Супернеудачница

Глава 12

Момичетата се събраха на „военен съвет“ в жилището на Лиза. Първо, не искаха да ходят далеч. Второ, искаха още веднъж да разгледат нещата на Виталик. Може би ченгетата, които извършиха огледа, са пропуснали нещо?

— В крайна сметка, с този твой Толя всичко е ясно — каза Мариша, слагайки в чинийката си порция гъсто сладко от дюли.

Лиза го беше сварила от ранни дюли, които тази година се родиха много големи и сочни. Сладкото беше станало „един път“ — пръстите да си оближеш. Меки парченца дюля с прозрачно тъмнооранжево желе и вълшебен аромат. Мариша излапа вече три лъжици и искаше още, и още.

— Да, Толя е за примамка. Не е никакъв благороден рицар! Напразно си въобразявах подобно нещо.

— Не съди момчето твърде строго, той просто се е постарал да ти направи впечатление.

— Само че аз искам да знам, защо му е било необходимо. Да наема този Аркаша и скитниците, за да ме спасява след това от техните ръце!

— Идеален начин да се запознаете и веднага да спечели доверието ти.

— Но кой го е карал да се запознава с мен?

Уви, Мариша не знаеше това.

— Силно се съмнявам — добави тя, — че Толя ще си признае това доброволно.

— Доброволно? Ние какво… ще го изтезаваме ли?

— Е, дали ще го изтезаваме или не, ще видим, но ще ни се наложи да го разпитаме. Обаче не сега, още е рано. Сега трябва най-напред да проучим що за тип е този нотариус — Израил Соломонович.

— И как ще го направим?

В представите на Лиза се появи ужасна картина. Двете с Мариша търкалят почтения, но угоен Израил Соломонович, щипят го по шкембето, скубят му бакенбардите, пляскат го по дебелите бедра. А нотариусът се отбранява и крещи с всички сили. Ако отгоре на това се окажеше, че този Израил Соломонович е и възрастен, тогава се получаваше страшна гледка. Лиза не би могла! Да издевателстват над бедния старец, това вече беше прекалено. Дори и ако от това зависеше животът й, пак нямаше да може!

— За начало ще се запознаем с него — за облекчение на Лиза произнесе Мариша.

— Да се запознаем. И кой точно ще се запознае с него?

— Предполагам, че аз.

Лиза се почувства на седмото небе от щастие. Нямаше да й се налага да върши каквото и да било. Вместо нея всичко щеше да направи новата й приятелка. Славната Мариша! Лиза едва не се просълзи от факта, че вече си имаше такава прекрасна приятелка!

— Да, по-добре ще бъде аз да се запозная с него — продължи Мариша. — Защото, ако визитката му в колата на мъжа ти някак си е свързана с тази история, в която ти си забъркана, то засега е по-добре да не се показваш пред очите му.

— Защо?

— Защото той може да се окаже главният организатор на твоето преследване. Може да те познава.

Съчувствието, което Лиза мислено изпитваше към нотариуса, решително се стопи.

— Г-г-главен организатор? — изрече тя сподавено. — Защо той?

— А кой?

Лиза замълча и попита:

— Кога ще се запознаеш… с него?

Мариша погледна делово часовника си.

— Изглежда, днес вече е късно — със съжаление констатира тя. — Едва ли нотариалната кантора работи до девет вечерта, затова — утре рано сутринта.

— А… а днес какво ще правим?

— Ще прегледаме нещата на мъжа ти още веднъж. А… Ти познаваш ли някой от приятелите на твоята Верунчик?

— Тя има много приятели, не е като мен. Верунчик е изключително общителна.

— Аз имам предвид истински приятели. Такива, от които тя няма тайни.

— От мен няма тайни.

— Ти не ми вършиш работа.

— Защо?

— Нали не знаеш къде се е запиляла твоята Верунчик?

— Не знам.

— Виждаш ли! Затова не ставаш.

