Суиши

Глава 29

На следващия ден междуградският път Токайдо, по който Сано и детективският отряд яздеха в тръс след дворцовия управител Янагисава и елитния му ескадрон от бойци на път за двореца на краля дракон, бе връхлетян от буря. Изви се силен вятър, който на пристъпи връхлиташе колоната от двеста конници и запращаше срещу тях потоци пороен дъжд. Над забулените в мъгла далечни хълмове отекваха гръмотевици, светкавици прорязваха небето над кипарисовата гора от двете страни на пътя. Сано и другарите му яздеха прегърбени, за да се предпазят от плющящия дъжд. От периферията на широкополата му сламена шапка се стичаше вода, биеше в лицето му и мокреше наметалото и бронята му. Конете препускаха през локвите и изпод копитата им хвърчаха кални пръски. Но всичко това не го безпокоеше толкова, колкото факта, че напредваха твърде бавно, макар че с Янагисава бяха събрали войниците си и бяха поели към полуостров Изу веднага след като получиха разрешение от шогуна.

Бяха тръгнали привечер предишния ден, бяха пътували цяла нощ без прекъсване, а едва бяха минали Ойсо22, който се намираше на половината път.

Движението извън Едо, както и стръмните отрязъци от пътя покрай морето ги бяха забавили, макар че авторитетът на дворцовия управител им бе помогнал да преминат по-бързо през проверки и контролно-пропускателни пунктове. Ако яздеха по-бързо, щяха да изтощят конете, а селските конюшни не разполагаха с достатъчно отпочинали коне за отдаване под наем. Двайсетте малки дървени лодки, купени за превозване на войниците, оръжията и мунициите до острова, окончателно изключваха възможността за скоростно придвижване.

През по-ранната част от пътуването бяха превозвали лодките с волски коли, които бяха изоставили в един момент, защото нямаше как да ги прекарат през реките. Сега воини пешаци носеха лодките над главите си. Политиката на Токугава, която забраняваше мостове по главните междуградски пътища с цел ограничаване на движението на военна сила и предотвратяване на евентуални бунтове, сега представляваше сериозна пречка за спасителната мисия. С такава скорост отрядът щеше да стигне до острова едва на следващия ден. Сано се опасяваше, че закъснението щеше да струва живота на жените заложнички. Само ако бе разкрил по-рано самоличността и местонахождението на краля дракон или пък ако Хирата бе донесъл нужната информация! Той се питаше какво ли бе станало с Хирата, Маруме и Фукида.

Внезапно на фона на тътена на гръмотевиците той долови нечии викове. Шествието забави ход и после спря.

— Защо спираме? — попита той детектив Иноуе, който яздеше до него.

Иноуе присви очи в проливния дъжд.

— Изглежда, там нещо е препречило пътя.

Сано се изправи на стремената, надничайки нетърпеливо над войниците на Янагисава, и видя флагове с герба на Токугава.

— Армията — съобщи той. — Настигнахме изпратената от шогуна войска.

Той беше доволен, че войниците не бяха стигнали Изу и че двамата с Янагисава щяха да предотвратят заплануваната обсада на краля дракон. Но шествието продължаваше да стои намясто. Сред войниците и шествието настана смут, прозвучаха гневни гласове; по редиците мина ропот, разнесоха се възклицания на недоумение. Нетърпелив да научи причината за забавянето, Сано излезе с коня си от колоната и се насочи към челото на шествието. Там завари Янагисава възседнал черен жребец и облечен в подгизнали от дъжд одежди, който се бе изправил срещу набит самурай на кон, с шлем със златни рога. Сано разпозна в самурая генерал Исогай, върховен командващ армията на Токугава.

— Аз поемам ръководството на спасителната акция — изкрещя дворцовият управител и махна към армията, наброяваща няколко хиляди войници, които чакаха на пътя пред него и генерал Исогай. — Дайте им команда за връщане. Вървете си вкъщи!

— Невъзможно! — отвърна рязко генералът. — Шогунът ни изпрати да спасим майка му и аз възнамерявам да изпълня дълга си.

— Ще направите каквото ви казвам, или по-късно ще съжалявате — заяви Янагисава.

Генерал Исогай се изсмя презрително.

— Не приемам заповеди от вас. А в случай че не сте забелязали, заплахите ви вече нямат особена тежест — той препусна към челото на колоната и извика: — Продължавайте напред!

Войската пое нататък по пътя. Янагисава се втренчи след колоната в безсилен гняв. Сано не можеше да повярва, че някой си бе позволил да се отнесе тъй безпардонно с дворцовия управител, и с изненада си даде сметка, че Янагисава явно бе загубил голяма част от властта си. Осъзна, че похищението бе предизвикало неочаквани реакции, вестта за които на този етап все още не се бе разпространила извън висшия ешелон на бакуфу.

В следващия миг Янагисава изкрещя на войниците си:

— Изпреварете войската!

