Супернеудачница

Глава 6

Въпросът за това, къде да закарат Анюта да нощува, не стоеше въобще. Беше ясно — в дома на Лиза.

— Там тя ще се съвземе и ние ще видим, дали е идвала у вас или не.

Когато се озова в жилището на своя любовник, отначало Анюта се държеше съвсем равнодушно. Отиде там, където й казаха. Седна там, където й посочиха. И притихна, загледана в една точка пред себе си със същия неподвижен поглед.

— Изглежда, че никога не е била тук — констатира Мариша. — Да, но шнолата, ами чехлите?

— Какво за шнолата? Ако искаш да знаеш тя изобщо не е в неин стил.

Действително, дребничката и мургава Анюта носеше подчертано безвкусно направени бижута в биещи се на очи ярки цветове. Висящи обици и пръстени, посипани с цветни кристали Сваровски, лъскави гердани, искрящи до вулгарност. Изящна шнола със сребърна плетеница, украсена с истински зелени камъчета от малахит, не пасваше на нейния вкус и стил. Тя не се връзваше с нито едно от бижутата на Анюта, които бе сложила в момента.

— Може да си е сменила стила?

Мариша познаваше подобни фръцли, които за всяка дреха си имаха съответен комплект украшения. Самата тя беше от тях. Разбира се, имаше един универсален комплект със златни бижута, който подхождаше на всичките й дрехи, с изключение на късото й черно яке и кожените панталони, останали у Мариша от онези времена, когато я ухажваше един рокер.

Към кожените панталони подхождаха други аксесоари — колан с черепи, няколко пръстена със скръстени кости или ярко пламтяща пентаграма. И тежки дълги обици, наподобяващи верига железни окови. Но този тоалет Мариша беше натъпкала в дъното на гардероба си, веднага щом рокерът изчезна от живота й. Към всички останали нейни тоалети, златните бижута подхождаха идеално.

Макар че, когато обличаше синята копринена рокля, изпъстрена с жерави и пауни, повече й подхождаха речните перли. А когато си слагаше своя летен костюм с бял панталон, обшит със златни ширити, избираше златно колие с камък от аквамарин.

Сега, вече втори ден поред, Мариша носеше най-обикновени дънки и кожени обувки с равна подметка. Тя не обичаше излишно да шокира публиката, появявайки се на високи токчета. Мъжете и без това останаха малко, и не беше нужно само от прищявка да ги довежда до сърдечен удар с външния си вид. Впрочем, дънките и черният суичър й бяха омръзнали ужасно и тя имаше намерение да се преоблече.

Затова по пътя към Лиза, те се отбиха при Мариша. Тя си приготви една чанта с най-необходимото, в случай, че се наложеше да остане при Лиза още известно време.

— Не съм сигурна, че трябва да живея при теб.

— Умолявам те — плачеше Лиза, — поне до погребението!

Мариша се съгласи. Освен това не искаше да оставя Лиза насаме с Анюта. Кой знае как щеше да се държи това момиче, когато дойде на себе си?

— Може да започне да буйства. Или пък съвсем да се чалне. Тогава без чужда помощ няма да се оправиш. Ти не я гледай, че е такава дребничка. Аз имам една приятелка, на ръст е един метър заедно с шапката и то при подскок, на вид слаба, мъничка, а колко е енергична! Не знам дали ще ми повярваш, но аз с моите дълги пергели не мога да я стигна. Веднъж отидохме заедно на почивка на планина. За цели три дни. Когато си тръгнахме, повярвай ми, имах чувството, че сме прекарали заедно не два дни и половина, а цели две седмици, че и повече. Тя измисли за това време толкова мероприятия, че ми стигнаха за два месеца напред.

— На кого е стигнало?

Приятелките подскочиха и се огледаха. Анюта беше дошла на себе си и бе проговорила.

— Колко хубаво! — първа скочи към нея Мариша.

— Кое е хубаво?

— Че пак си при нас!

— Как си?

Анюта поклати глава.

— Не мога да повярвам. Кажете ми, ние действително ли бяхме при следователя или ми се е присънило?

— Бяхме.

— И той ми показваше снимките на Виталик…

И като се огледа наоколо, Анюта прошепна:

— Ох, къде съм? Май… това апартаментът на Виталик ли е?

— Била ли си тук преди? — веднага я попита Лиза.

— Не — отрицателно поклати глава Анюта.