Лиза се замисли:

— Струва ми се, че знам, кой ни е нужен. Не е точно приятелка на Верунчик, но е много близка нейна позната. Освен това тази жена е ужасна лисица и клюкарка. Верунчик много пъти ми се е оплаквала от нея.

— И коя е тя?

— Казва се Лариса.

— Разкажи ми за нея!

— Тя винаги знае всичко за всички. Верунчик често ми казваше, че ако Лариса ти звънне или не дай Боже ти дойде на гости, трябва да знаеш, че самичък ще си кажеш не само всички свои тайни, но и тайните на всички твои роднини и познати. Тази лелка има уникално биополе.

— Къде работи?

— Лариса е врачка.

Защо ли Мариша не се изненада, като го чу. В крайна сметка къде да работи жена с такива уникални способности. Единствено в политиката или в клуб на гадатели. Макар че, в политиката едва ли би й провървяло толкова. Там трябва не само да можеш да гадаеш, но и да използваш знанията си на точното място. А тази Лариса, съдейки по всичко чуто, не си държеше езика зад зъбите. Тя разказваше навсякъде всичко, което беше успяла да научи. При това, без да очаква никаква друга полза за себе си, освен едното удоволствие от тези сплетни.

— Обади й се!

— Тя няма телефон.

— Как така няма?

— Ами така. Лариса смята, че телефоните крадат положителната енергия на хората. Затова, ако случайно й се наложи да се обади, ползва телефона на съседите си.

— А как се оправя с клиентите си? Нали казваш, че е ясновидка?

— Гадателка е. А пък клиентите направо отиват при нея.

— Без предварителна уговорка?

— Лариса винаги си е на работното място. И през деня, и през нощта.

— И всички ли приема? Ами ако дойдат, а тя спи? Или е заета с нещо? Или е излязла някъде?

— Ако не успее да приеме някого, това е съдба. Тя казва така: „Гадателството не е държавно учреждение, не е банка или супермаркет, където можеш да отидеш, когато решиш, за да получиш дадена услуга, пари или храна. При гадаенето винаги има елемент на риск. Ако не ви се удаде да попаднете на сеанс при мен, значи не трябва да научавате за своето бъдеще или още ви е рано да научите какво ви очаква“.

— Интересна лелка — замисли се Мариша — и много клиенти ли има? С тази нейна жизнена позиция?

— Колкото и да е странно, има.

— И ги приема денонощно?

— По-голямата част, да. Късно ляга, рано става.

— Къде спи?

— В своя салон.

— Тя там ли живее?

— Ами да. Много е удобно, между впрочем.

Мариша повдигна гъст кичур коса, паднал върху бузата й, и заяви:

— Отиваме при нея.

— Веднага ли?

— Защо да отлагаме? Чувствам, че съдбата ни кара да поговорим с тази гадателка Лариса точно сега, без много-много да отлагаме. Както казваше нашият всеобщ чичко Ленин: „Вчера беше още рано, а утре — може би ще е късно“.

Напред!

И Мариша се запъти първа към антрето, а на Лиза нищо друго не й оставаше, освен да я последва.

— Струва ми се, че през целия си живот не съм тичала толкова много.

Независимо от късния час, когато момичетата се добраха до салона с гордата табела „Касандра“.

Гадателката Лариса се оказа на работното си място. Салонът беше разположен на втория етаж в старинен дом в центъра на града. Къщата беше реставрирана. Гадателката обитаваше почти цял етаж.

Помещението не беше малко. От улицата приятелките преброиха цели пет ярко осветени прозореца. Дори единствено този факт сам по себе си говореше, че салонът на Лариса процъфтява. По стълбите беше оживено. Покрай тях минаха две скъпо облечени петнайсет-шестнайсетгодишни момиченца, които развълнувано обсъждаха достойнствата на някой си Костик, за когото Лариса била познала на едната от тях, и за някой си Роберт, който бил предопределен от съдбата за другата.