Хората му се втурнаха напред и подминаха Сано. Препускащи коне го изблъскаха, докато накрая той се озова пред собствения си корпус от детективи и се присъедини към лудото преследване. Войниците се носеха нагоре по баира покрай войската на шогуна и се вклиняваха в редиците им. На места избухваха свади. Ескадронът на Янагисава успя да се измъкне от главната група и се понесе напред. Сано и детективите му събаряха войници от конете им, отблъскваха ръцете, които се опитваха да ги задържат, прочистваха пътя за хората, носещи лодките, и следваха Янагисава. Светкавица проряза нащърбената сребърна ивица на хоризонта; гръмотевица разтърси земята. Откъм войската се носеха свирепи викове, но колкото и да се стараеха да ги догонят, хората на генерал Исогай взеха да изостават. Сано и Янагисава се носеха устремно напред, докато стигнаха брега на река Сакава. От проливния дъжд реката бе придошла и се бе превърнала в бушуващ порой, който заливаше каменните диги. Опасни бързеи се простираха, докъдето стигаше погледът и в двете посоки. Лодкарите, които обикновено прекарваха пътниците до отсрещния бряг, бяха изчезнали.

— Ще останем на конете си и ще гребем на собствените си лодки — каза Янагисава.

По негова заповед войниците навлязоха в реката. Водата се превърна в мътен кипеж от хора и коне. Някои ездачи бяха съборени от седлата и отнесени от течението. Мъжете в лодките гребяха трескаво, като се бореха да устоят на течението. Сано пришпори коня си, нагази в реката и тутакси усети как мощната стихия го повлича. Студени вълни заливаха скута му. Насред реката той изведнъж чу тропот на конски копита по пътя зад себе си. Обърна се и видя, че към брега приближава конница. Помисли си, че войската на генерал Исогай ги настига, но после забеляза флага в ръцете на яздещия начело. В следващия миг се изненада, защото вместо герба на Токугава различи изображение на морско конче.

Новопристигналите се хвърлиха във водата и се присъединиха към останалите ездачи, които се бореха с течението край подмятаните от стихията лодки. Един самурай ездач се блъсна в коня на Сано.

— Махни се от пътя ми! — изрева той.

— Владетелю Ниу! — възкликна Сано, съзирайки изкривеното лице и безумното изражение на даймио. — Какво правите тук?

— Чух, че с дворцовия управител и войската сте тръгнали към Изу да спасявате дъщеря ми. Реших да се присъединя и аз.

Владетелят Ниу пришпори коня си и му изкрещя да плува по-бързо.

Сано бе ужасен от хаоса, който се бе получил от намесата на толкова много хора, и то в ущърб на всеобщото благо. Необузданият избухлив даймио можеше да изложи на риск спасителната операция дори повече от армията на Токугава. Мисията се бе превърнала в надпревара, кой първи щеше да стигне до Изу, както и в битка за това, кой щеше да оцелее достатъчно дълго, за да спаси жените.

В своя затвор в двореца на краля дракон жените се вслушваха в безредиците, които бяха започнали предишната нощ и продължаваха и през днешния следобед. Наоколо отекваха резки викове; из постройките и терена около тях се чуваше тропот на тичащи нозе. Рейко долови далечно бръмчене на пронизващи въздуха стрели и за пореден път надникна през обезопасения с решетки прозорец.

— Какво виждаш? — попита тревожно Мидори, както кърмеше бебето.

— Пак ще вали — отвърна Рейко.

Тъмни буреносни облаци се сбираха върху оловносивото небе. Рейко проследи с поглед Ота — той слезе от верандата и пое през градината да посрещне друг мъж, който бързаше към него. Двамата размениха няколко думи с приглушен и напрегнат тон.

— Ота говори с някакъв свой приятел. Не чувам какво си казват, но ми изглеждат притеснени.

Другият пазач се отдалечи с бърза крачка. Ота хвърли към Рейко гневен поглед. По-рано тя го бе попитала за необичайния смут, но той бе отказал да й каже каквото и да било. Тя отстъпи встрани от прозореца.

— Ще ми се да знаех какво става.

— Може ли похитителите да се бият помежду си? — попита неуверено госпожа Янагисава. — Или са се разбунтували срещу господаря си?

„Един метеж би представлявал добро обяснение за суматохата“, помисли си Рейко. Освен това би дал отговор на въпроса, защо кралят дракон не я бе викал от предишния ден, когато бе разкрил пред нея причината за престъпленията си и тя не бе успяла да го убеди да напуснат острова. Необходимостта да се отбранява от евентуални предатели бе ангажирала изцяло времето и мислите му. Но една друга възможност й вдъхваше също надежда.

— Може някой да е дошъл да ни спаси — предположи Кейшо, изричайки на глас мислите на Рейко.

— О, надявам се, че това са Хирата сан и Сано сан — възкликна Мидори, а лицето й се озари от радостно нетърпение. — Може би скоро ще ни изведат от тук!

Рейко също се надяваше, че съпрузите им са дошли, за да им се притекат на помощ. Но ако беше така, какво ги бавеше толкова? А и тя не усещаше присъствието на Сано както винаги, когато той бе наблизо.

Госпожа Янагисава отиде при нея до прозореца.