— А как се досети?

— Видях на снимките при следователя — същите стени с тапети на цветя, същите мебели, същият килим. А къде са намерили Виталик? В кухнята ли?

— Да.

— Може ли… да погледна?

— Можеш. Но първо ни кажи, това твое ли е?

И Мариша й показа шнолата, която бяха намерили до трупа.

— Не — момичето равнодушно хвърли поглед по украшението, — аз такива не нося.

— Сигурна ли си? Може да си я купила, а после да си забравила?

— Нямам толкова много бижута, за да забравя, че съм си купила такова скъпо нещо.

Анюта стана от креслото и отиде в кухнята. Лиза и Мариша не й попречиха, досещаха се, че момичето има нужда да остане само и окончателно да повярва в трагедията, случила се в живота му. Анюта се върна от кухнята много по-бързо отколкото очакваха.

— Значи, тук са го убили — произнесе Анюта. — Направо у дома. Знае ли се вече кой го е направил?

— Не. Следователят, а и ние, имаме много въпроси към теб.

— Защо към мен?

— Ти си била близка с Виталик.

— Лиза също му е била близка. Тя му е жена, поне по закон.

— Лиза има алиби, а ти нямаш.

— Защо да нямам? — повдигна рамене Анюта. — Вие казахте, че убийството е станало вчера между пет и шест вечерта?

— Да.

— По това време аз тичах от една в друга фирма с поръчки. Сигурна съм, че ако се напрегна, ще си спомня точно къде съм била и по кое време. И свидетели ще се намерят — същите онези клиентки, които са пазарували от мен.

— Добре, да предположим, че си права — въздъхна Лиза. — Тогава аз ще ти разкажа моята история. Може би това ще те накара да погледнеш на случилото се по нов начин.

Анюта не възрази. Без да крие и най-малка подробност, Лиза й разказа всичко, което беше преживяла през последните месеци и особено през последните дни. За своята мнима бременност, за престоя си в болницата, за опита за самоубийство.

Анюта бе поразена. Тя бе разтворила уста и през цялото време ахкаше и охкаше с неподправено съчувствие. Когато Лиза приключи, Анюта внезапно поиска от Мариша:

— Покажи ми още веднъж тази шнола.

— Моля.

Сега Анюта разгледа сребърното украшение доста по-внимателно от първия път.

— Какво пък — промърмори накрая — напълно възможно е тя да има такова бижу.

— Коя?

Този път, преди да отговори, Анюта мъчително дълго мисли. Лиза и Мариша направо се побъркаха от нетърпение, но не се решиха да я пришпорват. Току-виж отново е изпаднала в шок, тогава те съвсем нищо нямаше да научат. Не, по-добре да помълчат. Видя се, че сама узря за момента за откровеност.

— Добре — произнесе накрая Анюта — и аз ще ви разкажа всичко. Всичко, което знам.

Поглеждайки към Лиза, тя добави:

— Много съм виновна пред теб. Прости ми, ако можеш.

— Не си струва да говорим за това.

— Не, прости ми!

— Разбирам те. Ти също си искала да бъдеш щастлива, а за мен не си помислила.

— Да! Именно! Разбираш ли, ако аз те познавах лично…

— Разбирам — махна с ръка Лиза. — Недей да обясняваш нищо и не се извинявай. Каквото било — било. Минало и забравено.

— Наистина ли?

— Да. Все едно, ние с теб повече няма какво да делим. Виталик е мъртъв. Единственото, което можем да направим за човека, когото и двете сме обичали, е да намерим неговия убиец.

Видът на Анюта беше някак неуверен. Сякаш не вярваше, че е възможно Лиза да успее в това, но не й възрази.

— Принципно, не знам кой знае колко — произнесе тя. — В последно време Виталик стана много затворен. Такъв един загрижен. Когато се срещахме, имах чувството, че през цялото време е някъде другаде, а не с мен.

В началото на тяхната връзка Анюта започнала да строи въздушни замъци за своя нов поклонник. Сериозен, положителен, с добра работа, внимателен, с прекрасен вкус за мода и етикет. При това мъжествен и сексапилен. С други думи — не мъж, а мечта. Но дългата връзка започнала да разсейва мечтите на Анюта.