Вътре в самия салон те се сблъскаха с мъж, чието лице им бе смътно познато отнякъде. И едва когато с тежка, но в същото време величествена походка, мъжът си тръгна, кимвайки им с глава и задържайки галантно вратата пред тях, те го разпознаха.

— Та това е артистът Ракушкин! — ахна Лиза. — Нали си го гледала в новия сериал „Коварство и любов“?

— Не обичам сериалите, особено пък любовните.

— Но този не е толкова за любов, колкото за коварство.

— Все едно, не ги гледам.

— А трябва. Великолепен е. Там той играе един крадец. Мъдър, силен и неподкупен.

Мариша отегчено изхъмка в отговор. Как може крадецът да бъде неподкупен?! Крадецът си е крадец и мястото му е в затвора! Това бе провъзгласил самият Владимир Висоцки чрез думите на своя герой Глеб Жеглов преди много години от екраните на всички съветски телевизори.

— Той е лежал! В затвора! — разпалено възкликна Лиза. — Но там е една история… Разбираш ли, подвели са го. На практика той не е бандит, а много добър и почтен човек. И през цялото време прави само добро на хората. Разбираш ли, не просто приказва, а върши истински добрини. А пък един човек, неговата роля играе Свистунов…

— Ти защо дойде тук, за да ми преразказваш някакъв филм ли? — прекъсна я ядосано Мариша.

— Не. Разбира се, че не. Просто исках да ти кажа, че сериалът е хубав и си струва да се види.

— В момента животът ти е по-интересен и от най-добрия сериал. Къде е твоята Лариса?

Гадателката не се показа, за да приеме бъдещите си клиенти. Вместо нея, в голямата светла приемна, в която имаше три дивана, тапицирани с бяла кожа, приятелките видяха цяла група, очакваща своя ред. Пребледнял младеж, който приличаше на студент, но всъщност беше комарджия, свиваше и разтваряше дланите си като побъркан и гневно шепнеше:

— Защо излезе деветка? Тя обеща дама! Дама! А излезе деветка!

До него седяха три благовъзпитани старици, които момичетата в началото помислиха за чужденки. Оказа се, че това са наши бабки, които бяха „успешно омъжени“ за богати или поне добре обезпечени американски старци. И сега те чакаха Лариса да им предскаже, кога техните благоверни ще се отправят към онзи свят, оставяйки натрупаното в живота си състояние на своите руски половинки.

В края на дивана беше приседнала млада жена със студено изражение на лицето. Но изглежда и нея я бяха за владял и силни чувства, защото от време на време тя пребледняваше и прошепваше:

— Подлец! Подлец! Малко е да го убия!

Приятелките се спогледаха. Навярно още една жертва на мъжкото коварство. Излъгана жена от мъж гуляйджия. Спипала е мъжлето си, докато се е бил разгорещил и сега страда.

— Като гледам, ще чакаме до среднощ! — изказа на глас опасенията си Мариша. — Колко много хора чакат…

Лиза не й отговори нищо. Тя мълчаливо седна на близкото диванче и доброжелателно се усмихна към останалите клиенти на Лариса, приготвяйки се за дълго чакане. Но Лариса се справяше със своите клиенти с устрема на ракета. Едва влизайки при гадателката, те вече излитаха обратно навън. Най-напред младежът, който докато минаваше покрай тях, ломотеше някакво ново заклинание:

— Тройка, седмица, туз! Тройка, седмица, туз!

После „американските“ бабки, които започнаха да се изсипват като грахчета от шушулка. При това видът им бе красноречиво озадачен и недоволен.

— Как така ще ме надживее? — чуха те коментара на една от тях. — Това не може да бъде! Аз вече съм погребала петима от мъжете си и този няма къде да ходи!

Последна влезе младата жена, потънала в ужасната си драма. И тъй като в приемната, освен тях вече нямаше никой друг, момичетата се залепиха до вратата. Да, да се подслушват чужди тайни никак не е прилично, но понякога много ти се иска да го направиш!