— Може ли да се води битка между спасителите ни и хората на краля дракон? — прошепна тя. — Опасявам се, че е възможно — прошепна й Рейко в отговор. — Мина почти цял ден, откакто настъпи тази суматоха, а ние все още сме в плен. Това може да означава, че засега кралят дракон успешно отбранява своята крепост.

Върху лицето на госпожа Янагисава се изписа тревога.

— Ако похитителите убият спасителите ни, за нас няма да има изход от тук. Рейко кимна печално; беше й хрумнала и друга неприятна мисъл. — Дали някой се опитва да ни спаси, или има бунт… и в двата случая това означава беда за нас. При нападение от страна на бакуфу кралят дракон може да се изплаши и да изпълни заканата си да ни убие. А може и да загубим живота си в битката между него и собствените му хора. Решението й от предишния ден продължаваше да изглежда единствено приемливо:

— Не съумея ли да стигна до краля дракон, да го убия и да спася всички ни, ще умрем! — макар че се молеше той да я повика, Рейко горещо се надяваше някой да им се притече на помощ и да й спести необходимостта да осъществи плана си.

Клекнали зад покрит с мъх голям объл камък в градината на замъка, Хирата, Маруме и Фукида наблюдаваха двама селяни бандити, които вървяха към тях през високата трева. И двамата имаха зоркото изражение на ловци и стискаха в ръце метални прътове. Хирата беше доволен, че на острова имаше куп места, удобни за скривалища, а облачният ден им позволяваше да се слеят с пейзажа. Похитителите обаче се бяха разделили на групи и ги издирваха във всички посоки, в което вече нямаше нищо успокоително. Те бяха загубили преимуществото, което имаха, когато бяха инкогнито. Всеки път, когато се приближаваха до замъка, където бе Мидори, бандитите успяваха да ги прогонят. Цяла нощ и почти цял ден на скрита съпротива бяха намалили силите и издръжливостта им. Мъчеха ги изтощение, глад и напрежение, а и настинката му се засилваше. Колко още можеха да продължават тази смъртоносна игра?

Бандитите минаха покрай тях. Маруме изскочи иззад камъка. Сграбчи вървящия от неговата страна и го прихвана през гърлото. Едно здраво стискане, единствен задавен вик и мъжът рухна мъртъв. Спътникът му се обърна, видя Маруме и вдигна металния си прът. Хирата се хвърли напред, замахна с меча си и разсече корема му. Облян в кръв, вторият бандит се свлече на земята, стенейки и гърчейки се в агония. В този миг Хирата видя още двама самураи, които се промъкваха зад клекналия до камъка Фукида.

— Внимавай! — предупреди той другаря си. Фукида се извъртя рязко с меч в ръка. Успя да парира ударите на самураите и после промуши единия. Хирата и Маруме посякоха другия след кратка схватка и звън на мечове. Задъхани и изтощени, оцапани с кръв от леките рани, които бяха получили, тримата съзерцаваха труповете.

— Дотук осемнайсет — отбеляза Маруме. — Колко ли остават още?

— Твърде много — отвърна Хирата.

Те бяха обезвредили част от враговете, но това сякаш не бе намалило видимо броя им. Хирата не изпитваше угризения, задето бе посякъл хора, отвлекли съпругата му и убили сто души, но следващите едно след друго убийства бяха уязвили духа му. Надяваше се да успее да издържи, докато спаси Мидори.

Внезапно той долови движение зад една порутена постройка наблизо. После мярна дулото на надничаща зад ъгъла пушка. Сърцето му бе пронизано от паника.

— Бягайте! — извика той.

Тримата се втурнаха през градината. Изтрещя изстрел. Куршумът отскочи от камъка. Разнесоха се нови оглушителни изстрели, последвани от тропот на тичащи нозе. Приведени към земята, Хирата, Маруме и Фукида продължиха да тичат между дървета, отделящи замъка от езерото, чиято повърхност се бе набръчкала като изстинала лава. Стигнаха до брега и се озърнаха за някакво скривалище. При самата ивица на водата лекият вятър полюшваше висока тръстика. Над гората и хълмовете на сушата се носеха ниски оловни облаци. Хирата, Маруме и Фукида нагазиха във водата и се шмугнаха в тръстиката.

От гората тичешком излязоха двама самураи. Всеки от тях стискаше аркебуз23, а на кръста му се полюшваше кутия с барут и патрони. Те се спряха и се огледаха.

Погледите им подминаха мястото, където, безмълвни и напрегнати, се спотайваха детективите. После самураите се върнаха в гората. Хирата и другарите му си размениха погледи, изпълнени по-скоро с тревога, отколкото с облекчение.

— Вече използват пушки, а това означава, че са се отказали да ни пленят — отбеляза Хирата. — Сега целта им е да ни убият.

— Всеки път става все по-трудно да се измъкваме — обади се Фукида.

— Не можем да продължаваме все така — отбеляза Маруме. — Накрая ще ни спипат.

Хирата не можеше да отрече тази очевидна възможност, но заяви дръзко:

— Няма защо да е все така, а само докато отслабим отбраната на замъка и изведем жените.