Започнало се с това, че нейният любовник не изгарял от желание да напусне жена си и малко или много установения си бит, за да стартира всичко от нулата заедно с Анюта. Никакъв ремонт, за какъвто Анюта бе излъгала Лиза по телефона, Виталик не бил правил в нейния дом. Той изобщо избягвал да ходи там, защото му призлявало от вида на нейната съквартирантка.

— И как си го представяш? — откровено я питал той. — Къде ще живеем двамата с теб?

— Може при мен, може при теб. Защо?

— При мен няма да живеем. На мен ми става лошо само след петминутен престой в дома на моите родители. Как живеят само! По леглата им има китайски одеяла! По прозорците — дантелени перденца и разсад от домати. Освен това, баща ми е превърнал едната стая в нещо средно между работилница, килер и оранжерия.

— Тогава при мен.

— В твоята тясна комуналка? Та там и един човек не може да се разположи, какво остава за нас двамата, а отгоре на това и с твоята ужасна съквартирантка. Не, не, сто пъти не!

Разбира се, тази позиция на нейния любовник невероятно разстройвала Анюта. Тя започвала да плаче, а Виталик се хвърлял да я утешава.

— Не плачи, мъничката ми. Ще видиш, все ще измисля нещо.

И наистина измислил. Е, не съвсем сам. Едни умни хора му подсказали. Но от това действителността не се променила. Виталик намерил изход как да напусне Лиза, без да загуби нищо, даже обратното, щял да спечели допълнителни облаги.

— Ще стана много богат! — възторжено твърдял той пред Анюта. — Разбираш ли? Богат! Най-накрая ще имам пари, за да изпълня всичките си мечти! Собствено жилище в нова сграда и с тавани не два и петдесет, а три метра! Не, три и двайсет, даже три и петдесет! „БМВ“! Не, защо „БМВ“? По-добре направо „Лексус“. Да. Така ще бъде по-авторитетно и солидно. И разбира се, най-добрите ресторанти, най-скъпите магазини, най-хубавите дрехи, най-качествените обувки. Милано, Париж, Рим! Виждам целия свят пред себе си!

— Ами аз?

— Ти? Какво ти?

— Аз влизам ли в твоите планове?

— Е… разбира се.

Виталик проронил това „разбира се“ с толкова разсеян вид, че без да иска Анюта се усъмнила в неговата искреност. И била принудена с мъка на сърцето да си признае: когато на хоризонта пред нейния любовник се появят богати жени, тя ще му стане ненужна. Но по-интересно било, откъде Виталик се надявал да се сдобие с тези пари? Доколкото Анюта знаела, богати роднини в семейството му нямало и никога не е имало. Значи, разчитал само на собствените си сили.

И макар Аня да имала много високо мнение за своя Виталик, все пак не разбирала, как можел да намери толкова много пари. Във фирмата си получавал прилична заплата, но не повече от това. С всички премии, извънредни и допълнителни, които взимал, Виталик никога не бил прехвърлял повече от две хиляди долара. Даже тези две ги получавал само през декември, заедно с годишната премия.

Едва ли това били онези пари, за които говорел Виталик.

— Откъде ще ги вземеш? — настойчиво разпитвала Анюта своя любовник. — Това са огромни суми.

— Лиза ще ми помогне.

— Лиза? Жена ти? Тя богата ли е?

— Ти пък! Гола е като пушка. Всичко, което има е нейното жалко двустайно апартаментче с изгнили тръби и подове.

Анюта се объркала окончателно. Тя и по-рано знаела, че законната половинка на Виталик не гребе златото с лопата. И нея, както и самата Анюта, я хранели собствените й крака. Ако не се разтичаш — няма да продадеш жилище, ако не продадеш жилище — няма да получиш комисиона. И тогава няма какво да се яде. Оттук и изводът: за да се храниш повече, трябва повече да тичаш. Наистина, ако бягаш по-бързо, то и по-богато ще се храниш. Това бил затвореният кръг, по който Анюта се носела вече втора година, а Лиза — жената на Виталик, вече пета или шеста.

— Но откъде Лиза има толкова пари, че да ти ги даде?

В отговор Виталик само махвал с ръка срещу нея, сякаш пъдел досадна муха. Естествено, това довело до появата на нови подозрения у нея. Още повече, че все по-често започнала да чува от него едно женско име — Емилия. Отначало той го произнасял с трепет и уважение. Не, не любовен трепет, а с онзи трепет, с който говорят за страшния и могъщ началник. С лек полъх на страх.

Аня го попитала:

— Коя е тази Емилия?

