Супернеудачница

Глава 13

Той имаше лукав и едновременно с това заплашителен вид. Лукав, защото се усмихваше на Лиза весело и дори приветливо. А заплашителен, защото както и да го погледнеше човек, той бе влязъл неканен в нейния дом. Лиза можеше да се закълне, че самата тя не е пускала този тип в дома си — значи той е проникнал тук без нейно знание. Разбил е вратата! Или… или я е отворил с шперц?!

— Кой сте Вие? — произнесе Лиза с треперещ от страх глас. — Вие… престъпник ли сте? — изтърси тя и веднага прехапа език. Кой нормален престъпник ще си признае, че е престъпник? Непознатият, разбира се, не си призна.

— Аз? Престъпник? — оскърбено отвърна той. — Откъде го измислихте? Точно обратното!

— Обратното?

— Аз като един благороден рицар се появих при Вас, за да спася прекрасната девойка от злото чудовище.

— Пре… прекрасната девойка? Мен ли?

Непознатият кимна. Той видимо се забавляваше със смущението на Лиза. Това леко я ядоса. Какво си позволява този наглец? Седи неканен в нейното жилище и на всичкото отгоре й се подиграва. Затова следващия си въпрос тя зададе с доста агресивен тон.

— А чудовището — кой е? Вие ли?

— Как мога да Ви защитавам от самия себе си? Не. С чудовището тепърва ми предстои да се боря.

— Е, какво пък — въздъхна Лиза, — изглежда Вие сте наясно какво трябва да правите.

Непознатият я погледна с интерес. Явно не очакваше от нея подобни думи.

— Какво ме гледате? — улови погледа му Лиза. — В последно време около мен стават толкова много необясними неща. А аз не мога да разбера какво всъщност се случва.

— Мога да Ви „осветля“.

— Наистина ли?!

— Честно казано, затова и дойдох.

— А ми казахте, че ще ме спасявате — веднага го уличи в лъжа Лиза.

— Първо ще Ви обясня, после ще Ви спасявам. Задължително.

Лиза се замисли. Всъщност, този тип не я плашеше толкова много. Или не толкова, колкото в началото. Та нали, ако искаше да й причини нещо лошо, да я нападне или дори да я убие, можеше да го направи в момента, в който тя съвсем беззащитна и почти необлечена излезе от банята. А щом не го бе направил досега, значи може би си струваше да го изслуша.

Лиза не искаше да признае и пред себе си в този момент, че изненадващо появилият се в нейния дом непознат, неочаквано й хареса. Не, не като външност. На външен вид той беше съвсем обикновен, но притежаваше нещо много привлекателно. Увереност в собствените сили или нещо друго?

— Да влезем в кухнята — предложи Лиза. — Няма да разговаряме в коридора. Или предпочитате в хола?

— Защо, в кухнята е добре. Слушай, може ли на „ти“? От тези светски обръщения езикът ми се връзва.

— Добре. Но, между впрочем, не аз започнах с тези приказки… за принцесата и дракона.

— За прекрасната девойка и злото чудовище — поправи я непознатият. — Признавам си, не бях прав. Шегата ми нещо не се получи.

Влизайки в кухнята, Лиза с учудване откри много мило подредена масата. Чаши, чай, сладко, бисквити и пастички.

— Това Вие ли… тоест, ти ли го направи?

— По домакинствах малко, докато ти се плискаше във ваната. Надявам се, че нямаш нищо против?

Лиза поклати глава. Само като си помисли — живя с Виталик толкова години, а той нито веднъж дори чаша вода в леглото не й поднесе. Но веднага след като той изчезна, върху нея буквално се изсипаха една купчина кавалери, които мечтаеха единствено да направят живота й по-красив, по-прост и… по-вкусен.

— И пасти си купил — отбеляза Лиза. — Тези са ми любими.

— Не знаех, взех това, което самият аз обичам.

— Значи, вкусовете ни съвпадат.

— Е, какво? Да изпием по един чай „Чайковски“?

