Супернеудачница

Глава 14

Мариша и Лиза тръгнаха заедно. И двете нямаха търпение да чуят историята за загадъчния чичо Гриша, който по някаква толкова сериозна причина беше изчезнал от хоризонта на Лизината майка преди много години, че дори липсваше на сватбената й снимка.

— Гриша не беше на сватбата на майка ти! — категорично заяви леля Лена. — Тя по-скоро би отменила сватбата си, отколкото да го покани.

— Какво толкова ужасно е направил? Наркоман ли е бил?

Леля Лена не се съгласи с това предположение. Тя се оказа много симпатична жена, макар че изглеждаше значително по-възрастна за своите петдесет години. За това бе виновна не толкова самата тя, колкото нейната наследственост. Всички жени от семейството й са изглеждали чудесно до раждането на първото си дете. След това е техният организъм настъпвал някакъв срив и те започвали бързо да се състаряват.

Без значение кога раждали тези деца, на шестнайсет или на тридесет и шест години, нямало никаква разлика, процесът на стареене се задвижвал в организма им с невъзвратимостта на падащ чук. И нищо не можело да се направи. Впрочем, нито побелелите коси, нито бръчките се отразяваха негативно върху здравето и самочувствието на леля Лена. Тя беше бодра, енергична и напълно доволна от живота.

Живееше в уютно двустайно апартаментче заедно с мъжа си. Двете й деца отдавна имаха свой собствен живот, без да я обременяват с грижи за себе си. Така че, цялото си свободно време леля Лена и нейният мъж, като страстни градинари, прекарваха на вилата си извън града. Там си бяха построили малка дървена къщичка, която децата им оприличаваха на „кокошарник“, но с която родителите им въпреки това се гордееха.

В крайна сметка, в това се състоеше целият настоящ живот на леля Лена. От ранна пролет до късна есен — приятни грижи за градината и овошките, а през зимата — подготовка на разсада за следващата пролет.

— Направо не е за вярване, че ме намери в града — каза леля Лена. — Обикновено сме на вилата чак докато се застуди.

Независимо от дългогодишния опит и изключителните грижи, дърветата и цветята на леля Лена често умираха. Така че купуването на нов разсад, луковици и семена бе актуално винаги.

— Ето, и тази година всичките ми флокси умряха — огорчено съобщи на Лиза леля Лена. — А новите, дето купих от магазина, за нищо не стават. Не можаха да „тръгнат“ — едва посред лято насила изкараха по няколко хилави листа. Сигурно пак са измръзнали, останаха им само мустачките. И ягоди тази година нямахме. Всичко измръзна, а реколта от тях може да се получи едва следващата година. И вишната ме подведе. Знаеш ли, купих нов сорт, толкова се надявах да се хване, а тя взе и…

В този момент Мариша не издържа повече, с досада зашепна нещо на Лиза и я ощипа по ръката. Увлечена в своя разказ, леля Лена нищо не забеляза и продължи да говори за скърбите и радостите на градинарството. Към последното се отнасяха нейните божури, заради които я посещавали всичките й съседи с молба да им даде, макар и хилаво стебълце, за да си посадят. От божурите тя се прехвърли на краставичките, унищожени от ранната градушка, които сетне изненадващо се възстановили и зарадвали стопаните си с удивително богата реколта. И още за някакви растения и цветя, имената, на които Мариша и Лиза изобщо не бяха чували.

— Лельо Лена — най-накрая Лиза успя да се вмъкне в монолога на приятелката на майка си. — Иска ни се да ни разкажеш за чичо Гриша.

— А? Какво? За кого? А, да! Чичо ти Гриша…

Ясно беше, че темата за чичо Гриша не беше така силно привлекателна за леля Лена като тази за растенията в градината й. Наложи се Лиза да й зададе насочващ въпрос:

— Защо мама го е ненавиждала толкова силно? Той какво, да не е бил крадец или наркоман?

— Чичо ти не беше наркоман.

— Тогава крадец?

— Реално погледнато и крадец не беше.

— Реално погледнато? Какво означава това?

— Е, днес биха го нарекли предприемач.

Лиза замълча, недоумявайки как е възможно такава черта на характера да отврати неговата сестра?

— И в какво се състоеше неговата предприемчивост? — попита тя.

Леля Лена пое дълбоко въздух, сякаш се готвеше за висок отскок с трамплин, а после заговори:

— Гриша растеше странен и твърде различен от другите деца. В съветската страна, активно строяща комунизма, такава психика, каквато имаше той, просто не можеше да съществува. Докато неговите връстници си играеха в детската градина на кубчета, той се опитваше да разменя кубчетата за колички, а след това количките и още кубчета за камионче, даже за две или три камиончета. И как така се получаваше, но в края на деня всички камиончета се оказваха в Гриша. На останалите деца им се налагаше да му плащат с бонбони, за да могат да повозят своите кубчета на вече неговите камиони.

