!

До момента в отговор пазачите само й изкрещяваха да млъкне. Този път някой стовари юмрук от външната страна на вратата. Ота, главният телохранител на краля дракон, заяви:

— Повече не се хващаме на номерата ти!

— Това не е номер! — кресна Рейко в отчаяние. — Влезте и вижте сами!

Всяко раждане криеше рискове и без опитна акушерка, която да се справи с евентуално възникнала с трудност, Мидори и бебето се намираха в смъртна опасност.

Не се случи нищо. Мидори пое рязко въздух и остана да лежи неподвижно, обзета от временно облекчение. Навън трещяха гръмотевици; дъждът трополеше по разбития покрив, проникваше през дупките и се стичаше върху нея. После вратата се отвори. Вбесен и обзет от подозрение, Ота нахлу в стаята с войнствено изражение, придружен от двама мъже. Стиснал меча си, той го насочи към Рейко и я принуди да отстъпи назад. Тримата приближиха Мидори и в този момент тя простена и се разтресе, връхлетяна от нова контракция. Ота и спътниците му отскочиха назад, стъписани от неподправената мъчителна болка. Лицата им изразяваха примитивното благоговение и страха на мъжа, сблъскал се с раждането.

— Нуждае се от акушерка — повтори Рейко. — Трябват й чиста вода, завивки и сухо удобно място, където да роди бебето си — твърдо решена да отстоява безопасността на Мидори, тя забрави за предпазливостта и нареди на мъжете: — Идете и съобщете това на господаря си! Незабавно!

Тримата се втурнаха навън, макар и очевидно не толкова стреснати от думите на Рейко, колкото обзети от нетърпение да се махнат. Рейко коленичи до Мидори и натисна с пръсти чувствителните точки по гърба й, опитвайки се да облекчи болките от контракциите. Мидори задиша тежко, госпожа Янагисава избърса лицето й; Кейшо надникна под полите на кимоното й, дебнейки за появата на бебето. Скоро Ота се върна. Жестоката му усмивка бе подигравателно опровержение на надеждата, изписана върху лицата на жените.

— Господарят иска да те види — заяви той на Рейко. Съпроводена от Ота и още двама пазачи, Рейко пое към двореца. Беше уплашена, сърцето й биеше до пръсване. Изкачиха се по някаква стълба и влязоха в едно помещение, изпълнено с тежкия мирис на тамян. Рейко усещаше страха си като тежък смразяващ товар в корема. Зърна врати, отворени към балкон, който гледаше към езерото. В следващия миг със силно скърцане една от преградите се плъзна встрани. От съседната стая се появи кралят дракон.

Този ден бе облечен в сиво копринено кимоно и черни панталони. Той се втренчи в Рейко с пронизващ поглед. За миг замръзна намясто и после тръгна към нея със странно неуверената си, но горда походка. Очите му бяха замъглени от умопомрачение и желание.

Ледената тежест в стомаха на Рейко нарасна, краката й се разтрепериха. Предстоеше й мъчителното изпитание, в което трябваше да направи компромис със себе си, за да спечели доверието на краля дракон. Тя се чувстваше печално неподготвена, въпреки че часове наред бе обмисляла поведението си. При все това бе длъжна да действа с хитрост, така че да го убеди да пусне и нея, и приятелките й.

— Добър ден, Анемона — поздрави я той с приглушен глас, в който звучеше неприкрита интимност.

Рейко си представи черна бездна, зейнала под нозете й. С чувство на безнадеждност тя прекрачи ръба й. Усети как духът й се устреми в дълбини, от които можеше никога да не излезе.

— Добър ден, господарю — имитира тя тона му, надянала някакво подобие на чаровна усмивка; насили очите си да засияят, вперени в краля дракон. Потискайки омразата си, тя коленичи и се поклони ниско с надеждата, че покорността й ще го обезоръжи.