Времето на острова се точеше с мъчителна безпощадност през студена нощ, мрачно утро и последвал ден с неспираща буря. Отново настъпваше нощ. С всеки изминал час изстрелите отекваха все по-близо до замъка. В своя затвор жените се ослушваха, а бебето плачеше в ръцете на Мидори.

— Гърмежите я плашат — каза Мидори. — Само да можеха да спрат!

Загърнати със завивките, за да се предпазят от нощния студ, Кейшо и госпожа Янагисава бяха вперили погледи в прозореца. Тревожните им лица изглеждаха призрачно бледни на лунната светлина. Рейко потръпна в собствената си завивка. Вече разбираше как се бяха чувствали по време на война жените на самураите, обзети от напрегнато очакване, докато съпрузите им се сражаваха. Молеше се да й се удаде възможност да посече краля дракон. Но откакто го бе видяла за последен път, бяха минали два дни. Какво ли въздействие върху болното му съзнание щеше да има нападението? Вместо да я повика за поредна еротична среща, дали нямаше да нареди на хората си да убият както нея, така и приятелките й?

Разнесоха се нови изстрели. Мидори и Кейшо извикаха стреснати, бебето проплака и в това време вратата се отвори. На прага застана Ота. Враждебните му очи стрелнаха Рейко с яден поглед.

— Господарят иска да те види.

Рейко бе обзета едновременно от напрегнато очакване и от ужас. Тя стана и се отправи към Ота с усещането, че поемаше по път, който щеше да реши съдбата й още тази нощ.

Ота посочи към останалите жени.

— Дръжте се прилично, докато ме няма.

Той хвърли заплашителен поглед към бебето и изведе Рейко от помещението. Отвън в коридора я накара да застане до стената, опря острието на меча си в гърлото й, след което затвори и залости вратата с металната пречка. Явно възнамеряваше да остави приятелките й сами, тъй като не извика друг да ги пази. Рейко се запита на какво ли се дължеше този внезапен и отказ от бдителност. Но каквато и да бе причината, се радваше, защото, ако успееше да убие краля дракон, щеше да освободи останалите жени. Ота я преведе през покрития с покрив проход, който свързваше постройките на замъка и пресичаше градината. Тя се огледа за мъжете, които обикновено се въртяха около замъка, който сега изглеждаше странно опустял. През високите гъсти храсти вляво зърна двама пазачи, които отминаха забързани. Помежду си носеха дълъг и тежък вързоп. Рейко разшири очи в ужас — стори й се, че във вързопа имаше труп. Сигурно затова стражите бяха изчезнали.

Някой ги убиваше един по един. Ота я преведе през една от вратите на двореца. Докато се качваха по стълбите, Рейко чу кралят дракон да казва:

— Още ли не сте заловили натрапниците?

— Не, господарю — отвърна друг, по-далечен глас.

— Как така продължават да убиват хората ни, след като са само трима, а ние сме толкова много? — попита гневно кралят дракон. — Как успяват да ви се изплъзнат на този малък остров?

— Съжалявам, че трябва да го заявя, но са много находчиви — отвърна другият. — Все пак успяваме да ги държим на разстояние от помещението на жените, което е целта им.

Рейко бе обзета от възторг. Някой наистина се опитваше да ги спаси! Но незабавно радостта й бе помрачена от съмнения. Можеха ли избавителите им да надвият армията на краля дракон?

— Може би трябва да се преместим на по-безопасно място? — попита другият.

— Никъде не е по-безопасно — отвърна рязко кралят дракон. — Няма да позволя някой да ме преследва или да променя плановете ми!

Ота я въведе в стаята. Кралят дракон стоеше на балкона с гръб към вратата. Драконът върху брокатената тъкан на кимоното му посрещна Рейко с озъбена паст.

— Продължавайте да издирвате натрапниците — нареди той на някого отвън. — Не ги допускайте до заложничките и не им позволявайте да се измъкнат от острова!

После се обърна, огледа Рейко и заповяда на Ота:

— Иди и помогни да хванат нападателите — макар че Ота възрази, кралят дракон го отпрати с категоричен жест и самураят тръгна, след като изгледа навъсено Рейко.

Кралят дракон се отправи към нея и тя се опита да го посрещне с усмивка, макар че трепереше от тревога. Беше по-важно от всякога планът й да успееше. Беше длъжна да помогне на спасителите, като посечеше краля дракон, преди той да успееше да ги открие и унищожи. Трябваше да намери начин да изведе приятелките си от двореца, който до момента хората му съумяваха да охраняват.

— Здравей, Анемона.

Кралят дракон бе разсеян, а вниманието му — раздвоено между нея и грижите му. Тя пое дълбоко въздух за кураж, пристъпи към него и се впусна в опасното прелъстяване, чрез което се надяваше да спечели свободата си.

— Какво се е случило, господарю? — тя се опитваше да му покаже, че се безпокои за него.

— Нищо, което да заслужава тревогата ти — отвърна той рязко.

