Супернеудачница

Глава 5

Така и стана. И първата крачка направи именно Анюта.

— Е, за какво си се домъкнала при мен? — злобно изсъска тя към Лиза.

— Да поговорим.

— Струва ми се, че вече ти казах всичко по телефона!

— Всичко, едва ли. Оттогава настъпиха известни промени.

Без да слуша, Анюта продължаваше да напада Лиза.

— Как изобщо ме намери? — фучеше тя. — Какво искаш? Виталик е мой! Няма да ти го дам! Никога! Ясно ли ти е?

За любовница, Анюта се държеше прекалено агресивно. Да се държи по този начин подхождаше по-скоро на законната половинка — но Лиза, точно обратното, беше студена и сдържана. А и какво толкова да се пали? Предметът на техния спор беше изчезнал. Оттук нататък Виталик едва ли можеше да представлява сериозен интерес за своята любовница, но още беше рано Анюта да разбира за това.

И Мариша се намеси:

— Значи, няма да ни върнеш мъжа?

Анюта завъртя оръдието си в нейната посока.

— А ти пък коя си? Пръждосвай се! Не ти влиза в работата! На мен Виталик твърдо ми обеща, че ще зареже жена си.

— Ще има да почакаш! На куково лято!

— Ще я зареже! — вече истерично закрещя Анюта, без да се сдържа. — Само да си получи от нея паричките и ще се махне. Ще дойде при мен! Ето това е!

Фразата за парите застави Мариша заинтересовано да попита Лиза:

— Парички? Какви са тези пари? Защо чувам за тях за първи път?

Лиза объркано разтвори ръце, с други думи и тя не знае.

— Всичко на всичко имам пет хиляди рубли в банката — поясни тя на Мариша. — Това е, с което разполагам.

Наложи се Мариша отново да се обърне към Анюта:

— Какви парички, миличка?

Но онази вече беше омекнала, защото усети, че в прилива на своя гняв беше изтърсила не каквото трябва и сега мълчеше, сякаш устата й бе пълна с вода.

— Какви парички? — измъчваше я с въпроси Мариша.

И тогава Анюта направи нещо странно. Тя диво облещи поглед, сякаш виждаше зад гърба на приятелките нещо страшно и покъртително. Разтвори уста и започна да сочи с пръст:

— Там… там… Вижте!

Попадайки в този стар като света капан, Мариша и Лиза се обърнаха. Зад тях нямаше нищо достойно за вниманието им.

— Какво трябваше да видим?

— По дяволите! Избяга!

Наистина, докато момичета се озъртаха и се опитваха да намерят необичайното и плашещо явление, което беше привлякло вниманието на Анюта, хитрата девойка просто беше изчезнала.

— След нея! Бързо!

Момичетата се втурнаха към изхода. Изскочиха на улицата и започнаха да се оглеждат във всички посоки. Надясно, наляво, зад единия ъгъл, зад другия ъгъл. Но нито зад ъгъла, нито в двора, нито на улицата се виждаше и следа от Анюта.

— Къде е тя?

— Може би е побягнала към вкъщи?

Макар че Мариша силно се съмняваше в такъв развой на ситуацията, тя не виждаше друг вариант, освен и те да отидат до дома на Анюта. И тогава чуха до себе си:

— Кого търсите?

Беше ниско, съсухрено старче, облечено в лек летен костюм и с патерици, което седеше на пейка, недалеч от входа.

Явно неговите добри роднини бяха оставили пенсионера на двора, за да подиша чист въздух. А да си го приберат или бяха забравили, или се бавеха. И старчето седеше, независимо че вече беше вечер и на улицата беше доста захладняло.

— Кого търсите? — повтори той въпроса си. — Вашата приятелка ли?

— Да — отговори му Мариша, само за да се отърве.

— Една такава черничка?

— Да — повтори Мариша, но вече поглеждайки го с определен интерес.

— Дребничка? — продължаваше той. — Прилича малко на циганка.

— Да, да! Вие видяхте ли я?

— Ами да! Цял ден седя тук. Всички разглеждам. И вашата приятелка видях.

— Къде се дяна тя?

— Никъде, скочи в една кола.

— В каква кола?

— „Жигули“, според мен — понамръщи се дядото. — Зрението ми вече не е като на младини. А и очилата ми са счупени, вечер почти нищо не виждам. Едно ще ви кажа, колата беше от евтините, но вашата приятелка не подбираше. Вдигна ръка и се качи в първата, която спря. Пъргаво момиче.

