Супернеудачница

Глава 15

Решиха акцията за „извеждане на светло“ на коварния нотариус и неговата съучастница да се проведе директно на „Сенния площад“.

— Там ще ги разпердушиним!

— Може би няма да стане веднага. Но съм сигурна, че този нотариус е бръкнал в кацата с мед. Иначе защо ще се паникьосва толкова заради смъртта на Емилия?

Приятелките пристигнаха на уговореното място половин час по-рано.

— Дай да се огледаме и да заемем подходящи позиции. Проследяването на заподозрени не е лесна работа, особено когато разполагаш с минимум техника.

Говорейки за техника, Мариша имаше предвид едно малко устройство, представляващо слушалка с фуниевидно разширение, със скрита във вътрешността й електронна джаджа. Ако имаха късмет, насочвайки слушалката в необходимата посока, биха могли да чуят за какво си говорят хората на разстояние до сто метра.

— Тази машинарийка действа добре, когато подслушваният обект е сред природата, извън града или в някое тихо кътче. Но дали ще свърши работа на толкова многолюдно и шумно място, нямам понятие.

Засега наоколо не се виждаха нито нотариусът, нито неговата рижава съучастница. И Мариша реши да изпробва апаратурата в действие. Беше я взела назаем от един свой познат преди доста години. Взе я и така и не му я върна. Не, защото беше алчна или непорядъчна. Просто, този неин познат, той… как по-деликатно да се изрази — се занимаваше с не съвсем благоприлични неща. Казано направо, беше крадец.

Подслушвателното устройство му даваше определено предимство — да се справя без помощници. Той подслушваше разговорите на живеещите в набелязаното от него жилище. Така бързо научаваше дали имат вкъщи пари и ценности, а ако имаха, колко са и къде ги крият. Бизнесът му вървеше отлично. Купи си дори нова, по-съвършена подслушвателна апаратура, а старата препоръча на Мариша.

— Ти си имала приятел крадец? — ужаси се Лиза, когато Мариша й разказа тази история. — И ти с него…

— Нищо подобно! Дотам не стигнахме.

— Но той…

— Той само се надяваше, че между нас ще се получи нещо. Затова ми даде тази щуротия.

— Подарил ти я е? — уточни Лиза, борейки се все още с обхваналото я отвращение.

— Даде ми я за известно време. Беше ми интересно как действа и му я поисках. Нямах представа за какви цели я използва!

— Значи не си знаела, че е крадец? — с облекчение възкликна Лиза.

— Разбира се, че не. Или мислиш, че мога да общувам с обирджии?

— Не, но как разбра какъв е?

— А-а, много просто. Когато реших да му върна тази джаджа, му се обадих. И тогава стана ясно, че мога да върна имуществото на моя познат след не по-рано от осем години.

— За толкова ли са го затворили?

— Хванали са го и сега е в затвора — с удоволствие потвърди Мариша. — Новата апаратура явно не му е донесла късмет. От тази история даже може да се извлече поука.

— Каква?

— Никога да не бъдеш нагъл!

И Мариша делово се зае да върти някакви лостчета и да натиска копчета.

— Към това нещо имаше и ръководство с инструкция — обясни тя на Лиза — но го загубих. Така че ще трябва да действаме напосоки.

Честно казано, действието напосоки не се оказа много удачно. Мариша се прицели към влюбена млада двойка, която се караше до самозабрава около кофата за боклук. Дори отдалеч ставаше ясно, че си крещят един на друг. Но странно нещо, вместо да улови тяхната караница, подслушвателното устройство предаваше някакви предсмъртни хрипове, а освен това от фуниевидния отвор долитаха и откъслеци от нечий напълно спокоен разговор.

— Може да е повредено!

— Ох, не ми говори такива неща! Пепел ти на езика!

Лиза послушно замълча и започна да гледа през прозореца на колата.

— Боже! — възкликна тя внезапно. — А този откъде се взе?