— Лариса! Той е чудовище! — чуха те. — Истинско чудовище! Съсипа целия ми живот. Отрови цялото ми съществуване. Той буквално издевателства над мен!

Те се спогледаха с удовлетворение.

— Точно за съпруга си говори! — прошепна Мариша и момичетата продължиха да слушат.

— Онзи ден съсипа новата ми блуза, това животно! Раздра я с острите си нокти. Ревниво чудовище — от мъжа ми ме ревнува! Той дойде при мен през нощта и се наложи да го отпратя да отиде да спи в гостната. И знаеш ли какво направи на следващия ден? Нахвърли се в двора върху мъжа ми, а после изпокъса целия ми гардероб.

Мариша поклати глава:

— Не, не говори за мъжа си. За любовника си говори.

А жената продължаваше:

— А преди това за малко да осакати Марк! Лариса, помниш ли Марк? Аз ти донесох негова снимка и тогава ти ми каза, че ние с този млад човек ще имаме чудесен, незабравим роман? Ето така и стана. Романът наистина се получи незабравим! Най-вече за Марк! Той цял живот ще има белези по ръцете, за спомен от мен. Този звяр се постара! Какво да правя, Лариса? Какво да правя? Да го унищожа ли? Но аз не мога! Сърцето ми се къса, само като си помисля, че повече няма да видя златистата му шуба и грациозната му походка.

Приятелките недоумяваха. Изглежда тази дама имаше цял щаб с мъже и любовници. Единият — Марк — беше осакатен от другия любовник, който изглежда беше балетист. Носи кожи и ходи грациозно. Само дето оръдието на мъжкото отмъщение беше някак си странно. Остри нокти?! Или той е от онези, които не само се движат грациозно, но и са ориентирани към еднополовите бракове?

Те си представиха някакво високо същество със зализани коси, силно гримирани очи, в балетно трико и с шуба. Ръцете му, обаче, бяха космати и с добре поддържани дълги нокти, покрити с ярък маникюр.

— Какво да правя? — ридаеше безутешно жената в стаята при врачката. — Кого да избера? Марк? Мъжът ми? Или котарака?

Котарак! За миг балетистът в трико и с маникюр на ръцете се превърна в котарак. Вярно, не съвсем обикновен, а много див и необуздан, ако се съди по разказа на неговата стопанка.

— На твоя котарак просто му е скучно — чуха те още един женски глас. — Намери му приятелка.

— При мен е пълно с приятелки. С нито една от тях Филип не намери общ език. Съска, хапе, а в най-добрия случай се крие под креслото или зад дивана.

— Имам предвид не приятелка за теб, а за котарака. Котка. Разбираш ли? Мила, тихичка, пухкава котка, с която да се развлича и да няма време за глупави номера с твоите мъже.

— Котка?!

Изглежда жената бе поразена до дъното на душата си от съвета на гадателката.

— Как така котка? — повтори тя. — Но нали тогава… тогава неговото внимание няма да ми принадлежи, а ще бъде за нея… за тази котка?

— Е, и какво? Това е съвсем логично.

— Лариса, ти не разбираш! Не искам така! Аз искам моето съкровище да обожава само и единствено мен!

— В такъв случай се избави и от мъжа си, и от любовника си!

— Така ли мислиш, а какво казват по този повод звездите?

— Звездите ми казват, че в скоро време трябва да очакваш някой от твоето близко обкръжение да нахрани котарака ти с хубава порция каша, гарнирана с тухла и чувал.

— Каквоо?

— Просто ще удавят любимия ти котарак — разтълкува й Лариса. — Ще го пъхнат в чувал, ще сложат и една тежка тухла и ще го хвърлят във водата.

— В моя дом се готви заговор? Боже, Лариса! Благодаря ти! Аз наистина чувствах, че обстановката в последно време стана доста напрегната, но сега вече съм наясно! А който е предупреден — той е и въоръжен! Сега вече знам какво трябва да правя. Благодаря ти много.