И чула отговор:

— Престани! Това не е твоя работа.

— Кажи ми!

— Една жена. Много умна жена. Адвокатка. Юристка. Доволна ли си?

— А за какво ти е тя? Какво правите с нея?

Виталик се усмихвал загадъчно:

— Не тя на мен, а аз на нея съм й нужен! Толкова съм й необходим, че дори не можеш да си представиш. Тя е готова щедро да ми плати огромни пари. Огромни!

Това било всичко, което Аня успяла да научи от него. Но и това било достатъчно да всели в душата й поредната смътна тревога. Освен това, името на тази Емилия непрекъснато звучало в устата на нейния любовник. Тази жена му се обаждала по всяко време. И което е по-интересно, той винаги отговарял.

— Дори веднъж, когато с него правехме секс, тази Емилия позвъни и той ме заряза и веднага вдигна мобилния си телефон! — спомняйки си за миналата обида, проплака Анюта. — Сякаш от този звън зависеше целият му живот.

Лиза и Мариша се спогледаха. Очевидно, това поведение на Виталик показваше, че Емилия и нейните позвънявания наистина са били от изключителна важност за него.

— А за какво си говореха с нея?

— Не знам. Той винаги отиваше в другата стая.

— И ти нито веднъж не си подслушала?

— Не. Разбира се, опитвах се, но нищо не се получи. Единственото, което веднъж успях да чуя, беше как Виталик няколко пъти й повтори: „Не, Емилия, скъпа, тя нищо не подозира. Такъв лапнишаран никъде няма да намериш!“

Мариша и Лиза отново се спогледаха:

— Интересно, за кого ли е говорел той?

Тази подслушана част от неговия разговор, предизвикала в Анюта нов пристъп на ревност. Явно отношенията между Виталик и неизвестната Емилия излизали извън рамките на официално деловите. Като всяка истинска жена, Анюта почувствала опасността буквално с вътрешната си интуиция. И когато доволният любовник се върнал при нея след проведения телефонен разговор с неговата твърде любезна Емилия, Анюта го попитала:

— Каква е тя?

— Коя?

— Тази Емилия, която ти звъни непрекъснато.

— Първо, тя ми звъни по работа и в строго уговорено време — от пет до шест часа всеки делничен ден.

— Защо?

— Това е нейното време.

Анюта изтълкувала думите му така, че Емилия му се обажда единствено, когато Виталик е на работа.

— Значи, когато ти си вкъщи с Лиза, тази Емилия не те търси?

— Не! Ти пък! — дори се изплашил Виталка. — Това не трябва да става! В никакъв случай! Това може да провали цялата работа.

— Каква работа?

— Ако много знаеш, бързо ще остарееш — изхилил се Виталик. — И без това вече са ти се появили първите бръчки, така че не рискувай.

Намекът му за нейните бръчки бил толкова ужасен и предизвикал в Анюта, която панически се бояла да не остарее, такъв страх, че тя мигом забравила за Емилия, за Виталик и за всичко останало на този свят. Отишла до огледалото, за да провери дали наистина измененията в нейната външност имали такъв катастрофален характер.

Виталик явно разчитал на това, но не отчел силата на женската упоритост. Няколко дни по-късно, — след като предприела енергични мерки за отстраняване и на най-малкия намек за бръчка върху своята хубавичка муцунка, Анюта отново притиснала любовника си с въпроси:

— Каква е все пак тази твоя Емилия?

— Първо, не е моя. Второ, тя е стара, изгърбена, побеляла, а на носа си има огромна брадавица. Доволна ли си? Или да ти опиша и бастуна, на който се подпира, докато ходи?

Анюта изпаднала във възторг:

— Значи тя е стара и куца?

— Именно.

— А ти защо я наричаш Емилия, сякаш е някое младо хубаво момиче?

— Защото тя така иска. Защото тази стара чанта и досега си мисли, че е млада и стройна красавица. И е сигурна, че всички около нея мислят така.

Анюта много се развеселила. Образът на безобразната, стара и грозна Емилия дълбоко се загнездил в нейната глава, а от сърцето й изчезнала всякаква ревност. Така продължило около месец и повече. Анюта била относително спокойна, независимо от това, че срещите й с Виталик ставали все по-редки и по-редки. Той непрекъснато се измъквал с обяснения, че в офиса буквално го затрупвали с работа. Нямал време за почивка. И Аня му вярвала. Строителната фирма, в която Виталик работел, предавала голяма поръчка. Сроковете напредвали. Нищо още не било готово. Виталик се бил жалвал на своята любовница за това и преди. Така че Анюта го разбирала — любовникът й не лъжел. Просто действително бил затънал в работа до уши.