Момчето имало истински талант на предприемач. Той винаги отгатвал какво ще бъде необходимо на неговите приятели в следващата минута. И се случвало така, че именно тази вещ, която им трябвала, винаги се оказвала на разположение у Гриша. С възрастта тази негова чувствителност се изострила още повече. Той и сам не разбирал откъде се взимала тази негова увереност, че на следващия ден в училище всички ще припадат по предлаганите от него ярки хартийки от наскоро появилите се по магазините прибалтийски бонбони с пълнеж от мармалад. А след това пък със сигурност знаел, кога неговите приятели няма да искат и да погледнат същите тези разноцветни фолиа, но затова пък ще тичат да събират блестящи копчета от стари войнишки униформи.

Когато Гриша пораснал, машинациите му пораснали заедно с него. Той умело търгувал с дънки, футболни фланелки с надписи и даже с вносни цигари. С последното се издънил.

— Скандалът беше страшен! — възкликна леля Лена. — Чудовищен! Нечуван! И по онова време той заплашваше Гриша, ако не със съд, то в най-добрия случай с изключване от училище.

Бащата на малолетния нарушител трябвало да пусне в ход всичките си връзки. Спрели Гришка за един месец от училище, а родителите му получили строго мъмрене, но без то да се отразява в личното му досие. Независимо от това, репутацията на семейството пострадала много. Никой не разбирал, как порядъчни съветски хора са могли да възпитат такъв дегенерат и спекулант.

— А Гриша продължаваше да търгува. Това бе по-силно от желанието му да бъде добро момче и радост за родителите си. Търговията беше в кръвта му. Тя беше второто му аз. И трябва да ти кажа, че той винаги печелеше, и то доста добре. На шестнайсет нямаше нито една лоша сделка, от която да не е спечелил поне двойно.

Изключение правели онези сделки, които ставали известни на директора или на учителите. При тях Гришка търпял съкрушителни загуби, но това не го излекувало от страстта му да търгува.

— Точно тогава майка ти започна да ненавижда по-големия си брат — каза леля Лена. — Тя беше отличничка и пример за цялото училище. И с такъв брат! Черно петно в репутацията на най-добрата ученичка в училището.

Заради Григорий тя не получила златния медал, който безусловно заслужавала. „Ние бихме се радвали — безпомощно кършели ръце учителите — но брат ти… Вашето семейство не внушава доверие на педагогическия съвет.“

Как липсата на доверие у група високонравствени идиоти е можела да повлияе върху обективната оценка на нейните знания, отхвърлената златна медалистка не можела да разбере. Тя просто приела обяснението, че заради брат си няма да получи това, за което винаги е мечтала и за което е положила толкова усилия. Че нея дори и сребърният медал нямало да я огрее. Така и станало. И сестрата намразила брат си.

— А на чичо ти, тази мъка, която причини на близките си не му стигаше, ами отгоре на това напусна родния си дом и започна някаква съмнителна работа като хамалин. Но вместо него работеше един будала, а къде се намираше самият Григорий, с какво се занимаваше през работното си време, никой от неговите роднини не знаеше.

А после треснал гръм. В жилището на родителите на Григорий и малките му сестри, дошли на обиск. Това вече било истински позор. Пред целия блок, пред целия квартал и пред целия град. В дома им влезли чужди хора, в качеството си на свидетели, които със скръбни лица наблюдавали примрелите от новото си нещастие съседи. И тихичко си шепнели, че уж на пръв поглед прилични хора, а пък се оказвало…

Какво търсели оперативните, нито Верунчик, нито сестра й, нито родителите им разбрали, но милиционерите намерили злато. И не просто злато, а златен пясък и късчета самородно злато, които нямало как да се намират в обикновен човек.

— Ние знаем, че това не е ваше — успокоили те потресените родители на Гриша. — Ние също така знаем, че тук ги е скрил вашият син и във връзка с това бихме искали да ни кажете къде да го намерим?

На бащата му прилошало. Извикали лекар. А майката, разкъсвайки се между мъжа си и следователите, издиктувала адреса, на който живеел синът й. Но следователят останал много недоволен.

— Аз вече имам този адрес. Григорий отдавна не живее там.

— Но аз нищо повече не знам!

— Спомнете си или ще бъдем принудени да ви арестуваме и да ви закараме в участъка за разпит. Както и да погледнем на ситуацията, все пак, златото и самородните късове намерихме именно във вашето жилище и вие трябва да отговаряте.