Той се приближи до нея, облъхвайки я със задушаващата аура на тамян. Когато вдигна глава, Рейко видя и слабините му съвсем близо до лицето си. Изпита неистово желание да отскочи назад към стражите, които стояха зад гърба й. Вместо това обаче задържа дъха си и се втренчи в мечовете му и в дракона, избродиран с по-светла сива нишка върху кимоното му.

— Оставете ни — нареди той на пазачите.

Рейко се озърна и видя Ота, който спря по пътя си към вратата. Той й отправи предупредителен поглед. Макар че смирената й поза бе убедила господаря му, Ота явно се отнасяше с подозрение към мотивите й. Рейко знаеше, че той и останалите пазачи щяха да бъдат наблизо. Знаеше също, че не можеше да се и надява да победи краля дракон, ако не включеше в плана си и хората му.

Кралят дракон протегна към нея ръка с обърната нагоре длан и насочени към Рейко дълги пръсти. С неохота тя отпусна ръка в неговата и му позволи да я изправи. Двамата застанаха съвсем близо един до друг като любовници, с тела, които се докосваха през тънките пластове на одеждите им — единствената преграда помежду им.

— Достатъчни ли бяха храната и завивките, които ви изпратих вчера? — попита той. — Хората ми изчистиха ли помещението, както пожелахте?

Рейко почувства дъха му върху главата си като огнено дихание от ноздрите на дракон. Отново подхващайки репликата му, тя отвърна:

— Да, господарю, горещи благодарности. Много сте любезен. Приятелките ми и аз сме ви задължени.

Тя почти изплака от тревога, причинена от най-ужасните й страхове.

Когато кралят дракон стореше с нея онова, което бе решил, животът й щеше да бъде съсипан, дори и да оцелееше. Тя щеше да е нарушила брачната си клетва за вярност към Сано, макар и против желанието си. Как можеше да се върне при него, осквернена от друг мъж?

Дори и да успееше да му обясни, че е съдействала на краля дракон и е пожертвала себе си, за да спаси приятелките си, не можеше да очаква Сано да й прости. Колкото й да проявяваше разбиране, колкото и нетрадиционен да бе бракът им, Сано бе мъж, а мъжете бяха ревниви, със силно чувство за собственост. Част от него щеше да изпитва подозрение, че е посрещнала с охота и наслаждение ухажването на краля дракон. Щеше да се пита дали не е могла да го избегне… стига да бе решила да го стори. Съмненията му относно верността й щяха да подрият доверието му и брака им. Не беше изключено дори да се разведе с нея. Тя щеше да изгуби не само Сано, но и сина си, да бъде отхвърлена и да прекара остатъка от живота си в позор, разчитайки на милосърдието на собственото си семейство.

— Ота сан казва, че искаш нещо от мен — каза кралят дракон. — Но първо нека се настаним удобно — двамата коленичиха с лице към балкона. Той все още държеше ръката й в своята, застинал неподвижно до нея.

Някакъв глас в съзнанието на Рейко й нашепна, че каквото и да се случеше между нея и краля дракон, не беше необходимо да казва на Сано. Може би никой друг нямаше да го стори. Не беше нужно Сано да научава. Но тя щеше да знае. Тайната щеше да я разяжда като болест, съсипваща духа й. А ако забременееше от краля дракон? Рейко си представи как износва детето с отчаяната надежда, че е на Сано, после как го гледа да расте и във всеки един миг съзира приликата му с похитителя си. Детето щеше да е син или дъщеря на Сано, брат или сестра на Масахиро, но винаги щеше да й напомня за собственото й поругаване.

— Снощи сънувах, че сме у дома — каза кралят дракон. — Беше пролет и вишневите дръвчета отвън бяха цъфнали. Ти ме учеше на калиграфия също както някога. Прегърна ме и хвана ръката ми, като ми помагаше да движа четката.

Устните му се извиха в отнесена носталгична усмивка. Съзерцаваше езерото, сякаш виждаше картината от своя сън отразена върху вълнистата стоманеносива повърхност.