— Кой?

— Толя.

— Кой Толя? — разсеяно се отзова Мариша, все още борейки се с калпавата техника.

— Ами, Толя! Не помниш ли, разказвах ти за него? Моят спасител!

— А… онзи ли.

Най-накрая Мариша се откъсна от подслушвателното устройство и погледна през прозореца, накъдето й сочеше Лиза.

— Хубав е! — одобри го тя. — И казваш, искал да се сватосва с теб?

— Да.

— Хубав е — повтори Мариша.

— Той е лъжец! Обясни ми, какво прави тук? Стои точно срещу „ПИК“!

— Мда, странно. Даже много странно.

И Мариша отново се върна към предишното си занимание. Най-после успя да се справи с непослушната техника и до нея долетяха звуците на скандала, който продължаваше да бушува между момчето и момичето. Оказа се, че не е любовно спречкване, както в началото си помисли Мариша. Караха се по друга причина.

Вчера вечерта, след дискотеката в нощния клуб, на която младежът я завел, девойката му обещала да си тръгне с него (предполага се към неговия дом). Именно заради това той я бил поканил в увеселителното заведение, платил входните билети, дори я почерпил в бара с два коктейла. Вместо това обаче, тя завързала познанство с някакъв арабин на средна възраст, който явно проявил по-голяма щедрост и с когото накрая тя си тръгнала. И сега юношата беше бесен.

— Ти ме прекара! — крещеше младежът срещу момичето.

Впрочем, то и не отричаше. Беше съгласно да му плати входния билет и коктейлите. Проблемът се състоеше в това, че младежът искаше тя да му плати стойността и на неговия престой в нощния клуб.

— Аз нямаше да се замъкна там сам! И нямаше да си похарча всичките пари. С тях можех да поканя Катя в близкото кафене. Катя не е лъжкиня и използвачка, тя би тръгнала с мен и след три чаши бира. Ако пък не, поне щях да изпитам удоволствие от бирата, а не като с твоите тъпи коктейли! От тях стомахът ми още се чуди какво е това!

В отговор момичето му каза, че щом е така, тогава да си върви при своята Катка. Безплатно!

— Та тя е ужасна, цялата е пъпчива! А аз нямам нито една пъпчица. И какво ме занимаваш с твоята бира?

С една дума, караницата се задълбочаваше, без изгледи да свърши скоро. На Мариша накрая й писна да слуша тази евтина кавга. Мислеше, че кръвта им кипи, а се оказа — помия. А те още нямаха и осемнайсет. О, времена! О, нрави!

— Слушай, можеш ли да настроиш радара в посока към Толя?

— Защо? Той мълчи!

— Имам предчувствие, че скоро ще заговори.

Мариша винаги зачиташе чуждата интуиция, затова не започна да спори и послушно насочи фунията към стоящия до будката за вестници Толя. Не се получи много добре, понеже Толя мълчеше и Мариша не можеше да разбере, попаднала ли е на необходимата честота или не? Дали гласовете, които дочуваха с Лиза бяха на стоящите близо до Толя хора?

— Голяма глъчка — недоволно проговори Лиза. — От десет думи само една ще разбереш.

В отговор Мариша въздъхна с досада. Така е, а какво да направи тя? Но когато погледна в посока към Толя, за да провери отново разстоянието до него и да се убеди, че той не си е променил местоположението, Мариша ахна.

— Какво? Какво има?

— Ти беше права! Толя не се е появил тук случайно!

— Защо реши така?

— Виждаш ли мъжът, който се доближи до него?

— Да. И кой е?

— Нотариусът!

— Нашият нотариус?

— Ами да, нашият. Самият Израил Соломонович.

Лиза с интерес се втренчи в него. На външен вид й хареса. Също висок. Също симпатичен и явно също заинтересован от скромната й личност. За миг Лиза изпита нещо като триумф. Колко интересни мъже и всичките бяха загрижени за нейната персона. Но веднага се осъзна, че всички тези мъже не се интересуваха от нея като жена, а от онези пари, които тя скоро щеше да получи.