И жената излетя от стаята, съхранила върху лицето си неподправеното изражение на вселенска скръб. Но този път момичетата не се хванаха на въдицата. Те вече знаеха, че всичките проблеми на тази жена идваха от нейния твърде безоблачен семеен живот. И ако не беше котката й, тя буквално щеше да се чувства като на седмото небе, обожавана и от мъжа си, и от любовника си.

Входната врата зад нея се захлопна и момичетата дочуха глас:

— Кой е там още? Заповядайте, не се стеснявайте.

Лиза влезе първа. Мариша след нея. В стаята цареше полумрак. Стените бяха покрити с тъмносини тапети, по които в хаотичен безпорядък се сипеха сребърни звезди. Подът беше боядисан в черен цвят, а полилеят, разбира се, имаше форма на пълна луна. Навсякъде можеше да се видят атрибути на гадателското изкуство — кристални кълба, старинни книги в тежки кожени корици, изсушени треви, черепи и дори скелети на животни.

Самата гадателка също впечатляваше с външния си вид. Дългите черни коси свободно се спускаха по раменете й, чак до гърба. Ръстът и фигурата се криеха под широка черна роба с пришити върху ръкавите рунически знаци. Върху гърдите й мрачно проблясваше голям медальон с пентаграм, кръст и мюсюлмански полумесец. Ръцете й бяха окичени с пръстени.

— Вие сте новички? — присви очи към тях гадателката.

— Лельо Лариса! Аз съм, Лиза!

— Лиза?

— Племенницата на Верунчик.

Гадателката засия:

— Ааа, Лизичка? Е, как я кара Верунчик?

— Аз за това съм дошла, да Ви питам същото.

— Да ме питаш мен? Защо?

— Ами понеже ти и леля ми сте най-добри приятелки и…

— Е, чак най-добри!

— Да-да! Най-добри. И Вие сигурно знаете къде е изчезнала тя.

— Верунчик? Къде е изчезнала? Но какво общо имам аз?

— Нима тя не Ви е разказала за своите планове?

— Нито дума.

Лиза беше ужасно разочарована. Ето, това е пълен провал — така разчиташе на осведомеността на Лариса. А тя, облягайки се на гърба на своето кресло, замислено проговори:

— Значи, Верунчик е изчезнала! Къде — не е казала! И с кого — също не е казала!

— Тя ли? Не е. Но на нас една нейна съседка ни каза, че Верунчик е заминала с някакъв мъж.

— Естествено. Мъж. Млад или стар?

— Средна възраст.

— Брюнет или блондин?

— Русоляв.

— Женен?

Този въпрос постави приятелките в задънена улица.

— Не знаем.

— Ще приемем, че не е женен — реши Лариса, като разстла сръчно картите върху масата. — Верунчик само създава впечатление на лекомислена. Всъщност, тя има железни правила — ако мъжът се окаже женен, повече не се среща с него. Прекалено много грижи, нерви и проблеми, а тя предпочита да си пази нервите.

Картите летяха бързо по повърхността на масата. А Лариса сякаш не ги гледаше.

— Нещо странно се случва — загадъчно мърмореше тя. — Мъглата се сгъстява. Откъде се взе? Идва откъм морето, откъм океана. Точно оттам е допълзяла. Хм-м.

— Какво? Лельо Лариса, какво? Нещо лошо ли се е случило с Верунчик?

— С Верунчик всичко е наред — заяви гадателката. — След няколко дни ще се върне у дома. Проблемът е в друг човек.

— В кого?

— В теб, Лизичка.

— В мен? Защо в мен?

— Над теб тегне тъмно събитие.

— Убиха мъжа ми.

Гадателката дори не примижа.

— Тук мъжът ти е второстепенната фигура. Него вече са го убили, а опасността грози именно теб. И продължава да те застрашава.

— Кой?

— Хм-хм. Някакъв човек е пристигнал отдалеч за твоята душа. Тъмен човек, много тъмен. И съмишленици си е намерил, същите тъмни като него.