Чаят се оказа умело запарен. И макар че лекарите не препоръчваха нощно време да се пият силни напитки, Лиза надигна чашата. Тя отдавна беше забелязала, че нейният организъм винаги реагираше странно на лекарските съвети. Всичките им предписания и щадящи диети много рядко й бяха от полза. След такива разтоварващи дни Лиза се чувстваше ужасно. Терапията за подсилване на имунната й система, точно обратното — направо извеждаше същата тази система от строя. И после месеци наред Лиза страдаше от обостряне на всякакви други хронични болежки. А плодовете, съобразени специално с подходящата за нейната кръвна група диета, предизвикваха в нея силна копривна треска и сърбеж.

И обратното — всички онези вредни продукти, които лекарите категорично й забраняваха: алкохолът и нощните купони с цигарени мъгли — възстановяваха в Лиза бодрия дух и оптимизма. Разбира се, до онзи момент, в който самият й организъм започваше да й подава сигнали: „не прекалявай с хубавите неща, по малко, на мен вече ми е достатъчно“!

Ето и сега, след като посред нощ се напи до насита със силен чай и хапна калорични пирожки, Лиза се почувства значително по-бодра. Главата й се проясни и тя беше готова да задава въпроси на новия си познат.

— Как се казваш? — попита го тя.

— Можеш да ме наричаш Артур.

— Това отново ли са твоите шегички за дракона и принцесата? Въобразяваш си, че си благородния крал Артур — рицарят на Кръглата маса?

— Съвсем не, наистина се казвам така.

— И кой те е кръстил по този начин? Родителите ти ли?

— Не. Възпитателите в детския дом.

— Ти си сирак?

— Да, известно време бях.

Не можеше да го разбере, шегува ли се или казва истината.

— Какво искаше да ми разкажеш?

Артур допи последната си глътка чай, остави чашата настрани и погледна Лиза.

— Кажи ми — произнесе той, — знаеш ли нещо за родословното си дърво?

— Какво например?

— Имаш ли представа кои са роднините ти?

— Е, малко или много.

— Изброй ги.

— Ами, мама, татко…

— Зарежи баща си — решително произнесе Артур. — Става дума за роднините ти по майчина линия.

— Тогава мама и Верунчик.

— Други нямаш ли?

— Нямам.

— Повече никого ли не познаваш?

— Не.

— Постарай се да си спомниш. Не е възможно да не се сетиш за още някого.

Лиза се изненада от неговата настойчивост, но защо да не угоди на приятния млад човек, който я нахрани с вкусни пасти. В края на краищата, трябваше да му се отплати. Щом беше толкова важно за него, щеше да се постарае.

— Струва ми се, че имаме някакви далечни роднини в Тамбовска област — отговори тя. — Но веднага трябва да ти кажа, че никога през живота си не съм ги виждала и дори имената им не знам. Само съм слушала от Верунчик за някаква леля Валя, която живее в село… Жи… Жо… Жа…

— Хаживино.

— Да-да! Точно така! Хаживино. Тя така каза. А ти откъде знаеш?

— Знам. Само че, леля Валя не живее там.

— Как така?

— Вече не живее. Миналата година тя тихо се е споминала в леглото си на деветдесет и две годишна възраст. Оставила е след себе си три котки, дворното куче Мишка и прасенцето Васенка. Нямала е деца — нито родни, нито осиновени.

— Да. Верунчик също се ядосваше, че това е безобразие, дето с мама са захвърлили бедната старица и даже носа си не са показали там.

— Мога да те успокоя, че роднината ви изобщо не се е нуждаела от вашите или от нечии други грижи. Имала такъв лош нрав, че съселяните й предпочитали да заобикалят къщата й отдалеч.

— Откъде знаеш всичко това? Ти какво, бил ли си в това… Хаживино?

— Бях.

— Защо?

— Търсех точно въпросната леля Валя.

Този отговор окончателно постави Лиза в задънена улица.

— За какво ти е трябвала тази старица?

Но Артур, или който беше там, не отговори на Лиза. Вместо това, я попита:

— Значи, за чичо ти Гриша, майка ти и леля ти, май нищо не са ти разказвали?

— За техния чичо Гриша? — учуди се Лиза.

— Не. За твоя чичо Гриша — техния брат.

Лиза се стъписа:

— Роден брат?

— По-роден от това не може и да бъде. Еднокръвен и едноутробен.

— За първи път чувам.

— Сериозно?

— Къде по-сериозно? Нито мама, нито Верунчик са споменавали пред мен за някакъв свой брат! Откъде реши, че наистина са имали такъв?