Дали е трябвало точно така да се случи, но тъкмо в онази злополучна вечер, милата Верунчик била довела вкъщи своя бъдещ годеник, за да го запознае със семейството си. Не е трудно да се отгатне как е реагирал младежът, когато установил, че ще трябва да свърже живота си, ако не с углавна престъпница, то с момиче от криминалните среди. И напразно Верунчик и сестра й се опитвали да вразумят страхливеца. Той не искал да чуе нищо, плюл си на петите при първа възможност, заявявайки на Верунчик на прощаване, никога повече да не се опитва да се види с него.

Краят на тази история бил плачевен. Баща им така и не се оправил от сърдечния пристъп и скоро починал. Както си мислели двете сестри, не толкова от болестта, колкото от позора. Верунчик така и не успяла да се помири и да се събере със своя годеник.

Годините минавали. От Григорий ни вест, ни кост. И семейството тихичко започнало да се надява, че така ще бъде винаги.

— По-скоро Верунчик и баба ти вярваха в това — поправи се леля Лена, но твоята майка, Лиза, винаги твърдеше, че Григорий ще се появи отнякъде. И тогава, на всички тях случилото се досега ще им се види нищо в сравнение с това, което ги очаква.

Така и станало. Наистина, самият Гриша повече не се появил у дома. Вместо него се появили странни, много сериозни хора в строги тъмни костюми и започнали да разпитват изплашените жени за Григорий. Този път нямало обиск, за свидетели от съседите не извикали никого, но от тяхното присъствие на трите жени им станало зле.

Тези не били от милицията, а от държавна сигурност. Запознаването с такива хора не предвещавало нищо добро. Така и станало.

— Какво се е случило? — с треперещ глас попитала баба ти. По-добре да не го била правила.

— Синът Ви е избягал от страната! — сурово й извикал един от сътрудниците. — Преди три дни незаконно е пресякъл границата на съветската ни държава и е поискал политическо убежище в Холандия.

— В Холандия? Но… но как е успял? На този въпрос никой не й отговорил.

— По-добре Вие ни кажете, как сте успели да отгледате такъв негодник? Що за семейство е това, което е отгледало предател?

Майката замълчала. Мълчали и гостите. Мълчанието им било толкова мрачно и заплашително, че двете сестри се вледенили от ужас.

И леля Лена продължи да разказва:

— Точно по това време, майка ти, отказвайки се от личния си живот, който така или иначе не вървеше, искаше да постъпи в партията. Бяха написани всички препоръки, документите бяха предадени, но след бягството на Григорий от страната не можеше и дума да става за влизане в партията.

Заявили на Лизината майка директно — член на нейното семейство е опозорил страната, така че тя вече е черната овца в стадото и винаги ще си остане такава.

— Тогава майка ти намрази брат си окончателно — каза леля Лена. — Именно тя настоя за това, никой никога да не споменава дори името му. Изхвърлиха всички негови снимки от семейния албум, даже детските.

Леля Лена млъкна, видимо смятайки, че вече е разказала всичко.

Известно време Лиза и Мариша мислено прехвърляха в главите си тази история. Как понякога абсолютно нелепо се стигаше до страшна трагедия в съдбата на хората. Да беше се родил този Григорий с десет-двайсет години по-късно, на никого нямаше да му дойде наум да го нарече крадец или престъпник. И защо, бил търгувал с дънки в училище? Не са били наркотици, все пак! Напуснал бил страната, ами това си е лично негова работа и в това нямаше нищо позорно.

Наистина, оставаше неясен моментът със златния пясък и самородните златни късове. Доколкото им бе известно и до момента търговията с това беше монопол само на държавата. И ако някои компании получаваха лиценз за добиването на скъпоценния метал от недрата на земята, то тяхната дейност се следеше строго от страна на държавата. Виж, при съветската власт да се случи подобно нещо е било просто невъзможно. Така или иначе тогава златото се е оказало в Григорий. Ставаше ясно, че няма начин той да не е бил свързан с „черния“ пазар на злато — с тези, които са добивали, копаели и промивали златния пясък на свой риск и страх, а след това нелегално са пласирали присвоеното.

— А какво е станало с моя чичо след това?

— После?

— Да, после. Къде е отишъл, след като е избягал от страната?

Дълго време от него нямало и следа. Това било съвсем естествено — майка му починала, а сестрите му го мразели. Но един ден, когато мъничката Лиза навършила три годинки, приятелката на леля Лена дошла при нея.

Леля Лена отворила вратата и първоначално не успяла да познае приятелката си в стоящата на прага жена.

— Майка ти беше страшно изплашена. Говореше врели-некипели. Отначало дори не можах да я разбера какво ми казва.

И непрекъснато плачела. В началото леля Лена даже се изплашила, да не би да се е случило нещо лошо с детето. Но се оказало, че Лиза е жива и здрава, че е в детската градина, откъдето ще я вземе баща й.