— Значи това не е била нейната кола.

— Разбира се, че не! Казвам ви, тя просто се качи в случайно спряла кола.

— И накъде тръгна?

Мариша зададе този въпрос, без да се надява на положителен отговор. Но неочаквано старецът я зарадва:

— Чух — произнесе той — как вашата приятелка назова улица „Малоросийска“. И още някакво име каза — „Орегон“.

— „Орион“ — тихо го поправи Лиза. — Мариша, знам къде е това.

— Къде е? Каква е тази фирма?

— „Орион“ е фирмата, в която работеше Виталик. — Така-а, значи тя е отпрашила направо при твоя мъж?

— Изглежда е така.

Мариша се замисли. Странна постъпка за човек, който вече знае, че Виталик е покойник. И напълно закономерна за любовница, която все още не знае, че отново е станала свободна жена. Впрочем, поведението на любовницата на Виталик показваше, че Анюта е в пълно неведение за случилата се трагедия. Явно, качвайки се в чуждата кола, тя е бързала и е разчитала, че ще го намери на работното му място в офиса.

Какво пък, и така да е, може Анюта да не е убила мъжа на Лиза. Но като негова любовница, тя със сигурност е в течение на много от неговите планове. И тази странна фраза за „паричките“, които Виталик е трябвало да дочака от Лиза, а след това да избяга от нея. Озадачаващо, да не кажем повече. Особено, като се има предвид убийството.

— На всяка цена трябва да поговорим с този дребосък! — реши Мариша.

— Но нали видя, как тя избяга от нас.

— Мисля, че когато разбере, че вече няма къде и при кого да бяга, ще стане по-разговорчива. Упътвай ме как да стигнем до „Орион“.

През това време при дядото дойде неговата внучка, викаше го за вечеря и го смъмри, че цял ден седи на ветрилника. Старецът явно обичаше внучката си, защото й позволи да го уговори твърде бързо. Стана и махайки за довиждане към момичетата със старческата си ръка, се затътри след девойката, която не преставаше мило да го гълчи, че вече е съвсем тъмно, че на улицата е студено и дядо й просто ще се простуди и ще се разболее. Не дай Боже да хване пневмония. А на неговата възраст това е… Старецът вървеше след нея и светло, съвсем по младежки се усмихваше.

Лиза се ориентираше в града с лекота. Като следваше нейните указания, Мариша много бързо докара новата си приятелка до офиса на „Орион“. Всички прозорци, с изключение на един, бяха тъмни.

— Какво има там? — попита Мариша, посочвайки с ръка светещия правоъгълен прозорец.

— Там е охраната, чичо Кеша.

— Познаваш ли го?

— Разбира се! Сто пъти съм идвала тук при Виталик.

— А ще те пусне ли да влезеш в кабинета на мъжа ти?

— Сигурно, защо?

Мариша и сама не знаеше защо трябва да погледнат работното място на покойника.

— Нали дойдохме тук заради Анюта? — продължаваше да пита Лиза. — Или не?

— Да, заради Анюта. Между впрочем, ето я и нея!

Лиза се обърна и видя как нейната съперница излиза от една „Жигула“ петица, някога бяла на цвят, а сега покрита с ръждивокафяви петна, под които бялата боя почти не се виждаше.

Самата Анюта изглеждаше изморена и напълно нещастна. Шофьорът й сигурно се бе оказал узбек или таджик. Едва ли новопристигналият младеж, купил си тази таратайка, е успял добре да опознае Питер. Затова бе возил Анюта по заобиколните пътища, а Лиза и Мариша долетяха като стрели, минавайки напряко и успяха да пристигнат първи.

Като видя чакащите я пред входа на „Орион“ приятелки, Анюта съвсем се разстрои.

— Е, какво искате от мен? — с плачещ глас произнесе тя. — Оставете ме на мира!

— При Виталик ли отиваш?

— Пуснете ме да мина!

— Недей. Не отивай при него.

— Това пък защо? — озлоби се Анюта. — Не можеш да ми заповядваш! Ако искаш да знаеш, Виталик изобщо не те обича. С него всяка вечер се срещахме! Разбра ли!