— Оттам, че това е самата истина! Те са имали брат. А защо не са те посветили в тяхната семейна драма, не разбирам.

Лиза се замисли.

— Когато мама умря, аз нямах още шестнадесет — каза тя. — Навярно е смятала, че ми е рано да научавам каквито и да било семейни тайни. А Верунчик… Ако я познаваше, щеше да разбереш защо нищо не ми е казала.

— И защо?

— Според мен е възможно Верунчик просто да е забравила, че трябва да ми разкаже за чичо Гриша. Това е напълно в неин стил.

— Възможно е.

— Ти ще ми разкажеш ли за този чичо Гриша?

— Може би.

— Разказвай тогава!

— Не, не сега.

— А кога?

— После. Сега трябва да тръгвам.

И Артур изведнъж стана от масата. Лиза даже се разтревожи. Часовникът показваше три и половина през нощта. Тя някак си се беше примирила с мисълта, че новият й познат ще остане да пренощува при нея. Беше решила кои чаршафи да извади от шкафа — онези с морските звезди. Защото всички останали комплекти бяха на милички цветенца, а тя подозираше, че цветенцата не са точно това, което би подхождало на Артур.

— Тръгваш ли?

— Да, отивам си.

— А… ще дойдеш ли пак?

— Задължително. Нали ти обещах, че ще те спася от чудовището? А щом веднъж съм обещал, ще си удържа на думата. И дори награда ще си поискам.

Последната дума Артур произнесе като на шега, но Лиза вече знаеше, че зад шеговития тон на този човек се криеха най-сериозни намерения. Що за награда ще поиска той от нея? И кой е този чичо Гриша? А откъде се взе Артур? И още един въпрос: защо той е толкова добре осведомен за родословното дърво на нейното семейство?

Но докато Лиза си поемаше дъх, за да му зададе всички тези въпроси, от Артур не беше останала и следа. Той буквално се беше изпарил, а само до преди малко седеше на масата срещу нея. А сега вече го нямаше. И дори чашата му бе измита и поставена, обърната с дъното нагоре, върху кърпата на масата.

Лиза замислено почука с палец върху дъното на чашата. Изглежда Артур беше голям чистник или… или се опасяваше да не остави следи от пръстите си в нейното жилище. Заради това ли беше тази „чистоплътност“? Лиза клонеше повече към втория вариант. Сигурно старателно беше избърсал и ръкохватките на чешмата, до които се беше докосвал с ръце.

И Лиза отново се потопи в море от подозрения и опасения.

— Странен тип. И как попадна в моя апартамент?

Тя огледа входната врата. Нищо не разбираше. Врата като врата. Ключалките си бяха на място, не бяха разбивани. Как ли е влязъл Артур вътре? И щом той беше влязъл, кой ли още можеше да влезе? Догадките бяха много и всичките — коя от коя по-тревожни. Лиза не можа да измисли нищо по-добро от това да се обади на Мариша. Отначало й даваше заето, но след това приятелката й вдигна слушалката.

— С мъжа ми се обяснявах — каза тя. — Той искаше да знае къде се шляя до толкова късно.

— Разказа ли му за мен?

— Само това оставаше! Тогава ще изгуби окончателно и последните си остатъци покой. Поредното мое разследване — това ще го довърши!

— Той просто се безпокои за теб.

— Много ясно, че се притеснява — с нескрито задоволство в гласа се съгласи Мариша. — Той всъщност много ме обича.

— А ти?

— Аз също! И след като твоята Лариса ме предупреди да не го разстройвам, се постарах да измисля по-безобидна история за това, защо съм се прибрала вкъщи чак към два след полунощ.

— И какво му каза?

— Казах му, че съм била при майка ми, защото тя прави ремонт и е наводнила съседите от долния етаж. А те са побеснели и ми се е наложило да отида, за да се разправям с тях.

— Мислиш ли, че това ще го успокои? — изуми се Лиза.

— Разбира се — бодро я увери Мариша. — В сравнение с историите, в които се заплитах преди, наводнението при майка ми или дори появата на цял потоп си е направо дреболия.

— А ако провери?

— Какво?

— За наводнението?

— Мама винаги ме е подкрепяла.

— Майка ти — да, но съседите? Те ще потвърдят ли, че е имало наводнение?