— Нека поне веднъж да си изпълни бащинските задължения, а аз дойдох при теб, защото трябва да се посъветвам за нещо.

Леля Лена кимнала и най-накрая научила за какво става въпрос.

— Той ми изпрати писмо!

— Кой?

— Григорий! Гришка! Брат ми!

— Наистина ли? — изненадала се леля Лена. — Жив ли е?

— Жив е. И доколкото може да се съди от писмото, се е справил много добре.

Всъщност, писмото представлявало по-скоро бележка без обратен адрес. И било получено не по пощата, а предадено на майката на Лиза чрез трета ръка. Независимо от явното „затопляне“ на политическия климат в страната тогава, до времето на свободата след „перестройката“ било още далеч.

— Той вече не е в Холандия. Прехвърлил се е в Австралия.

— И какво прави там?

— Процъфтява. Търгува с всичко, което му падне. Съпътства го голям успех. Представяш ли си, купил си е собствена къща. За колата няма какво да говорим.

Но въпреки това, майката на Лиза била настроена мрачно. Мисълта за факта, че нейният брат имал луксозен дом с басейн, голям гараж, градина и т.н. и т.н., я била зашеметила. На измамника и крадеца мястото му било в затвора, а той там процъфтявал, там не бил престъпник. Това не било справедливо!

Точно към такава жизнена позиция тя се придържала до края на дните си. И за да предпази единственото си чедо от зловредното влияние на чичото, тя забранила на всичките си близки и приятели да споменават за него. Непрекъснато късала писмата му и никога не отговаряла на неговите обаждания. А ако случайно отговаряла, била изключително груба (когато Лиза не се намирала около нея, за да чуе и да се заинтересува от странния телефонен разговор с Австралия).

Въпреки това, Григорий не се отказвал от опитите си да се сближи със сестрите си. Той звънял и на Верунчик. Писал и на нея, но на Верунчик хич не й било до брат й. Тя била увлечена да сменя мъжете един след друг като ръкавици. Той не одобрявал това. Колкото и да е странно, независимо от своя неспокоен начин на живот, изпълнен с приключения и хазарт, Григорий имал строги морални възгледи за семейството и семейните отношения. Така че, не успял да се помири и с другата си сестра. Верунчик била твърде лекомислена, за да приеме съветите на Григорий, а той се ядосвал и преживявал.

— Самият Григорий не се е женил. Той беше към шейсетте, когато майка ти го спомена за последен път, и тогава все още нямаше жена.

— Никога не се е женил?!

— Е, имал е някакво момиче, но чичо ти смятал, че тя се държи много лекомислено. А той никога не е харесвал лекомислените жени. Затова се разделили по взаимно съгласие.

Наследници, доколкото можеше да знае леля Лена, Григорий нямал. Така че, едва сега на Лиза и Мариша им стана малко или повече ясно откъде може би извираше „златната река“, намокрила краката на Лиза.

— Щом ти имаш чичо в Австралия, който не е женен и е страшно богат, ти се явяваш негова потенциална наследница — отбеляза Мариша. — Ти и Верунчик — други претенденти няма. Във всеки случай поне в Русия няма други.

Лиза кимна. Постепенно в главата й започна да се прояснява. Да, изглежда всички събития от последните дни бяха свързани по някакъв начин с този неизвестен чичо Гриша.

— Е, какво? — попита междувременно леля Лена. — Помогнах ли ти?

— Много! Много ти благодаря!

— Не знам как точно съм ти помогнала, но ако си спомня още нещо, на всяка цена ще ти се обадя — кимна жената, поласкана от похвалата.

След разговора с приятелката на Лизината майка, Мариша спокойно можеше да се отправи при нотариуса Израил Соломонович. Тя вече си представяше за какво ще си говорят и мислено беше готова за това.

Единственото, за което не беше подготвена предварително, беше личността на нотариуса. Той изобщо не беше дебело старче, а хубав млад мъж на около тридесет и пет години, с буйна, старателно оформена прическа, характерен нос и стройна фигура на странник в пустинята. Гледайки този мъж, неволно си спомни историята за Мойсей и неговия народ, когото той дълго водил през пустинята в търсене на Обетованата земя.

Мариша остана без дъх, когато го видя. Отначало дори не повярва, че той е нотариусът.

— Вие ли сте Израил Соломонович? — попита го тя. — Самият той?

— Съвсем вярно. Единственият Израил Соломонович в нашата забравена от Бога кантора. При нас има и Соломон Яковлевич, но това не съм аз. Вие при него ли идвате?

— Не не! При Вас!

— По какъв въпрос?

Мариша още не беше успяла да дойде на себе си и изръси първото, което й дойде наум.