През това време Мариша усърдно въртеше ръчките на своя апарат.

— Вие сте длъжен да разберете — внезапно долетя до нея гласът на нотариуса с характерното му неправилно произнасяне на „р“ и „л“ — аз се съгласих, защото бях сигурен в безопасността на нашето мероприятие. Целият риск поемаха съпругът и неговата любовница, а сега и двамата са мъртви! И честно казано, тази двойна смърт силно ме плаши!

— И защо, от Вас не се иска нищо. Единствено да мълчите до онзи момент, в който ще се реши всичко.

— Но аз не мога вечно да протакам!

— Вечно — няма да се наложи.

В този момент се появиха странични звуци — свистене на спирачки, вой от сирената на преминаваща линейка на „Бърза помощ“ и други човешки гласове.

— Мариша! — помоли развълнувано Лиза — Направи нещо! Не се чува нищо!

— Старая се колкото мога! Нали виждаш, че се преместиха малко надясно. Трябва да го настроя отново.

Наложи й се да го настройва съвсем малко. Момичетата пак чуха гласа на нотариуса.

— Разберете ме правилно. Не съм единствен във фирмата. Над мен има хора, които ме контролират. Ако стане ясно, защо толкова дълго време не давам ход на това дело, какво ще им кажа?

— Ще кажете, че не сте намерили наследницата!

— Но това са глупости! Кой ще ми повярва? А и това лесно ще се установи.

— Не ме интересува какво ще ги лъжете! — хладно произнесе Толя.

— Аз си имам мой бизнес, Вие — ваш. Но за още известен период от време момичето не трябва да узнава нищо! Иначе нито Вие, нито аз, нито който и да е ще получи нещо!

— Но аз…

Развълнуваният нотариус отново се премести с две крачки встрани и връзката отново прекъсна.

— По дяволите! — изруга Мариша. — Какво рие и шари като овен на пасище?

— Маришка! Миличка! Постарай се, умолявам те!

Отново уловиха гласа на нотариуса:

— И къде е моята клиентка? Защо не дойде?

— Сега ще дойде. Навярно закъснява. Ще я почакаме.

— Не мога да чакам! — нервно заяви нотариусът. — Нямам време. Пак Ви казвам, мога да чакам само още три дни! Чувате ли ме? Само три дни и нито минута повече! После ще бъда принуден да дам ход на делото!

— И ще загубите милиони!

— Така да бъде! Затова пък ще запазя всичко, което вече имам. Освен това, не ми харесва миризмата, която това дело започва да излъчва. Мирише на гнило! Това е! Сложете си го като обеца на ухото — три дни! Нито минута повече!

След тези думи той решително се обърна и се отдалечи.

— Лиза! Той си тръгва!

— Виждам.

— Аз тръгвам след него!

— Защо?

— Защото този тип знае нещо!

— И ти си мислиш, че ще ти каже?

— Не съм сигурна, но нищо не ми пречи да опитам.

И Мариша излезе от колата. Лиза я последва.

— Ти къде? — учуди се Мариша. — Изчакай ме тук.

— Какво да правя? Колко време ще се бавиш? Цяла нощ ли да седя в колата ти?

— Добре — кимна Мариша. — Тогава имам задача за теб.

— Каква?

— Да проследиш Толя. Ще можеш ли?

— Ще мога!

— Само те моля да бъдеш внимателна! Не се показвай пред него, той не трябва да те засече.

Лиза кимна. Вече беше разбрала, че Толя изпитваше към нея користен, а не искрен интерес. Тя бе излъгала надеждите му. Така че, сега той беше силно озлобен към нея. Захлопвайки вратите на колата с останалата вътре подслушвателна апаратура, момичетата се разделиха. Мариша забърза след нотариуса. Важното беше да не го изгуби от поглед.