Но после се случило нещо, което накарало Анюта отново да се разтревожи.

— С Виталик бяхме в неговия офис, когато отново позвъни онази Емилия.

Анюта вече била свикнала и се отнасяла снизходително към тези обаждания. Тя дори съжалявала бедната жена, представяйки си колко е самотна. Но този път на Емилия не й бил достатъчен неговият кратък отчет. Тя поискала да се види с Виталик лично. Той се върнал в стаята, където го чакала Анюта и равнодушно заявил:

— Днес с теб нищо не можем да правим. Трябва да тръгвам.

— Как така? — шашнала се Аня.

Тя вече се била съблякла по сутиен и бикини, и се била излежала върху голямото бюро, заемайки сексапилна и доста примамлива поза. Всяка жена, на която в подобен момент й кажат да си събира партакешите и да изчезва, би се почувствала уязвена. И Анюта се обидила. А още повече се озлобила, когато чула:

— Емилия ми се обади. Длъжен съм да отида! Веднага!

И Виталик подхвърлил на Анюта дрехите й.

— Обличай се. Имаме точно три минути. После трябва да тръгвам.

— Що за работа е това? — възнегодувала Анюта. — Чаках тази среща цяла седмица!

— Нищо не мога да направя. Работата си е работа, моето момиче!

Анюта кипнала:

— Ти винаги си зает. Или е работа, или е предаване на обект, или сега тази Емилия. Но за нея намираш време, нали!

— Тя е кокошка, която ще ми снесе златни яйца. А ти коя си?

И Виталик така презрително и високомерно погледнал полуголата Анюта, че тя направо засъскала от злоба, като нажежен тиган, върху който падат студени капки вода. Те изхвърчали от офиса за по-малко от три минути. Разгневената Анюта поставила личен рекорд по скорост на обличане.

На улицата Виталик хладно я целунал по бузата и побързал да се отдалечи. Анюта се поколебала само за миг. Разбира се, да следиш някого не било хубаво. Може да те хванат и да умреш от срам. Но нима Виталик постъпвал добре с нея? Не! И не просто лошо, ами направо отвратително! Значи и тя щяла да постъпи по същия начин! И Анюта тръгнала в същата посока след любовника си.

Веднага го видяла. Той стоял точно зад ъгъла. До него била застанала шикозна мадама в изключително елегантен костюм с цвят на узряла вишна, с черни лачени обувки на високи токчета. Анюта на секундата оценила облеклото и грима на жената. Тази огнено рижава дама се обличала, обувала и гримирала в най-добрите салони и бутици в града. А нищо чудно всичките й скъпи парцалки да били от същите тези Париж, Милано, Рим, към които Виталик толкова се стремял.

С една дума, жената била потресаващо красива. И Анюта почувствала режеща болка, не като от убождане от ревност, а като от истински силен удар с юмрук.

Самият Виталик буквално се увивал около тази жена.

— Емилия! — достигнал до Аня неговият възторжен глас. — Днес Вие сте направо възхитителна! Обяснете на мен, глупака, как успявате винаги да изглеждате така изумително!

Ако Анюта бе чула тези думи за себе си, то би скачала до седмото небе от щастие. А Емилия само снизходително му се усмихнала в отговор. Ами да, на нея сигурно по сто пъти на ден й се налагало да чува такива ласкателства и дори по-изискани мъжки комплименти. С такава външност! Та мъжете направо трябва да падат след тази добре гледана самка! Да лежат в краката й и всячески да се опитват да измолят нейните благосклонни погледи.

Виталик правел точно това. Анюта го гледала и хапела устните си от обида. Той я е лъгал! Лъгал я е през цялото време! Никаква старица не е тази Емилия! Най-много да е на четиридесет, а изглежда като на тридесет и пет, дори и по-млада. И изобщо не е ужасна. Не е куца. А къде е бастунът й? Къде е голямата брадавица на носа й? Всичко е било лъжа! Всичко!