Рейко се опита да забрави всички опасности, на които се излагаше, както и съпруга си, когото щеше да предаде с действията си. Разхлаби пояса си и остави копринената роба на Анемона изкусително да се свлече от раменете й. Заговори ласкаво, потискайки и чувството на отвращение, сковало гърлото й:

— Мога ли с нещо да помогна?

Напрегнатото изражение на краля дракон изчезна и върху лицето му се изписа любов. Той сведе поглед към голата й плът и в погледа му отново пламна желание.

— Присъствието ти е достатъчно, за да ми вдъхне успокоение.

— Когато мина толкова време, без да ме повикате, взех да се опасявам, че се е случило нещо лошо. Страхувах се, че повече никога няма да се видим.

— Приеми извиненията ми, че те пренебрегнах, Анемона. Имах важни дела, които трябваше да свърша. Няма причина за страх. Всичко е под контрол.

Но още не бе изрекъл думите си, когато някъде из острова изтрещя поредният изстрел. Той рязко се извърна и погледна навън към разлюлените от вятъра дървета и тъмното небе. После се опита да се усмихне успокоително и предложи:

— Ела, нека пийнем по нещо.

„Той вече е пил“, помисли си Рейко, съдейки по дъха му. Двамата коленичиха един до друг при масата и той наля две чашки саке. Тя отпи деликатно от своето, а той пресуши чашата си с една-единствена бърза глътка. Тя му наля отново, като се надяваше, че той ще пие още много, че питието ще замъгли съзнанието му и ще го обезсили.

— Сега по-добре ли се чувстваш? — попита той.

— Много по-добре, господарю мой — тя проследи с поглед как той за пореден път пресуши чашата си. — Но чувствам във въздуха зли въздействия — тя потръпна и се озърна тревожно. После се зае да плете мрежата от думи, с която щеше да го впримчи и да го направи подвластен на волята си. — Силите, които ще ни разделят, стават все по-мощни. Страхувам се, че времето, в което ще бъдем заедно, е твърде кратко.

— Разполагаме с цялото време на света, Анемона.

Но Рейко долови нотка на несигурност въпреки уверения му тон — той бе поел след нея там, където тя искаше да го отведе.

— Смъртните никога не могат да бъдат сигурни по отношение на бъдещето — продължи тя. — Животът ни може да свърши във всеки един момент. И тогава никога няма да се насладим на всички удоволствия, които сме отложили.

Кралят дракон се смръщи кимайки, сякаш осмисляше думите й, разсъждавайки над важността им.

— Искам да ме любите — гласът на Рейко секна, докато изричаше думите, които никога не бе пожелала да каже на друг, освен на Сано. — Искам да бъдем заедно… преди да е станало твърде късно.

Устните му се разтвориха, докато я съзерцаваше с благоговение, породено от дръзкото й предложение. Тя чу как дишането му става все по-силно и учестено, видя как зениците му се разширяват. Но странна, породена от боязън неохота го възпря. Той бавно поклати глава:

— Трябва да изчакаме Хошина да си плати за злото, което ни стори.

Рейко бе връхлетяна от отчаяние. Трябваше да го прелъсти, защото как иначе би могла да надвие мъж, толкова по-силен от нея? Как иначе би могла да притъпи бдителността му и да го накара да свали мечовете си, за да успее да го убие?

— Не искам да чакам повече — каза Рейко. За нея това бе най-подходящият момент, когато хората му бяха заети да преследват нападателите и нямаха възможност да се намесят. — Този миг може да се окаже последният ни шанс да осъществим желанието си. Пропуснем ли го, може да съжаляваме вечно.

Необходимостта да действа разпали в нея страст, на която никой нормален мъж не можеше да устои. Но кралят дракон се отдръпна, а мускулите на лицето му потръпнаха в скрита тревога. Тя стана и го хвана за ръката.

— Елате. Позволете да ви се отдам.

Той не й попречи да го изправи на крака. Рейко усети вътрешната му съпротива, която го дърпаше надолу, както и желанието, пулсиращо в топлата му потна длан.

— Не още — рече той. — Сега не бива!

— Трябва — възрази му Рейко и пристъпи към спалнята зад дръпнатата встрани преградна стена.

Ръката му се скова; той остана неподвижен. Изпълненият му с паника поглед взе трескаво да се мести, дирейки спасение от онова, което той тъй неистово желаеше, а тя би предпочела да избегне, ако не бе тъй наложително. Рейко се усмихна, а очите й заблестяха приканващо. Дръпна го отново за ръката и той въздъхна. Стъпка по стъпка, бавно и неотменно те се насочваха към спалнята.

От другата страна на езерото Сано и дворцовият управител Янагисава излязоха от мрака на гората и тръгнаха към брега. Колоната от ездачи, войници и лодки спря на пътеката зад тях. Пред погледите им отвъд водната повърхност, която проблясваше в черно и сребристо на лунната светлина, се очертаваше островът на Даношин.