А Лиза остана на площада. Докато се оглеждаше наоколо, тя разбра, че предупреждението на Мариша беше закъсняло. Нямаше да й се налага да внимава с проследяването на Толя. Той не се виждаше никъде. Беше изчезнал. А как да проследи човек, който липсва?

— Привет — внезапно до ухото й произнесе познат глас.

Лиза едва сдържа възклицанието си. В този момент тя мислеше за Толя, затова в първата секунда й се стори, че именно той се е появил до нея, но веднага разбра грешката си. Не беше Толя, а Артур.

— Как ме изплаши? Винаги ли ще ме стряскаш с внезапната си поява? — почти спокойно попита Лиза.

— Силно се надявам, че не — засмя се той. — А ти какво правиш тук?

— Ами ти?

— Да се отговаря на въпроса с въпрос не е учтиво!

— А да изчезнеш без никакво обяснение, учтиво ли е?

Но и този път Артур нищо не обясни. Вместо това той отново се засмя и протягайки ръка към Лиза, неочаквано предложи:

— Искаш ли да се поразходим? Съгласна ли си?

И как мислите? Лиза се съгласи! Учудвайки се сама на себе си, тя се съгласи и тръгна с този твърде подозрителен тип! Няма защо да се спори, че логиката на жените е наред. Разбира се, тя се опитваше да се оправдае, че тръгва с Артур само в името на делото. Надяваше се да изкопчи от него нещо за непонятна суетня се върти около нея в последно време. Но дълбоко в душата си, тя знаеше, че не е истина. Прие предложението му, защото го харесваше. Отново въпреки всякаква логика и здрав смисъл.

Докато Лиза се разхождаше под ръка с Артур, който ловко избягваше темата, която на практика я интересуваше, развличайки я с всякакви забавни случки и вицове, нейната приятелка със запотено лице преследваше нотариуса. Това изискваше Мариша значителна физическа издръжливост. Нотариусът се оказа изключително пъргав мъж. Вървеше много бързо. Добре поне, че вървеше пеша, а не се качи в някоя кола.

— Откъде му щукна да ходи пеш? — недоумяваше Марша. — Приискало му се да се поразходи? Да подиша свеж въздух?

Отговорът беше много прост. Оказа се, че нотариусът живее на две преки от „Сенния площад“. И тъй като целият площад и прилежащите му улици винаги бяха задръстени с коли, то той бе постъпил много умно, оставяйки колата си у дома и разчитайки единствено на двата си крака. С колата си едва ли щеше да мине повече от триста метра по „Московски проспект“. Автомобилният поток направо беше замрял на едно място.

По пътя нотариусът поздрави с поклон някаква бабичка, която му съобщи, че утре в осем вечерта в техния блок ще има общо събрание на живеещите по повод платените паркоместа в двора на кооперацията им.

— Ако искат да паркират колите си под прозорците на съседите, трябва да си плащат! — пискливо заяви тя на нотариуса. — Дворът също е обща част както са стълбището, таванът и мазето. Щом таванът се използва за оранжерия и даваме мазето под наем като склад за вино, то защо тогава и нашият двор да не носи приходи на живеещите?

Нотариусът не знаеше защо. Старицата продължи лекцията.

— Мисля, че който има кола и я паркира под прозорците си, то трябва да е готов да плати за този лукс!

Нотариусът не възрази.

— Ще дойдете нали? — с висок фалцет се заинтересува старицата.

— Ще се постарая.

— Елате на всяка цена. Вашето присъствие ще придаде необходимата тежест на събранието!

Нотариусът обеща повторно. Активистката се вкопчи в ръцете му с мъртва хватка, искайки от него да се закълне в здравето на собствената си майка и на всичките си живи роднини, че жив умрял, ще дойде на това важно събрание. Нотариусът се извиваше, за да се измъкне, но това никак не беше лесно. Старицата явно имаше богат опит в обществената дейност и го пусна едва тогава, когато той тържествено за пореден път й се закле.