— И какво иска от мен?

— Във всеки случай не е любов! — изхили се гадателката. — Можеш да ми вярваш. По-скоро му трябват парите ти.

— Но аз нямам нищо. Вие знаете! Имам единствено жилището, а и то принадлежи не само на мен, но и на Верунчик. Аз самата даже работа нямам.

— Знам, знам — озадачено произнесе гадателката. — Но картите показват съвсем друго. Те говорят, че ти си много богат човек, и че това богатство се е появило при теб отскоро.

— При мен нищо не се е появявало!

— Картите казват, че се е появило!

— И откъде?

Този път гадателката разгледа картите изключително внимателно.

— Нещо не разбирам — произнесе тя. — Скоро около теб ще се появи един човек…

— Този тъмният ли?

— Не. Друг. Бъди внимателна с него. Той може да ти стане верен приятел, а може да се превърне и в твой смъртен враг. Единствено от теб зависи кой път ще избере той.

— Нещо друго за този човек?

— Той ще ти разтълкува всичко. И за богатството, и за всичко останало.

И с решителен жест Лариса разбърка и събра картите.

— Това е — обяви тя. — Върви си, момиче. Казах ти всичко. Остави ме да си почина.

Лиза не посмя да спори с гадателката.

Мариша се надигна след нея.

— Пази нервите на мъжа си — момичетата чуха зад гърба си гласа на врачката.

Лиза се обърна.

— Лельо Лариса — с укорителен тон произнесе тя. — Нали вече Ви казах, моят мъж умря.

— Аз не говоря на теб — спокойно произнесе жената. — Говоря на твоята приятелка. Нека не си мисли, че нервите му са от желязо, а търпението му е вечно.

И тъй като тя не добави нищо повече, а ги подкани с жест да си вървят, те си тръгнаха.

Като се озоваха на улицата, те се замислиха — какво да правят по-нататък? Вече беше много късно. Въпреки старанието си да ги заглуши, от главата на Мариша не излизаха думите на гадателката: „Пази нервите на мъжа си!“. А как да му ги опази, когато той е през девет планини в десета, а тя посред нощ още не се е прибрала у дома и се мотае неизвестно къде.

— Слушай, Лиза — нерешително произнесе Мариша — ще те изпратя до вас, а след това ще се прибера вкъщи. Става ли?

— Добре.

— Трябва да се приведа в приличен вид. Утре имам среща с Израил Соломонович.

— Разбирам те. Иди си вкъщи.

— Нямаш нищо против, нали?

— Няма никакъв проблем. Аз съм напълно способна да изкарам една нощ сама.

— Но ми обещай, че на никого няма да отваряш вратата.

— Няма да отварям.

— Само на мен или на тези, на които имаш пълно доверие.

— Добре.

— Във всеки случай не ми харесва твоето настроение. Нещо ми изглеждаш притеснена. Какво ти е?

Лиза въздъхна:

— Не мога да разбера, защо всички около мен твърдят за наличието на някакви пари, на които аз съм собственичка, а аз самата нищичко не знам за тях?!

— Със сигурност ли не знаеш?

— По-сигурно от това, няма накъде.

— И никаква идея ли не ти идва по този въпрос?

— Абсолютно никаква!

— Тогава и аз не знам. Да си вървим по домовете — утрото е по-мъдро от вечерта. Може с настъпването на новия ден да разберем повече.

И те си тръгнаха. Но както Мариша беше обещала преди това, тя закара Лиза до дома й. И не само я закара, но се качи с нея до етажа, убеди се, че Лиза отвори без проблем вратата със своите ключове, след което влезе вътре и запали лампата.

— Сега се заключи и лягай да спиш.

Лиза й даде дума. И с облекчено сърце и увереност, че е направила всичко както трябва, Мариша се забърза обратно. Нали имаше и своя работа. И свой мъж. Нервите, на когото, както й заръчаха, трябва да пази на всяка цена.