— А защо се казвате Израил?

— Шега на моите патриотично настроени родители. По-рано са ме наричали Игор, а баща ми се казвал Сергей. Но когато баща ми и майка ми решили да се преселят в своята историческа родина, аз в един миг съм станал Израил, а татко — Соломон.

Докато нотариусът приказваше, Мариша разгледа кантората. Израил Соломонович скромничеше, наричайки я забравена от Бога. Нотариалната кантора явно се ползваше с добра популярност. Беше пълно с хора. Загрижени лелки и чичковци с дебели пръсти на ръцете, украсени със скъпи пръстени, решаваха делови въпроси. Самонадеяни млади мръсници, дошли да разберат кога ще влязат в правомощията си на наследници след смъртта на богатите си баби или мъже, превзето хихикаха, настойчиво питаха колко ще им остане, след като платят всичките си данъци и как да ги икономисат или скрият от държавата. Имаше и суетни млади мъже, за които от пръв поглед ставаше ясно, че работите, с които се занимават, силно „намирисват“.

— При Вас е доста оживено.

— Искате ли да Ви поканя на по-тихо местенце? — веднага предложи Израил Соломонович.

Мариша не се беше и сетила за подобно нещо. Но сега си помисли: „Защо не?“.

— Тук наблизо има едно чудесно малко заведение. Всъщност, там готвят кашерни ястия. Как гледате на еврейската кухня?

Като цяло, Мариша се отнасяше положително към храната. Кашерна, рибна или каквато и да е друга, в дадения момент й беше все едно какво ще яде. Просто беше гладна. Наистина, леля Лена ги бе почерпила с домашно приготвен компот от малини, който беше много вкусен и ароматен, но това беше отдавна!

Освен това Мариша не виждаше нищо лошо в кашерната храна. Не е възможно цялата древна юдейска нация да е грешала толкова години. Нали те използват кашерната храна от най-стари времена и погледнете ги — живеят си и процъфтяват. И ако това не е достатъчно основание да се даде предпочитание на този вид кухня.

За еврейската кухня Мариша знаеше само, че съществува строго разделение на месни от млечни продукти. С една дума, никакво телешко или кренвирши заедно със сметанов или друг млечен сос, кашерната кухня не допускаше!

При това забраната действала с такава строгост, че дори съдовете, в които се готви, трябвало да бъдат различни. Дори в израелските заведения за хранене за млечните храни имало отделни чинии — да кажем жълти, а за месните продукти ползвали други — например светлосини. Но при никакви обстоятелства тази посуда не трябвало да се смесва. И във всеки уважаващ себе си израелски дом имало по две мивки — едната за месна, другата за млечна посуда.

Тази забрана била обусловена от особените климатични условия на пустинята. Смесването на млечните и месните бактерии можело да предизвика чревни разстройства на жителите на пустинята. Затова още в древността било прието разделянето на месната от млечната храна. През дългите години тази препоръка била стигнала до абсурд и приела религиозна форма, която се спазвала безусловно.

Освен това, в храната се използвали само яйца от квачки, които не са имали нищо общо с противоположния пол. За да се изключи вероятността заедно с яйцето да се изяде и мъничкия зародиш. Но, честно казано, това е къде по-добре от това да хрускаш изпържен в масло скакалец или да дъвчеш гъсеници. Към осмоногите, калмарите и подобните им морски обитатели Мариша се отнасяше с резервираност, но кашерната кухня не включваше подобно нещо.

Израил Соломонович, който настоя Мариша да го нарича Игор, я заведе в едно чудесно малко кафене. Там явно познаваха добре нотариуса, защото веднага пред него се появи стройна и приветливо усмихната сервитьорка:

— Радвам се да Ви видя. Вашата маса Ви очаква.

Масата се намираше до прозореца. До нея стоеше огромна палма в дървено каче. Малко по-нататък бълбукаше декоративно изворче, а цялата обстановка беше стилизирана като пещера в пустиня.

— Тук е много приятно.

— Не само приятно, но и много вкусно. Какво ще хапнете?

Имената на ястията нищо не говореха на Мариша. Затова тя се усмихна и върна менюто на нотариуса.

— Вие ми поръчайте нещо.

— С удоволствие.

— Впрочем, имам едно желание.

— Кажете!

— Аз да платя обяда.

Израил Соломонович, или Игор, се обиди до дъното на душата си.

— Мариша, как може? Оскърбявате ме като мъж и като човек!

— Защо? Аз дойдох при Вас за съвет, значи всичко е съвсем честно. Вие ще ми дадете съвет, а аз ще Ви почерпя с обяд. Нима на нотариусите не им се полага хонорар за работата?

— Общуването с Вас не е работа, а истинско удоволствие.