И внезапно Мариша я осени мисълта: Анюта живееше със своята ужасна съседка — дори не съседка, а цяло съседище. В своя дом, Виталик, ясно е като бял ден, не е могъл да води любовницата си. Значи, какво му е оставало? Именно! Работният офис! Мястото за интимни срещи на двамата любовници!

— Ти при своя любовник на среща ли идваш? — попита я Мариша.

Но Анюта само избоботи и се опита да мине покрай тях.

— Не е ваша работа!

Лиза и Мариша я проследиха с поглед.

— Разбра ли сега? Ето къде са се срещали — в неговия офис!

— Не е много удобно — усъмни се Лиза. — Там няма никакви условия. Макар че, има някакъв диван в кабинета на Виталик.

— Виждаш ли? Какво им трябва повече на двама души, за да са щастливи?

Анюта почти се беше скрила зад вратите на офиса, когато Лиза се втурна след нея.

— Изчакай, така или иначе, тя ще излезе веднага. Мъжа ти го няма тук и пазачът ще я изгони.

Анюта не се забави вътре дори и няколко минути. Тя се връщаше обратно зачервена и още по-озлобена. Хвърли ненавиждащ поглед върху Лиза и тръгна в противоположна посока.

— Анюта! — повика я Мариша. — Не искаш ли да научиш какво е станало с Виталик?

Момичето спря и косо я погледна:

— Какво е станало?

— Отдавна се опитваш да му звъниш, нали?

— Да, цял ден. Вчера също. А… а какво се е случило?

— И не вдига слушалката, нали?

— Да. През цялото време телефонът му е изключен.

В гласа на Анюта прозвуча такова искрено отчаяние, че за част от секундата на Мариша й дожаля за нея. Разбира се, това е лоша постъпка, да отнемеш мъж от законната му жена. Е… не можеш да заповядваш на сърцето. Може би Анюта наистина е искала да изгради своето обикновено женско щастие заедно с Виталик. Но не й било писано!

— Ние ще ти кажем какво се е случило — тихо произнесе Мариша. — Само… само седни.

— Да седна?

— Седни, че иначе ще паднеш — любезно поясни Мариша.

— Господи! — побледня Анюта. — Какво се е случило? Разболял ли се е?

— По-лошо.

— Какво по-лошо? Кола ли го е бутнала?

— Не. Не го е прегазила кола, но… а къде да поседнем?

— Какво още? — скочи Анюта. — Няма да сядам с вас!

— Нали ти ме потърси — напомни й Лиза. — Навярно искаше да поговорим.

— Не съм искала да разговарям с теб! Исках да ти опъна нервите и това е всичко! Защо да разговарям с теб? За нас с Виталик и така всичко е решено. Той те напуска и идва при мен. Точка!

— Е, сега вече се появи тема за разговор.

— Каква?

— Ела да поседнем!

— Не — упорстваше Анюта. — Тук говори! Никъде не отивам с теб и твоята приятелка! Виж каква здравенячка е! Ще ми удари един — цялата ми челюст ще отнесе! Трябва да си пазя красотата!

Мариша само се усмихна. Какво силно впечатление бе направила на тази нисичка жена. Понякога е приятно да имаш толкова много, че при това и какви качества! Мариша имаше гренадирски ръст, беше подобаващо широкоплещеста и със съответстващи на ръста й дълги крака. Като цяло не беше пълна, нито отпусната. Забележителна, дори разкошна жена, с гъста купа руси коси и усмихнато лице, което се озаряваше от светлината на очите й. Мъжете я забелязваха на улицата още отдалече, започваха да й правят знаци, подканящо да се усмихват или настойчиво да натискат клаксоните на колите, показвайки й, че искат да се запознаят с нея.

Но Мариша не им обръщаше внимание. Тя си имаше любим мъж и фактът, че сега го нямаше, не променяше нещата. Повече никой не й трябваше. Само той. Само Смайл. Любим, голям и рижав.

В момента мъжът й временно отсъстваше. Един негов познат пилот му предложи изгодна работа. Да лети до Сибир на частен самолет заедно с някакъв бос, на когото това му се наложило спешно. Богаташът избягвал да лети с граждански самолети, опасявайки се съвсем справедливо, че могат да паднат поради недоглеждане на техническия персонал, забравил да завие нужната гайка или болт. Заради недоверието му към обществените авиолинии, той си купил малък частен самолет и сега се чувствал относително комфортно във въздуха.