— Взе да галиш слабините ми, косите ти се спускаха върху раменете ми, гърдите ти се притискаха в гърба ми. Смяхме се заедно.

Рейко потръпна, представяйки си краля дракон и непознатата жена, която приличаше на нея, отдадени на еротична игра. Тя впери поглед в мъглата, която се носеше на талази над далечните планини, и изпита непреодолимо желание да се озове някъде отвъд тях.

— Когато се будя след такива сънища, винаги изпитвам болезнено разочарование, че теб те няма и аз съм сам — продължи кралят дракон. — Но сега те върнаха при мен по начин, който никога не съм очаквал — той се замисли. — Когато отвлякох майката на шогуна, взех и теб само защото ти беше с нея. Очевидно имаш високо положение и можеш да се окажеш полезна за плановете ми. Едва когато те погледнах отблизо, открих, че ти си образът на моята любима Анемона. А едва вчера, когато разговаряхме за първи път, си дадох сметка, че си обсебена от нейния дух.

Рейко не знаеше дали да се радва или да съжалява, че той я различаваше от истинската Анемона. Това можеше да й спести необузданата страст, която бе изразил към Анемона, но и да намали влиянието й върху него. Беше доволна, че не нейното отвличане бе причината за похищението на останалите жени и посичането на целия антураж, но в същото време бе обладана от ужас, че настоящото й бедствено положение бе не нещо друго, а чиста случайност, предопределена от съдбата. Само ако бе отказала да замине на това пътуване! По-добре да бе понесла наказание от господарката Кейшо, отколкото позор и мъчение в ръцете на краля дракон. Но вече нямаше смисъл от неосъществимото й желание да се върне в миналото, за да промени бъдещето.

Кралят дракон я наблюдаваше в очакване на отговор. Тя припряно се впусна в импровизации:

— Снощи почти не спах. Съзнанието ми бе изпълнено с мисли за вас. Непрестанно си спомнях за вашето докосване, погледа ви и възбудата от близостта ви.

Думите й идваха от неясни спомени за любовни поеми, които бе чела; пърхащите й мигли и дрезгавият задъхан глас имитираха актьорите в романтичните пиеси на театър кабуки, които бе гледала. Кралят дракон впери поглед в нея, задиша учестено и навлажни устни с език; тялото му излъчваше осезателни вълни на пламнала възбуда. Приближавайки се все повече до опасността, Рейко изпита изпепеляващо отвращение и страх, но въпреки това притисна свободната си ръка към гърдите си, сякаш наистина бе запленена.

— Копнеех да ви видя. Молех се скоро да се срещнем отново — прошепна тя. — Толкова съм признателна, че молитвите ми бяха чути и двамата сме отново заедно.

Кралят дракон погали страната й.

— Твоята смърт ни раздели преди дванайсет безкрайни години. Но и преди това не си принадлежахме. Онзи мъж… ненавиждам дори името му… застана между нас — в пламтящия поглед, който поглъщаше Рейко, избликна гняв. Ръката на краля дракон болезнено се сключи около нейната. — Той не те заслужаваше, Анемона. Беше жесток себичен мерзавец, който просто си играеше с теб. Как можа да го приемеш като свой любовник? Как можа да ме изоставиш?

Рейко се запита кой ли можеше да бъде онзи мъж и какво общо можеше да има той с похищението.

— Аз никога не съм го обичала — отвърна Рейко, защото това й се стори най-добрият начин да избегне диващината на краля дракон. — Вие сте единственият, който има значение за мен.

Сега сълзи удавиха яростта в очите на краля дракон.

— О, скъпа моя. Този човек ни отне толкова много — над балкона преминаха облаци, по листата се посипаха дъждовни капки. Изражението му помръкна. — Само ако можех по някакъв начин да ти върна онези загубени години и живота, който ти бе отнет.