— Тогава аз няма да хапна нищо.

— И много ще ме огорчите. Трябва да обядвате!

— Настоявам да платя сметката.

— Това е невъзможно и освен това, ако Вие няма да се храните, ще ме принудите и аз да гладувам. А аз разчитах да похапна малко.

Нотариусът се държеше непреклонно. Той не искаше от Мариша пари. Решително и категорично ги отказваше с такава упоритост, че в крайна сметка Мариша се предаде. Иди, че вярвай после в приказките за пословичната стиснатост на тези хора.

— И така, какво искате да разберете? — каза нотариусът, след като обядът беше поръчан, донесен и изяден.

Мариша даже не разбра какво е яла. Беше нещо възхитително — люто, остро и зеленчуково, което трябваше да топи в дълбоката чиния със залъци бял хляб.

— Ммм… да разбера ли? А, да, кажете ми, нали водите дела за наследство?

— Аз съм специалист с широк профил — кимна Игор. — В практиката си имам и дела за наследство. Разбира се, ако влизат в понятието — международни. Впрочем, ако искате, то лично заради Вас, аз бих могъл…

— Не, не — прекъсна го Мариша. — Не се налага да правите никакви жертви.

Тя вече се досещаше, че нотариусът страшно я харесва. Заради нея той щеше да направи, ако не всичко, то много. Но съществуваше един важен въпрос — дали е замесен в тази мръсна история, която се случваше с Лиза? Тогава той на всяка цена щеше да отрича познанството си с нейния мъж, с нея самата, както и с пострадалата Емилия.

И Мариша реши да започне отзад напред.

— Вие дори не ме попитахте, откъде имам Вашата визитка — с укор произнесе тя.

— Моята визитка? Честно казано — да, не попитах.

— Виждате ли?!

— Даже не предполагах, че я имате.

— А как съм Ви открила тогава?

— Името ми е в указателя — спокойно й поясни Игор.

Мариша замълча, но не за дълго. По принцип тя не можеше дълго да мълчи.

— Вашата визитка ми даде Емилия.

— Кой?

— Управителят на погребалната агенция „Последен път“.

— Ааа… Да, да. Помня тази разкошна дама.

— И кога я видяхте за последен път, отдавна ли?

Дали на Мариша й се стори, или нотариусът наистина се поколеба. Може и да й се е сторило, но това леко съмнение беше достатъчно, тя да застане нащрек. Разбира се, Израил Соломонович беше много мил и я почерпи с прекрасен обяд, но… но, както се казва — приятелството си е приятелство, а сиренето е с пари. Тя нямаше никакво основание да се доверява на този тип.

Ето и сега, Мариша разглеждаше пищната копринена вратовръзка на нотариуса, с втъкната в нея скъпоценна игла с диамант, златния красив пръстен, надянат на малкия му пръст, лачените му обувки, и си мислеше, че всички тези неща струват пари, и то доста пари. А и обядът, доколкото Мариша успя да види, в заведението удоволствията не бяха от най-евтините.

А Израил Соломонович обядваше тук всеки ден. Толкова добре ли са платени нотариусите или нейният нов познат имаше солиден допълнителен източник на доходи? И неговото име е Емилия?

— Знаете ли, аз Ви разпитвам за Емилия, защото тя умря.

Ето сега вече, нотариусът наистина беше поразен. Той дори започна да се тресе, сякаш по него бяха пуснали електрически ток. Високото мучело моментално плувна в пот и се наложи той да го избърше със снежнобялата си копринена носна кърпа.

— У… у… умряла е? Наистина ли?

— Точно така.

— От какво е умряла? Такава млада жена. Не изглеждаше да боледува от нещо.

— Не е боледувала. Аз вероятно не се изразих правилно. Не е умряла. Беше… беше убита!

В този момент Израил Соломонович започна да се гърчи като жива каракуда в нагорещен тиган. Мариша даже се изплаши. Нотариусът направо се затресе, толкова навътре прие новината за смъртта на Емилия. По-точно факта, че не е умряла от естествена смърт. Не можеше дори да говори, но с побелели устни все пак прошепна:

— Как? Кажете ми, как е станало това? На улицата ли са я нападнали? Да не са я изнасилили? Ограбили?

Настроението на Мариша все повече и повече падаше и тя мрачно му отвърна:

— Не. Била е убита в собствения си дом. От вещите й нищо не липсва.

— Какъв ужас!

— Именно — кимна Мариша, на която вече й беше пределно ясно, че работата с нотариуса не е чиста и сега се канеше откровено да го излъже, а за нея това не представляваше никаква трудност. — Представяте ли си моя ужас, когато научих? Чичо ми почина. Отидох при Емилия, защото в нашето семейство тя винаги се занимаваше с неща от подобен род. И какво се оказа? Не ми стигаше това, че сега ще се наложи да се доверявам на някакви неграмотни парвенюта, които да изпратят чичо ми в последния му път с подобаващ на неговото положение лукс, ами трябваше сама да търся визитката Ви.