Докато уговаряше Смайл за този полет, неговият личен пилот му каза така:

— Плаща добре. Разбран мъж е. Не ми се иска да го подвеждам, но си счупих крака. Как да летя със счупен крак? Невъзможно е! Бъди приятел, помогни ми!

Смайл не можа да му откаже. Ако му откажеше, приятелят му можеше да загуби добре платената си работа. А имаше млада жена, неотдавна му се роди второ дете, имаше и два кредита — потребителски и ипотечен. Вноските по тях трябваше да се плащат задължително. Смайл съжали приятеля си и отлетя на рейс вместо него.

Отначало смяташе, че ще се върнат до два-три дни, но преговорите на неговия работодател в Сибир нещо се запънаха. Възникнали усложнения, трябвало нещо да се обсъди и Смайл се опасяваше, че ще виси там поне още два дни.

Разбира се, Мариша му обеща да се държи примерно. Да не се забърква в нищо, и сега, слагайки ръка на сърцето си се питаше, можеше ли нейното поведение да се нарече — примерно.

— Никъде не отивам с вас! — злобно викаше срещу приятелките през това време Анюта. — Ако искате — говорете тук, ако не — си тръгвам! Ариведерчи!

— Е, какво пък — въздъхна Мариша. — Сама си го изпроси.

Поглеждайки към Лиза, тя предложи:

— Ти ли ще й кажеш?

— Не, ти й кажи.

— Какво да ми каже? — не издържа Анюта. — Какво го мотаете и усуквате?

Мариша отново въздъхна. Що за неприятно задължение да съобщаваш на хората тъжни новини. Май в древния Рим, на вестоносеца, донесъл лоша новина, са му отсичали главата на място? Много правилно са постъпвали. Трябвало е да дадат път на отрицателните емоции. А иначе не си далеч от инфаркт или инсулт.

В наше време нравите леко са се променили. В такива случаи никой не ти отсича главата, но е факт, че лоши новини обичат да носят само лошите хора.

— Добре. Може пък за теб това да не е лоша новина — промърмори Мариша. — Откъде да знаем, Виталик може да е походил с теб и после да е искал да те зареже. И тогава ти повече щеше да преживяваш.

— Господи! За какво говорите?! Нищо не разбирам.

— Виталик го няма. Умря!

— Как… умря?

— Убит е.

Изричайки тези думи, Мариша се съсредоточи върху Анюта. Как щеше да реагира момичето? Анюта реагира точно така, както очакваше Мариша. Отначало не повярва на ушите си, после разбра, че не е чула погрешно, но не повярва на това, което е чула. Объркването, ужасът, а след това и ликуването, че е разгадала коварния замисъл на жената на Виталик, постепенно се сменяха върху малкото й личице.

— Ааа! — възкликна накрая Анюта тържествено и с разбиране. — Разбрах! Ловко сте го измислили! Решили сте, че ще ви повярвам, че ще се откажа от Виталик, че повече няма да му звъня и ще го оставя? Така ли? Майната ви! Номерът ви няма да мине!

Ама че глупачка!

— Помисли малко, Виталик сам никога ли не ти е звънял?

Анюта се обърка и замълча, а Мариша с удивление разбра, че без да иска е попаднала право в целта. И що за връзка е имала тази двойка, щом цялата инициатива за всичко е излизала единствено и само от Анюта?

— Звънял ми е, разбира се — гузно промърмори Анюта. — Особено в началото…

Аха! Ясно. После Анюта не му е била толкова необходима. А тя, точно обратното, побъркала се е по него. Какво се е получило между тях, иди, че разбери.

— Не те лъжем. Във всеки случай можеш да звъннеш и да провериш и сама.

— На кого?

— На следователя.

— Какъв следовател?

— На този, който води следствието за смъртта на Виталик.

Анюта недоверчиво се облещи. Мариша разбираше съмненията на любовницата на Виталик. Тя също не би повярвала, ако изневиделица на улицата към нея се приближи непозната жена и директно й заяви, че нейният любовник е мъртъв. Самият факт, че в момента Мариша нямаше любовник, а само любим, за когото тя не искаше и в мислите си да допуска подобни глупости, не я смущаваше. По принцип тя имаше богата фантазия. Можеше да си представи съществуването не на един, а на трима, пет, десет любовници едновременно! Един или двама за правдоподобност можеше да погребе. Нямаше да съжалява. Но как да убеди Анюта в това, че не се шегуват с нея и нищо не измислят, а й казват самата истина. И че всичко е много, много сериозно.