Тук Рейко съзря благоприятна възможност.

— Може би има нещо, което сте в състояние да сторите — изрече тя тихо.

— Какво желаеш, скъпа моя? — той отпусна ръката й, но продължи да я гали с овлажнялата си длан.

Планът, който Рейко бе замислила, за да освободи себе си и другите жени от краля дракон, трябваше да почака, защото тежкото положение на Мидори бе по-важно от всичко останало.

— Приятелката ми всеки момент ще роди детето си — каза Рейко. — Бих искала да дойде акушерка.

За свой ужас Рейко усети как кралят дракон се отдръпна от нея, макар че тялото му остана неподвижно. Някаква невидима бариера се спусна зад погледа му.

— И дума да не става — отвърна той рязко. — Не мога да позволя тук да дойде някаква си жена, която после да разправи на другите какво е видяла.

Той притежава инстинкт за самосъхранение въпреки невменяемостта си, отчете мислено Рейко. Макар и достатъчно заблуден да смята, че тя е въплъщение на духа на Анемона, знаеше, че е извършил тежки престъпления, за които, ако бъдеше заловен, режимът на Токугава щеше да му наложи сурово наказание. Даваше си сметка за необходимостта всичко да остане в тайна.

— Но приятелката ми се нуждае от помощ. Иначе и тя, и бебето могат да умрат! — Рейко видя как по чертите на нейния компаньон пробяга раздразнение, и си даде сметка, че той изобщо не се вълнуваше от онова, което можеше да се случи с Мидори. Променяйки поведението си, Рейко изви устни в изкусителна усмивка и се приближи по-плътно до него. — Вие сте толкова добър, нежен и щедър мъж. Без съмнение няма да позволите една невинна жена и детето й да пострадат?

— Бих искал да изпълня желанието ти, но не е възможно — отвърна кралят дракон с глас, в който прозвучаха твърди нотки. — Освен това се намираме твърде далеч от място, където може да бъде намерена акушерка.

Сърцето на Рейко се сви болезнено от съзнанието, че освен това те бяха твърде далеч от всеки, който би могъл да им се притече на помощ.

— Тогава бихте ли ни преместили в по-хубаво помещение? — удобството вероятно щеше да помогне на Мидори, а и напуснеха ли кулата, може би бягството щеше да стане по-възможно. — Покривът тече, дъждът се стича по нас. Вечер става твърде студено, а през деня е твърде горещо — Рейко погледна краля дракон изпод смирено сведените си клепачи и продължи с нежните убеждения: — Това, което искам, е толкова малко.

Кралят дракон поклати глава непреклонен.

— Мъчително е за мен да ти откажа, но се налага. Кулата е най-удобното място, в което се охраняват затворници. Там и ти, и приятелките ти сте в безопасност.

Рейко бе обзета от отчаяние, защото с всичките си хитрини не постигна нищо друго, освен да разпали желанието на краля дракон за близост с нея. Изглеждаше невъзможно да спечели доверието му. Нима планът й бе обречен на провал? Нима жертвата й щеше да бъде напразна? В следващия миг бе обзета от вдъхновение.

— Има нещо, което трябва да ви кажа — изрече тихо Рейко и сви пръст, подканвайки краля дракон да се приведе към нея. Усмивката й вещаеше интимни откровения. Почувства се като куртизанка от Йошивара, ухажваща клиент. — Елате насам и слушайте. Знаеше, че Ота и другите стражи подслушват, и не искаше думите й да стигнат до тях. Кралят дракон наклони глава към нея. Рейко прошепна в ухото му: — Заобиколен сте от врагове. Те са тук, на този остров, сред собствените ви хора.

Кралят дракон й хвърли кос поглед, изпълнен с изненада.

— Те не одобряват отношенията ви с мен — продължи шепнешком Рейко. — Обзети са от ревност. Искат да ни разделят. Снощи ги чух да си говорят. Замислят тайно да ме убият.