Сано въздъхна с облекчение. Най-накрая бяха пристигнали след двудневно изнурително пътуване. Войските на генерал Исогай и на владетеля Ниу ги следваха като проточила се опашка на хвърчило. Сега, изтощен от непрекъснатото пътуване, той се вслуша в тропота на конски копита, който бързо се приближаваше. Двамата с дворцовия управител внимателно огледаха острова и Сано забеляза движещи се светлини. Дочу викове и откъслечни гърмежи. Откъм сушата отсреща се издигаха струйки дим и се разпръсваха на лунната светлина, а вятърът довяваше тръпчив мирис на барут. Сърцето на Сано се сви от тревога, защото той осъзна какво се бе случило.

— Изглежда, някой ни е изпреварил — отбеляза Янагисава. Погледът му, насочен към Сано, се изостри от спомени и подозрение. — Напоследък не съм виждал твоя главен васал.

— Пратих го с още двама детективи да открият жените — призна Сано. — Трябваше да се върне в Едо и да ми докладва за местонахождението им.

— Вместо това обаче явно е решил да пробва спасителна операция — каза Янагисава — и сега води сражение с Даношин.

— Очевидно.

Сано бе стъписан и изумен. Струваше му се невъзможно Хирата да е престъпил заповедта му. Нарушаването на святата връзка между господар и васал бе непростим позор. Но Сано нямаше друго обяснение за сражението на острова, нито за това, че Хирата не се бе върнал в Едо. Той разбираше колко силно Хирата желаеше да спаси Мидори, но бе ужасен и възмутен, че той не само бе излъгал доверието му, но и бе изложил на риск и Рейко. Дали Даношин не е убил нея и останалите жени още щом е разбрал, че го нападат?

— Няма надежда за преговори и мирно освобождаване на заложниците — отбеляза Янагисава. После се обърна към войниците и извика: — Пригответе се за щурм на острова!

В спалнята на краля дракон свещите и тамянът продължаваха да горят пред портрета на Анемона. Футонът бе опънат на земята близо до олтара. Със сърце, биещо до пръсване от ужас, и с усещането, че й се гади, Рейко се опитваше да примами краля дракон към леглото. Докато пристъпваше натам, тя остави синьо-зеленото кимоно да се свлече на пода, след което съблече и бялата си долна роба. Той изстена и видимо потръпна. Рейко изтърпя жадния му поглед, поглъщащ голото й тяло. Съзнанието й спусна бариера между духа й и отвратителната сцена, която разиграваше. Тя хвана ръцете на краля дракон и ги положи на бедрата си.

Той възкликна дрезгаво. Лицето му бе зачервено и лъщеше от пот. Рейко пожела мислено кожата й да стане безчувствена под топлия му влажен допир. Развърза пояса му.

— Моля те, недей — промърмори той.

Но това не я спря. Той стоеше треперещ пред нея, а мечовете му изтрополиха на пода. Докато редеше тихо нежности, Рейко хвърли поглед към тях. Те лежаха близо до края на футона. Тя смъкна кимоното на краля дракон, а после и долната му роба. Тялото му бе мускулесто, но набито и грубо. Точно когато Рейко се наведе, за да грабне дългия меч, той изхлузи панталоните си с бързи непохватни движения, които й попречиха да достигне оръжието. Стенейки, той дръпна бялата памучна препаска, която обгръщаше слабините му. Сграбчи я и я дръпна на футона.

Двамата се строполиха долу. Пропуснатата възможност да го убие и горещата му плът, притисната до нея, я ужасиха. От гърлото й се изтръгна неволен вик.

— Анемона, прекрасна моя Анемона! — изстена кралят дракон.

Той непохватно погали врата и раменете й, стисна я отзад и плъзна ръце между бедрата й. През цялото време втвърдената му мъжественост се притискаше в бедрата й. Рейко се опитваше да запази самообладание, но се чувстваше така, сякаш всеки допир я покриваше с мръсотия. Когато той засмука жадно зърната на гърдите й, тя се задави от усилие да не се разкрещи. Тялото му я разделяше от мечовете му. Как можеше да ги стигне, преди той да задоволеше ужасното си желание?

— Нека ви доставя удоволствие, господарю — изрече тя задъхано.

Отскубна се от него и го обкрачи. Кралят дракон лежеше бездеен, с хриптящи гърди и полузатворени очи. Рейко залюля тяло над него. Той застена от наслада, а тя хвърли поглед встрани. Късият меч бе по-близо, на ръка разстояние от леглото. Без да откъсва очи от меча, тя задвижи ръка, ненавиждайки допира до вдървената пулсираща мъжественост. Той се изви и от гърлото му изригнаха стенания. Рейко ускори движенията си, като се надяваше да го доведе до кулминацията, преди да успее да проникне в нея. После, докато бъде отвлечен от екстаза на освобождаването, тя щеше да грабне меча, да го издърпа от ножницата и да го прониже.

Кралят дракон се гърчеше и стенеше. В един момент се надигна, сграбчи я отзад и я придърпа към себе си. За неин ужас той се претърколи отгоре й, отдалечавайки я от меча. После със силни тласъци трескаво се опита да проникне в нея. Лицето му, досами нейното, бе изкривено от грозна страст.