— Виталик загина — повтори тя, гледайки Анюта, която продължаваше да се пули насреща й. — Обади се на следователя и…

— Аха! Сигурно още някое ваше приятелче! Да му се обадя и да стана за смях! Намерили сте глупачка!

На практика тя си и беше глупачка.

— Как не разбираш, ако ти не звъннеш на следователя, все едно, той ще те потърси. Ако не днес, то утре.

— Защо ще ме търси?

— Ти си се срещала с покойника. Била си с него в интимни отношения.

— Е и какво?

— А сега той е убит! Кой може да има мотив да го премахне?

— Кой има?

— Най-напред тези, които често са общували с него. Неговото най-близко обкръжение. Съпругата, любовницата, приятелите!

Анюта поклати глава:

— Аз май не мога да разбера. Вие какво, не се шегувате, така ли?

— Не.

— И Виталик е загинал?

— Убит е.

— Не може да бъде! Аз вчера го видях с една… е, не е важно. Вчера го видях и мога да ви кажа, че той нямаше никакво намерение да умира.

Интересна девойка е тази Анюта. Ценната информация просто сама се сипеше от нея. Всяка нейна дума бе скъпоценен камък. Жалко само, че не беше шлифован. Първо за „паричките“, сега пък за някаква жена, с която вчера видяла Виталик. Трябваше да я разпитат по-добре.

Мариша вдигна рамене:

— Ако искаш вярвай, ако не искаш — недей, но това е самата истина.

— Не вярвам!

— Добре, кажи кога точно си видяла Виталик?

— Ами… вчера през деня.

— По-точно?

— По обяд.

— Към колко часа? В дванадесет, в три, в четири?

— Беше около един часа.

— Добре. А са го убили между четири и шест. Вчера. Преди едно денонощие. Даже и повече.

Анюта клатеше глава:

— Вие ме заблуждавате!

— Нали току-що беше в офиса на Виталик. Какво ти каза охранителят?

— Каза ми, че днес Виталик не е идвал на работа.

— Правилно. Не е дошъл, защото не е могъл. Той е мъртъв!

Все едно, Анюта продължаваше да не им вярва.

— Не ви вярвам! Вие сте наговорили на Виталик за мен разни гадости, затова той не ми вдига телефона! А сега искате и аз да не му се обаждам. Няма да стане. Не се получава. Няма да успеете!

Ама, че беше упорита! Стана ясно, че без странични свидетели Анюта нямаше да им повярва. На Мариша някак си много й се искаше Анюта да им повярва. Да повярва в това, че Лиза не й е враг, а съюзник. Нали, ако Анюта е била толкова силно привързана към Виталик и сега с всички сили се съпротивляваше срещу жестоката истина, невярвайки в неговата смърт, то когато тя все пак повярва, със сигурност щеше да поиска да намери убиеца на своя любим. А това искаха и самата Лиза, и официалното следствие.

Освен това, Мариша беше уверена: Ана имаше какво да разкаже на следователя. Изглежда, Виталик е бил по-откровен с нея, отколкото със собствената си жена. Нямаше нищо чудно, ако е правил някакви планове срещу Лиза, явно с лоши намерения, да ги е обсъждал с преданата си любовница.

— Аня — обърна се към момичето Мариша — сега ще отидем в дома на Лиза.

— Защо е необходимо? Никъде не отивам с вас! Вече ви казах!

— Можеш да дойдеш и сама.

— Защо?

— На нас не ни вярваш. Може би ще повярваш на съседите на Лиза.

— Как пък не. Тя и тях е наговорила.

Това вече си беше истинска параноя. И Мариша сериозно се замисли, дали Анюта е с всичкия си. Или просто нейната психика по този начин отхвърляше грубата истина.

В този момент звънна мобилният на Лиза. Обаждаше се следовател Пятничко.

— Звъня Ви вече трети път — с упрек каза той, — а се бяхме договорили, че ще дойдете след първото ми позвъняване.

— Не съм чула телефона, извинете ме.

— Трябва отново да поговоря с Вас!

— Добре, само че… точно сега съм малко заета.