— Значи, живее наблизо — заключи Мариша. Нотариусът живееше буквално през два блока. Отначало той сви и мина под една твърде тъмна арка. Мариша, която го следваше, си помисли, че намиращият се след арката тъмен двор също не вдъхва доверие, когато внезапно пред нея долетя шум от някаква подозрителна блъсканица. После се раздаде сподавен вик и звуци като от удари по кожена топка.

— Какво става? — разтревожи се Мариша. — Да не би по това време децата все още да ритат топка?

Оказа се, че това не беше футболен мач, а още по-малко пък детска игра. Върху Израил Соломонович се бяха нахвърлили едновременно цели три отрепки, които вече го бяха повалили на земята и силно го ритаха с крака. А краката им, както забеляза изплашената Мариша, бяха обути в тежки обувки.

Нотариусът се опитваше да се прикрие, но незнайно защо не викаше за помощ. Дали защото още с първия удар му бяха избили зъбите и не можеше да вика, или имаше друга причина, но той само се прикриваше и толкова.

— Ще го убият!

Мариша се втурна напред, но злобният вик на един от побойниците я възпря.

— На ти, гнидо! Не, днес няма да те убием! Днес само ще ти дадем урок. Това ти е, подлецо, за бъзливостта! Това ти е, че искаше да се чупиш! На ти! На ти! На ти!

Всяка дума се съпровождаше със силен удар, от който цялото тяло на нотариуса се сгърчваше. Мариша я болеше, дори само като гледаше отдалеч. Какво му дойде до главата и на Израил Соломонович! Горкият! Сигурно са му смлели бъбреците и са му изпотрошили ребрата. И носа!

При спомена за впечатляващия нос на нотариуса, Мариша усети внезапен прилив на сила. Достатъчно! Позабавляваха са, стига вече. Тя нямаше да позволи на тези типове да счупят такъв хубав нос. И като пое дълбоко въздух в дробовете си, Мариша закрещя с всички сили:

— Помощ! Бият човек! Милиция! Насам! Тук са! Тук! Под арката!

Отрепките замръзнаха на място, а после тарторът им, който всъщност четеше лекция на Израил Соломонович, докато го риташе, извика:

— Да изчезваме!

И за миг на двора остана единствено нотариусът. Бандитите се изпариха яко дим. Но за последно, техният главатар все пак ритна още веднъж нотариуса по ребрата и му кресна:

— Помни, гнидо! Следващ път за теб няма да има! Следващия път направо ще те убием!

Не стана ясно дали нотариусът го чу, или не. Той лежеше на земята абсолютно неподвижно. Притичалата до него Мариша отначало си помисли, че е мъртъв. Но не беше. Когато го докосна с ръка, той се размърда, отвори едното си око и попита:

— Отидоха ли си?

— Избягаха!

— Аз също трябва да вървя — разбърза се нотариусът.

— Къде? Та Вас току-що Ви пребиха.

— Сега ще пристигне милицията, а аз не искам да се срещам с тях.

— Никаква милиция няма да дойде.

— Как така? Аз чух, че някой викаше милиция.

— Вярно е. Аз крещях.

— Вие?

— Ами да. Само че, наоколо няма никаква милиция. Нарочно виках така, за да изплаша бандитите.

Нотариусът се смръщи:

— Те не са никакви бандити.

— А какви са?

— Просто хулигани, наели са ги, за да ме…

В този момент той се опомни и подозрително се втренчи в Мариша.

— Момент — промърмори той. — Аз Ви познавам. Вие днес бяхте при мен в ролята на клиентка, а сега…

— А сега Ви спасих живота! Нима не сте ми благодарен?

— Спасили сте ми живота? Глупости! Тези момчета нямаха намерение да ме убиват!

— Откъде сте толкова сигурен?

— Когато искат да те убият, бият по съвсем друг начин.