— Анемона, Анемона! — дъхът му свистеше между оголените зъби и пръскаше слюнка. Ужас прониза Рейко като светкавица, която опърли всеки нерв и скова всеки неин мускул. Заля я противен мирис на пот, тамян и алкохол. Отказвайки да се преструва повече, че изпитва наслада, тя се заизвива в опит да го отблъсне. Протегна ръка в отчаяно усилие да грабне меча, но го бутна така, че вече не можеше да го достигне. Коленете на краля дракон раздалечиха краката й. Тежестта му и смазващата му прегръдка я сковаха. Органът му всеки миг щеше да проникне в нея. Рейко нямаше друг избор, освен да се предадеше, надявайки се, че по-късно щеше да й се удаде възможност да го убие. Затвори очи и стисна зъби, обръщайки лице встрани от него. Опита се да отдели съзнанието от тялото си, за да не изпитва болката от мъчителното унижение. Молеше се наум кралят дракон да свърши бързо и да сложи край на мъките й.

Изведнъж почувства как притиснатият в нея орган омекна. Кралят дракон извика отчаяно. Изненадана, Рейко отвори очи, усещайки, че той се отдръпна. Все още върху нея, той бе вперил ужасен поглед в увисналия си, поклащащ се член.

— Не отново! — извика той. — Не и сега!

Сграбчи го трескаво, опитвайки се да възстанови ерекцията му. Рейко бе обзета от облекчение и същевременно шокирана. Кралят дракон бе импотентен! От гърдите му се изтръгнаха разтърсващи ридания.

— Копнея за това от дванайсет години… и сега не мога!

В този момент Рейко си даде сметка, защо се бе съпротивявал на привидното й желание, както и на опитите й да го прелъсти. Очакването на възмездието за Хошина бе просто извинение. Той се бе страхувал, че няма да се справи. И сега, докато се опитваше отново да се възбуди и оплакваше собственото си унижение, той бе уязвим. Все още седеше върху краката на Рейко, приковавайки я към леглото, но тя крадешком успя да се премести малко към ръба на футона. Внимателно протегна ръка, плъзгайки я по пода. Пръстите й докоснаха дръжката на меча. Едно бързо движение… един-единствен рязък удар през гърлото…

Кралят дракон стовари ръце върху раменете й, сковавайки движенията й така, че тя вече не можеше да стигне до оръжието. Рейко ахна.

— Ти си виновна, Анемона! — извика той с пламтящи от гняв очи, стиснал яростно челюсти. — Ти ме прелъсти, когато бях твърде млад и глупав, за да ти устоя. Омагьоса ме така, че цял живот да не мога да обичам друга жена, освен теб. После ме предаде заради онзи мошеник Хошина. Изневярата ти стана причина за смъртта ти. Знаеш ли какво представлява животът ми от онзи миг до днес?

Надвиснал над Рейко, той изплю думите в лицето й, докато тя се извиваше и съпротивяваше.

— Опитах се да спя с много жени, но винаги се провалях. Дори и най-скъпите и красиви куртизанки не можаха да ми помогнат. Пих какви ли не отвари за мъжественост, но напразно. А сега, когато твоят дух се върна при мен в тялото на тази жена, аз дори не мога да те любя, защото съм неспособен да проникна в нея. Ти завинаги ме ограби от собствената ми мъжественост!

Той я зашлеви през лицето. Скулите й пламнаха от болка и тя изпищя.

— Заслужаваше си смъртта — каза той, сключвайки ръце около врата й.

Рейко взе да хъхри и да се дави в отчаяни усилия да си поеме въздух. Зарита с крака, петите й заблъскаха по леглото. Почна да се задушава, зави й се свят, пред очите й изникнаха черни петна. Тя заби нокти в китките на краля дракон. Той извика от болка и престана да я стиска за шията. Дишайки пресекливо, тя седна и го заудря яростно. Юмрукът й уцели носа му. Главата му се отметна назад, а от ноздрите му рукна кръв.

Той изрева побеснял:

— Как смееш да ме нараняваш, след като съсипа живота ми?

Рейко продължаваше да го удря. Насред вихрушката от блъскащи пестници той успя да я сграбчи за китките и я просна на футона. Прикова ръцете й от и двете страни на главата й, след което заби коляно в стомаха й. Тя се мяташе, гърчеше се и хриптеше, но не можеше да го отхвърли от себе си. Лицето му, изцапано с кръв, бе подпухнало, отвратително.

— Една смърт не беше достатъчна за теб, Анемона — изрече той с глас, който стържеше като стомана о камък. Горещият му кисел дъх пърлеше лицето й. — Трябва да страдаш отново.

Той я засипа с удари по главата и гърдите. Рейко изкрещя и вдигна ръце, за да отбие атаката. Изви тяло встрани. Загубил равновесие, кралят дракон падна върху футона. Рейко се хвърли към меча, но той я сграбчи за глезена. Тя се просна върху тънката твърда рогозка. Докато опънатите й пръсти се опитваха да достигнат оръжието, той я дръпна към себе си. Рейко се превъртя, сви другия си крак и го срита в корема.