Следователят не беше настроен за шеги.

— Да Ви чакам или не — със строг глас се поинтересува той. — Между другото, в делото по убийството на Вашия мъж се появиха нови обстоятелства. Не искате ли да научите какви са?

— Убийство? — задавено ахна Лиза. — Значи Виталик… наистина са го убили?

Следователят замълча многозначително.

— Кой? За какво? Защо?

— Елате при мен — нареди й следователят. — Ще поговорим.

Докато Лиза разговаряше с него, Мариша оттук-оттам се опитваше да достигне до здравия разум на Анюта.

— Добре — въздъхна Мариша, като за пореден път се сблъскваше с упоритото нежелание на Анюта да повярва в смъртта на своя любовник. — Съседите няма да те убедят. А кой може да те убеди?

— Виталик.

— Нали ти казахме, той е мъртъв!

— Не ви вярвам!

И внезапно Мариша я осени нова идея:

— Ще те закараме в моргата!

— Защо? — бързо отстъпи назад Анюта, при което върху лицето й се изписа явен страх. — Не искам!

— Но нали искаш при Виталик?

— Искам при Виталик, а не в моргата! За там ми е още рано!

— Тогава при следователя — повиши глас Лиза.

Е, при следователя Анюта беше съгласна да отиде. Можеше да се каже, че донякъде всичко съвпадна добре. Следователят нееднократно беше търсил Лиза, настоявайки тя да се яви веднага при него. И всеки път се чудеше с какво толкова е заета една неработеща жена, че няма време да отиде при него и да отговори на няколко въпроса за смъртта на собствения си мъж. А дори й беше намекнал, че смъртта не е била съвсем естествена или предизвикана от нещастен случай, а направо е насилствена.

Лиза имаше намерение да отиде при следователя по-рано, още когато й звънна за първи път, но тогава опитната Мариша я разколеба:

— Да намерим първо любовницата на твоя мъж и тогава ще отидем всички заедно. А така? Не се ходи на гости с празни ръце, дори и с предварителна покана.

И сега приятелките триумфално се придвижваха в посока към следовател Пятничко, който водеше делото за смъртта на Лизиния мъж. Момичетата буквално щяха да се пръснат от гордост. Защото те не отиваха сами, а със скъп трофей!

Когато се озоваха пред кабинета на следователя, Анюта видимо се изплаши.

— Сигурни ли сте, че сме за тук?

— Нали искаше да научиш истината, ти, неверний Тома? Нали искаше? Влизай тогава!

И Мариша лекичко я побутна навътре. Тоест, тя смяташе, че лекичко я е побутнала, но от това побутване Анюта загуби равновесие и влетя в кабинета като търкаляща се топка. Следователят Пятничко седеше зад бюрото си и усърдно пишеше нещо в една дебела папка. Мариша, следвайки Анюта, направо се изпълни с умиление, като го видя. Десет часа вечерта, а вижте само, човекът седи, пише, труди се.

При вида на влетялата при него Анюта, която едва се спря точно пред бюрото му, следователят се изненада:

— Вие пък коя сте?

— Тя е с нас — отговори му делово Мариша. — Това е любовницата на нашия покойник.

Сега следователят погледна Анюта със значително по-голям интерес.

— Значи така — поглеждайки неловко към Лиза, промърмори той. — И Вие така направо го заявявате? Пред вдовицата?

— От какво да се стеснявам? Всички тук сме възрастни хора. А тези две жени няма какво повече да делят.

— Хм — изкашля се следователят. — Вярно е. Е, какво, тогава да се залавяме за работа.

Той посочи на Анюта един свободен стол и произнесе:

— Вие вече знаете, че вашият… м-м-м… близък приятел е загинал?

— Покажете ми го! — извика Анюта.

— Какво да покажа?

— Виталик! Покажете ми го!

— Ето пак! — притвори очи Лиза. — Все едно и също!

В своя кабинет следователят се беше наслушал на какво ли не. Така че, той се отнесе с пълно разбиране към молбата на Анюта.

— Снимки от местопрестъплението ще свършат ли работа?

Анюта кимна плахо. Тя разгледа снимките с такова внимание, сякаш това са картини от някакви невиждани досега тропически острови, снимки от края на някоя съседна галактика или нейната собствена фотосесия за списание „Вог“. Накрая ги остави и отново кимна.