Мариша озадачено поклати глава.

— Разбира се, Вие си знаете — произнесе тя, — но няколко ребра, струва ми се, все пак са Ви счупили.

— Ребрата са дреболия. Ще зараснат и няма да ги усещам.

Мариша не мислеше така.

— Трябва да отидете на лекар. Ако имате счупени ребра, може да са пострадали и дробовете Ви.

— Глупости! При никакъв лекар няма да ходя!

Нотариусът се опита да стане сам, отблъсквайки ръката на Мариша, но не успя. Той злобно (ето това е истински мъж!) поиска обяснение от Мариша:

— Дълго ли ще ме зяпате? На Вас какво, харесва Ви да ме гледате колко съм безпомощен ли?

— Съвсем не.

— Тогава ми помогнете да стана!

Мариша повторно му протегна ръка. Този път нотариусът не я отблъсна. Напротив, вкопчи се в нея така, че чак я заболя.

— По-леко. Ще ми останат синини.

Като се изправи, нотариусът установи, че не може да ходи сам. Явно един от хулиганите го беше ритнал в крака твърде силно и сега той не му се подчиняваше.

— Ще се наложи да се подпрете на мен.

— А Вие точно това искате!

Въпреки че недоволстваше, нотариусът се подпря на Мариша.

— Коя сте Вие, искам да знам все пак? — промърмори той. — От милицията ли сте?

— Не съм.

— Само не ме лъжете, че появата Ви в този двор е случайна!

— Не е случайна.

— Виждате ли!

— Аз Ви следя.

Като че ли, след нейната откровеност, нотариусът се поотпусна.

— Така си и знаех. И с какво съм заслужил това внимание? Не ми казвайте, че изпитвате към мен дива страст и не успявате да се преборите с нея.

— Защо? Това не може ли да се случи?

— Познавам жените от вашия тип. Ако преследвате някой мъж, то е с конкретна цел. За едни мили погледи Вие и без това си имате достатъчно ухажори, които изтъркват прага Ви.

На Мариша й беше приятна неговата самоувереност, това ласкаеше женското й самолюбие.

— И защо ме следите?

— Стори ми се, че приехте твърде навътре вестта за смъртта на Емилия.

В момента, в който Мариша произнесе тези думи, тя разбра, че е избрала погрешна тактика. Нотариусът замръзна и се взря в нея с нескрит ужас.

— Значи и Вие се интересувате от това дело? — изплашено промърмори той.

И се втурна да бяга напред. Откъде намери сили? Не е за вярване! Буквално преди минути умираше! Не можеше да си мръдне крака, ръцете също, главата му се въртеше. А сега галопираше като антилопа в степта.

— Ей! — втурна се да го гони Мариша. — Къде хукнахте? Почакайте! Накъде!

Като накуцваше силно, приведен наляво, нотариусът въпреки всичко подскачаше по-бързо, отколкото ходеше Мариша със своите напълно здрави крака. За миг той пресече двора и се скри под още една арка. Следвайки го, тя видя как той вече пъхаше ключа в бравата на една желязна решетъчна врата на оградата, разделяща двора на две, докато в същото време набираше някакъв код на таблото отстрани. Вратата се отвори с пищене, пропусна нотариуса и веднага се затвори под носа на Мариша.

— Гадина! — с безсилна злоба Мариша удари с юмрук по вратата, която с нищо не й беше виновна.

Като накуцваше, нотариусът се отправи към отсрещния блок. На Мариша не й оставаше нищо друго, освен да го наблюдава отдалеч. Да, тя видя в кой вход влезе. Каква работа ще й свърши това? Той явно не искаше да разговаря с нея за смъртта на Емилия.

Макар че — тя беше готова да се закълне — той знаеше кой я е убил. А ако не знаеше, то поне се досещаше.

— Гадина! — възкликна отново Мариша.

И ритна вратата с крак. Без полза, но все пак това й достави някакво удоволствие.