И в главата на Анюта се появила ужасна мисъл. Ако нейният любовник я е лъгал по повод на Емилия, той сигурно я е лъгал и за друго? Може би, той изобщо няма намерение да се развежда с жена си? И няма никакво намерение да свърже своя живот с този на Анюта? Може би той има съвсем други планове? Но какви?

Аня вече разбрала, че било безполезно да разпитва Виталик. Любовникът й нищо нямало да й каже или щял да я излъже отново. Оставал единственият практически безпогрешен в дадената ситуация вариант — да ги проследи!

— По-лошо от това няма накъде повече — промърморила Анюта, окуражавайки се сама.

Впрочем, не било лесно да проследи двойката веднага. Виталик хванал своята дама под ръка и я превел през улицата до една внушителна, блестяща черна кола.

— „Лексус“! — спряло дишането на Анюта.

Същият този „Лексус“, за който Виталка бълнувал отдавна. Сега й станало ясно, откъде се били взели неговите фантазии! Той се бил прицелил в Емилия, а заедно с нея и в нейния автопарк. В колата, освен Емилия, както забелязала с орловия си поглед Анюта, имало и шофьор. Естествено, къде ти такава примадона сама ще седне зад волана. Едва ли с изнежените си ръце е държала нещо по-тежко от пудриера.

Виталик настанил изгората си, седнал до нея и колата потеглила, оставяйки Анюта с увесен нос. Тя благоразумно не тръгнала да преследва „Лексуса“ пеша. Колкото и да била разстроена, обидена и озлобена, прекрасно разбирала безперспективността на такова преследване. Да, двойката се измъкнала. Засега Анюта знаела за Емилия само номера на нейната кола и името й. Затова пък оставал Виталик! Същият този Виталик, който по невнимание разкрил пред Анюта голяма част от своя живот. Например, тя знаела адреса на офиса му, домашния му адрес, познавала се с много от неговите приятели и даже с родителите му.

На това място Лиза подскочи като ударена от гръм.

— Той те е запознал с нашите приятели?! — възкликна тя, гледайки в упор Анюта.

— Да.

— Те всичките ли знаеха за вас?

— Ами… мисля, че се досещаха.

— И при родителите си ли те е водил?

— Да.

— Направо в техния дом?

— На вилата им. Това лято.

Но като видя как се изкривява лицето на Лиза, тя побърза да добави:

— Не ме е водил там специално… просто се налагаше да им занесе нещо, с което да пръскат ягодите в градината си.

— Спомням си. Аз самата го купих по молба на свекърва ми — глухо произнесе Лиза.

— Ето, виждаш ли, а Виталик след това трябваше да им го занесе и ме взе със себе си.

Лиза беше смазана. Такова предателство от страна на неговите родители тя не беше очаквала. Да знаят, че върти любов с друга жена и нищо да не й кажат! Да не я предупредят! Да не вземат никакви мерки! От всичко това се налагаше един-единствен извод: родителите на Виталик изобщо не са се интересували с коя жена живее той. Може пък да са се радвали, че синът им ще се раздели с безплодната неудачница и ще се ожени за друго момиче, което ще ги дари с внук или внучка.

— А приятелите му? — промърмори тя. — С кои те е запознал?

Анюта назова няколко имена и Лиза усети, как целият свят около нея се срутва. Тя познаваше добре всички тези хора. Беше сигурна в симпатиите им към нея. И нито един от тях не й беше казал дори думичка, за да я предупреди за опасността. Защо? Освен това Виталик беше запознал Анюта не само с приятелите си, но и с техните жени. Най-малкото от женска солидарност те можеха да й звъннат поне веднъж.

Без да мисли повече, Лиза се втурна към телефона и набра номера на Галя — своята най-близка, както тя смяташе, приятелка, омъжена за Антон — един от най-добрите приятели на Виталик.

— Ти какво искаш? — равнодушно й се развика тя в отговор. — Ние с Антон да се бъркаме във вашия живот с Виталик, а после да излезем виновни? Не е! Благодаря! Оправяй се сама с твоя мъж!

В същия дух се изказаха и останалите. Никой не изпитваше и най-малко угризение на съвестта. А Настя направо заяви на Лиза:

— За нас ти си минало. Ние с мъжа ми решихме така — както той досега е бил приятел с Виталик, така ще бъде и занапред. А коя ще бъде негова жена, не ни интересува. Била си ти — общували сме с теб. Сега е Анюта — ще общуваме с нея. Това е животът. Слез от облаците, Лиза!