Кралят дракон изхърка от удара, който му изкара въздуха, политна назад и я пусна. Рейко с мъка успя да се изправи на крака и се втурна напред. Той се хвърли след нея и я сграбчи за коленете. Тя се строполи на пода и двамата сплетоха тела сред вихрушка от удари и ритници. Рейко хлипаше и пъхтеше. Спусна ръка между напрегнатите блъскащи се тела, плъзна я пипнешком по слабините на краля дракон, сграбчи ги и стисна с всичка сила.

Бурен спазъм разтърси тялото му. От гърдите му се изтръгна оглушителен вик, болката сгърчи чертите му в ужасна маска. Пръстите му се вкопчиха в нейните. Тя продължи да стиска, забивайки нокти в меките нежни топки от плът. Той изви китката й. Рейко изкрещя от остра болка, която прониза ръката й и я накара да го пусне. Той се дръпна назад, стенейки. Изтощена и загубила ориентация, Рейко се надигна на лакти. Кралят дракон се бе превил недалеч от нея. Стенеше, обхванал с две ръце интимните си части. Тя се огледа за мечовете. И двата бяха чак в другия край на стаята. Докато Рейко събираше сили, за да допълзи до тях, кралят дракон се изправи на крака, олюлявайки се.

— Ще… те… убия! — мъчително хриптене съпровождаше всяка негова дума. Той се хвърли към нея.

Изведнъж в съзнанието й проблесна мисълта, че изобщо не можеше да се добере до мечовете навреме. Но волята й да оцелее изостри сетивата й. Яростният вик на краля дракон и гърмежите отвън отекнаха гръмовно в ушите й; свещите на олтара заискриха с ослепителен пламък. Тя видя със свръхестествена яснота устременото към нея голо тяло на краля дракон. Времето сякаш се разтегли и забави приближаването му. Вниманието на Рейко бе привлечено от синьо-зеленото кимоно, което лежеше на пода пред него. Той едва бе успял да стъпи върху леката материя и в този миг тя инстинктивно скочи и се хвърли напред с едно-единствено бързо движение. Сграбчи с две ръце ръба на дрехата и дръпна с всичка сила.

Гладката копринена повърхност се плъзна рязко под нозете на краля дракон. Той извика, краката му отхвръкнаха нагоре и за миг той застина във въздуха с изпънато успоредно на земята тяло и с разперени встрани ръце. После се строполи тежко на земята, а главата му се блъсна в пода с тъп звук. Остана да лежи неподвижен, а лицето му бе застинало в изненада и недоумение.

Вперила в него ужасен поглед, Рейко усети, че неволно имитира изражението му, а от връхлетялата я със закъснение паника сърцето й биеше до пръсване. Сетивата й възстановиха нормалната си чувствителност, а времето — обичайния си ход. Дали кралят дракон бе мъртъв, или просто бе изпаднал в безсъзнание? Рейко се втурна към меча, за да се увери, че той няма да може да се изправи повече. В този момент от долния етаж прозвучаха тревожни гласове. Нова вълна от паника заля Рейко. По коридора под нея затрополиха тежки стъпки. Не биваше да позволи на стражите да я хванат. Тя бързо навлече синьо-зеленото кимоно и завърза пояса. Грабна дългия меч и се втурна навън от спалнята в преддверието. Мъжете вече бързаха нагоре по стълбите. Давайки си сметка, че не би могла да се промъкне покрай тях през вратата, се втурна към балкона.

Вятърът развя косите й. Тъмните дървета и езерото се простираха пред нея под осеяното със звезди небе. Стражите стигнаха до коридора пред стаята.

— Войска прекосява езерото с лодки! — извика Ота. — Под обсада сме!

Рейко не се спря, за да се запита кои бяха нападателите, или да се притеснява за опасността да излезе през балкона. Покатери се върху перилото, стисна меча и скочи. Кратък летеж в прегръдката на мрака и се строполи в някакъв храсталак. Оплете се в бодливите твърди клони, но успя да се изтръгне от тях. Над главата й прозвучаха възклицанията на стражите в двореца — явно бяха намерили краля дракон. Тя извади меча му, захвърли ножницата и се втурна към градината. Вероятно Ота вече бе разбрал какво се бе случило с господаря му, и бе установил, че е изчезнала. Знаеше къде ще отиде. Трябваше да стигне там преди него.

Докато бързаше, заобикаляйки постройките на двореца, виковете и гърмежите не секваха. Откъм езерото се носеше ритмичен плисък на вода, на сушата се мяркаха движещи се светлини от горящи факли. Накрая тя се добра до познатия открит проход. Втурна се по него, озова се в сградата и пипнешком пое по сумрачния коридор. Напипа вратата. Задъхана, свали металната пречка, с която бе залостена, захвърли я встрани и рязко отвори вратата.

Госпожа Янагисава, господарката Кейшо и Мидори седяха сгушени една до друга, а силуетите им се очертаваха от лунната светлина, която струеше през прозореца. При вида й — посинена и окървавена, с разрошени коси и стиснала меч в ръка, но сама всички ахнаха. — Рейко сан! — извика Мидори. — Какво се е случило?

— Нямам време за обяснения — отвърна припряно Рейко. — Трябва да бягаме!