Затова Мариша се спусна надолу толкова бързо, че през това време Лиза не беше успяла да събуе дори обувките си. Тя просто седна върху шкафчето за обувки в антрето и се замисли. Около нея се случваха странни неща. И изглежда в епицентъра на неотдавнашните събития беше именно тя. Заради нея са убили Виталик. Заради нея са убили Емилия. Заради нея са похитили Верунчик. Или поне Верунчик, въпреки всичко, не заради нея? Или пък въобще не са я похищавали?

Лиза се намръщи и погледна в огледалото срещу себе си в очакване то да й подскаже нещо. Но не получи отговор от отражението си. Затова пък се убеди, че изглежда просто ужасно и трябва веднага да направи нещо. Незабавно, докато промените в нейната външност все още не са достигнали катастрофален размер. За начало ще си вземе душ!

Събличайки дрехите си, Лиза се отправи към банята. Първо, беше близо до нея и второ, когато вземеше решение, Лиза не го отлагаше за после. Знае ли човек, какво може да се случи после, а дотогава тя ще бъде чистичка и ще изглежда приятно. Когато си чист и да умреш е приятно.

Лиза се къпа дълго и много старателно. Махна си космите по краката. Изтърка се с ексфолиант, намаза се с лосион за тяло. Така грижливо постъпи и с косата си. Изми си главата, нанесе подхранващ балсам, остави го да попие. Отново се изплакна и нанесе друг балсам — този път за блясък. И леко подсуши косата си със сешоар.

— Сега лицето.

Лицето изискваше специална грижа. Само мъжете имат по един крем, който могат да използват и за лице, и за ръце, и за крака, и за всичко останало. При жените е друго. Само в областта около носа и устата тя нанесе три вида крем. Всеки поотделно не даваше онзи резултат, на който тя разчиташе. Виж, трите заедно даваха. После й трябваше крем против бръчки около очите и нощен крем за същото място. И още три вида крем за шията и деколтето.

След като се приведе в пълен порядък, тя беше толкова изморена, все едно за един час бе направила основно почистване на целия апартамент. Лиза хвърли върху себе си последен поглед и въздъхна със задоволство. Преобразяването й беше пълно и безспорно. Вместо изтормозения и съсипан вид, от огледалото я гледаше млада, напълно респектираща и поддържаща себе си жена. Намигайки приятелски на самата себе си, Лиза изпрати една въздушна целувка към своето отражение. Сияеща, тя излезе от банята.

— Никога не съм успявал да разбера, защо тази елементарна процедура на вас жените ви отнема толкова много време — произнесе непознат мъжки глас, който прозвуча оглушително в окръжаваща Лиза тишина.

Момичето замря.

— Кой е тук?

— Аз.

Лиза погледна в посока на гласа и подскочи така, сякаш я беше уцелил вражески куршум. Върху същото това шкафче, върху което тя беше седяла преди час или час и половина, седеше някакъв непознат тип и гнусно й се усмихваше. Тоест, на нея й се струваше, че й се усмихва гнусно. И как иначе. Представете си — излизате от собствената си баня в собствения си апартамент, абсолютно спокойна, че сте съвсем сама и изведнъж се оказва, че изобщо не сте сама, а в компанията на някакъв неизвестен бродяга.

— Също така не разбирам, защо, когато излизат от банята, жените задължително си слагат халат или се загръщат с хавлия — продължи този тип и добави. — За щастие, това не се отнася за Вас.

Лиза извика. Тя беше облякла подобие на оскъдни бикини и потниче. След вана винаги й беше горещо и тя обичаше да се разхожда почти гола из апартамента, разхлаждайки се докато дойде на себе си. Лиза се скри в банята. Тя откачи копринения си халат от закачалката, облече го и отново излезе в коридора. Надяваше се, че през това време непознатият ще се е разтворил някак си, ще е изчезнал, ще се е изпарил. Но нищо подобно не се беше случило. Непознатият седеше на същото място и продължаваше да й се усмихва още по-гнусно отпреди.