— Не може да бъде! Хората ми имат заповед без мое разрешение да не причиняват зло нито на теб, нито на приятелките ти — но зад недоверието, с което кралят дракон гледаше Рейко, се прокрадна скрит ужас.

— Истина е — възрази Рейко, бързайки да се възползва от съмненията му относно властта, която имаше над подчинените си, и от неизказания страх от предателство, който усети у него. — Ще ме убият, ще хвърлят тялото ми в езерото и после ще ви докладват, че съм избягала.

На лицето му се изписа тревога.

— Ота и личните ми васали никога няма да престъпят волята ми. Но останалите… — той замислено разтърка брадичката си. — Може би сбърках, наемайки хора като тях. Никога не съм им имал доверие.

Рейко бе доволна, че бе успяла да посее семето на подозрението към телохранителите му, което щеше да отрови съзнанието му.

— Не искам да умирам — очите й се изпълниха със сълзи на неподправено отчаяние. — Моля ви, трябва да ме защитите!

С категоричен вид той изрази съгласие с думите й:

— Да, трябва!

Насърчена, Рейко продължи:

— Тогава, умолявам ви, дръжте далеч хората си от мен и приятелките ми — успееше ли да се освободи от пазачите, това щеше да е благоприятно за нов опит за бягство. — Наредете им да стоят там, откъдето няма с да успеят да ни причинят зло.

— Но аз не мога да ви оставя без охрана — възрази кралят дракон, когато разумът превъзмогна страха му от предателство.

— Обещавам ви, че няма да избягам — каза Рейко. — Сега, след като се открихме отново, не бих могла да ви напусна.

— Дори и ти да останеш, приятелките ти ще избягат.

— Те се страхуват да тръгнат без мен — възрази Рейко. — А и вие можете да ни преместите на място, където да ни наблюдавате лично.

Макар и малко, влиянието й над краля дракон беше с повече, отколкото над пазачите. Шансовете да измами един безумец надхвърляха възможността да се промъкне покрай хората му, сражавайки се с голи ръце. Където и да ги преместеше, мястото щеше да бъде по-малко сигурно от кулата и вероятно по-близо до лодките.

Обзет от колебание, кралят дракон се навъси, докато разсъждаваше дали заплахата към Рейко — и Анемона — налагаше промяна на мерките, които бе взел. Рейко обърна стиснатите им ръце, така че неговата застана отгоре, и с връхчетата на пръстите на свободната си ръка погали неговата с леки чувствени движения, както често правеше на Сано. Духът й и скърбеше, защото доброволното докосване на краля дракон изглеждаше като предателство спрямо Сано и първа съзнателна стъпка към поругаване на собствената й добродетел.

— Кулата е твърде далеч от вас — продължи Рейко и плъзна пръсти по китката на краля дракон. — Преместете ме в двореца, където можем да бъдем по-близо един до друг. Шепотът й обещаваше нощи на необуздана страст.

Зад прелъстителния й маниер се криеше неистова тревога. Кралят дракон изстена. Рейко продължи да гали и ръката му и кожата му настръхна; той затвори очи и потръпна. Макар че се ужасяваше да не го възбуди дотам, че да я обладае, тя почувства как той се съпротивява на порива си да го стори. Внезапно той се дръпна от нея, излезе на балкона и се облегна на парапета, като дишаше тежко.

Макар и искрено облекчена, че не се налагаше да продължава с прелъстяването, Рейко се озадачи от реакцията му. Какво го бе възпряло да се отдаде на плътското единение, което желаеше тъй силно? Тя си спомни за Мидори, която раждаше във влажния мрачен затвор, и я налегна още по-силно униние. Ако този първи опит да манипулира краля дракон завършеше с провал, какъв шанс за успех имаше планът й да освободи и себе си, и приятелките си?

— Ще помисля върху молбата ти — каза кралят дракон, все още с гръб към нея. После извика: — Ота сан! Отведи я!