— Къде да я търсите?

— По бюрото на Емилия.

Но нотариусът вече бе загубил интерес към Емилия. И апетит също. Той така се забърза нанякъде, че дори заряза плодовия десерт, който току-що им бяха сервирали.

— Извинете ме, милион пъти, но трябва да тичам!

И той действително се затича. Напразно е очаквал, че Мариша ще остане там да си тъпче стомаха с орехи, мед и плодове. Първо, тя вече се беше нахранила. Второ, не обичаше мед. Трето, не беше дошла тук, за да яде. Сладкото е вредно за фигурата, а след обилен обяд е хубаво да се пораздвижиш.

Изглежда, Израил Соломонович също беше загрижен за фигурата си. С долепена до ухото си слушалка и изцъклени очи, той премина толкова бързо покрай прозореца на кафенето, където Мариша все още седеше, че беше достоен съперник на всеки олимпийски състезател.

— И закъде сме се разбързали така?

Като смачка салфетката си, Мариша изскочи веднага след него на улицата. Тя бе в отлична спортна форма. Малко движение след обилния обяд щеше да й дойде добре. Междувременно, Израил Соломонович бързо се задъха от първоначалния си спринт и забави крачка, като от време на време вадеше носната си кърпа и си бършеше лицето. Правеше го толкова често, че кърпата му вече посивя от пот и заприлича не на знаме, с което можеше да се предаде в плен, а на мръсен парцал.

Израил Соломонович непрекъснато допираше до ухото си мобилния телефон и говореше раздразнено. След това сменяше маршрута, всеки път ядосан все повече и повече.

— Сменя посоката. Търси мястото на срещата. Търси го и не го намира.

Накрая, след две пресечки, Израил Соломонович се успокои. Той прекоси платното и „пусна котва“ до малък сутерен. Започна нервно да се оглежда във всички посоки, явно очаквайки някого. За да не бъде разкрита, Мариша се скри зад една будка с рекламни афиши. Не беше много удобно място, а и беше твърде далеч от нотариуса, но тя се страхуваше да се приближи повече.

И наблюдавайки от своето укритие, тя видя как към Израил Соломонович пристъпи една миниатюрна дама на средна възраст в елегантен костюм с панталон. От това разстояние Мариша не можеше да види лицето й. Успя само да забележи, че е с рижава коса и толкоз. Не толкова рижа, колкото беше покойната Емилия, но все пак достатъчно рижа. Роднина? Сестра на покойната Емилия?

— Ех, да имах сега един бинокъл!

Нямаше да й навреди, ако можеше да подслуша за какво си говорят двамата. Защото Мариша беше сигурна, чете си говорят за Емилия. За пореден път се самоупрекна, че не се беше подготвила добре за срещата със заподозрените. Трябваше да има бинокъл, да издебне подходящ момент и да сложи подслушвателно устройство в костюма на Израил Соломонович. Още повече, че за всичко това тя имаше предостатъчно време.

Мариша се изтормози, опитвайки се да долови за какво разговарят двамата. А разговорът между тях — между нотариуса и неговата рижава позната — беше повече от бурен. Нотариусът размахваше ръце. Рижавата не изоставаше от него. Дори го удари с черното куфарче, което държеше в ръка. То бе с метални ръбове и бедният направо се сви на две от болка, но бързо дойде на себе си и отново нещо заговори.

— Момченце! Момченце, я ела тук! Трябваш ми!

Мариша хвана за ръкава минаващото покрай нея хлапе на около дванайсет години. Палавото му изражение и бързите му очички навеждаха на мисълта, че пред нея стои голям шмекер. А стърчащият от джоба му мобилен телефон, твърде скъп за неговата възраст, само потвърждаваше нейното предположение. Шмекер, при това много добър шмекер.

— Да подслушам за какво си говорят онези двамата ли? — учуди се хлапакът, когато Мариша изложи молбата си. — Вие какво, лелче? Към какво ме подтиквате, при това безплатно?

Ключовата дума в тази тирада беше „безплатно“.

— Не е безплатно — възмути се Мариша. — Ще ти дам сто рубли.

— Триста.

— Добре, триста. Само побързай.

— Искам аванс.

Мариша му пъхна в ръцете банкнота от сто рубли и най-накрая той се отправи към нотариуса и рижавата дама. Спря се близо до тях и се загледа в дисплея на мобилния си телефон, а после клекна и започна да човърка маратонката си. Не много удачен ход, но напълно подходящ за такъв малчуган.