— Да, това е моят Виталик.

— Благодаря, но и без Вас знаехме това. Сега повярвахте ли?

— Да. Сега вярвам.

— Най-после — зарадва се следователят.

Както се оказа, радостта му беше преждевременна. След като осъзна страшната истина, Анюта изпадна в истински шок. Ако преди тя можеше да говори, но не искаше, то сега и да искаше, уви… не можеше. Не реагираше на въпросите на следователя. Отърваваше се или с мълчание, или със сподавено ридание.

— Имате ли психолог на щат? — заинтересува се Мариша. — Струва ми се, че няма да е лошо, ако някой поговори с нея.

— Какви психолози, десет часът вечерта е. Всички отдавна са си по домовете.

Мариша отново се разчувства. Колко беше трудолюбив само! Всички са си отишли, а този — останал. Какъв работохолик!

Заради доброто име на Мариша трябва да се отбележи, че тя симпатизираше на следовател Пятничко съвсем безкористно. Като мъж той изобщо не беше по нейния вкус. И въобще, тя се съмняваше, че на този свят щеше да се намери жена, за която Пятничко можеше да е еталон за мъж. Беше вече на възраст, около четиридесетте, а може би дори — петдесет. При това един такъв, с твърде незначителна и противна външност, с окапала коса. Косата му не растеше равномерно, а на снопове. Затова прическата и брадата му изглеждаха ужасно. Едрият нос се украсяваше от няколко големи черни пъпки, които те предизвикваха да ги изстискаш собственоръчно. Измачканите дрехи на следователя се нуждаеха, освен от пране, и от гладене. С една дума, Пятничко представляваше класически образ на работохолик, който не си правеше и най-малък труд да се грижи за външния си вид.

— Сигурно няма жена. Любовница също. Затова толкова се учуди, когато разбра, че починалият едновременно си е имал и млада симпатична жена, и хубавичка любовница в допълнение — шепнеше Мариша в ухото на Лиза.

Междувременно, всички опити да изведат Анюта от нейното продължително мълчание се оказаха напразни.

— Момичето е в шок — безпомощно разпери ръце следователят. — Не трябваше да й показвам тези ужасяващи снимки!

— Правилно направихте! Рано или късно ще дойде на себе си и ще проговори. Вие по-добре ни разкажете, какво ново има по случая? — предложи Мариша.

Следователят кимна и обръщайки се към Лиза, произнесе:

— Както Ви казах по телефона, възникнаха съмнения сред нашите експерти по повод причините за смъртта на Вашия мъж.

— Готова ли е съдебната експертиза?

— Засега това е само първоначален оглед. Ще напишат подробно заключение и ще ми го донесат по-късно. Но отсега е ясно, че Вашият мъж не е умрял, защото се е подхлъзнал и падайки е ударил главата си в мраморния плот на масата. Както и подозирах от самото начало.

В гласа му се усети неприкрито тържество.

— Не! Не се е ударил? А… а тогава как е умрял?

— Разположението на травмите по главата говорят за това, че той не е могъл сам да се удари така. Във всеки случай не и в ръба на масата.

— Значи са го пренесли? Паднал е на друго място, а после са го пренесли в кухнята? Но защо?

— Или са го пренесли, или… или върху него е имало нападение. Мисля, че вторият вариант е по-вероятен. Ударили са Вашия мъж по главата, а той най-малко това е очаквал. И когато е паднал на земята, нарочно са нацапали ръба на плота така, че на пръв поглед да изглежда сякаш сам се е ударил на него и е умрял.

— Ударили са го — прошепна Лиза. — Ударили са Виталик?! Значи у дома е имало чужд човек?

— Именно.

— А кой?

— Една Ваша съседка е видяла около жилището Ви непознат човек.

— Жена?

— Мъж.

— Какъв мъж?

— По нейното описание, нищо особено — среден на ръст, суховат, с руси коси и светли очи. Единствената отличителна черта е белегът на челото между очите. Вие познавате ли такъв човек?

— Не.

— Помислете добре.

— Не, сред нашите познати няма такъв човек.

Едновременно с това Лиза си мислеше как се е получило така, че те с Мариша цял ден разговаряха със съседките, но нито една от тях не им бе споменала за този тип с белега.

— Жалко — разстрои се следователят. — Аз не се и надявах веднага да ми кажете името на непознатия посетител, но във връзка с това искам да Ви попитам още нещо.