— За съседите… това не съм го обмислила както трябва — призна си накрая тя. — Ще се наложи май мъничко да ги понамокрим. Как мислиш?

Лиза беше на мнение, че не си струва.

— А, да! А ти защо ми звъниш по това време? — изведнъж се сети Мариша. — Какво се е случило?

— Случи се. Вкъщи заварих неочакван гост.

Без да крие нищо, Лиза подробно разказа на Мариша за посещението на Артур, когото откри в антрето си, излизайки от банята.

— Какъв ужас! Това можеше да е убиецът!

— Защо веднага — убиецът?

— Защото порядъчните хора не използват шперц, за да влязат в чужда къща, а звънят на вратата! Шперц използват само престъпниците!

— Ами не знам. Не ми приличаше на престъпник.

— Ти нищо не разбираш! По-добре ми кажи що за тип е той? Откъде се взе? Откъде знае толкова много за теб и твоето семейство?

Лиза окончателно се обърка.

— Може би и той е някакъв мой роднина? — предположи тя.

— Прилича ли на такъв?

— Е, не чак толкова много, но…

— Опиши ми как изглежда — поиска Мариша.

— Ами… среден ръст, средно телосложение. Нито слаб, нито дебел. Руса коса. Светли очи. Сиви или сини, не видях точно.

— Белег между очите, надявам се няма?

Сърцето на Лиза замря. Имаше белег. Не точно между очите, а по-скоро отстрани на носа. Е, при желание можеше да се отнесе и към челото.

— Ало, Лиза! Защо мълчиш? Има ли белег или не?

— Има, но е много мъничък.

— Лиза! Ти си си загубила ума! — развика й се Мариша. — Та това е точно престъпникът! Точно този, който се е въртял около вашия апартамент. Точно този, с когото е заминала и е изчезнала твоята Верунчик!

— Но, това е просто съвпадение.

— Няма такива съвпадения. Това е престъпникът. Той вече се справи с Виталик, с Верунчик, а сега е дошъл и твоят ред. Първият е убит, втората е изчезнала. Изводите можеш да си направиш и сама.

— Ако е искал да ми навреди, вече щеше да го е направил. А както ме чуваш, съм цяла и невредима.

Вярно беше и Мариша леко забави оборотите.

— С какво се занимавахте докато разговаряхте?

— Пихме чай.

— Чай?!

— Да. С пастички.

— Откъде пасти?

— Той ги донесе.

— Той?

Сега в гласа на Мариша се чуваше истинско отчаяние.

— И ти се настани да пиеш чай с подозрителни пасти, които ти е донесъл неизвестно кой? Не, ти наистина си полудяла!

— Мислиш, че са отровни? Но нали и Артур яде от тях и освен това не усещам да ми се гади.

— Още не е дошло утрото — мрачно произнесе Мариша. — Има такива отрови, които не действат веднага. Я ми кажи, като те напои с чай веднага ли избяга?

— Ама и ти! — сподавено каза Лиза, усещайки как студена пот избива около устните й. — Изплаши ме до смърт. Сега е сигурно, че няма да мигна.

— Виж какво, веднага идвам при теб.

— Защо?

— Затова, защото… защото, ако ще умираш, поне лекар да извикам. Току-виж съм спасила младия ти живот.

Мариша долетя светкавично.

— Не ми изглеждаш зле — огледа тя приятелката си. — Но това още нищо не означава. Затова лягай да спиш, а аз ще бдя до леглото ти.

— Защо ще бдиш?

— За да не пропусна момента, когато ще започнат гърчовете и конвулсиите — невъзмутимо й отговори Мариша.

Думите й така изплашиха Лиза, че макар наистина да си легна, тя успя да заспи доста по-късно.

— Ти наистина ли ще бдиш над мен? — попита тя няколко пъти Мариша.

— Можеш да не се съмняваш. Очи няма да отместя от теб. Сядам ето в това кресло и зорко ще наблюдавам състоянието ти.

Постепенно Лиза се успокои и накрая заспа.

Първото, което видя, след като се събуди, бе сладко и дълбоко спящата в креслото Мариша. Приятелката й се беше завила с пухкаво вълнено одеяло и от време на време сумтеше, усмихвайки се блажено в съня си.

— Мариша! — със страшен глас я повика Лиза. — Мариша!