Нотариусът и рижавата дама не се разправяха дълго. Дали появата на малкия подслушвач, изпратен от Мариша, ги изплаши, дали вече бяха обсъдили всичко, което трябваше, но те поговориха още малко и се разотидоха в различни посоки.

Когато нотариусът се скри зад ъгъла, Мариша изскочи иззад будката и замаха с ръка, викайки при себе си своя малък разузнавач. Но той изглеждаше много странно — загрижен и разтревожен едновременно. А когато пресече улицата и застана пред Мариша, заговори с нея със съвсем друг тон.

— Вижте какво, или ми увеличете мангизите, или си вземете тази стотачка и чао.

— Ей ти, какво? — разсърди се Мариша. — Нали се бяхме договорили! Дадената дума е по-скъпа от парите!

— Договорихме се! Вярно е! Само че, аз си мислех, че сте спипали мъжа си с любовницата му. Затова се съгласих да Ви помогна за тези смешни пари.

— Мъжът ми? С любовницата?

— Точно така! И моето татенце кръшка на маминка! Страшна работа. Тя се съсипва заради него, сълзи лее, а на него му е все тая. И Вие имахте такъв вид и Ви съжалих, а се оказа погрешно. Онзи не Ви е никакъв мъж и онази рижата не му е никаква любовница.

— Е и какво?

— За такива неща си говориха, че трябва да ми доплатите.

— Колко искаш?

— Хиляда.

— Хиляда?! — ахна Мариша.

— Това е съвсем справедливо! Ако искате да Ви кажа къде и в колко часа днес тези двамата отново ще се срещнат, плащайте. Ако не, взимайте си стотачката и си тръгвам.

— Не не — разбърза се Мариша. — Ето ти парите.

Парите се скриха в джоба на малолетния изнудвач толкова бързо, че Мариша с изненада се запита дали наистина му бе дала две банкноти от по петстотин рубли или просто й се бе сторило?

— Тези двамата не са никакви любовници — започна да обяснява момчето. — И караницата им не беше любовна. Доколкото разбрах, една тяхна позната жена са я пречукали и затова този мъж много се е изплашил. Ето защо се нахвърляше толкова върху рижавата. Непрекъснато й крещеше: „Ти ме забърка в тази работа, ти ще ме измъкнеш!“

— А тя?

— Тя също не му оставаше длъжна. Заяви му, че за тази работа той щял да си получи своя процент. И това, че някакво момиче и до момента било живо, а тази тяхна обща позната Емилия, точно обратното — била мъртва, още нищо не означавало.

— И какво още?

— Този мъжага започна да се пазари и да изнудва жената. Работата била станала твърде рискована и опасна. Появил се бил труп. Неговият процент вече му се виждал малък. Трябвало да му доплатят.

— А тя?

— Тя каза, че трябва да си помисли. Че това не зависело само от нея и му определи нова среща.

— Къде? Кога?

— Днес в осем вечерта. На „Сенния площад“, точно срещу входа на „ПИК“. Знаете ли го къде е?

Мариша знаеше.

— Ето там ще се договорят окончателно. Ако искате, идете и ги подслушайте. Току-виж чуете нещо.

Но Мариша не бързаше да пуска момчето.

— За тази хилядарка, която ти дадох, трябва да ми разкажеш още нещо! — поиска тя. — Опиши ми как изглеждаше жената.

— Дребничка, с малък нос, но остър, зли очи. Не е красавица, но мъжете си падат по такива.

— Ти пък откъде знаеш?

— Знам. Моят старец щом хване някоя нова уличница, аз веднага отивам да я огледам. И веднага отгатвам дълго ли ще изкара с нея или не.

— И какво?

— Ами с тази рижавата жена с перуката, баща ми нямаше да изкара повече от месец. Макар че е курва, не е от тези, които могат да задържат мъжете дълго при себе си. Ясно ли Ви е?

— Ясно ми е, но защо казваш, че била с перука?

— Защото така си беше. Повярвайте ми. За тези години съм видял толкова различни красавици, с които моят бащица си играе, че вече съм спец по женската красота.

И момчето измъкна ръката си от приклещилите го пръсти на Мариша и си тръгна. Изглеждаше много доволно. А тя остана дълго на едно място като ошашавена и гледаше след малолетния, който съвсем не по детски се оправяше с проблемите на възрастните. Какво бе всичко това? Особеност на цялото ново поколение, възпитано от Интернет, рекламите и разюзданите телевизионни предавания, или личната драма на едно момче, поведението, на чиито родители без време го бе направило възрастен.

Без да може да изплува от този водовъртеж, Мариша се отправи към дома си. В едно беше сигурна — своето бъдещо дете щеше да възпитава така, че то никога да не заприлича на това момченце.