Докато разговаряше с вече бившите си приятелки, Лиза едва сдържаше сълзите си. Тяхното предателство сякаш я нарани повече от лъжата на собствения й мъж. Виждайки, че всеки момент Лиза ще се срине, Мариша се втурна да я утешава:

— Защо обръщаш внимание на тези безчувствени кучки? — възмути се тя. — Да, такъв е животът, но в този живот каквото посееш, такова ще пожънеш. Проявили са жестокост към теб, но те също могат да се окажат в подобно положение и едва ли ще намерят съчувствие сред своето обкръжение!

Анюта се чувстваше виновна и беше притихнала като мишка в ъгъла на стаята.

— Да разказвам ли по-нататък, или не? — накрая прошепна тя.

— А-а, ти не си ни разказала всичко ли? — обърна се към нея Мариша.

— Не съм.

— Какво още знаеш?

— Ами… аз все пак проследих тази Емилия.

— Разказвай!

И Анюта продължи разказа си. След като се убедила в измяната на своя любовник, тя предприела мерки да го притисне до стената. Него и тази противна Емилия. В мозъка на Анюта се въртели много планове. Може би Емилия е омъжена и не иска да разваля отношенията с мъжа си? Ще се изплаши от евентуален скандал и ще се раздели с Виталик? Трябвало обаче всичко да изясни много добре, защото втори шанс Анюта нямало да има. Тя знаела това със сигурност. Трябвало да действа веднага.

Подгонено от отчаяние и ревност, момичето развило бясна дейност. Не можело да спи и останало да чака до късно пред дома на любовника си. Той се бил разделил с Анюта около шест, а вкъщи се прибрал към единадесет часа. Имал самодоволен вид, сияещ и малко палав като на мартенски котарак, върнал се от похотлива и сполучлива разходка по покривите. Но излизайки от колата си (този път това бил очуканият от времето „Опел“, а не луксозният „Лексус“), Виталик ловко смъкнал от лицето си това изражение като го заменил с маската на изморен и угрижен от работа и проблеми човек.

И с тази маска на лицето си се отправил към вкъщи. Повече не се появил обратно. Играел ролята на примерен съпруг, съсипан до крайност от тежката си работа.

Анюта разбрала всичко. Виталик лъжел не само собствената си жена, но и нея. А какво още трябвало да очаква? Щом мъжът бил способен така лесно да лъже жена си, която му вярвала, с която бил живял не една година, с която бил делил масата и леглото си, за какво изобщо можела да претендира тя? Тя била само негова любовница! Разбира се, той я е лъгал и щял да продължава да я лъже. А след това съвсем щял да я изостави!

Простата мисъл, че после Виталик можел да зареже и Емилия, някак си не успяла да успокои Анюта. По природа тя не била злобна или завистлива и не можела да се радва на чуждото нещастие.

Но, както се казва, чуждото си е чуждо, но своето не давам. А Виталик (ама че женска логика!), Анюта считала изцяло за своя неоспорима собственост.

Затова, рано на следващата сутрин, за да не изпусне Виталик, Анюта отново заела позиция около дома на своя любовник. Той се появил точно в девет. Седнал в колата си и се отправил към офиса. Анюта го последвала с такси. Направо се разорила, но била готова да даде и повече, само да се ориентира в ситуацията. Тя прекарала около офиса на Виталик цели три часа. И накрая, около един на обяд, го видяла да излиза. Анюта веднага го набрала по мобилния, но той само се смръщил и не отговорил на обаждането.

По принцип той така постъпвал и преди. Казвал й, че на обекта, сред работниците на строителната площадка трябва да забравиш за близките си, докато си сред шума на вдигащи се стени и режещи се тръби. С една дума, просто се оправдавал, че не чува телефона си. Но сега Анюта видяла, че нейният любовник всъщност не искал да разговаря с нея.

— Така значи, Виталик! Гадино, такава! — побесняла Анюта.

Излишно е да се казва, че и този път Виталик се срещнал с Емилия. Сега вече Анюта успяла да подслуша за какво си говорят. Както се предполагало, разговорът бил за любов. По-точно казано, Виталик говорел, а предметът на неговите чувства го слушал снизходително. Срещата била в едно скъпо кафене, където Анюта си поръчала малка чашка с кафе, стъписана от факта, как тази силно горчива напитка струвала колкото порция пържола с пържени картофи и салата в някое по-скромно заведение.