— Ммм!

— Мариша!

— Какво искаш?

— Жива съм!

— Виждам — сънено произнесе Мариша, след като отвори едното си око.

— И се чувствам прекрасно! Значи Артур не ме е отровил. Пастите не са били отровни.

Мариша се протегна и измърмори:

— По този повод мога да кажа само едно: на този свят все още се случват чудеса.

— Това не е никакво чудо! Той просто не е имал намерение да ме трови.

— А защо е идвал тогава? — отново се прозя Мариша.

Лиза искаше да й се обиди. Защо е толкова лоша — какво, не може ли и при нея да дойде някой мъж на гости посред нощ? Но после размисли и не се разсърди. Посещението на Артур беше твърде далеч от любовна среща. Макар че онзи негов поглед за довиждане… Но Лиза се взе в ръце и прогони романтичните мисли.

Достатъчно! Тя обичаше Виталик, а той я предаде. После си падна… (ами да, падна си, какво да си криви душата) по Толя, а той също се оказа лъжец. Трети път да я излъжат нямаше да го преживее. Както пословично не й върви, по-добре беше да не рискува!

Лиза произнесе:

— Артур дойде, не за да ме отрови, а за да поговорим. По-точно, да ме разпита за моя чичо Гриша.

— Между впрочем — оживи се Мариша. — Каква е тази страшна семейна тайна за твоя чичо?

— Казвам ти, не знам! Никога не съм чувала за него.

— Не може нито майка ти, нито леля ти никога да не са споменавали, че имат брат.

— Повярвай ми! Така е. Нито веднъж и дума не са споменали пред мен!

— Опитай се да си спомниш.

— Какво има да си спомням като не са говорили. Мислиш, че ще мине покрай ушите ми, че имам роден чичо?

— М-да… Странна история. Дай да погледнем в семейния архив?

— Къде?

— Нямаш ли албум със семейни снимки?

— А-а… имам.

— Дай да го видим.

— Аз съм го гледала сто пъти. Там няма никакъв чичо Гриша.

— Още веднъж ще погледнем. Донеси го. Какво има, мързи ли те?

Лиза донесе стария албум и го стовари пред Мариша.

— Пфу-у-у! Колко е прашен! От колко години не си го отваряла?

— От много — въздъхна Лиза.

И сядайки до Мариша, тя започна да й дава информация за хората на снимките в албума.

— Това е мама, а това е Верунчик — леля ми.

— Симпатична е. Има красиви коси.

— А тук са двете заедно със своите родители. Както виждаш, никакво момченце Гриша няма на снимката.

— Давай да видим по-нататък. Каква е тази компания?

— Това е Верунчик със своите състуденти. Колко хубаво изглежда! Дългата коса много й отива. Не мога да разбера защо я отряза наскоро? А това е сватбата на майка ми. Виждаш ли каква гримаса е направила Верунчик? Нарочно. Тя никога не е харесвала баща ми.

— Ти по-добре ми разкажи за другите хора на сватбата — поиска Мариша, взимайки сватбената снимка на майката на Лиза. — Сватбата на сестрата е важно събитие. Не може този твой чичо Гриша да не е присъствал.

— На погребението й не дойде.

— Няма значение, кажи тук кой — кой е?

Лиза последователно назоваваше хората, които познаваше.

— Тези са приятелките на мама. Тогава тя е работела в проектантско бюро. Те са оттам. Това е моята баба и тогавашният й кавалер. Това е…

— Не ми разказвай за жените и за старците! — решително я прекъсна Мариша. — Съдейки по снимката, тогава майка ти е била на двайсет, двайсет и две години, баба ти — на около петдесет. Значи нейният брат Гриша едва ли е бил на повече от тридесет.

В определената категория те набелязаха петима мъже. Баща си, Лиза отметна веднага. Кумът им също.

— Спомням си, мама ми е разказвала, че свидетел на сватбата им е бил приятел на татко от неговата работа.

— Останаха трима. И кой от тях може да е твоят чичо?

Момичетата наведоха глави ниско над снимката, опитвайки се да намерят отговора на загадката. Един от младежите отхвърлиха категорично — той бе почти като негър. А бабата и дядото на Лиза бяха с истинска руска кръв. Тя — от Новгород, той — от Вологодска област.