— Питайте.

— Как е възможно злодеят, след като е извършил мръсната си работа, да напусне жилището Ви, но вратата да остане затворена отвътре?

Мариша мислеше за същото. Не беше възможно покойникът да стане, да затвори след своя убиец, а после да се дотътри до кухнята, да падне и да заспи навеки. Ако изобщо на Лизиния мъж са му стигнали силите да се добере до входната врата, е било по-разумно да вика за помощ, а не да се предпазва, спускайки желязното резе.

— Кажете? Как е станало?

Замислената Лиза най-накрая кимна:

— По принцип е възможно.

— Възможно ли е? — оживи се следователят. — Но как, обяснете ми!

— Разбирате ли, това резе не е нищо особено. Не е нужно да го вкарвате навътре. Достатъчно е куката да се освободи и пусне надолу и тя сама ще влезе в нужния жлеб на пода.

— Ето как! С други думи…

— Да. Ако убиецът е познавал добре нашия дом или просто е съобразил какво да направи, той спокойно е можел да се възползва от това. Първо да постави куката във вертикално положение, след това на излизане силно да дръпне вратата. Тогава от собствената си тежест куката сама ще падне надолу и ще се заклини там, където трябва. Може би не веднага, не от първия път, но от втория или третия би се получило.

— Много интересно, а Вие сама пробвала ли сте?

— Нарочно никога — отрицателно поклати глава Лиза. — Но няколко пъти съм заключвала вратата отвътре така от разсеяност. Виталик винаги много ми се ядосваше за това, защото се налагаше да викаме ключари, за да я отворят. Сам разбирате, това са нерви, излишно губене на време, а и на пари.

— Разбирам. Значи Вашият мъж също е знаел за тази особеност на вратата?

— Да. Знаеше.

— И е можел да разкаже за това на някого?

Като изрече това, следователят многозначително се обърна в посока на все още безмълвната Анюта. Не беше трудно да се проследи пътят на неговите мисли. Този някой можеше да е била Анюта, която е ревнувала или се е скарала със своя любовник. Дошла е при него, треснала го е по главата с някакъв тежък предмет, а после е избягала, разчиствайки следите си, като е използвала тази особеност на резето, за която самият покойник някога явно й е разказал.

Добра хипотеза. След като законната жена на потърпевшия имаше здраво алиби, трябваше да се рови в друга посока. В този случай любовницата щеше да изиграе ролята на обвиняема не по-зле от съпругата.

— Напълно възможно е да е разказал, на когото е искал.

Следователят не сваляше алчния си поглед от Анюта.

Изгаряше го смъртно желание да я разпита. Но тя продължаваше да зяпа като обезумяла в стената и упорито отказваше да реагира на външни дразнители.

За да не губят напразно време, Мариша попита следователя:

— А разбрахте ли що за късче хартия имаше в свития юмрук на потърпевшия?

— Да, да. Това е откъс от някакво делово писмо, ако се съди по обръщението.

— И какво пише в него?

— Текстът е на испански. В момента нашите преводачи работят над него.

Но в момента късчето хартия явно интересуваше много малко следователя, в сравнение със седящата пред него Анюта, и Мариша каза:

— Момичето очевидно е в пълен шок. Нищо не може да се направи, психиката й не издържа. Трябва да почакаме, докато дойде на себе си.

— Да чакаме още?! Тук?!

По гласа му се усещаше, че никак не му се искаше да виси в кабинета в очакване Анюта да проговори.

— Ще чакаме — кимна Мариша, — но не тук. Нали ни имате доверие?

— Е… докато не направите нещо, с което да предизвикате моето недоверие.

— Добре. Тогава взимаме момичето с нас. А когато Анюта дойде на себе си и проговори, веднага ще Ви я доведем.

Пятничко видимо се зарадва, че се намериха желаещи да транспортират тялото на Анюта до мястото за пренощуване.

— На всяка цена ми се обадете, когато тя проговори — предупреди той приятелките.

Лиза и Мариша тържествено му се заклеха, че ще го направят. Но не се съмняваха, че ако им се удаде щастлив случай да поговорят с Анюта, когато дойде на себе си, те ще го направят първи. И ще минат без следователя, без разните му процесуални изисквания, които само отнемаха драгоценно време, а резултат нямаше.