Но това кафене имало едно важно предимство. Анюта и друг път била идвала тук със своите продукти, затова сервитьорките я познавали добре. Козметичните средства, които предлагала, се отличавали с качество и тя никога не подвеждала клиентките си с изтекъл срок на годност или с високи цени. И винаги се опитвала да им даде, макар и малка, но все пак някаква отстъпка. Всеки път им оставяла мостри, сувенири и фирмени рекламни материали. Затова сервитьорките й били почти като приятелки и сега с разбиране се отнесли към проблема на Анюта.

— Ах, какъв мерзавец! — възмутили се те. — Ако искаш, няма да го обслужим. Ще го изгоним и майната им на бакшишите!

— Не, недейте! Точно обратното. Обслужете го възможно най-добре. Буквално не се отделяйте от него и от онази жена. Опитайте се да чуете всяка тяхна дума. После ще ми разкажете всичко.

Катюша била съобразително момиче, а природата я била дарила и със силна памет. Така че, тя разказала на Анюта всичко, което успяла да чуе от разговора на Виталик и Емилия.

Отначало той й се клел в любов. Дори се разплакал, че не могат да бъдат заедно. Нямало никакви съмнения, че имат сериозни интимни отношения.

Емилия изслушала своя любовник, но не му отговорила с подобни излияния. Вместо това прехвърлила разговора върху Лиза и казала:

— Твоята жена се оказа костелив орех!

— Нищо. Аз я познавам добре. Лиза търпи до последно, но след това се предава. Сега тя е на ръба. Още един удар и ще се срине окончателно.

— Виж — намръщила се Емилия, — това беше твоя идея, но ако нещо се провали, ще отговаряме и двамата. Помни, че милиони са заложени на карта.

— Не се безпокой, скъпа, всичко върви по план. Повярвай ми.

— Къде е днес жена ти, още ли е в болницата?

— Не, решихме, че у дома, в уединение, работата ще тръгне по-бързо.

— Добре, а как мина всичко?

— Великолепно! Тази лекарка, която ти ми препоръча, се оказа истински професионалист. Как само успя да промие мозъка на Лиза! Представяш ли си, моята глупачка наистина повярва, че е бременна!

— Но и ти се постара.

— Няма значение, една жена трябва да е пълна идиотка, каквато е моята, за да повярва, че е бременна, когато за никаква бременност и дума не може да става!

— А от лекарствата, които ти донесох, даваш ли й?

— Да.

— Всичките? Подействаха ли й?

— Разбира се! Главата на глупачката окончателно се завъртя, започна да й се гади и на няколко пъти припада.

— Толкова зле ли се чувства? — видимо се зарадвала Емилия.

— Както физически, така и психически.

Тогава Анюта не разбрала за какво точно става дума.

— Затова пък сега разбирам отлично! — възкликна тъжно тя, поглеждайки Лиза. — Тези двамата са се наговорили да те премахнат от този свят. И закономерно да те доведат до самоубийство! И са те тровили с някакви хапчета.

Това изглеждаше толкова чудовищно, че умът им не го побираше.

— Разбира се, Виталик не беше идеален мъж — промърмори Лиза. — Но не беше звяр. Не беше садист. За какво му е трябвал този спектакъл?

— Да. За какво ли?

— За да се освободи от теб!

— Пак не разбирам — поклати глава Лиза. — Това е нелепо. Ние просто можехме да се разведем. Нямаме деца. Общото ни имущество е един сервиз за хранене, килимът на пода и някаква битова техника. Колата е на негово име, жилището си е мое. Какво е имало да делим?

Това беше главният въпрос. И той постави в задънена улица не само Лиза, но и Мариша, и Анюта. И трите замълчаха и се замислиха.

Мариша мислеше и за друго. Излизаше, че нито Лиза, нито Анюта са познавали както трябва човека, с когото едната е живяла дълго време, а другата е планирала да свърже живота си занапред. И двете са смятали, че ако Виталик не е идеален, то е много близо до това. А какво се оказваше, на практика — до тях вместо идеален мъж през цялото време е бил измамник, предател, че и по-лошо! Жесток убиец, който е кроил планове как да се избави от собствената си жена?

По дяволите, защо наистина са му били нужни такива усложнения, за да отстрани Лиза, след като градският съд има дела три пъти седмично и да се разведе с Лиза е можел за по-малко от три месеца? Без всякакви жертви и кръвопролития.