— Останаха тези двамата. Кой от тях?

И двамата бяха светлокоси и напълно подходящи за ролята на чичо Гриша.

— Трябва ни още някой от тази снимка — накрая поклати решително глава Мариша — за консултация. Кого да потърсим?

— Реално, ако се доберем до Верунчик…

— Искаш да кажеш, че не е реално — поправи я Мариша. — Ние не знаем къде е тя сега. Така че, измисли нещо друго. Тези милички приятелки на майка ти от проектантското бюро, живи ли са?

— Вероятно. Не знам. Нямаше ги на погребението на мама.

— А кой е бил тогава?

— Имаше много хора.

— А от тези, които са били на сватбата й?

— Верунчик.

— Едно си баба знае, едно си баба бае — с досада възкликна Мариша. — Нали се разбрахме вече! Верунчик не ни върши работа засега!

— Извинявай. От сутринта нещо не съобразявам както трябва.

— Аз също. Да пийнем по кафе?

— И да похапнем нещо — оживи се Лиза — останаха от вчерашните пасти, които донесе Артур. Искаш ли?

Мариша се отказа от пастите. Нищо не се знае, предпазливия и Господ го пази. Лиза излапа цели три еклера с ванилов крем и те повлияха благоприятно на нейните умствени способности.

— Леля Лена! — тържествено възкликна Лиза. — Ето кой ни трябва! Леля Лена ще ни помогне на всяка цена.

— Коя е тя?

— Приятелка на мама. Наистина, на сватбата й не е присъствала. Била е болна, струва ми се, но с майка ми имаха много добро приятелство. Още от института.

— Имаш ли й телефона?

— Имам го.

Лиза й позвъни без никакво притеснение. Леля Лена начаса позна кой й се обажда и веднага започна да се извинява:

— Прости ми, Лизичка! Толкова лошо постъпих с теб.

— Защо? — искрено се учуди Лиза, очаквайки поредния удар на злата съдба.

— Ами как. Откакто майка ти почина, нито веднъж не минах да те видя.

— Това са глупости, лельо Лена! — с облекчение въздъхна Лиза. — При мен всичко си беше наред.

— Беше? А какво се е случило сега?

— Ами, как да ти кажа… Случиха се различни неща. Лельо Лена, може ли да си поговорим откровено?

— Разбира се.

— Ще ми помогнеш ли?

— С каквото мога, ще ти помогна. Мой дълг е. Ти знаеш, че ние с майка ти дълго време бяхме най-добри приятелки. Не мога да си простя, че не те посетих след нейната смърт. Чувствам, че не ми казваш всичко. С какво мога да ти помогна?

— Ще ми разкажеш ли за маминия брат?

Фонтанът от думи, който излизаше от устата на леля Лена, внезапно пресъхна. И тя достатъчно дълго мълча.

— За какъв брат говориш? — смотолеви тя накрая. — Лизичка, нещо се бъркаш.

— За моя чичо Гриша. Нищо не бъркам! Аз съм имала чичо. Къде е той сега?

Този път мълчанието продължи още по-дълго. А после леля Лена развълнувано попита:

— Откъде разбра? Кой ти разказа за Гриша?

— Значи е истина? Мама наистина е имала брат?

— Разбира се, че е истина — раздразнено произнесе леля Лена.

— И къде се е дянал той?

— Това е много дълга и лоша история.

— Все едно, разкажи ми я.

— Сигурна ли си, че искаш да я чуеш?

— Разбира се!

— Но защо ти е притрябвало? — почти простена жената.

— Разбираш ли, лельо Лена, имам подозрения, че всичките ми беди в последно време са свързани с този човек.

— Това е изключено! Той не е в страната от дълги години.

— Искам да науча всичко за него!

— Е, всичко за твоя чичо Гриша, дори майка му не би могла да ти разкаже. Още по-малко аз.

— Разкажи ми тогава, каквото знаеш.

Този път тя мълча сравнително кратко.

— Добре — примирено произнесе тя. — Можеш ли да дойдеш сега при мен?

— Мога!

— Помниш адреса ми, нали? — тъжно се усмихна леля Лена. — Смътно? Господи, срамота е. Единствената дъщеря на най-добрата ми приятелка и не помни къде живея. Запиши си, Лизичка. И още веднъж ми прости.